ДРЕВНАТА ТРАДИЦИЯ В БЪЛГАРСКИТЕ ОБИЧАИ, ПРАЗНИЦИ И БИТ

За богатството и характера на българския фолклор са писали доста наши учени. Едно от най-добрите и подробни проучвания е това на проф. Евгений Теодоров. В своята работа етнологът обяснява необикновено силния култ към предците при нас българите, със следването на древната традиция на траките. Към нея Теодоров добавя празнуването на Гергьовден, което дори при българските мюсюлмани се явава празник от голямо значение [1] c.9. В Гергьовден срещаме облечения в християнски дрехи култ към Хероса, познат и като Тракийски конник [2] c.408.

 

По отношение на култа към Хероса трябва да се спомене и виждането на проф. Димитър Попов, който посочва паралелите между народния герой Крали Марко и тракийската дума марка-кон [3] c.394-395. Зад образа на една историческа личност несъмнено е скрито древно езическо божество – Тракийския Конник. Такова е и виждането на проф. Георги Михайлов относно връзката между името на Крали Марко и една от тракийските думи за кон [2] c.409.

 

Почитта към Хероса намира отражение дори в каменната пластика украсявала някога стените на Плиска. Преди повече от тридесет години, археологът Атанас Милчев публикува интересен материал относно каменни фризове на конник, от изкопа край   южната порта на старата ни столица. Поради факта, че по плочите няма хоросан, Милчев заключава, че не може да се говори за сполия, а става дума за обект на изкуството, чието значение в строежите на Плиска тепърва трябва да се изясни [4] c.39-40.

 

За останки от култ към друго тракийско божество при нас българите, пише проф. Иван Венедиков.  Този учен свързва русалийските игри с почитания от гетите Залмоксис- човекът превърнал се в антроподемон и повлиял неимоверно много духовния свят на своите сънародници, давайки им вяра в безсмъртието на душата, отнемайки страха от смъртта. Венедиков споделя за особения български обичай следното:  

 

 “По-нататък приликата между честването на Залмоксис и русалийските игри се чувства в някои практики, които заслужават внимание. Когато според описанието на Херодот траките принасят в жертва избрания по жребий „пратеник”, когото подхвърлят във въздуха, за да видят дали Залмоксис ще го приеме, те извършват една осветена у тях практика. Когато русалиите лекуват болен и го подхвърлят три пъти във въздуха на чергата, на която лежи, те също очакват от това намесата на бог. И в двата случая животът на подхвърления зависи от тази практика.” [5] c.231.

 

Хероса и Залмоксис са безспорно дълбоко почитани от старите обитатели на нашите земи, на високо уважение разбира се се е радвал и богът на виното. Едва ли някой би отрекъл, че култът към Дионис е оцелял в празнуването на Трифон Зарезан. Ето какво е виждането на проф. Иваничка Георгиева:  “Според народна етиологична легенда заради своя присмех над Богородица, която на 40-ия ден след раждането отивала на черква, Трифон, който се смятал за неин брат, си отрязал носа. В тази легенда има отглас митът за тракийския цар Ликург, който изгонил от своята страна Дионис и неговата свита. Разгневеният  бог изпратил на Ликург безумие и в момент на умопомрачение, мислейки, че зарязва лоза, той убил своя син. В Северна България на Трифоновден сред най-добрите лозари се избира цар на лозята. На него се слага венец от лозови пръчки, дават му букет босилек и на двуколка или на ръце го носят до селото. Шумното шествие спира пред всеки дом, където стопанинът угощава с вино. Накрая празненството завършва в дома на новоизбрания цар. Обичая цар на лозята М. Арнаудов разглежда като по-особена форма на предпролетните  Дионисови празници. Корените на този обред, както на кукерите, той търси в празника на Дионис — антестериите, отбелязван в края на зимата...”[6] c.238-239.

