ПОЯВА, ИЗЧЕЗВАНЕ И НОВА ПОЯВА НА МАКЕДОН(Ц)ИТЕ

За старите македони съм писал няколко пъти, но понеже темата е важна реших да представя още един материал. Той е предназначен най-вече за нашите братя и сестри от Скопие, Охрид, Битоля, Щип и т.н. Те имат правото да се считат за потомци на древен народ, защото са наследници не на хората, над които властва Александър III, а на пеоните и мизите заселени в Македония. Тези пеони и мизи обаче са наричани от различни средновековни автори с името българи.

Ще започна с изявлението, че народа македони е напуснал историята преди повече от 2100 години. Това e в следствие на римо-македонските войни, които са кръвопролитни, четири на брой и са в периода 215 – 148 г. пр. Христа. Македонското Царство губи не само територии, но и голяма част от жителите си. В средата на II в. пр. Христа, хората отговорни за появата на името македони са така сериозно намалели, че престават да съществуват като отделна етническа група.

 

Има и други фактори, които допринасят за края на древните македони. Най-важният от тях е изоставянето на родния език и култура в полза на елинския език и култура. Без тях никой народ не може да просъществува и е обречен на асимилация и изчезване.

 

Процесът на изоставяне на старомакедонския език е с дълбоки корени, но във времето на последния македонски цар Персей (ако не броим последвалия го Андриск), е достигнал своя апогей. Тогава представителите на благородническата прослойка, или същинските македони, са предали своя бащин език. Така тази древна реч, започнала да запада още в средата на първо хил. пр. Христа изчезва напълно (Георгиев, 1977, с. 243). Селското население, което по традция пази речта си, за жалост е така сериозно намаляло от многото войни, че се налага да се довеждат хора от Тракия, за да може държавата да функционира.

 

               Карта на Древна Македония, създател Густав Дройзен

С редуциране на населението на Македония и елиминирането на македонската благородническа прослойка римляните слагат край на държавата, която ги е карала да треперят. Останалото в нейните предели население е предимно тракийско, като това се знае много добре от историците. Знае се добре и, че по време на ранното Средновековие, обитаващите Македония мизи и пеони са отъждествявани многократно с българите.

 

За да разберем тази важна тема по-добре са ни нужни повече подробности относно казаното до този момент. Трябва да се върнем назад във времето, да  проследим историята на старите македони и видим кой и кога е обитавал земите на запад от Тракия. В работата си засягаща Троянската война Омир не споменава нито веднъж държава или поне географска област Македония. Разбира се в Илиада не се отваря и дума за народ македони. За сметка на това даровитият поет говори за траки и Тракия. В някои случаи дори конкретизира, коментирайки деянията на различни групи като мизи, пеони, кикони, меони и др.

 

Самото географско название Тракия е манифестирано около половин хилядолетие преди Омир да се роди. В работата си Тайните на тракийския език, т. I  споделих, че в микенски документи от Бронзовата епоха се среща особеното географско название ТЕРЕКЕВИЯ, или по-точно ta-ra-ke-wi-ja/ te-re-ke-wi-ja = Threke, Threike, Thrake = Тракия (Порожанов, 1998, с. 20). Най-ранното разчитане е направено от италианската лингвистка Луиджия Ахилея Стела (Stella, 1965, с. 211 –212).

 

За историята на Македония получаваме ценни сведения от историята на Помпей Трог, предадена от живелия по-късно Юстин. Старият автор обяснява, че по-старото име на страната е Ематия, допълва, че първите обитатели на територията са пеласгите, но уточнява и, че областта е позната и като Пеония. В тази Пеония някога е властвал Пелегон, чийто син Астеропей взема участие в Троянската война (Just. VII.1).

