30.08.2018 г.

ОТ КОЛКО ВРЕМЕ СЕ ЗНАЕ ЗА ВРЪЗКАТА НА БЪЛГАРИТЕ С ТРОЯ?


Oмир едва ли е предполагал колко дълго време ще бъдат четени неговите творби. Троя се превръща в магическо място, с което мнозина правят упорити опити да се свържат. По поръчка на император Октавиан Август, старият автор Тит Ливий създава история, в която корените на римския народ биват търсени сред потомците на троянеца Еней.  Около седем века по-късно, търсейки необходимата слава за младата си държава, франките (меровингите) се опитват да си припишат троянски произход, като за това споменава Фредегар.  



По-късно, по времето на княз Омуртаг,  в Британия се появава “Historia Britonum”, в която Брут – човекът, за когото се претендира да е дал името на острова, е наречен потомък на Еней. Навярно още на времето е било ясно, че се касае за измислица, но поради слабата известност на историческата работа, едва ли мнозина са изказали някакви възражения.

Скандинавците също не се колебаят да положат корените си в отделечената на хиляди километри от тях Троя. Исландецът Снори Стурлусон прокарва виждането, че спомеватият в сагите град Асгард е Троя и, че Тор е син на дъщеря на цар Приам и е отгледан не къде да е, а в Тракия.

Не можем да пропуснем и свободните съчинения на кръстоносците. Те най-нагло дават като причина за грабителския си поход твърдението, че са потомци на старите трояни и не са тръгнали да завоюват чужди земи и богатства, а единствено и само искат да освободят бащините си земи.

Иронията е, че по това време, всеки човек запознат с “Илиада” е знаел прекрасно, че Хекуба – майка на Парис (Борис бел.моя) и първа съпруга на троянския цар Приам, е дъщеря на фригийския владетел Димант. Позната е била и историята на Дардан – праотецът на трояните, добре известно е било, че той също е от тракийски произход.  

От друга страна, в същата тази епоха, в Римската Империя (Византия) и Западна Европа се знае добре, че българите са потомци на хората, които Омир, Херодот, Страбон и др. наричат траки. Бретонецът Вилхелм нарича цар Калоян предводител на траките.

В работа на Димитър Ангелов намираме едно интересно изказване на монахът Фулко: “ ...Vulgariorum, quos vocitant Thracas, ut habent monumenta priorum.“ – “…българите, които назовават траки според предишните паметници.” Тук става ясно, че има не едно, а няколко исторически свидетелства, според които българи и траки са едни и същи хора. За жалост Фулко не посочва конкретно кои извори е използвал, но точно това показва, че въпросните свидетелства са били добре известни.

Друго ценно свидетелство е това на Йоан Цеца, според когото българите са потомци на пеоните. Йоан Зонара също прави отъждествяване на българите от негово време с пеоните. Същите тези пеони, по сведения на Херодот, са колонисти от Троя. Недалеч от града на цар Приам са били владенията на мизите, които вземат участие в защитата на Троя. Тук е мястото да се отбележи, че освен колективното название траки, а и пеони, старите българи са били наричани и мизи. Това правят живелият през Х век Лъв Дякон, творилият през XII век Никита Хониат и др.

Както и да погледнем, през XII-XIII век вече са съществували предостатъчно данни, които са позволявали да се приеме, че българите бивайки потомци на траките, са едиствения народ, който има правото да изяви някакви претенции към Троя. Както римляните (византийците), така също и представителите на западноевропейските народи са знаели добре истината, но тя не ги е интересувала изобщо.

Съперниците на дедите ни са следвали упорито своите планове и ни най-малко не са се свенили да излъжат, да си присвоят нашата история и даже да започнат непровокирани военни действия срещу  нас българите.

Нека видим как стои въпроса с наследниците на градителите на Троя в ново време. С появата на лингвистиката става възможно да се установи със сигурност кой народ къде е живял в даден период от време. Всеки език има свои особености, свое словесно богатство, които биват отразени в имената на градове, реки, местности.

