29.01.2020 г.

КАК СА ИЗГЛЕЖДАЛИ “ТРАКИТЕ” МАЛКО ПРЕДИ “ИДВАНЕТО” НА АСПАРУХ



До неотдавна – началото на ХХ век,  народната носия бе и паспорта на даден човек. Не само традиционната дреха показваше особености отличаващи един народ от друг, но по характерните белези на регионалните носии можеше да се разбере кой индивид откъде е, какво е семейното му положение, а дори и от кой род е.

Несъмнено, дрехата в миналото е спомагала да се разбере лесно етническата и регионална принадлежност на нейния носител. Да, имало е индивиди, които са се водели по чуждата мода, особено по време на чужди владичества, но народа, като цяло е оставал верен на традицията и е продължавал да носи традиционното облекло.

Понеже древното балканско население познато на гърци и римляни под името траки е обитавало огромна територия, то е съвсем естествено и да очакваме, че представителите на различни области носят различни дрехи. Видът на облеклото се определя не само от вкуса на дадени хора, но се влияе силно и от климатичните особености на областта, в която живеят въпросните хора, а не на последно място и техни бит.

Тези от предците ни, които са обитавали Атика и Пелопонес са носили различни дрехи в сравнение с роднините им от земите на север от река Дунав. По своите вази, южните ни съседи са създали доста образи на предците ни, но само на тези, които са били техни съседи в радващите се на топъл и мек климат региони. Там е нормално да се носи хитон и хламида, пеплос и химатион. Почитаният и от гърците Орфей понякога е изобразяван с хламида, докато неговите сънародници са представени с типичната тракийска зейра – древен вариант на българския ямурлук.


Orpheus (left, with lyre) among the Thracians, from an Attic red-figure bell-krater (c. 440 BC)[14] Attributed to the Painter of London E 497 - Marie-Lan Nguyen (2011)



Орфей заобиколен от сънародници облечени със зейра-старият ямурлук

Как са изглеждали обитавалите доста по-хладни области северни траки разбираме благодарение на римляните. На създадената през II век Траяновата колона има голям брой реалистични изображения на гетите, които са познати и под името даки. За тях са характерни панталоните, дългата риза, менте стигащо до коленете, а и цървулите – без изключение атрибути присъщи на българския селянин.


Comati on Trajan's Column, Rome- Pietro Santi Bartoli - Romanian Academy Library

От Овидий пък научаваме, че през зимата северните траки носят овчи кожуси и наметала от кожа на диви животни. Такова облекло е наложително за земите на север от Дунава, прочути със суровите си зими. Щом водите на голямата ни река са замръзвали редовно в периода декември-февруари, то температурита са падали наистина сериозно, а това принуждава хората да ползват овчи кожуси, абрабатени кожи от мечки, вълци и т.н.

Така става ясно, че овчите кожуси на старите българи, кожените шапки и т.н. не са атрибут донесен от Средна Азия, а облекло, което е типично за местното балканско население, влязло в историята под името траки. Важно е да се отбележи и това, че опитни археолози като Даниела Агре и Георги Китов уточняват в своя работа, че “Ако се съди по някои рележи от римско време (Траянова колона и др.? бел. моя), женската дреха (у траките бел.моя) твърде много прилича на българската национална носия.“ –Въведение в Тракийската Археология, с.20.

Заслужава си да се спомене и виждането на Георги Михайлов по отношение на облеклото на северните траки: "Даките са облечени така: Дълги гащи, тесни като беневреци, или с гънки като потури, или набрани много нагоре (което се получава от голямата дължина)... ако торсът е облечен, то е дълга под коленете риза с ръкави, разцепена от двете страни и препасана на кръста, или дълга под коленете дреха, разтворена отпред, нещо като менте. Шапките им са като капи, които покриват или не ушите. Рядко са обути и тогава носят като нашите цървули..." - Траките, 1972, с.132-133.

От времето на император Траян обаче, до това на княз Аспарух изтичат около пет века. Колкото и близко да е облеклото на северните траки от I-II век, до това на българските селяни, на нас са ни нужни по-късни примери, от VI-VII век. За наше щастие такива има и то в отлично състояние.

Става дума за направен от слонова кост артефакт, датиран VI век. Това е така нареченият Барберинов диптих. На него, в централния панел е изобразен римски император, най-вероятно Юстиниан Велики (но не е изключено и да е Анастасий I).


Barberini Ivory on display at the Louvre- Marie-Lan Nguyen (2011)

За нас от интерес е най-долния панел, на който се виждат имперски поданици от различни региони, носещи дарове. В левия ъгъл са представени двама селяни, единият, от които носи кравай, пита, а другия държи съд със зърно. Облеклото на тези двама дарители е неразличимо от това на българските селяни от ново време. Гуглите, връхните дрехи, панталоните, цървулите – всичко е идентично.



Лъвът, придружаващ двамата дарители не бива да ни смущава. В датирания IV-V век документ  “Списък на служебните рангове” или още “Notitia Dignitatum”, като символ на Тракия/траките е даден лъв. Няма причина, в сътворения малко по-късно Барберинов диптих, лъвът да не е символ на Тракия/траките. Нека не забравяме и, че дори през Средновековието, лъвът присъства в българската хералдика – явно една древна балканска традиция.  



