РАЖДАНЕТО НА РИМ, ИЛИ ИДВАНЕТО НА ТРАКИТЕ НА АПЕНИНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ – ГЛАВА ОТ БЪДЕЩА МОЯ НОВА КНИГА

 

Преди около три месеца излезе работата ми Тайните на тракийския език – Орфей проговаря. В нейните 532 страници направих опит да дам на читателите си сведения за речта на далечните ни предци. Представен бе и речник, който е в пъти по-голям от тракийските речници на акад. Дуриданов и акад. Георгиев. В приложенията има ценни материали, които помагат да се изяснят важни моменти не само от античната, но и от ранносредновековната ни история. Разбира се, както бе обещано в излязлата през 2020 г. Тайните на тракийския език – Посланията на древните надписи, бе даден и по-голям списък с тракийските племена. Допълнени бяха и данните засягащи тяхната история.

 

За моя голяма изненада точно това приложение, в което обръщам внимание на имената на различни групи наши предци, е събудило най-големия интерес у читателите. Получих доста съобщения във Фейсбук, а също и на мейла си. Над сто сънародника изразиха желание да научат повече за историята на отделните племена.

 

Данни разбира се има и то изключително интересни данни, защото дедите ни са първият народ, който прави значителна експанзия и колонизира нови земи, като при това повлиява силно местното население. Генетичните проучвания от ново време са най-яркото доказателство за този незасегнат до този момент аспект от историята на траките.

 

Данни има, но проблемът е, че много. Това наистина е проблем, защото в том III на Тайните на тракийския език ще бъде представен не само големият речник с около 600 думи, но и още много интересни неща засягащи ролята на дедите ни в оформянето на гръцката митология.

 

Ако в бъдещия том III на Тайните на тракийския език бъде дадено всичко накуп, ще се получи четиво от над 600 страници, а това вече затормозява. След разговор, с издателя ми, решихме преди да бъде пуснат том III, да бъде публикувана друга, по-малка по обем книга, в която да бъде обърнато повече внимание на тракийското влияние над различни народи.

 

Изненадите ще са много, но ще са и приятни. Учените ни не отричат тракийското присъствие в Египет. То е манифестирано по различен начин: исторически извори, епиграфски паметници, археологически находки. Проблемът е, че въпросното присъствие на дедите ни в страната на пирамидите започва много по-рано от общоприетото, като за това има солидни доказателства.

 

Присъствието на траки на Апенинския полуостров също не се отрича от учените ни, но както е в случая с Египет, точно най-ранните преселения не се разглеждат, нито се изследва влиянието на дедите ни в оформянето на езика и културата на римляните.

С настоящето есе давам един кратък пример какво могат да очакват читателите ми в новата книга, която се надявам да излезе към края на тази година.

 

По време на проучванията си върху римо-македонските войни попаднах на пасаж, който силно ме озадачи. Тит Ливий – авторът, който описва събитията от II в. пр. Хр., разказва за това как след бойните действия между легионите на Вечния град и армията на македонския владетел Персей, участвалият на страната на македонците цар Котис праща свои благородници в Рим с намерението да откупи сина си, а и други пленени свои сънародници. Реакцията на сенаторите срещнали се с тракийската делегация бе истинска изненада за мен. Патрициите отвръщат на траките, че помнят добре приятелството между римляните, Котис, неговите предци и тракийския народ…и макар да укоряват одриския владетел за това, че взема страната на Македония, все пак връщат свободата на тракийските военнопленници и не само не приемат предложения от Котис откуп, но даряват освободените траки с по 2000 аса (медна, или бронзова монета бел.авт.) и им осигуряват придружители, за да стигнат безпроблемно до родните земи (Liv. 45.42.6-11).

 

Постъпката е несъмнено благородна, защото римляните не прощават току-така на хора водили война срещу тях. Явно споменатото от сенаторите “приятелство между римляните, Котис, неговите предци и тракийския народ…“ е нещо с много дълбоки корени, нещо, което римляните не могат да пренебрегнат и това ги подбужда не само да забравят за прегрешението на цар Котис, но и да му окажат уважение, дарявайки хората му със значителна сума пари.

 

Римляните хранят уважение към героите и талантливите. Жителите на Вечния град знаят за Дионис, когото дори наричат Татко Либер (Pater Liber), знаят за известния с дарбите си Орфей, но също така им е известен и тракийския произход на Еней – човекът явяващ се праотец на ранната римска аристокрация. Старите автори вярват, че от брака между Еней и Лавиния се ражда Силвий, който полага началото на династията на царете Силвии, като някой от тях: Атис, Капус и Капетус носят тракийски имена. Те са последвани от Нумитор, чиято дъщеря ражда Ромул и Рем.

 

Съществуват и други неща, които карат римляните да уважават дедите ни. Има предостатъчно данни за ролята на старите балканци в оформянето на културата на жителите на Лациум и Апенините като цяло. Описвайки живота на Ромул Плутарх представя различните легенди за основаването на Рим. В поставеното на първо място предание се излага твърдението, че пеласгите са народ, който успява да обходи по-голямата част от обитаемия свят, като при това покорява по-голямата част от човечеството, след това, установявайки се на мястото (на което ще се появи Вечния град бел.авт.) пеласгите създават селище, чието име е Рим, а значението е сила, военна мощ (Plut.Rom.I.1).