 

Благодарение на Есхил ние знаем, че преди Троянската Война пеласгите обитават земите на запад от Струма, а реката се явява тяхна източна граница. В работата “Молителките” срещаме следния ценен пасаж: “Аз съм Пеласг, потомък на Палехтон, когото земята роди, господар на тази земя и по моето име – това на техния цар, са назовани поданиците ми пеласги – хората, които обработват тази земя. В цялата област, в която чистата река Стрюмон (Струма) тече, та и на запад, аз съм господар…” (Aesch. Suppl. 250 – 255).

 

Пеласгите, явяващи се основното предгръцко население на южните Балкани, спадат към тракийската общност. Това се знае от доста време, но понеже информацията не отърва на определени сили, тя често бива игнорирана. А иначе още в средата на XIX в. Бернхард Гизеке пише за родството на траки и пеласги и въвежда термина трако-пеласгийски (Thrakisch-Pelasgische Stämme der Balkanhalbinsel und ihre Wanderungen in mythischer Zeit, 1858).

 

По-късно и други учени виждат в двете групи хора делящи един произход. Цитиращ акад. Владимир Георгиев, проф. Калин Порожанов споменава, че според известният наш езиковед тракийският/пеласгийският език е говорен не само през Античността, но още през Неолита (VII хил. пр. Хр.), когато се създава първообразът на стопанско-културния и социално-поведенческия стереотип на населението на Югоизточна Европа (Порожанов, 1988, с.43).

 

На юг от Древна Македония е Тесалия, а това, че Тесалия и земите на север от нея са били тракийско владение още в епохата, която предшества Троянската война, знаем благодарение на Херодот. Бащата на историята разказва за похода на тевкрите (които спадат към пеоните) и мизите (наречени по-късно българи), успели да покорят всички траки и наложили своята власт чак до река Пеней (Her.VII.20).

 

До тук става ясно, че територията на Древна Македония е обитавана от траки и сродните на тях пеласги. Ясно е и, че преди VIII в. пр. Христа все още няма македонска държават Легендите разказват, че основоположник на Македонското Царство е Каран. Неговото име е идентично на едно от прозвищата на княз Крум – Каран. В друго предание от времето на Античността се твърди, че трима братя: Гаван, Аероп и Пердика, идващи от (пеласгийския) Аргос, се установяват в така наречените градини на Мидас и оттам завладяват цяла Македония.

 

При анализа на името на най-стария брат Гаван, езиковедът Алберт Карноа, опирайки се на данни на Димитър Дечев сравнява с тракийското име Магава и стблг. говети – говея, почитам, т.е. Гаван означава почитан, радващ се на почит.

 

Други примери на паралели от старомакедонската и тракийската ономастика са името на македонския благородник Темен, тракийските топоними Теменодури, Тамонбари, а и личното име Тамир. Обяснение за тях получаваме с помощта на стблг. тьма – тъма, тьмьнъ – тъмен.

 

На територията на Македонското Царство тече река Олган, която даже е обожествена. При анализа на името ѝ лингвисти като Вилхелм Томаашек предлагат стблг. вългъкъ – влажен, а тракийското съответствие е спомената от Страбон планина Олгасус.

 

Бала е град в Македония, чийто тракийски паралел се явява Бела, а обяснението отново идва от стблг. бѣлъ – бял.

 

Това разбира се не са случайности. Бивайки потомци на древен балкански народ, ние сме носители на речта на старото балканско население известно като пеласги и траки, и това позволява имената на древните владетели, а и топонимите, хидронимите да бъдат тълкувани с помощта на нашия език.

 

Векове след времето на Каран и Гаван, във владяната от Филип II и Александър III държава, освен имащите пеласгийски корени македони живеят и много траки: мизи, пеони, спадащите към пеоните тевкри, а също бриги, перхеби, пиери, бисалти, мигдони, одоманти, крестони, едони, ботиеи.

