КОЙ ВЪВЕДЕ ЗАБЛУДАТА, ЧЕ СТАРИТЕ БЪЛГАРИ СА ИМАЛИ ТИТЛА ХАН?

Запитвали ли сте се защо още преди Освобождението, толкова много чужди учени са проявили жив интерес към историята на “малката” България? Уж не сме от значение, а всеки напира да обясни какви сме, откъде идваме, какво са постигнали предците ни? Сякаш принудени от зла сила, редица изледователи хвърлят неистови усилия, за да ни изкарат тюрко-татари, угро-фини и др.

В периода XVIII- XIX век, никой от ранните изследователи на историята ни не обръща внимание на думите на Лъв Дякон, Димитър Хоматиан, Михаил Аталиат и още много други летописци, които отъждествяват старите българи с мизите, явяващи се най-големия тракийски народ. Дали това се дължи на непознаване на работите на средновековните хроникьори, или пък причината е друга? Едно е ясно със сигурност – симпатии към нас няма.

През 1782-ра година британския историк Едуард Гибън споменава дедите ни в своята книга “History of decline and fall of the Roman Emprire” и разказвайки за опожаряването на столицата ни (Плиска), вмята презрително, че владетелската резиденция няма да е било нещо повече от село с дървени къщи.

Отношението на Гибън към старите българи е неоправдано защото история се пише въз основа на факти, а не на фантазии. По-лошото е друго – уважавани учени след времето на британския изследовател продължават да работят с термини съществуващи само в нечие въображение. Въпреки ерудицията си, Якоб Фамерайер нарича княз Борис “Bogoris der Bulgaren Chan” – Богорис ханът на българите.

Тъй като няма нито един исторически източник от IX или X век, в който да ce cреща споменаване на хан Борис (Богорис), използваната от Фалмерайер титла хан не е нищо повече от заблуда. Всеки учен, който е запознат със средновековните надписи от земите ни, а и с ранните исторически извори засягащи старите българи, знае, че за нашите държавници, са ползвани титлите:  imperator, dux, reges/rex, princeps, dominus, κανες υ βηγη, κανας υ βηγι, ἄρχοντος υβηγη, ἄρχον, ἄρχηγός, ἐκ θεοῦ ἄρχοντος, βασιλεύς, κυριος – император, господар, принц, владетел, повелител. Нито веднъж няма споменаване на хан.

Eдин от първите западноевропейски автори писали за титла хан е Йохан Куспиниан, който през 1541-ва година публикува в Антверпен засягащата произхода на турците работа “De Turcorum origine, religione, ac immanissima eorum”. По-късно, през 1740-та година, английският изследовател Ричард Ноулс дава по-подробни сведения и споменава Даут Хан, Максут Хан и др., но отново се касае само за турците.

Понеже исках да разбера причината за възникването на заблудата за употребата на тази титла от дедите ни, реших да изследвам работите на историците от XVIII век XIX, a и началото на XX век, за да науча следното – кой учен за първи път пуска твърдението, че държавният глава на старите българи е наричан хан ?

Разбира се, още в началото аз се допитах до специалисти, но от тях не получих точен и ясен отговор. Имаше само един историк, който ме насочи към писанията на Фьодор Успенски с твърдението, че това е човекът, който най-рано приписва титлата хан на старите българи.

Действително, в сборника ИРАИК, 1905-та година, том 10, в чието създаване участват също Шкорпил, Елих, Панченко, Лепор и Айналов, на с.193 Успенски представя виждането, че присъстващата по различни надписи титла КАНАС е предаването на хан: “Здесъ мы видимъ правильную передачу старотурецкаго или туркменскаго ханъ съ греческимъ окончанiемъ на ας или ες “.

Това обаче не е откритие нито на Успенски, или пък на някой от сътрудниците му. Реално, още през 1898-ма година, австрийският учен Йосиф Маркварт пише за тюрската кан/хан като титла на старите българи и това е цитирано съвсем ясно ИРАИК.

След като намерих работата на Маркварт, аз се уверих, че този учен подлагайки на анализ старобългарските надписи, тълкува  канас/κανας като кан/хан около седем години преди Фьодор Успенски. Известно време смятах, че австрийският изследовател е отговорен за въвеждането на кан/хан като титла на старите българи. После реших да проверя как стои въпроса с Константин Иречек, защото той пише за историята на народа ни още през 1876-та година, т.е. двадесетина години по-рано от Маркварт.

Набавих си “Geschichte der Bulgarien” и там, на с. 133 намерих следния пасаж: “Der altbulgarische Staat hatte eine Aristokratische Verfassung. Der Fürst hies mit dem einhaimischen Namen Chan.“ – “Старобългарската държава е управлявана от аристократи. Принцът е наричан с местното название хан.”