“Списък на служебните рангове” - LIBI, T.1, 1958, c.230.

Внимание заслужава и друга подробност от късноантичния артефакт свидетелстващ за балканския произход на народа ни. Зад император Юстиниан Велики е изобразен мъж, отново в типично за нас българите облекло


По-интересното в случая е това, че иконографията напомня на сюжет от изображенията на Тракийския Херос. Там, зад яхналия кон герой стои човек. Случайност? Все пак, Юстиниан I е представител на местното население траките, които са реално наши деди.


Оброчна плочка с изображение на Тракийския Конник

В миналото са правени сериозни проучвания засягащи произхода на носиите ни. Николай Колев установява особени елементи в облеклото ни, които той определя като древни, тракийски:

В българското народно облекло се явяват елементи, които могат да се приемат като наследство от старите траки, дако-мизийци и др. Едни от тях са наследени по силата на местното производство на текстилни материали за облекло, други поради изискванията, на географската среда и климатичните условия в новите поселища, на българските славяни. Много от тях са съвпаднали по степен на развой с дрехите на славяните и като че ли са се разтворили в масовостта на последните. Подобно съвпадение и взаимодействие може да се предполага, че е осъществено във формите на някои основни и първични части от състава на българските носии, като например дългите широки женски туникообразни ризи, мъжките широки гащи, дрехите с цепки при полите, каквито са женските саи и връхните дрехи, и др. Трета група елементи от облеклото на предславянското население на Балканския полуостров като че ли са потънали в българските носии непроменени поради целесъобразната им пригоденост по материал и форма към местните условия на труд и бит — напр. българският ямурлук (Велева, 1965, 72).” – Българска Етнография, с.169.

Колев е прав почти за всичко, но трябва да се внесе пояснение по отношение на израза българските славяни. Дунавските славяни, или както е правилно - славени, сключили нов съюз с княз Аспарух (старият съюз е от поне 527 или по-скоро 513 година) ca реално гетите – точно тези хора, за които Овидий твърди, че са облечени с овчи кожуси.

За тяхната женска носия Георги Китов и Даниела Агре споделят, че прилича на традиционната българска носия. Това показва, че за идване на нов, различен от местното население народ и дума не може да става. Още преди идването на римляните, гетите са обитавали земи както на юг, така и на север от Дунава и Черно море.

Да, ние сме наследили много елементи от древното балканско население, но не поради това, че обичаме чуждото, а поради факта, че представителите на това древно балканско население наричано траки, се явяват наши предци. Както доминиращият антропологичен тип у нас, така и най-често срещащите се хаплогрупи доказват това убедително.

В нашата култура и език няма три пласта: тракийски, славянски и прабългарски, а само един, чието правилно име е древнобългарски. Ние не сме смес от три различни народа, а потомци на три групи хора делящи един произход, но разделени от I до VII век политически, поради римската окупация на земите ни.

Аристокрацията се е продала и е служела на окупаторите, но народа ни е успял да запази своята реч и традиции през седемвековното римско владичество. По-късно, в периода XIV-XIX век се случва нещо подобно – част от чорбаджиите са верни на султана, но обикновения български селянин, а и част от интелигенцията остават верни на българщината и не предавата нито езика, нито вярата, нито традициите си.

Не е ли това урок за нас? Не е ли това напътствие как да оцелеем ? Днес известна част от жителите на страната ни се захласват по чуждото, някои даже обслужват чужди икономически и политически интереси, но като цяло, народът ни все още е непокварен. Много са тези от нас, които милеят за родното и не просто милеят, но и дават всичко от себе си, за да запазят българщината.

Колкото и упорити да са хитрите и рафинирани опити на чуждопоклонниците да ни разединят и обезверят чрез средствата за масова информация и унищожаване на образователната ни система, злото няма да успее. На това зло се противопоставят десетки хиляди, които въпреки всичко остават верни на завета на предците и не просто подкрепят доброто, но и те самите правят добрини.

Сега е дошло време за избор, сега всеки от нас трябва да реши към коя група да се присъедини: към унищожителите на България, или към тези, които упорито, но мирно и културно пазят традиции, език и дух. Не можем да си позволим да се колебаем или да бездействаме, защото апатията и пасивността са съюзници на противниците ни. Наистина е време разделно.

18.01.2020 г.

БЪЛГАРСКИ ДУМИ УПОТРЕБЕНИ ОТ ОМИР В ИЛИАДА И ОДИСЕЯ


Преди време ми направи впечатление, че определени стари автори са не просто честни и обективни в описанията си на “варварските” народи, но в някои случаи дори признават моралното превъзходство на чуждите за гърци и римляни хора. Когато проверих етническата принадлежност на съвестните летописци, се оказа, че те не са гърци и това обяснява липсата на омраза, която дедите на южните ни съседи хранят към най-древното балканско население – нашите предци.

