ДОБРИТЕ БЪЛГАРИ - ИСТИНСКИ ИСТОРИИ, КОИТО ВДЪХНОВЯВАТ

Преди повече от век Алеко Константинов създава книга, чийто герой става известeн из цяла България. Става дума за прословутия Бай Ганьо – въплъщение на цяла плеяда отрицателни качества. Въпреки че в дълбоко в сърцето си не е никак лош, в различни ситуации, на различни места героят на Алеко демонстрира ужасяваща простащина, тарикатщина, използвачество, а и лукавост, граничеща с мошеничество.

Безпардонен и безскрупулен, Бай Ганьо не цепи басма на никого – нито на сънародници, нито на чужденци. Използвач, постоянно подозиращ другите да не го измамят, стиснат, но и имащ истински талант да създаде комична ситуация, Алековият герой се превръща в еталон на неповлияния от западноевропейската култура българин.

В началото, когато за пръв път се запознах със сатиричните фейлетони, аз се смях с глас. Смях се и години по-късно, когато отново разгръщах прелистваните вече страници. След време обаче смехът ми секна, а неговото място бе заето от разочарование и дълбоко огорчение. Вече бях зрял човек, но, което е по-важно –  бях видял голяма част от света. Алеко вече не бе моят единствен осведомител за културната Западна Европа и простия българин. Аз съумях със собствени очи да видя кой какъв е. Имах възможност да пътувам по три континента и да опозная не само народите, с които Бай Ганьо влиза в съприкосновение, но и много други хора, като по този начин изградих една солидна база за сравнение. Все пак нищо не може да замести личния житейски опит.

Признавам, че навсякъде където бях, срещнах добри, културни и почтени хора. Навсякъде винаги се намираше някой, който да ме впечатли със своите качества, но видях и друго – нещо, което Алеко бе премълчал и не бе споделил изобщо в работата си.

Нашият интелектуалец със сигурност е срещал уригващ се и понамирисващ хер Гюнтер, срещал е и занимаващ се със съмнителни далавери мосю Франсоа или  притесняващ жените и младите момичета сеньор Джовани.

По една или друга причина представителите на простотията и други отрицателни качества при западноевропейците не биват споменати от Алеко изобщо. А ги е имало, защото ги има и днес. Нито тарикатщината, или пък сметкаджийството, използвачеството, грубите маниери, похотливостта и т.н. са патент на българина. Те се срещат навсякъде, но никъде няма човек като нашия писател, който да реши да подложи по такъв начин на присмех отрицателните качества на народа си, концентрирани в особата на един герой. Всички западноевропейски народи познават добре сатирата, но я ползват предимно при осмиване на политически противници или  на чужденци.

Не зная какви са били мотивите на Алеко Константинов, не зная защо вместо да потърси положителните качества на българите от своето време и да ги вплете в образа на един герой, нашият интелектуалец предпочита да се съсредоточи над лошото и отрицателното при българите, които току-що са извоювали своето Съединение. А преди това народът ни е подложен на един от най-страшните геноциди в историята. Пет века неописуеми жестокости, убийства, постоянен тормоз и сякаш това не е достатъчно – през това черно половин хилядолетие най-умните, най-способните и най-красивите са били отвличани и са заставяни да служат на потисниците. И забележете – тази страшна политика на заличаване на народа ни не успява напълно. В края на XIX в. при нас се срещат забележително умни и способни хора, благородници, на които мнозина западноевропейци могат да завидят, но Алеко отказва да ги види. Или не успява да ги види?

Облечен като западноевропеец и навярно считащ се за такъв, създателят на Бай Ганьо, вероятно неосъзнаващ последствията от делото си, приготвя бокал с отрова за току-що придобилия свобода български народ, който още не се е освестил напълно от преживените ужаси. И то ужаси станали възможни не без помощта на определени сили от Западна Европа, които предпочитат да защитят финансовите си интереси в лицето на Османската Империя, отколкото да видят един почти унищожен народ свободен.

Вместо да напише нещо за героите, дали живота си за свободата на България, вместо да постави на пиедестал примера и подвига на почтените хора, живели в страшните времена, навярно без да осъзнава, Алеко се опитва да заличи българския дух, да смачка силата на хората, вменявайки им комплекс за малоценност.

Не изпитвам неприязън към създателя на Бай Ганьо. Все пак аз не зная какви са били мотивите му, а те може да са били добри. Вземането на подбив на простака, тариката, сметкаджията и похотливия страхливец може да е било с цел да се каже: „Не бъди такъв!“ В такъв случай обаче Алеко би трябвало подробно да обясни, че и из старата Европа се срещат хора подобни на неговия герой, а дори и по-крайни, по-лоши. Българският писател е осъзнавал ако не напълно, то поне донякъде, че Бай Ганьо е продукт на обстоятелствата. Осъзнавал го е, защото в последния от фейлетоните си дава доста добра характеристика на своя герой:

“Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвизи е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животинската си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила.”

Тази характеристика е забележително добра, но тя е представена едва в края на произведението. Читателят запомня това, което прочита най-често, а не това, което е предназначено като поука и е поставено в края. Просто такава е същността на нашето съзнание и волю-неволю, дори с най-добри намерения Алеко не само не постига целта си, но дори спомага за появата на цяла прослойка, притежаваща качествата на неговия герой.

 

 

Самоиронията, подигравката със себе си може да си позволи само представител на богато, свободно и необременено общество.

 През 1885г., когато излиза работата на Алеко Константинов, изтерзаният българин е зинал широко да поеме глътка въздух, но тази възможност не му е дадена. Великите сили заменят османския хомот с друг, който макар привидно да е различен, пак довежда до беди при народа ни, генерирайки  разделение между различни групи хора. Такова общество се нуждае от лечение, от добри думи, от добри примери, които да следва. Болният се оправя с грижи, не с камшик.

