ДОБРИТЕ БЪЛГАРИ - ИСТИНСКИ ИСТОРИИ, КОИТО ВДЪХНОВЯВАТ

Преди повече от век Алеко Константинов създава книга, чийто герой става известeн из цяла България. Става дума за прословутия Бай Ганьо – въплъщение на цяла плеяда отрицателни качества. Въпреки че в дълбоко в сърцето си не е никак лош, в различни ситуации, на различни места героят на Алеко демонстрира ужасяваща простащина, тарикатщина, използвачество, а и лукавост, граничеща с мошеничество.

Безпардонен и безскрупулен, Бай Ганьо не цепи басма на никого – нито на сънародници, нито на чужденци. Използвач, постоянно подозиращ другите да не го измамят, стиснат, но и имащ истински талант да създаде комична ситуация, Алековият герой се превръща в еталон на неповлияния от западноевропейската култура българин.

В началото, когато за пръв път се запознах със сатиричните фейлетони, аз се смях с глас. Смях се и години по-късно, когато отново разгръщах прелистваните вече страници. След време обаче смехът ми секна, а неговото място бе заето от разочарование и дълбоко огорчение. Вече бях зрял човек, но, което е по-важно –  бях видял голяма част от света. Алеко вече не бе моят единствен осведомител за културната Западна Европа и простия българин. Аз съумях със собствени очи да видя кой какъв е. Имах възможност да пътувам по три континента и да опозная не само народите, с които Бай Ганьо влиза в съприкосновение, но и много други хора, като по този начин изградих една солидна база за сравнение. Все пак нищо не може да замести личния житейски опит.

Признавам, че навсякъде където бях, срещнах добри, културни и почтени хора. Навсякъде винаги се намираше някой, който да ме впечатли със своите качества, но видях и друго – нещо, което Алеко бе премълчал и не бе споделил изобщо в работата си.

Нашият интелектуалец със сигурност е срещал уригващ се и понамирисващ хер Гюнтер, срещал е и занимаващ се със съмнителни далавери мосю Франсоа или  притесняващ жените и младите момичета сеньор Джовани.

По една или друга причина представителите на простотията и други отрицателни качества при западноевропейците не биват споменати от Алеко изобщо. А ги е имало, защото ги има и днес. Нито тарикатщината, или пък сметкаджийството, използвачеството, грубите маниери, похотливостта и т.н. са патент на българина. Те се срещат навсякъде, но никъде няма човек като нашия писател, който да реши да подложи по такъв начин на присмех отрицателните качества на народа си, концентрирани в особата на един герой. Всички западноевропейски народи познават добре сатирата, но я ползват предимно при осмиване на политически противници или  на чужденци.

Не зная какви са били мотивите на Алеко Константинов, не зная защо вместо да потърси положителните качества на българите от своето време и да ги вплете в образа на един герой, нашият интелектуалец предпочита да се съсредоточи над лошото и отрицателното при българите, които току-що са извоювали своето Съединение. А преди това народът ни е подложен на един от най-страшните геноциди в историята. Пет века неописуеми жестокости, убийства, постоянен тормоз и сякаш това не е достатъчно – през това черно половин хилядолетие най-умните, най-способните и най-красивите са били отвличани и са заставяни да служат на потисниците. И забележете – тази страшна политика на заличаване на народа ни не успява напълно. В края на XIX в. при нас се срещат забележително умни и способни хора, благородници, на които мнозина западноевропейци могат да завидят, но Алеко отказва да ги види. Или не успява да ги види?

Облечен като западноевропеец и навярно считащ се за такъв, създателят на Бай Ганьо, вероятно неосъзнаващ последствията от делото си, приготвя бокал с отрова за току-що придобилия свобода български народ, който още не се е освестил напълно от преживените ужаси. И то ужаси станали възможни не без помощта на определени сили от Западна Европа, които предпочитат да защитят финансовите си интереси в лицето на Османската Империя, отколкото да видят един почти унищожен народ свободен.

Вместо да напише нещо за героите, дали живота си за свободата на България, вместо да постави на пиедестал примера и подвига на почтените хора, живели в страшните времена, навярно без да осъзнава, Алеко се опитва да заличи българския дух, да смачка силата на хората, вменявайки им комплекс за малоценност.

Не изпитвам неприязън към създателя на Бай Ганьо. Все пак аз не зная какви са били мотивите му, а те може да са били добри. Вземането на подбив на простака, тариката, сметкаджията и похотливия страхливец може да е било с цел да се каже: „Не бъди такъв!“ В такъв случай обаче Алеко би трябвало подробно да обясни, че и из старата Европа се срещат хора подобни на неговия герой, а дори и по-крайни, по-лоши. Българският писател е осъзнавал ако не напълно, то поне донякъде, че Бай Ганьо е продукт на обстоятелствата. Осъзнавал го е, защото в последния от фейлетоните си дава доста добра характеристика на своя герой:

“Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвизи е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животинската си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила.”