 

Названието Roma (Рим) действително може да се преведе като сила, военна мощ, а обяснение може да бъде дадено със стблг. рамѣнъ – силен. Явно тук коренът е *ram/*rom-сила, мощ, а частицата -ѣнъ служи за образуване на прилагателно както е и днес: силен, волен, мощен, горен. В старогръцкия срещаме пеласгийската заемка ὄρμενος-висок (първоначално със значение едър, силен бел.авт.). Явно южните ни съседи са префасонирали ромен/ρὄμενος на ὄρμενος, тъй както преобразуват древната наша дума еленос/ἔλενος – елен  на енелос/ἔνελος – елен (за справка Frisk, H. Griechische Etymologische Wörterbuch, c. 514, бел. Niedermann).

 

Коренът *ram/*rom-сила, мощ, намираме и в тракийската ономастика по простата причина, че траки и пеласги са хора от една и съща общност, делят един език и култура. Според акад. Владимир Георгиев към едно от най-древните названия на тракийски богове трябва да се причисли Рома/Рομη. На север от река Дунав  – в Дакия пък се среща топонима Ramidava/Рамидава. Същият елемент откриваме и в името на тракийския цар Рометалк/Ρωμηταλκης, познат и като Реметалк. Явно думата *rome – сила наистина е много древна, понеже е ползвана от траки от различни региони. Нашeто старо съществително *rome – сила (основа на появилото се по-късно стблг. прилагателно рамѣнъ – силен) е обяснение за предложеното от Плутарх значение на името на град Рим (Roma).

 

Разбира се има и други възможности за тълкуване на названието на древния град. Цитирайки Шулце, Кречмер и други свои колеги, езиковедът Алоиз Валде е склонен да види в названието на Рим значение Stromstadt – град на река, като при анализа споменава стблг. думи строуiа – струя и островъ – остров. Действително, Мавър Сервий Хонорат пише за това, че Румон е по-старото име на река Тибър: “…nam hoc est Tiberini fluminis proprium, adeo ut ab antiquis Rumon dictus sit…” (Serv. Serv. A. 8.63).

В края на анализа си, Валде споменава нещо, което е много, много интересно: “Der Name des Tiber, Rūmo, erinert freilich stark an Στρῡμων.” – “(по-старото бел.авт.) име на Тибър, Румо (също и Rūmon бел.авт.), наподобява, напомня силно за Стрюмон (тракийското название на река Струма бел. авт.). Благодарение на Есхил ние знаем, че преди Троянската Война пеласгите са обитавали земите край река Струма. В работата “Молителките” срещаме следния ценен пасаж: “Аз съм Пеласг, потомък на Палехтон, когото земята роди, господар на тази земя и по моето име – това на техния цар, са назовани поданиците ми пеласги-тези, които обработват тази земя. В цялата област, в която чистата река Стрюмон тече, та и на запад, аз съм господар…”   (Aesch. Suppl. 250-255). Напълно естествено е, ако дошлите от земите край Струма пеласги са се установили в близост до река в Лациум, да ѝ дадат свое име, а в случая – Rūmon име сродно на Στρῡμων.

 

Плутарх не е единственият автор, според когото дошлите от Балканите пеласги се явяват основатели на града, чиято сянка след време ще падне върху три континента. Един друг летописец от времето на Античността – Дионисий от Халикарнас, също дава много интересна, а и полезна информация. Този автор е уверен, че пеласгите са взели участие в основаването на Рим: “Що се касае до народа на пеласгите, тези от тях, които не бяха погубени или разпръснати из различни колонии (понеже малцина оцеляха от живелите някого много), останаха като съжители на местните хора тук (Лациум, Апенините бел.авт.), и след време наследниците им, заедно с други издигнаха град Рим. (Dion. Hal. Rom. Ant. I. 30.5). Тук не се споменава дали названието на селището идва от пеласгийската и тракийска дума *rome – сила, или пък от най-старото име на Тибър  – Румон/Rūmon (от по-старо Струмон/Στρῡμων), но това реално е без значение. Която и версия да приемем за вярна  – и в двата случая дедите ни се явяват кръстници на града.

 

Колкото и интересни да са сведенията на Плутарх и Дионисий от Халикарнас, на нас са ни нужни повече исторически извори, в които се говори за идване на траки и пеласги на Апепинския полуостров. За наше щастие има запазени документи, полезни за изследването ни. При описанието на Лациум, Плиний Стари споменава, че областта е обитавана в различни времена от различни хора, като пеласгите са една от групите (Plin.III.56). Същият автор съобщава за присъствие на пеласги в областите Лукания и Брутиум (Plin.III.71). Разказвайки за северните части на Апенините Плиний обяснява, че Етрурия започва при река Макра (буквално мокра бел. авт., на територията на България тече река Мокра Бяла). От това място умбрите биват прогонени от пеласгите (Plin.III.50). Римският летописец дава и други подробности, а именно това, че другото име на етруския град Цере е Агила и то е дадено от пеласгите, които са и основателите на селището (Plin.III.51). Не е за пренебрегване и Плиниевото твърдение, че азбуката е донесена в Лациум от пеласгите (Plin.VII.193). Това е едно от най-ценните сведения защото все пак писмеността е важен фактор за развитието на обществото и знаейки на кого трябва да благодарят за своята азбука, римляните несъмнено са изпитвали уважение към дедите ни.