 

 

Днес, около 135  години след излизането на Бай Ганьо, народът ни се намира в почти същото положение и за жалост в почти същата демография като тогава – около 6 000 000 души. Днес също сме разделени и пак не по своя воля, а по решението на различни велики сили, които следват своите интереси. 

Точно това ме накара да създам малък труд, с който да се опитам да направя това, което Алеко не успява да стори. Със своя труд искам да представя работа, в която, описвайки истински случки, да покажа доброто лице на българина, този българин, който има златно сърце, работливи ръце, но е твърде почтен и скромен, за да привлече върху себе си вниманието, а и похвалата, която заслужава.

Заглавието Добрите Българи не е случайно. В работата си съм отразил истински истории, разкази за постъпките на наши сънародници в различни държави. Някои случки са ми разказани, на други случки съм директен свидетел. Описаните в труда ми българи ме възхитиха до такава степен, че в някои случаи не съм се сдържал и съм прегръщал сънародниците си с просълзени очи. Причината за това бе не само, че са българи, спомогнали името на страната ни да бъде употребено позитивно, но и защото ми върнаха вярата в доброто. Тези безименни, скромни, тихи, но същевременно силни българи са примерът, който трябва да следваме, ако искаме да се измъкнем от блатото на бездуховното.

Не зная дали здравето ми ще позволи да публикувам цяла книга с разкази за добрите българи. На този момент съм натоварен с ред други неща, а пък съм от хората, които като започнат нещо се стараят да го доведат до край. Важността на проектите ми е голяма, но и описанието на делата на добрите българи не може да се пренебрегне. Това ме накара да търся компромисен вариант. От време на време ще публикувам в блога си отделни глави и дори да не успея да издам книга, която е пълен антипод на Алековия Бай Ганьо, все пак, част от разказите ще достигнат до читателите ми. Героите са заслужили това. А пък ако Бог е решил – след време ще се появи и цяла книга.

 

 

Сега представям едно кратко разказче, което ще поставя в началото на книгата, ако разбира се ми достигнат силите да я довърша и публикувам.

 

 

 

 

                    СКЪПИТЕ ДЪРВА – ГЛАВА ПЪРВА

 

 

 

Срещнах нашия сънародник на летището във Виена. И той като мен чакаше прехвърляне за София. Дрехите му бяха простички, купени в България, но спретнати и чисти. Обувките бяха лъснати до блясък, на момчето просто му личеше, че допреди 5 – 6 години е бил в армията и там е придобил полезни навици. Неимоверно широките плещи и ръцете, приличащи на мечи лапи, бяха в странна комбинация с едно красиво, приветливо, почти по детски ведро лице. От очите му бликаше доброта, естествена доброта, нямаща нищо общо със заучените изкуствени усмивки на политиците.  

Без да се колебая, го поздравих на български и го попитах:

– И Вие сте за София, нали? 

Той кимна утвърдително и каза:
– Да, за София, а после за Балкана. Дано  няма закъснения, че много път ме чака после.

            Реших, че момчето е решило  да се разтуши из някой планински курорт и му пожелах приятно прекарване из нашата неповторима природа. Той се засмя тихо, поклати глава, после ме погледна съвсем сериозно и каза:

– По работа съм, не е за удоволствие, макар че това, което възнамерявам да направя, със сигурност ще ми докара голямо удоволствие.

Заинтригуван каква работа има един имигрант като мен в планината, аз запитах събеседника си дали ще отваря някакъв собствен бизнес. Все пак с туризъм, събиране и продажба на билки могат да се изкарат хубави пари. Момчето отново се засмя, вдигна рамене и обясни:

–       Дърва ще цепя, ще помогна на баба и дядо, после на комшиите им, после на другите комшии, абе, направо на цялата махала. Няма как иначе, защото помогнеш ли на един, трябва да помогнеш и на друг.

След като даде обяснение, младият българин избухна в смях и додаде:

– То при мене е традиция, всяка година го правя и докато мога, ще го правя.

Стана ми интересно, защото видях билетите и втория паспорт на сънародника ми и разбрах, че е тръгнал от Канада. Видя ми се странно човек да потегли от другия край на света единствено и само за да нацепи дърва за печката на дядо си и баба си. Не успях да се сдържа, просто трябваше да го запитам:

–       Не е ли по-евтино да пратите пари, някой може да им нацепи дърва на Вашите баба и дядо или направо да им докара хем нарязани, хем нацепени, може даже под навес да им ги занесе, ако се плати добре. Ще Ви излезе в пъти по-евтино, а така все едно дървата са златни. Все пак отиване и връщане от Канада не е никак евтино, пари са си това, и то сериозни пари.

Момчето заклати глава:

–       Абе може и да се намери някой, но не е напълно сигурно, а със зимата по моя край шега не бива, не оставям нищо на случайността. Пък има и друго, то май е по-важното. Баба и дядо ще ме видят и не само ще ме видят, но също така ще знаят, че се прибирам специално за тях. Имате ли представа какво означава това за тези хора? Това е като кръвопреливане, като зареждане на батерии, като идване на пролет. Стар човек се радва на малко неща, а идването на внуци е най-важното.