Тази характеристика е забележително добра, но тя е представена едва в края на произведението. Читателят запомня това, което прочита най-често, а не това, което е предназначено като поука и е поставено в края. Просто такава е същността на нашето съзнание и волю-неволю, дори с най-добри намерения Алеко не само не постига целта си, но дори спомага за появата на цяла прослойка, притежаваща качествата на неговия герой.

 

 

Самоиронията, подигравката със себе си може да си позволи само представител на богато, свободно и необременено общество.

 През 1885г., когато излиза работата на Алеко Константинов, изтерзаният българин е зинал широко да поеме глътка въздух, но тази възможност не му е дадена. Великите сили заменят османския хомот с друг, който макар привидно да е различен, пак довежда до беди при народа ни, генерирайки  разделение между различни групи хора. Такова общество се нуждае от лечение, от добри думи, от добри примери, които да следва. Болният се оправя с грижи, не с камшик.

 

 

Днес, около 135  години след излизането на Бай Ганьо, народът ни се намира в почти същото положение и за жалост в почти същата демография като тогава – около 6 000 000 души. Днес също сме разделени и пак не по своя воля, а по решението на различни велики сили, които следват своите интереси. 

Точно това ме накара да създам малък труд, с който да се опитам да направя това, което Алеко не успява да стори. Със своя труд искам да представя работа, в която, описвайки истински случки, да покажа доброто лице на българина, този българин, който има златно сърце, работливи ръце, но е твърде почтен и скромен, за да привлече върху себе си вниманието, а и похвалата, която заслужава.

Заглавието Добрите Българи не е случайно. В работата си съм отразил истински истории, разкази за постъпките на наши сънародници в различни държави. Някои случки са ми разказани, на други случки съм директен свидетел. Описаните в труда ми българи ме възхитиха до такава степен, че в някои случаи не съм се сдържал и съм прегръщал сънародниците си с просълзени очи. Причината за това бе не само, че са българи, спомогнали името на страната ни да бъде употребено позитивно, но и защото ми върнаха вярата в доброто. Тези безименни, скромни, тихи, но същевременно силни българи са примерът, който трябва да следваме, ако искаме да се измъкнем от блатото на бездуховното.

Не зная дали здравето ми ще позволи да публикувам цяла книга с разкази за добрите българи. На този момент съм натоварен с ред други неща, а пък съм от хората, които като започнат нещо се стараят да го доведат до край. Важността на проектите ми е голяма, но и описанието на делата на добрите българи не може да се пренебрегне. Това ме накара да търся компромисен вариант. От време на време ще публикувам в блога си отделни глави и дори да не успея да издам книга, която е пълен антипод на Алековия Бай Ганьо, все пак, част от разказите ще достигнат до читателите ми. Героите са заслужили това. А пък ако Бог е решил – след време ще се появи и цяла книга.

 

 

Сега представям едно кратко разказче, което ще поставя в началото на книгата, ако разбира се ми достигнат силите да я довърша и публикувам.

 

 

 

 

                    СКЪПИТЕ ДЪРВА – ГЛАВА ПЪРВА

 

 

 

Срещнах нашия сънародник на летището във Виена. И той като мен чакаше прехвърляне за София. Дрехите му бяха простички, купени в България, но спретнати и чисти. Обувките бяха лъснати до блясък, на момчето просто му личеше, че допреди 5 – 6 години е бил в армията и там е придобил полезни навици. Неимоверно широките плещи и ръцете, приличащи на мечи лапи, бяха в странна комбинация с едно красиво, приветливо, почти по детски ведро лице. От очите му бликаше доброта, естествена доброта, нямаща нищо общо със заучените изкуствени усмивки на политиците.  

Без да се колебая, го поздравих на български и го попитах:

– И Вие сте за София, нали? 

Той кимна утвърдително и каза:
– Да, за София, а после за Балкана. Дано  няма закъснения, че много път ме чака после.

            Реших, че момчето е решило  да се разтуши из някой планински курорт и му пожелах приятно прекарване из нашата неповторима природа. Той се засмя тихо, поклати глава, после ме погледна съвсем сериозно и каза:

– По работа съм, не е за удоволствие, макар че това, което възнамерявам да направя, със сигурност ще ми докара голямо удоволствие.

Заинтригуван каква работа има един имигрант като мен в планината, аз запитах събеседника си дали ще отваря някакъв собствен бизнес. Все пак с туризъм, събиране и продажба на билки могат да се изкарат хубави пари. Момчето отново се засмя, вдигна рамене и обясни:

–       Дърва ще цепя, ще помогна на баба и дядо, после на комшиите им, после на другите комшии, абе, направо на цялата махала. Няма как иначе, защото помогнеш ли на един, трябва да помогнеш и на друг.

След като даде обяснение, младият българин избухна в смях и додаде:

– То при мене е традиция, всяка година го правя и докато мога, ще го правя.

