ИСТИНСКИЯТ ОБЛИК НА ТРАКИЙСКИЯ ЕЗИК И ОПИТИТИТЕ ЗА НЕГОВОТО ПОГРЕБВАНЕ

Нека предприемем пътешествие назад във времето и да видим какво е било известно за тракийския език, как е изтълкувано то, но и какво е премълчано. Ще започнем разбира се с Вилхелм Томашек. Той с право може да бъде наречен първият траколог. В края на XIX в. чешко-австрийският учен публикува солиден труд засягащ речта на народа, от който произлизат Залмоксис и Орфей. Важна част от езиковото богатство се явяват глосите. Това са тракийски думи, чието значение е обяснено от автори като Херодот, Страбон, Хезихий и др. 

Касае се за ценна информация, която е от голяма полза. В книгите си работилият във Виена чешко-австрийски учен представя 36 глоси  [Tom.II.29]. Пример може да се даде с древната дума брилон [βρίλων] – бръснар. На нея е дадено тълкуване с помощта на стслав. [стблг.] брити – бръсна и др. [Tom.II.7].

В трудовете си Томашек добавя също и 57 дакийски имена на лечебни растения [Tom.II.36]. Така заедно се събират 93 глоси – доста добро количество, чийто адекватен анализ би позволил да се разбере що за език е бил тракийския. И това разбира се не е всичко. 

Към споменатите 93 тракийски глоси трябва да добавим и особените, записани в древността думи принадлежащи на фригийския, който разбира се спада към тракийското семейство. На тях се спира немският лингвист Август Фик. В един от трудовете си от 1873 г. той дава 27 глоси. Една от най-интересните от тях е зелкия [ζέλκια] – зелка, за която бива давано тълкуване със стслав. зелиѥ – зеленина, зеленчук и др. [Fick, 1873, c. 360]. По-добри кандидати са безспорно стблг. злакъ – прясна зеленина, зелен плод, а разбира се и блг. дума зелка, но все пак трябва да се каже, че немския учен е на прав път.

Въз основа на тези сведения става ясно, че в още края на XIX в., в периода 1873 – 1894 г. са публикувани 120 тракийски глоси. Броят е значителен и ако навремето учените не са били принудени да се придържат към налаганите от влиятелни хора виждания, то истината за произхода на народа ни би била известна отдавна. За жалост това не се случва. 

Около век след излизането на труда на Август Фик акад. Иван Дуриданов написва книга за тракийския език. Съвсем естествено неговата творба започва с анализ на глосите. От тях обаче са дадени само 23, а не 120, както би трябвало да се направи [Дуриданов, 1976, с. 23].

По този начин количеството на сравнителния материал е много сериозно намалено. Не е тайна, че колкото по-малко е информацията ни по даден въпрос, толкова по-трудно е да видим и осъзнаем истината. Каквито и да са аргументите на професионалиста, смятам, че да не се представят голямо количество данни си е нещо нередно. Това е нещо, което пречи да се установи до чий съвременен език е най-близка речта на Залмоксис и Орфей. Според акад. Дуриданов тракийският стои в най-близки родствени отношения с балтийския [Дуриданов, 1977, с. 13]. Това не отговаря на истината.

При разгледаните от този наш учен 23 глоси, само 7 са тълкувани с балтийски думи. За тълкуването на точно тези 23 глоси обаче могат да се предложат 22 български думи. Това показва убедително, че българския език е три пъти по-близък до тракийския. 

Известният наш лингвист процедира така, сякаш изобщо не познава българските думи: абланьнъ, ябълка, бриза, брѧцати, волѧте, врьтѣти, вьрѭ, гнетѫ, коло, плотъ, скръгътати, шлѣмъ, чистъ и др., [някои от които акад. Георгиев ползва при своите тълкувания на тракийските глоси]. 

При анализа на акад. Дуриданов са дадени само: остръ, ориз, руфея, а и умалителната наставка -ѧте. Не е трудно да се види, че това е крайно недостатъчно количество и изложена по този начин, информацията е доста подвеждаща.

Да се спрем конкретно на няколко примера. При анализа на глосата ктисти [κτίσται] акад. Дуриданов лаконично отбелязва, че ktistai е обозначение за “безбрачно живеещи траки; монаси”, като източникът е Страбон. Радващият се на престиж лингвист добавя, че глосата няма убедително тълкуване [Дуриданов, 1976, с. 22]. Трудно ми е да повярвам, че нашия учен не е бил запознат с труда на Август Фик, в който немския лингвист търси обяснение на ктисти [κτίσται] със стблг. чистъ – чист и др. [Fick, 1873, Die Ehemalige,  c. 419]. 

Това е известно на Вилхелм Томашек, който цитира своя колега [Tom. II. 15]. Акад. Димитър Дечев не е съгласен с виждането на Фик, но поне го споменава в работата си, която издава почти 20 години преди излизането на труда на акад. Иван Дуриданов [Detschew, 1957, c. 269]. А защо акад. Дуриданов не се съобразява със сведенията на А. Фик, В. Томашек и Д. Дечев, и не ги споменава е поредният въпрос, който ще остане без ясен отговор.

По отношение на значението на ктисти [κτίσται] няма изобщо място за съмнение. Както звуково, така и смислово глосата отговаря най-добре на стблг. чистъ.

Гърците нямат нито буква, нито звук Ч и няма как да го представят. Поради тази причина вместо чисти те са записали ктисти [κτίσται]. Тук е мястото да се отбележи, че по сведения на Посидоний и Страбон, траките наречени ктисти [κτίσται] са водили действително чист и свят живот, а с това са печелили уважението на мнозина [Strab. VII. 3. 3]. 

Не е за пренебрегване и факта, че по време на Средновековието българските богомили са назовавали себе си чисти. Гърците от своя страна са ги наричали катари [καθαροί], а καθαρός означава чист. Налице е една интересна приемственост, която обаче, по една или друга причина е останала незабелязана от нашите езиковеди и траколози.