 

Точно ботиеите са старите обитатели на град Пела (Strab.VII.fr. 20), превърнат в столица на Македонското Царство. Траките обитаващи територията между Струма, Вардар и Пеней са толкова много, че навярно това кара Страбон да каже “Тракия, която днес се нарича Македония” (Strab.VII, fr.24)

 

https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk7c7f/

 

Тези сведения позволяват да се каже, че благородническата прослойка на Древна Македония е представена от пеласги, докато простолюдието се състои от траки. Това положение се запазва до III в. пр. Христа, когато започват Римо-Македонските войни. Те довеждат до сериозно намаляване на населението, а това кара владетелите на македонската държава да търсят начин да се справят с демографския проблем.

 

Монета на Александър Велики представен като Тракийския Херос

Тит Ливий разказва как македонският цар Филип V докарва в страната си огромен брой траки, понеже населението на Македония е оредяло: “But that he might restore the ancient population, which had been lost in the calamities of war, he did not merely look to the natural increase of the people, by requiring all to beget and rear children, but [4??] he had transferred a great number of Thracians to Macedonia.” (Liv.39.24):

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.02.0166%3Abook%3D39%3Achapter%3D24

 

Същият автор допълва и това, че жителите на определени македонски градове са преселени от Филип V на друга локация, а тяхното място е заето от траки и др., като владетелят е направил това, защото е смятал, че тези хора - траките и др. са по-верни: "Now, in the first place, he removed almost the whole body of the citizens, with their families, from the maritime cities, into Emathia, which is its modern name, it was formerly called Paeonia; [4] he gave up those cities to be inhabited by Thracians, and other barbarians, thinking that this kind of people would prove more faithful to him..." (Liv.40.3.)

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.02.0149%3Abook%3D40%3Achapter%3D3

След битката при Пидна и капитулацията на цар Персей, римският генерал Емилий Павел ограбва и продава (в робство жителите на) 72 града (Plin.IV.39). С това идва и края на пеласгийската благородническа прослойка, отговорна за появата на името македони. 

Дори преди конфликта с Рим тя е представена от малцинство, но след победата на легионите на Вечния град, същинските македони изчезват като народ.

                                               Монета на Филип V (по фон Ребер)

Страната разбира се запазва своето старо име, то си е название на географска област, но населението вече е представено предимно от траки. След II в. пр. Христа, се появяват римски колонисти, увеличава се и броя на гръцките заселници, но въпреки това заемащото предимно селата тракийско население остава доминантен етнически елемент.

 

Държа да напомня, че най-големите групи траки обитавали Македония – пеоните и мизите, са свързвани с ранносредновековните българи. 

Не е тайна, че Йоан Зонара и Йоан Цеца наричат българите пеони. Не е тайна и, че според други автори като Димитър Хоматиан старото име на българите е мизи.

Мизите са най-големия тракийски народ. Тези наши предци обитават не само земите от долното течение на Дунава, но също така значителни територии от Мала Азия, а и земите на север от тесалийската река Пеней, ако можем да вярваме на Херодот. 

В края на късната Античност и началото на ранното Средновековие, Македония е тракизирана отново и отново поселниците са потомците на старите мизи. Разказвайки за Климент Охридски Димитър Хоматиан споменава следното:

“…европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи. Те били  изселени  в  старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали  Дунава и завзели всич­ки съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия.”

http://www.promacedonia.org/bugarash/ko/kratkozhitie.html

 

Хоматиан не само описва българите като древен народ, но и ги определя като господари и жители на Македония през ранното Средновековие. След този период, дълго време няма сериозна промяна на населението на страната. Д-р Ганчо Ценов бе първият, който обърна внимание на свидетелството на Равенския Космограф: “Inter  Thraciam  vel Macedoniam  et Mysiam  Inferiorem modo Bulgari habitant.” – В Тракия, а също Македония и Долна Мизия  само българи живеят.

 

Дори да приемем, че в този цитат латинската дума modo е употребена не със значение само, а в смисъл на сега, то положението не се променя. В случая е важно, че през VII в. в Македония живеят хора, които византийците наричат българи. Това се потвърждава и от други исторически извори.