 

На друго място Плиний изказва твърдението, че хората наречени корани, обитаващи земи недалеч от херниките са потомци на троянеца Дардан (Plin.III.63). Дардан е епоним на траките дардани – хора населяващи западните Балкани. За това свидетелства в една от книгите си Диодор Сицилийски (Diod.Sic.V.48.2). Уповавайки се на свидетелства на живелия по-рано летописец Меандрий, Страбон разказва как след Троянската Война, енети (наречени също и венети бел.авт.) и траки са се заселили в северните покрайнини на Адриатическо море (Strab.XIII.3.25). Въпросните енети са споменати и от Херодот, който ги нарича илирийски народ (Her. I.196), но към коя група спадат траките, придружили своите илирийски роднини толкова далеч на запад не е уточнено.

 

Най-вероятно се касае за част от мизите (наречени по-късно българи бел.авт.) защото техните земи са опустошени от ахейците още в самото начало на Троянската война. Има и друга индикация, че споменатите от Меандрий и Страбон траки установили се край северните брегове на Адриатическо море са от групата на мизите. Съдим за това по факта, че в региона на тяхното заселване е локализирана река носеща името Атрианос/Ἀτριανὸς (Ptol.III.16.20). Това название е само вариант на локализираната в Тракия Iatrus (Янтра), която е точно в областта Мизия. На Апенините се среща град с име Атрия, Адрия/Atria/Adria, а малоазийска Мизия пък намираме селището Адрамютеон/Ἀδραμύττειον. Както топонимите, така и хидронимите са обясними със стблг. прилагателно ѩдръ – бърз. Явно на мизите (наречени по-късно българи бел.авт.) трябва да се припише и даването на името на Адриатическо море. Страбон съобщава за това, че в древността името Адриа (Адриатическо море) е важало само за северните части на морето, но по негово време (I в. бел.авт.) названието важи за цялото море. Старият автор пише и за това, че за въпросното море е наричано и Йонийско (Strab.VII.5.9).

 

Същото това название – Йонийско море, Херодот използва когато разказва за древната миграция на мизи и тевкри, покорили всеки по пътя си и стигнали на запад до Йонийско, т.е. Адриатическо море, а на юг до река Пеней (Her.VII.20). За някои читатели назоваването на Адриатическо море Йонийско навярно изглежда странно. Все пак ареалът населяван от йонийците се намира доста по на изток – в западна Мала Азия. Това е така, но за сметка на това западните Балкани, чиито брегове се мият от Адриатическо море, и по-точно Епир са населявани не от кой да е, а от пеласгите. (Strab.V.2.4). За предците на йонийците Херодот съобщава, че преди идването на Данай, те са били известни като крайбрежни пеласги (Πελασγοὶ Αἰγιαλέες) и чак след това получават названието йонийци, по името на героя Йон (Her.VII.94). Eто защо старото име на Адриатическо море е Йонийско – то е дадено от пеласгите, които са деди на йонийците. Явно пеласгийската миграция на Апенините е на няколко вълни, като точно пеласгите са първите стари балканци основали свои колонии на Апенинския полуостров.

 

Освен пеласги от земите край Струма, дардани и мизи, Апенините са колонизирани и от други наши предци. Извършвайки изследвания на особени погребални практики проф. Диана Гергова споменава за град Сатрианум, който според нея е сравним само с Рим по отношение на своето значение. Това селище е основано по време на ранната Желязна епоха. Ползвайки данни на Рос-Холоуей и др., проф. Гергова съобщава за това, че некропола на Сатрианум са открити погребения с трупоизгаряне, трупополагане, a и такива в проучваното от нея седящо (подобно на Буда) положение. По-интересно е това, че керамиката от въпросния некропол, а и нейната украса показват особено силна близост с керамиката от същия период (ранна Желязна епоха) от Тракия. А самият топоним Сатрианум отговаря на името на обитаващите югозападна Тракия сатри: регионите край планината Пангей, между реките Strymon/Струмон (Струма) и Nestos/Нестос (Места), а и западните Родопи (Gergova, 2005).

 

За тези сведения дължим на проф. Гергова огромна благодарност, защото тя не просто обръща внимание паралела между името на траките сатри и намиращият се на Апенините град Сатрианум, но, което е по-важно: посочва паралелите в погребалните обреди и керамиката. Така става ясно от кой регион са дошли основателите, или поне едни от основателите на Сатрианум, а именно войствените сатри, в чиито землища е прочутото в древността светилище на бог Дионис.

 

И  така – по сведения от историческите извори, а и благодарение на данни от археологията можем да заключим, че балканците колонизирали Апенинския полуостров и имащи значителен принос в основаването на Рим и оформянето на ранната култура на италийските племена са следните стари балканци: мизи, дардани (към които спадат Еней е други бежанци от Троада), сатри и пеласги. В следващата глава ще обърнем повече внимание на други трако-пеласгийски селища от територията на Апенинския полуостров. Мнозина читатели с удивление, но несъмнено и задоволство ще установят, че всички трако-пеласгийски топоними от земите на Италия са лесно обясними на български език. А и как да е иначе, след като ние българите сме наследници на траките и пеласгите.

 

БЪЛГАРСКИ ИМЕНА С ПРИЗНАТ ТРАКИЙСКИ ПРОИЗХОД

Времето на Орфей е отминало отдавна. Отдавна е отшумяла и епохата на носещите тракийска кръв императори Константин Велики и Юстиниан Велики. Една древна традиция обаче е все още жива, като повечето от нас дори не подозират за това. Става дума за личните имена на българите. По този въпрос не се говори много в научните среди, а когато пък се поднася информация, тя се интерпретира по такъв начин от специалистите, че истинската ѝ стойност се губи.

