22.08.2019 г.

ЕЗИКЪТ НА ПЕЛАСГИТЕ – НАЙ-СТАРИТЕ ЖИТЕЛИ НА ТРАКИЯ И ГЪРЦИЯ - I част



В началото на XIX  век едва ли някой сънародник е вярвал, че след време на жителите на България и Македония ще се гледа като на различни хора. Уви, с налагането на убийствения за Родината Берлински договор, се постави началото на разделението на нашия народ. Първо западните ни и южни съседи започнаха с обезбългаряването на Македония, а после и “учени” като Самуил Бернщайн, Дина Мухина, Рина Усикова и др. създадоха македонския език и го определиха като отделен от българския.

По същият начин – напълно необосновано и крайно безотговорно, някои хора говорят за езика на пеласгите като различен от този на траките. Различните имена на две групи хора не са доказателство, че те не са роднини носещи една и съща кръв. Нормално е да има регионални диалекти, нормално е да има определени отклонения, но като цяло, траки и пеласги говорят един и същ език.



Запазени са значителен брой пеласгийски топоними и хидроними. Те не само притежават тракийски успоредици, но и постройката им е идентична. Също така, благодарение на проучванията на Алберт Йорис ван Виндекенс, Хялмар Фриск, Радослав Катичич, да не забравяме и Владимир Георгиев, днес са известни немалко пеласгийски думи. Те могат да бъдат разделени на няколко категории:

1. имена на растения;
2. имена на животни;
3. имена на оръжия;
4. термини от бита;
5. титли на благородници;

Нека започнем с титлите, те са една доста интересна тема, която може да изясни доста моменти от миналото ни. За титлата василевс/βασσιλεύς  знаят почти всички от нас, на само на малцина е известно, че думата няма смисъл на гръцки и, че повечето езиковеди я считат за заемка в речта на южните ни съседи. Кречмер, Фриск, Босхарт, Георгиев и др. виждат родство с така наречената либийска титла батос/βάττος-цар.*

Tя от своя страна бива сравнена от Георгиев с българските думи баща, бате, батко, батьо и руската батя-баща, идващи от и.е.*bhātja, *bhāten. За василевс/βασσιλεύς,   батос/βάττος, Георгиев дава следната схема на развитие: по-голям брат бащастарейшина на родацар. Тази схема е логична, а и обяснява елемента бат в имената на старобългарските владетели Бат Баян и Батоя.

Титлата анакс/ἄναξ-цар също е пеласгийска. Нейната най-ранна форма е ванакатело, а при фригите, през VIII в.пр. Христа тя е документирана под варианта ванакт  (надпис М-01). Най-рано – XIV в.пр. Христа, титлата ванакатело е използвана за човек с име Одрис, а това показва достатъчно красноречиво на чий език принадлежи тя.


Смятам, че ванакатело, ванакт са древните варианти на бан-областен управител при старите българи. Значението на бан, ванакт и т.н. е светъл, сияен, в смисъл на светлост, благородник. С подобна семантика е и лат. vir illustris, а друга сродна на ванакатело (и еволюиралата от нея бан) пеласгийска дума е βᾶυνος-пещ, огнище, която пък от своя страна съотвества на санскр. bhana-светлина, блясък.

Доста интересна е употребяваната от Омир титла коиран/κοίρανος, имаща вариант каран/κάρᾱνος. Хялмар Фриск я сравнява с епитета на бог Один herjan, а също и с гал., ирл. corii, cuire-група, чета, отряд. Добавени са също стперс. ra-хора, народ, лит. ras-война.

След като човекът носещ титла коиран/κοίρανος, каран/κάρᾱνος е военоначалник, то стблг. карати сѧ-воювам e прекрасен кандидат за обяснението. Не можем да пренебрегнем и факта, че един от най-войнствените и страшни за Рим (Византия) български владетели е княз Крум, който е известен и под прозвището Каран.

Не само коренът кар присъстващ в каран/κάρᾱνος, се среща в стблг. карати сѧ-воювам, типична за езика ни е също и наставката –ан, която срещаме в думи като велик-ан, грамад-ан, истук-ан.

Поредната пеласгийска титла, която старите гърци са приели е тиран/τύραννος-владетел. Днес тя има негативно значение, но нейния първоначален смисъл е силен,властващ, могъщ. Коренът тир, или по-точно тур е обясим със стблг. тоуръ-див бик, т.е. едър, силен, могъщ. Подобно на каран/κάρᾱνος тук също е използвана наставката –ан.

С абсолютно същата семантика са старобългарските титли могѫть-властелин, велможа, управник, могѫщь-владетел, велможа. Те идват от могѫ-имам власт, могъщ, силен съм. Така е образувана и лат. magister-господар, тя идва magnus-голям, едър.

В речника на южните ни съседи намираме и титлата бален/βαλ(λ)ήν-цар, тя няма обяснение на гръцки а според Хезихий е фригийска по произход. Цитирайки Золмсен, Фик и Хофман, Хямар Фриск посочва връзката с лат. de-bilis където bil означава сила, добавени са и тохар. wāl-цар, walo-цар, владетел.