 

През XIV век Никифор Грегора посещава Македония и пише, че повечето жители са стари преселници от Мизия (П. Ангелов, България и Българите в представите на византийците, с.150, бел.176). Под Мизия византийският летописец има предвид България, поне от IV в. Мизия е синоним на България, а мизи е тъждествено на българи. Не е ясно дали Грегора говори за преселението, за което говори и Хоматиан, или пък някое по-късно явление, но реално това няма особено значение.

 

Фактите са ясни: същинските македони са спадащите към тракийската общност пеласги. Те се явяват благородническата прослойка на Македонското Царство, докато простолюдието е представено от траки, свързвани в по-късни времена с българите.

 

Поради изоставянето на родния си език, а и поради войните с Рим македоните са силно редуцирани, след битката при Пидна депортация на жителите на 72 македонски града, слага край на същинските македони като народ. Шепата оцелели са асимилирани от пеоните и мизите, с които делят един език и култура. Допълнителното пристигане на произлизащите от мизите българи по време на късната Античност засилва за пореден път тракийския елемент в Македония.

 

Чак след XIV – XV в., когато в страната се заселват турци, албанци, роми, евреи и гърци, етническия състав на населението е променен. Въпреки това, основната част от жителите на Македония се явяват потомци на свързваните с пеоните и мизите българи.

Това е признато от познаващия страната Артър Еванс.

 

През 1903 година, британският учен споделя следното за населението на Македония: “Нека започна поправяйки една почти общоприетата заблуда – Няма македонци, има българи. Има и арумъни (в тази територия) наследници на латиноговорящите представители на местните римски провинции...Има гърци, в това число гърцизирани арумъни. Има “турци” , в това число българо мохемедани, но и няколко наистина турски селца по поречието на река Вардар...Има също шиптари, или както ги познаваме албанци в западните и северни покрайнини. Има и голяма еврейска общност в Солун, но няма македонци. Гръцките претенции за Македония са химера. Не е приятно да кажеш истината в дома на cвой приятел, но наистина, гръцките претенции за Македония, или за поне голяма част от тази област са основани на химера, заблуда...” – C.Stephanove, The Bulgarians and Anglo-Saxdom, with maps, Berne, Paul Haupt, Libraire Academique, 1919;

 

В средата на XX в., в последствие на различни събития гръцкият, турският и еврейски етнически елемент в Македония намаляват, но това не повлиява положително съдбата на населяващите страната българи.

 

По-лошото е това, че през втората половина на ХХ в., и в двете страни населението бе подложено на грозна, но за жалост ефективна пропаганда. У нас съзнанието на няколко поколения ученици и студенти бе изкривено с лъжите за тюрските корени на Аспаруховите българи.

 

От друга страна, държащите на българските си корени жители на Македония бяха подложени на страшен терор, а “учени” като Самуил Бронщайн, Дина Мухина, Рина Усикова, Хорас Лънт, Виктор Фридман, Зузана Тополинска, Волф Ошлис, Андре Ваян и др. създадоха изкуствено македонския език и по този начин допълнително допринесоха за отчуждаването на брат от брата.

 

Сякаш в името на унищожаването на българщината, “учени” от СССР се обединяват със западноевропейски и американски учени, и действат упорито за постигане на целта си. Това за мен е все още необяснен феномен – фанатизмът, който кара определени хора да забравят своите напълно различни политически възгледи и да действат заедно против българите.

 

Още по-късно, хора с развинтена фантазия обявиха носещото българска кръв население на Македония за потомци на отдавна изчезналите стари македони и използвайки позицията на нашите учени за тюрските корени на народа на Аспарух, изкопаха дълбок ров между нас и роднините ни. В плен на тези заблуди попаднаха много хора – както в България, така и в Македония.

 

Не разбирам поведението на нашите историци, езиковеди и археолози, които с цел да запазят престижа си, продължават живота на вредните лъжи, поддържайки виждането за трите различни етнически елемента на ранносредновековна България. Не може заплати и грантове да са по-важни от съдбата на един изстрадал народ.

