ЦЕННИ, НО ПОТУЛЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ДРЕВНОСТТА НА РЕЧТА НИ

Подробностите понякога са от голяма важност. Често една дреболия може да покаже нещата в съвсем различна светлина. Знаейки това, винаги съм търсил пренебрегваното от други хора. Ценна, а и изключително интересна информация намерих в работата на Вилхелм Томашек. Той е авторът на “Die Alten Thraker Eine ethnlogische Untersuchung” – реално първото мащабно произведение посветено на езика и историята на дедите познати в миналото под името траки.

В творбата на австрийско-чешкия учен са разгледани голямо количество древни лични имена, а което е по-важно, представено е и тълкуване. Да се обясни значението на дадено име е много трудно, но в някои случаи учените срещат помощ. В илирийските надписи например се срещаме следната комбинация Veselia - Felicetas. Лингвистът Радослав Катичич споделя виждането, че първото име е превод на второто и тълкуване може да се намери със ст.ч.сл. veselъ (стблг. б.моя) веселъ-весел. Катичич смята превода за сигурен е допълва, че точно това е накарало определени учени да въведат името в етимологическите речници [1] c.172.

Съществуват и други подобни примери, както споменах, те се срещат в книгата на Вилхелм Томашек. Разглеждайки тракийското име Tzita, чешкият учен стига до извода, че то идва от корен gvi, ǧi-leben-живея [2] II.2. c.29. Това заключение не е произволно защото въпросното име е документирано в надпис от село Глава и в текста  срещаме Tzita qui et Vitalis.

Второто име е латинско и идва от думата vita-живот. Напълно логично е, че както при Veselia Felicetas, Tzita е превод на Vitalis. Това означава, че Tzita може да се обясни със стблг. глагол жити-живея, и не е нищо друго освен представянето на българското лично име Житъ/Жит. Понеже в старолатинския няма звук Ж,  римляните са се опитали да го наподобят с комбинацията Tz и Житъ е било изписвано като Tzita. Всичко е от ясно по-ясно, но за този, който има желание да го види.

Необяснимо за мен е друго – защо Димитър Дечев, научавайки за надписа, а и за комбинацията Tzita-Vitalis, знайки, че Vitalis идва от vita-живот, е пренебрегнал ценната информация ? Нашият учен съобщава само, че Tzita ce среща в епиграфски паметник от село Глава, че подобно име е регистрирано в други надписи от други места като Картаген,  Албингаунум (селище в Италия) и т.н. [3] c. 497.

Друг пример на неизползвана ценна информация може да се даде с названието на древното селище Дибалтум/Di-baltum, Δεβελτός. Tам е скрита стблг. балтини-блато. Изказвам това твърдение не поради приликата на балтум с балтини, а поради факта, че Плиний Стари споменава съвсем ясно, че край селището има блато – “stagno” [4] Plin.IV.45.

Прочее, Димитър Дечев не отрича, че региона е блатист, но търси друго тълкуване, а именно c гр. θολός -тиня, мръсотия,  θολερός -кален, мътен. Нашият учен даже се уповава на сходното виждане на Томашек [3] с.123. Ако сравним Ди-балтум, балтии и θολερός, θολός, то не е ли очевидно, че не гръцкия, а българския език е най-добрия кандидат за тълкуването?

Доста странно поведение е това – когато Томашек представя името (Tzita), което спокойно може да се свърже със стблг. жити-живея, Дечев пренебрегва информацията, а когато чешкия учен дава тълкуване, за което българския език не се ползва изобщо, цитирането е охотно. След като и двамата лингвисти признават, че местността около Ди-балтум е блатиста, след като имаме сведението на Плиний Стари, че и в древността региона е бил блатист, то няма никаква логика да се пренебрегва стблг. балтии-блато.

Единствената причина според мен е това (дано да се лъжа), че българския характер на древния топоним е в противоречие с общоприетите теории и това е възпряло учените в миналото да пояснят важността на данните от ономастиката. Невъзможно е хем да се поддържа виждането за трайното настаняване на българите на юг от Дунава през VII век, xeм да се признае, че типични български имена се срещат по епиграфски паметници от времето на Античността.

Ще се наложи да се върнем обратно при Томашек, за да научим още нещо интересно. Този автор споменава тракийското селищно име Гарескос/Гарискос, Γάρησσκος /Γαρίσκος, а също и племенното название Garesci/гарески. Чешкият учен смята, че коренът тук е gari-waldige Anhöhe-гористо възвишение [2] II.2. c.87. Трудно ми е да повярвам, че Томашек не е знаел за стблг. гора-планина, горъскъ-планински, а съвременната гора-лес. Kакто и да е, той ги пропуска.

Димитър Дечев цитира своят колега Томашек относно Гарескос и гареските, сравнява с други местни названия като Гарела, Гариела, определя, че корена е gher-hervorstechen-изпъквам и дава сравнения с гр. χαρία-хълм, възвишение, уелс. garth-хълм, планина [3] с.99. И отново стблг. гора-планина, горъскъ-планински, а съвременната гора-лес ги няма, пропуснати са, а те са най-добрите кандидати, не само поради звуковата прилика, а поради факта, че гареските обитават планински, горист регион, а и самия град Гарескос е на възвишение.

Разбира се Гарескос не е единственото древно местно название обяснимо на български език. Едва ли има някой, който да не е учил за това как през 705 година княз Тервел получава от Юстиниан Ринотмет областта Загора. Ако трябва да вярваме на официалните теории, то това име не би трябвало да се среща по време на Античността изобщо. То обаче е споменато около 600 г. по-рано от времето на Тервел, от Ариан Никомедийски под формата Ζάγωρα [5] c.727.

Кипертова карта на Мала Азия с указана локация на град Загора

Град Zagora се среща и на Кипертовата карта, незнайно защо обаче е пропуснат в картата на Самюъл Бътлър, но от друга страна, там също е дадено нещо ценно, а именно това, че региона на Загора е обитаван от траките халиби. Подчертан е и релефа на областта, вижда се, че градът е бил зад планински хребет, а това подвърждава българската етимология (Загора = отвъд, зад планината).

