19.09.2021 г.

ЕДНА ИЗМАМА С ИМЕТО БЪЛГАРИ

Навремето се удивявах на поведението на историците, затворили очите си за важна информация и приели охотно създадени от чужденци теории за произхода на Аспаруховите българи. Понастоящем продължавам да се удивявам на още по-голямото безочие на някои представители на българската наука. Става дума за една упорита традиция – граничещите с фанатизъм опити да бъде поставена прародината на българите колкото може по-далеч от Балканите.

 

Съвсем наскоро различни приятели ми писаха относно странни твърдения на хора от лоното на историческата наука. Според въпросните специалисти”, сведенията на старите автори Захарий Ритор и Йордан, позволяват ранносредновековните българи да бъдат локализирани далеч от Балканите – доста на изток от днешните ни земи.

 

Държа да отбележа, че за подобни твърдения няма абсолютно никакво основание. Захарий Ритор никога не е писал за българи. Касае се за едно произволно тълкуване на пасаж от работата на този хроникьор. Точно по същия начин, преди време, величия от областта на науката изтълкуваха името на споменатите в китайски документи азиатци пу – ку, пу – гу  (бу – гу) като българи (Симеонов, опиращ се на сведения на Бичурин и др., 2008, c.54). Тази интерпретация разбира се е пълна фантазия, навярно мотивирана от желанието да се създаде впечатление, че прародината на българите е в Средна Азия.

 

Нека да се запознаем с фактите. Някъде в средата на VI в., описвайки земите и народите на запад от Каспийско море, Захарий Ритор споменава и за две отделни групи хора: бургар и бургаре, като едните нарича номади живеещи в палатки, а за другите пък казва, че населяват градове.

 

Нищо не дава повод да се приеме, че споменатите от стария автор бургар и бургаре са българи. В ранни преводи на немски на работата на Ритор няма дори бегло загатване, че бургар и бургаре са българи.

 

Die Sogenante Kirchengeschichte des Zacharias Rhetor, von K.Ahrens, G.Krüger

Думите на стария автор са пределно ясни: “ Отвъд портите живеят бургаре, имащи собствен език и градове….и бургоси (римско укрепление бел.авт.) Eто го разковничето: бургар, бургаре са римските служители burgarii/бурарии – военни защитаващи бургосите, като тези военни са от различен произход, в зависимост от региона, който обитават.

 

Римляните имат бургоси от Каспийско море до Британия, да се свързват българите с хората обитавали земи край Каспийско море и наречени бургаре от Ритор, е пълна спекулация и гавра с доверието на българския народ. Всеки що годе подготвен историк и езиковед би трябвало да знае, че работата на Ритор е оцеляла благодарение на препис на арамейски. А там думата ܒܘܪܓܐ  (būrgāʾ) притежава значение бургос, крепост, кула, като се касае за заемка.

https://en.wiktionary.org/wiki/%DC%92%DC%98%DC%AA%DC%93%DC%90#Classical_Syriac

 

Трябва да се спомене и още нещо, което е от огромна важност. По времето когато Йордан и Захарий Ритор създават своите работи – средата на VI в. (550 – 560 г.), българите отдавна са свързани със събития, които са се случили на юг от река Дунав, а някои и на запад от Балканите.

 

Кошмар за казионните учени е Йеронимовата карта, на която Мизия е отъждествена с България – някъде към 388 г., според Конрад Милер (Miller, 1898, c.1). Този важен документ, историците ни не признават за автентичен, за създаден през IV в., въпреки, че топонимите от картата са характерни за IV в. Няма ново название на селище от XII в., както им се иска на определена група хора, но понеже това показва, че няколко поколения специалисти са ни заблуждавали – волно, или неволно, вместо да се признае вина и да се иска прошка от народа – картата е обявена за късна, а присъствието на българи на юг от Дунава се счита за грешка.

 

Тази уникална карта обаче не е единственото доказателство, че народа ни е местен, древен и оформен на Балканите още преди идването на римляните. Ние разполагаме и с други свидетелства, че още преди VI в., българите са обитавали Мизия и Тракия. Разполагаме и с данни от археологията, позволяващи ни да определим Аспаруховите българи като потомци на древен балкански народ.

 

Благодарение на Мавро Орбини, предаващ сведения на Марк Аврелий Касиодор знаем, че дедите ни са се сражавали край град Сирмиум (Стремска Митровица бел. авт.) с легионите на римския император Теодосий I. Той властва в периода 379 – 395 г. – IV век. Самата битка Орбини датира през 390 г. (Орбини, 1983, с. 51 52).

 

Други извори поставят дедите ни на юг от Дунава даже и по-рано. Синаксарът на Цариградската църква съобщава за военни действия между българи и войската на император Валент (GIBI V, c. 292), а този владетел е на трона в периода 364 – 378 г.

 

Анонимният автор на “Patria Constantinopolis” – Старините на Цариград, твърди, че император Константин Велики докарал водопроводни тръби от България. Споменава се и това, че владетелят е финансирал строежите на Плиска, Преслав и т.н. с огромната сума от 600 златни кентинария (GIBI V, c. 322-323). Константин Велики е на трона през 306 337 г.

 

Орбини представя също писания на Павел Дякон, Готфрид Витербски и Павел Емилий, според които българите, които живеели край Дунав, нападнали през 450 г. краля на лангобардите Агилмунд, убили го и по време на боя разбили лангобардите (Орбини, 1983, с. 52).

 

Тук е интересна не само годината 450, но и твърдението, че българите живеят по това време край река Дунав, а не край Каспийско море, или някъде на север от Азовско море. Василий Сиротенко предава виждането на историка Страшимир Лишев, според когото българите се сражават с лангобардите край Карпатите (без да се съгласи с нашия учен). Явно става дума за западните Карпати, територията на днешна Унгария.

 


Карта, която показва миграцията на лангобардите, вижда се ясно, че те са обитавали земи на запад от КарпатитеCastagna - Own elaboration from Image: Europe satellite orthographic.jpg, Migration of Lombards from Scania to Italy, I century BC- VI century AD. According to Lidia Capo (ed.) Paulus Diaconus' Historia Langobardorum, Mondadori 1992, map 1

 https://en.wikipedia.org/wiki/Lombards#/media/File:Lombard_Migration.jpg

 

Добре известно е, че по сведения на Йоан Антиохийски, през 478 г. (или 480 г.) император Зенон се съюзява с българи, за да може да се справи със заплахата, която предизвикват армиите на готите обитаващи Балканите.