Нека се спрем на няколко названия локализирани в областта Троада: Илион, Зелея, Кебрене, Скамандър, Тимбрис. Илион е алтернативното название на Троя, благодарение на Стефан Византийски знаем, че град с такова име се среща и на Балканите, по-точно Тракия. Лингвисти като Вл. Георгиев и др. дават обяснение със стблг. илъ-кал, глина. По-интересно е това, че дори в ново време на наша територия има топоними като Иловица, Иловацата, т.е. сродни на омировия Илион.

Омир споменава и река Скамандър, позната също и като Камандър. Цитиращ Георгиев, Леонид Гиндин дава тълкуване на елемента кам с kamy/камы-камък, като добавя, че Камандър означава каменна рекаStein-fluß. В такъв случай, българската успоредица на името на троянската река е Каменица. Както в Северна (приток на Вит), така и в Южна (приток на Рилска) тече река назовавана Каменицa.

В Троада тече река Кебрен, има област Кебрения, а и град Кебрене. Те съотвестват на имената на българските реки Цибрица позната по време на Античността като Κέβρος и Цибър. Те могат да се обяснят с блг.глаг.цибрея-светлея, ясен съм.

Интересно е и названието на троянската река Тимбриос. Леонид Гиндин сравнява името и с фригийските  и витинските Тембриос, Тембрион, Тимбрис. Сродно е cпоменатото от Прокопий тракийско селище Тамонбари, а и името на тракийската река Тимок, чието име Владимир Георгиев тълкува със стблт. тьма-тъма. Съвременна българска успоредица е името на река Темщица (Западна България).

Авторът на “Илиада” споменава за намиращият се в подножието на планината Ида град Зелея, названието може да се изтълкува с помощта на стблг. зелиѥ-зеленина, трева, а българската успоредица е името на село Зелениково, Пловдивска област.

Тук е мястото да се отбележи, че по принцип тракийското присъствие в Троада не се отрича от учените. Проблемът е, че като цяло археолозите са склонни да приемат, че старите балканци идват в региона едва към XII в.пр. Христа. И това не е малко разбира се, но реално дедите ни са основателите на Илион, а не късни пришълци.
Нека помислим логично, ако Илион е най-старото име на възпетия от Омир град, който е споменат от хетите още през XVII като Wilusa, а и името е признато за тракийско, то какво дава право да се говори за тракийско присъствие в Троада цели 500 години по-късно?

Има и друго, нима това, че името Илион- Wilusa е регистрирано в хетски архиви през XVII в.пр. Христа, означава, че селището не е по-старо? Чужди учени са публикували информация, която ни позволява да приемем, че дедите ни наричани в далечното минало траки, са обитавали Мала Азия преди хетите, а дори и, че станали благородническата прослойка на траките.

Макар да се прави уточнения, арменският учен Вахан Куркжиян твърди, че хетите са смесен народ – основата е представена от хора от азиатски произход, които обаче са доминирани от обитаваща земите край Боспора аристокрация говореща индоевропейски език: “Hittites were a composite people, fundamentally of Asian origin, but dominated by Indo-European aristocratic elements from the neighborhood of the Bosporus.


Траките са единственият кандидат за въпросната хетска аристокрация и това би обяснило защо хетите почитат тракийските богове Арес и Епта под имената Яриш, Хебат. Нещата са от ясни по-ясни, но са в унисон с общоприетите теории и поради това никой наш учен не се осмелява да тръгне против течението.

Доказателства има достатъчно защото не само ономастиката доказва това, че дедите ни са най-древните цивилизовани обитатели на Троада, но и археологията. Намерените в Троя предмети със знаци имат паралели не къде да е, а в руните на старите българи. За жалост по този въпрос цари гробно мълчание.

Сравнения на знаци от Троя със старобългарски руни



Вярно е, има такива учени, които говорят за трако-троянските връзки и дават ценна информация, но истината трябва да се каже до края, а не тихо и смутено да се дават части от нея. Което е наше си е наше и трябва да си го изискаме, а не покорно да се свиваме и да чакаме чужденци да ни диктуват какво можем да кажем и какво не.