За щастие има и съвестни автори, в чиито работи могат да бъдат намерени доста интересни неща. В творбата “Имената на Българите”, авторките Недялка Иванова и Пенка Радева съобщават, че при нас са запазени повече от 700 тракийски имена.

Броят е наистина внушителен – съхранили сме над 700 лични имена от времето на Спартак – не е ли това сензация! Реалното количество обаче е много по-голямо. Проблемът е, че истината е скрита с помоща на неясни формулировки, подвеждащи понятия и премълчана информация.  

Ценни данни по въпроса можем да намерим в работата на акад. Иван Дуриданов “Der Thrakische Influss auf die Bulgarische Anthroponymie” - Тракийското влияние над българската антропонимия (имената на българите). Макар да счита траки и българи за два напълно различни народа, този наш езиковед представя данни, чиято правилна интерпретация улеснява значително пътя до истината. Като наследени от траките имена, в работата си написана на немски език, акад. Дуриданов дава следния списък:

Bešo, Beško, Bico, Bica, Biso, Boko, Boka, Bok’a, Boto, Bot’o, Bota, Buzo, Buz’o, Buza, Dado, Dada, Dajo, Dae, Dajčo, Dako, Dardan, Dardana, Deko, Deka, Dido, Didjo, Dida, Dilo, Dila, Dio, Dijo, Dodo, Doda, Dun’o, Duné, Duna, *Duro, Durko, Durčo, Dura, Eto, Eta, Geko, Geka, Geto, Geta, Gigo, Giga, Giko, Gika, Gilo, Gila, Gito, Gita, Gud’o, Jata, Kodo, Koda, Koto, Koté, Kota, Kuto, Kut’o, Kuta, Kъto, Kъte, Kъta, Moga, Mogoš, Neno, Nenko, Nenčo, Nena, Nenka, Nono, None, Nonko, Nončo, Nona, Nonka, Pato, Pat’o, *Suko,Toko, Toké, Toka, Tut’o, Vezo, Vezenko, Zajnko, Zané, Zano, Zana, Zino, Zina, Zura.

Hякои от тези имена са изведени от племенни названия. Като пример могат да бъдат посочени Бешо, Бото, Гето, Дако, Дардан, Дардана, Дийо. Те са вдъхновени от названията на споменатите от различни стари автори тракийски племена: беси, ботиеи, гети, даки, дардани, дии. 

Към тях трябва да се добави българското име Мешо, което отразява правилното название на населяващите балканите меши, меси, познати още като мизи. В египетските летописи те са наречени мешуе, мешуеш, маса, а по-късно, поради липса на буква ш в гръцкия, Херодот предава името им като максии и обяснява, че те бръснат косата си, като остават един кичур да расте свободно.

Трудно ми е да разбера критерия, по който акад. Дуриданов определя посочените от него употребявани от нас българите тракийски имена като заети, а не изконно наши. Ако българин заеме чуждо име, както е модерно днес, то това име не би притежавало смисъл на български. 

Понастоящем, някои сънародници, несъмнено повлияни от политическата конюнктура, кръщават децата си Джони, Рикардо, Джими, като значението на тези имена не може да се разбере с помощта на българския език.

Да вземем обаче името Дийо/Dijo, което според мен е вдъхновено от племенното название дии. Още през XIX век Вилхелм Томашек тълкува тракийския етноним като означаващ божии, божи служители: “Göttlichen, die Gottesdiener”.  Една от думите на дедите ни за божество, или по-точно божество на светлината е дивос, диос, тя присъства и в името на дакийската билка диесема, срещаща се в българския речник като дивизма. 

Акад. Димитър Дечев се опира на сведения от работи на Ерих Бернекер и др., и съобщава, че според немския учен стблг. дума диво, първоначално означава светлина: “Das abg. divo “Wunder” (Stam dives) bedeutet ursprünglich auch “Licht” (vgl. Berneker, Slav. etym. Wörterb. 203) - Die Thrakischen Sprachreste, c.547.

Ако старобългарският eзик дава обяснение както за името на дакийската билка диесема, така също за племенното име дии, а и тракийското име Διος, манифестирано в ново време като Дийо, то не може да се говори за заемане в никакъв случай. 

По-фрапиращо е това, че дори тракийски названия на божества, не просто намират отражение в българската именна система, но дори притежават смисъл на български език. 

В Панония е намерен епиграфски паметник съдържащ посвещение на Тракийския Конник, който в случая е наречен DOBRATUS,  DOBRATI в склонена форма.  Руският учен Олег Трубачов тълкува DOBRATI с (праслав. диал.) *dobrotь 'добро, доброта' – Этногенез и культура древнейших славян. Лингвистические исследования, ДРЕВНИЕ СЛАВЯНЕ НА ДУНАЕ (ЮЖНЫЙ ФЛАНГ). ЛИНГВИСТИЧЕСКИЕ НАБЛЮДЕНИЯ I

с.316.