 

Преди да замине за Италия през 488 г., готският владетел Теодорик разбил гепидите на Трапстила, победил и българите на цар Бузан (LIBI, T.I, c. 410).

 

Уповаващ се на сведения на Павел Дякон и Комес Марцелин, историкът Сиротенко смята, че българите са участвали в нападението над Константинопол през 491 г.

 

Според съставителите на LIBI, T I, българското нахлуване в Тракия и опожаряването на Константинопол са станали през 493 г. (LIBI, T.I, c. 410).

 

Според хрониката на Теофан, през 494 г. българите участват в бойни действия на територията на Тракия (Ценов, 2014, с.178).

 

Отново Орбини представя представя сведения, че в началото на папството на Симах, което започнало през 495 г., българите са не само в Тракия, но и в Илирик (Орбини, 1983, с. 52). Става дума за западните Балкани – днешните земи на Сърбия, Македония, Хърватско.

 

Това твърдение е в унисон с един друг исторически извор. В Манасиевата хроника се изказва твърдението, че българите са заели земите край Охрид по времето на император Анастасий (491 – 518 г.), а началната точка на нахлуването е град Видин (Ценов, 2014, с.178). На тази подробност обръща внимание и Сиротенко. Напомням, че около век по-рано, през 390 г., по сведения на Касиодор българите се сражават с легионите на Теодосий край намиращата се недалеч от Видин (със старо име Бонония) Стремска Митровица (със старо име Сирмиум).


Ако по това време част дедите ни обитава земи между западните Карпати и Дунава, това обяснява защо те започват да изтласкват римската армия от нашата територия започвайки от Видин.

Приемем ли за правилно виждането на казионните учени, смятащи, че българите обитават земи на север от Азовско море или на север от Колхида, то се сблъскваме с огромен проблем - за да дойдат българите на Балканите, те трябва да изминат огромно растояние и да прекосят няколко големи реки. Това е пълно безумие и фактът, че се внушава от хора на науката, само показва какво е нивото им.

 

Карта на Балканите, Черноморските степи, Приазовието и Колхида (по Siegler), с червен и син цвят обозначен маршрута на българите, по виждане на казионните учени - нещо съвсем нереално.


Има и други неща, на които трябва да обърнем внимание.През 499 г. българите побеждават елитна римска армия от 15 000 души не къде да е, а край река Цурта, която се намира недалеч от Константинопол. За това събитие, при което са елиминирани 4 000 легионери съобщава Комес Марцелин. Осъзнавайщи, че това сведение поставя българите като постоянни обитатели на Тракия, повечето от историците ни отричат Цурта да е Чорлу дере, макар някои наши езиковеди да представят добри аргументи за това. Да не забравяме и малко по-ранното участие на българи в нападението на Константинопол през 491 г.

 

Именно близостта на дедите ни до столицата на империята обяснява защо 8 години след опожаряването на Константинопол българи разбиват за пореден път римска армия край река, която е само на няколко десетки километра от столичния град.

 

През 502 г. българите завладяват цяла Тракия, а никой римски войник не смее да им се противопостави (Марцелин, цит. Сиротенко).

 

Пишещ за събития от 504 г, отново засягащи битка край град Сирмиум (Стремска Митровица бел.авт.) Касиодор споменава за победа над българите. (цит. Сиротенко).

 

Енодий държи реч през 504 или 507 г., като при това не просто споменава българите, а уточнява, че това е народ, който купува достойнството си с кръвта на противниците си, народ, у който полесражението е родно място (Ценов, 2005, с. 62 – 63).

 

Предаващ сведения от работа на Марин Дринов, засягащи събития от 512 г., д-р Ганчо Ценов предава следното: “Дълга стѣнасъгради простираща се отъ Черно Море до Селибрия Мраморното Море срѣщу мизийците или българитѣ и скититѣ.” (Ценов, 2005, с.77).

 

Тук става дума за отбранителното съоръжение изградено по времето на Анастасий I, като обърнете внимание – българите са отъждествени с мизите. Нека не забравяме, че на създадената през 388 г. карта на Св.Йероним, областта Мизия е наречена и България/Vulgaria.

 

Българи участват в бунта на тракиеца Виталиан срещу император Анастасий 514 – 515 г. (цит. Сиротенко). Няма споменаване те да са дошли от далеч, няма споменаване те да са прекосявали Дон, Днепър, Буг, Дунава. А и как да има след като по-рано дедите ни са голяма и силна група хора обитаваща не само Панония, в която побеждават лангобардите, но също и Мизия, на която дават името си, а и Тракия, в чиито южни предели тече река Цурта – днешната Чорлу дере в европейска Турция.

 

Пишейки за делата на Виталиан Комес Марцелин съобщава, че този тракийски пълководец събира за три дни войската си от 60 000 римски войници (LIBI, T I, c. 314). По времето на Виталиан римската армия е препълнена с траки, защото в създадената по-рано работа Totius orbis descriptio се казва, че Тракия е неизчерпаем извор на способни войници за римските легиони (Бешевлиев, 1965, с.62).

 

По-интересно обаче е друго – хората на Виталиан са събрани за три дни. Не означава ли това, че поддръжниците на тракийския пълководец са обитавали Мизия, тази Мизия, която по-рано Св. Йероним нарича България. Разказващ за бунта на Виталиан - 514 – 515 г. , Йоан от Никиу съобщава, че след една голяма и кръвопролитна битка римският генерал Кирил се оттегля в Одесос (Варна), а Виталиан се оттегля в провинция България:

 

Cyril the general retired into the city named Odyssus, and stayed there while Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.” – (Chr., LXXXIX, 75)

 

https://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

 

Не показват ли тези сведения, че предвожданите от Виталиан българи не са идвали далеч от изток, а са населявали територията позната като Мизия и България? Кой разумен човек би повярвал, че голяма войска може да премине разстояние от повече от 1000 километра за три дни? Това късче информация е поредното доказателство, че локализирането на българи далеч от Балканите не е нищо друго освен една нескопосана измислица. За това прочее има още свидетелства.