Карта на Самюъл Бътлър с указана локация на траките халиби

Трябва да се уточни, че става дума за селище в Мала Азия, но тя е обитавана от дедите ни още в най-дълбока древност. Неслучайно Димитри Хоматиан казва, че българите от негово време са носили името мизи в миналото, а и, че тези мизи, които са обитавали района край Бруса (днешна азиатска Турция) са прогонени на север от Александър Велики [6] c.166.

Дълги векове преди времето на Ариан, всеизвестният Омир също е дал интересни названия  на реки в своята работа “Илиада”. Най-важното за нас е името на река Пеней/Πηνειός защото тя тече в Тесалия – домът на Ахиловите мирмидони.Te ca xoрата, които Йоан Малала отъждествява с българите [7] c.208.

                     Карта на Тесалия с указана локация на река Пеней

На това твърдение на гръцкия автор, повечето наши учени гледат с насмешка. Да, но ако Малала се бе заблудил, то в древните владения на Ахил не би трябвало да се срещат древни названия на реки и селища от български характер. Все пак, ако даден народ не обитава една област в определен период от време, този народ просто няма как да остави свои названия, присъствието е задължително.

Нека видим как стоят нещата реално. Акад. Вл. Георгиев подлага на анализ най-древните хидроними и топоними на Балканите и за името на река Пеней/Πηνειός, споделя, че се тълкува със ст.сл. (стблг. б.моя) пѣна-пяна [8] c. 20. Река с идентично име тече и на територията на Пелопонес, чието население във времето преди Троянската война се състои предимно от траки, като това е казано от ясно по-ясно от Страбон. Проблемът явно е в това, че тълкуването на речното име става с помощта на българския и ако примера бе само един, то би могло да се каже, че се касае за случайност. Примерът обаче не е само един.

В Тесалия е и планината Ὄλμπος/Олимп – седалището на боговете.  Акад. Георгиев смята, че названието притежава значение отломки, парчета и предлага обяснение със санскр.гл. lumpáti-чупя, правя на парчена [8] 18. C това съм съгласен, но санскр. lumpáti отговаря точно на блг. лумя-ломя, лупам-ломя, удрям, олупвам-удрям, олумвам-чупя диал. Името Ὄλμπος/Олимп е дадено от дедите ни, които в дълбока древност са назовавани мизи. В Малозаийската Мизия също има Олимп, а и част от мизите са наричени олимпени [9] Strab.XII.4.10.

Как тези наши предци са дошли в Тесалия обяснява Херодот, според когото още преди Троянската война мизите и тевкрите покорили цяла Тракия, като стигнали чак до река Пеней [10] VII.20. Става дума точно на тази тесалийска река, чието име се тълкува с пѣна-пяна. Явно Йоан Малала е знаел добре какво говори отъждествявайки древните жители на Тесалия с българите.

Освен Плиний, Ариан и Омир, има и други стари автори, които ни помагат да разгадаем названията дадени от дедите ни. Преди около 2000 години Страбон съобщава нещо, което е от голямо значение. Става дума за най-древното име на река Дунав, а то е Матоас/ Mατός [11] VII, fr.65.

Владимир Георгиев споменава виждането на Паул Кречмер относно това, че названието Mατός/Матоас е скитско, т.е. иранско, но от своя страна дава аргументи за тракийския произход [12] c. 25-26. Спорът дали името е скитско или тракийско е излишен понеже според Стефан Византийски, скитите са тракийски народ [13] c.578.

Не е ясно само защо немския учен Кречмер пледира за тълкуване “wallen, sprudeln” – бликам, след като Страбон отдавна е пояснил значението на Mατός/Матоас с гр. Ἄσιος-мътен [11] VII, fr.65. Дунавът е голяма, бавно течаща река, която когато приижда е мътна. Поради тази причина, превода на Mατός/Матоас като мътещ, мътен е напълно логично.

По-интересно е, че съществува българска река Мътивир. Тя е приток на Тополница, а името ѝ е определено като българско [12] c.54. Значението на названието се обяснява с глагола мътя, който притежава диалектен вариант матя. Съществуват производни като матан-мътеница, айран, матана-млечен продукт, мътан-обезмаслено мляко [14] c.432-433.

След като Мътивир е българско название, което несъмнено е сродно на Матоас, то това означава, че хора говорещи древен вариант на нашата реч са дали името Матоас преди повече от 2000 години. Един език обаче си има носители, т.е. ясно е, че земите от долното течение на Дунава са обитавани от наши предци по време на Античността. Това го доказва и доминантния антропологичен тип у нас.

Въз основа на мащабни изследвания във всеки регион на България, д-р Методи Попов и неговите колеги стигат до следния извод: “Антропологичните типове, които влизат в състава на съвременния български народ принадлежат  изцяло към европидната раса. Между тези антропологични типове първо място по разпространение, съгласно подробните данни от нашите изследвания заема понтийският, или черноморският тип.” [15] с. 260.

Историците може да твърдят, че древните балкански жители наречени траки са се изгубили като народ, бивайки незначително малцинство в края на VII век. Реалността обаче показва нещо съвсем различно. В никакъв случай не може да се говори за подмяна на населението по простата причина, че понастоящем, в България най-често срещания антропологичен тип е същия като този от времето на Херодот.

Да, с течение на времето у нас са проникнали чужди етнически елементи, но елементи, не компактни маси хора от северен, или азиатски произход. Ако следваме логиката на казионните учени, то трябва да кажем, че в Гърция не живеят потомци на старите гърци, а съвременните италианци нямат нищо общо с господарите на света по време на Античността – римляните. 

Дали някой на запад, или при южните ни съседи ще се съгласи с тази “логика”? Hикой не би приел подобно твърдение, нали? Нас обаче могат да ни унижават и баламосват без проблем?

За изчезване езика на народа на Орфей също не може да се говори. Древните названия Матоас, Гарескос, Дибалтум, Загора, Пеней и т.н. са доказателство за това, понеже са обясними с нашите думи матя-мътя, размътвам, горъскъ-горист, балтии-блато, за-за, отвъд, гора-планина, пѣна-пяна. Тези, а и други важни доказателсва за жалост бяха покрити с планини от подвеждаща, невярна информация, а ценни подробности бяха премълчани.