 

Разбира се, не само празнуването на Трифон Зарезан се явава остатък от древните ритуалиq извършвани в чест на бог Дионис. Трябва да се споменат и Коледните обреди, чиито корени се крият в далечното минало. Дори шествековното римско владичество в земите ни не е успяло да сложи край на почитта към бога на виното и вегeтацията. Подробни сведения по този въпрос е представил проф. Иван Венедиков: “От направения преглед на тракийските празници се вижда, че е имало няколко празника на Дионис в Тракия, на два от които ние можем да намерим мястото със сигурност. Единият е на януарските Календи, т.е. на римската Нова година. Съвпаднал с нея, той се романизирал през римско време, както се вижда от името, което му дават и житието на св. Дазий, и канон 62 на Турланския събор. За тях той не е някакъв празник на Дионис, а на Календите, т.е. Новата година. Тъй като в България Календите се честват една седмица по-рано и той е бил пренесен една седмица понапред, на българската Нова година.... Участващите в тях (празниците) са едно ядро, което напомня коледарите. Те носят като символ на празника тирса на Дионис, който у коледарите и сурвакарите е заместен с кривака или суровачката. На тези празници се пеят химни, както нашите коледари правят на 24 декември през нощта на Бъдни вечер. Има преобличане на мъж в женски дрехи и на мъже, които носят маски, както на Коледа в българските обичаи.” [5] c.159-160.

 

Отново на проф. Иван Венедиков и дължим благодарност за разкриването на връзката между самодивите от българския фолклор и древните езически божества на траките:  “Главната прилика на  самодивата с Артемида се крие в останалите атрибути, които богинята, има. В ръката си носи типичното си оръжие — лък, също както Артемида. Когато народът не си я представя танцуваща по самодивските виролища и игралища, тя е ездачка на елен или сърна, също както Артемида. Но еленът на самодивата е доста различен от този на гръцката богиня...Понякога тази ездачка е представена в народните песни още по-красноречиво като покровителка на дивата природа, каквато е впрочем и Артемида, особено на изток, където тя се смята „господарка на зверовете” и въобще на дивите животни“ [5] c.245.

 

По отношение на Артемида трябва да се отбележи, че тя е божество на догръцки народ, а както знаем от сведенията на Херодот [7] II- 56, Плиний Стари [8] IV.iv.9, Страбон [9] VII. 7.1,  V 5.2, V.2.4, по-старите, изконни обитатели на Гърция, са траките и пеласгите.  

 

Климент Александрийски дава тракийски (фригийски) произход на Артемида [10] с.210. Нейното име показва връзка с тракийското племенно название артакии. Възможно е, с течение на времето, в облика на българската самодива да са преплетени култовете на две древни божества – нещо типично за Античността. Едното божество действително е Артемида, а другото е Бендида, явяваща се и богиня на семейното огнище.

 

Нейният култ в ново време е ясно отразен в почитта към Света Марина -християнизирания образ на древното божество. По този въпрос подробни сведения получаваме от проучването на проф. Иваничка Георгиева: “Древните автори описват празника на Бендида като нощен, с факелно шествие, музика и танци. Такъв е бил и почти доскоро запазеният празник в чест на св. Марина в Странджа. Пещерата до с. Сливарово била посещавана от цялата област, като празнен­ ството се състояло през нощта. Болни и здрави влизали в пещерата, от която капе вода, измивали се за здраве по древен обичай и оставяли някоя от своите дрехи. А това разкрива и връзката на Артемида-Бендида като лечителка, и св. Марина, която се почита за здраве...”

 

Особено интересна е легендата в с. Стоилово, според която св. Марина е лефтера (мома). На нейния ден всички неомъжени от близката околност посещават лефтерския панагир в пещерата до селото. Това също доказва приемствеността между девствената богиня Артемида, покровителка на брака, и св. Марина. Накрая не е без значение да се отбележи, че култът на св. Марина е разпространен в същия ареал, почитана според античните сведения Артемида—Бендида. Това говори за Силните антични традиции в областта, а също и за вероятното по-късно запазване на по- компактни маси тракийско население.” [6] c.238.