Посвещение на Хероса наречен Добрат, Панония (по J.Hampel, B.Arpad, AZ U.N. THRAK LOVAS ISTEN PROBLEMAJA)

Изобщо не е нужно да се търси някаква древна форма. Епитетът на Хероса-Добрат/Dobrat(us), отговаря на българското лично име Добрат, което е изведено от прилагателното добър. Самата наставка –ат се среща в типични български имена като Богат, Милат, да не забравяме и старобългарското Кроват/Κροβατος (представяно в опорочен вид като Кубрат).

Савадий/Σαβάδιος е друго древно име на тракийско божесво. Уповавайки се на изводите на Грегоар и Бонфанте, акад. Георгиев предлага тълкуване на теонима със стблг. свободь-свободен – Траките и техния език, с.57. Тук трябва да се добави българското лично име Свободин.

Поредното българско лично име сравнено с тракийско название на божество е Светлан, то според един от най-уважаваните лингвисти съотвества на Светулен/Σουητουληνος -Траките и техния език, с.51.

Яздо е едно слабо познато българско име, което според П.Радева и Н.Иванова е изведено от стблг. iaздити-яздя – Имената на Българите, с.152. Тълкуването е правилно, но трябва да се добави и това, че един от епитетите на Хероса е Аздул/ Aσδουλης, като професионалистите дават обяснение с блг. яздя -Траките и техния език, с.61.

Бистро, Бистрьо, Бистра са доста популярни български лични имена. Те биват отъждествени с названието на бог Бистюрас/Bιστύρας-Траките и техния език, с.61.

Българските имена Бързо, Бързьо, Бързе, Бърза са добре известни. Те са точен еквивалент на тракийското Вρυζος-Траките и техния език, с.71.

Темата за тракийските имена и за връзката им с нашите е засегната и от проф. Кирил Влахов. B работата си “Трако-Славянски Успоредици” проф. Кирил Влахов обръща внимание на факта, че значителен брой тракийски имена – както едносъставни, така и двусъставни, са общи за траки и славяни (аз лично бих употребил израза: имена, които са общи за траки и представители на хора от славянската езикова група).

Като пример нашият лингвист дава следните: Беръ, Беро, Беран, Берой, Берило, Берис, Бериш, Борис, Бора, Боро, Буро, Бура, Борейко, Борко, Борилъ, Борило, Борена, Брило, Брила, Бурена, Пера, Перо, Перес, Переш, Пероша, Перун, Далебор, Далибор, Далегор, Мостигнѣвъ, Мостичъ,  Зайка, Зайко и др.

Подчертаните имена са носени от старобългарски благородници – царете Борис, Борил и чъргубиля Мостич. В миналото напълно спекулативно  името Борис бе изкарвано тюрско. После бяха направени опити то да бъде представено като иранско, и при това разбира се бяха премълчани тракийските Вορις, Вορισκος/Борис, Борискос и др. Направен бе опит да се даде иранска етимология и на името Мостич, и отново бяха премълчани тракийските Мοστις, Мοστιος/Мостис, Мостиос.

Всъщност списъкът с български имена притежаващи паралели в тракийската ономастика е огромен, но с мъгляви дефиниции и игнориране на важна информация, професионалистите са успели да отклонят вниманието от значението на този факт.

Балиас/Bαλίας е епитет на бог Дионис, при чието тълкуване Вилхелм Томашек предлага санскр. bhala-бял, сияен и др. -Tom.II.I.42. Къде остава обаче българското лично име Балей, а и блг. диал бал-бял?

Кабири/Κάβιροι e название на Великите богове, а следвайки Ерих Бернекер, акад. Димитър Дечев дава тълкуване със стблг. кобь-съдба, участ - Die Thrackischen Sprachreste, c.220. Това е правилно, но къде е обяснимото със същата старобългарска дума наше име Ково?

Дерзис/Δερζις e божество, което е споменато в наднис от с.Плъстина, Омуртажко. Тълкуване бива направено с прилагателното дързост - Траките и техния език, с.73, но защо не са споменати българските имена Дързе, Дързо?

При тълкуването на тракийското племенно име бебрики/Bέβρυκες се предлага блг. дума бобър -Траките и техния език, с.71. Дали читателите нямаше да останат с още по-силно впечатление, ако бяха добавени блг. диал бебер-бобър, a и българските лични имена Бебер, Бебро, Бебрьо, Бебрю?

Оставам с чувството, че приетите за официални, виждания за произхода на българския народ, а и за характера на българския език, са изградени с методи, които в никакъв случай не могат да бъдат наречени научни. 

Премълчаване на информация със сигурност не е научен метод.

Игнориране на значението на информация доказваща, че общоприетите виждания са грешни, също не е научен метод.

Внушаването на неверни неща като например култа към Тангра и иранските имена на старите българи, трябва да се квалифицират по-скоро като антибългарска пропаганда, но не и като наука.

Не мога да проумея защо с такъв фанатизъм се отричат древните балкански корени на българския народ. Нима няма доказателства за това, или пък е срамно да стане известно в цял свят какви са постиженията на дедите ни наричани траки?

Кое е срамното и страшното да се признае, че сме потомци на местни хора? Не дадоха ли Орфей, Тамир, Лин, Евмолп, Имарад  и др. култура на гърците? Не бе ли Залмоксис този, чиито лечителски умения и познаване на човешката душа бяха признати от Платон? Не се ли възхищава целият свят от подвига на Спартак? Не са ли най-добрите пълководци от късната Античност траки, защо да забравяме родените в Силистра и Сапарева Баня Аеций и Велизарий? Не бихме ли спечелили престиж ако се признае, че дедите ни са дали едни от най-способните императори на Рим? Cлавата на Константин Велики и Юстиниан велики ще ни навреди ли ?