Това, че чужденци са се опитали да осакатят нашата история е разбираемо. Трудно е за разбиране поведението на тези наши учени, които упорито отказват да признаят, че сме потомци на народа, от който са произлезли Залмоксис, Орфей и Спартак. Всеки може да се заблуди, няма безгрешни хора, временното объркване е нещо съвсем нормално.

От друга страна, систематичното игнориране на важна информация не е нито случайност, нито грешка, а по-скоро осъзнато защитаване на едно вредно, безумно статукво (дано да се лъжа).

Не е редно в науката да съществуват догми. Новите данни трябва да доведат до промяна на теориите, но въпреки, че през последните петдесет години се появи огромно количество информация, тя не само не се използва, но дори се игнорира.

По-лошото е, че се създават и поддържат нови заблуди като теорията за иранския произход на старите българи. Човек остава с впечатлението, че някой е поръчал корените на народа ни да бъдат поставени колкото се може по-далеч от Балканите.

Защо обаче, кому е нужно това безумие? Защо да подаряваме на други това, което принадлежи на нас? Древните ни предци познати в историята под името траки, са хората създали първата писменост и първите градове на Европа – селищата край Провадия и Юнаците. Дедите ни са откривателите на колелото предизвикало революция в развитието на обществото. Траките научиха гърци, римляни, келти и германи на организирано земеделие и скотовъдство, дадоха също безценни знания по металургия.

Днес е времето когато трябва да поискаме своето, да се борим докато го получим и да го пазим така, както се пази нещо свещено. Реално погледнато, нашето наследство е свещено защото приносът на дедите ни не е само в материалната сфера, но също и в духовната. Най-вече в духовната, защото без Орфей, Тамир, Лин, Евмолп, Имарад, Аварис,  Залмоксис и др., не само културата на Елада, но също тази на келтите и римляните, никога нямаше да достигне висотата си. Европа трябва да разбере това и никога повече да не го забравя.

Умолявам коментиращите да се придържат към културен тон, благодаря предварително!

Готов съм да дам допълнителна информация на всеки, но ако някой желае да дискутира, нека се регистрира и да покаже своето име и лице както правя аз. Toзи, който е напълно уверен в правотата си, не би се крил в сянката на анонимността.

Използвана литература:

 1.R.Katičić, Ancient Languages of the Balkans, Mouton, The Hague-Paris, 1976;

2.W.Tomaschek, Die Alten Thraker Eine ethnologische Untersuchung, Verlag der Ӧsterreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien, 1980;

3.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Verlag der Ӧsterreichischen Akademie der Wissenschaften, Schriften der Balkankomission, Linguistische Abteilung, Herausgegeben von Dimiter Detschew in Sofia, Wien, 1957;

4.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;

5.J.Lemprieré’s Classical Dictionary, Bracken Books, London, 1994 ;

6.Ю.Хаджи Димитрова, Gothi qui et Getae, Готи сиреч гети, Перпериком, София, 2012;

7. Гръцки извори за българската история, Т II, ред.И.Дуйчев, Г.Цанкова-Петкова, В. Тъпкова-Заимова, Л.Йончев, П.Тивчев, БАН, София, 1958;

8.V.Georgiev, La Toponymie Ancienne de la Peninsule Balkanique et la these Mediterraneene, Linguistique Balkanique, III, pasc.I, Academie Bulgare des Sciences, Sofia, 1961;

9.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 10-12, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

10. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

11.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

12.Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960;

13.Stеphani Byzantii Ethnicorum quae supersunt ex recensione Augusti Meinekii, Tomus Prior, Impensis G.Reimeri, Berolini, MDCCCXLIX;

14.Български Етимологически Речник, В.Георгиев, Р.Бернар, Ст.Илчев, Й.Иванов, Д.Михайлова, В.Анастасов, Г.Риков, О.Младенова, У.Дукова, М.Рачева, Л.Димитрова-Тодорова, Т.Ат.Тодоров, уч.обс.Е.Машаова,Том III, крес-минго, БАН, София, 1986;

15.М.Попов, Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959;

МАСОВИЯТ СТАРОБЪЛГАРСКИ КРЪГОВ ГРОБ ПРИ ДЕВНЯ И ТРАКИЙСКИТЕ МУ ПРОТОТИПИ

В древността вярванията на народите са били различни. Доста различни са били и обичаите, начините, по които покойникът е изпращан в отвъдния свят. Toва означава, че по особеностите на погребалните обреди е възможно да се определи етническата принадлежност на даден индивид, или група индивиди.

Добре известно е, че в стария Египет благродниците биват мумифицирани. Доминираща практите при персите от ахаменидския период (средата на първо хилядолетие пр. Христа) е трупоизлагането. В последствие костите се събират и поставят в малко сандъче.

В същото време, най-разпространения вид погребение при римляните е трупополагането. При нашите деди се наблюдава биритуализъм, т.е. на лице са два различни обреда - покойникът бива или изгарян, или положен в земята (или гробница за благородниците). Понякога до мъртвия владетел е поставено тялото на съпугата му. Нерядко е правено и конско жертвоприношение, полагано е също умъртвено куче (вълк), а над гроба е издигана могила.

С течение на времето обредите се развиват и променят, но дори в края на първо хилядолетие, все още съществуват особености, които позволяват да се определи етническата принадлежност на индивид, или група индивиди. Ярък пример за това е масовия кръгов гроб при Девня, открит през 1969 година. Освен хора, там са жертвани и животни [1] c. 36, 57.

За  земите на България той е уникален поради това, че мъртъвците са положени в пръстеновиден изкоп с максимален външен диаметър 5, 78 м. и дълбочина 3, 20 м. [1] c. 33. Друга особеност е големия брой скелети – на 65 индивида по сведения на Ст. Ваклинов, Й.Йорданов говори за “76 отделни групи, условно наречени “погребения” [1] c.37.