Добре е да обърнем внимание и на други примери на неадекватен анализ на оцелялото тракийско езиково богатство. При разглеждане на глосата гентон [γέντον] – “месо” [всъщност отрязано парче жертвено месо], като сродна дума акад. Иван Дуриданов посочва староиндийската hatá – ударен, умъртвен [Дуриданов, 1976, с. 22]. Не може да се отрече, че съпоставката е правилна. Проблемът е, че са пропуснати съществени подробности. Санскр. hatá – ударен, умъртвен идва от hanti – удрям, бия, притискам, мачкам, гнетя. Повече от ясно е, че много по-точен еквивалент на гентон [γέντον] се явява стблг. глагол гнетѫ – притискам [мачкам, режа], чиято древна форма е *genton – напълно идентична на тракийската глоса.

Нашият учен отново забравя да спомене виждането на Вилхелм Томашек, според когото гентон [γέντον] означава ударен, отсечен и може за се обясни със slav. žen : gon [жѧти, гнетѫ ] и др. [Tom. II. 8]. Акад. Георгиев от своя страна е запознат със сигурност с труда на Томашек, защото го цитира и пояснява, че гентон [γέντον] означава “(къс) отрязано (месо)” [Георгиев, 1977, с. 14], но пък българската успоредица не е дадена. По този начин, с умисъл или не, но се създава невярна представа за  характера на древната дума и за близостта ѝ до думи от други езици, и в частност нашия.

Друг пример за недобър, неадекватен анализ намираме при разглеждането на глосата  полтин [πόλτυν] – дървена крепост. За нейни сродни думи акад. Иван Дуриданов предлага стисл. spjald – дъска, англ. сакс. speld – дървесина, цепеница и др. [Дуриданов, 1977, с. 22]. Нашият учен пропуска да спомене стблг. плотъ – дървена ограда, макар точно старобългарската дума да отговаря най-точно на смисъла на тракийската глоса, а и звуковата прилика да е най-голяма. Древната форма на плотъ е *poltu. В случая има още един значителен пропуск – правилната форма на глосата е полтим, като коренът е полт, а окончанието им, е реално окончание за дат. пад. мн. ч. в старобългарски, както е в камен-ьмъ, имен-ьмъ, небес-ьмъ. Значението на Полтим-брия е крепост със дървени стени, като правилната форма на топонима е * Плотьмъ верѣia.

Значително по-добър е анализът на Владимир Георгиев. Той вече сравнява глосата полтин [πόλτυν] със стблг. плотъ “ограда”, струс. плотъ “ограда, зид”, а и добавя, че πόλτυμ е род. пад. мн.ч. с окончание - υμ [Георгиев, 1977, с. 17]. Дали древната дума е склонена в родителен или дателен падеж в случая не е от особено значение. От важност е това, че стблг. дума плотъ означава не просто ограда, а дървена ограда, стобор, т.е. явява се точно съответствие на предаденото от старите автори значение [ξυλοκάστρον – дървено укрепление].Това показва, че българския език отново демонстрира както най-голяма звукова, така и най-голяма смислова близост.

 

Фиг. Фригийски надпис от VIII в.пр. Хр. [по Шипие, Перо ]

Последният пример на недобър анализ, който ще бъде представен в настоящата работа засяга глосата брия, или по-точно врия [βρία] – град [по-скоро укрепено, затворено селище]. Отново, доста лаконично акад. Дуриданов съобщава, че думата е спомената от Страбон и Стефан Византийски, среща се в тракийски топоними като Mesam-bria, Poltym-bria и др. Като сродни са представени тохар. А ri и тохар В rye “град [убежище на височина]” от ие *uriịā [Дуриданов, 1976, с. 21]. Посочените тохарски думи са действително родствени, но за пореден път са пропуснати важни неща. За щастие акад. Владимир Георгиев дава някои от тях в труд, който излиза само година след книгата на акад. Дуриданов. Отново са споменати тохарските думи, но е добавена и санскр. vrti “ограда”, а също и стблг. (за)вьрѭ, - врѣти “затварям” [Георгиев, 1977, с. 13].

В този случай успоредиците са по-точни, но има още една старобългарска дума, която е по-близка и дава прекрасно обяснение на древната глоса. Касае се за стблг. вереia, верѣia – мандало, лост, нещо, с което се затваря. Значението на врия [βρία] е затворено място, място, чиито врати се залостват. Селищата от тип врия [βρία] са предимно търговски центрове на брега на морето – локация улесняваща пренасянето на стоки. Навремето пиратите и разбойниците cа били основната опасност за търговските центрове, поради това, че там има много богатства. Това е и причината въпросните селища да бъдат укрепени или с дървена, или с каменна стена, а пък вратите на града да се залостват. Ето и причината за възникване на името врия [βρία] = вереia, верѣia. Семантично тракийската [древнобългарската] дума съвпада с лат. clavis – лост, греда за залостване на врата, clusum – заключен, залостен, затворен, clusa – крепост, укрепено място.

Уверяваме се, че когато всички подробности биват дадени, нашето виждане относно характера на тракийските глоси се променя. Ако ни бъде представена цялата информация, то думите използвани от Залмоксис, Спартак и др. стават разбираеми за нас. Разполагайки с максимално количество данни е лесно да се разбере, че тракийския е само древна форма на българския език.

Вярно е, че в ново време, а дори и през Средновековието думата врия [вереia, верѣia] се ползва само като обозначение за резе, лост, нещо, с което се затваря, залоства, но това е напълно нормално. Изоставянето на определени думи, даже и от основния речников запас, е естествено явление. Нека разгледаме един пример от по-ново време. До към XII в. стблг. вьсь – село, селище се радва на широка употреба, но малко по-късно, към XIV в. думата не се ползва отделно, а само в селищни имена като Дльга вьсь. В ново време пък тази важна дума е на практика непозната на повечето българи [БЕР, т. I, c. 126].