 

Ако още през 1989 г., бе признато, че българите са потомци на древни балканци, които са населявали дори и Македония (мизите и пеоните), за българомразците щеше да е доста по-трудно да постигнат раздор. За нашите братя и сестри от Македония щеше да е по-лесно да приемат истината, въпреки, че почти половин век бяха подложени на ужасна пропаганда.

 

Все още не е късно да излекуваме раните, все още има надежда народът ни да се обедини, но за това е нужно учените ни да проявят смелост и да заемат достойна позиция защитавайки виждането за древните корени на българския народ. С това ще спечелим не само своите братя и сестри от Македония, но и симпатии от цял свят. Все пак по-престижно е да си потомък на мъдрите Залмоксис и Орфей, на храбрия Спартак и произлизащият от средите на траките император Юстиниан Велики, отколкото да си обявен за потомък на хора с неизяснен произход, прекосили Дунава, за да заграбят земята и богатствата на коренното население.

На вредните лъжи трябва да се сложи край сега, не след 20 – 30 години, когато България ще е само територия. Не можем да си позволим отлагане на показването и защитаването на истината за корените си. Не можем да си позволим и ограничени хорица да отравят съзнанието на поредното поколение българи, внушавайки абсурди.

Ще бъде жалко, народът, с който историята започна да изчезне, затрит не от враг на бойното поле, а от чиновници повтарящи лъжи.

  ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ, ТАМ ПУСКАМ ИНТЕРЕСНИ ВИДЕА ЗА НАШАТА ИСТОРИЯ. ДАВАМ ЛИНК КЪМ ИНТЕРЕСЕН ЕПИЗОД, ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ 😊

https://www.youtube.com/watch?v=TOiK4DBjVKQ

 

 

 

ТРАКИЙСКИ И БЪЛГАРСКИ – ДВЕ ИМЕНА НА ЕДИН И СЪЩ ЕЗИК

Понастоящем повечето лингвисти и историци смятат, че тракийския език е мъртъв. В научните среди се вярва и в това, че в края на късната Античност и ранното Средновековие траките са представени от романизирано или елинизирано малцинство. В същото време е добре известен факта, че поне до VI в. тракийският език е говорим.  

 

Съществуват даже свидетелства, че речта на Залмоксис и Орфей е жива и по времето на Теофилакт Симоката, който твори през VII в. Този летописец от египетски произход се явява един от най-обективните автори на своето време. На него дължим сведението, че в Хемус (Стара планина) има едно приказно красиво място, което местното население, т.е. траките, нарича Σαβυλενθη / Савуленте (GIBI, T.II, c. 301).

 

Названието е интересно, защото се явява вариант на трак. лично име Σαβύλινθος, което пък е умалителна форма на името Савос (Σαβος). За особената умалителна наставка специалистите признават, че се състои от две части: - ul-ent-  и отговаря точно на типичната за българския език умалителна наставка, срещаща се в думи като мишле (*miš – ul - ent), носле (*nas – ul - ent)  (Georgiev, 1981, c. 180).

 

Граматическата особеност е важна, но е важно и това, че самото име Савос (Σαβος), вариант на Σαβάδιος, а и Σαβυλενθη,е тълкувано от видни лингвисти като Бонфанте, Грегоар и др. със стблг. свободь – свободен (Георгиев, 1977, с. 57). Излиза, че през VII в., малко преди времето на княз Аспарух, езикът на местното население носи същите белези, които ще срещнем в старобългарския няколко века по-късно.

 

Нямам сведения някой наш езиковед или траколог да е обърнал достатъчно внимание на свидетелството на Теофилакт Симоката и да е обяснил колко голямо е значението на регистрирания през през VII в. топоним. По-лошото е, че са пренебрегнати и други тракийски названия от времето на късната Античност и ранното Средновековие. Навярно причината за това е, че те са разбираеми за всеки българин. Ако бяха подложени на адекватен анализ, всеки би разбрал, че речта на Залмоксис и Орфей е само древен вариант на нашата.