Разликите в броя на погребаните споменати от различни автори може да се обясни с това, че Йорданов пише през 2008 година,  докато Ваклинов публикува своята работа през 1977 година, т.е. едва няколко години след откриването на масовия кръгов гроб. Понякога проучването на даден археологически обект отнема доста време и по-късно могат да се появят повече и по-точни данни.

Всъщност дали броят на индивидите е 65, или 76 няма особено значение, което и да е правилно, количеството е голямо и може да се говори за масов гроб. Друго е важно и интересно в нашия случай – пръстеновидната форма на изкопа. Както вече споменах, подобно погребално съоръжение е без паралел у нас.

Това несъмнено е направило впечатление и на откривателя – Димитър Димитров, а също така на Станчо Ваклинов, Петър Първанов, Йордан Йорданов и др. проучвали въпросния некропол. Странно е, че никой (поне по мои сведения) никой не е потърсил подобен обред сред други етноси. Все пак, като цяло учените ни отричат старите българи да са свързани етнически и културно с местното балканско насаление, което е познато като траки. Повечето изследователи на миналото ни поставят корените на Аспаруховия хора край Енесей, или Хиндошуш. Станчо Ваклинов счита старите българи за тюрки, а Йордан Йорданов за индоиранци.

Въпреки, че разполагам с прилична библиотека, не успях да намеря никакви сведения за уникалния погребален обред като този от масовия гроб край Девня в земите на Средна Азия. Нито тюрки, нито индийски, или ирански народи го познават. В такъв случай остават две възможности – първата е обредът да е възникнал у нас по време на ранното Средновековие, а другата възможност е да се касае за тракийско наследство.

Причината да се търси паралел у народа на Орфей не е предизвикана от лично желание, а е нещо, което фактите налагат. Става дума за значителен брой исторически извори, в което са правени отъждествявания на българи с траки – мизи, пеони. Не можем да пренебрегнем и това, че повечето от нас принадлежат на така наречения понтийски антропологичен тип. Касае се за особен вид на средиземноморската раса, който е бил доминантен в Тракия. Не на последно място трябва да се спомене и тракийския характер на съществена част от нашия фолклор, древния произход на определени земеделски сечива и пастирски атрибути.

Потърсим ли сведения в литературата засягаща тракийската археология, ще намерим интересни неща. Дали е игра на съдбата, или случайност не зная, но във времето, в което започва проучването на масовия пръстеновиден гроб край Девня, 1969 година, в Румъния, Петре Александреску публикува важни неща за некропола край Истрия. Този град принадлежи на територия обитавана от гети, мизи и скити. Сведенията от откритието на Александреску са известни у нас защото са използвани от Георги Михайлов в книгата му “Траките”.

Тази  работа на Михайлов излиза през 1972 година, две години по-рано от публикацията, в която Димитър Димитров засяга масовия кръгов гроб при Девня. Напълно е възможно г-н Димитров да не е бил запознат с откритието на румънския учен, или пък с данните от творбата на своя колега Г.Михайлов и поради тази причина да не е споменал важните данни.

Сега, четиридесет и пет години след публикацията на Д. Димитров можем да запълним пропуска направен от редица наши изследователи. Цитирайки Петре Александреску, Георги Михайлов съобщава за особени обреди край древната Истрия- град в принадлежащата на Румъния Северна Добруджа. Касае се за могили, в чийто център има клада и, около които има направен специален пръстеновиден изкоп.

В първия пръстеновиден изкоп са намерени три скелета в необичайни положения и четири коня. В околовръстния изкоп на втората могила са намерени два скелета, а край третата могила са локализирани два странични изкопа, в които са хвърлени безразборно един върху друг тридесет и пет човешки скелета, размесени с насечени на парчета коне и магарета  [3] c.367.

              Масов гроб край древната Истрия, по Александреску

 http://books.openedition.org/pcjb/docannexe/image/1705/img-6.jpg

Михайлов представя и други ценни данни: “Поради това, че не са намерени следи от дрехи при хората и от сбруя при конете, учените заключават, че не се касае до погребални могили, а до заравяне след насилствена смърт, т.е. че имаме работа с изкупителни жертви, които трябва да се отдадат на трако-скитското население в хинтерланда на Истрос.” [3] с. 367-368.

 Древно погребение с пръстеновиден изкоп, по Александреску

http://books.openedition.org/pcjb/docannexe/image/1705/img-7-small700.jpg

Общите неща на погребението край Девня с трако-скитското край Истрия са следните:

1.В двата случая са налице пръстеновидни изкопи.

2.В двата случая липсва погребален инвентар при мъртъвците, или е твърде оскъден.

3.B двата случая има положени и животни.

4.B двата случая индивидите са застигнати от насилствена смърт.

5.B двата случая се касае за нетипично погребение, за изкупителни жертви.

6.B двата случая мъртъвците са нахвърляни в без определен ред и разположение.

7.B в двата случая се касае не за единични, а за групови погребения.

Разбира се има и разлики, при третото погребение край Истрия, с 35 индивида, изкопът не е строго пръстеновиден както при първите две, а дъговиден. Освен това, пръстеновидните изкопи при Истрия са около могила. Тези разлики могат да се обяснят лесно с големия период от време, който дели погребението от Девня – VII-X век [1] c.58 и това от Истрия – от времето на Античността – VI преди Христа [4] c.15.

Важното е това, че пръстеновидните ровове на около първата и второта могила край Истрия са възможно най-точния еквивалент на масовия кръгов гроб при Девня.

Регионът край Истрия предлага и други интересни неща, които има паралели в България. В земите обитавани от северните траки има доста локации, в които се срещат  отбранителни съоръжения като тези на тези Аспаруховите българи, но от средата на първо хилядолетие преди Христа. Става дума за земен вал и ров, като в определени случаи височината на вала е достигала до 20 метра (по сведения на И.Т.Никулице, Северные Фракийцы).