Толкова по отношение на глосите, техният силно редуциран брой, а и неточна, неправилна интерпретация. За жалост това не е единственото, което е станало причина за налагането на изкривена представа за характера на речта на Залмоксис и Орфей. 

 Друга ценна информация, която е нужна за разбирането на тракийския език са надписите и по-точно думите намиращи се в тях. Както вече бе споменато – на наша територия са паметниците от Ситово, Езерово, Кьолмен, Дуванлии, Браничево, Буково, Вишеград, Пандурската могила, Драгойна и т.н. От тях могат да се почерпят важни данни, но и в този случай се сблъскваме с необяснимо поведение на езиковедите и траколозите. 

Първият проблем се състои в това, че като цяло учените ни не считат надписите от Ситово и Буково за надписи, колкото и странно да звучи това. След щателно проучване на Ситовския надпис, нашите специалисти настояват, че не се касае за древен епиграфски паметник, а за нещо друго – природен феномен, пукнатини от Кайнозойската ера, които някой местен патриот е дообработил, с цел да прослави небогатото на археологически забележителности свое селище [Баюн, Орел, 1993, с. 126]. Руските учени Владимир Орел и Лидия Баюн са удивени от анализа на своите български колеги и за щастие изобщо не се съобразяват с него. Чуждите лингвисти смятат, че паметника от Ситово е дело на траки, като посочват факта, че повечето знаци могат да бъдат съпоставени с фригийски букви от периода VII – IV в. пр. Хр. [Баюн, Орел, 1993, с. 126].

Смятам, че тази датировка е твърде скромна и, че паметника е доста по-стар.Съдейки по стила на буквите, а и особените разделителни знаци, може да се каже, че паметника е от времето преди фригийската миграция към Мала Азия. Тя обаче е през Бронзовата епоха, дълги векове преди най-ранните гръцки надписи. А да се изложи твърдението, че траките не просто са имали писменост, но и монументални надписи векове преди гърците е фронтална атака срещу общоприетите виждания. Колкото и прогресивно мислещи учени да са Лидия Баюн и Владимир Орел, те не са в състояние да се опълчат срещу целия научен свят, който сляпо и покорно следва създадени в миналото теории. Те съдържат виждания, които са остарели и неверни, но са удобни на политическата конюнктура на момента, а поради това тяхното оспорване е огромен проблем за всеки съвестен учен.

            

Фиг. 2 Надпис от с. Буково [снимка авт.]

По същият начин е третиран и надписа от местността Елеза, с. Буково, Пловдивска област. Подобно на Ситовския, и този паметник  е монументален, някои знаци са с височина около 50 см., а и са уникални с това, че представят липсващото звено между халколитната писменост от нашите земи и тази от Бронзовата епоха. В началото на 90-те години на ХХ в. български специалисти се запознават с паметника, но прекъсват проучванията си вярвайки, че се касае за нелепа шега на местни млади хора. Навремето някой успява да внуши на учените, че в дъбравите край Буково, на скалите са изсечени знаци от компютърни игри. Никой от специалистите ни не обръща внимание на няколко важни факта:

1. Старите хора от село Буково помнят паметника от годините на детството си [1945 – 1950 г.], а тогава компютърни игри не е имало.

2. Надписът се намира далеч от селото, в труднодостъпна област. Да се изсече за шега надпис, който никой няма да види, просто няма смисъл.

3. Камъкът в случая е доста твърд, не е лесният за обработване варовик. Нужно е здраво длето и доста труд, за да бъдат изсечени знаците. Това показва, че версията за шега трябва да се отхвърли.

4. Знаците без изключение показват паралели както в егейската писменост от Бронзовата епоха [Линеар А и Линеар Б], така също и в по-старата халколитна писменост от земите ни. По-важното е това, че ако дадем звукова стойност на знаците от Елеза, Буково, въз основа на приликата им с древната егейска писменост, ние ще открием име на древния бог Пороват. А то присъства в Линеар Б документи от Бронзовата епоха под формата Поровитойо [четене на Дж. Чадуик, който обаче смята, че това е име на месец].

5. Паметникът не е на случайно място. Съвсем наблизо има няколко поляни, които са осеяни с каменни хромели [древни уреди за мелене на зърно], а недалеч от локацията има и тракийски светилища, които са добре познати на археолозите.

6. На други места в областта където е надписа, отново по скали има изсечени както надписи [като този от връх Драгойна], така и отделни знаци [по сведения на Мартин Константинов и др.].

Уви, никой от учените посетили локацията не се трогва от тези подробности и уникалният паметник е оставен на произвола на съдбата. А информацията, която той предлага е безценна не само за нашата история, но и за историята на развитието на писмеността. Слава Богу, благодарение на краеведи и съвестни хора като Паун Ташев, Сребрин Сребрев, Мартин Константинов, Йордан Стайков и др. монументалният надпис е не просто сниман, но дори стана тема на предаване на журналистката Ирена Григорова. Представено бе интервю с проф. Диана Гергова, която даде интересни сведения за историята на проучванията на този епиграфски паметник. По този начин  важният надпис бе документиран. Дори да го сполети печалната съдба на други стари паметници, унищожени от иманяри или българофоби, вече има предостатъчно изображения и немалко свидетели. След време със сигурност информацията, която Писан Камък съдържа ще допринесе за повдигането на престижа на страната ни, а и на народа ни.

Вторият проблем свързан с тракийските епиграфски паметници се състои  в неправилната интерпретация на думите. В надписа от Езерово акад. Владимир Георгиев посочва като сродни на тракийските думи AΣ и ΔO стблг. лично местоимение азъ – аз и предлога до [Георгиев, 1977, с. 108, с. 110]. Тук трябва да сме много благодарни на способния лингвист. За останалите думи обаче нашият учен търси съответствия в гръцки, санскрит, латински, литовски, албански, румънски. Това е напълно ненужно. Всяка от думите на надписа от Езерово може лесно да бъде обяснена с помощта на българския език [Серафимов, 2020, с. 30 – с.31]. Същото важи и за древните паметници от Кьолмен и Дуванлии [Серафимов, 2020, с. 46, с. 64].