 

Проф. Георгиева обръща внимание и на други оцелели до днешно време тракийски култове. Известно е, че върховният бог на траките е считан за господар на мълнията, гръмовержец, съдейки по алтернативните му имена Перкон (от пера, перкам-удрям, бия) и Сбелтурт  (от сбелвам-правя бял, светъл, т.е. светкавица и търтя-удрям, хвърлям). Както е в случая с Бендида и други езически божества, гръмовержецът по-късно бива облечен в християнска дреха и се почита под името на Св. Илия: “В християнската епоха езическият бог на гръмотевицата Зевс е заменен от св. Илия. В официалната християнска литература св. Илия е дъждоносец, а в народните представи е и гръмовник. Върху неговата иконография вероятно влияние е оказала тракийската представа за Зевс, който само в земите на траките се почитал на колесница ". [6] c.234.

 

Добре известно е фактът, че далечните ни предци и най-вече благородническата им прослойка, са отдавали особена почит на бог Хермес. Херодот дори твърди, че аристократите при траките считат Хермес за свой праотец [7] Her.V.7. Явно култът е бил особено популярен, защото е приет след време от простолюдието и така е оцелял до ново време. За това намираме ценни данни в работата на проф. Иваничка Георгиева:

 

“Успоредно със св. Влас в ареала на Странджа, Родопите, междуречието на Струма и Места и отделни места в Западна България като покровител на едрия и дребния рогат добитък е почитан св. Модест (18 декември). На неговия ден воловете не се впрягат; след богослужението се раздават нечетно число хлебчета заедно с варено жито, от които се слага и в кърмата. В църковната живопис св. Модест е изобразяван с два впрегнати вола или с овце ...

 

Въз основа на някои данни се допуска, че св. Модест е наследил един аспект от култа на Хермес... Макар известен в класическата епоха като пратеник на боговете, водач на душите (психопомпос), покровител на богатството и търговията, то много по-първична е неговата функция на хтоничен бог на плодородието, на покровител на стадата, божество пастир.” [6] c.237.

 

Проучването на проф. Георгиева не свърша в обяснението на продължението на култа към Хермес при българите. Според даровитата изследователка на нашата култура, в българския фолклор могат да се намерят следи и от почитта към Орфей. Не става дума за споменатия във Веда Словена Орфен, а за нещо друго, но пак от същия регион, в който са живели певците, от които Веркович чува “Веда Словена”:

 

“Българският фолклор е запазил мотива за митичния певец Орфей, макар и в твърде променен вид… Д. Маринов предава легендата за Боен, която обяснява възникването на обичая Боенец. В образа на царския син Боен са оставили следи Боян и Орфей — славянският и тракийският певец. Според легендата Боен свирел толкова омайно, че „когато засвирел или запойвал, птиците, дивяча, дори листьето на гората спирали да го слушат". Разбирал езика на птиците и животните, който научил от змийския цар, а с пръстена на този цар правел магии. Самовилите залюбили Боен, отнесли го в своето царство, където го оженили за най- младата и хубавата самовила. Момите се разтъжили и за да не го забравят, почнали всяка година през пролетта, когато самовилите го отнесли, да играят Боенец.” [6] c.239. *

 

Към ценната информация представена от проф. Иваничка Георгиева трябва да добавим и свидетелството на проф. Димитър Попов, според когото спомени за прочутия с необикновения си талант Орфей, са оцелели в народната песен “Марко Кралевити, Иве и дете Дукатинче”. В случая, най-сладкогласният Иве отговаря смислово на Орфей [3] с.398, бел.1.

 

Eхо от древните тракийски ритуали, по точно от Елевзинските мистерии посветени на Деметра е запазено и в обредите по време на Еньовден. На това е обърнал внимание проф. Иван Венедиков: “Шествието на момите се завръща в къщата на булката. Още предишния ден момите са пуснали пръстените си в котела с мълчана вода по същия начин, както това става на Василовден. Прорицателката все още не е стъпила на земята и е в ръцете на една от четирите моми. Тя сега трябва да вади пръстените от котела по същия начин, както това се прави на Нова година, само че в припевите вместо „Ой Ладо” се пее „Ой Еньо”.