 

На тази карта с червена линия са отбелязани владенията на българите по време на късната Античност. Представената тук българска територия дава обяснение защо само за три дни водещият българи Виталиан събира огромна войска, а и защо българите се споменават често във връзка със Сирмиум.

През 530 г. българите отново се сблъскват с римска войска на юг от Дунава. Заслужава си да се спомене и битката при река Янтра, станала през 535 г. по сведения на Комес Марцелин (цит. Сиротенко).  

 

Малко по-късно, през 539 г. двама български царе водещи множество българи се сблъскват с римска войска в Мизия, Скития (Добруджа бел. авт. и Тракия). Царете на българите биват убити в битката, но радостта на римляните е кратка, защото били нападнати от други българи и на свой ред загубили своите военоначалници в последвалото сражение (ГИБИ, Т. III, 1960, c. 237-238).

 

Отново Теофан разказва за събития от 540 г, при които взелият страната на Римската Империя Мундо успява да победи българите в Илирик (западните Балкани бел.авт.), като след това настанал мир в Тракия (ГИБИ, Т. III, 1960, c. 238).

 

Не можем да пренебрегнем и самият Йордан, който споменава за всекидневните нападения на анти, славени и българи (Jord. Romana, 388). За да са осъществими редовни, или както казва Йордан всекидневни нападения над римските владения в Тракия, то антите, славените и българите трябва да живеят в близост до Тракия, или дори в самата Тракия.

 

Това е така разбира се, по времето на Йордан българите, бивайки потомци на траките мизи, населяват Мизия. Йордан е пределно ясен, когато поставя българите край Черно море в близост до владенията на римската империя (а не на стотици километри на север и изток, както твърдят определени представители на историческата наука) : “над Черно море са земите на българите станали известни поради последиците от нашите грехове” - “supra mare Ponticum Bulgarum sedes, quos notissimos peccatorum nostrorum mala fecerunt.” (Jord.De Orig. 37).

 

https://www.thelatinlibrary.com/iordanes1.html#V

 

Тук е важен изразът станали известни поради последиците от нашите грехове”, защото става ясно, че римляните са ощетили българите с нещо, а за да стане това е нужен контакт. Невъзможно е един народ да третира друг народ несправедливо, ако няма контакт помежду им. Явно тук става дума за българите, които обитават Мизия и са подвластни на римляните.

 

Както се уверихме, ние разполагаме с голям брой свидетелства, според които още преди 550 – 560 г., българите са в конфликт с римляните на Балканите, а и с други народи край западните Карпати. Казионните учени обаче искат ние да забравим за събитията от 388 г., 390 г., 450 г., 478 г., 488 г., 491 г., 493 г., 494 г., 495 г., 499 г., 502 г., 504 г., 512 г., 514 г., 530 г., 535 г., 539 г., 540 г. 550 г.

 

Наука ли е това да се пренебрегват толкова много важни данни? Научно ли е да се обявяват за българи обитаващите бургоси бургарии (burgare, burgar) от земите на запад от Каспийско море? Старото поколение историци има някакво оправдание да си затвори очите за информацията, която е в разрез с общоприетите теории, но новото поколение историци би трябвало да проявят друго поведение. Вместо с фанатизъм да защитават остарелите догми, е по-добре да се научат да мислят логично и да разширят хоризонта на знанията си.

 

Не е никак трудно да се осъзнае, че арамейската дума бурга – укрепление, е дала името на споменатите от арамееца Захарий Ритор бургаре. Не е никак трудно да се разбере и защо някои от историците в миналото са направили грешка. На юг от споменатите от Ритор бургаре е имало българи, но българи, които са се появили в региона едва след 540 г.

 

Преди това тези българи обитават Балканите, но бивайки победени от армията на служещия на Римската Империя Мундо, те са депортирани в Армения и Лазика (Южен Кавказ). За това съобщава Теофан Изповедник (ГИБИ, Т. III, с.238 – 239).

 

От наличната информация става ясно, че народ с име българи обитава земите от долното течение на Дунава по времето на Античността, а разбира се и по-рано. Тези българи са траки от групата на мизите, част от които живее под римска власт и по думите на Йордан са третирани несправедливо от римляните, а други наши предци, които са на север от река Дунав са свободни. За това свидетелства дори Именника (на българските владетели). Там е казано пределно ясно, че 515 г. преди времето на княз Аспарух, дедите ни има княжество от другата страна на Дунава. По това време – II в., земите на север от голямата ни река са обитавани от траки.

 

За това свидетелстват характера на регистрираните в периода II VII в. топоними и хидроними, типа керамика, а и отбранителните съоръжения – земен вал и ров, като тези от Плиска. На север от Дунава, в Сучидава е намерена амфора със символ IYI, която археологът Д. Тудор датира IV V в., като този символ, по сведения на Й. Тодорович и А. Церманович се среща и по керамиката на културата Винча (Михайлов, 1987, с.93), т.е. свещеният за старите българи символ IYI се появява на Балканите преди около 7000 години – факт, който представителите на казионната наука предпочитат да премълчат, както премълчават и други планини от информация.

 

Истината обаче не може да се скрие, тя упорито си пробива път въпреки фанатизма на защитниците на догмите, които, за да запазят топлото си местенце са готови да ощетят българския народ, удължавайки живота на вредните лъжи.

 

Въпрос на време е когато в нашите училища и университети ще се изучава не само истинската ни история, но и всеки ще знае, че ние сме народът, с който започва историята. Ще се знае, че сме народът, у когото блясва най-рано искрата на познанието, народът, който щедро и безкористно раздава своето богатство, но подобно на Прометей е наказан за стореното добро. Ще се знае и това, че няма защо да се страхуваме от бъдещето, защото роденият в огън е способен да преодолее всичко и макар да се издига от пепелищата жестоко белязан, се издига и по-силен.

 


Основна използвана литература:

1.Бешевлиев В., Проучвания върху личните имена у траките, Археологически Институт, Епиграфска поредица 8, БАН, София, 1965.