Естествено останах разочарован – все пак Константин Иречек не само написва историята на народа ни, но след Освобождението става министър на народното просвещение, макар и за кратко. Освен титлата хан, Иречек добавя и друга заблуда – тази за фереджето на българските жени, по подобие на мюсюлманските правила, а и за чалмите на старите българи – ориенталски обичай.

В историята обаче няма място за емоции. Разбирайки, че съм се лъгал относно Успенски и Маркварт, реших да проверя дали действително измислицата за чалмите и титлата хан принадлежи на Иречек, или той е подведен от някой друг. Понеже Павел Шафарик е сънародник, а и роднина на Иречек, сметнах, че в издадената през 1827-ма година Шафарикова книга “Slawische Alterthümer” навярно ce говори за ханове.

Когато направих проверка, се оказа, че това е така. До този момент, както Иречек, така също Маркварт, Шкорпил и Успенски се оказаха оневинени. Ha c. 167, бел.1, на написаната от Шафарик “Slawische Alterthümer”, при разглеждането на езика на старите българи, не само се твърди, че дедите ни ползват тюрската титла хан-принц, но са лансирани и пълни фантазии. Името на княз Умор бива представено като Омар и е определено за арабско, а това на княз Аспарух за персийско. Стига се  дори до безумието името на княз Омуртаг /Мортагон, да бъде тълкувано като Мурад хан.

Несъмнено Шафарик е създал ужасни бъркотии, но дали той е злодеят, който е въвел заблудата за титлата хан? Дали и той няма да е повторил сведения от някой друг, който е творил преди него? Сега вече търсенето ми се оказа по-трудно защото и по-ранните изследвания за историята на българския народ, не се намират току-така.

Все пак, знайки, че още през 1797 Йохан Енгел е писал за дедите ни, реших да проверя дали в книгите му се споменава за ханове при българите. Този учен е творил малко след Едуард Гибън – английският историк даващ твърде оскъдни, а и некоректни данни за дедите ни.

След време успях да намеря нужната ми работа на Енгел  “Geschichte des Alten Pannoniens und der Bulgaren, nechst einer algemeiner Einleitung in Ungrische und Illyrische Geschichte”. Стигайки до с. 336 се натъкнах на мястото, на което се твърди, че властелинът на българите е наречен хан. Не по-малко интригуващо бе това, че дори внушението за “чалмите на дедите ни”, се оказва също дело на Енгел.

Тъй като започнах с Успенски и Маркварт, минах през работите на Иречек и Шафарик и се уверих, че друг преди тях пише за ханове, вече не бях напълно сигурен дали и Йохан Енгел е първият, който дава източни корени на старите българи. След дълго търсене се натъкнах на публикувана през 1755-та година работа на Йосиф Асемани. Това е човекът, който намира българско глаголическо евангелие в Йерусалим и този ценен ръкопис бива наречен по негово име – “Асеманиево евангелие”.

АСЕМАНИЕВО ЕВАНГЕЛИЕ - Codex Vaticanus Slavicus 3 Gagoliticus, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4478241

В книгата си “Kalendaria Ecclesiae universae”, изследователят представя имена на наши владетели в различните им варианти. Ha c.322 името на княз Телериг е дадено като Telerigus, Telericus, но и Teler Chan – Телер Хан.

За княз Омуртаг, на с.363, са дадени вариантите Murtagon, Omortag, Mortago, Crytago, но и Murad Chan- Мурад Хан, като обаче съвсем точно и съвестно е отбелязано, че това е опорочено, неправилно предаване на името от страна на гръцки и латински автори – “a Graecis & Latinis corrumpitur.”

За жалост Асемани не споменава имената на въпросните автори, които са направили опит да изкривят имената на владетелите ни с цел да припишат тюрски произход на старите българи. Поне обаче знаем, че първият опит за внушение, че дедите ни са имали ханове става малко преди 1755-та година. Този период от време не е никак случаен, белязан е с важно за нас събитие.

Тръпки ме побиват като си помисля, че Отец Паисий става монах през 1745-та година и недълго след това започва да търси исторически извори за миналото ни. Дали враговете на народа ни са разбрали за намерението на Отец Паисий и осъзнали потенциала на делото му, са поели кампания целяща да сее лъжи, на този момент няма как да разберем със сигурност.