Казвайки тези думи, очите му заблестяха по особен начин, някак си замечтано, сякаш се потопи в далечни топли спомени от своето детство. После въздъхна леко, погледна ме и добави:

–       Те са ме отгледали, хубави хора са, слънчеви, макар животът да ги е поочукал здраво. Баща ми е умрял още преди да се родя, а пък майка е болна, за себе си не може да се грижи, те и нея гледат сега. Докато бях ученик ме издържаха, насърчаваха ме да давам всичко от себе си. Казармата я карах близо до родното ми място, тогава ги виждах често, но после като намерих на друго място работа, вече стана проблематично. Още по-късно, като тръгнах да си търся късмета в чужбина, стана още по-трудно да намеря време да ги видя, но в крайна сметка изкарах късмет. Намерих си добре заплатена работа по специалността и вместо да си харча парите в чужда държава, гледам колкото може по-често да се прибирам у нас, за да виждам моите хора. Справят се те, корави са, трудно им е, но не се оплакват. Никога не са ми искали пари и помощ, даже всеки път ми предлагат пари от мизерните си пенсии, но аз не вземам. Сега като ги видя и им нацепя дърва ще сме 14 дни заедно. Аз ги посещавам и пролетта, и лятото, но есента за тях май е най-важна, защото тогава идва приготвянето за зимата. Баба, майка и дядо ми се радват всеки пък като ме видят, но дойде ли време за дървата са най-радостни. Да знаят, че наследникът им е под техния покрив, че като се събудят сутринта, ще го видят и ще закусят заедно, за тях е безценно. Селото е малко и млади хора почти няма. Старите от махалата се събират пред нас на пейката, бъбрят си за миналото, някой ще почерпи я баница, я печена тиква, я варена царевица, а и хубава ракия имат, домашна. Не им е зле, не са самотни, но няма млади хора, а някоя работа само млади хора могат да я вършат. Ето, аз ще помогна, а те като видят, че още ме бива по мъжката работа, ще се зарадват много.

При тези си думи момчето избухна в бурен смях:
– От дядо си го зная, един мъж не може ли да цепи дърва, и друго не може да цепи, и нищо от него не става. Ето за това гледам да си пазя формата, да не ми омекват китките и характерът. Хем ще си остана силен, хем със самочувствие.

 

Останах леко замаян, защото се сетих за моите баба и дядо. Те бяха в голям град, с добри пенсии и добро здраве, но сами. Разговорът със сънародника от летище Виена ме накара да се замисля. Ами и на моите баба и дядо ще е хубаво да знаят, че като се събудят сутрин, и ще видят лицето ми. Бях планирал да ги посетя накратко, но след проведения разговор вече знаех: ще остана при своите хора колкото се може повече. Ще наблюдавам лицата им сутрин и вечер, ще гледам как ми се радват и ще попивам, защото зная, че това няма да е вечно. Странно, как не се бях замислял за това, но ето – едно заприказване със сънародник ме накара да се събудя и да осъзная, че животът е кратък, а времето – безценно и трябва да се споделя с тези, към които ни обичат.

Качихме се в самолета заедно, но местата ни бяха далеч едно от друго и за мое най-голямо съжаление започналият интересно разговор не можа продължи и да се развие. Какво ли още щях да науча от този светъл и добър човек? Много исках да видя момчето на летището още веднъж, да му стисна ръката и да му благодаря, но за мое най-голяма съжаление лутаницата беше голяма. Времето бе лошо и всеки забързано гледаше да си вземе багажа от транспортната лента и да потегли към своя град или село. Мернах събеседника си на излизане от митницата, вървеше уверено към изхода, но точно при вратата се спря, обърна се, сякаш със сигурност знаеше, че ще ме види, усмихна се, махна ми с ръка и потегли по своя път. След няколко часа щеше да е при любимите си хора. А те го чакаха, сигурен съм, че го чакаха с нетърпение и сърцата им тупаха в очакване на човека, който не само щеше да им нацепи дърва за зимата, но и щеше да донесе неописуема радост, светлина, която щеше да ги топли дълго време.

 

 

РОДНИНИ ЛИ СА БЪЛГАРИ И ГЪРЦИ – ЕДНА ДОБРЕ ПАЗЕНА ТАЙНА

През 2011 г. излязоха резултатите от проведени у нас мащабни генетични проучвания. Те разтърсиха и дори шокираха историците. Причината бе проста – стана ясно, че приетите за официални теории за произхода на народа си са неверни. В пресата се появиха интересни материали, които доста общо, но пък що-годе добре показаха как стоят нещата.

 

“Гените ни на кръстопът” е заглавие на една публикация на 24 Часа от 9 – 11 – 2011 г. От нея най-ценният пасаж е следният: “Категорично се опровергава теорията за тюркския произход на българите. Ние сме европейци, а не азиатци. В генетично отношение заемаме междинна позиция между славяните и средиземноморците. Близки сме до поляците, украинците и хърватите, но и до жителите на Северна Италия и до гърците.”

 

Две години по-късно в друга медия [Янтра Днес] също бе представен материал с интересно заглавие: “Академик Гълъбов: Генетично българите най-много си приличат с населението на Северна Гърция и Италия”. Поне за мен най-интересен бе пасажа: “Изследванията показаха, че българската популация е най-близка до населението на Северна Гърция, Северна и Средна Италия и това е свързано с общите ни тракийски корени”.

 

И в други медии излезе новината за близостта ни с италианците и гърците, но никой представител на научните среди не обясни адекватно и без увъртане какво е значението на сензационното откритие. Това всъщност е разбираемо – никой не желае да подложи на анализ грешките си, особено ако се касае за грешки, чието поддържане е довело до получаване на титла и пари.

 

С информацията се жонглираше хитро, важни подробности се пренебрегваха напълно, други се представяха в ужасно изкривен вид. Акцент бе поставян или над незначителни неща, или над неиздържани изявления продиктувани от политическата конюнктура на момента. Трябва да подчертая, че вината не бе в журналистите, а предимно в тези личности, които даваха своя интерпретация на резултатите от генетичните проучвания.

 

Както и да изкривяват данните обаче, идва момент, в който истината лъсва, за ужас на тези, борили се против излизането ѝ. Вече е пределно ясно, че за физическо изчезване на траките изобщо не може да се говори. Според резултатите от проучването на характера на типичните за българите хаплогрупи, може да се заключи, че между 80 и 90% от населението на страната ни е потомци на хора обитавали Балканите още през и дори преди Новокаменната ера. Става дума за E-V 13, J2, I2, R1b *L23, а трябва да включим и над 40% от носителите на древния вариант на R1a.