Стана ми интересно, защото видях билетите и втория паспорт на сънародника ми и разбрах, че е тръгнал от Канада. Видя ми се странно човек да потегли от другия край на света единствено и само за да нацепи дърва за печката на дядо си и баба си. Не успях да се сдържа, просто трябваше да го запитам:

–       Не е ли по-евтино да пратите пари, някой може да им нацепи дърва на Вашите баба и дядо или направо да им докара хем нарязани, хем нацепени, може даже под навес да им ги занесе, ако се плати добре. Ще Ви излезе в пъти по-евтино, а така все едно дървата са златни. Все пак отиване и връщане от Канада не е никак евтино, пари са си това, и то сериозни пари.

Момчето заклати глава:

–       Абе може и да се намери някой, но не е напълно сигурно, а със зимата по моя край шега не бива, не оставям нищо на случайността. Пък има и друго, то май е по-важното. Баба и дядо ще ме видят и не само ще ме видят, но също така ще знаят, че се прибирам специално за тях. Имате ли представа какво означава това за тези хора? Това е като кръвопреливане, като зареждане на батерии, като идване на пролет. Стар човек се радва на малко неща, а идването на внуци е най-важното.

Казвайки тези думи, очите му заблестяха по особен начин, някак си замечтано, сякаш се потопи в далечни топли спомени от своето детство. После въздъхна леко, погледна ме и добави:

–       Те са ме отгледали, хубави хора са, слънчеви, макар животът да ги е поочукал здраво. Баща ми е умрял още преди да се родя, а пък майка е болна, за себе си не може да се грижи, те и нея гледат сега. Докато бях ученик ме издържаха, насърчаваха ме да давам всичко от себе си. Казармата я карах близо до родното ми място, тогава ги виждах често, но после като намерих на друго място работа, вече стана проблематично. Още по-късно, като тръгнах да си търся късмета в чужбина, стана още по-трудно да намеря време да ги видя, но в крайна сметка изкарах късмет. Намерих си добре заплатена работа по специалността и вместо да си харча парите в чужда държава, гледам колкото може по-често да се прибирам у нас, за да виждам моите хора. Справят се те, корави са, трудно им е, но не се оплакват. Никога не са ми искали пари и помощ, даже всеки път ми предлагат пари от мизерните си пенсии, но аз не вземам. Сега като ги видя и им нацепя дърва ще сме 14 дни заедно. Аз ги посещавам и пролетта, и лятото, но есента за тях май е най-важна, защото тогава идва приготвянето за зимата. Баба, майка и дядо ми се радват всеки пък като ме видят, но дойде ли време за дървата са най-радостни. Да знаят, че наследникът им е под техния покрив, че като се събудят сутринта, ще го видят и ще закусят заедно, за тях е безценно. Селото е малко и млади хора почти няма. Старите от махалата се събират пред нас на пейката, бъбрят си за миналото, някой ще почерпи я баница, я печена тиква, я варена царевица, а и хубава ракия имат, домашна. Не им е зле, не са самотни, но няма млади хора, а някоя работа само млади хора могат да я вършат. Ето, аз ще помогна, а те като видят, че още ме бива по мъжката работа, ще се зарадват много.

При тези си думи момчето избухна в бурен смях:
– От дядо си го зная, един мъж не може ли да цепи дърва, и друго не може да цепи, и нищо от него не става. Ето за това гледам да си пазя формата, да не ми омекват китките и характерът. Хем ще си остана силен, хем със самочувствие.

 

Останах леко замаян, защото се сетих за моите баба и дядо. Те бяха в голям град, с добри пенсии и добро здраве, но сами. Разговорът със сънародника от летище Виена ме накара да се замисля. Ами и на моите баба и дядо ще е хубаво да знаят, че като се събудят сутрин, и ще видят лицето ми. Бях планирал да ги посетя накратко, но след проведения разговор вече знаех: ще остана при своите хора колкото се може повече. Ще наблюдавам лицата им сутрин и вечер, ще гледам как ми се радват и ще попивам, защото зная, че това няма да е вечно. Странно, как не се бях замислял за това, но ето – едно заприказване със сънародник ме накара да се събудя и да осъзная, че животът е кратък, а времето – безценно и трябва да се споделя с тези, към които ни обичат.

Качихме се в самолета заедно, но местата ни бяха далеч едно от друго и за мое най-голямо съжаление започналият интересно разговор не можа продължи и да се развие. Какво ли още щях да науча от този светъл и добър човек? Много исках да видя момчето на летището още веднъж, да му стисна ръката и да му благодаря, но за мое най-голяма съжаление лутаницата беше голяма. Времето бе лошо и всеки забързано гледаше да си вземе багажа от транспортната лента и да потегли към своя град или село. Мернах събеседника си на излизане от митницата, вървеше уверено към изхода, но точно при вратата се спря, обърна се, сякаш със сигурност знаеше, че ще ме види, усмихна се, махна ми с ръка и потегли по своя път. След няколко часа щеше да е при любимите си хора. А те го чакаха, сигурен съм, че го чакаха с нетърпение и сърцата им тупаха в очакване на човека, който не само щеше да им нацепи дърва за зимата, но и щеше да донесе неописуема радост, светлина, която щеше да ги топли дълго време.