2.Михайлов Ст., Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28), Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987.

3.Орбини М., Царството на славяните, 1601, прев. Б.Христов, ред. Т.Сарафов, Наука и Изкуство, София, 1983.

4.Ценов Г., Праотечеството и праезикът на българите, Хелиопол,София, 2005.

5.Ценов Г., Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква, Хелиопол, София, 2014.

6.ГИБИ, Т. III, 1960.

7.ГИБИ, Т.V, 1964.

8.ЛИБИ, Т 1,  1958.

9.K.Miller, Mappae mundi - Die älteste Weltkarten, Stuttgart, Jos. Rotscheverlagshandlung, 1898.

10.Die Sogenante Kirchengeschichte des Zacharias Rhetor, von K.Ahrens, G.Krüger, Leipzig, Druk und Verlag von B.G.Teubner, 1899.

В. Т. Сиротенко, ПИСЬМЕННЫЕ СВИДЕТЕЛЬСТВА О БУЛГАРАХ IVVII ВВ. В СВЕТЕ СОВРЕМЕННЫХ ИМ ИСТОРИЧЕСКИХ СОБЫТИЙ

(p. 195-218 in Славяно-Балканские Исследования, Историография и источниковедение
Академия Наук СССР, Институт Славяноведения и Балканистики, Издадельство "Наука", Москва, 1972)

 

http://www.kroraina.com/fadlan/v_sirotenko.html

29.08.2021 г.

НЕВЕРОЯТНИТЕ ОТКРИТИЯ НА Д-Р БАКЪРДЖИЕВ – РОЛЯТА НА ТРАКИЙСКАТА МЕДИЦИНА

През 1966 г. д-р Васил Бакърджиев публикува интересна работа в западноевропейско научно списание. То е посветено на историята на науката и медицината: “Scientiarum Historia: Tijdschrift voor de Geschiedenis van de Wetenschappen en de Geneeskunde”. Самото заглавие на творбата на нашия учен е: “За историята на културата и медицината на Тракия - “ ÜBER DIE GESCHICHTE DER KULTUR UND DER MEDIZIN THRAKIENS”.

 

Резюмето е разтърсващо, там се казва следното: Култът към древното божество Асклепий е от тракийски произход и чак по-късно е зает от гърците. Този култ е свързан с полагането на основите на медицинската наука. От Тракия култът се разпространява при съседните народи, като стига до земите на германите и дори Индия. Змията – главен атрибут на древното божество на лечението е приета в цял свят като символ на медицината. Също така трябва да се спомене диалогът на Сократ и Хармид, от който става ясно, че тракийската медицина е по-стара от гръцката.

 


Асклепий и неговия син Телесфор, тук изобразен с фригийска шапка – Galleria Borghese, Roma, Daderot -

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/0/0f/Asclepius%2C_Roman%2C_2nd_century_AD%2C_marble_-_Galleria_Borghese_-_Rome%2C_Italy_-_DSC04791.jpg/800px-Asclepius%2C_Roman%2C_2nd_century_AD%2C_marble_-_Galleria_Borghese_-_Rome%2C_Italy_-_DSC04791.jpg

 

Интересно изявление, нали ? Всъщност интересните изявления са няколко:

- Тракийската медицинска наука е по-стара от тази на гърците. Поне по мои сведения, на тази важна подробност не е обърнато достатъчно внимание от страна на нашите историци и траколози.

- Култът към божеството Асклепий е тракийски по произход. Докато обаче в работа от 1925 г. Димитър Дечев обявява името Асклепий за тракийско, а данните са ползвани от Васил Бакърджиев, през 1957 г. акад. Дечев забравя да посочи това в колосалния си труд засягащ тракийските езикови остатъци.  

- От нашите земи култът към Асклепий се разпространява в различни посоки. По този въпрос не съм срещал информация, която наши учени са изнесли в свои книги. А иначе за остатъци на култа към Асклепий е писано. Георги Михайлов споменава за това, че до извора край Глава Панега – там където е тачен древния бог, българското население е оставяло в дар яйце, като яйцето е един от символите на Асклепий. За тракийските корени на особената почит към змията – стопанин (друг символ на Асклепий) при българите са споменавали Евгений Теодоров и Иваничка Георгиева.

 

В работата на д-р Бакърджиев има и други ценни пасажи. Те засягат не само високата култура на предците ни влезли в историята под името траки, но важни елементи от историята на народа ни. Поне за мен, най-важната част е причисляването на древнобалканските народи минии и флегии към тракийската общност. И това е направено през 1966 г.!


Защо са толкова важни миниите и флегиите за нашата история? По време на Бронзовата епоха двете групи хора обитават територията наречена в ново време Гърция. Едно е ясно обаче – нито едната, нито другата група дели общ произход с гърците. За името на миниите лингвистът Албер Карноа търси обяснение със slav. minuvati (по-точно стблг. миновати, миноуѭ – минавам бел. авт.), като смята, че значението е минаващи, пътуващи хора.

 

За флегиите фламандският учен добавя, че значението на името им е сияйни, светли, като сравнява с гр. флего/φγέγωгоря, светя, сияя, и със споменатия в индийските предания народ Баргавас/Bhargavas. Самата староиндийска дума барга/bharga отговаря на нашата дума благ, чието древно значение според съставителите на БЕР, т. 1, е бял, светъл. Така става ясно, че прототипът на нашето народностно име българи, трябва да се търси в названието на траките, които гърците наричат флегии, но реално името е било по-скоро *бльгии.

 

Имайки предвид, че тези хора обитават Тесалия, а въпросната област е владяна от мизи още преди Троянската война - по сведения на Херодот (Her.VII.20), то може да се приеме, че флегиите, чието истинско име е било *бльгии спадат към групата на мизите. Така става ясно защо от IV век насам различни автори отъждествяват Мизия с България, и мизите с българите.

 

Това е интересно, но не по-малко интересно е и това, че има връзка между тракийското божество Асклепий и флегиите, чието име е станало основа на нашето народностно название. Става дума за важната подробност, че майката на богът на лечението е не коя да е, а Коронида – дъщеря на героя Флегий, явяващ се епоним на флегиите.