 

Фиг. 3 Фасада на фригийски храм с надписи [по Шипие и Перо]

Третият проблем с надписите е в това, че информацията от фригийските паметници не се ползва при анализа на тракийския език. Ще се наложи да повторя, че става дума за над 340 надписа, голяма част, от които съдържат важни думи: титли, лични имена, топоними, имащи обяснение на български език. Защо професионалистите отказват да причислят фригите към тракийското семейство е загадка за мен. Следва се сляпо виждането, според което тракийски, фригийски и дакийски са три отделни индоевропейски езика [Георгиев, 1977, с. 183]. Всъщност няма доказателства, че това е наистина така. Критериите и доводите на професионалистите са неясни и меко казано странни. Разделението на тракийски и фригийски е изкуствено, ненужно и неоправдано, а със сигурност е и политически мотивирано.

Ярък пример за неоправдано, политически мотивирано разделение на езици е създаването на македонския език от група известни лингвисти. Това са хора с академично образование, завидна ерудиция и солидна подготовка, т.е. те знаят отлично какво правят. Преди около век никой на Балканите, а и в останалата част на Европа не е възприемал речта на жителите на Македония като нещо различно от българската. В средата и втората половина на ХХ в. обаче, благодарение на хора като лингвистите Самуил Бернщейн, Дина Мухина, Рина Усикова, Зузанна Тополинска, Виктор Фридман, Кристина Крамер, Хоръс Лънт, Волф Ошлис и др., се появява нов език – македонският.

Без да се съобразяват с фактите, с многобройните свидетелства засягащи характера и произхода на населението на Македония, без да се съобразяват и с историята на народа ни, тези учени изкривяват истината по ужасно грозен начин. Грехът им, освен лансиране на заблуди, е и подпомагането на разкъсването на българската народност. Ето как едно политически мотивирано действие може да навреди не само на науката, но и на истината. А тя е, че нито езикът говорен в Македония е различен от българския, нито тракийския е различен от българския. Речта на Залмоксис и Орфей е просто най-старата манифестацията на езика ни.

Нека продължим разследването на манипулациите довели до налагането на изкривената представа, че тракийския е мъртъв език, нямащ връзка с нашия. Освен представянето на твърде малък брой глоси, недоброто тълкуване на представените глоси, неглижирането на важни писмени паметници и избягването на използването на фригийското езиково богатство, има и друг фактор, който способства за укриването на истинския характер на тракийския език.

Касае за пропускането на важни думи, които са извлечени при анализ на имена на тракийски богове, хора, местности. Ще дам конкретни примери за това, все пак твърденията трябва да бъдат обосновани. По отношение на името на богинята Бендида учените знаят добре, че то означава свързваща, съединителка [Дуриданов, 1976, с. 69, Георгиев, 1977, с. 67]. Знае се отлично и това, че теонима притежава варианти Мендис [Mεννδις], Вензис [Bενζεις] и др., но паралела със стблг. вѧзати [корен венз] – връзвам, свързвам, събирам не се споменава [Георгиев, 1977, с. 67]. Не се прави съпоставка и между тракийските Мендис, Вендис и българските лични имена Менда, Венда. Не просто името на древната богиня притежава обяснение на български език, но и два от вариантите се срещат дори и днес сред нас. Нима това не е важна информация, която би трябвало да бъде спомената?

Друга важна, но отново пропусната информация намираме в опитите да се изтълкува името на планината Карпати [Καρπάτης]. В далечното минало земите край нея са обитавани от траките гети, а и спадащите към тяхната общност даки, карпиани и др. В ново време [XIX и XX в.] изследователи като Барон Мопша, Норберт Йокъл и др. започват кампания, чиято цел е да изкарат албанците потомци на старите траки и илири. Даже Вилхелм Томашек прави доста опити за тълкуване на тракийски думи с помощта на албанския език. 

Никой не се интересува от факта, че албанците са споменати в исторически извори едва през XII в., а и, че през Средновековието нито един летописец не отъждествява тези хора с траките и илирите. За сметка на това българите са наричани мизи, пеони, траки, даки, одриси, мирмидони.

Никой не се интересува и от факта, че в албанския език има огромно количество български заемки. Те засягат дори основният речников запас, а това показва, че в миналото българското влияние над албанския е било огромно. Ето и няколко примера на български заемки: bistër – бистър, blude – блюдо, branë – брана, daltë – длето, dojkë – дойка, dolinë – долина, jarm – ярем, kovaç – ковач, matukë – мотика, oborr – обор, pokrovë – покров, покритие, red – ред, roj – рой, sillë – сила, stopan – стопан, vedër – ведро.

За жалост подетото дело от чужди учени е продължено от наши езиковеди. При тълкуването на името на планината Карпати [Καρπάτης] се предлага алб. karpë – скала [Георгиев, 1977, с. 197]. На пръв поглед всичко е наред, но има и българска дума карпа – скала. Поредната важна подробност е, че в нашата реч за образуване на прилагателни имена понякога се ползва наставка – ат. Пример може да се даде със следните думи: бог-ат, брад-ат, косм-ат, рог-ат, а в множествено число получаваме бог-ати, брад-ати, косм-ати, рог-ати. Тези български думи са изградени точно по същия начин както е изградено и планинското название  Карп-ати [Καρπ-άτης]. Не само основата карпа – скала присъства в българския език, но и наставката -ат [ати] е типична за нашата реч. Трудно ми е да повярвам, че тази важна особеност не е забелязана от професионалистите.

