26.03.2016 г.

КЪДЕ Е ПРАРОДИНАТА НА БЪЛГАРИТЕ?


За присъствието на дедите ни в земите край Хималаите научих отдавна. Доста преди г-н Петър Добрев да постави корените на народа ни в Средна Азия, мой учител по йога ми разказа, как в далечното минало един от нашите владетели, чиято столица бил град Мадра, дарил коне на индийския принц Арджуна. 



Карта на Бактрия –дом на бахликите, наричани от някои автори болхики

Става дума за благородник от рода на Пандавите, той е и един от главните герои на “Махабхарата”. Този забележителен епос е записан през I век, но се предполага, че описаните събития са се случили около седем-осем века по-рано.Понеже бях заинтригуван, започнах да търся информация за дедите ни, чиито коне принц Арджуна е ценил високо.  


Принц Арджуна-противникът на бахликите


Натъкнах се на доста впечатляващи и паралели между български и санскрит. В речта на старите арийци се срещат интересни думи като бага, дама, уда, грива, са, та, тама, бриноти, виса. Те отговарят на съвременните български думи бог, дом, вода, грива, а и на стблг. сь-тази, та-това, тьма-тъма, брити-бръсна, вьсъ-селище.

Името на свещената планина Меру показва близост с намиращите се на Балканите планинин Мерит и Гигамер. Край Индия е планината Имеус, Имеон, а Хемус, Хемон са най-древните названия на Стара Планина.


Планината Меру

Още по-интригуващи са други неща и по-точно факта, че при индийските брамини се наблюдава същия генетичен “букет”, който е типичен за нас българите. Касае се за наличието на хаплогрупите R1a1, J2, E, G2. Тази комбинация е много особена и изключително рядка. Това, че се среща при българи и индийски брамини не може да се определи като случайност.

Обяснение може да се даде с това, че в определени исторически извори старите българи са дефинирани като скити, а индийците считат скитския народ саки за потомци на древните арийци, по-точно на арийската войнска класа позната под името кшатрия. Саките са обитавали земи на север от Индия – територията на Ария Варта.

До този момент изглежда, че авторите твърдящи, че дедите ни идват от Средна Азия май имат право. Това щеше да е така, ако не бяхме обърнали внимание на няколко подробности. На първо място това са свидетелствата за етническата принадлежност на скитите към които принадлежат и саките.

Стефан Византийски казва съвсем ясно, че скитите са тракийски народ. Преди него Дион Касий смята северните траки за една общност със скитите. Още по-рано, старогръцки автори най-откровено споделят, че саките са траки.

Тези сведения се потвърждават от факта, че както траките траки и скити имат общи култове към боговете Папайос, Арес и слънцето наричано Сурегет, Гетосур. Не е за пренебрегване и това, че траки и скити имат почти идентични погребални ритуали, а и, че при двата народа благородниците татуират телата си.

Какво правят траки в Индия научаваме от Страбон, Плиний, Филострат, Нон и др. Най-интересните данни представя Луций Ариан, според когото тракийския бог Дионис е този, който е създал индийската цивилизация. Преди неговото идване индийците били диви хора, хранели се със сурово месо и кора от дървета. Дионис ги научил на земеделие, дал им знания за занаятите, обогатил ги с култура и дори поставил основите на религията им.

Колкото и странно да изглежда твърдението на Луций Ариан, то бива потвърдено от генетичните маркери типични за индийските брамини. Тази група хора живее в изолация, от доста време не се допуска смесване с други касти и по този начин генетичния букет на предците им – арийците, се е запазил сравнително добре.

Докато R1a1 се среща често в Средна Азия, то J2, E, G2 са чужди за този край на света. За сметка на това са типични за балканците и част от населението на Западна Мала Азия, която в далечното минало е била гъсто населена с разични тракийски племена, едно, от които са мизите наречени още българи. Присъствието на хаплогрупите J2, E, G2 сред потомците на арийците показва убедително, че арийската прародина е на Балканите. Това обяснява защо Стефан Византийски споделя, че Ария е най-древното име на Тракия.



Точно в Тракия са и планините Мерит и Гигамер, чието название е сродно на това на свещената индийска планина Меру. Значението на имената на тези планини е велика, обяснение можем да получим със стблг. меръ-велик. Това е частица, която се среща в лични имена, а най-рано я намираме в епитета на тракийския Херос – Пюрмерул.

За запознатите с историята е излишно да се споменава, че името на тракийската планина Хемус, Хемон е документирано понече от половин хилядолетие преди записването на Махабхарата.

Понеже е възможно някой все още се съмнява, че траки са извършили поход до Индия и са се заселили там, нека разгледаме българо-индийските паралели в лексиката (езиковото богаство). Наистина санскритските думи като бага, дама, уда, грива, са, та, тама, бриноти, виса отговарят на нашите бог, дом, вода, грива, сь-тази, та-това, тьма-тъма, брити-бръсна, вьсъ-селище. Тези думи обаче не са дошли от Индия, а са занесени там от траките. Багос-бог е тракийска дума, същото важи за дама-дом, вода-вода, грива-грива, са-тази, та-това, тама-тъм, брилон-бръснар, виса-висъ-селище.

Ето как подробностите променят нещата и поставят всичко на точното място. Не Индия и Афганистан са нашите най-древни земи, нашата прародина е тук на Балканите, като към старата земя на предците ни трябва да се причисли и Западна Мала Азия. Дедите ни са я обитавали от незапомнени времена, но поради агресията на нашественици са я напуснали. Тези, които са останали са подложени на генозид и асимилирани отдавна.

Виждаме, че когато се представят ограничени данни е възможно да се спекулира лесно. Присъствието на дадени хора в определена територия не прави автоматично тази територия тяхна прародина. 

Англичаните са владели Индия дълго време и са оставили много следи там. В езика на индийците срещаме думи като school, station, hospital, doctor, nurce, principal, ward, officer, bank, car, train. Англичаните са оставили и много епиграфски паметници в Индия, това разбира се не е повод да се каже, че старите англо-сакси са дошли от Индия. 

Всеки разумно мислещ човек би се изсмял на подобно твърдение. Въпреки това някои наши учени ни приписват азиатски корени като се аргументират предимно с паралели между българския и иранските езици.

Когато се изследва миналото на един народ, трябва да се работи внимателно и съвестно. Не е редно да се преиначават сведения, или да се премълчава информация. Никой не е специалист по всичко, поради това е разумно да се търси съвет от специалисти.

В случай, че хората твърдящи, че Бактрия (Афганистан) е наша родна земя се бяха допитали до професионалисти – езиковеди, археолози и антрополози, то нямаше да се стигне до страшното залитане, до впрягането на каруцата пред коня.