Дедите ни станаха велики и устояха на много врагове не с чакане, свиване и смирение, а със защитаване на своето. Помислете – случайно ли е това, че Галия е покорена от Цезар за 5-6 години, че ибери и лузитани са завладени също бързо, че Гърция е направо прегазена от римляните, но на легионите от Вечния град са им нужни почти три века да сложат дедите ни под своя власт, и то не всички.  

Рим така и не посмява да се тръгне против предците ни останали в Източните Карпати и Черноморските степи. Именно тези непокорни и мразещи веригите хора, са героите, които освобождават земята ни през 680-681-ва година. Предани на своята традиция, имащи сила и упоритост, дедите ни са направили това, което навремето е считано за невъзможно. Показали са, че неслучайно в древните легенди техния произход се извежда от въстаналите срещу боговете гиганти, които макар и изпепелени от мълниите на гръмовержеца, не изчезват а дават начало на нов народ, който се изправя от пепелищата и показва, че нищо не може да го унищожи.


5.08.2018 г.

БЪЛГАРСКАТА ТРАДИЦИЯ НА БЛАГОРОДСТВО

Днес, благодарение на информацията от книгите на проф. Асен Чилингиров, Ганчо Ценов, Юлия Хаджи Димитрова, Александър Мошев, Андрей Киряков и др. повечето от нас са разбрали, че историята ни започва не през 681-ва година, а няколко хилядолетия по-рано. Сведенията от творбите на родолюбивите изследователи на миналото ни, убедиха всеки разумно мислещ човек, че траки и българи са имена на един и същ народ, който обитава Балканите от незапомнени времена.

Както спомена проф. Чилингиров, над този народ е проведен най-страшният геноцид в историята на човечеството, като са избити не само много милиони xopa, но и са създадени чудовищни лъжи. Част от тези лъжи господстват и днес поддържани активно от чужденци, а за жалост и от живеещи сред нас чуждопоклонници, следващи единствено интереса на кариерата си. Това е причината дори понастоящем известна част от сънародниците ни да вярва на абсурдите за “изчезването” на траките и за идването на “азиатските” българи.

Лъжите обаче се срутват една след друга, докато истината за произхода ни, а и за деянията на народа ни, си пробива упорито път отваряйки очите и душите на мнозина. Тези, които са прозрели чии потомци са, стават други хора, осъзнават каква сила е скрита в гените им, осъзнават също, че тази сила може и трябва да се използва. Историята не е просто статистика – сбор от дати и събития, не е и орден, който можем да забодем на дрехата си и да се гордеем с него. Историята е пример, деянията на дедите са пример и то пример, който ние трябва да следваме. За това е добре да се запознаем с всички качества на своите предци.

Всеки може да натрупа богатства, било с ограбване на други народи, било с измами. Всеки може да използва чуждия труд, за да издигне огромни и смайващо красиви сгради. Всеки може да си създаде титли и да се пъчи с тях. Всеки може да се накичи със злато, сребро, скъпоценни камъни, медали, но нито богатството, нито дворците, нито украшенията, нито титлите ще направят някого благородник.

Благородникът се познава по излъчването, той е особен човек и се отличава от другите дори да е със стари дрехи. Благородникът се познава по начина на общуване, той не крещи, не изпада в истерии, а винаги остава спокоен осъзнаващ добре своята вътрешна сила. Благородникът се познава по деянията, неговият път е белязан с добри дела, светлина и възхищението на хората, които са имали щастието да се докоснат до него.

Към която и епоха на историята си да обърнем поглед, ще установим, че неизменимото качество на българите е благородството. Дедите ни никога не са ползвали своята сила, за да ограбят, поробят, или асимилират други хора, макар да са го можели. Пазели са своето ревниво, защитавали са род и Родина с цената на живота си, но трябва да се каже и това, че предците ни при първа възможност са търсели мира.