Карта на Малка Скития - Добруджа с указана локация на град Истрия, изобр. user Bogdan 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/d5/Scythia_Minor_map.jpg/800px-Scythia_Minor_map.jpg

Пак в територията на северните траки са намерени и особен вид жилища, каквито има и у нас – полуземлянки. Те са най-популярния тип, срещат се дори в старата ни столица Плиска. Навярно е излишно да се споменава, че крепостите са северните траки са строени с едри квадри.

Важно е да се добави, че свещения за дедите ни знак IYI се среща най-рано на Балканите по керамиката от културата Вичнча – 5000-4500 пр. Христа  (по сведения на Стамен Михайлов, Церманович, Тодорович). Типичната за старите българи чернолъската керамика също е с древни балкански корени Христа  (по сведения на Стамен Михайлов).

Всички тези неща показват, че Аспарух не е въвеждал някакви възникнали в Средна Азия обичаи и технологии, а е носител на една древна балканска традиция.

Самото име Аспарух не е ново за Балканите. Още по време на Античността, в земите на Добруджа са властвали царе с имена Хар-аспос и Адр-аспос. Да не забравяме и това, че Ут-аспиос е епитет на Тракийския конник. Преди време Веселин  Бешевлиев сравни българските имена Борис, Мостич, Персиян (Прусиян) c подобни от иранската ономастика, но въпреки завидната си ерудиция пропусна тракийските Борискос, Мостис, Прусий и така лиши читателите си от възможност за сравнение и проверка.

Твърде много информация не е достигнала изобщо до широката публика, а твърде много факти са представени в ужасно изопачен вид. На всичко отгоре не се допуска критика, която изобличава неверните данни лансирани от определени учени. Някои индивиди дори насаждат омраза към дедите ни наречени траки разпространявайки лъжи за тях.

Това поведение е недопустимо не само от гледна точка на науката, недопустимо е и от морална гледна точка. Редно е да бъдат измити лъжите мърсещи името на дедите ни, а не да се дава нов живот на клеветите на старите ни врагове. Редно е славата на предците ни да бъде представена в цялото си сияние, а не да се споменат няколко нещица и да се представят така, сякаш са всичко.

Неразумно е, безотговорно е да не си потърсиш наследството. Това е признак на страхливост и безхарактерност и само ще даде по-голям стимул на други хора да си приписват постиженията и заслугите на нашите предци. Пак ще повторя думите на Васил Левски - достойния син на България: “Чуждото не щеме, но и своето не даваме!”

Използвана литература:

1.Й.Йорданов, Антропология на древните българи, Масовия кръгов гроб при Девня, Тангра ТанНакРа ИК, 73, София, 2008;

2.Ст.Ваклинов, Формиране на старобългарската култура, Българско Историческо Дружество, Изд. Наука и Изкуство, София, 1977;

3.Г.Михайлов, Траките, НБУ, Второ допълнено и преработено издание,  София, 2015 ;

4.P.Alexandrescu Un rituel funéraire homérique à Istros

http://books.openedition.org/pcjb/1705?lang=en

Умолявам коментиращите да се придържат към културен тон, благодаря предварително!

Готов съм да дам допълнителна информация на всеки, но ако някой желае да дискутира, нека се регистрира и да покаже своето име и лице както правя аз. В случай, че някой е напълно уверен в правотата си, не би се крил в сянката на анонимността.

ЗАГАДКАТА С “ИЗЧЕЗНАЛИЯ” НАРОД МИЗИ – КЛЮЧ КЪМ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

Със сигурност доста хора у нас се чудят кой точно казва истината за далечното ни минало. В старите теории уверено се твърдеше, че поданиците на хан Аспарух са от тюркски произход.  

Други учени също поставяха корените на народа ни в Средна Азия, но не край течащите в Сибир реки Иртишка и Енисей, а в региона на Хиндокуш. Подръжниците на това виждане се опират между другото на свидетелството на живелия през XII век Михаил Сирийски за идването на скити от земите около планината Имеон, но не уведомяват своите читатели за това, че Стефан Византийски определя скитите като тракийски народ. Не е спомената и друга важна подробност, а именно факта, че названието на планината Imaus/Ἴμαον е сродно на Imeus и Emona на Апенините, a и Αἵμων/Aemus в Тракия, като най-старото споменато име е това от нашите земи.

Разбира се има и трета теория, според която ние сме потомци на стари балканци, на най-древниия цивилизован народ, който по време на Античността e известен под името траки, т.е. ние българите се яваваме пълноправни наследници на хората, от чиито среди произлизат Орфей, Залмоксис и Спартак.

До този момент няма антропологични и генетични изследвания, които да позволят да се приеме, че корените на народа ни са някъде в далечната Азия. Според новите данни от генетичните проучвания, ние сме твърде далеч от популациите на Индия, Кавказ, а и тюрските народи.(1)*

 За сметка на това, както доминиращия у нас антропологичен тип, също и значителна част от генетичните маркери типични за населението на България, красноречиво показват, че ние действително сме потомци на народа, смаял римляни и гърци със своята сила, смелост, но и духовна извисеност.

Всички, които са запознати със старата ни история, знаят добре, че от IV до XV век, различни автори поставят знак за равенство между българи и мизи. Става дума за най-големия тракийски народ, чиито владения са се простирали от Тесалия (Гърция), до Черноморските степи. Част от тези храбри хора са населявали значителни територии от Западна Мала Азия (Турция) и дори Средна Азия (на север от Иран). Най-важното в случая е това, че от средите на европейските мизи се появават хората, които носят името българи.

Карта създадена по сведенията на Клавдий Птолемей, вижда се, че Мизия се простира до река Днестър

С течение на времето, благодарение на факта, че мизите-българи стават най-силни, тяхното име е прието от роднините им обитаващи Балканите - потомците на пеоните, бесите, трибали, гетите и др.

                   Карта на римските провинции Горна и Долна Мизия

Ето поради това е важно да се проучи с подробности историята на европейските мизи – тези, които са отговорни за появата и налагането на името българи. Какво правят професионалистите обаче, вместо да подложат на анализ историята и материалната култура на мизите на север и юг от река Дунав, започват  действия, които някои биха дефинирали като кампания по заличаването на присъствието на дедите ни в древната Източна Eвропа.