Нямаше да се стигне до лансирането на заблуждаващото твърдение, че болшинството от българите принадлежат на памиро-ферганската раса. То бе прието от известен брой хора защото не бе казано най-важното, а именно, че цитираното изследване засяга не дунавските, а волжките българи. Много сънародници повярваха, че са роднини на паштуни и талишци защото не знаеха, че памиро-ферганската раса е продукт на смесване на средноазиатско население и народ от средиземноморски тип.


Тези сведения показват красноречиво, че в дълбока древност, хора обитавали Балканите и Западна Мала Азия са дошли в земите на Афганистан и Индия и са се смесили с част от местното население. Не азиатци са облагородявали генофонда ни, а нашите предци са оставили гените си сред редица азиатски народи. Това се доказва и от генетичния облик на индийските брамини.

Не само от гледна точка на антропологията и генетиката ние сме местен балкански народ. Свидетелствата от археологията също показват това. Свещения за дедите ни знак IYI се среща на Балканите по керамиката на културата Винча – 4500 пр. Христа.

Старобългарската чернолъскава керамика не е изобретена в долините на Афганистан, а има древна балканска традиция. Стамен Михалов е публикувал прекрасна работа на тази тема. Не само керамиката на дедите ни е древна, същото важи и за името на старобългарския род Дуло. Той е споменат най-рано не в Бактрия, а в микенски документи от Бронзовата епоха. В документи от същия период срещаме дори родови имена като Вокил и Ерми, а и лични имена Кубир, Исевер, Токеу, Винийо. Те са ранни варианти на Кубер, Севар, Токт, Винех.


Културата ни също не идва от земите на Афганистан. Кукерските и русалийските игри, лазаруването, ладуването, Герман, обредите по Коледа и Сирни Заговезни са от древен балкански произход. Ехо от тракийската религия са и празнуването на Гергьовден, Тодоровден, също и особената почит към Света Марина, Св. Илия, Св. Модест, да не забравяме и мартеницата.


Това е истината, тя може да е неудобна, дори неприятна за определени индивиди, но трябва да се приеме. Живеем във века на информацията и сега всеки буден човек може да извърши проверка на дадени твърдения. За да не се обрича изстрадалия българин на повече разочарования, би било редно тези, които ни отправиха в погрешна посока в търсенията на корените ни, да се извинят.


Да се греши е човешко, да се признае грешка е благородно. Не е важно кой е прав и кой е крив. Понякога, с най-добри намерения определени хора позаобикалят истината, но доброто намерение не оправдава деянието. Всичко си има последствия, това трябва да се осъзнае. Правото на лично мнение е свещено, но, ако това лично мнение се внушава на българския народ посредством значително количество книги, в които доста данни са пропуснати, вече не можем да говорим просто за лично мнение, а нещо по-различно.


Българинът заслужава да знае истината за себе си. За разлика от други народи ние не сме си съчинявали подвизи, нито сме си приписвали деянията на други хора. Напротив, чужденци бяха тези, които не само откраднаха старата ни слава, но и съчиниха безсрамни лъжи за нас. 


Не искаме милиарди за това, че дарихме знания на много други хора, а и, че пазихме Европа с кръвта си. Не искаме поклони, а заслуженото уважение, както и признание за жертвите, които дедите ни направиха. Народът, който е дал толкова много на Европа, трябва да бъде третиран справедливо, за да могат децата му да ходят с гордо вдигнато чело.


Използвана литература:

1.K.R. Subramanian,  Origin of Saivism and Its History in the Tamil Land, AES, Madras, 2002;
2.H.H.Wilson, Ch. Manson, Ariana Antiqua: A Descriptive Account of the Antiquities and Coins of Afghanistan, London, MDCCCLI;
3.H.H.Wilson, The Vishńu Puráńa: A System of Hindu Mythology and Tradition, London, 1840;
4.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
5.Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийският свят, Лик, София, 2010;
6.Н.А. Дубова, К проблеме формирования памиро-ферганской расы. // Сов.этнография. 19786, №4.
7.С.Михайлов, Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28), Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987;
8.М. Поповъ, Българският народъ между европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938;
9.М.Попов, Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959;
10.Г.Джаукян. Фракийцы в Армении, Античная балканистика. Карпато-балканский регион в диахронии. Предварительные материалы к международному симпозиуму, Издательство "Наука", 1984;
11.С. Крыкин, ФРАКИЙСКИЙ СУБСТРАТ В АНТИЧНЫХ КОЛОНИЯХ СЕВЕРНОГО ПРИЧЕРНОМОРЬЯ, Thracia 8, Аcademia Litterarum Bulgarica, Serdicae, 1988;
12.А.Мелюкова, Скифия и Фракийский Мир, Наука, Москвар 1979;
13.Procopius, History of the Wars, Books III-IV, trasnl. H.B.Dewing, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;
14.Strabo, Geography, Books 10-12, transl. H.L.Jones, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;
15.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;
16.A. Evans, SCRIPTA MINOA II, The written documents of Minoan Cretan with special reference to the archive of Knossos, Vol. II, Oxford, Clarendon Press, 1952;
17.Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, 1971;
18.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;
19.И.Венедиков, Медното гумно на прабългарите, Митове на българската земя,
Издателство към Частен колеж „Тракия”II.  прераб. изд.Стара Загора 1995;
20.И.Венедиков, Златният стожер на прабългарите, Издателство Наука и изкуство, София 1987;
21.E.Теодоров, Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;
22. Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийският свят, Лик, София, 2010;
23..Д.Попов, Тракийска Религия, Изд. Изток-Запад, София, 2014;
24.Д.Попов, Приказна Древна Тракия, Изд. Изток-Запад, София, 2012;
25.Д.Попов, Тракийска Религия, Лик, София, 2010;
25.Г.Михайлов, Траките, Нов Български Университет, София, 2015;
26.П.Добрев, Кои сме ние българите, Книга за изгубената нишка на нашето минало или кратък курс по българознание, Галик, София, 2002;



16.03.2016 г.

СТАРОБЪЛГАРСКАТА БОЙНА ТАКТИКА СРАВНЕНА С ТРАКИЙСКАТА



В древността различните народи са устройвали своята войска по различен начин. Дори и прилаганата тактика е била различна. Докато при галите се е залагало на щурма и силата на първи удар, римляните изграждат желязна стена от опитни легионери, които да спрат напора на противника, а после бавно да го отблъснат, обкръжат, лишат от възможност за маневри и накрая да го довършат.


Атакуващи гали - Illustr. Zvezda /Karatchuk  




Ходовете  на потомците на Ромул са били добре обмислени, перфектно координирани и съчетани с действията на бойните машини като балистата. Не е никак случайно, че през II век Римската Империя е подчинила дори част от траките и се е разширила на три континента. 