 

Пропагандираното и налагано с фанатизъм виждане, че етногенезиса на българския народ започва едва след 681 г., е просто една химера. Резултатите от генетичните проучвания, съвпадат с проведените по-рано през 30-те, 50-те и 70-те години на ХХ в. антропологични проучвания. Те са извършени под ръководството на Методи Попов, Георги Марков, Славчо Чолаков и Петър Боев.

 

Така за пореден път става ясно, че отричания в научните среди д-р Ганчо Ценов е прав. Смелият историк пледира още в началото на ХХ в., че дунавските славени са гетите, а хората водени от Аспарух са техните роднини мизите. Според Страбон гетите и мизите обитават земи както на юг, така и на север от Дунава, а езика им е тракийски.

 

        Изображения на даки от Траяновата колона, по Бертоли

Реално съюзът от 680 г. е от две големи групи северни траки, твърдо решили да прогонят римляните [византийците] от земите си и така да освободят потиснатите си братя.

 

Ако казионните учени бяха прави, то генетичните проучвания щяха да имат съвсем различен резултат. Накичените с титли и привилегии сънародници вярваха, а и все още защитават създадени от чужденци теории. Според тези теории старите българи са дошли от Средна Азия, а прародината на славените е някъде в Украйна, или Русия.

 

Проблемът е, че при нас няма значителни следи от типичните за средноазиатските народи генетични маркери, въпреки вековното османско потисничество. Също така древният характер на R1a показва, че по-скоро хора от Балканите са отговорни за появата на този маркер в земите на Украйна и Русия, защото нашият древен вариант е поне 6000 г. по-стар [по сведения на A. Кльосов и др.]. 

 

Това, че част от траките са носители на маркера R1a бе доказано и от резултатите на генетично проучване над населението на о-в Крит. От резултатите става ясно, че вариацията на R1a, типична за жителите на платото Ласити са близки до тези на  балканското население. Тракийското присъствие на о-в Крит е доказано благодарение на данни от археологията [Б. Хрозни] и ономастиката [П. Фан Сусберген].

 

Сега обаче идва един важен въпрос: Ако 80 – 90 % от българите са потомци на траките, то как е възможно да сме генетично близки до гърците? Благодарение на исторически извори, фрески от гробници, а и изображения по вази от времето на Античността, знаем, че траките са твърде различни от гърците. Това прави впечатление на прогресивния руски учен Юрий Откупщиков, който уточнява, че гърците от времето на Античността са с черни коси и очи, а героите от предгръция период са често със светли черти.

 

Има и друго – докато Херодот, Страбон, Плиний и др. стари автори разказват за идването на предците на гърците от Африка, нито един летописец не споменава за идване на траките във владените от тях земи. С други думи: по отношение на произход и външен вид траки и гърци са напълно различни. На пръв поглед генетиката представя парадокс, но в случая истината се крие в подробностите.

 

Дедите на гърците наистина идват от Африка. Това обяснява защо има такава голяма близост между съвременни гърци и населението на Етиопия. Изводите от труда на генетиците Арнаиз-Вилена , Мартинес-Ласо Силвера-Редондо , П. Варела , М. Благоевска , В. Здравковска и др. са пределно ясни: “Генетичните разстояния са по-близки между гърци и етиопски/субсахарски групи, отколкото към която и да е друга средиземноморска група и накрая гърците се групират с етиопци/субсахарски както в дендрограмите на съседите, така и в анализите на съответствието. Периодът от време, когато тези взаимоотношения може да са възникнали, е древен, но несигурен и може да е свързан с разселването на египетско-етиопските хора, живеещи във фараонски Египет.” 

 

Идвайки на Балканите през Бронзовата епоха, предците на гърците остават дълго време малка и незначителна група. След време обаче ситуацията се променя значително. В следствие на войни и избухнала след войните чума, изконните обитатели на южните Балканите: траките и техните роднини пеласгите са силно редуцирани. Старата мощ и величие са загубени завинаги и от това се възползват дошлите от Африка мигранти.

 

Малко по-малко данайците започват да асимилират своите съседи принадлежащи на коренното население. Самият Херодот свидетелства, че преди да асимилират пеласгите, гърците са били малка и незначителна група хора. Разбира се африканските мигранти успяват да погълнат и пеласгийските роднини траките, които населяват Пелопонес, Атика, Фокида, Тесалия, а и немалко острови в Бяло море.

 

Става дума за бавен процес, който дори понастоящем още не е завършил. Все още говорещите български език наши братя и сестри от Беломорието са доказателство за това. Южните ни съседи ги наричат славяноговорящи елини и макар зверският терор и потисничеството от началото на ХХ в., да ги няма, мерките водещи до асимилация си съществуват, просто са по-рафинирани.

 

Изображение на грък, метопе от Античността, по фон Ребер

Ето истинската причина за роднинството ни с гърците, или по-скоро за генетичната ни близост. Народите ни имат различен произход, но поради това, че дошлите от Африка предци на гърците асимилират дедите ни обитавали южните Балкани, днес се наблюдават генетична близост.

 

Поради подобна причина сред турците има хора с маркери идентични на нашите, но това са маркери типични за древното население на Балканите, а не на Средна Азия.

 

Преди време имах спор относно родството ни с гърците с един историк, който твърдеше, че близостта ни с гърците се дължи на така наречените славянски нашествия от ранното Средновековие. Няма спор, че редица автори пишат за тези нашествия, но дали наистина се касае за нашествия или всъщност борбата на предгръцкото население е дефинирана като нашествие на чужденци?

 

Според историците ни славянски нашествия в Елада е имало, но пък има няколко проблема, които умело биват избягвани от професионалистите.

 

Първият е, че ако така наречените славяноговорящи елини бяха потомци на народ, който се е оформил на територията на Русия, или Украйна, то те щяха да покажат генетична близост с населението на Русия и Украйна. 