 

Нека не бъда голословен обаче, ще спомена за кои тракийски топоними става дума. Те са: Баба (Βάβας), Бела (Βελάς), Бог (Βογᾶς), Вода (Βόδας), Кабец (Καβετζῷ), Кал (Κάλις) и още много други. Както всеки може да се увери – регистрираните някъде през 550 г., но съществуващи поне от 450 г. (по признания на езиковедите) названия са лесно разбираеми за нас българите, а тези назнатия са от речта на траките от времето на късната Античност. Не е ли това силна индикация, че траки и българи са един народ?

 

За да спасят положението, някои учени прибягват of хитрост – решават да обявят Бела, Вода, Бог и т.н. за нетракийски названия, дефинират ги като нови и наложени от славяноезични преселници, като същевременно премълчават важния факт, че според Теофилакт Симоката, дунавските славени са реално гетите – едни от най-големите групи траки.

Старият автор Прокопий Цезарийски никъде не твърди, че описаните от него селища принадлежат на нов народ. За този живял по времето на Юстиниан Велики летописец въпросните места са тракийски. Ако въпросните топоними бяха само по границата, то би могло да се приеме, че римляните са позволили на определена група новопоявили се хора да се засели в Тракия, при условие, че ще пазят границата.

Да обаче няма абсолютно никакви сведения за  установяване на нов, голям народ по цялата територия на Тракия, Мизия, Тесалия, Македония, Епир във въпросния период от време. Как е възможно такава грандиозна миграция да остане незабелязана? 

Разграден двор ли е била Римската Империя? Слепи и глухи ли са били нейните летописци? Едно е варвари да нахлуят и да се оттеглят натоварени с плячка, а съвсем друго е постоянно установяване.

Сега е редно да се запитаме: по какъв критерий названията Баба, Бог, Бела, Вода, Кабец, Кал и т.н. са обявени за нетракийски и нови? Според мен адекватен анализ изобщо не е извършван, защото дори човек с елементарни познания по древна география, би разбрал, че споменатите от Прокопий имена просто няма как да принадлежат на народ, който се е заселил на юг от Дунава едва по време на късната Античност.

Фактите свидетелстват за нещо друго – така наречените нови названия, разбираеми за всеки българин, притежават успоредици, които са регистрирани в дълбока древност.

Баба (Βάβας) звучи съвременно, но име Баба (Bαβα) се среща по един от най-старите фригийски надписи – VIII в. пр. Хр., т.е. около 1250 г. преди времето на Прокопий. Преди повече от век, Уилям Аркрайт споделя, че името Баба (Bαβα) се среща както при траките на Балканите, така и при тези обитаващи Мала Азия, т.е. фригите (Arkwirght, 1918, c. 58).

Бог (Βογᾶς) също звучи съвременно, но това регистрирано през 550 г. название има древен паралел. Отново по фригийски надписи – VIII в. пр. Хр., се среща име Багун (Bαγυν), което отговаря на българското Богун, но което е по-важно, според автора Хезихий, Багайос (Βαγαῖος) е име на върховното божество при фригите. Точно това название се явява една от най-древните наши думи за Бог.

 

Бела (Βελάς) не може да е ново име, понеже според самият акад. Георгиев, древния тракийски топоним Орбел (Ὄρβηλος) съдържа елемент бел със значение бел, бял, а и е древното име на нашата планина Беласица.

Вода (Βόδας) също няма как да е ново име, защото според проф.  Кирил Влахов (цит. от Георгиев), древната форма на тракийското селищно име Одесос е *Водесос (Bοδεσσος). Градът е основан през VI в. пр. Христа. С други думи около 1100 години преди времето на Прокопий. 