Нека да разгледаме още примери, при които са направени пропуски, водещи до изграждане на невярна представа за речта на Залмоксис и Орфей. В работата си от 1957 г. акад. Владимир Георгиев тълкува тракийските лични имена Козис [Κοζις] и Козилас Κοζειλας със стблг. думи коза, козьлъ [Георгиев, 1957, с.62]. Това е правилно, но през 1977 г., в друга своя работа нашият лингвист не включва коза и козел в тракийския си речник. В труда си от 1957 г. същият учен съпоставя тракийското лично име Зайкa [Zαιικα] със “заек” и българското име Зайко [Георгиев, 1957, с. 61]. Двадесет години по-късно обаче в речника на акад. Георгиев тези съпоставки липсват.  

Друг пример с пропусната информация от лично име може да бъде даден с Орол [Oroles]. В книгата си от 1957 г. акад. Георгиев дава добро тълкуване с орьлъ – орел, но в разширения и подобрен труд от 1977 г. в речника не присъства дума орел.   Прочее, не само древното име Зайкa [Zαιικα] притежава съвременен български паралел – в случая Зайко. Същото важи и за Козис [Κοζις], а и Орол [Oroles]. Те отговарят на Козе, Козо, Козьо, Орло, Орльо, Орлой, споменати в труд на Йордан Заимов [Заимов, 1994, с. 122, с. 174 – 175]. Поне за мен тези подробности са от голяма важност, но нещо е накарало нашият учен да я пропусне. Най-вероятно се касае за натиск от страна на представителите на цензурата навремето.

Справедливостта изисква да бъде споменато, че процесът с премълчаване на важни данни относно значението на тракийските лични имена не започва през ХХ в. и не български учени са инициаторите. През XIX в. Вилхелм Томашек подлага на анализ тракийското име Tζίτας [Tzita], за което е дадено и значението на латински: Tzita qui et Vitalis. Понеже Vitalis идва от лат. vita – живот, чешко-австрийският учен стига до заключение, че Tzita идва от корен gvi, ǧi – живея [Tom. II. 2. 39]. Повече от ясно е, че въпросния корен отразява най-добре стблг. жити – живея, а също и жить – живот, но информацията не е представена. А на всичко отгоре съществува и българско лично име Жито, идващо от стблг. жить – живот [Заимов, 1994, с. 106].

Tζίτας, Tzita не е нищо друго освен древен вариант на стблг. Жить. Трудно е да се повярва, че познавач на славянските езици като Томашек не е видял връзката между gvi, ǧi – живея и жить. Този учен знае добре, че тракийския език е имал звук Ж [също Ч, Ш, Ц и др.], който гърците са предавали както съумеят. Ето и точните думи на чуждия изследовател на Орфеевата реч: Оhne Zweifel besass das Thrakische Laute wie ž, dz, dž, c, č, š, die das Griechische nur mühsam durch ζ, τζ, σ, σσ, ξ auszudrücken vermochte. [Tom. II. 2]. Навярно и над чешко-австрийския учен е оказан натиск от страна на влиятелни хора. По друг начин просто няма как да бъде обяснен пропускът на Томашек – човекът хвърлил огромен труд за събирането на тракийски глоси, имена, топоними и хидроними.

  Пак с влиянието на цензурата [но от ново време] може да се обясни и още един способ, с който е укрито най-важното от тракийското езиково богатство. Става дума за късният тракийски – тази реч, която е документирана в късната Античност и ранното Средновековие. В случая се касае за периода 400 – 550 г. Точно тези думи са най-важни, защото те са разделени само от няколко века от българските думи, записани с глаголица и кирилица. Колкото по-малък е диапазонът от време, толкова по-близки са думите в един и същ език. Голямата времева дистанция води до неизбежни отклонения.

Тракийските думи от късната Античност и ранното Средновековие са разбираеми за всеки от нас. Някои от въпросните думи са: баба, бог, вода, вир, въртоп, дебри, кал, кипи, купá, лавица, листи, пяна, река. Как ли биха реагирали българите, ако бяха прочели, че това са тракийски думи? Какво ли би било удивлението, ако към този списък бе добавен и друг списък, с изолирани от учени тракийски думи като орел, заек, коза, аз, до? Дали някой би повярвал на нелепата измислица, че тракийския език е изчезнал?

Не разбира се, но пък и точно поради тази причина тракийският език от късната Античност и ранното Средновековие е напълно елиминиран като сравнителен материал. Това е направено по доста хитър начин. Понеже думи като баба, бог, вода и т.н. се срещат не само в българския, но и в другите езици от славянската група, учените решават, че думите не са тракийски, а славянски. За славяните пък се твърди, че са се установили на Балканите сравнително късно. Има няколко сериозни проблема, но те са умело прескочени. Въпросните думи са извлечени от имена на селища, които са споменати от Прокопий Цезарийски някъде към 550 г., но пък нашите учени знаят, а и признават, че времето на документиране не е времето на създаване на топонимите, то е поне век – век и половина по-рано.

Да, обаче по отношение на периода 400 – 450 г. нито един стар автор не говори за масово населване на Тракия с нови народи. Така наречените нови топоними се простират на огромна територия. Тя е от делтата на Дунава до Тесалия, и от земите край град Ниш до източните Родопи. Просто няма как някакъв нов народ да пресече границата на Римската империя, да насели провинциите Мизия, Тракия, Илирия, Македония, Хемимонт и т.н., и нито един летописец да не отбележи това. Прокопий Цезарийски пише за нападения на дунавски славени над селища като Адина, някъде към 540 – 550 г., но не и за трайно заселване [Proc. Aed. IV. vii]. А без трайно заселване, няма как да се наложат нови топоними. Иронията е, че така наречените нови славянски топоними имат успоредици в древната тракийска ономастика – топоними от времето на Троянската война. Както можем да очакваме – тази подробност не е спомената изобщо. Да вземем например Καβετζός [Кабецос] – название на област в Тракия. Според акад. Георгиев то е обяснимо с *Кавьцъ > *Кавецъ – чавка и е ново, славянско по характер [Георгиев, 1958, с. 74]. Не е обърнато внимание на това, че точен паралел на “новия” топоним Кабецос [Καβετζός] ce явява споменатия от Омир древен Кабесос [Καβησσός]  – дом на героя Отрионей [Hom. Il. 13.364]. Времевият диапазон между двете названия е огромен, но като по чудо и приликата е огромна. Тя е забелязана още през XIX от Вилхелм Томашек, който смята, че двата топонима са сродни [Tom.II.2.83]. За жалост през 1958 г., при анализа на Кабецос [Καβετζός], виждането на чешко-австрийския учен не е споменато изобщо.