Дедите ни са оставили огромно богатство, но то бива стъпквано в калта от хора, които би трябвало да се стремят да покажат истината, не да я укриват. Днес никой не може да се оправдае със страх от цензура, репресии, загуба на работа, ако каже истината за произхода ни. В такъв случай – каква а причината за слугуването на теории създадени от чужденци и обслужващи интересите на чужденци? Защо плащаме заплати на хора помагащи да ce налагат вредни виждания?

В крайна сметка истината излиза на бял свят. Лансирането на нови измислици и демонизирането на търсещите справедливост може да купи малко време на безсъвестните индивиди, но няма да премахне Дамоклевия меч над главите на манипулаторите на българската история. След време българинът ще поиска сметка от тези, които са замъглявали съзнанието му и са го ощетили безкрайно много.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

https://www.youtube.com/watch?v=yXwQXv67o7g

 

ХАРАКТЕРЪТ НА НАШИТЕ ДЕДИ, ИЛИ КАК СИЛНА ДЪРЖАВА СЕ ГРАДИ ОТ СИЛНИ И СМЕЛИ ХОРА

Имам доста приятели чужденци, на които разказвам за миналото на народа ни. Повечето от хората, с които общувам в Белгия, Германи, Холандия и др. имаха твърде различно мнение за българите преди да им представя неизвестни и непопулярни факти. Разбирайки, че ние сме преживели няколко жестоки подтисничества, приятелите ми изразиха удивлението си как изобщо сме успели да оцелеем като народ! Как дори зверското преследване на бездушни хора не е успяло да ни сломи.

Запознавайки чужденците с качествата на предците ни, аз успях да дам обяснение как сме градили държави, как сме пазили своето и как не се гаси туй що не гасне. Животът на дедите ни никога не е бил лесен. Те не са получили от никого нищо даром, за всичко е трябвало да се борят, но именно тази борба ги е направила силни и смели. Желязото се калява в огъня, човекът с трудности.

Земята ни е рай, който е привличал погледите на агресори още от незапомнени времена. Старият летописец Йордан разказва за това как египетски владетел се опитва да завладее страната ни - “Тази земя обитаваха гетите когато Весосис, царят на египтяните започна война срещу тях. Гетски цар по това време бе Танаус. В битката при река Фазис, Танаус посрещна Весосис и му нанесе страшно поражение преследвайки го чак до Египет. Ако гетите не бяха спрени от непроходимия Нил и отбранителните съоръжения на египтяните, Весосис щеше да намери смъртта си в собствената си страна..“ Iord. De Orig. 47.

През XIII век преди Христа египтяните отново усещат силата на тракийското оръжие. В битката при Кадеш (днешна Сирия) като съюзници на хетите участват тракийските племена дардани и мизи, които средновековни автори наричат с името българи.

                                                          Картина на Marc Millmore
                                    http://artworks.markmillmore.com/wp-content/uploads/2014/05/KadeshB1.jpg

Почти хилядолетие по-късно дедите ни отново променят хода на историята. Без дедите ни траките, никой нямаше да знае за Александър Велики и неговите походи в Азия. Благодарение на предците ни Александър Велики успява да победи цар Дарий в няколко битки, като при Гавгамела траките правят нещо, което граничи с чудо. Със светкавичен удар на кавалерията персийският владетел се надява да разгроми напълно противника си. Азиатските сили са по-многобройни, те напредват като бърза морска вълна способна да помете всичко по пътя си, но не могат да се сравняват с по-твърдите по характер балканци. Ето как Кристофър Уебър описва действията на дедите ни в този жескок сблъсък- “ Дивата и необуздана тракийска конница и пехота спряха атаката на превъзхождащата ги многократно персийска конница...” –  “ The Thracians, 700BC-AD46, Chr. Webber, p.11.

В Индия траките спомагат за удържането на още една важна победа в полза на Александър. Край река Хидасп, балканците са изправени пред армията на цар Пор. Сблъсъкът на двете сили става по време на дъждовния сезон. Реката е бурна и пълноводна и индийците не очакват тя да бъде премината. Това обаче става въпреки лошото време и за пореден път земята е напоена не само с вода, но и с човешка кръв.

И двамата пълководци осъзнават, че сблъсъкът ще е страшен. Цар Пор се е приготвил добре включвайки тренирани слонове, за да елиминира с тях конницата на противника си. Ето думите на Квинт Курций Руф - “За кратко време не само видът на големите животни, но и външният вид на Пор възпря македонците. Животните, които се движеха между войниците, изглеждаха като кули, а Пор надвишаваше ръста на обикновен човек. Изглежда, че слонът, на който той се намираше, допринасяше ръстът му да се издига над останалите толкова, колкото неговият слон се издигаше над останалите животни. Александър огледа царя и войската на индите и каза: „Най-после виждам опасност, достойна за храбростта ми. Едновременно ще се бия и с диви зверове, и с отлични мъже.”