 

Не може да има никакво съмнение, че тук е запазен един чисто езически обичай на допитване до гадател, като се търси незаинтересуван в отговорите прорицател в лицето на малката булка. Самият обред напомня прорицанията на жрицата в Делфи, която гадаела над упойващите пари над цепнатината, в дъното на която течала реката Каситис. След очистението си във водите на реката допитващите се до Пития чакали бълнуванията ѝ и се опитвали в тях да видят и да открият определена мисъл, която боговете изразяват чрез нейните уста. Малката булка изпълнява същата роля. Тя се нарича булка, защото в качеството си на прорицателка носи червеното було, което носят и момите, когато се женят и което е било носено и от жриците и гадателките в езическо време..... От това описание се вижда съвсем ясно, че игрите са ставали повсеместно, като в тях са взимали участие всички: и мъже, и жени, и дори деца, и че те са се изразявали в танци, придружени с музика, и че и тук тези разпуснати празници са завършвали с характерните за мистериите на Деметра в древността очистения във вода. При подобни очистения вероятно и викът на мистагогите към мистите на Деметра, с която заедно в Елевзина е бил почитан и Дионис, се е подемал при влизането в морето -„Аладе, аладе”, от което е останало в България „Ой Ладо, ой Ладо”. [5] с.293-299.

 

Следи от култа към друго, не по-малко важно тракийско божество е открил друг изследовател на миналото ни. Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов преставя много интересна работа, в която е разгледан особен обичай в региона на Етрополе. Д-р Стефанов вижда в честването на празника на Св. Атанасий остатъци от култа към Сабазий. Дори и днес участващите в празника подвикват Сабой, Сабой, макар да са забравили какво означава това. Забравени са и подробности относно това защо след края на празненството, край огъня се оставя храна, така както е било по време на Античността, но въпреки това древната традиция бива упорито следвана. Облечено в християнска дреха старото божество продължава да живее [11].

 

За ехо от тракийските култове съобщава Ангел Сарандлиев в работата си “Змията като древен култ в митологията на траките и остатъци в Родопите”. Този автор свързва особеното наименование на змийската отрова пан захир с името на древния бог Пан, който първо е почитан в Аркадия. За него се знае, че е планинско божество, свързано с животновъдството, известно е и неговото присъствие в свитата на тракийския бог Дионис [12] – с.218-219.

 

Ангел Сарандлиев споделя, че култът към змията в Родопите се практикува както от християнското, така и от мюсюлманското население. Изследователят подчертава ясно и, че се касае за една древна, местна традиция, а не за нещо, привнесено от късни преселници. Подобно е и мнението на проф. Венедиков: “Представите за змията и змея в България са с тракийска основа. Почти всички поверия за змията стоят във връзка със старите тракийски представи за нея — покровител на домашното огнище и на култовите места, за змията, съжителстваща с жената и за змията, представляваща божество или митологическо същество. “ [12] c.220.

 

Заслужава си да се спомене и виждането на проф. Светлана Янакиева, която разглеждайки мита за Кадмос и дракона, смята, че “образът на змея, който е същевременно змееборец, е съхранен и до днес в българския фолклор, където добрия змей (своя змей, закрилникът) се бори и побеждава чуждия змей (ламята, халата). В българската народна митология е запазена и антропоморфна хипостаза на змея аналогия на Кадмос, а функцията му на космически медитатор също е аналогична на функцията на героя-посредник – Кадмос, Орфей, Хермес”. [13] c.73.

 

Интересна традиция от далечното минало е запазена в разпространената в Странджанско легенда за елена, който се жертва доброволно. В деня на Св. Илия и Св. Константин, благородното животно слизало от планината и се предлагало доброволно на участниците в култа. За това предание разказва проф. Димитър Попов, който при своя анализ посочва връзката с митовете за тракийския цар Резос. Нашият учен цитира Филострат, според когото животните в планините идвали сами при жертвеника на Резос [3].c. 409.