Изведнъж обаче се случва нещо странно, нещо което е считано за невъзможно. През 169-170 година страховити бойци от земите на север от Дунава, не просто прекосяват голямата река и разрушават римските гранични постове, но извършват пробив, който никой “варварски” народ не е успял да направи.


“Нашествениците” заливат цяла Тракия и буквално прегазват като валяк стационираните на наша територия легиони. Походът не свършва в земята на Орфей, а продължава до сърцето на Гърция – до Термопилите. Това е първата, но не и последната сериозна атака срещу окупационната власт на Рим.  На Балканите ще бъдат построени 800%  повече крепости отколкото в цялата азиатска територия на Римската Империя (F.Curta). 

Страхът от нападателите дошли от север несъмнено е бил изключително голям, иначе нямаше да бъдат взети такива скъпоструващи мерки и нямаше да бъдат включени толкова много ресурси по охраната на долнодунавската граница.
Походът на свободните траки от земите на север от Дунава


Кои обаче са мистериозните бойци, на които се отдава да навлезат стотици километри в контролираните от Вечния град територии? Тези смели хора са обитавали земите край Източните Карпати и Северното Черноморие. Официално нападението от 169-170 година е извършено от траките костобоки, но реално погледнато едно племе не може да смачка римската военна машина. Повече от ясно е, че се касае за коалиция от различни сродни племена, които са се обединили с цел да освободят своите поробени братя обитаващи земите на юг от Дунава.

В началото на II век на император Траян се отдава да покори само Източна Дакия. Цар Декебал е победен, богатството му е ограбено, тоновете злато и сребро спасяват Рим от финансова криза. След смърта на Траян, никой друг владетел не посмява да навлезе в гористите и планински региони на Дакия. 

Спомените за погубените само век по-рано легиони в Тевтобургската гора са все още пресни. Никой пълководец не желае да се нареди до загубилия всичките си войници Квинтилий Вар. Гъстите гори, блатистата почва и стръмните хълмове не позволяват да се приложи добре традиционната римска бойна тактика, а и да се използват балисти, хиробалисти, онагри.





В земите на север от Дунава легионерите трябва да се бият мъж срещу мъж, а в схватка със синовете на Арес, потомците на Ромул често са губели главите си. По времето на похода на костобоките и техните тракийски роднини, дедите ни знаят добре как Рим води войни и са се адаптирали прекрасно. Първо са обсипвали противниците си със стрели, после са се престрували, че отстъпват и увличайки окупаторите след себе си са ги вкарвали в засада, от която рядко някой се е измъквал жив.

Тракийската бойна тактика от преди римското нашествие е описана с подробности от Георги Михайлов: “Встъпвайки в сражение, траките надавали страшен вик и вдигали невъобразим шум с дрънкане на оръжието си...Сражението водели според терена...Битката се започвала устремно, като се разчитало на напора, и за това е могло да стане врязване на една или друга част повече или по-малко в неприятеля...Те нападали нападали хоплитите-гърци, без да се излагат на опасност, защото гърците нямали ни стрелци, ни хвърлячи на копия, ни конници. Напротив, траките ги обсипвали с копия като тичали или препускали с конете си срещу им, а колкото пъти гърците атакували, се отдръпвали...”


Интересно е, че тази тракийска бойна тактика е присъща и на старите българи. От Иван Богданов научаваме следното: “Стихия на прабългарите е нападението. Промъкват се безшумно към предмета на нападение и след като разположат резервите и поставят в ударното ядро най-опитните бойци, връхлитат върху врага си от прикрите хълм, гора, храсталаци с яростни, страшни викове. Когато врагът има числено превъзходство пред него излиза само една дружина, увлича част от силите му, но внезапно започва да се отдръпва, бойците си дават вид, че бягат, сетне обркръжават увлечените и ги унищожават...”

Странно, как никой от проучилите нашата история не обръща внимание на факта, че бойната тактика на старите българи е идентична с тази на траките.

Разбира се има и развитие, това си е в реда на нещата, но основните елементи са идентични. При северните траки основната бойна единица е конния стрелец. Знаем за това от Тукидид, който твърди, че почти всички гети са конни стрелци. Геза Фехер от своя страна подчертава, че основното оръжие на конния народ българи е лъка. Това оръжие в ръцете на опитен боец е сеело смърт в редиците на противника.

Друг пренебрегнат факт е важната подробност, че въстанието и похода на костобоките и другите свободни траки съвпада с нулевата година на Именника (на Българските Владетели). Там е казано, че 515 години преди Аспарух дедите ни са имали княжество от другата страна на Дунава: “...сii ҃е кнѧз дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаѧ лѣтъ. ҃ф.҃еі. остриженами главами.. “. 

Хубаво, но по това време владетели на земите на север от Дунава са свободните траки. В териториите, в които римляните не смеят да стъпят живеят беси, гети, тирагети, а и мизи, които в продължение на 1100 години биват наричани българи.

За бесите на край Карпатите знаем от Клавдий Птолемей. Страбон разказва за тирагетите, съобщава и това, че както гетите, така и мизите обитават на юг, но и на север от Дунава. От работите на С. Крикин става ясно, че в далечното минало траките са обитавали дори и Крим, земите на Стара Велика България. След като император Траян не успя да победи тези свободни траки, къде се изпариха те и как така “новодошлия” народ българи зае техните места? От къде накъде “новия” народ българи ще прилага тракийската бойна тактика?


То да беше само бойната тактика – здраве му кажи. Крум Страшни не следва ритуала за правене на чаша от черепа на голям враг от памирци, или тюрки. Това си е стара тракийска традиция както научаваме от Луций Аний Флор: “Те (траките) правеха жертвоприношения с човешка кръв и пиеха от човешки черепи –They sacrificed to the gods with human blood, they drank from human skulls.”-Fl.Bello Thracico, XXXVIII.III.4



Обичая на бръснене на част от косата и оставяне на кика също не е донесен от Средна Азия. Плутарх свидетелства за това, че траките абанти и мизите бивайки ръкопашни бойци стрижели част от косата си, за да не може противника да ги сграбчи за перчема:

” Now the Abantes were the first to cut their hair in this manner, not under instruction from the Arabians, as some suppose, nor yet in emulation of the Mysians, but because they were war-like men and close fighters, who had learned beyond all other men to force their way into close quarters with their enemies. “ – Plut. Tes. 5.2.


Изкуствената черепна деформация също не е нов феномен в земите ни. Според Й.Йорданов особения обред се практикува на наша територия от времето на Неолита. Ст. Йорданов пък добавя, че траки и пеласги познават обичая да се деформира черепа с определена цел. Дж. Лоурънс Анджъл също съобщава за изкуствената черепна деформация при траките, но на тази важна информация не е дадена популярност.