Докато Херодот твърди, че траките не са в състояние да се организират и обединят, то живелият по същото време Тукидид без увъртане споменава, че Одриската Империя е най-богатата и най-могъщата държава в Европа. Владетелят Терес I е направил това, което не се е одало на никой грък-да обедини в една държава няколко сродни етнически групи. Тукдид е внук на тракийския цар Олор и това без съмнение е причината за обективността на стария летописец.

Павзаний нарича принадлежащите на северните траки - костобоките разбойници, но творилия по-рано Страбон не се колебае да посочи добротата, великодушието и почтеността на живеещите на север от Елада народи. Както може да се досетим – Страбон е от тракийски произход. Според Юрий Откупщиков във вените на този стар автор тече фригийска кръв.

Теофан Изповедник назовава дедите ни мръсен и нечист народ. Този автор внушава, че старите българи са нашественици в земите на юг от Дунава, но за сириеца Йоан Малала, българите са древен балкански народ наречен в миналото мирмидони, същите мирмидони, които Ахил Пелеев води по време на Троянската война.

Освен Малала има и друг автор, който свързва дедите ни с героите от Троянската война. Става дума за произлизащия от средите на грузински благородници Йоан Цеца. Той  подобно на писалия по-рано сирийски летописец, отъждествява старите българи с Ахиловите мирмидони, но също и с пеоните – стрелци с криви лъкове.

Ако имаме предвид отъждествяването на българи с мизи направено от Димитри Хоматиан, то на пръв поглед информацията е противоречива защото докато мизите и пеоните са съюзници на Троя, то мирмидоните са врагове на цар Приам.

Всъщност няма нищо странно защото Троянската война е конфликт между роднини. Битката не е за завръщането на хубавата Елена, а за властта над протоците: Дарданелите и Босфора. Те са важен търговски път и този, който владее протоците, контролира търговията в Черноморието и източното Средиземноморие, а това докарва огромни богатства.



Хората проливащи кръвта си край стените на Троя са говорили един и същ език, имали са един и същ бит, а и са делили едни и същи погребални обреди. Както ахейците, така и трако-трояните са известни с майсторското си владеене на бойната колесница. Както ахейците, така и трако-трояните издигат могила над гроба на благородник, а и, което е по-важно - провеждат военни игри в чест на починалия.

Интересна подробност е факта, че ахейците и трако-трояните ползват общи имена като Автоной, Акамант, Димант, Долопс, Ейоней, Еномай, Медон, Меланип, Ойлей, Орест,  Офелт, Перимед, Подарк, Хелен, Хипсенор, Хромий.

Най-същественото обаче е това, че описвайки конфликта пред стените на Троя, Омир не споменава нито веднъж думата варвари. В далечното минало тя е ползвана за обозначаване на хора, които говорят език различен от гръцкия. След като Омир не прави това разделение, а и трако-трояните делят с ахейците общи имена, погребални обреди и т.н., то единственото логично обяснение е, че става дума за представители на една и съща етническа общност, нямаща нищо общо с гърците от Класическата епоха.

Прочее, това се подтвърждава и от друго място. Троянската война е през XIII в.пр. Христа, като конфликтът е за владеенето на протоците. Гърците се научават да правят кораби способни да се справят със силното течение на Босфора половин хилядолетие по-късно – чак през VIII в.пр. Христа. През Бронзовата епоха дедите на южните ни съседи са облечени в кози кожи африкански номади и могат само да си мечтаят да се отделят от сушата и да водят война за морски пътища.

За сметка на това, точно през XIII в.пр. Христа траките дардани, тевкри, веси, мизи, да не забравяме и пеласгите, са познати на египтяните като Морски народи. Старите балканци са известни и със своята войнственост. На тях се приписва падането на Хетската Империя, потеглилите от Балканите и Мала Азия наши предци за малко не превземат даже и Египет.

Самото име ахейци е необяснимо на гръцки език. Ахейци, или както е правилно акеи-вои е изградено по същия начин както тракийските етноними сика-вои, перкаи-вои (сюкабои, перхеби). Eлементът –вои може да се изтълкува лесно със стблг. вои-войни, бойци, като трябва да се отбележи и, че лично име Войнес/Foινες е отбелязано на един от най-старите фригийски надписи с регистрация – G 286.

Ето и как истината за хората сблъскали се пред града на цар Приам се губи и как историята за конфликта бива преиначена. По време на Троянската война избухва чума, като заразата е пренесена и в Ахея от завръщащите се от Мала Азия бойци. В резултат на епидемията населението на Южните Балкани намалява силно, а и отслабва силно. За дошлите от Африка предци на гърците е лесно да завземат земите принадлежали на Менелай и Агамемнон. В по-късни времена, заемайки писменост от фригите, гърците създават “своя” история, като разбира се приписват на себе си геройствата на хората живели в Пелопонес, Тесалия, Атика и т.н. много преди тях.

Оцелялото местно население, носещо кръвта на хората обитаващи Тракия е поставено в незавидно положение. Потомците на гордите някога ахейци, по време на Античността са представени от периеките и илотите. Те обработват земята и се грижат за добитъка, плащат данъци на Спарта, участват във водените от лакедемоните войни. По този начин коренното население постоянно намалява за сметка на дошлите от Африка деди на южните ни съседи.