По време на Античността, на дедите ни наричани в тази епоха с името траки, се е гледало като на необикновено силни и войнствени хора. Вярвало се е дори, че богът на войната произлиза от средите на  гетите. Въпреки, че са били господари на бойното поле, за разлика от другите народи, нашите предци са се отнасяли хуманно със своите пленници. Знаем за това благодарение на една история разказана от Страбон:

“Дромихет бил цар на гетите по време на диадохите на Александър Велики. Лизимах повел войска срещу гететите, но Дромихет го победил и заловил жив, след това му показал собствената си бедност, а и тази на народа си, също и независимостта си от други хора, а накрая го убедил да не води война с такива хора и вместо това да се отнася с тях като с приятели. След като му обяснил тези неща, отнесъл се с него като с гост (а не пленник), сключил приятелство с него и го пуснал на свобода.”- Strab.VII.3.8.   



Тези действия са се развили през III век преди Христа, но традицията на хуманно отношение към военопленниците е жива и през Средновековието, а и как да е различно, след като траки и българи са названия на едни и същи хора, но от различни епохи. Около 1500 години след времето на Дромихет, летописецът Георги Пахимер твърди, че българите имат обичай да освобождават невредими пленниците, с изключение на знатните и големите.

Всъщност дедите ни са освобождавали дори пленените благородници след известно време. Знаем за това от хрониките на Йоан Скилица, който разказва, че семейството на бъдещия император Василий I било пленено от българите, но след време е освободено от княз Омуртаг заедно с още други  поданици на Римската (Византийската) Империя. В това събитие срещаме доста интересен момент, а именно това как впечатлен от държанието и външността на Василий, който по това време бил още дете, на изпровождане българският владетел Омуртаг го прегърнал, целунал го по бузата и му дал една ябълка. За такава естествена благост, римляните (византийците) са можели само да мечтаят.

Не зная как се е измъкнало това сведение показващо истинския облик на българския владетел, когото византийските хроникьори обикновено описват като строг, жесток и непреклонен, но трябва да сме благодарни на съдбата за това признание на Пахимер

Bъпреки, че са били силни и горди хора, дедите ни са се стремели да избягват кръвопролитията. Свидетелства за това има от средата на първо хилядолетие преди Христа. Херодот разказва една интересна история засягаща бунт на скитите срещу техният цар Скил и за избирането на нов владетел – Октамасад. От страх за живота си Скил избягва в Тракия при своите роднини и това става причина  Октамасад да потегли на война срещу траките, които по това време са управлявани от мъдрия владетел Ситалк. Двете армии се срещат на брега на Дунава, но преди да се стигне до сблъсък тракийският цар праща послание на повелителя на скитите: “Защо да мерим сили в битка, в твоите вени тече моя кръв, ти си син на родната ми сестра. Нека аз ти доставя твоят брат бежанец, а ти ми дай моя, който отдавна се крие в държавата ти. По този начин никой от войниците ни няма да пострада.” – Her.IV.78-80.  

Поведението на одриския цар показва, че едно по-късно изказване на Демостен е напълно оправдано. То гласи - Траките нямат обичай да се убиват един друг.” Действително Ситалк отвежда невредим своя брат в Тракия. Напълно възможно е този брат да е погребан в една от могилите край село Дуванлий, защото там е намерен златен пръстен с надпис Скитоток. Най-вероятно Скитоток е син на цар Терес и дъщерята на скитския цар Арияпейт. Това обяснява защо е определен като брат на Ситалк и защо е потърсил убежище при скитите.

Освен за Ситалк, гръцките автори казват добри думи и за друг одриски цар :“Котис II бил мъж с впечатляващ външен вид и притежаващ забележителни способности на военен тактик.  Toзи владетел се отличавал със своето спокойствие и благородно излъчване.