Малцина са тези, които знаят за невероятните открития на Стамен Михайлов. Този наш учен установи, че старобългарската чернолъскава керамика има дълга традиция на направа тук на Балканите. Същия автор представи солидни доказателства и за това, че свещения за дедите ни знак IYI се среща по древна балканска керамика от преди 6000 години!

Преди доста време стана ясно, че над гробовете на знатни стари българи са вдигани могили, също както и при траките. Чудейки се как да обяснят феномена, някои автори пуснаха твърдението, че старобългарските могили били в речни долини, а тракийските не. Това изявление е лишено от всяка логика понеже една от най-големите концентрации на тракийски погребални могили се намират в Розовата Долина, там където течат реките Тунджа и Стряма.


Страшно е като си помисли човек какви дивотии са ни натрапвани, с какви глупости са пълнени главите ни, само и само да се прокара твърдението, че траките или са изчезнали, или са били само едно романизирано, елинизирано малцинство при идването на Аспарух. Страшно когато стане ясно какво огромно количество важна информация е останала в сянка.

И тук идва въпроса – защо? Ако траките бяха диви безмозъчни варвари, ако бяха паразитиращи мошеници, търговци на роби,  неспособни на култура, тогава можехме да се приемем, че от срам историците ни решават истината да бъде изкривена.


Реално погледнато обаче народът наричан в Античността траки е нещо уникално. Траките дават религия и култура на гърците посредством Орфей, Тамир, Лин, Залмоксис, Евмолп, Имарад, Езоп. По време на персийското нашествие, спасителят на Атина е имащия тракийски произход Темистокъл.

За Орфей се твърди, че е изобретил азбуката, на Залмоксис се приписва обучаването на келтските друиди. От дедите ни римляните приемат култовете към Дионис, Атис, Кибела и др. Плиний е уверен, че пеласгите са тези, които са занесли азбуката в Лациум.

Траките дават най-мъжествените и най-способни императори на Рим. Като започнем с Максимин Тракиец, Максимин Дакиец, Юстин, Юстиниан, Константин Велики, Маркиан, властвалия до 610 година Фока и много други. Най-добрите генерали на Вечния град също идват от средите на траките, това са Велизарий и Аеций. По времето на Константин Велики губернатор на Египет и Киренайка е тракиец с име Реметалк.

Управленческите качества на народа наричан траки не могат да бъдат отречени, но могат да бъдат премълчани, за да не се види продължението на традицията при старите българи, които са де факто същия народ. Не случайно монахът Фулко пише: “ българите, които назовават траки според предишните паметници -Vulgariorum, quos vocitant Thracas, ut habent monumenta priorum.“

Имената на народите се менят, това е нещо нормално, традициите обаче са упорити, а нашите традиции са древни. Най-важните ни празници и обреди са от времето на Орфей. Носията ни носи елементи от украсата на идолите от Раннобронзовата Епоха. Свещения знак на българите IYI е от още по-ранен период, създаден е на Балканите преди 6000 години. Гергьовден е едно ехо от култа към Тракийския Конник, в Трифон Зарезан е скрита почитта към Дионис. 

Един народ не може да оцелее ако не познава предците си. Те са пътепоказателя, те са примера, който трябва да се следва, а от далечните си предци има какво да научим. Те са успели не просто да оцелеят и запазят културата си по време на римската окупация, но в един определен момент представители на нашия народ са ставали господари на Рим.

Дедите ни са разчинали не само на силата и храбростта си, но също и на единството, на мъдростта и благоразумието. Сякаш буйния Арес и кроткия Орфей са си подавали ръка с цел да запазят своя народ, и са успявали, както ще успеем и ние въпреки пречките на продажници и врагове. Нито времето, нито кръволоците са успели да ни заличат от свещената ни земя, злите ще си заминат, ние ще останем.



 Използвана литература:

1.Г.Михайлов, Траките, Второ допълнено и преработено издание, НБУ, София, 2015;
2.И.Богданов, Прабългари, Изд. Народна Просвета, София, 1976;
3.В.Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, БАН, Археологически Институт, 4.Епиграфска Поредица Nr. 8, София, 1965;
5.М.Москов, Именник на Българските Ханове, Д-р Петър Берон, София, 1988
6.Ст. Михайлов, Относно произхода на ранносредновековната чернолъскава керамика в България, Археология, кн. 4, 1961 г.
7.Ст. Михайлов, Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28), Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987;
8.Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, 1971;
9.Г.Фехер, Ролята и Културата на Прабългарите, Значениетона прабългарската и старомаджарската култура в изграждането на цивилизацията на Източна Европа, Библиотека Елбеген, Издателска Къща Огледало, София, 1997;
10.С. Крыкин, ФРАКИЙСКИЙ СУБСТРАТ В АНТИЧНЫХ КОЛОНИЯХ СЕВЕРНОГО ПРИЧЕРНОМОРЬЯ, Thracia 8, Аcademia Litterarum Bulgarica, Serdicae, 1988;
11.F.Curta, The Making of Slavs, History and Archaeology of the Lower danube Region 500-700, Cambridge University Press, 2007;
12.J.L.Angel, The physical Identity of the Trojans, Troy and the Trojan War: A Symposium Held at Bryn Mawr College, October 1984, еd. M.Mellink, 1999;
13.Strabo, Geography, Books 10-12, transl. H.L.Jones, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;
 14.Thucidydes, The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1972;
A.Marcellinus, History, Books 27-31, transl. J.C. Rolfe, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2001;


16. ON THE TRIBES OF ANCIENT GAUL


18. Клавдий Птолемей, География




9.03.2016 г.

ТРАКИЙСКИТЕ КУЛТОВЕ ЗАПАЗЕНИ ДО НОВО ВРЕМЕ


Преди да започна да се занимавам с история смятах, че тракийските лични имена са странни и са изчезнали отдавна. Все пак днес никой не кръщава детето си Ситалк, Терес, или Залмоксис. За това обаче си има логично обяснение. Задълбочавайки се в изследването на нашето минало разбрах, че определени тракийски имена са били предназначени само за благородническата прослойка. Простолюдието от друга страна е ползвало други имена за своите деца.*

Когато се запознах с работите на Кирил Влахов, Владимир Георгиев, Димитър Ангелов и др. разбрах с удивление, че доста от имената употребявани от тракийското селско население са оцелели. Точно обикновените хора са били тези, които са пазели старите традиции ревностно и не са се поддавали на латинизиране и гърцизиране. Бях смаян от твърдението на Недялка Иванова и Пенка Радева относно това, че над седемстотин тракийски имена присъстват в българската именна система.