 

Във връзка с животните трябва да се спомене свидетелството на Теофилакт Охридски. В работата си “Тивериополските мъченици”, този стар автор съобщава, че българите от неговото време принасят в жертва кучета [14] c.62. Особеният и варварски в очите на римляните (византийците) обред има паралел в култа към тракийската богиня Зеринтия. Тя е почитана на остров Самотраки, където е имало планина и пещера с нейното име. Там, по сведения на стари автори, са принасяни в жертва кучета [15]. c.197. Самото име на Зеринтия се обяснява със стблг. звѣръ-звяр, диво животно [16] c.103, c.176. За суфикса-инт, Владимир Георгиев споделя, че е същият като в стблг. телѧ-теле [17] c.95, [16] c.176.

 

От представените до тук данни става ясно, че култовете към Залмоксис, Орфей, Хермес, Бендида, Артемида, Зеринтия, Дионис, Сабазий, Пан, Деметра, Хероса и обожественият Резос не са изчезвали никога. В такъв случай не бива да се изненадваме и от това, че при нас българите е запазен дори и култът към богинята Земела  (Семела)  – майката на Дионис. Интересни данни можем да почерпим от работата на Борис Илиев  “Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес“.

 

Илиев представя свидетелствата на хора от различни села относно употребата на израза “– Ууу, да опустее тая Самела”, добавя важната подробност, че дори и в ново време с името Самела се кръщават деца, обяснява и защо Самела е синоним на буйстваща. Авторът се опира на древните легенди, които се разказваj за обезумяването на Семела и за преждувременното раждане на Дионис [18].

 

Почитта към древната богиня е оцелялa в регион, в който най-малко бихме очаквали- Северна и Североизточна България. Става дума за селата Свещари, Михайлово, Койнаре, или както уточнява авторът – между Монтана и Плевен, Никопол и Ябланица.

Присъствието на култ към Земела в тази област показва, че местното население е съумяло да се запази по време на бурните събития в периода V-VII век. Тогава, там е имало гъсти гори, а и не малко блата, в които тракийското население е могло да потърси убежище.  

 

Като важна част от тракийско наследство биват определени също нестинарството,   жертвоприношението при строеж на нов мост или къща, да не забравяме и жертвоприношението при продължаване живота на възрастен човек, означавано като “помана” [19] c.58-59.

 

Реално погледнато, основата на българския фолклор е с тракийски корени. Познатите на всеки българин свръхестествени същества - самодивите, ламята (змея), най-тачените и обичани празници, са ехо от духовния живот на народа на Залмоксис и Орфей.

 

Древната традиция на траките е оцеляла и в бита на българина, по-точно в неговата национална носия. До неотдавна ямурлукът бе важен, дори незаменим атрибут на българския селянин. За тракийския произход на този вид дреха е писал преди доста време Георги Михайлов [2] с.251.Това виждане бе потвърдено и от етнолога Николай Колев [19] с.59.

 

Интересни сведения намираме също в работата на Даниела Агре и Георги Китов, а именно, че женската тракийска носия показва силни прилики с традиционната българска женска носия [20] с.20. Същото може да се каже и за една от българските мъжки носии – дългата риза спускаща се до над коленете и широките панталони. По същия начин са облечени и гетите, изобразени на Траяновата колона. Тук е мястото да се добави и сведението на Георги Михайлов, че цървулите са атрибут не само на българския селянин, но и на тракийското простолюдие в древността [2] с. 252.

 

Приготвянето на кисело мляко също е традиция от времето на траките. Диодор Сицилийски разказва, че по време на странстванията си, Аристей бил научен от нимфите как да сгъстява млякото [21] Diod.IV.81. За познаването на киселото мляко от траките се изказва положително Георги Михайлов [2] с.114. Имайки предвид традиционните способи за обработка на млякото и приготвянето на млечни храни в националната ни кухня, Румяна Георгиева е склона да приеме, че преобладаващата част от тях имат своите корени в тракийската древност [22] с. 83-84.

 

Не само неотделимото от бита на българина кисело мляко може да се свърже с уменията на траките да произвеждат разнообразни храни. Същото може да се каже и за булгура и сходните на него продукти. Цитирайки Аристотел, Румяна Георгиева споменава за подобно на булгура вариво при синтите и медите и свързва, макар и предпализливо, направата на трахана в Смолянско и в Кърджалийско, а също направата на кишкек в Хасковско, със старата тракийска традиция. [22] с.75.