Както може да очаква всеки интелигентен човек обаче, нещата стоят различно. Нашите братя и сестри от Беломорието носят маркери типични за древното балканско население – траките. То и няма как да е другояче, защото въпросните хора са неделима част от нашия народ и поради това с тях делим общи гени, език и култура.

 

Не само генетиката, но дори ономастиката доказват, че нашите сънародници, живеещи днес на гръцка територия обитават земите си още преди идването на гърците. Топонимите и хидронимите класифицирани като принадлежащи на така наречените славянски пришълци не са нови.

 

Това е огромен проблем за историците и езиковедите и точно за това по тази тема мълчанието е гробовно. Просто няма как да се твърди, че един народ се е заселил в дадена територия през VII – VIII в., но названията на новите селища да са от същия характер както названията на селищата от предгръцкия период, т.е. тези оставени от изконното, най-старо население.

 

Споменатите от Федон Малингудис "нови", славянски названия Πιάνα [Пяна] и Στάνοβον [Становон] са действително обясними с пѣна – пяна и станъ – стан, селище. Да обаче в древността Омир пише за река Πηνειός [Пеней], чието име професионалисти като Вл. Георгиев и др. тълкуват също с пѣна – пяна. Георги Сотиров бе първият, който забеляза, че намиращото се на територията на Гърция селище Νε-στάνη [Не-стане] притежава значение на стане – на стана. Друг древен топоним с елемент стан е споменатият от Тит Ливий Volu-stana [Волу-стана]. Значението е волов, волски стан, място, на което стануват говедари.

 

Макс Фасмер също пише за "новите славянски названия" от територията на Гърция: Ἐζερός, Δολοί, Ζέλι, Κόζι, Κάμενα, Σελλᾶ, Γαρδενά, но и те са древни по характер. Лингвистът прави следните тълкувания:

 

Ἐζερός = ѥзеро – езеро.

Δολοί = долъ – дол, долина.

Ζέλι = зелиѥ – зеленина.

Κόζι = коза

Κάμενα = камы, камене – камък.

Σελλᾶ = село.

Γαρδενά = град, градина.

 

Тълкуванията са безспорно правилни, но древните им паралели са премълчани, а това не позволява да се види дали наистина може да се говори за названия наложени едва в периода VII – VIII в.

 

За древния фригийски град Ezera [Езера] съобщава Уилям Рамзи. Плиний пък пише за стария балкански народ Oseriates [езерци] около половин хилядолетие преди така нареченото славянско нашествие.

 

За траките Δολίονες [долиони = обитаващи долове] споменава Аполон Родоски около 1000 години преди така нареченото славянско нашествие.

 

Посоченото от Макс Фасмер ново селище Κόζι [Кози] е тълкувано с думата коза, но не се споменава изобщо, че елемент Κόζι- присъства често в тракийски лични имена, а и, че е сродно името на древния град Κύζικος [Кизик, Кузик]. То пък се тълкува с блг. диал. кузица – млада коза. 

Единствено в българските диалекти съществителното коза притежава вариант куза. Това не е единственото чудо, самият Κύζικος [Кизик, Кузик]. е обитаван от траките Δολίονες [долиони = обитаващи долове, долини].

 

Град Ζέλεια [Зелея] присъства в труда на Омир, който разказва за Троянската война, датирана около 2000 години преди така нареченото славянско нашествие.

 

Пак Омир пише за река Σκάμανδρος [Скамандър], позната и като Κάμανδρος [Камандър] и тълкувана от професионалисти като Вл. Георгиев с камы, камене.

 

Така нареченото ново, славянско селище Γαρδενά [Гарденае] тълкувано с град, градина, но като по правило, или неписан закон е напълно игнориран Омир, споменал древния град Γόρτυνα [Гортина].

 

Най-фрапиращо обаче е така нареченото ново, славянско название Σελλᾶ = село. За нашата дума село се смята, че идва от древен вариант *sed-lo [от седя, усядам, установявам се на едно място]. При анализа на името на траките сели [Σελλοί], чието име е закодирано в названието на намиращата се край Хемус [Стара планина] област Селетика [Σελλητική] се споменават интересни и важни неща от акад. Георгиев. Връзката между хората сели [Σελλοί] и топонима Селетика [Σελλητική] е призната отдавна, като при това с въпросните тракийски сели [Σελλοί] е свързано и името на град Селимбрия /Σηλυμβρία [намиращ се на брега на Бяло море, познато в древността като Тракийско]. По-ценното е това, че се дава предложение за значението на името на тези хора: от ие. *sed – lo.

 

С други думи – така нареченото ново, славянско название Σελλᾶ = село е от същия произход както името на траките сели [Σελλοί], идентично на името на обитавалите Епир пеласги сели [Σελλοί].

 

Трако-пеласгийският етноним сели [Σελλοί] се явява прототип на името Елада.

 

По този въпрос има информация още от края на XIX в., но поради това, че е неудобна тя бива премълчавана. В речника на Уилям Смит срещаме следните сведения:

“Селите, които Омир описва като тълкуватели на Зевс, „хора с немити крака, които спяха на земята“, изглежда са били племе. Те са наречени от Пиндар с името ели; и заобикалящата ги страна, наречена на тях Елопия ( Ἑλλοπίη ), тя е описана от Хезиод като плодородна земя с богати пасища, в която се е намирала Додона. ( Strab. vii. p.328 ; Schol. ad Soph. Trach.1167.) Аристотел поставя най-древната Елада „в частите за Додона и Ахелой“…]

 

“The Selli, whom Homer describes as the interpreters of Zeus, “men of unwashed feet, who slept on the ground,” appear to have been a tribe. They are called by Pindar the Helli; and the surrounding country, named after them Hellopia (Ἑλλοπίη), is described by Hesiod as a fertile land with rich pastures, wherein Dodona was situated. (Strab. vii. p.328; Schol. ad Soph. Trach. 1167.) Aristotle places the most ancient Hellas “in the parts about Dodona and the Achelous…“

 

https://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.04.0064%3Aalphabetic+letter%3DD%3Aentry+group%3D5%3Aentry%3Ddodona-geo

 

Смятам, че представената тук информация е разбираема за всеки интелигентен човек. Имайки база за сравнение, каквато е дадена в настоящото есе, всеки може да разсъди, че така наречените славяноговорящи елини са си българи, а и потомци на най-древното балканско население, което влиза в историята предимно под имената траки и пеласги.