Кабец (Καβετζῷ) не може да е ново име, защото в повестта Илиада (Hom. Il. 13.363) е споменат град Кабессос (Καβησσός). Троянската война се е състояла около 1800 години преди времето на Прокопий. И двете названия са обясними с блг. кобец – вид ястреб. Като най-древен вариант на думата кобец езиковедите посочват *kabec (БЕР, т. II, с. 501).*

 

Кал в никакъв случай не е ново име, защото в обитаваната от траки област Витиния тече река Каликс (Κάληξ), спомената от Тукидид (Thuc.IV.75). Този автор живее около 900 години преди времето на Прокопий.

 

Фактите показват, че речта на траките е разбираема за нас българите не само в периода VI – VII в. сл. Христа, но дори и много по-рано – VIII в. пр. Христа, а дори и XIII в. пр. Христа, ако имаме предвид Кабессос (Καβησσός). 

От същия период – XIII в. пр. Христа, а дори и от доста по-рано е алтернативното название на Троя Илион (Ἴλιον), което бива тълкувано като глина, кал (Georgiev, 1981, с. 159). Град с идентично име Илион (Ἴλιον) е съществувал и в югоизточна Тракия, като и в този случай тълкуването на значението е глина, кал, но при това се споменава стчсл. илъ – глина, кал (Дуриданов, 1976, с. 38).

 

Сега навярно и скептиците са уверени, че нашата реч просто няма как да се е наложила на юг от Дунава едва по времето на Прокопий Цезарийски, или малко по-рано. Посочените тук примери не са никак малко, техният брой им може значително да се увеличи. В подкрепа на това, че нашата реч се е появила и развила на Балканите е едно откритие на учен, който е считан за първия траколог.

 

Още в края на XIX в. Вилхелм Томашек стига до заключението, че без съмнение тракийският език е притежавал звуци като ж, дз, дж, ц, ч, ш, които гърците твърде трудно представят със своите букви : „ohne Zweifel besass das Thrakische Laute wie ž, dz, dž, c, č, š, die das Griechische nur mühsam durch ζ, τζ, σ, σσ, ξ auszudrücken vermochte.“ (Tom. II. 132).

 

Звуците ж, дз, дж, ц, ч, ш, са типични за българския език и макар Томашек да не упоменава това, все пак откритието му е важно, защото не кой да е, а българите от Средновековието са наричани ту мизи, ту пеони, ту даки - все тракийски народи.

От огромна важност е и откритието на друг даровит учен. Акад. Георгиев смята, че: “ние откриваме в тракийския (или дако-мизийски) същото явление, което представя една от най-характерните черти на нашия език, а именно деленето на два основни диалекта според произношението на праслав ě” (Георгиев, 1958, с.115). Тук става дума за екането и якането, манифестирано във вариациите бел-бял, млеко-мляко, хлеб-хляб и т.н.

Ако най-характерната черта на българския език е нещо, което се среща и в речта на Залмоксис и Орфей, то не следва ли от това, че български и тракийски трябва да се обявят за две фази на развитие на един и същи език?

 

По отношение на граматиката трябва да се добави още една интересна подробност. При анализа на глосата волинт (βόλινθος) – див бик, (подобно на акад. Дуриданов, 1976, с.21, а и Томашек), акад. Георгиев съобщава, че умалителната наставка – инт/ – ινθ, съответства точно на стблг. – ѧт – в думи като телѧ (теленце) род. пад телѧте Георгиев, 1977, с. 12). Така излиза, че в езика на траките се среща умалителна частица, която през раното Средновековие е ползвана често от българите. Колкото до самата глоса волинт (βόλινθος), тя не е нищо друго освен чуждото представяне на по-старата форма на стблг. волѧте – млад вол. Все пак волът не е нищо друго, освен опитомен див бик.

 

Щом тракийската фонетика, лексика и граматика са най-близки до българския език, не е ли редно да приемем, че отъждествяването на старите българи с траките мизи почива на реална основа?