Квинт Курций Руф, “История на Александър Велики Македонски”, прев. от латински Николина Бакърджиева, Военно издателство, София 1985, с.238

Първоначално атаката на слоновете предизвиква суматоха сред войската на македонския пълководец. Както хора, така и коне са объркани от страховитите ревове на огромните животни. Положението е спасено от агрианите и останалите траки. Те се втурват стремглаво срещу слоновете сякаш това е нещо най-обикновено. Докато другите треперят, дедите ни засипват слоновете и водачите им с копия и стрели. После безстрашно се врязват в редиците на индийците и започват да секат краката на огромните животни с тежките си мечове, доказвайки, че Ариан не е преувеличил наричайки траките най-храбрия и най-мъжествен народ на Европа.  

С този народ римляните се запознават на бойното поле в средата на втори век преди Христа. Автори като Ливий и Плутарх споделят своите впечатления - “Първи настъпиха траките, които както Назика ги описва бяха най-внушителните – високи, едри мъже облечени с черни наметала, под които сияеха лъскави доспехи. На раменете си те бяха облегнали масивни, железни бойни брадви”– Plut. Aem.Paul. 18.3.

                                                                       http://www.civfanatics.net/uploads8/0004cimbri.jpg

“Траките, подобно на диви зверове пуснати от клетка, с оглушителен рев се спуснаха срещу италийската конница така стремително, че макар и калени в битките италийците изпаднаха в голямо объркване и страх”. – Liv. 42.59.

Прези около две хиляди години римляните забиват клин в сърцето на Тракия. Въвеждайки умело раздор сред дедите ни, потомците на Ромул успяват да наложат своята власт в земите на юг от Дунава. Век по-късно император Траян успява да завладее и територии на север от тази река. С това обаче траките не са напълно покорени. Голяма част от гетите и мизите обитаващи Източните Карпати и Черноморските степи остават на свобода. А за това, че свободните траки не се примиряват със съдбата на покорените си братя знаем от голямото антиримско въстание от 165-170 година. Тогава спадащите към гетите костобоки, придружени от своите роднини не само помитат римските гранични гарнизони, но прекосяват цяла Тракия, спирайки се чак край Термопилите.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/e/e9/Thraciae-veteris-typvs.jpg

По-късно, по времето на император Аврелиан, от северните тракийски територии са прогонени всички колонисти и легионери. Страхът от дедите ни е толкова голям, че Аврелиан заповядва да се махнат гредите от моста свързващ двата бряга на Дунава. Императорът е знаел, че ако освободителите се обединят с подтиснатото тракийско население, дори елитните легиони няма да са в състояние да окажат съпротива. 

Населението на Тракия може да е подчинено на имперската власт, но не е загубило древните си качества. За тях споменава не кой да е, а Юстиниан Велики -“ Tова е важно и всекимо известно, че ако някой спомене името Tракия, веднага щом думите излетят от устните му, слушащият осъзнава благородните качества на този народ – невероятна мъжественост и страховита войнственост, изпитани по всякакав начин на бойните полета. Teзи качества са типични само за тях, те ги  имат по рождение в кръвта си.’’

- Превод на цитирано от Веселин Бешевлиев изказване на Юстиниан Велики, “Проучвания върху личните имена у траките”, БАН, София, 1965, с. 62

През VII век се сбъдва страхът на император Аврелиан. Свободните мизи и гети успяват да се обединят с траките под римска власт. Заедно те  успяват да сломят мощта на имперската войска. Земята на Залмоксис и Орфей е отново свободна, от този момент светът ще я познава под името България.

Тази България ще устои на многобройни жестоки нападения, ще устои и на страшен геноцид извършван в продължение на векове. Въпреки петте века мрак и ужаси българите не се превръщат в роби. Пет века се раждат герои, които раздават възмездие за поругана чест и достойнство, за безбройни грабежи и унижения.

След Освобождението през 1878 българите показват на света кои са и само няколко десетилетия по-късно поставят на колене турците в битката за Одрин. Без намесата на “великите сили” в подкрепа на бившите ни подтисници, България щеше да се превърне в най-силната и влиятелна държава в Източна Европа. Гаранция за това бяха качествата на народа ни, забелязани от различни хора. Ето какво казва Уйлям Монро за нас :

 “По никакъв начин не бих искал да подценявам българския селянин... Той е силен, трудолюбив, здрав, миролюбив и почтен, издръжливостта и упоритостта му нямат равни на себе си. Българският селянин освен това е грамотен, патриотично настроен и готов да учи… В страната няма нито богаташи, нито просяци, а селяните почти нямат нужди, които да не могат да удовлетворят сами… Хората консумират храна и алкохол умерено. Няма хазартни игри… В никоя балканска страна няма такава религиозна свобода както в България… Трудолюбието им е пословично. Издръжливостта им е забележителна. Бедността в смисъла, в който думата се използва в Европа и Америка, в България е просто непозната…” (Bulgaria and Her People. Washington, 1914г.).

Уил Монро цитира английски писател, който казва следното за нас: “Българинът е истински син на земята... Пестелив и сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, бурната приветливост на сърбина, или мечтателния непрактичен идеализъм на руснака. Той по-скоро прилича на шотландеца от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат…”

Монро не е единственият, който е силно впечатлен от народа ни. Ноъл Бъкстон пише в своя работа - “За българинът е достатъчно да знае какво трябва да направи и той го върши. Дълбоки чувства той изразява, без да парадира. Интуицията му е отправена към реалността, българинът изразява себе си със заблежително спокойствие...” – N.Buxton, With the Bulgarian Staff, The McMillan Company, New York, 1913.