 

А колкото до прословутите славянски нашествия от ранното Средновековие, обяснението е лесно, но отново неудобно за повечето историци. През VII Римската [Византийската] империя е отслабена поради войните с независимите траки. Те са представени предимно от гетите носещи ново име славени и мизите, познати и като българи. Тези хора говорят същият език, който говори и неасимилираното до този момент тракийско население от Елада. 

Ако поради разклатената централна власт, това тракийско население се вдигне на бунт, за управляващите е най-лесно да оправдаят жестокото потушаване на опита за извоюване на свобода с това, че се касае за нашественици от север. Доста подло, хитро, но и ефективно.

 

Не отричам, че по време на ранното Средновековие в Елада идват и групи хора, обитавали земи край Дунава. Това обаче си е само завръщане в старата родина. Споменатите от Клавдий Птолемей кавкенсии от Дакия са потомци на обитавалите някога Елада кавкони. За кавконите Херодот и Страбон смятат, че са едни от най-древните жители на Елада. Страбон обаче добавя, че по негово време тях вече ги няма. Кавконите са си били живи и здрави, но на друго място.

 

Славените стрюмони също не са нов народ. През раното Средновековие те са локализирани край Солун. Същият регион, но много по-рано е обитаван и от траките стрюмони, за които пише Херодот. Федон Малингудис успешно тълкува името на обитавалите Елада славени мелинги с гр. μελιγκός – имащ цвят на мед. Явно това е гръцкото предаване на тракийския етноним меди. Славените езерити са локализирани в Аркадия, но както вече бе споменато по-горе, народ езерци е локализиран от Плиний на юг от Дунава около половин хилядолетие преди прословутите славянски нашествия.

 

Изображение на фригиец, по Хотенрот. Фригите са обитавали не само Мала Азия и Южна Тракия, но също и целия Пелопонес, който получава името си от фригиеца Пелопс.

Сравнение на даки, т.е. траки обитавали земи на север от Дунава и фриги, т.е. траки обитавали и Елада.

Ужасяващо е как с хитрости и манипулации, както старите гърци, така и учените от ново време са успели да изкарат изконното балканско население нашественици, а гърците са представени като отбраняващи родната си земя хора. Тъжното е, че който държи в ръцете си информацията може и да определя кое е истина и кое не е.

 

Благодарение на това, че ние днес имаме на разположение сведения, които до неотдавна бяха достъпни само за шепа селектирани индивиди, вече сами можем да разберем как стоят нещата. Нужен е труд обаче, нужно е и постоянство, воля и решителност. Не смятам, че трябва да предявяваме териториални претенции, не смятам, че трябва да се държим враждебно с гърците, но за истината трябва да се борим. Нашите учени явно нямат смелост.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ! 

https://www.youtube.com/watch?v=NwErmFtQvtM&t=1021s

Основна използвана литература:

1.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

2.Ценов Г., Кроватова България и покръстването на българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998.

3.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herfordshire, 1996.

4.Hrozny B., Ancient History of the Western Asia, India and Crete, Artia, Prague, 1952.

5.Malingoudis Ph. Studien zu den slavischen Ortsnamen Griechenlands. 1. Slavische Flurnamen aus der messenischen Mani, Abhandlungen der Geistes und Sozialwissenschaflichen Klasse, Jahrgang 1981, № 3,  Akademie der Wissenschaften und der Literatuur, Mainz, Franz Steiner Verlag Gmbh, Wiesbaden, 1981.

6.Pliny, Natural History, Books 3 – 7, transl. H. Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harvard University Press, London, 1999.

7.Soesbergen P. G., THRACIAN PERSONAL, ETHNIC AND TOPOGRAPHIC NAMES IN LINEAR A AND B, Kadmos, Vol. 18, 1979.

8.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6 – 7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harvard University Press, London, 1995

9.Vasmer M., Die Slaven in Griechenland, Mit eine Karte, Verlag der Akademie der Wissenschaften, Berlin 1941, Zentral Antiquariat der Deutschen Demokratischen Republik, Leipzig, 1970. 

 

10.Милчева Ж., Гените ни на кръстопът, 24 Часа, 19 – 11 – 2011 г.

https://www.24chasa.bg/zdrave/article/1119034

11.Терзиева В., Академик Ангел Гълъбов: “Генетично българите най-много си приличат с населението на Северна Гърция и Италия.”, Янтра Днес, 08 – 10 – 2013

https://www.dnesbg.com/obshtestvo/akademik-angel-galabov-vgenetitchno-balgarite-nay-mnogo-si-prilitchat-s-naselenieto-na-severna-gartsiya-i-italiyav.html

“ИДВАНЕТО” НА БЪЛГАРИТЕ ОТ СРЕДНА АЗИЯ – РАЗКРИТИЕ НА МАНИПУЛАЦИИТЕ

От доста време у нас се води война между два различни лагера. Единият принадежи на родолюбци като Христаки Павлович, Цани Гинчев, Данаил Юруков, Кирил Рилски, Д. П. Даскалов, Ганчо Ценов, Иван Селимински, Георги Сотиров, Васил Бакърджиев и др. Тези родолюбци пледират за балканския произход на българите, а също така поднасят информация за високата култура на предците ни наричани от гърците с името траки, култура, която облагодетелства значително ранните общества на различни други хора.