Още по изненадан бях когато разбрах, че са оцелели и много теофорни имена. Касае се за имена, чиято основа е названието на определено тракийско божество.

Аздул е епитет на Хероса, тълкуване бива давано с българския глагол яздя (Вл. Георгиев), а при нас съществува и личното име Яздул. Иван Дуриданов смята, че значеието на теонима Бендида е съединителка, коренът е ие. *bhend-съединявам. Това е верно, но трябва да се добави, че Бендида е позната и като Вендис, Вензис, а точно последния вариант се обяснява перфектно със стблг. вѧзѫ-свързвам, съединявам. От варианта Вендис пък идва българското лично име Венда.


http://image.nauka.bg/history/arch/NAIM/08.jpg

На остров Самотраки е почитан богът на светлината Ден. Неговото име Владимир Георгиев тълкува със стблг. дьнъ-ден, т.е. светлина. Същият автор смята, че теонима Сабадий може да се свърже със стблг. свободъ-свободен. Димитър Дечев пък търси обяснение за названието на Кабирите със стблг. кобъ-съдба.

Като цяло, до този момент проучванията ми показват, че двадесет и пет названия на тракийски божества показват връзка с български лични имена. Ето и сравненията:

име на тракийски бог – българско име

1.АЗДУЛ-         ЯЗДУЛ
2.АРЕЙ-            ЯРЕЙ
3.БАГАЙОС-   БОГОЙ
4.БАЛИС-         БАЛИШ
5.БАСАРЕЙ-    БАСАРИНА
6.БИСТИР-       БИСТРЬО
7.ВЕНДИС-      ВЕНДА
8.ВЕДЮ-          ВОДЮ
9.ВИТЮ-           ВИТЬО
10.ДАРЗАЛА-  ДЪРЖИЛ
11.ДЕН-             ДЕНЬО
12.ЗЕЛАН-        ЖЕЛАН
13.ЗАЛТЕН-      ЗЛАТАН
14.КАРПЕЙ-      КРАПО
15.КЕРНЕН-      ЧЕРНИН
16.КОТЮС-        КОТЬО
17.МАГУТИС-   МАГУТ
18.МОЛОДАС-  МЛАД
19.ПЕРКОС-      ПЕРКО
20.САВАС-        САВА
21.САЛЕН-        САЛАН
22.СУРА-           СУРА
23.ТИТИС-        ТИТА
24.ТОТИС-        ТОТЕ
25.ТУРМА-        ТУРМАН


Такова голямо количество на тракийски теоними съхранени в българските лични имена е смайващо. Ако вярваме на официалните теории този списък изобщо не би трявало да съществува, но той е факт, за жалост един неудобен и неспоменаван факт.

Как да се каже, че траките са били гърцизирано и латинизирано малцинство при идването на Аспарух и същевременно да се признае, че в именната ни система  присъстват огромен брой тракийски теоними? Как това забравило езика си малцинство ще наложи уж изчезналата си култура си на своите покорители?

Забележително е и отсъствието на ирански и тюркски теоними при нас българите, но и на това определени учени не желаят да обърнат нужното внимание. Не се обръща и внимание на липсата на остатъци на тюркски, или ирански култове.   

За сметка на това, култовете на уж претопените шепа траки не само са оцелели до ново време, но се пазят ревностно от българския народ.

Едва ли има някой, който да може да оспори тракийския произход на Трифон Зарезан, Гергьовден, Еньовден, също така и особените ритуали по време на Сирни Заговезни и Коледа. Тракийските корени на кукерските и русалийските игри, нестинарството, Лазаруването, Ладуването, обреда Герман също не могат да бъдат отречени.

Култът към Дионис е оцелял в празнуването на Трифон Зарезан. Ето какво е виждането на проф. Иваничка Георгиева: “Според народна етиологична легенда заради своя присмех над Богородица, която на 40-ия ден след раждането отивала на черква, Трифон, който се смятал за неин брат, си отрязал носа. В тази легенда има отглас митът за тракийския цар Ликург, който изгонил от своята страна Дионис и неговата свита. Разгневеният  бог изпратил на Ликург безумие и в момент на умопомрачение, мислейки, че зарязва лоза, той убил своя син.

В Северна България на Трифоновден сред най-добрите лозари се избира цар на лозята. На него се слага венец от лозови пръчки, дават му букет босилек и на двуколка или на ръце го носят до селото. Шумното шествие спира пред всеки дом, където стопанинът угощава с вино. Накрая празненството завършва в дома на новоизбрания цар. Обичая цар на лозята М. Арнаудов разглежда като по-особена форма на предпролетните Дионисови празници. Корените на този обред, както на кукерите, той търси в празника на Дионис — антестериите, отбелязван в края на зимата...

 http://www.maicar.com/GML/000Iconography/MAENADS/slides/smi209.jpg

Почитта към древното божество на виното е жива и силна до ден днешен. Същото може да се каже и за продължението на култa към друг тракийски бог. Евгений Теодоров смята, че необикновено силната почит към Гергьовден от всички групи българи, включително мюсюлманите е ехо от култа към Хероса. Той е познат и като Тракийския Конник, наричан е неслучано Аздул-яздещия.

Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов преставя много интересна работа, в която е разгледан един особен обичай в региона на Етрополе. Д-р Стефанов вижда в честването на празника на Св. Атанасий остатъци от култа към древния Сабазий. Дори и днес участващите в празника подвикват Сабой, Сабой, макар да са забравили какво означава това. Забравени са и подробности относно това защо след края на празненството, край огъня се оставя храна, но въпреки това древната традиция бива упорито следвана. Облечено в християнска дреха старото божество продължава да живее.

За древния произход на Коледа – Календите, а и за Сирни Заговезни е писал с доста подробности Иван Венедиков. Същият автор открива следи от култа към Залмоксис в Русалийските игри:

“Затова на преден план излезли другите функции на Залмоксис и празникът запазил съдържанието си като празник на лекуването. Всъщност летните Русалии, безразлично дали на тях се устройват игри ,или не, са известни с лекуването с билки на Спасовден в голямата част на страната. Покрай тази практика, в която самодивите заемат централно място, съществува и лекуването с русалийски танци през летните Русалии в Северна България и Румъния и в Южна Македония на Коледа. От сведенията на Платон за лекарите на Залмоксис се вижда, че лекуването, за което говори Сократ, става чрез билки и припяване. У Хезихий се споменава и танцът на Залмоксис. Следователно и като бог на лекуването Залмоксис се свързва с Русалиите.”