 

По времето (1966г.), когато будният български учен публикува работата си в западноевропейско списание, у нас историците, археолозите и лингвистите се надпреварват в опитите си да поставят прародината на Аспаруховите българи колкото се може по-далеч от Балканите, а самото ни народностно име бива дефинирано като принадлежащо на тюрко-алтайски език. Предлага се корен *bul смесвам, същият корен, който присъства и в буламач/bulamak

 

Навярно поради упорито следваната от учените ни политика, въпреки, че работата на Васил Бакърджиев е публикувана в западноевропейско списание, у нас тя остава неизвестна. Днес, повече от 30 години след промяната, поне по мои сведения, за откритията на д-р Бакърджиев не се споменава и дума в научните ни среди – нито от историците, нито от траколозите. Впрочем, само три години по-късно, през 1969 г. д-р Бакърджиев публикува в Therapia Hungarica Thracian origin of Asclepius, god of healing” – Тракийският произход на Асклепий, богът на лечението. И тази работа остава неизвестна, невидяна, некоментирана, поне по мои сведения.

 

Явно поставянето на траките на заслуженият от тях пиедестал не отърва на определени интереси. Следните думи на Бакърджиев със сигурност не са се харесали на историците през 1966 г., а и не биха приети с охота и от днешните представители на българската наука: Много е важно да се подчертае, че тракийската култура е оригинална култура, и култура, която защитава своята независимост от съседните култури и следователно се намира в постоянна борба с тях…” - Es ist sehr wichtig zu betonen, dass die thrakische Kultur eine originelle Kultur war, die vor, und eine Kultur, die ihre Unabhängigkeit von den Nachbarkulturen schützt und deshalb im ständigen Kampf mit ihnen stand.”

 

Неудобни са и други неща, които аз лично бих дефинирал като сензационни. Понеже информацията е от огромна важност отново ще цитирам добросъвестният сънародник: “Може да се приеме, че границата на земите обитавани от траки е по-далеч –  в Централна Азия – от Каспийско море до Иран (Персия) и Индия. Там траките, носещи колективното име скити (име ползвано от гърците) или саки (име ползвано от персите), обитават огромна територия. Много важно е да се спомене, в Средна Азия живее народ – тракийско племенно обединение познато като масагети (големите гети)“… ”…die Grenze des alten Thrakiens noch weiter in Zentralasienvom heutigen Kaspischen Meer bis und zwischen Iran (Persien) und Indien anzunehmen. Die alten Thraker, unter dem Sammelbegriff Skythen (altgriechisch) oder Saken (persisch) haben damals diesen grossen Raum bevölkert. Besonders wichtig ist es zu erwähnen, dass hier eine große altthrakische Stammen Konföderation der Massageten (Grossgeten) in Zentralasien existierte.”

 

Отново ще възникне въпрос – защо траките наречени масагети са толкова важни за историята ни? Една от причините е, че въпросните масагети са наречени в по-късни времена хуни. Това е направено от Прокопий Цезарийски, който знае какво говори, защото е в непосредствен контакт с хората, за които пише. Българите от ранното Средновековие са свързвани с хуните, но както виждаме – самите хуни са масагети, т.е. траки, които са се заселили в Средна Азия в незапомнени времена. Това обяснява защо погребалните ритуали след смъртта на Атила са като тези на траките и произлезлите от тях скити.

 

Йордан, явяващ се съвременник на Прокопий причислява масагетите към семейството на гетите и изказва твърдение, че след войната с цар Кир (случила се преди повече от 2500 години бел.авт.), тези хора се установяват в Малка Скития (Добруджа) и там основават град Томи по името на своята царица Томира.

 

Мястото, което траките масагети обитават обхваща и територията, в която се намира Онгъла, а това обяснява странното твърдение на Теофан, че хората на Аспарух се установили на място, което на техния език е наречено Онгъл. От тези сведения става ясно, че княз Аспарух не е идвал от никъде, неговите предци са обитавали Малка Скития, наречена днес Добруджа векове преди римляните да дойдат на Балканите.

 

И наистина – стотици преди римляните да окупират земите ни, в пределите на Добруджа властват царе с имена, които са сродни на това на Аспарух. Става дума за благородниците Хар-аспос и Адр-аспос. Само година след публикацията на д-р Бакърджиев нашият историк и езиковед Веселин Бешевлиев представя работа, в която прави опит да изкара името на княз Аспарух иранско по произход. Царствалите на Балканите преди повече от 2200 години Хар-аспос и Адр-аспос не са споменати изобщо.

 

Не е споменато и това, че името на Аспарух е сродно и на едно от названията на Тракийския Херос Ут-аспиос. Не е споменат и друг важен факт: вариантите Есперих, Исперих също притежават паралели в тракийската ономастика, по-точно в още един епитет на Хероса: Вед-еспис, а и в тракийското селищно име *Ар-испа, Ар-исба, при чийто анализ Леонид Гиндин тълкува *ispa/испа като тракийска дума за кон.

 

За представителите на казионната наука е абсурдно Аспарух да бъде свързван с древното балканско население, но фактите са си факти. Това, че определена група хора са предпочели да си затворят очите за неудобните данни, не означава, че данните ще изчезнат.

 

Впрочем, дори и днес доста учени се преструват, че не познават информацията показваща, че титлите им са получени благодарение на защитаване на заблуди. Нормално е тези хора да са стреснати, нормално е да са изплашени, но е нормално и да си посипят главата с пепел и да признаят грешките си. Няма перфектни учени, всеки прави заключенията си въз основа на информацията, която притежава, а мнозина се подават и на натиска, оказан от определени сили.

 

Времената, в които живеем обаче са такива, че е крайно безотговорно, дори граничещо с престъпление, да се потиска истината, и то истина, която да даде напълно оправдана гордост и самочувствие на народа ни. Без вяра в себе си, без уповаване на собствените си сили и възможности, ние просто няма как да оцелеем. Призивът ми към българските учени е: Ако не можете да бъдете водачи – поне не бъдете палачи!

 

 

8.08.2021 г.

НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ

 

Малко хора знаят по какъв начин е избрана 681 година – началото на българската държавност. Датировката не е получена в следствие на задълбочени проучвания. Годината не е избрана след обстойна проверка на всички налични документи и сведения от ономастика, археология, антропология. Колкото и странно да изглежда, познатата на всички ни 681-ва година е приета най-произволно. Разчита се само на едно кратко сведение принадлежащо на духовник от Апамея.

 

В Гръцки Извори за Българската История срещаме следния пасаж: “На 16-то заседание на Шестия вселенски събор в Цариград (9 август 681 г.) , свикан във връзка с монотелитската ерес, присъствал и презвитер Константин от Апамея (Сирия). В своето кратко слово сирийският свещеник засегнал неотдавнашната война между византийци и българи и споменал за поражението, което византийците претърпели. Сведението, което се съдържа в речта му, е извънредно важно въпреки краткостта си, защото въз основа на него може с положителност да се определи датата на пристигането на първобългарите на Аспарух при Дунава, именно през 680 г., както и датата на главната им победа над византийските войски – точно към края на пролетта на 681 г. Въз основа на това посочване старата дата за възникване на българската държава – 679 г. – бе поправена на 681 г.(ГИБИ, Т. III, 1960, c.169).

 

Сведението е интересно, спор няма, но за жалост то не е подложено на адекватен анализ. Ще обясня какво точно имам предвид. През лятото на 681 г. Константин Апамейски не говори за война между византийци и българи, а за война с България, т.е. на България се гледа като на вече съществуваща държава.

 

Нека помислим логично: aко действително държавата ни бе основана през пролетта на 681 г., то просто няма как, само няколко месеца по-късно Римската Империя, която познаваме и като Византия, да даде официално признание. 

 

Такова нещо е невъзможно. Римската Империя (Византия) не отстъпва току-така територии, а и не се примирява със загубите си само за няколко месеца. Балканите са изключително важна област – богати са на природни ресурси, а и дават най-добрите войници за легионите. Това е причината на Балканите да бъдат изградени 8 пъти повече (800% !) крепости, отколкото в владенията на империята в Азия (Curta, The making of Slavs, 2007, c.88).

 

И точно този ценен регион e отписан за рекордно кратко време? Не е ли това наивно и несериозно разсъждение от страна на историците, опитващи се да наложат 681 г. като година на началото на българската държава?

 

Да оставим настрана пълната липса на логика в мигновеното признаване на България от страна на Римската Империя (Византия). Проблемът е в това, че съществуват сведения за по-ранно съществуване на държава или област България, притежаваща известна автономия.

 

Добре известно е, че хора с име българи участват активно в борбата на тракиеца Виталиан срещу император Анастасий. Цитирайки Йоан Малала д-р Ганчо Ценов пише следното: “Във времето на неговото (Анастасиевото) царуване тракиецът Виталиан под някакъв си предлог, казвайки, заради заточените владици, и завзе Тракия, Скития и Мизия, до Варна и Анхиало, предвождайки голямо множество хуни и българи. “ (Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, 1988, с. 91).

 

За същото събитие пише и Теофан, като дори споменава и точната година – 513 г. А още едно потвърждение за присъствие на българи на юг от Дунава в този период получаваме и от Манасиевата хроника. Цитирайки Йордан Иванов, д-р Ценов дава ценните сведения: “При Анастасiи цари начаше бльгаре поимати землю сiю, прошьдше Бьдыне, и прежде поимати Длнею землю Охридскую и по том сiю Вьсу.“ (Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, 1988, с. 91).

 

По-важното е това, че д-р Ценов укрепва твърдението си ползвайки уникалното сведение на Йоан от Никиу, според когото, след битката с римляните, Виталиан се оттегля в провинция България (Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, 1998, с. 33). Това се случва около 166 години преди Вселенския събор, на който Константин Апамейски говори за България.

 

Какво установяваме до тук:

-        От едни сведения знаем, че Виталиан предвожда българи срещу армията на император Анастасий, като бунтът започва през 513 г.

-        От други сведения научаваме, че областта, в която Виталиан се оттегля носи името провинция България, т.е. касае се за регион, който Римската Империя счита за свой.

-        За да се наложи название на една географска област е нужно доста време, а това означава, че въпросната провинция България е съществувала около 150 години преди сблъсъка на българите на Виталиан с римските легиони, т.е. още през IV в.

 

След малко ще разберем, че доказателства за това има и то доста солидни. Понеже тази информация е от огромна важност, представям линк към хрониката на Йоан Никиуски. Така тези, които хранят някакви съмнения, могат лесно да проверят дали такова сведение съществува и да се уверят в неговата истинност: “Cyril the general retired into the city named Odyssus, and stayed there while Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.” Chron. LXXXIX. 75

 

https://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

 

Имащият египетски произход  Йоан не е обременен с наследствената омраза, която гръцките летописци хранят към дедите ни и за него не е проблем да каже истината. Всъщност едни от най-ценните сведения за миналото ни ние получаваме от хора, които не са гърци. Ярък пример за това е Св. Йероним, познат още като Йероним Блажени и Йероним Стридонски. Той е далматинец, т.е. илирин, а илирите са съседи и близки роднини на дедите ни познати като траки в далечното минало.

 

На живелия по времето на късната Античност Йероним бива приписан един важен документ. Става дума за древна карта, която представя и Балканите, а областта Мизия е наречена и България (по-точно Mesia hec et Vvlgaria). Конрад Милер – човекът, който публикува ценната карта смята, сведенията, по които тя е съставена са от IV в., по-точно от 388 г.  (K.Miller, Mappae mundi - Die älteste Weltkarten,  Stuttgart, Jos.  Rotscheverlagshandlung, 1898, z.1).

 


Нашите историци упорито отказват да приемат, че през IV в. за областта Мизия може да е съществувало и алтернативно име Vvlgaria (според мен древен вариант на името България). Специалистите ни отказват да приемат и, че в този период, на юг от река Дунав има българи, било то като федерати, съюзници на Римската Империя. Това поведение е меко казано странно, защото съществуват и други данни, потвърждаващи присъствието на българи в Мизия и то още преди 388 г.

 

Анонимният автор на “Старините на Цариград” най-уверено твърди, че император Константин Велики (306-337 г.) докарал водопроводни тръби от България. За историците ни въпросното сведение е недостоверно, споменаването на България   доказвало късния характер на летописа (GIBI, Т V, c.322, бел.1). Учените ни явно се притесняват от това, че името на страната ни е споменато около 350 години преди идването на княз Аспарух.