 

Вторият лагер е представен от чуждопоклонници, които обаче благодарение на няколко велики сили са успели да се загнездят в нашите научни среди. Радвайки се на престижа на позицията си, тези професионални историци съзнателно, или несъзнателно, стават проводници на вредни за страната ни чужди интереси. Малко по малко, от началото на ХХ в. насам, съзнанието на българите бива тровено с поредица от лъжи.

 

На милиони сънародници бива внушавано, че народа на Аспарух е представен от хора, чиято прародина се намира в Средна Азия. Налага се грозната манипулация, че величествените градежи на Плиска не са дело на дедите ни, а на чужди майстори, на които е платено със средства събрани от грабежи над мирни византийци. Дали историците и археолозите защитаващи това безумие са осъзнали каква гавра извършват с паметта на дедите ни?

 

Явно не, защото никой от професионалистите не обръща внимание на труда на Георги Сотиров, който успешно доказва, че старите българи принадлежат на тракийското семейство и, че строежите на Плиска и Преслав са започнали по времето на Константин Велики. Този император е от мизийски произход и това обяснява защо отпуска огромната сума от 600 златни кентинария за строежите. Това са около 4 300 000 златни солида.

 

Сравнение на строежите на Плиска с крепостите на северните траки

Теорията на Сотиров е издържана и добре аргументирана, а и е отражение на историческата реалност. Плиска и Преслав не са се появили в резултат на труда на арменски, сирийски или др. чужди майстори, на които е платено с пари от грабежи. Двата величествени града са строени от българи за българи, като средствата са дадени от произлизащият от средите на траките Константин I. Същият император построява и мост над Дунава, за да могат неговите роднини да търгуват с мизите и дако-гетите живеещи на север от голямата река.

 

Фрагмент от труда на автора на Старините на Константинопол. Посочени са дори служителите, които са отговорни за надзираването на градежите на Плиска, Преслав и др. в началото на IV в.

По времето на Константин Велики областта, в която се намират Плиска и Преслав носи името Мизия, но на картата съставена по сведения на живелия през IV в. Св. Йероним е употребено и името България [Vulgaria]. Авторът на Старините на Константинопол твърди, че император Константин Велики [305 – 337 г.] докарал водопроводни тръби от България [GIBI, V, c.322]. Свидетелството е кратно и ясно, но пък неудобно на защитниците на статуквото. Такива са и други подобни исторически извори.

 

За това, че българи има на юг от Дунава и то още през IV в., и не само в Мизия, но и в граничещата с нея Панония съобщава също Касиодор [цитиран от Орбини]. Според този автор българите воюват с легионите на император Теодосий I [през 390 г.] край град Сирмиум [Сремска Митровица]. Пак в Панония, но на север от Сирмиум българите се сблъскват с лангобарди [420 г. ?]. За това разказва Павел Дякон в своята Лангобардска История. Малко по-късно [към 480 г.], по сведения на Йоан Антиохийски българите са отново край Сирмиум, но този път сражавайки се срещу готи.

 

Последните събития са 200 г. преди времето на княз Аспарух, а описания от Касиодор сблъсък между българи и римляни в Панония е около 300 г. преди времето на благородника, за когото се смята, че е основал България. Съществува още един исторически извор, който е от още по-голяма важност. Става дума за написания на старобългарски език документ, познат като Именник на българските владетели.

 

Там се казва пределно ясно, че 515 г. преди княз Аспарух хората от неговия род са властвали над княжество от другата страна на Дунава. Това е географската територия, която е позната под името Дакия. Тя е дом на даки, гети, мизи, беси, сармати, карпиани, костобоки и др. Домашният исторически извор е потвърден от още един от същия характер. Касае се за старобългарския превод на Флавиевата История на Юдейските войни. Там се казва, че българите са наричани даки в миналото. Тук имаме едно важно свидетелство за това като какви се определят дедите ни.

 

Те от една страна локализират най-старата си държава в земите на северните траки. А от друга страна преводачът на труда на Флавий е ясен – българите са назовавани и даки.

Дакийското царство на Декебал е разорено от император Траян в началото на II в. Събитието е отбелязано от възрожденци като Поп Йовчо от Трявна, Отец Спиридон Габровски, а и Христаки Павлович. Те свързват император Траян с агресията срещу предците ни.

 

Не можем да пренебрегнем и факта, че в самия български фолклор са запазени спомени за римския владетел Траян. Д-р Ценов отбелязва, че този император е наречен в нашите песни цар латин. Отново със северните траки, но този път с техен владетел от по-ранна епоха е свързана една българска легенда за изкореняването на лозите от княз Крум. Реално са описани действията на дакийския цар Буребиста, който е живял по времето на Гай Юлий Цезар [I в. пр. Хр.]. За Буребиста Страбон разказва, че, за да премахне пиянството и да създаде дисциплина, заповядал да изкоренят всички лози.

 

Ако старите българи не бяха част от северните траки, то би било невъзможно във фолклора ни да се запазят спомени за събития от преди 2070 – 1900 г. Имайки предвид тази информация да се говори за усядане на българите на Балканите след Аспарух е крайно несериозно. Въпреки това вече няколко поколения историци се надпреварват да сложат корените на народа ни възможно най-далеч от Балканите. От една страна тези учени пренебрегват посочените тук ценни исторически извори, а от друга представят сведения, които им отърват, макар да е ясно, че информацията е недостоверна.

 

Ярък пример е фантастичния разказ на Михаил Сирийски. Този автор твърди, че по времето на император Маврикий [582 – 602 г.], от Вътрешна [Голяма] Скития, от земите край планината Имеон [Хиндокуш] потеглят трима братя водещи 30 000 скити. Те пътували през зимата, а до река Дон стигнали за 65 дни. При достигането на границата на ромеите [византийците], един от братята на име Булгарий взел 10 000 човека, проводил пратеници при Маврикий да му даде земя и да живее като съюзник на ромеите. Молбата била удовлетворена и новодошлите хора получили Горна, Долна Мизия и Дакия, укрепени места, които аварите били напуснали. По името на водача си Булгарий преселниците получили народностното си име българи.