Във времето когато Омировите творби започват да се споменават от авторите от времето на Античността, коренното население на Южните Балкани е почти асимилирано от гърците. Понеже благородническата прослойка, която е запозната със старата история е елиминирана много по-рано, местните хора дори не подозират, че окупаторите на територията им са отнели и историята им.

Днес ние не разполагаме с оригиналния тект от “Илиада” и Одисея. Омровите творби са преписвани и редактирани многократно, като хората извършили това са добавяли неща, което са били удобни на силните на деня, като същевременно угоднически са премахвали неудобното за своите господари.

Още навремето представители на южните ни съседи са недоволствали от това, че Омир е използвал прекалено много варварски думи. Само можем да гадаем до каква степен стиховете са променяни, колко думи са заменени и колко са преиначени.

Има някои неща обаче, които манипулаторите на миналото не са могли да заличат. Касае се за основни думи зясягащи семейството, бита, а и названия на реки, селища и т.н. Колкото и дошлите от Африка пришълци да са се опитвали да преработят речта си, за да я отдалечат от тази на старите обитатели на Ахея, Тесалия, Атика и т.н., просто няма как да се премахнат думите от основния речников запас.

Голяма част от тези думи свидетелства за това – какъв език е говорен на територията на Гърция по време на Бронзовата епоха. Нека хвърлим поглед към така наречения Омирически гръцки и обърнем внимание на определени думи. На първо място е Троя, или по-точно – алтернативното ѝ име Илион. Както можем да очакваме – селище с подобно име съществува и на Балканите, в Южна Тракия. Там, но и в Македония, Стефан Византийски локализира градове с название Илион.

Сродно е и името на течащата в Атика река Илисос, като тук трябва да се спомене свидетелството на Страбон, че някога (преди Троянската война бел.моя: Атика е била обитавана от траките: Attica was once held by the Thracians who came with Eumolpus” –Strab.VII.7.1


Иван Дуриданов търси обяснение на Илион с ц.слав (стблг.бел.моя) илъ-кал, гр. ἰ̄λύ̄ς-тиня и т.н. Като имаме предвид, че най-старите обитатели на Тракия, Атика и Троада са били дедите ни, то не е трудно да се разбере, че гр. ἰ̄λύ̄ς-тиня е заемка.

За името на Пеней, която се явава най-голямата река на Тесалия, Владимир Георгиев предлага тълкуване със стслав. (стблг.бел.моя) пѣна-пяна. Както можем да очакваме, съществуват сведения за присъствие на траки край река Пеней дълго преди времето на Троянската война. Херодот разказва за това как мизите и тевкрите покорили всички траки и стигнали чак до река Пеней: Mysians and Teucrians, before the Trojan war, who passed over into Europe by the Bosphorus and not only subdued all the Thracians, but came down also as far as the Ionian Sea and marched southwards to the river Peneios.” –Her.VII.20


Както вече бе посочено, в по-късни времена мизите са отъждествени със старите българи от Димитър Хоматиан: “Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи.”


Освен в Тесалия, река с име Пеней тече и в Пелопонес – там където е и земята на ахейците. Благодарение на Страбон ние знаем, че полуостров Пелопонес е получил името си от фригиеца Пелопс, който е населил мястото със своите хора дълго преди идването на гърците:

“ Now Hecataeus of Miletus says of the Peloponnesus that before the time of the Greeks it was inhabited by barbarians. Yet one might say that in the ancient  times the whole of Greece was a settlement of barbarians, if one reasons from the traditions themselves: Pelops brought over peoples from Phrygia to the Peloponnesus that received its name from him”-Strab.VII.71.


Самият Пелопс е баща на Атрей, а Атрей е баща на Агамемнон и Менелай. Това се знае от всеки историк, но по необясними причини, макар сведението да показва, че поне благородническата прослойка на ахейците е от тракийски произход, учените пропускат информацията и гледат на опиталите се да превземат Троя братя като на гърци.

Да продължим обаче с употребените от Омир думи имащи обяснние на български език. Старият автор споменава течащата във Фокида река Кефисос. За името ѝ Владимир Георгиев търси обяснение с ие. kāph-īs(y)o, съотвестващо на стблг. капати-капя, авест.kafo-пяна, като посочва и българските топоними и хидроними Капищец, Капна, Капката, Капощница, Капчек, Капчовец, Каплещ и др.

Фокида не е случайно място, там в град Давлида е властвал тракийския цар Терей:  “Thracians who came with Eumolpus, Daulis in Phocis by Tereus…”-Strab.VII.71.

В работите си Омир споменава древния град Гортус, чието название Владимир Георгиев съпоставя с Гордион (столицата на Фригия бел.моя), Гординия селище в древна Македония и др., като дава обяснение с ие.*ghordo-град, селище.