 

Специалистите ни имат странна логика. Те приемат за свещена истина това, че 681 г. е началото на българската държавност, макар никой автор от късната Античност или ранното Средновековие да не изказва подобно твърдение. Историците ни просто приемат един исторически извор за достоверен, понеже отърва на това, което те защитават, а друг исторически извор, показващ, че грешат, те отхвърлят, без да са си направили труда да проверят дали има и други данни, позволяващи да се приеме, че дълго преди 681 г. е имало българи, а и област България на юг от Дунава.

 

Летописецът, който изказва твърдението, че Константин Велики докарва водопроводни тръби от България през IV в., прави и други твърдения, които са трън в очите на казионните учени. Авторът (явно от негръцки произход) свързва император Константин с градежите на Плиска и Преслав. Тук не става дума за някакво бегло споменаване, а за представяне на забележително подробни сведения:

 

-        Посочена е точната сума, която е отпусната за строежите, а именно 600 златни кентинария: огромно количество средства, милиони златни солиди, което и обяснява величието на градежите на Плиска и Преслав.

-        Посочени са имената на отговорните за строежите на Плиска и Преслав служители на император Константин Велики, това са Урбикий и Салустий. Те са реални лица, живели през IV в., а не измислени персонажи.


 

Реално, сведението на автора, свързващ Константин Велики с имащите български имена Плиска и Преслав, се потвърждава и от друго място. В работата си “За управлението на Империята” Йоан Лидийски споменава нещо много интересно. Той казва, че когато Константин Велики напуснал Рим (началото на IV век бел. авт.), по императорско решение, онези сили, които пазели Истър (Дунава бел.авт.) се пръснали по долна Азия, а държавата изгубила за хазната си Мизия и Скития  (ГИБИ, Т. II, c.99).

 

Ако някой император може да се нарече мъдър и разсъдлив, това е Константин Велики. Той реформира и стабилизира Римската Империя, премахва заплахата от нахлуващите германски племена, въвежда златния солид, спира гоненията над християните. Такъв човек не би направил необмислени неща. Защо обаче Константин I оставя северната граница незащитена, а и позволява на Мизия и Скития (Добруджа бел. авт.) да не плащат данъци? Какво може да е накарало способният император да стори това?

 

Има съвсем логично обяснение, което е в пълна хармония със сведенията за финансирането на строежите на Плиска и Преслав, а и за появата на алтернативното име на Мизия – България, но данните не са популярни, защото показват грешките на казионните учени. През 80-те години на ХХ в. Георги Сотиров убедително доказа, че император Константин I е от тракийски, по-точно мизийски произход. У нас работата на способния учен бива дълго време игнорирана, но понастоящем съвестни хора са се погрижили тя да стане достъпна. Приложеният линк води към превод на творбата на Сотиров на български https://www.otizvora.com/2005/08/6970/

 

Известно е, че Константин Велики воюва с хората обитаващи земите на север от Дунава, но също така и, че този владетел приема около 300 000 сармати и сключва мир с племената на север от Дунава (Anon.Vales. VI.32). Важна подробност в случая е това, че Прокопий Цезарийски определя сарматите като част от семейството на гетите (B.G. III.ii.2-3),  а гетите са определени от Херодот като най-храбрите траки (Her. IV. 93).

 

Страбон от своя страна обяснява, че гетите, подобно на своите родини на мизите, обитават земите на север и на юг от Дунава и говорят същият език както и останалите траки. Същият автор добавя и това, че по времето на консул Елий Катон, на юг от Дунава са пресeлени 50 000 гети, които вече се наричат мизи (Strab. VII.3.2, VII.3.10).

 

Тук е мястото да се уточни, че в продължение на около 1100 години мизите, от чиито среди произлиза император Константин Велики биват отъждествявани с българите, а Мизия с България.

 

Запознати с тази информация ние разбираме, че действията на имащия тракийски произход император са напълно логични. След сключване на договор със своите сънародници обитаващи северните и южни брегове на долния Дунав, Константин I  изтегля легионите попълнени с римяни, германи, арменци, келти и др., и позволява на тракийските жители на провинция Мизия да я управляват сами. За да имат достатъчно средства, императорът оставя приходите от данъци в ръцете на хората, на които той дава известна автономия. Те както споменава Йордан биват наречени федерати, т.е. съюзници, и му предоставят армия от 40 000 души (De Origine Actibusque Getarum, 111-112).

 

След получаването на такава голяма армия, чиято цел според Йордан е да се бори с враговете на императора, като знак на доверие, а и благодарност, Константин Велики отпуска средства за изграждането и укрепването на няколко мизийски селища, а именно Плиска и Преслав.

 

Прочее, сведенията от археологията потвърждават, че началните градежи на носещите български имена Плиска и Преслав са започнали през IV век, когато Мизия (областта в която са Плиска и Преслав) е наречена България.

 

Макар да е привърженик на теорията за тюрския произход на старите българи, проф. Ваклинов признава, че строителството с едри каменни квадри има известна стара традиция в Малка Скития (Мизия) датираща от края на римската епоха – IV век (Формиране на Старобългарската Култура, 1977, с.92). Не само квадрите, но също така розовия хоросан, смесения градеж (opus mixtum), характера на отбранителните съоръжения на Плиска и Преслав са типични за архитектурата на късната римска епоха. По този въпрос пише археологът Атанас Милчев, чийто труд, макар да е аргументиран перфектно, не се приема от колегите му, следващи предано теорията за азиатските корени на Аспаруховите българи.

 

Освен историческите извори и данните от археологията, ние разполагаме и със сведения от областта на ономастиката, които ни позволяват да приемем, че българи са населявали земите на юг от Дунава още по времето на Античността. Имената на намиращите се в Мизия селища Водас, Залдапа, Карсо, Кисти диза, могат лесно да бъдат обяснени със стблг. вода, златъ, вапа, краса, чистъ, зидъ.