 

След подробно изследване на бита на българския народ, проф.Николай Колев стига до заключение, че доста от българските земеделски сечива са от тракийски произход. Става дума за три типа рала, а също така за брани, дикани, мотики [23] с.304-312. Към тях трябва да се добави и овчарскага гега, чиято украса в доста случаи може да се определи като повлияна от тракийското изкуство.

 

Проф. Колев добавя и трансхуманното животновъдство към тракийската традиция, като разбира се, отдава тази традиция на тракийския субстрат [19] с.59. Като хора занимаващи се с трансхуматно животновъдство по време на Античността могат да се посочат грестоните. Те обитават точно района между Родопите и Бяло море, а племенното им име може да се обясни със стблг. глагол грѧсти-ходя, пътувам.

 

Виждаме, че тракийската традиция е добре съхранена във фолклора и бита на българите. Не случайно проф. Евгений Теодоров споделя следното: “ Установените в този труд древнотракийски елементи позволяват да се смята, че заварените траки в освободените от византийско господство земи не са били малобройни, че потъвайки в славянските маси, те са продължили да съществуват в тях със своите вярвания, култове, обичаи...и това дава достатъчно основание да се говори за недооценявано досега древнотракийско наследство в нашия фолклор като значителен дял от него, обосновава правото ни да се смятаме за преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.“  [1] с. 271.

 

За това, че през 680-681-ва година траките са многобройни, изказва предположение и проф. Иваничка Георгиева говорейки за: ” по-късно запазване на по-компактни маси тракийско население.” [6] c.238. До известна степен това виждане се поддържа и от проф. Димитър Ангелов, който макар да счита старите българи за дошъл от Азия народ, не отрича влиянието на траките  в оформянето на антропологичния тип на българския народ: “Доминантен е следователно не донесеният от славяните северен тип, а характерният и разпространен сред някогашния тракийски етнос средиземноморски тип. По такъв начин,погледнато от биологична гледна гочка, ролята на траките във формирането на българската народност е несъмнено.” [24] c.188-190.

 

Приносът на Колев, Теодоров, Георгиева, Ангелов и др. в  проучването на характера на българския фолклор, бит и дори антропологичен тип е огромен, но всички тези учени попадат в плен на установеното в миналото вярване, че оцелелите до Ранното средновековие траки, старите славяни и старите българи са три напълно различни народа.

 

Днес, благодарение на редица генетични проучвания, ние вече разполагаме с убедителни сведения, че това не е така. Българите, които са носители на генетичните маркери J2, EV-13, G2, I2, са потомци на хора, обитавали Балканите от незапомнени времена: “ - (i) R-L23* is present in Eastern Bulgaria since the post glacial period; (ii) haplogroup E-V13 has a Mesolithic age in Bulgaria from where it expanded after the arrival of farming; (iii) haplogroup J-M241 probably reflects the Neolithic westward expansion of farmers from the earliest sites along the Black Sea.“ [25]

 

Друго проучване показа нещо от голяма важност, а именно, че така наречения източен генетичен маркер R1a1, чиито носители се явяват около 18% от българите, се счита за внесен от славяните, или старите българи: “Thus, while the Mediterranean legacy could be attributed to the Thracians, indigenous people that firstly inhabited the Balkans, the Eastern contribution is likely due to the Proto-Bulgarians originating from the Middle East and to the Slavs migrating from northeast Europe.“ [26]. Възможно ли е два напълно различни народа, обитавали различни региони, да са носители на едни и същи генетически маркери? Да не забравяме и това, че според учени от Мичигънския университет, носители на маркера R1a1 са обитавали Балканите преди около 13 000 години:  “These results suggest that the first bearers of the R1a1 haplogroup in Europe lived in the Balkans (Serbia, Kosovo, Bosnia, Macedonia) between 10 and 13 thousand ybp. “ [27] c.239 (23).