Доста интересно е името на Коринт и то не само поради умалителната наставка –инт, присъстваща в тракийската глоса вол-инт, но и поради това, че корена е обясним с наша дума. Цитирайки фламандския изследовател Ван Виндекенс, Албер Карни вижда в Коринт думата гора-планина: Korinthos, eponyme de Corinthe. — Le nom de cette ville est pregrec et a servi d’abord a nommer l’acrocorinthe puisque en pelasgique κορ- peut venir de l’i. e. ger- tourner (Rg. 2) et designe souvent des sommets arrondis. Ce nom peut aussi etre ramene au slave gora montagne [V. Windekens, Pelasg. 107, Onom. 16].

Омир пише и за река Сатниоис, чието име по-късно става Сафниоис. Владимир Георгиев смята, че древното название идва от *sałtniowents-солен, като дава примери с армен.аłt-солен, стблг. сланъ-солен (идваща от *saltīna БЕР с.856). Сравнението е правилно, но трябва да се добавят блг.слатина-извор, от който водата не блика силно, а изтича бавно, слатини-минерален извор, а и многото български топоними съдържащи елемент Слат: Слатина, Бяла Слатина, Слатината, Сулина слатна, Калната слатна, Слатенец и т.н.

Омировият език разбира се съдържа не само топоними, хидроними и антротопоними, но и други думи. Една от най-интересните е ἄττα/ата-отец, баща. За нея Алберт Йорис Ван Виндекенс смята, че е пеласгийска заемка в гръцкия. От друга страна, Стефан Младенов предлага древна форма *atikъ на стблг. отьцъ-баща.

Друга ползвана от Омир дума за роднина е δᾱήρ/даер-девер. Интересното е това, че при нас българите е запазена оригиналната форма – тази съдържаща в девер. Хялмар Фриск смята, че гр. δᾱήρ идва от по-стара форма *δαιFήρ.

Наша заемка в Омерическия гръцки е и ἑκυρος/екурос-свекър. На гръцки тя няма обяснение, там тя е запазена в променен вид поради това, че предците на южните ни съседи не са разбирали добре речта на нашите деди. В речника на Мехлер е посочено, че древната форма на ἑκυρος е била *σFἑκυρος-свекурос. С други думи – отново при нас е запазена оригиналната форма.

Гальовна дума за баща, тате е Омировата τέττα/тета, като по-късен вариант е ταττα/тата. Тя бива считана за дума от детската реч и поради това е трудно да се даде етимология, но имайки предвид, че дедите на гърците идват от Африка и изконния им език е бил семито-хамитски, то е повече от ясно, че τέττα/тета и ταττα/тата са наши думи, които южните ни съседи са заели.

Създателят на Илиада и Одисея дава и други особени думи като  εἰνατέρες/еинатерес-етърви. Тя е много близка до фригийската ἰανατέρα/янатера-етърва, а фригите както бе упоменато са древни жители на Пелопонес –дом на ахейците Менелай и Агамемнон. Според нашите езиковеди, древният вариант на българската дума етърва е бил *jętry (*yentry/йентръ), т.е.  почти идентична на фригийската ἰανατέρα/янатера-етърва.

Като потвърждение на казаното до тук, трябва да се спомене още един факт, чието значение е огромно, но над споменаването му сякаш тегне страшно табу. Става дума за това, че древните трояни са ползвали писменост, чиито знаци са идентични с руните на дедите ни. Броят на еквивалентите е прекалено голям, за да бъде наречен случайност.




Сравнения на Троянска писменост (по Шлиман) със старобългарски руни (по Успенски, Шкорпил, Лепор, Айналов, Панченко, Елих)

В старогръцкото изкуство трако-трояните са представяни като стелци с лък, облечени с тесни панталони и тесни куртки - типичните за старите българи дрехи.

Ако в миналото историята ни не бе осакатена и ощетена от следващи интересите на държавите си чужди учени и следващи го покорно наши изследователи, за никого не би било мистерия това, че българската реч е запечатана от Омир.

Историците са знаели, че в древността на пеоните се е гледало като на преселници от Троя. Известно е било и това, че според Йоан Цеца в далечното минало българите (или поне част от българите) са носили името пеони. Йоан Малала също е ясен свързвайки Ахиловите мирмидони с дедите ни. Не са били тайна и свидетелствата на Херодот, Есхил, Страбон и Плиний за идването на гърците от Африка, но веднъж съчинена и наложена, наглата лъжа за средноазиатския произход на старите българи пуска корени и бива защитавана с ориенталски фанатизъм.

Лошото е, че дори днес когато имаме необоримите доказателства на генетиката, учените ни отказват да преразгледат вредните за народа ни теории. Какво му е трудното за разбиране: типичнита за нас хаплогрупи I2, R1b/*L23, E-V13, J2, G2, а и значителна част от R1a са наследени от хора, които са обитавали Балканите във времената преди потопа – хиляди години преди Троянската война.