Същата методика – обявяване на тракийски топоним за нов, наложен от новопоявил се народ, но имащ успоредици в старата тракийска ономастика, срещаме и при местното название Маска [Mασκᾶς]. Това е име на възстановена по времето на Юстиниан Велики [527 – 565 г.] тракийска крепост, намираща се непосредствено до носещата ясно българско име крепост Листе [Λίστη], отново спомената от Прокопий Цезарийски [Proc. Aed. IV. iv]. Връзка с блг. мъска – муле прави акад. Георгиев, но този иначе забележително способен учен, счита Маска [Mασκᾶς] за ново название оставено от славяни [Георгиев, 1958, с.80], забравяйки за носещото безспорно тракийско име древно селище Маско-врия [Mασκο-βρια]. То е споменато от акад. Димитър Дечев, който го сравнява с Маска [Mασκᾶς] и добавя виждането на Алфред Холдер относно родство с келтски антропоними и т.н. [Detschew, 1957, c. 290].

Виждаме, че от една страна липсват напълно стари исторически извори, свидетелстващи за трайно установяване на нов народ в Тракия в периода 400 – 450 г. От друга страна обявените за нови по характер топоними притежават паралели в древната тракийска ономастика. Друг по-сериозен проблем в опитите на учените да обявят думите от късния тракийски за принадлежащи на езика на нов народ се явява материалната култура. В периода 400 – 550 г. не се наблюдава нито изчезване на местната домашна керамика на коренното население, нито пък можем да говорим за поява на керамика от нов тип. Също така няма и масова поява на некрополи с нов тип погребения.

Не е за пренебрегване и това, че в никакъв случай не може да се говори за физическото изчезване на старото тракийско население. През 50-те години на ХХ в. не са извършвани генетични проучвания, но има мащабни антропологични проучвания от 30-те и 50-те години на ХХ в. Резултатите са пределно ясни – както брюнетите, така и светлите типове при нас са наследени от траките.

В такъв случай няма повод да се говори за идване на нов народ. А колкото до това, че думите извлечени от споменатите от Прокопий топоними спадат към славянската езикова група, изводът е ясен – тракийският език е най-стария език от тази група и траките са нейни създатели.  

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

https://www.youtube.com/watch?v=P883d1ow194&t=261s

Използвана литература:

 

1.Георгиев Вл., Тракийският език, БАН, София, 1957.

2.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

3.Георгиев Вл., Въпроси на българската етимология, БАН, София, 1958.

4.Дуриданов И., Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976.

5.Заимов Й., Български именник, второ фототипно издание, БАН, София, 1994.

6.Detschew D., Die Thrakischen Sprachreste, Östereichischen Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historische Klasse, Schriften der Balkankommision, Linguistische Abteilung, herausgegeben von Dimiter Detschew in Sofia, in Kommission bei Rudolf M. Rohrer, Wien, 1957.

7.Procopius, Buildings, transl. H. B. Dewing with the collaboration of G. Downey, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harvard University Press, London, 2002.   

8. Tomaschek W., Die Alten Thraker – Eine ethnologische Unterzuchung, Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien, 1980;

 

ХЕТИ И БЪЛГАРИ – ОБЯСНЕНИЕ НА “НЕВЪЗМОЖНАТА” ВРЪЗКА

Фолклорът е безценно богатство. Дори някакъв жесток нашественик да подложи благородническата прослойка на една страна на клане, дори да изгори всяка намерена книга, истината за корените на народа остава скрита във фолклора. Ще напомня за това, че в българските народни песни се споменават римските императори Константин Велики и Марк Улпий Траян. Споменават се дори дошлите преди 2300 години в земите ни галати.

 

Това само по себе си е нещо забележително – съхраняването на спомени за събития случили се около 1000 години преди времето на Аспарух. Паметта на българския селянин обаче е съхранила спомени и за по-древни епохи, много по-древни, отколкото повечето от нас смеят да помислят.

 

 

Трябва да благодарим на акад. Иван Венедиков за неговия огромен принос в разкриването на един непознат момент от нашата история. Този наш учен е авторът на уникалната книга Раждането на Боговете. В нея е засегната тракийската легенда за потопа, естеството на Великите богове, познати още като Кабири, дадени са интересни подробности за Залмоксис, Дионис, Кибела, посочена е и връзката между легендата за тракийския певец Тамир и сходната българска приказка за свирача и самодивите.

 

Това са безспорно все интересни неща, а разбира се и важни индикации за древните корени на народа ни, но има и по-интересни моменти. Те засягат невъзможни на пръв поглед паралели между хетските предания и българските народни приказки.

 

Употребявам определението невъзможни, но трябва да уточня, че това е от гледна точка на нашата официална историография, според която ние сме сравнително нов народ, възникнал от смесването на три напълно различни по произход групи след прословутата 681 г.

 

За поддръжниците на това виждане е абсурдно да се говори за контакти между българи и хети, защото Хетската империя среща своя край през XII в. пр. Хр., или с други думи – около 2000 години преди времето на княз Аспарух. А това е огромен период от време, наистина огромен!

 

Ако действително консолидацията на народа ни започва едва след VII в., то езикови и културни връзки с хетите биха били невъзможни, но ние се уверихме, че фактите показват нещо друго, а с фактите ние  трябва да се съобразяваме.

 

Смайващите българо-хетски паралели от областта на словесното богатство са извести на учените. Те знаят и за парелите между названията на хетски и тракийски селища, като например Арина – Арна. Второто е тълкувано от Емил Форер с арийския глагол rinati – тека, изтичам и стблг. ринѫти – тека, изтичам.