Идвайки у нас Джон Риид е изумен - “Ключът за Балканите е България, не Румъния....Прекосиш ли Дунава попадаш в съвсем друг свят. Влакът още не е спрял, а един едър полицай дружески те поздравява ...добродушни войничета се преструват, че ти преглеждат багажа и те гледат със засмяно лице. От някъде идва добре облечен господин и те пита на френски: -Вие сте чужденец, нали? Мога ли да Ви помогна с нещо? Той не е служител в туристическа агенция, а най-обикновен пътник като мен, но пък е българин, а това ще рече приятелски настроен..... Прекрасно е да видиш простите и честни лица на планиниците и свободните хора, да напълниш ушите си с живата славянска реч! България е единственото място, в което ако запиташ някого нещо ще получиш откровен отговор. Това е мястото, в което, ако случайно магазинерът е взел дори две стотинки повече, ще те потърси дори и в хотела, в който се отседнал, за да ти ги върне... Броят на хората говорещи английски е смайващ. Почти всечки политически лидери са завършили “Робъртс Колидж” ...много офицери, учени и журналисти са получили образованието си в Германия. Българите се лоялни, честни и изключително дисциплинирани...”

От качествата на българите е смаян е и немецът А.Фон Хун, който пише: “Извън всякакво съмнение хората в България са превъзходни войници и са страшно издръжливи...Като всяка истински добре дисциплинирана войска, българите се отличиха в битките с изключителна храброст”... - Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.82.

Пред българите се прекланя и французина Л. Дюпуй-Пею – “Ние се задоволихме да дадем обща представа за Българската армия...Добрият й външен вид и дисциплината, при която е подготвена, правят от нея елитна армия, способна на всякакви смели прояви, на голяма преданост и саможетрви, ако врагът дойде отново да тъпче свещената земя на Родината..” - Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.162.

Дори англичаните са впечатлени от младата българска армия. В. Хърбърт споделя следното – “Армията е гордостта на нацията, но не е глупаво идолизирана както армията в Румъния. Има силен, непоклатим патриотизъм и изострено желание за учене...” Д.Димитров, Светът за Българския Войн, с.197.

Поредният чужденец видял в българите нещо уникално е Джеймс Бекър -“Те притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, помагат си един на друг и насърчават по-слабите, търпеливо обучават тези, които са изостанали и не се примиряват, докато не започнат да се движат заедно напред. Cчитаме  българите са народ, който е способен на велики дела."

Тъжното е, че това, което чужденци виждат у нас, някои наши интелектуалци, журналисти и политици не желаят да видят. Дори напротив, народът бива унижаван с обвинения в мързел, завист, злобен характер.

Нашият единствен грях е, че сме търпеливи и прощаващи. Не сме поробвали чужди народи, не сме горили чужда книжнина, не сме подлагали никого на геноцид, не сме създатели на порочни доктрини, не сме въвеждали тоталитарни режими, но пък сме жертва на такива.

Ние българите няма от какво да се срамуваме. Защитавали сме по-слабите, давали сме знания и вяра на милиони хора, борили сме се за свободата на другите народи. Никой няма правото да ни обижда, никой няма правото да ни кори, но въпреки това се намират такива, които го правят.

Злите думи са отрова за душата, това утайката го знае добре. Един народ не може да бъде поробен преди са се пречупи духа му. Ето за това не бива да се оставяме да ни пречупят, да отровят надеждите ни, да отнемат бъдещето ни. Не трябва да позволяваме да мачкат съзнанието ни и да ни внушават, че сме слаби, че нищо не зависи от нас.

Злото няма да се спре, няма да престане да ни залива с помия и лъжи, но ние не сме длъжни да приемаме това. Бог ни е дал възможност да избираме – в каква посока да гледаме, кой път да изберем. Който търси доброто ще намери добро. Който търси приятели ще намери приятели. Който твърдо реши, че ще изгради по-добро бъдеще ще работи за това и ще спре да се надява на обещанията на хитри празнословци.

Българинът може всичко, запомнете това! Прекланям се пред мъдростта на една жена, която е прозряла това. Никога няма да ми омръзне да четa написаното от Иваничка Георгиева, която е дала една от най-сполучливите характеристики на нашия народ. Прочетете тези думи не само днес, не просто десет-двадесет пъти, четете ги всеки ден и помнете какво сте! Имайте вяра в себе си!

“Особено важна черта в етнопсихологическата характеристика  на българина е неговата увереност и оптимизъм. Тя изпъква особено силно и в българската митология, в която няма свръхестествено същество, което да не може да бъде победено от човека. Последният е способен да намери винаги някакъв изход: да го унищожи, а когато не може - да го надхитри, да го излъже, да го заблуди, и ако всичко това не помага - да го умилостиви. Човекът е този, който благодарение на своя ум и съобразителност в края на краищата ще победи.

Българинът винаги поставя себе си по-високо от демоничните и митични същества: змеят е лековерен, вампирът е глупав, орисниците могат да бъдат заблудени, самодивите умилостивени. За него и дяволът не е така страшен, защото може да бъде надхитрен. Изключение не е направено и за господ, който понякога е несъобразителен и не винаги всесилен. Обобщен израз на тази идея откриваме в любимия народен герой Крали Марко. Той така вярвал, че би могъл да повдигне земята, че дръзнал да премери силата си с бога: „Господ да спадне от небето, с него ще се борим."- Иваничка Георгиева, Българска Народна Митология, Наука и Изкуство, София, 1993, с.257