От друга страна, за гърците е доказано, че са роднини на обитаващите Африка етиопци. Преди деветнадесет години бе установено, че македонците (спадащи към българската народност бел.моя) не са роднини с гърците, които не принадлежат към по-стария средиземноморски субстрат, за сметка на това гърците показват близост с етиопците, като идването на южните ни съседи е било във времето на египетските фараони:
Macedonians are not related with geographically close Greeks, who do not belong to the "older" Mediterranenan substratum, 3) Greeks are found to have a substantial relatedness to sub-Saharan (Ethiopian) people, which separate them from other Mediterranean groups. Both Greeks and Ethiopians share quasi-specific DRB1 alleles, such as *0305, *0307, *0411, *0413, *0416, *0417, *0420, *1110, *1112, *1304 and *1310. Genetic distances are closer between Greeks and Ethiopian/sub-Saharan groups than to any other Mediterranean group and finally Greeks cluster with Ethiopians/sub-Saharans in both neighbour joining dendrograms and correspondence analyses. The time period when these relationships might have occurred was ancient but uncertain and might be related to the displacement of Egyptian-Ethiopian people living in pharaonic Egypt.


Ако свидетелствата на езика се потвърждават от генетиката, то какво още е нужно, за да бъде призната истината? Не е ли време лъжите мърсящи паметта на дедите ни и отравящи съзнанието на много от нас, да бъдат разобличени? Не е ли време да се обясни на младото поколение, че носи кръвта на благородници, а това задължава за придържане към поведение на благородници: странене от пороци, търсене на справедливост, придържане към доброта и честност.

8.01.2020 г.

ДО БАЛХАРА И НАЗАД – ПО СЛЕДИТЕ НА ЕДНА ОПАСНА МАНИПУЛАЦИЯ


Искрено се надявах, че след 1989 година, историята ни ще бъде изчистена от заблудите и с течение на времето професионалистите ще я представят в истинския ѝ вид. Това не само не се случи, но дори стана още по-лошо:  появиха се нови заблуди. Eдна от най-опасните е тази за Балхара. Тезата за Балхара на пръв поглед изглежда нещо прогресивно защото отхвърля тюркските корени на старите българи. Вместо това се налага виждането, че нашата прародина е в Памир, че дедите ни са част от семейството на иранските народи и т.н.

Не зная дали г-н Петър Добрев е първият, който свърза Балхара със старите българи, но определено той е най-упоритият. Благодарение на многобройните писания на тази тема, немалко сънародници искрено вярват, че в дълбока древностдействително  е имало такава страна и, че оттам са дошли нашите деди.

Общо взето, г-н Добрев търси връзка между древният народ Bahlika/Vahlika/Balhika, град Balkh/Балк – “столица” на “държавата ”Balhara/Балхара и името българи. Г-н Добрев смята, че “името Балхара в земите край Памир е измислено не от някой чужд народ, а от древните българи и с него е била наричана тяхната най-стара земя.“ (П.Добрев, Европа започва от България, Галик, София, 2001, c.30).

В друга своя книга г-н Добрев прави следното изказване: “А ако трябва днес да се разкаже съвсем накратко цялата българска история, това може да стане само с четири думи — и те са имената на четирите български държави: първата и най-стара държава — в подножията на Памир и Хиндукуш, от която са водили произхода си множество знаменити герои и царе, които дори след преселението си в Индия са наричали себе си с името БАЛХАРА /българи.“

Нека видим какво е вярното и какво е невярното в тези твърдения. Народ носещ название бахлика/вахлика/балхика -Bahlika/Vahlika/Balhika, действително е споменат в “Махабхарата”,  в “Атарва Веда” и т.н. Не може да се оспори и това, че в дълбока древност тeзи хора са живели в Северен Афганистан – територия позната в древността като Бактрия (чиято столица е град Балх).

Точно това, че първоначално въпросните хора обитават земи извън Индия, обяснява и името им бахлика/bahlika.То идва от санскр. bahiş-извън, отвъд, изгонен, прогонен. Индийците считат бахлика/bahlika за mlechha-варвари, чужденци, не-арийци. Същественото в случая е това, че бахлика/bahlika е екзоним, т.е. име ползвано от индийците, а не самоназвание на въпросните хора.

Виждането, че бахлика е индийско название, чието значение е чужденец, този, който е извън страната, не е само мое:  bahlika: “Is the name of a people in the Atharvaveda where the fever (Takman) is called upon to go to the Mūjavants, the Mahāvrsas, and the Balhikas. The Mūjavants are quite certainly a northern tribe, and though, as Bloomfield suggests, the passage may contain a pun on Balhika as suggesting ‘outsider”.


Няма ясни сведения за това как бахлика/bahlika са наричали себе си, но пък е ясно, че името е дадено от индийците, от това пък следва, че твърдението на г-н Добрев не отговаря на истината.

Друга важна подробност е това, че названието Balhara/Балхара няма абсолютно нищо общо с името на народа бахлика/bahlika. Времевият диапазон, в който тези термини се употребяват е огромен, наистина огромен. Името на народа бахлика/bahlika е документирано около 1300 години преди налагането на названието Балхара, т.е. да се прави отъждествяване на бахликите с Балхара е лишено от всякаква логика действие.

Късната поява на името Balhara/Балхара обяснява защо описалите земите на Иран, Афганистан и Индия автори Страбон, Плиний, Ариан, Руф не споменават такава географска област. Индийските автори Панини (V в.пр. Христа), Амарасимха (IV сл.Христа), Вишакхадата (VII в.сл. Христа) също не пишат за Балхара по простата причина, че названието се появава доста след тяхното време- около 1300 г. след времето на Панини и около 300 години след времето на Вишакхадата.