 

 

Нека сега да обърнем внимание на други интересни неща. Няма съмнение, че таченият от нас Гергьовден е ехо от култа към Тракийския конник, наричан още Херос. Проф. Евгений Теодоров подчертава важността на култа към този бог с факта, че българските мюсюлмани празнуват Гергьовден наравно с Байряма, а на някои места го считат и за по-важен от Байряма (Теодоров, 1972, с.9). Както Евгений Теодоров, така също други етнолози виждат в българските представи за Св. Георги остатъци от култа към Тракийския конник (Колев, 1987, с.59).

 

Акад. Иван Венедиков разказва за житието на Св. Георги, за змея, който тероризира хора в една определена област, за девойките, които населението дава в жертва на свръхестественото същество, като добавя и това, че когато идва ред на царската дъщеря да бъде дадена на змея, светецът става от гроба, убива змея, връща момичето на баща ѝ, но в последствие се прибира в гроба си. Според акад. Венедиков, корените на тази легенда могат да бъдат намерени в хетските митове  и по-точно – борбата между бога на бурята (носещ тракийското име Тарку, Таркунт) и змея Илуянка.

 

Макар в опита си да обясни този феномен нашият учен да тръгва в погрешна посока, правейки опит да намеси византийската традиция, определяйки я като посредник между древното хетско предание и българския фолклор, все пак Венедиков дава и много ценна информация в следния пасаж: “Чудно ли е, че старата хититска легенда се е запазила и е продължила да се разказва, и дори да се пее. Гергьовден е на 23 април (стар стил бел. авт.) и е един пролетен празник пар екселанс. И ние нямаме никакви причини да не мислим, че песните за Свети Георги и змеят не са наследник на хититските разкази за убиването на змея от бога на бурята. Една от причините да твърдим това е и фактът, че песните с този сюжет се пеят в България два пъти. Веднъж на самия празник на 23 април и освен това още веднъж на Коледа – 25 декември, когато всъщност в България е започвала Новата година…. ” (Венедиков, 1992, с. 211 – 212).

 

Паралелът между Тpакийския конник и носещият тракийско име хетски бог на бурята (Тарку) не е нито случайност, нито пък е нещо изолирано. Много отдавна, един писар, поданик на Хетската империя документира особено предание, което пък е възникнало още по-рано. Става дума за приказката за Ану (месопотамският бог на небето) и неговите два сина, наречени Лошият и Справедливият – по характера на делата, които те вършат. След смъртта на бащата Лошият започнал да убеждава своя брат, че трябва да се разделят и да си поделят наследството. Добрият се съгласил и делбата започнала, като при това Слънцето станало свидетел и наблюдавало внимателно. Лошият си избрал волът – силно и полезно животно, а на своя брат оставил кравата, смятана тогава за безполезна. Слънцето обаче направило така, че кравата да започне да ражда и да стане полезно животно….След като това станало братята се скарали и повикали Слънцето за съдник на спора им…

 

Акад. Венедиков прави сравнение с българска народна приказка имаща идентичен сюжет. Това е приказката за братята наречени Прав (добър) и Крив (лош), отново въз основа на делата, които те вършат. Подобно на разказа записан от хетите преди повече от 3500 години, и в нашата приказка двамата братя се скарват и търсят духовно лице, поп, който да реши техния спор и да определи кой от тях е по-добър.

 

След като добавя различни допълнителни детайли, като например това, че в хетския разказ има лакуна (липсващ пасаж) и т.н.  акад. Венедиков споменава  следното: “Близостта между българските и хититските (хетските) приказки е толкова голяма, че дори по нея бихме могли да се опитаме да определим развръзката и на хетитската (хетската) приказка…”. Ако държим сметка с това, че нашата приказка е записана през XIX в., а хетската е документирана преди около 3500 години, въпреки огромната времева разлика, която е фактор за поява на промени, въпреки внесения християнски участник – нещо неизбежно за XIX в., приликите са наистина смайващи. По-важното, а и по-интересното е това, че съществуват и други невероятно близки паралели между българските и хетските приказки.

 

В Мотива за Пчелата акад. Венедиков обръща внимание на това, че при хетите един бог се разгневява и изчезва, скрива се някъде. Неговото отсъствие става причина за бедствия и между хората, и между боговете. Преданието е познато в два различни варианта, но и в двата изчезналия бог е Телепину – покровител на плодородието и земеделието. Богът на бурята, загрижен за сина си, изпратил орела да го търси, но това дело не завършило с успех…За щастие една богиня-заклинателка поръчала на пчелата да търси Телепину и като го намери да го ужили по крака и ръката…След дълго търсене пчелата намерила Телепину, ужилила го и макар той отново да се разсърдил, в крайна сметка решил да се завърне, а с него се завърнало и плодородието (Венедиков, 1992, с.108).

 

Богомилските приказки са съхранили подобна история, разбира се в променен, характерен за своето време вид. Иван Венедиков разказва за тази, спомената по-рано от акад. Михаил Арнаудов дуалистична приказка. Там се разказва за това, че едно време дяволът бил като съдружник на бога и работили заедно. Но дядо Господ заженил Слънцето и всекиго поканил на сватбата, само дяволът заминал. Той се разсърдил на Бога, яхнал заек и тръгнал да бяга. Господ пратил след него пчелата ….(Венедиков, 1992, с.108 – 109)…Озадачен от удивителните, спиращи дъха прилики, акад. Венедиков търси обяснение, което да пасне на общоприетите виждания от своето време. Нашият учен изказва предположение, че основите на българските дуалистични (богомилски) предания трябва да се търсят в Мала Азия, като няма директна връзка с хетите. За тях нашият учен смята, че асимилирани от фриги и траки и по време на християнския период са се промъкнали древни мотиви (Венедиков, 1992, с.109).