Във всеки случай, може да се каже, че първите опити да се наложи вярването, че старите българи са управлявани от ханове е станало към 1745-1755-та година, като тогава началото е скромно. Омуртаг е наречен Мурад Хан, a Телериг - Телер Хан, но пък се знае, че това са изкривени, неверни варианти на имената на нашите владетели.

Съвсем друго е положението около четиридесет години по-късно – 1797-ма година. Тогава Йохан Енгел не само без колебание определя хан като титла принадлежаща на старите българи, но и подготвя още заблуди като твърдението, че дедите ни са носили чалми.

Кой е накарал Енгел да направи това, кой го подкрепял и финансирал, а и кои са били помощниците му едва ли ще разберем скоро, но поне вече има яснота по отношение на това, къде се коват заблудите за титата хан при българите.

Йохан Енгел е поданик на Австрийската Империя, чиято столица е Виена. Там историкът въвел заблудата за титлата хан живее и работи. Интересно е, че във Виена се ражда и друга заблуда – тази за култа към тюрския бог Тангра при старите българи. Това разбира се е дело на друг човек - Вилхелм Шот.

През 1866-та година, той представя доклад в Берлинската Академия на Науките. Темата е интересна: “Алтайски проучвания, или Изследвания от областта на татарските (туранските) езици” -“Altajische studien oder unterzuchungen auf dem gebiete der tatarischen(turanischen) sprachen”.

На с.147 Шот представя цитат от късен турски ръкопис съхраняван в Берлинската библиотека и засягащ името на бога при различни народи: “на български [въпросното име на бога] е тангри” - “in der Bulgaren-sprache ist er [der fragliche name] tangry!”. Това кара Шот за стигне до заключение, че старите българи не са фини, а тюрки.

Австрийският учен изобщо не е притеснен от няколко важни факта:

1.Не е уточнено дали става дума за жителите на град Болгар, чиято реч през Средновековието е тюрска, или се касае за населението на Дунавска България.

2.Българите са познати на различни автори от IV до XIX век, но в продължение на 1500 години,  нито един автор не определя Тангра, или Тангри като име на бог при дедите ни.

3.Сведенията за религията на българите по време на ранното Средновековие са за богове – слънцето, луната, звездите, т.е. за монотеизъм не може да става дума.

4.Сведенията от турския документ са късни, а това предразполага към контаминация – смесване, объркване на имена и събития.

5.Дълго преди времето на Шот, в доста книги е прекрасно обяснено как българите наричат своя бог: “ Deus quidem Bulgarorum lingua Bog dicitur” – “На български език думата за небесния Отец е Бог.” Споменаване каква е българската дума за бог има още в епохата, в която са живели Никита Хониат е Евтимий Зигавин – Βόγ.

Не е изключено, объркването на Вилхелм Шот да е било невинно, но имайки предвид приносите на Йохан Енгел, роденият във Виена Константин Иречек, а и приносите на тюркофила и поданик на Австрийската Империя Арминиус Вамбери, да не забравяме и Геза Фехер, по-скоро може да се говори ако не за заговор, то поне за политическа кампания целяща да попречи на появата на силна българска държава на Балканите.

Дълго време преди Енгел, Шот и Вамбери да се появат на бял свят, цитиращ Биондо, Сабелик и Платина, Мавро Орбини представя господстващото за своето време вярване, че българите са най-могъщият народ, който може да срази турците.

Това безспорно е било така, дедите ни никога не са преставали да се бунтуват и за се борят за свободата си през петте века , през които са подложени на геноцид. До прогонване на окупаторите не се е стигнало защото не е имало масовост.

Тя обаче би била възможна, ако цялото население осъзнало славното си минало и героични подвизи от миналото, придобие както самочувствие, така и решителност да прогони потисниците от земите си. Работата на Паисий, а и книгите на други възрожденци са правели точно това – пробуждали са народа ни и са му давали сили.

За жалост, паралелно на този процес е вървял друг – целящ да отрови съзнанието на българите с унизителни лъжи, като приписването на българите родство с тези, които пет века, подтискат, грабят и колят населението на страната ни.

Австрийците не са ни мразели, но не са имали и интерес да видят възраждането на българската държава. Независима България в истинските ѝ етнически граници би била по-голяма по територия от Автрийската Империя, а хомогенния състав на населението ни пък е предпоставка за много по-голяма стабилност и военен потенциал. Никой не иска съсед и съперник, чиято територия опира на три морета и чието славно минало все още плаши и великите сили.

Може би преувеличавам, може да се бъркам, но изводите си правя въз основа на информацията, която притежавам, а тя на този момент е достатъчно красноречива. Поне за мен, причините за кампанията целяща да скрие истинската ни история, истинските граници на държавата ни, а и приноса ни в европейската история, не се крие в етническа омраза към нас, а просто в упорито преследване на икономически интерес – запазването на цялостта на Австрийската (Австро-Унгарската) Империя.