Уверяваме се, че името Балхара няма как да се свърже с народа ни и да бъде обявено за древно самоназвание на предците ни. Отново подчертавам - то се появава и налага твърде късно: за Балхара авторът Якуби пише през 891 г., Ибн Хаукал я споменава през 975 г., Идриси посещава региона през 1154 г., а Димашки поставя Балхара в писанията си чак през 1325 г.

От друга страна, дори според приетите от казионните учени извори, българите са на Балканите поне от 488 г. В такъв случай е пълен абсурд да се твърди, че появилото се 400 години по-късно име Балхара е име на най-ранната държава на дедите ни. Да се внушават такива нелепи неща е подигравка с доверието на българския читател, а и деяние недостостойно за историческата наука.

Поредният сериозен проблем е локацията. Балх и бахликите са в Северен Афганистан, възможно е в дълбока древност бахликите да са обитавали и Северна Индия, но територията, за която се употребява за името Балхара е в Южна Индия  и се намира на около 2000 километра растояние от град Балх в Афганистан. За да не съм голословен предлагам карти от работата на Саид Наинар.


Карта на Южна Индия, на която може да се види къде е територията на Балхара


Карта на Индия, Пакистан, Афганистан, териториите на Балхара в Индия и Балх в Афганистан са щриховани


Цитирайки арабския автор Якуби Динешчандра Сирчар споделя, че държавата на Балхара опира на брега на морето: “Ya’cubi (891 AD), who locates the ingdom of Balhara, after his, conciders him the most imprtant king rulling over very extensive gold-producing country lying on the sea.” (D.Sircar, Studies in the geography of Ancient and Medieval India, Sec.ed.enl. Motilal Banarsidass, Delhi, Varnasi, Patna, 1971, c.145). Нито град Балх, нито Афганистан граничи с море, а този факт за пореден път доказва, че отъждествяването на Балх с Балхара е заблуда.

Самото значение на Balhara/Балхара няма абсолютно нищо общо с град Балх и с това на народа бахлика, няма нищо общо и с името българи. Докато бахлика идва от санскр. bahiş-извън, отвъд, изгонен, прогонен, то Balhara/Балхара не е нищо друго освен арабското предаване на индийската титла vallabharaja-любим цар, върховен цар.

Въпросната информация – фактът, че първоначално Balhara/Балхара е титла, не е нова. Данните са известни поне от 1942 година когато излиза работата на Саид Мохамед Хусаин Наинар. В тази работа е обяснено пределно ясно: “The kings of these dynasties always have for one of their titles ‘Vallabha Raja’ the Arabic form of which is Ballahra, or Balhara.” (“Arab geographers knowledge of Southern India”, Other Books, Kerala, 2011, с.142). 

Неотдавна Живко Войников също подробно обясни, че Балхара първоначално е титла на индийски монарх: “Известно е, че означава изкривена арабска транскрипция на санскритското “валлабхараджа” – господин, господар-раджа. Ибн Хордабехт в “Книга за пътищата и страните” потвърждава въпросното становище. Като изброява титлите на владетелите на света, пояснява че владетелят на Индия се титлува „балхара“ което означава, владетел на владетелите. “ЗАБЛУДАТА „БАЛХАРА“ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ, ИЛИ „КРАКАТА НА ЛЪЖАТА СА КЪСИ“


Късната поява на името Balhara/Балхара обяснява защо описалите земите на Иран, Афганистан и Индия автори Страбон, Плиний, Ариан, Руф не споменават такава географска област. Индийските автори Панини (V в.пр. Христа), Амарасимха (IV сл.Христа), Вишакхадата (VII в.сл. Христа) също не пишат за Балхара по простата причина, че названието се появава доста след тяхното време- около 1300 г. след времето на Панини и около 300 години след времето на Вишакхадата.

Уверяваме се, че името Балхара няма как да се свърже с народа ни и да бъде обявено за прототип. Отново подчертавам - то се появава и налага твърде късно: за Балхара авторът Якуби пише през 891 г., Ибн Хаукал я споменава през 975 г., Идриси посещава региона през 1154 г., а Димашки поставя Балхара в писанията си чак през 1325 г.

От друга страна, дори според приетите от казионните учени извори, българите са на балканите поне от 488 г. В такъв случай е пълен абсурд да се твърди, че появилото се 400 години по-късно име Балхара може да е прототип на българи или България. Да се внушават такива нелепи неща е и гавра с доверието на българския читател, а и деяние недостостойно за историческата наука.

Недостоверно е и определянето на афганистанския град Балх като столица на “държавата” Балхара. Според арабския автор Масуди, името на столицата на страната управлявана от балхара (vallhabaraja бел.моя) носи името Манкир: “Mānkīr became the capital of the kingdom of Balhara after the death of Korush” (Arab geographers knowledge of Southern India”, Other Books, Kerala, 2011, с.62).