 

Ясно е, че още по време на Античността, една част от дедите ни са обитавали земите на юг от Дунава и в определени периоди тези наши предци са се радвали на известна автономия (поне по времето на Константин Велики и Виталиан). Ясно е и, че името българи принадлежи на траките от групата на мизите. Дали обаче IV в. може да се приеме за началото на българската държавност?

 

Ако считаме за достоверни сведенията от “Именника” (на българските владетели), трябва да приемем, че началото на българската държавност е положено през II век. Все пак, в създадения през Средновековието документ, се твърди, че петстотин и петнадесет години преди княз Аспарух (т.е. някъде през 165-170-та година), дедите ни са имали свое княжество от другата страна на Дунава: “сии ҃е кнѧзь дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаia лѣтъ. ҃ф.҃еі...“ (т.е. на север от Дунава бел. авт.).

 

Тази територия по време на Античността е обитавана от древнобалканските народи гети, мизи, беси, карпи, костобоки, сармати и др., като най-многобройни са гетите, познати на и като даки. Римляните считат живеещите в този регион траки за голяма опасност и по сведения на Страбон още Цезар е имал намерение да организира военна кампания. До война се стига доста по-късно – по времето на император Домициан. Той обаче не успява да покори северните траки и дори е задължен да им плаща известна сума.

 

                                           Дакийски конници, изобр. по Бартоли

Промяна идва по времето на император Траян, който през 105 г., в последствие на два похода успява да победи цар Декебал, да заграби съкровищницата му и да установи контрол над голяма част от владенията на тракийския владетел. Въпреки смъртта на Декебал, а и загубата на злато, сребро, хора и добитък, северните траки не са заличени от историята. В гъстите гори и стръмни хълмове на Карпатите, а и в блатата на Гетската пустиня (Северна Добруджа), римляните нито могат да използват своята традиционна тактика, нито пък бойните си машини. Теренът предразполага към битка на човек срещу човек, а тук нашите предци са по-силни. Знаейки това римляните така и не предприемат сериозни кампании на север и на изток от завоюваните от император Траян територии.

 

Докато до 105 г., господстващата група в държавата на Декебал са гетите, след неговата смърт и ликвидирането на гетската благородническа прослойка, идва ред на мизите да поемат водачеството над северните траки в свои ръце. През втората половина на II век, по-точно 170-та година, под водачеството на костобоките, които се явяват едно от мизийските племена, се стига до възраждане на държавата на северните траки, възраждане започнало с мащабно антиримско въстание.

 

Бунтовниците траки, наречени от Павзаний разбойнически тълпи, не просто преминават Дунава и помитат всички римски войски по пътя си, но стигат даже до сърцето на Гърция – Термопилите.

 

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%BA%D0%B8#/media/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:011_Die_Tongefasse_der_Lipnica-Kultur(Gruppe)_im_Raum_zwischen_Dniester_und_Moldau_in_der_Zeit_vom_1_Jh._v._Chr._bis_zum_5._Jahrhundert,_Kostoboken_(dakischen_Volksstamme).JPG

Керамиката на костобоките е от същия тип, както и тази от по-късните култури Черняково и Сънтана – Муреш, като същата керамика се среща и в Плиска, което е напълно в реда на нещата.


Времето на избухването на въстанието е от интерес за нас защото съвпада с нулевата година от “Именника” – 170 г., а това едва ли е случайност. Не е случайност и факта, че дедите ни носят титлата княз, а държавата си наричат княжество. Мизите, наречени още българи, макар да са най-близки роднини на гетите, все пак са отделна група, която се управлява от друга династия. В такъв случай титлата княз е употребена съвсем справедливо.

 

Следвайки фактите, от които повечето историци бягат като дявол от тамян, трябва да кажем, че за сигурно начало на българската държавност може да се приеме II в., по-точно 170 г. – времето на голямото антиримско въстание. През IV в. дедите ни, които са под римска власт успяват да получат известна автономия от своя сънародник на римски престол – Константин Велики. Тогава са започнати строежите на Плиска и Преслав, а и тогава е построен мост над Дунава, за да могат намиращите се под Константинова опека българи да търгуват лесно със своите съседи обитаващи земи на север от голямата река.

 

По-късно правата на предците ни обитаващи Тракия биват ограничени от император Анастасий и това води до бунта на предвождащият българи Виталиан в началото на VI в. Около век и половина по-късно, в края на VII в. свободните траки успяват да прогонят римляните византийците от земите ни и да присъединят голяма част от територията на юг от Дунава към Българското Княжество съществуващо още през II в. Така става ясно, че 681 г. е само годината на разширението, обединението на българските земи, а за официална година трябва да се приеме 170 г.

 

Разбира се можем да се върнем още по-назад във времето VI в. преди Христа, колкото и странно да звучи това. Нека не забравяме, че редица стари автори отъждествяват дедите ни със скитите и хуните. Скитите са наречени тракийски народ от Стефан Византийски, а тяхното присъствие в Добруджа предхожда идването на римляните с дълги векове.

 

Хуните от своя страна, са наречени от познаващият ги добре Прокопий масагети. Самите масагети Херодот причислява към скитите, а Йордан счита масагетите за част от семейството на гетите. Този автор дори твърди, че след войната с Кир Велики масагетите на царица Томира се установяват в Малка Скития (Добруджа бел.авт.) и там основават град Томи (De Origine Actibusque Getarum 62). Точно в същия регион, недалеч от Томи Йордан локализира Sedes Bulgarorum селищата на българите, станали известни с несправедливостите, които римляните извършват срещу тях (De Origine Actibusque Getarum 62).

 

Примемем ли, че под несправедливости Йордан има предвид действията на император Анастасий, а и другите владетели на империята, които не са се съобразили с волята на произлизащият от средите на мизите Константин Велики, то излиза, че началото на българската държавност на Балканите може да се положи дори преди основаването на Римската Република – VI век преди Христа.

 

Дългата традиция на държавност показва защо въпреки няколко чужди владичества, българите съумяват не просто да оцелеят, но дори да се освободят и да възродят до голяма степен старата си мощ и величие. Дългата традиция на държавност обяснява защо от средите на потиснатите през XIX в. българи се раждат генерали с невероятен талант – хора доказали на света, че народът, с който започна историята все още има огромен потенциал.