Проф. Венедиков дава и прекрасно обяснение за неотменимия атрибут на русалиите - оръжието:

“От друга страна, за танците с оръжие в ръка трябва да припомним, че те са били типични за древните траки в езическата епоха. При едно пиршество по време на преговори с траки гръцките пълководци задържали траките на гости. „След като извършили възлиянието и изпели пеана (религиозен химн), най-напред траките станали и започнали да играят танц заедно с оръжието си под звука на флейта, като подскачали леко и високо и размахвали мечовете си; най-после се удряли един друг, та всеки мислел, че те се убиват наистина, докато всъщност само падали някак си изкусно…

Привеждаме тези сравнения, защото те поразително напомняли това, което вършат и русалиите в Поганите дни, както ги намираме в описанието на Арнаудов по Шапкарев: „Съберат ли се всички при балтаджията, той прави преглед на застаналите прави в кръг, минавайки бързо със секирата си покрай нозете им. Заедно с него те извикват силно и високо „ехе” и после потеглят подир свирците. Когато ходят или играят, русалиите не се държат ръка за ръка. В дясната си ръка те носят голата сабя, която повдигат и снишават според музиката, а лявата е свободно провиснала или прибрана.” Вероятно и танцът в чест на Залмоксис, споменат у Хезихий, ще е бил нещо подобно.”

Трябва да благодарим на проф. Венедиков и за друго негово откритие. Този български учен свързва почитаните от нас българите самодиви с божествата почитани на Балканите по време на Античността:

“Главната прилика на самодивата с Артемида се крие в останалите атрибути, които богинята, има. В ръката си носи типичното си оръжие — лък, също както Артемида. Когато народът не си я представя танцуваща по самодивските виролища и игралища, тя е ездачка на елен или сърна, също както Артемида. Но еленът на самодивата е доста различен от този на гръцката богиня...Понякога тази ездачка е представена в народните песни още по-красноречиво като покровителка на дивата природа, каквато е впрочем и Артемида, особено на изток, където тя се смята „господарка на зверовете” и въобще на дивите животни. “

Възможно е в облика на българската самодива да са преплетени култовете на две древни божества – нещо типично за Античността. Едното божество действително е Артемида, а другото е Зеринтия – господарката на зверовете. Нейното име се обяснява със стблг. звѣръ-звяр, диво животно. На Зеринтия са принасяни в жертва кучета, този обичай не само е описан като практикуван от старите българи, но ехо от него е оцеляло и в определени български поговорки. За това съобщава преди доста време Константин Иречек.

Всъщност за връзката на самодивата както с Артемида, така и с Хеката (гръцкото название на Зеринтия) говори и Венедиков: “Така самодивата, която събужда напролет растителността, излиза, че е господарка и на живота и смъртта. Това вече не са качества на гръцката Артемида, а на тракийското ѝ съответствие, на Бендида, с която се е сляла, и на богините на смъртта Персефона и Хеката, с които тракийската Бендида често се смесва”.

Самият култ към Бендида е ясно отразен в почитта на българите към Света Марина, която се явява като християнизиран образ на древното божество. По този въпрос интересни сведения получаваме от проучването на проф. Иваничка Георгиева:

“Без да се спираме по-подробно на приемстве­ ността на култа на Артемида-Бендида, ще отбележим само, че такава връзка се установява и за култа на св. Марина (17 юли). Почитана в цяла България за предпазване от пожар, в Странджа, Родопите и междуречието на Струма и Места, тя е почитана като господарка на змиите (висия на змиите в Странджа), лечителка от тяхното смъртоносно ухапване. И при Артемида, и при св. Марина змията не е атрибут, а опасно животно, което се подчинява на тяхната власт.

Древните автори описват празника на Бендида като нощен, с факелно шествие, музика и танци. Такъв е бил и почти доскоро запазеният празник в чест на св. Марина в Странджа. Пещерата до с. Сливарово била посещавана от цялата област, като празнен­ ството се състояло през нощта. Болни и здрави влизали в пещерата, от която капе вода, измивали се за здраве по древен обичай и оставяли някоя от своите дрехи. А това разкрива и връзката на Артемида-Бендида като лечителка, и св. Марина, която се почита за здраве.”

Особено интересна е легендата в с. Стоилово, според която св. Марина е лефтера (мома). На нейния ден всички неомъжени от близката околност посещават лефтерския панагир в пещерата до селото. Това също доказва приемствеността между девствената богиня Артемида, покровителка на брака, и св. Марина. Накрая не е без значение да се отбележи, че култът на св. Марина е разпространен в същия ареал, почитана според античните сведения Артемида—Бендида. Това говори за Силните антични традиции в областта, а също и за вероятното по-късно запазване на по- компактни маси тракийско население.”

Проф. Георгиева обръща внимание и на други оцелели тракийски култове. Върховният бог на дедитте ни е считан за господар на мълнията, гръмовержец съдейки по алтернативните му имена Перкон (от пера, перкам-удрям, бия) и Сбелтурт (от сбеля-правя бял, светъл, т.е. светкавица и търтя-удрям, хвърлям). Както е в случая с Бендида, Сабазий и други древни божества, гръмовержецът бива облечен в християнска дреха – тази на Св. Илия:

В християнската епоха езическият бог на гръмотевицата Зевс е заменен от св. Илия. В официалната християнска литература св. Илия е дъждоносец, а в народните представи е и гръмовник. Върху неговата иконография вероятно влияние е оказала тракийската представа за Зевс, който само в земите на траките се почитал на колесница ".

Фрагмент от възнесението на св. пророк Илия. Икона от с. Тешево край Банско, 1850 г. илюстрация на Vesti.bg

 http://m4.netinfo.bg/media/images/7291/7291536/655-402-fragment-ot-vyznesenieto-na-sv-prorok-iliia-ikona-ot-s.jpg


Далечните ни предци и най-вече тяхната  благородническата прослойка са отдавали особена почит на бог Хермес. Херодот дори твърди, че аристократите при траките считат Хермес за свой праотец – Her.V.7. Явно култът е бил особено популярен защото е приет и от простолюдието и така е оцелял до ново време. За това намираме ценни данни в работата на проф. Иваничка Георгиева:

“Успоредно със св. Влас в ареала на Странджа, Родопите, междуречието на Струма и Места и отделни места в Западна България като покровител на едрия и дребния рогат добитък е почитан св. Модест (18 декември). На неговия ден воловете не се впрягат; след богослужението се раздават нечетно число хлебчета заедно с варено жито, от които се слага и в кърмата. В църковната живопис св. Модест е изобразяван с два впрегнати вола или с овце. Този култ се среща и у гърци; макар и неотбелязан в календара, се почита и у румънци­ те. Почитането му у източните славяни има преди всичко официален, църковен характер.