По ирония на съдбата, въпреки деянията на учени и политици от Австрийската (Австро-Унгарската) Империя, освен свободата си през 1878-ма година, България успява да получи голяма част от дължимото ѝ. От друга страна, Австро-Унгария се разпада 40 години по-късно - през 1918-та година. От 50 000 000 души, поданиците на новата държава Австрия стават 6 420 000. В процентно съотношение, загубата на население е по-голяма от населението, което губи България поради бедствения за нас Берлински договор.

Дали е Божие дело, или случайност не зная, но тези, които са ни навредили, често за пострадвали. Баязид – покорителят на България завършва живота си затворен в клетка, разкарван из различни градове на Азия. Никифор Геник – опожарителят на Плиска и убиец на много невръстни български дечица е обезглавен от бойците на княз Крум, а от черепа му е направена чаша. 

Ако се върнем във времето на бунтаря Спартак, ще видим отново същото – победителите на смелия мъж от народа на медите имат ужасен край. Гней Помпей е заклан като жертвено животно, убити са и останалите членове на семейството му. Марк Крас губи сина си малко преди за загуби главата си, която бива използвана като театрален атрибут в пиесата “Вакханки”, организирана за забавление на царете на Партия и Армения.

Бог може да наказва враговете ни, но само на Божието отмъщение не бива да се разчита. По-добре е човек да постъпва така, че да не му са налага да мисли за отмъщение. На разплата се надяват слабите, докато силните мислят как да станат по-силни и не само мислят, но и действат.

Хубаво е да разберем, че всеки може да стане наш враг и всеки може да стане наш приятел. Мъдрите хора могат да наредят нещата така, че интересите им поне до голяма степен да съвпаднат с интересите на своите съседи. На първо място обаче мъдрият се старае да стане силен защото силният рядко е нападан, но от друга страна мнозина търсят приятелството му.

Бог ни е дал достатъчно дарби, сега обаче на ход ние сме, сега съдбата ни зависи от нас – от това дали можем да страним от пороците, да пренебрегнем егото си и следвайки идеалите на дедите си, да подадем ръка първо на своите сънародници, а после обединени да действаме за общото благо.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

 https://www.youtube.com/watch?v=FuoflA1Mjc4

Използвана литература:

1.E.Gibbon, History of decline and fall of the Roman Emprire, Publ. A. Strahan & T. Cadell;, London, 1782;

2.J.Ch. von Engel, Geschichte des Alten Pannoniens und der Bulgaren, nechst einer algemeiner Einleitung in Ungrische und Illyrische Geschichte, Johann Jacob Gebauer, Halle, 1797;

3.P.J.Šafarik’s Slawische Altertümer, Deutsch von M.von Ahrenfeld, herausgegeben aus H.Wuttke, Zw.Band, verlag von W.Engelmann, Leipzig, 1844;

4.W.Schott, Altajische studien oder unterzuchungen auf dem gebiete der tatarischen (turanischen) sprachen, Abhandlungen der Kӧniglichen Akademie der Wissenschaften zu Berlin aus dem Jahre 1866, Druckerei der Kӧniglichen Akademie der Wissenschaften, 1867;

5.C.J.Ireček, Geschichte der Bulgaren, Verlag von F.Tempsky, Prag, 1876;

6.Josefi Simonii Assemani, Kalendaria Ecclesiae universae, Kalendaria Ecclesiae Slavicae sive Graeco-Moschae, Tomus secundus, Sumptibus Fausti Amidei, Romae, MDCCLV;

7.J. Ph. Fallmerayer, Geschichte der Halbinsel Morea während des Mittelalters, Erster Teil,

In der J.G. Cotta'schen Buchhandlung, Stuttgart und Tübingen, 1830;

8. Johannes Cuspinianus“De Turcorum origine, religione, ac immanissima eorum...” apud Ioan.Stelsium inscuto Burgundiae, Antwerpiae, 1541;

9.Извѣстія Русскаго Археологическаго Института въ Константинополѣ. Томъ X, Матеріалы для болгарскихъ древностей. Абоба-Плиска. Ѳедор Иванович Успенскій, Карелъ В. Шкорпилъ, Р. X. Лепоръ, Дмитрий Власьевич Айналовъ, Борисъ Амфиановичъ Панченко, Бог. Еллихъ, Държавна печатница, Софія 1905;

10.М.Орбини, Царството на Славяните, Наука и Изкуство, София, 1983, превод Божан Христов;