Живелият по-рано Котис I се е отличавал също със своето благородство и достойнство. Валерий Максим разказва следното : “Когато цар Котис чул, че атиняните го даряват с атинско гражданство, той отвърнал- “Тогава и аз им давам правата на своя народ”. Така благородният владетел показал благородния си дух подчертавайки, че в никакъв случай Атина не стои над траките.” - Valer. Max. 3.7.7.

За същия този одриски благородник е известно, че бил с горещ темперамент, но добре осъзнавал това и търсел начин да озапти гнева си. Плутарх предава една интересна история:  “Някакъв човек подарил на Котис красиво изрисувана ваза. Царят я разгледал внимателно, удивил се на красотата и, но вместо да я остави в покоите си, я разбил в земята. Когато го попитали защо е направил това, Котис отговорил, че харесва съда много, възхищава се от изяществото му, но се бои, че ако някои от приближените му по невнимание счупи вазата, в гнева си той би наказал провинилия се твърде жестоко.” Със счупването на вазата от самия цар това е избегнато и става ясно, че Котис е ценял хората повече от луксозните предмети.

Добри думи са казани дори за ненавижданият от римляните Спартак. Докато Гай Юлий Цезар, все още помнещ събитието разтърсило Вечният град отказва да спомене водачът на бунта на робите и така възнамерява да обрече името  на тракиеца на забвение, то Плутарх си позволява да напише, че противникът на Марк Лициний Крас – дошлият от Тракия Спартак, се отличавал не само с необикновена сила и храброст, но и с това, че бил мъдър и притежавал благороден дух – Plut.Crass.VII.


                           Смъртта на Спартак - картина на Херман Фогел
https://en.wikipedia.org/wiki/File:Tod_des_Spartacus_by_Hermann_Vogel.jpg

Съществуват и други примери, от които става ясно, че нашите деди, потомците на Арес – траките, не са просто родени за битки хора, но притежават качества достойни за уважение. По времето на Омир, мизите (наречени от Димитър Хоматиан българи) се славят като ненадминати бойци в ръкопашния бой. Това е известно и на живелия по-късно Посидоний, чието свидетелство е преразказано от Страбон – “И говори за мизите като за прочути в бой ръкопашен, защото са непобедими хора…” -Strab. VII.3.8. Тези непобедими хора обаче са известни не само със своята сила, но също със своята доброта и умерен нрав“Посидоний разказва за мизите, че поради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, даже и тези от собствените си стада. Вместо месо, те ползват мед, мляко и сирене, живеят като миролюбиви хора и поради това са наречени богобоязливи и капнобати. ”- Strab. VII.3.5.

Страданията могат да променят хората, да изгонят доброто от тях. Страданията могат да  изгонят честността от сърцата и да насядят в душата злоба. Ние обаче сме някакво уникално изключение. Въпреки зверствата на перси, римляни, гърци, османлии и др. въпреки, че дедите ни са избивани, измъчвани, продавани като стока по пазарите на Ориента, ние сме останали хора на светлината. Това е направило впечатление на чужденците посетили земите ни.

Станка Минкова и Трифон Трифонов предават думите на френския пътешественик Сиприен Робер посетил земите ни през XIX век: Макар от петте народа на полуострова (Балканите) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина. Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав. Почтеността му стои над всяко изкушение...”

В същият период от време, Джеймс Бейкър остава смаян от качествата на дедите ни: “Те (българите) притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, взаимно си помагат и подтикват изоставащите, търпеливо обучават тези, които имат нужда от подкрепа, не се примиряват, докато не започнат да се движат всички заедно напред. Ние считаме, че българите са народ, способен на велики дела."

О.Лернер споделя следното: “Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им - безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни- качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства. Услужливостта на старците стига в този случай до наивност.”  