Останах огорчен и дори шокиран когато попаднах на работи на траколози и историци надпреварващи се да “доказват”, че в Европа, на юг и север от Дунава никога не е имало мизи (наречени по-късно българи).

Един учен смята, че определена група крайдунавски траки сражаващи се с армията на Рим, е наречена умишлено мизи, за да могат римските легиони да “си спечелят славата на победители на бойци възпети от Омир заради храбростта им.” [1] c.106.

Друг специалист се опитва да ни убеди, че Страбон пише за мизи в Тракия поради това, че искрено е желаел да се съобрази с желанието на императора (Тиберий), който организира провинция Мизия, или пък на стария географ е оказан политически натиск (директен или индиректен) и т.н. [2] c.131.

Страбон не е нито първият, нито единственият, който локализира мизи на Балканите. Не можем да пренебренем писалите за крайдунавските мизи Посидоний, Артемидор, Тацит, Елиан, Тит Ливий, Апиан, Плиний Стари, Клавдий Птолемей, Дион Касий, Луций Аний Флор, Юлий Капитолин, Йордан.

Несериозно е да се смята, че всички тези стари автори са имали една и съща фантазия, или задача - да заблудят света, че Тракия е обитвана от мизи. Ако по времето на император Тиберий определени хора са се чувствали принудени да споменат мизи, то какво да кажем за хроникьорите писали в по-късни епохи? Тях какво ги е подтикнало да се съобразяват с желанието на отдавна напуснал живота император?

Има и друг хронологичен проблем, който е останал недобре проучен от специалистите. За мизите в Европа е писал Посидоний и то доста по-рано от Страбон, като в случая по-важното е това, че Посидоний е починал преди император Тиберий да се роди. За да подкрепи твърденията си, Страбон цитира и Артемидор, а този автор, подобно на Посидоний е живял преди времето на Тиберий.

За мизи и за това, че те заедно с пеоните (панонците) имат търговско средище в Аквилея е писал не кой да е, а живелия през IV век император Юлиан Апостат [3] c.132. Този владетел не е имал причина да се страхува от отдавна умрелия Тиберий, нито пък да се съобразява с прищевките му. Намирам за странно, че важното, а и пределно ясно свидетелство е убягнало на нашите специалисти.  

Още по-сериозно става, ако се запознаем със сведението на Херодот относно това, че във времената преди Троянската война (т.е. XV-XIV в.пр. Христа) мизите и тевкрите успяват да постават всички траки под своя власт, като стигат чак до река Пеней [4] VII.20. Бащата на историята представя тези данни около четири века преди император Тиберий да се роди. Знаейки това, можем ли да приемем за логично и научно твърдението, че мизите в Тракия са продукт на желанието на Тиберий?

И друго е важно, за да се покори цяла Тракия, то мизите и тевкрите трябва да са били огромна група хора, иначе не би им се отдало да подчинят своите роднини. Имайки предвид тези подробности, смятам, че е крайно несериозно, присъствето на мизи в Тракия да се тълкува като желание на Тиберий, или стремеж за добиване на слава.   

Тъжното е, че в стремежа си да “докажат”, че в Европа никога не е имало мизи, определени учени прибягват, поне според мен (дано да се лъжа), до некоректно представяне на определени исторически извори. Като пример може да се посочи твърдението, че “Апиан съобщава, че не е успял да намери информация за мизите.” [2] c.123 (bel.527).

Реално (поне по мое мнение) нещата стоят съвсем различно. На Апиан и през ум не му е минавало да казва, че не е намерил информация за мизите, защото ги споменава няколко пъти в един кратък пасаж от свой труд. Апиан пише следното: “Марк Лукул, братът на Лициний Лукул, който водеше война с Митридат, потегли срещу мизите и стигна до реката, където шест гръцки града бяха разположени съседно на земята на мизите, а по-точно Истрия, Дионисополис, Одесос, Месембрия, Калатис (?) и Аполония, като от последния той докара в Рим голяма статуя на Аполон, която в последствие бе положена на Палатинския хълм. Освен това, аз не успях да намеря други неща, които Римската Република е сторила на мизите. Те не бяха задължени да плащат данък на Август, а на Тиберий, който бе следващия император. “ [5] App. Ill. 5.30

Ето и текста от работата на Апиан, придружен от активен линк. Така всеки, който желае, може да направи проверка: “Marcus Lucullus, brother of that Licinius Lucullus who conducted the war against Mithridates, advanced against the Mysians and arrived at the river where six Grecian cities lie adjacent to the Mysian territory, namely, Istrus, Dionysopolis, Odessus, Mesembria, Catalis, and Apollonia;¹ from which he brought to Rome the great statue of Apollo which was afterward set up on the Palatine Hill. I have found nothing further done by the Roman republic as to the Mysians. They were not subjected to tribute by Augustus, but by Tiberius, who succeeded him as Roman emperor.” - App. Ill. 5.30

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0230%3Atext%3DIll.%3Achapter%3D5%3Asection%3D30

Уверяваме, че в един кратък фрагмент Апиан съобщава няколко пъти за мизите, като уточнява, че не разполага с данни за други неща сторени от римляните на мизите, освен разказаното в писанията му. Мисля, че това е доста по-различно от твърдението на някои наши учени (и преподаватели ), че Апиан не е успял за намери информация за мизите.  

Разбира се, сред изследователите на нашето минало има и изключения. Срещат се такива хора, които не само смятат, че е имало мизи в Европа, но дори дават ценното указание, че по време на Античността, определена група от тези мизи се е смесила с част от гетите и така се е оформило ново племенно образувание.

За това пише в своя работа Кирил Влахов подлагайки на анализ личното име Гетомиз. Разграничаващ се от скептицизма на своя колегa Димитър Дечев (който е запознат със сведенията на Макс Фасмер) Влахов смята, че Гетомиз е човек от средите на племенно обединение на гетите и мизите обитаващи Северното Черноморие, по-точно земите край Олбия [6] c.57-58. *(2).