 

В случай, че Аспаруховите съюзници славените са локализирани най-рано на Балканите, а не на териториите на Полша, Чехия, Русия и т.н., би било редно да признаем, че Теофилакт Симоката е прав обяснявайки в три свои книги, че славените от негово време са известни като гети в миналото?

 

В Аспарухова България са се слели не три различни народа, а три групи на един и същ народ, който до 681 г. е бил разделен поради римската окупация на земите ни. Това обяснява защо на територията на ранносредновековна България не можем да открием три различни групи топоними и хидроними. Такова е невъзможно по простата причина, че гетите носещи ново име славени и спадащите към мизите българи говорят същия език както и траките обитаващи земи на юг от река Дунав. Ето колко лесно е да се изясни мистерията тормозеща няколко поколения езиковеди и историци.

 

А това, че старобългарския език е сроден на хърватски, словенски, полски, украински, руски и т.н. означава само, че в далечното минало траките са били заобиколени от сродни народи. Става въпрос за разделените на няколко групи илири (балкански и северни), скитите и сарматите.

 

За родството на траки и илири пише Апиан, но неговото свидетелство е неудобно на тези, които поддържат официалните теории.

 

За родството на траки и скити пише Стефан Византийски, но и тази информация не се взема под внимание от повечето учени.

 

За принадлежността на сарматите към семейството на гетите е писал Прокопий, но уви, неговите данни също са покрити с гробовно мълчание, защото не се вписват в рамките на общоприетото.

С укриване и премълчаване на важна информация не се стига далеч. В миналото специализирана литература бе достъпна за шепа специалисти, но понастоящем не е така. Днес, всеки, който е достатъчно упорит може да намери както ценни исторически извори, така и публикации на езиковеди, етнолози, антрополози и т.н. Сглобявайки пренебрегваните в миналото данни, всеки родолюбив българин може да се добере до истината. А тя е, че нашия език се е зародил и развивал на Балканите, не в блатата на Украйна и Русия, не в Кавказ или Сибир.

 

Произходът на българите никога не е бил мистерия, но деянията на народа ни са плашели определени велики сили, които не само са спомогнали да останем дълго време под чуждо потисничество, но са допринесли и за създаването на огромен брой лъжи за нашия произход. Дедите ни са били господари на бойното поле, но перото наистина се оказва по-силно от меча. Хитрите лъжи, макар и нематериални, погубват съзнание и дух, а народ, който не познава себе си и не разчита на собствените си сили е слаб и обречен да отстъпва постоянно, докато не остане нищо от него.

 

Това ние не бива да го позволяваме, длъжни сме както да измием калта от името на предците си, така и да осигурим бъдеще за тези, които идват след нас.

 

 

 

 

Използвана литература:

 

1.Български Етимологичен Речник, Т.II, И – КРЕПЯ, В. И. Георгиев, Й. Заимов, Ст. Илчев, М. Чалъков, Й. Иванов, Д. Михайлова, В. Атанасов, У. Дукова, М. Рачева, Т. Тодоров, участ. в обс. Р. Бернар, Г. Риков, Е. Машалова, Л. Димитрова, БАН, София, 1979.

2.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

Георгиев Вл., Въпроси на българската етимология, БАН, София, 1958.

3.Дуриданов И., Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976.

4.Arkwright W.G., Lycian and Phrygian names, The Journal of Hellenic Studies, Voll. XXXVIII, (1918), The Society for the Promotion of the Hellenic Studies, MACMILLAN AND CO., Ltd, St.Martin.s Street, London, MDCCCXVIII.

5.Georgiev Vl. Introduction to the history of the Indo-European Languages, BAS, Sofia, 1981.

6.GIBI, T. II, 1958.

7.Tomaschek W., Die Alten Thraker – Eine ethnologische Untersuchung, Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien, 1980.

8.The English works of Thomas Hobbes of Malmesbury. Thucydides. Thomas Hobbes. translator. London. Bohn. 1843.

 

* Вл. Георгиев прави опит да обясни Кабец (Καβετζῷ) кавец – чавка.