 

Всеки трезво мислещ човек би захвърлил сведенията на Михаил Сирийски в кошчето за боклук – точно там където им е мястото. Вярно е, че никой стар автор не представя перфектни данни, всеки прави грешки повече или по-малко, но в нашия случай става дума за не просто за грешки, а за груби манипулации. В миналото климатът в Средна Азия е суров, да се тръгне на дълъг поход през зимата е самоубийство. Да, но скитите на Михаил Сирийски не само оцеляват, но дори стигат до река Дон за рекордно кратко време от 65 дни. По права линия разстоянието от река Дон до Хиндокуш е над 5000 км., а когато хората се преселват, още повече когато пътуват през зимата, пътуването е бавно. Описаната дистанция би била премината не за 65 дни, а за няколко години.

 

Сериозен проблем за вярващите на Михаил Сирийски се явяват многото исторически извори, в които се говори за българи в Дакия, Мизия, Панония, Тракия много преди времето на император Маврикий. Разбира се има и други автори, които пишат за идването на българите от Голяма Скития, но и там има важни подробности, които повечето от учените ни избягват. Става дума за свидетелството на равенския космограф, създадено към 700 г.

 

Текстът от труда на ранносредновековния автор е следния: “Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex supra scripta maiore Scythia egressi sunt.” [Rav. Cosm. IV. 6]. Смятам, че това може да се преведе като: “В пределите на същинска Тракия,  Македония и Долна Мизия живеят само българи, излезли от гореспомената Голяма Скития.” [Rav. Cosm. IV. 6].

 

Авторът не споменава в коя епоха са дошли българите от Голяма Скития, а това реално е най-същественото. Има пристигане на голяма група хора в Долна Мизия през VI в. пр. Хр. За него разказва Йордан, според който гетите, над които властва царица Томира побеждават персийския цар Кир и след военния конфликт те се завръщат в Мизия и там гетската царица основава град Томи [Jord. De origine actibusque Getarum, 62].

 

Въпросните гети са познати като масагети. Споменати са от Херодот, който ги нарича скити, знае ги и Прокопий, обясняващ, че хуните от неговото време са носили името масагети. Според д-р Васил Бакърджиев масагетите са обединение на тракийски племена, които са се отделили от родината си и са се установили в Средна Азия. Д-р Бакърджиев е прав, масагетите или по-точно меса-гетите са амалгама от мизи и гети.

 

Тези хора спадат към северните траки, най-старата им земя е Долнодунавката равнина. От този регион в дълбока древност едни мигрират на юг, а други на изток. Става дума обаче за ограничени групи, а не за цялостно изнасяне на гетите и мизите от старите им територии. През VI в. пр. Хр. мизо-гетите водят кръвопролитна война с персите, и отслабвайки във военно отношение поради многото жертви, решават, че е рисковано да останат в региона, в който са и враговете им.

 

Преди около 2500 г. царица Томира предприема преселнически поход обратно към прародината край Дунава. Там мизо-гетите са заобиколени от роднини и имат по-голям шанс за оцеляване. Понеже мизо-гетите са наричани и хуни, а хуните са набедени за азиатски народ [въпреки, че има сведения за това, че са светлокоси], въз основа на отъждествяването на българи с хуни, учени от ново време съчиняват манипулации.

 

Реалността е изкривена по ужасен начин. Ползват се само фрагменти от сведения, а важни подробности биват пропуснати. Повече от ясно е, че писанията на Михаил Сирийски са фантазия. Част от дедите ни наистина обитават Средна Азия, но не там е родината ни, а на Балканите. Освен това идването от земите край Персия е всъщност завръщане и това завръщане е на една група, която търси сигурност при своите роднини, защото е пострадала от страшна война. Ето за това завръщане говори равенския космограф, като хитро пропуска да отбележи кога е станало описаното от него събитие.

 

Поведението на анонимния римски автор е разбираемо. Той има причина да мрази българите, защото те отнемат богата земя от ръцете на неговите предци. Тракия дава войници за легионите, зърно и животни за изхранване на римското население, доставя също желязо, злато, дървен материал. Равенският космограф има интерес да изкара българите нашественици в земите, които някога римляните са владени и експлоатирали.

 

Поведението на чуждите учени също е разбираемо. Все пак, по данните от Именника излиза, че през II в. в Европа има две държави: Римската Империя и Българското Княжество на север от Дунава. През 681 г. въпросното княжество се разширява на юг от Дунава. Това е само експанзия, а не основаване на държава, както ни внушаваха дълго време.

 

Франките ще основат държава чак пред [V в.] и то благодарение на това, че Атиловите хуни, отслабват Рим до такава степен, че вече не е в състояние да се противопостави на германските племена. Англосаксите успяват да се консолидират едва при Алфред Велики [IX в.]. В същия период [IX в.] се появява и Киевска Рус. Началото на германската държава започва с Отон I [X в.].

 

През XVIII и XIX в. обаче историята на Европа се съчинява от германски, английски, френски и руски учени. Те следват политическите интереси на своите владетели и нагласят фактите така, че да паснат на доктрините им. Да се даде на българите заслужената от тях слава и уважение, не влиза в сметките на никоя велика сила. Дори напротив, тези от така наречените велики сили, отговорни за появата на филелинизма, правят всичко възможно да очернят името ни и същевременно да облагодетелстват своето отроче Гърция.

 

Редица български родолюбци оказват сериозна съпротива на създадените от чужденци манипулации, но обичащите България и истината хора нямат благословията на политиците, на която се радват учени като В. Златарски и неговите съмишленици.  Дали скоро ще улучим на управляващи, които притежават далновидност да осъзнаят каква е ползата от истината за всички ни? Времето ще покаже.