 

Данните от генетичните проучвания могат да се обяснят сравнително лесно, ако приемем, че старите българи и старите славяни принадлежат на тракийската общност.

Има достатъчно исторически извори в подрепа на това твърдение. Цитирайки Теофилакт Симоката, проф. Ганчо Ценов подчертава, че славяните, сключили съюз с Апарух са де факто гетите – древен тракийски народ [28] с.14-15. От друга страна, старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи поне от IV век [29] с.33.

 

Благодарение на Страбон ние знаем, че в дълбока древност гетите и мизите са считани за част от тракийското семейство и са обитавали земи на юг, a и на север от река Дунав [9] VII.3.2. На друго място Страбон подчертава, че езикът на гетите е като на останалите траки, добавя и това, че скоро след като Елий Катон (4 г.сл. Христа) депортира 50 000 гети на юг от Дунава и ги заселва в Тракия, те се наричат мизи (19 г.сл. Христа) [9] VII.3.10. Такава бърза асимилация е възможна само, ако се касае за две групи на един и същи етнос. След като езикът, религията и обичаите са идентични, реално няма пречки една група да се слее с друга и дори да приеме името й.

 

През 680-та година на север от Дунава са живели свободни гети познати като славени/славяни, мизи, наречени още българи, и други техни роднини. На юг от Дунава е имало гети, мизи и други траки, които обаче са под римска власт. Побеждавайки Константин V, северните траки успяват да освободят своите братя. Смайващо бързата консолидация на ранносредновековна България, а и способността на държавата ни да се противопостави на Римската Империя (Византия), може да се обясни само с това, че новообразуваната държава се състои от групи c един и същ произход. Общите корени способстват за избягване възникването на напрежение и разделене, които биха се породили сред хора говорещи напълно различни езици и имащи напълно различни обичаи.

 

Заблудите, относно обединяването на “три различни етноса” – траки, стари българи и славяни, се налагат както поради пропагандата на римските летописци, така и поради неправилното тълкуване на етническото име славени/славяни. Първоночално то е важало само за гетите и чак след векове се налага и на други народи говорещи сродни езици – това са венетите, явяващи се предци на руснаци, поляци, чехи и др.

 

Разбира се за налагането на заблудата за “три различни етноса”, участвали в образуването на българския етнос, вина имат както чуждите исторически школи, налагащи виждания, угодни на своите правителства, така също и непознаването на тракийските погребални обреди, домашна керамика и обичаи.

 

Едва в ново време стана известно, че траките познават изкуствената черепна деформация [30] с.223, че бръсненето на косата и оставянето на кика е прическа типична за траките абанти и мизи [31] 5.2, a и, че правенето на чаша от черепа на противник [32] I.xxxviii.4, изграждането на земни валове и ровове и т.н. са били добре познати на народа на Залмоксис и Орфей [33] c.40-41.

 

Без съмнение бъдещите генетични проучвания ще хвърлят повече светлина относно корените на народа ни, но дори и без тях, въз основа на вече известното, можем да заключим, че старите теории за произхода на българския народ, наложително трябва да се преразгледат.

 

Използвана литература:

1.Е.Теодоров, Древнотракийското Наследство в Българския Фолклор, Изд. Наука и Просвета, София, 1972;

2.Г.Михайлов, Траките, Второ, допълнително и преработено издание, ред. М.Василева, В.Маринов, НБУ, София, 2015;

3.Д.Попов, Тракийска Религия, Второ, подобрено и допълнено издание, Изд. Изток-Запад, София, 2014;

4.А.Милчев, Разкопки и проучвания на южната порта в Плиска (1963-1970), Плиска-Преслав, Укрепителните съоръжения на Плиска и Преслав, том 4, БАН, София, 1985;

5. И.Венедиков, Митове на Българската Земя, Медното Гумно, Второ, преработено издание, Изд. Идея към Частен Колеж Тракия, Стара Загора, 1995;

6.И.Георгиева, Българска Народна Митология, Второ, преработено и допълнено издание, Изд. Наука и Изкуство, София, 1993

7. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

8. Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;

9. Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

10. C. Anton, A Classical Dictionary Conaining an account of the principle proper names mentiоned by ancient authors, Harper & Brothers Publ.New York, 1855;

 

 

11. Архимандрит доц.д-р П.Стефанов, Един култ на 2000 години, 13/12/2010

http://www.pravoslavie.bg/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%95%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82-%D0%BD%D0%B0-2000-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/

12.А.Сарандлиев, Змията като древен култ в митологията на траките и остатъци в Родопите, Извори и Историография за Средните Родопи, Известия – Родопско Краезнание, том 1, Смолян, 1997;

13.С.Янакиева, Предгръцка Беотия,  Палеобалкански ономастични и митологични елементи, Изд. Диос, София, 1994;

14. ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ -FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE, том IX, Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български, отнасящи се до българската история, част 2 ,подготвени от И. Г. Илиев, БАН, София, 1994;

15.M.Gimbutas, The Gods and Goddesses of Ancient Europe: 7000 to 3500 BC, Legends & Cult Images, University of California Press, Thames & Hudson LTD, London, 1974;

16.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, София, 1977;

17. Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960 ;

18.Б.Илиев, Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес, Хелис IV, Археологически Институт с Музей – БАН,  Изд. Марин Дринов, София, 2005;

19.Н.Колев, Българска Етнография, Изд.Наука и Изкуство, София, 1987;

20.Г.Китов, Д.Агре, Въведение в Тракийската Археология, ИК Авалон, София, 2002;

21. Diodorus Siculus, publ. in vol. iii of the Loeb Classical Library Edition, 1939; http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Diodorus_Siculus/4D*.html

22.Р.Георгиева, Т.Спиридонов, М.Рехо, Етнология на Траките, Университетско Издателство Св.Климент Охридски, София, 1999;

23. N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Tradizionellen Ackerbau und der Viehzucht der Bulgaren, Bulgarisches Forshungsinstitut in Österreich Verein “Freunde Des Hauses Witgenstein”, Institut für Thrakologie an der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, Staatlischer Verlag Swjat, Sofia, 1984;

24. Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, 1971;

25.Y-Chromosome Diversity in Modern Bulgarians: New Clues about Their Ancestry, Sena Karachanak, Viola Grugni Simona Fornarino, Desislava Nesheva, Nadia Al-Zahery, Vincenza Battaglia, Valeria Carossa, Yordan Yordanov, Antonio Torroni, Angel S. Galabov, Draga Toncheva , Ornella Semino http://journals.plos.org/plosone/article?id=10.1371/journal.pone.0056779

26. Bulgarians vs the other European populations: a mitochondrial DNA perspective.

Karachanak S, Carossa V, Nesheva D, Olivieri A, Pala M, Hooshiar Kashani B, Grugni V, Battaglia V, Achilli A, Yordanov Y, Galabov AS, Semino O, Toncheva D, Torroni A.

https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/21674295

27.A.Klyusov, DNA Geneology, Mutation rates and some historical evidence written in Y-chromosome, Part II, Walking the map, Journal of Genetic Genealogy 5(2) 217-256, 2009

http://www.jogg.info/pages/52/files/Klyosov2.pdf

28.Г.Ценов, Праотечеството и праезика на българите, Историко-филологически издирвания въз основа на първоизточници, Фототипно издание по изданието на автора от 1907 г. Хелиопол, София, 2005

29.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998

30.Ст.Йорданов, Тракийският Воин, Проучвания върху военната и социална история на древна Тракия, Изд. Фабер, Велико Търново, 2000

31. Plutarch, Parallel Lifes, publ. in Vol. I of the Loeb Clasical Library Edition, 1914;

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/e/roman/texts/plutarch/lives/theseus*.html

32. The epitome of Roman History by Florus, The Thracian war, publ. in the Loeb Clasical Library Edition, 1929;

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Florus/Epitome/1J*.html#XXXVIIII

33. И.Т.Никулицэ, Северные Фракийцый в VI-I вв до н.э, Кишинев, Штиица, 1987,