Нека обобщим установеното до този момент:

Балхара е название, което се налага едва през IX век. От друга страна - за българи на Балканите се говори от V век,  а в картата на Св. Йероним България (Vulgaria) съществува на юг от Дунава още през IV век. В познатия на всички ни средновековен документ познат като “Именник” (на българските князе) се твърди, че дедите ни имат княжество от другата страна на Дунава 515 години преди княз Аспарух, т.е. II век. Сдруги думи – за българи на Балканите може да се говори около 700 години преди документирането на думата Балхара в Южна Индия.

Балхара няма нищо общо с името българи. Балхара е арабското предаване на индийската титла vallabharaja, като това е известно на научния свят поне от 78 години, т.е. не е нова информация, чиято липса през 90-те години на ХХ в. и началото на XXI век е допринесла за заблудата при изследователите определящи дедите ни като иранци.

Балхара първоначално е арабско предаване на индийска титла, която в последствие се използва като название на владетеля на страна в Южна Индия,  а дори и за самата територия, над която въпросния раджа властва.

Балхарската столица е Манкир (навярно днешния Малкед в Индия), а не град Балх в Афганистан. Балх се намира на около 2000 километра на север от държавата, чийто владетел е наричан Vallabharaja/Balhara.

Балхара не е самоназвание на народ, дори бахлика не е самоназвание, а екзоним, чийто смисъл може да се разгадае със санскр. bahiş-извън, отвъд, изгонен, прогонен. Това обяснява защо индийците са враждебно настроени към народа бахлика и пишат” бахликите са мръсотията на земята: “malam prthiviya bahikah(A.Hiltebeitel, Rethinking the Mahabharata A readers guide to Dharma king, The University of Chicago Press, Chicago/London, p.296).

Имайки предвид всички тези неща, не проумявам какво дава основание на г-н Добрев и неговите съмишленици да свързват арабското предаване на индийска титла с името на народа ни. Реално абсолютно нищо не подкрепя твърденията, че старите българи са иранци, че на територията на Афганистан е възникнала първата ни държава и т.н.

За народа бахлика се знае твърде малко, за да може ясно да се определи етническата принадлежност. Възможно е те да са амалгама от потомци на източните скити –саките и местно индийско население.

Във всеки случай не може да се твърди, че бахликите са наши предци, които са се оформили като народ край Памир и Хиндокуш по простата причина, че при нас българите не се наблюдава памиро-ферганския антропологичен тип. За индивидите от памиро-фергански тип са характерни тъмната кожа, черната коса и черни учи, големият изпъкнал нос:

Пами́ро-ферга́нская ра́са — раса среднеазиатского Междуречья, входит в большую европеоидную расу. В эпоху бронзы памиро-ферганский тип был широко представлен на территории Средней Азии среди индоевропейского населения. В советской антропологии памиро-ферганскую расу иногда считали подтипом индо-иранской расы. Характерны: рост выше среднего, темные волосы и глаза, смуглая кожа, брахикефалия, узкий выступающий нос, сильный рост бороды и волос на теле. К памиро-ферганской расе относятся в основном таджики (главным образом горные) и узбеки.


В дълбока древност част от дедите ни са се заселили в земите на Иран, Афганистан и Индия, като несъмнено са повлияли силно местното население. Над десет стари автори пишат за похода на Дионис в Индия.

Според Луций Ариан, не кой да е, а Дионис създава индийската цивилизация – Anabasis Alexandri VIII.vii. Йордан пък твърди, че гетския цар е завладял почти цяла Азия –De Origine Actibusque Getarum (47). Плиний стари локализира траките сарапари като съседи на бактрийците –Plin. HN.VI.48. На друго място същият автор, описвайки земите на запад от Индия споменава едоните Plin.HN.VI.50, а по-късно и киконите - Plin.HN.VI.55.

Пренасянето на език и култура става от Балканите към Средна Азия, а не обратно.Балканите са прародина на дедите ни, а в Мала Азия, Средна Азия, Панония, Апенините, да не забравяме Британия и Египет и т.н. има колонии на стари балканци.Фактът, че дедите ни са обитавали Британия и Египет не ни позволява да сложим своята прародина край Нил или край Темза.

Обикновен човек може да се заблуди лесно, един любител също може да се заблуди, от грешки не са застраховани и професионалистите, въпреки, че те имат средствата и времето да извършат подробни проверки. Не е страшно човек да се обърка, страшно е когато не желае да признае това и, за да не загуби имиджа си, продължава да упорства в поддържане на заблудите.

Доста сънародници повярваха на мита за Балхара и го защитават ревностно, а така се появи още едно ненужно разделение в обществото ни – още една рана, която отслабва България.

Дами и господа историци, икономици и физици подвизаващи се в руслото на историческата наука, моля ви, не впрягайте каруцата пред коня, не ни тровете съзнанието със заблуди! Народът ни е достатъчно изстрадал, не му създавайте ненужни терзания! 

Когато тези, които искрено са вярвали, че старите българи са дошли от Балхара разберат, че са се излъгали, ще посърнат и ще се обезверят. Разочарованият, загубилият идеалите си човек е слаб и се озлобява лесно. Сега е време за лекуване и обединение, а не за пилеене на време в излишни спорове.