Въз основа на някои данни се допуска, че св. Модест е наследил един аспект от култа на Хермес... Макар известен в класическата епоха като пратеник на боговете, водач на душите (психопомпос), покровител на богатството и търговията, то много по-първична е неговата функция на хтоничен бог на плодородието, на покровител на стадата, божество пастир…

Сведението на Херодот за траките, че „отделно от народа царете почитат Хермес повече от всички богове, кълнат се в неговото име и изкарват от него своя произход", отразява един по-късен етап в развитието на култа. Със засилване ролята на скотовъдството много­ бройните стада са икономическата база на обособилата се върхушка. От божество пастир Хермес се превръща в божество, покровител на аристокрацията, притежаваща големи стада. Функционално Хермес и Велес са твърде близки — свързани са с подземния свят, добитъка, музиката, магията”.

Проучването на проф. Георгиева не свърша в обяснението на продължението на култа към Хермес при нас българите. Според даровитата изследователка на нашата култура, в българския фолклор могат да се намерят следи и от почитта на Орфей. Не става дума за споменатия във Веда Словена Орфен, а за нещо друго, но пак от същия регион, в който са живели певците, от които Веркович чува Веда Словена:


 http://www.ancient-origins.net/sites/default/files/field/image/thracians-orpheus-myth.jpg

“Българският фолклор е запазил мотива за митичния певец Орфей, макар и в твърде променен вид… Д. Маринов предава легендата за Боен, която обяснява възникването на обичая Боенец. В образа на царския син Боен са оставили следи Боян и Орфей — славянският и тракийският певец. Според легендата Боен свирел толкова омайно, че „когато засвирел или запойвал, птиците, дивяча, дори листьето на гората спирали да го слушат". Разбирал езика на птиците и животните, който научил от змийския цар, а с пръстена на този цар правел магии. Самовилите залюбили Боен, отнесли го в своето царство, където го оженили за най- младата и хубавата самовила. Момите се разтъжили и за да не го забравят, почнали всяка година през пролетта, когато самовилите го отнесли, да играят Боенец. **

Според проф.Димитър Попов спомени за Орфей са оцелели в народната песен Марко Кралевити, Иве и дете Дукатинче.  В случая най-сладкогласния Иве отговаря смислово на Орфей.

Eхо от древните ритуали е запазено и в обредите по време на Еньовден. На това е обърнал внимание проф. Иван Венедиков: “Шествието на момите се завръща в къщата на булката. Още предишния ден момите са пуснали пръстените си в котела с мълчана вода по същия начин, както това става на Василовден. Прорицателката все още не е стъпила на земята и е в ръцете на една от четирите моми. Тя сега трябва да вади пръстените от котела по същия начин, както това се прави на Нова година, само че в припевите вместо „Ой Ладо” се пее „Ой Еньо”.

Не може да има никакво съмнение, че тук е запазен един чисто езически обичай на допитване до гадател, като се търси незаинтересуван в отговорите прорицател в лицето на малката булка. Самият обред напомня прорицанията на жрицата в Делфи, която гадаела над упойващите пари над цепнатината, в дъното на която течала реката Каситис. След очистението си във водите на реката допитващите се до Пития чакали бълнуванията ѝ и се опитвали в тях да видят и да открият определена мисъл, която боговете изразяват чрез нейните уста. Малката булка изпълнява същата роля. Тя се нарича булка, защото в качеството си на прорицателка носи червеното було, което носят и момите, когато се женят и което е било носено и от жриците и гадателките в езическо време.”

За други остатъци от тракийските култове съобщава Ангел Сарандлиев в работата си Змията като древен култ в митологията на траките и остатъци в Родопите. Този автор свързва особеното наименования на змийската отрова пан захир с името на древния бог Пан, който първо е почитан в Аркадия. За него се знае, че е планинско божество свързано с животновъдството, известно е и неговото присъствие в свитата на тракийския бог Дионис.

Сарандлиев споделя, че култа към змията в Родопите се практикува както от християнското, така и от мюсюлманското население. Изследователят добавя и това, че се касае за една древна, местна традиция, а не за нещо привнесено от късни преселници.

Друга интересна традиция от далечното минало е запазена в разпространената в Странджанско легенда за елена, който се жертва доброволно. В деня на Св. Илия и Св. Константин, багородното животно слизало от планината и се предлагало на участниците в култа. За това предание разказва проф. Димитър Попов, който при своя анализ посочва връзката с митовете за тракийския цар Резос. Нашият учен цитира Филострат според когото животните в планините идвали сами при жертвеника на Резос.

Проф. Попов посочва и паралелите между народния герой Крали Марко и тракийската дума марка-кон. Под образа на една историческа личност е скрито древно езическо божество – Тракийския Конник. Такова е и виждането на проф. Георги Михайлов. Той също смята, че Тракийския Конник продължава да живее не само под образа на Св. Георги, но и в този на Крали Марко.

До този момент виждаме, че древната почит към Залмоксис, Орфей, Хермес, Бендида, Артемида, Зеринтия, Дионис, Сабазий, Пан, Херосът и т.н. не са изчезвали никога. В такъв случай не бива да се изненадваме и от това, че при нас българите е запазен и култа Земела (Семела) – майката на Дионис. Интересни данни можем да почерпим от работата на Борис Илиев Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес“.

Илиев представя свидетелствата на хора от различни села относно употребата на израза – Ууу, да опустее тая Самела, добавя важната подробност, че дори и в ново време с името Самела се кръщават деца, а обяснява и защо Самела е синоним на буйнстваща. Авторът се опира на древните легенди, в които се разказва за обезумяването на Семела и за преждувременното раждане на Дионис.

Почитта към древната богиня е оцелял в регион, в който най-малко бихме очаквали- Северна и Североизточна България. Става дума за селата Свещари, Михайлово, Койнаре, или както уточнява авторът – между Монтана и Плевен, Никопол и Ябланица.
Според официалната историография този регион е почти обезлюден по време на Късната Античност и там са се настанили първо дошлите от Припятските блата славяни, а по-късно и пристигналите от Азия българи.


България по времето на Аспарух и Тервел обваща точно региона, в който е запазен култа към тракийската богиня Земела Самела. Ако официалните теории бяха верни, то в Северна, Североизточна България трябваше да открием култове към Тангра и Умай, но такива няма. Няма и следи от почит към иранските Ахура Мазда, Арияман и т.н. Точно в сърцето на ранносредновековната Дунавска България се е запазил култа към майката на Дионис, а това показва красноречиво що за хора са били старите българи.  