 

Това обяснение е меко казано несериозно, но акад. Венедиков е принуден да се съобразява с политическата конюнктура на епохата, в която твори. Принуден е да държи сметка с погрешните, недоказани, но общоприети поддържани с фанатизъм виждания. Вярно е, че след краха на Хетската империя, част от нейното оцеляло население потъва в по-многобройните и по-жизнени тракийски маси – старите господари на западна Мала Азия, но да се вярва, че по време на християнството ще се съхраняват и разпространяват древни езически предания, които ще бъдат пренесени на Балканите и пазени от народа ни повече от 1000 години, е лишено от логика твърдение.

 

Политическата конюнктура в миналото принуждава и талантливата етноложка Иваничка Георгиева, да се придържа към общоприетите теории, опитвайки се да обясни важни неща за българския фолклор, в който значително място е отделено за вълка. Макар да прави опити да намери общи неща с обичаите на тюркските башкирци и др. народи, с цел да обясни свидетелството на Лиутпранд (дипломат на крал Отон) за способностите на цар Симеоновия син Баян да се превърне във вълк, проф. Георгиева представя много ценна информация, съобщавайки за примери на ликантропия – превръщане във вълк при траки и хети:

“Митологичната представа за вълка у българите генетически се свързва със славянското езичество, но не трябва да се изключва влиянието на балканското антично население и религията на прабългарите….Корените на обичаите В. Вс. Иванов търси в митологията на древна Анатолия 305. В хетските текстове се съдържат сведения за ритуални преобличания в маски и кожи — за хора вълци, хора мечки и хора кучета (Георгиева, 1993, с. 56 – 57).

 

Съвсем нормално е, че както Иванов, така и Георгиева слагат хетите на първо място – имащи ролята на основоположници на култа към вълците. Не е изненада и това, че се търси връзка с религията на прабългарите, като трябва да се добави, че за култ към вълците при нас пише и Николай Колев, който подобно на своите колеги смята вълчите празници у нас за въведени от прабългарите (Колев, 1987, с. 64).

 

За тези учени е трудно да приемат, че дунавските славени са гетите, част от които са наречени даки, т.е. вълци. Не по-малка трудност за изследователите от миналото е и да приемат, че народа на Аспарух спада към групата на мизите – съседи и роднини на гетите, а и на останалите траки на юг от Дунава. На юг от река Дунав е древния град Даосдава, а за това, че фригийската дума даос (δάος) – вълк се обяснява със стблг. давити – давя, удушавам подобно на вълк е писано отдавна.

 

Дакийското лично име Dāvus е обявено за отговарящо на българското Вълко (Георгиев, 1977, с.45). Колкото до Вълко, то не е ново, защото по мое мнение е документирано по време на Античността под формата Улку (Ουλκου). Засвидетелствано е върху сребърен съд намерен в тракийско могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, описано от наши учени (Манов, Теодосиев, 1993, с. 31 – 42).

 

 

Накрая ще се спрем на нещо, което много интересно, дори сензационно, защото се явява ярко доказателство както за тракийското влияние над хетите, така и тракийското влияние над римляните. В главите засягащи присъствието на дедите ни на Апенинския полуостров и ролята им в оформянето на културата на местното население, бяха посочени редица тракийски по характер топоними, обясними на български език. Бяха споменати и редица общи за българи и римляни древни обичаи, като бе акцентувано на това, че според проф. Евгений Теодоров римският обичай Палелия, Парелия е без съмнение от тракийски произход (Теодоров, цит. Roscher Lexikon, Paulys Real Encyclopädie, 1972, с. 25 – 26).

 

Обичай или по-скоро празник с подобно име съществува и при хетите. При тях той е наречен Пурулия/Purulliia и е смятан за един от най-важните празници (Топоров, 1976, с. 125). След подробно проучване на характера на древния празник руският лингвист Владимир Топоров стига до забележителни заключения. Въз основа на информация от трудове на други учени, Топоров изказва твърдението, че както хетския Purulliia, така и римския Parelia, Palelia, поради това, че стоят изолирани и при двата народа, може да се заключи, че са заети от други хора и това са траките (Топоров, 1976, с. 125 – 141).

 

Несъмнено изводът е правилен, но идва и още един, доста по-интересен момент. След изброяването на тракийските думи, имена с корен *pur със значения горя, паля, Топоров дава сравнение с българските думи запури, пърля и др. като добавя, че хет. purulliia означава огнен ритуал, празненство свързано с паленето на огън и разбира се дава като пример руските огнени празници (Топоров, 1976, с. 141) макар и у нас да има пролетни празненства свързани с паленето на огън.

 

Руският учен не се задълбочава върху важната подробност – защо българският език показва такава голяма близост с тракийския, но въпреки това приносът му към откриването на истината е огромен. Топоров е направил каквото е могъл, а това не е никак малко, защото сега ние разполагаме с поредното доказателство както за древността на езика ни, така и за ролята на нашите деди в изграждането на културата на римляни и хети. С това пък става пределно ясно, че пренаписването на българската история, а и тази на древна Анатолия е наложително – изискват го фактите, но най-вече справедливостта.

 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В YOUTUBE, ОПИТВАМ СЕ ВСЯКА СЕДМИЦА ДА ПУСКАМ ПО ЕДНО ИНТЕРЕСНО ВИДЕО. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ! :)

https://www.youtube.com/watch?v=P-AJV1C7pzc&t=695s

 

 

            Използвана литература:

 

1.Венедиков. И., Раждането на Боговете, Аргес, София, 1992.

2.Георгиева И., Българска Митология, Издателство Наука и Изкуство, София, 1993.

3.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

4.Колев Н., Българска етнография, Изд. Наука и изкуство, София, 1987.

5.Манов М., Теодосиев Н., Могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, сп. Археология, кн.1, Археологически Институт и Музей при БАН, 1993.

6.Теодоров Е., Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Изд. Наука и Изкуство, София, 1972.

             7.Топоров, В. Н., Хеттск. Puruliia, лат Parīlia, Palīlia и их Балканских изтоки, Балканский Лингвистический Сборник, Издательство Наука, Москва, 1977.