Кога е положено началото на въпросното племенно обединение е трудно да се каже, тъй както е трудно да се определи кога са се появили обединенията на медо-витините, дио-бесите, мизо-македоните и т.н. Едно е сигурно, станало е в дълбока древност защото има сведения за мизо-гети на север от Персия по времето на Кир Велики – VI в.пр. Христа.

Херодот  нарича въпросните мизо-гети масагети и ги причислява към семейството на скитите, нека не забравяме обаче, че Стефан Византийски определя скитите като тракийски народ. Трябва да се добави и важната подробност, а именно това, че  масагетите (мизо-гетите) Йордан гледа като на част от гетите [7] X (61). Това разбира се е справедливо защото мизи и гети са хора, които делят един произход с останалите “траки”. Страбон казва това без увъртане [8] VII.3.2.

“Now the Greeks used to suppose that the Getae were Thracians; and the Getae lived on either side the Ister, as did also the Mysi, these also being Thracians and identical with the people who are now called Moesi…” - Strab. VII.3.2.

 http://penelope.uchicago.edu/Thayer/e/roman/texts/strabo/7c*.html

Живелият през VI век Прокопий Цезарийски обяснява, че новото име на масагетите (мизо-гетите) е хуни: “Aïgan was by birth of the Massagetae whom they now call Huns; and the rest were almost all inhabitants of the land of Thrace. “  [9] Proc.LB.III.xi.9

http://www.gutenberg.org/files/16765/16765-h/16765-h.htm

Прокопий е виждал тези мизо-гети, познати и като хуни, но и дума не отваря за някакъв  особен външен вид, различен от този на европейските народи. По-рано, друг летописец – Приск Панийски посещава резиденцията на Атила и също не определя външния вид на хуните като екзотичен. Приск дори не може да направи разлика между хуните и балканските  поданици на Римската Империя.

Този факт някакси убягва на поддръжниците на старите теории. Никой от тях не проявава желание да обърне внимание на описанието на външния вид на мизо-гетите. Става дума за тяхната особена прическа – темето бива подстригано, а косата в задната част на главата е оставяна дълга. Това не е азиатски, а древен балкански обичай, практикуван от “траките” абанти и мизи, като дори името на прическата е тезеида – по името на пеласга Тезей.

Прокопий от друга страна нарича абсолютно същата прическа хунска мода: “But the hair of their heads they cut off in front back  to the temples, leaving the part behind to hang down to a very great length in a senseless fashion, just as the Massagetae do. Indeed for this reason they used to call this the "Hunnic" fashion.” - Proc. SH. VII.10 (2)*

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Procopius/Anecdota/7*.html

“But he sheared only the fore part of his head, just as Homer said the Abantes did, and this kind of tonsure was called Theseïs after him. 2 Now the Abantes were the first to cut their hair in this manner, not under instruction from the Arabians, as some suppose, nor yet in emulation of the Mysians, but because they were war-like men and close fighters, who had learned beyond all other men to force their way into close quarters with their enemies.” -Plut. Tes.I.5 (3)*

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/e/roman/texts/plutarch/lives/theseus*.html

Oсобената прическа на мизите и мизо-гетите обяснява един интересен фрагмент от Именника (на българските князе). Taм е казано следното: “сii ҃е кнѧз. дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаѧ. лѣтъ. ҃ф.҃еі. остриженами главами.“ - Тези петима князе държаха князуването от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави (4)*

Прическата е била популярна у нас до ново време. Хайтов дава описание на Ангел Войвода, който бръснел главата си, но оставял дълъг перчем коса [10] с.127. Обичаят се запазва до началото на ХХ век. Изоставянето на тази особена практика според Петър Берлиев се дължи на погрешното вярване, че произхода и е турски.

Това, че масагетите трябва да се свържат с тракийските народи е открито от един буден български учен. Става дума за д-р Васил Бакърджиев. Понеже информацията, която той представя е от огромна важност, ще цитирам дословно добросъвестният сънародник: “Може да се приеме, че границата на земите обитавани от траки е по-далеч –  в Централна Азия – от Каспийско море до Иран (Персия) и Индия. Там траките, носещи колективното име скити (име ползвано от гърците) или саки (име ползвано от персите), обитават огромна територия. Много важно е да се спомене, в Средна Азия живее народ – тракийско племенно обединение познато като масагети (големите гети)“… 

 ”die Grenze des alten Thrakiens noch weiter in Zentralasien — vom heutigen Kaspischen Meer bis und zwischen Iran (Persien) und Indien anzunehmen. Die alten Thraker, unter dem Sammelbegriff Skythen (altgriechisch) oder Saken (persisch) haben damals diesen grossen Raum bevölkert. Besonders wichtig ist es zu erwähnen, dass hier eine große altthrakische Stammen Konföderation der Massageten (Grossgeten) in Zentralasien.

Важно е да се спомене това, че старобългарските земни валове, типичното жилище – полуземлянката, стопански методи като съхраняването на житото в ями и т.н. не са неща възнинали в Азия, а са типични за древното балканско население.  Данни за това могат да бъдат намерени в работите на учените Никулице, Китов, Агре и др. Уви, тези неща не са известни на по-голяма част от широката публика.

Приемем ли, че мизите са били най-големия древнобалкански народ, чиито селища са се простирали не само на Балканите и в Черноморските степи, но също в Анатолия и Средна Азия, нещата си идват на мястото и всички загадки изчезват.

Става ясно защо дедите ни са наричани ту траки, ту скити, ту хуни. Мизите спадат към тракийския етнос, към който спадат също и скитите според Стефан Византийски. Обединението на мизи и гети, те. мизо-гетите живеят на север от Персия (Иран) като са били в контакт също с тюрки, индийци, китайци. Тези мизо-гети са станали известни и като хуни, което според мен означава господари, благородници и може да се обясни със стблг. унии-по-добър, т.е. благороден.