Нека погледнем трезво на фактите – тракийската религия е пропита в нестинарството, кукерските и русалийски игри, Ладуването, Лазаруването, Еньовден, Гергьовден, Тодоровден, Сирни Заговезни, Коледа. Етнологът Николай Колев, а и други негови колеги определиха като тракийско наследство и жертването при строеж на нов мост и на къща, жертвоприношението при продължаване живота на възрастен човек, носенето на опинци и ямурлук от пастирите, трансхуматното (подвижно) животновъдство, вършитбата с диканя, определени видове земеделски сечива и т.н. Бръсненето на косата и оставянето на кика- обичай засвидетелстван от Плутарх при старите мизи се практикува в България до 30-те години на ХХ век. От тракийски произход е и мартеницата, както бе показано в предишната ми работа.

До ново време, макар и в променена форма са се запазили култовете към Залмоксис, Орфей, Хермес, Бендида, Артемида, Зеринтия, Дионис, Сабазий, Пан, Херосът, а и Земела. В българската именна система се срещат двадесет и пет тракийски теофорни имена. Нито германи, нито келти, нито пък гърци имат толкова много изконни теофорни имена.

Не означава ли това, че общоприетите теории трябва да се преразгледат. Не означава ли това, че Евгений Теодоров е напълно прав наричайки нас българите преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.- Древнотракийското Наследство в Българския Фолклор, с. 271.***

Народът към който принадлежат Спартак, Залмоксис и Орфей не е изчезвал. Изчезнало е само името, с което дедите ни са били наричани в древността. Това обаче е едно напълно естествено явление. Старите ибери имат свои наследници – испанците, във вените на повечето италианци тече кръвта на римляните. При нас също е така, ние може да сме забравили как предците ни са били наричани преди две хиляди години, но не сме забравили, нито сме предали наследството им. Ние продължаваме предано до следваме традицията завещана ни от предците, а с това получаваме и тяхната духовна сила. Тя ще ни помогне за се възродим за пореден път, по същия начин както дедите ни са се издигали от пепелищата отново и отново.



 Използвана литература и пояснения:

1.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
2.К.Влахов, Тракийски лични имена, фонетико-морхологични проучвания, Studia Thracica 9, Институт по тракология, БАН, София, 1976;
3.Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, 1971;
4.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;
5.И.Венедиков, Медното гумно на прабългарите, Митове на българската земя,
Издателство към Частен колеж „Тракия”, II.  прераб. изд., Стара Загора 1995;
6.И.Венедиков, Златният стожер на прабългарите, Издателство Наука и изкуство, София 1987;
7.Е.Тeодоров, Древнотракийско наследство в българския фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;
8.Н.Иванова, П.Радева, Имената на Българите, домашни имена, заети имена, празничнокалендарен именник, Абагар, Велико Търново, 2005;
9.Г.Китов, Д.Агре, Въведение в Тракийската Археология, ИК Авалон, София, 2002
10.Н.Колев, Българска Етнография, Изд.Наука и Изкуство, София, 1987;
11.К.Иречек, История на българите с поправки и добавки от самия автор, ред. проф. П.Хр. Петров, Издателство Наука и изкуство, 1978;
12.М.Арнаудов, Очерци по Българския Фоклор, Изд. Български Писател, София, 1969;
13.М.Арнаудов, Очерци по Българския Фолклор, Изд. Марин Дринов, София, 1996;
14.И.Георгиева, Българска Митология, Изд. Наука и Изкуство, София, 1993;
15.Е.Теодоров, Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;
16.Д.Попов, Тракийска Религия, Изд. Изток-Запад, София, 2014;
17.Д.Попов, Приказна Древна Тракия, Изд. Изток-Запад, София, 2012;
18.Д.Попов, Тракийска Религия, Лик, София, 2010;
19.Г.Михайлов, Траките, Нов Български Университет, София, 2015;
20.Б.Илиев, Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес, Хелис IV, Археологически Институт с Музей – БАН,  Изд. Марин Дринов, София, 2005;
21.W.G.Arkwright, Lycian and Phrygian names, The Journal of Hellenic Studies, Voll. XXXVIII, (1918), The Society for the Promotion of the Hellenic Studies, MACMILLAN AND CO., Ltd, St.Martin.s Street, London, MDCCCXVIII;
22.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;
23.N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Tradizionellen Ackerbau und der Viehzucht der Bulgaren, Bulgarisches Forshungsinstitut in Österreich Verein “Freunde Des Hauses Witgenstein”, Institut für Thrakologie an der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, Staatlischer Verlag Swjat, Sofia, 1984;
24.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;
25. АРХИМ. ДОЦ. Д-Р ПАВЕЛ СТЕФАНОВ Един култ на 2000 години, 13/12/2010



* Въпреки, че повечето тракийски благороднически имена са изчезнали, има и такива, които са оцелели. В работите на У.Дж. Аркрайт, Д. Дечев и др. се натъкнах на тракийските имена Борис(кос), Войнес, Мостис, Бурилос, Тревелиус, Дуку, Прусий. Това де факто са по-старите варианти на имената на старобългарските благородници Борис, Войн, Мостич, Борил, Тервел, Докум, Прусиян.

**Сведенията на проф. Георгиева са ясни и изобилни, може само да се добави това, че според Юрий Венелин (цитиран от М.Арнаудов), родното място на героя Боян е България. От друга страна славяни е алтернативното име на гетите, чиито земи не са се простирали само на юг от Дунава, но също са обхващали значителна част от териториите на Румъния и Украйна.


***Държа да уточня, че въпреки богатите сведения за тракийския произход на много наши празници и традиции, както Теодоров, така също Колев, Георгиева, Ангелов и др. разглеждат траките като различен народ от старите славяни и старите българи. Дори и даровити учени могат да попаднат в капана на общоприетите теории. Всеки изследовател има своя зона на работа и няма как да провери напълно чуждите трудове които ползва. Веднъж наложен, един стереотип се загнездва упорито и премахването му е изключително трудно.

Ще дам пример със заблудата относно северния произход на старите славяни. Димитър Ангелов смята, че славяните взели участие във формирането на българската народност спадат към северен светло пигментиран тип. Това изобщо не отговаря на истината. Прокопий Цезарийски е дал доста добро описание на старите славяни. Той казва съвсем ясно, че тези хора са едри и изключително силни, телата им не са прекалено бели, нито пък косите светло руси. За цвета на косата е употребен епитета ксантизи, това означава кестеняви. Ксантизоо означава правя кафяв. Разбира се между траките е имало и руси, рижо руси хора, но болшинството е било с кестеняви, светлокестеняви коси, каквито сме и ние българите.

Проф. Ценов обясни отдавна, че първоначално славяни е име на северните траки-гетите, като в последствие това име бива използвано за всички други хора говорещи сродни езици.

По същия начин в древността името германи е важало само за тунгрите, но днес се използва за огромен брой хора, които реално не са потомци на тунгрите.