Необикновените качества на българите са забелязани и от британецът лорд Страндсфорд, който казва: “Когато човек хвърли поглед върху вероятното бъдеще на Балканския полуостров, само у българите се вижда надежна перспектива. Това се определя от тяхното трудолюбие и тяхната пестеливост, тяхното упрямство и тяхната трезвеност.“

Щедър на похвали е и Джон Рийд:  България е единственото място, в което ако запиташ някого нещо ще получиш откровен отговор.”… “Ключът за Балканите е България, не Румъния....Прекосиш ли Дунава попадаш в съвсем друг свят.”…“Българите се лоялни, честни и изключително дисциплинирани.”

Ноъл Бъкстон предава впечталнението на английски автор със следните думи: “Българинът е истински син на земята, той е неразривно свързан с нея. Българинът е ненадминат в своето упорство и воля, които комбинирани с трезвите му виждания, дават обещание за добро бъдеще на този народ. Сдържан и умерен, на българина е чуждо лекомислието на румънеца, гордеенето на сърбина, и мечтателния иделизъм на руснака. По характер, българинът прилича по-скоро на шотландците от равнините, и в душата му са скрити възхитителни качества...”

Благодарение на Бъкстон разбираме и за удивлението на мис Стобард от поведението на българските войници и офицери по време на Балканската война: “Българите от всички прослойки могат да послужат за пример на почти всички мъже в Европа, що се касае до отношението към жените.”

Пет века народът ни е бил в тъмнина. Пет века наред от нашите среди са отнемани най-силните, най-умните, най-красивите и са заставяни да служат на враговете ни. Пет века земята ни е напоявана с невинна българска кръв, но вместо народът ни да изтлее, да се изчерпи и изчезне, той възкръсва. Издига се от пепелищата, изправя снага и въпреки многобройните пречки на великите сили, гради Родината и я пази с такава ревност, че косите на враговете се изправят от ужас.

Това е чудо, необяснимо чудо защото все пак дори и най-добрите и най-способните идва край. Шумерите са били надарен народ, мнозина са се възхищавали на мъдростта на вавилонците, хетите построяват империя, от която дори Египет се бои, но всички тези хора са изчезнали.

Нашата история започва 2000 години преди шумерската. Да, цели 2000 години преди да се чуе името на Гилгамеш и това на прототипа на Ной Утнапищим, дедите ни са създали писменост. Пак предците ни са тези, които изобретяват колелото, първи се научават да обработват златото и издигат най-ранните градове на Европа.  Тук се появават първите царе, първата военна аристокрация, първите мъдреци и създатели на човеколюбиви доктрини.

След възхода следва падение, това е неизбежно, съдба е, природен закон. Един потъва, друг се издига – примерите са безброй. При нас обаче става нещо странно, уникално, необяснимо. Когато дори небето ни счита за мъртви, ние се надигаме и показваме, че още притежаваме старата си сила. Познавайки себе си българинът винаги е намирал начин да се прероди. Злото ни е вредило, нанасяло е страшни рани, но не ни е осакатявало, оставали сме верни на себе си защото сме потомци на първите благородници. Добрината, смелостта, почтеността са попивали в гените ни хилядолетия наред и точно това ни е помогнало да се опрем на тъмните сили.

Днес небето над нас е тъмно, днес над нас е надвиснал меч, днес хитри и подли хорица се обитват да ни отнемат надеждата за нормален живот, но аз съм уверен, че няма да успеят. Този, който е роден в огън не загива. Този, който е докоснат от Господа не изтлява. Този, който познава силата закодирана в гените му, ще намери начин да я отключи и да покаже на света какво е значението на името българи.



Използвана литератуpа:


П.Ангелов, България и Българите в представите на византийците, Лик, София, 1999;
Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010,
С.Минкова, Т. Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990,
Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, Съставителство, предговор, коментар и бележки Маргарита Кожухарова, Превод: Даниела Жукова, Екатерина Бончева, Маргарита Кожухарова, Изд. на Отечествения Фронт, София, 1986;
W.S.Monroe, Bulgaria and her people, The Page Company, Boston, MDCCCCXV;
Valerius Maximus. Factorvm et Dictorvm Memorabilivm, Libri Novem. Karl Friedrich Kempf. Leipsig. Teubner. 1888