След войната с Кир Велики през VI в. пр. Христа, част от мизо-гетите се завръщат по родните места в Черноморските степи. За това разказва Йордан в работата си “Произход и деяние на гетите” като употребява за хората наречени от Херодот масагети (мизо-гети) названието гети:

“Then Cyrus, king of the Persians... waged an unsuccessful war against Tomyris, Queen of the Getae. Elated by his victories in Asia, he strove to conquer the Getae, whose queen, as I have said, was Tomyris…After achieving this victory and winning so much booty from her enemies, Queen Tomyris crossed over into that part of Moesia which is now called Lesser Scythia--a name borrowed from great Scythia,--and built on the Moesian shore of Pontus the city of Tomi, named after herself. - Jord. X(61) (5)*

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html

Томира слага главата на персиеца Кир в торба пълна с кръв, картина на Александър Цик – източник User Adrigon  https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/cc/Tomyris_Plunges_the_Head_of_the_Dead_Cyrus_Into_a_Vessel_of_Blood_by_Alexander_Zick.jpg

Няма никаква мистерия в това един народ да се засели в различни територии. Родната земя на саксите е в Северна Германия. Част от тези сакси заминават с роднините си англите за Британия и там се обединяват (както се обединяват гети и мизи). Други сакси пък се установяват в Трансилвания (Румъния).  

Не е трудно да се каже, че родната земя на мизите са Балканите, че оттук (според Страбон) една част тръгва за Анатолия и се заселва там, а друга част (според Йордан) се установява в Средна Азия, на север от Персия. Това би обяснило защо дедите ни са наричани с различни имена, но би станало ясно и, че сме потомци на местен народ, който е играл важна роля не само в европейската история, но и в историята на народите на Азия. Това виждане, за жалост не съвпада с общоприетите (но недоказани теории), на които все още се робува.

Струва ми се, че точно поради това са направени опити да се внуши, че мизи в Европа никога не е имало и, че отъждествяването на българи с мизи ще да е било грешка. Да обаче тази “грешка” я правят голям брой автори и то в продължение на 1100 години! Дали пък не се бъркат тези, които смятат, че българите няма как да са потомци на мизите и сродните на мизите хора?

За да се обслужат старите и наложени от чужденци теории, бива отричана и безценната за историята ни карта на Св.Йероним - IV век. На нея пише Mesia hec & Vulgaria – Мизия, също и България. Тази карта обяснява защо Йоан Никиуски пише за провинция България когато разказва за бунта на предвождащия българи Виталиан (512-513) година.

"Cyril the general retired into the city named Odyssus, and stayed there while Vitalian withdrew into the province of Bulgaria." J.Nikiu, Chr.  LXXXIX.75

http://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Map_of_Saint_Jerome_-_Mesia_hec_%26_Vulgaria.jpg

Макар част от дедите ни да са живели в пределите на Римската Империя, те все пак са имали известна автономност, която според мен е дадена от Константин Велики. Тази автономност е пазена ревностно и поради това Виталиан повежда българите си срещу император Анастасий.

През IV век, в Европа има две държави – Римската Империя и България. А на север от Дунава, в свободните територии държавността ни е възстановена (макар и непризната от Рим) още през II век, или както е казано в “Именника” -515 години преди времето на княз Аспарух (Исперих кнѧз). 

Това е нещо уникално, a и повод за гордост. Това е свидетелство за силата на духа на народа ни. След всяко падение ние успяваме да се изправим и да надвием враговете си. Дедите ни са били посичани, горени, изтезавани, продавани като стока по пазарите на Ориента, но ето – нас все още ни има и ще ни има и в бъдеще. Този, който е роден в огъня не може да загине от огън. Този, който е роден на бойното поле може да бъде подтискан само временно. Този, чиято душа е светла няма да бъде погубен от злото, а ще го надмогне и преживее.

Използвана литература и пояснения:

1.A.Фол, История на Българските Земи в Древността до края на III в. пр. Хр., Тангра, ТанНакРа ИК, Център за Изследвания на Българите, София, 2008;

2.Д.В.Ботева-Боянова, Античните текстове и тяхното четене днес, Акценти от осем века фрагментарна история на древна Тракия (IVв.пр.Хр. - IV в.сл. Хр.), УИ, Св.Климент Охридски, София, 2014;

3.Iuliani Imp.Opera quae quidem reperiri potuerunt omnia, sumptibus Sebastiani Gramoisy, Parisiis, MDCXXX;

4. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

5.Appian, The Foreign Wars, transl. H.White, THE MACMILLAN COMPANY, New York, 1899;

6. К.Влахов, Тракийски лични имена, фонетико-морхологични проучвания, Studia Thracica 9, Институт по тракология, БАН, София, 1976;

7.The Gothic History of Jordanes, transl. Ch.Mierow, Princeton University Press, Princeton, 1915;

8. Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

9.Procopius, History of the Wars, Books III-IV, trasnl. H.B.Dewing, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

10.Н.Хайтов, Хайдути, Изд.Георги Бакалов, Варна, 1979;

(1)*S. Karachanak, V. Grugni, D. Nesheva, V. Battaglia, S. Fornarino, N. Al-Zahery, V. Carossa, Y. Yordanov, A. Galabov, B. Atanasov, A. Torroni, D. Toncheva,, O. Semino,

Y-Chromosome genetic variation of modern Bulgarians

“As for the interpopulation analysis, similarly to mtDNA, Bulgarians belong to the cluster of European populations, still being slightly distant from them. Bulgarians are distant from Turks (despite geographical proximity), Arabic and Caucasus populations and Indians.”

http://www.abstractsonline.com/Plan/ViewAbstract.aspx?sKey=006d5e3a-ea14-49ff-9b39-f0a042d39185&cKey=bfc88c56-5e93-4ee2-89e6-c3ab1bd25f5c&mKey=%7BDFC2C4B1-FBCD-433D-86DD-B15521A77070%7D

(2)* Procopius , The Anecdota  or Secret History, Loeb Classical Library, 1935;

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Procopius/Anecdota/7*.html

(3)*The Parallel lives by Plutarch, Loeb Classical Library, 1915;

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/e/roman/texts/plutarch/lives/theseus*.html

(4)*https://bg.wikipedia.org/wiki/Именник_на_българските_ханове

(5)* Jordanes, Origin and deeds of the Goths, transl.Ch.Mierow https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html