Макар бален/βαλ(λ)ήν-цар да е обявена за фригийска титла, реално тя е и пеласгийска, както са пеласгийски и ползваните от фригите титли ванакт и лавагет, по простата причина, че пеласги и траки, в случая фриги са хора от един и същ произход. Титлата бален/βαλ(λ)ήν-цар е много интересна защото идва от βαλαιος-силен,голям. От своя страна, βαλαιος отговаря на стблг. болии-по-голям, т.е. силен, явяваща се основа за титлата боил.

Последната пеласгийска титла е най-интересна понеже е регистрирана още през Бронзовата епоха. Става дума за UNA KANASI / УНА КАНАСИ, срещаща се в минойски документ с регистрация KO za 1c. Пеласгите безспорно са едни от основателите на Минойската цивилизация, понеже локализирайки ги на остров Крит, Омир използва за тях епитета богоравни-διοι. Това показва, че те са били представителите на благородническата прослойка, която е боравила с писмеността.

Американският изследовател Дж. Янгър смята, че UNA KANASI / УНА КАНАСИ е някакъв термин от култа на определено божество, по-скоро обаче се касае за титла  на владетел. Частицата  UNА може да се изтълкува със стблг. прил. унии-по-добър, в смисъл благороден. В такъв случай UNAKANASI би получило превод – на благородния княз

В минойските документи срещаме също име, или титла КАНУТИ,  а във фригийските надписи се натъкваме на КАНУТИ-ЕВАИС, АКЕНАНОГАВОС, а и АКЕНАС, чийто корен *ken, *kan притежава значение първи, начало – ср. стблг. начѧти, зачѧти-започвам, зачевам, полагам начало.

Древната пеласгийска титла KANAS, срещаща се при фригите като АКЕНАС, по-късно ce появава в тракийските епиграфски паметници като KANAC, намираме я разбира се и встаробългарските надписи като KANAC, KANEC  т.е. княз, кнез.

В тази първа част от материала за езика на пеласгите, освен техните титли, ще представя и думите за растения. На първо място е σῖτος/ситос-жито. За нея проф. Мюлер смята освен, че е заемка и, че означава нещо ситно, смляно ситно. Тук мисля повече коментар не е нужен.

Балис/βαλίς e название за бяла, белезникава краставица, явно името на растението идва от неговия цвят.

С подобна постройка е и странната гръцка дума балаустион/βαλαουστιον-бели цветчета на растението нар. Бала се обяснява с бял, а устион с уста, в случая под уста, устни се имат предвид цветчетата на нара.

Брион/βρύον-вид мъх е идентифицирана като възможна пеласгийска дума в гръцкия от акад. Георгиев, който дава и българското съотвествие, а то е брей-растението развалниче. Думата брей е българска както отбелязва Ст.Младенов, който я свързва с брия-бръсна диал., понеже растението съдържа дразнещо вещество (което наранява кожата при допир бел.моя). Въпреки ясната етимология, в БЕР е изказано мнение, че брей може да е от тракийски произход (?).

Като съотвестваща на пеласгийската дума даухна, дафне/ δαυχνα, δάφνη -лаврово дърво, в работа на Радослав Катичич е предложена сърбохърватската duha-мирис, а тя е сродна на нашите дъх, дъхна-мириша. Действително, приятният мирис на дафиновия лист е едно от най-характерните качества на растението.

Керасос/κερᾰσος-череша е приета отдавна за заемка в гръцкия, като се знае и, че на български има добро обяснение за името на плода, то идва от неговия червено-черен цвят. Това е установено от акад. Владимир Георгиев, но той не смята езика ни за продъжение на трако-пеласгийския, а само гледа на българската дума като сродна на трако-пеласгийската.

Купарисос/κυπάρισσος е древното название на кипарисвото дърво. Неговата корона e голяма и прилича на купа, купчина копа и това разбира се дава и името му.

Кедрос/κέδρος е пеласгийското име на кедъра. Проф. Мюлер търси обяснение със стблг. кадити-кадя, а в това има логика понеже дървото има приятна миризма и се е ползвало за кадене.

Кастанон/κάστανον-кестен е поредната дума принадлежаща на трако-пеласгийската реч.  

Теревинт, тереминт/τερέβινθοςτερέμινθος ca две наименования на терпентиновото дърво. Опирайки се на проучванията на Георгиев, Катичич смята, че коренът е и.е. *derw-en-to, като дава пример със стангл. teoru-катран, смола, лит.derva-борово дърво и др., но по непонятни причини пропуска три важни неща:

1.Cтблг.дръво-дърво;
2.Cтблг. умал. наставка р.п. -енте (ѧте);
3.Tипичната за българските диалекти замяна на В с М както е в теревинт-тереминт: тъмно=тъвно, плевня = племня, стръмно=стръвно.

Точно за стблг. наставка -енте (ѧте), акад. Георгиев и акад. Дуриданов смятат, че отговаря на тракийската наставка-инт/ινθ, срещаща се в глосата волинт/βινθος-див бик.
По принцип Катичич познава работите на акад. Георгиев, чиито интерпретации цитира в своята творба за древнобалканските езици, но в случая талантивият хърватски учен е спестил ценна информация.

Уверяваме се, че макар да е говорен дълго преди Троянската Война, пеласгийският език не е непонятен за нас българите, а причината се крие в това, че се касае за речта на далечните ни предци. Да, има промени в думите, но реално погледнато, за период от над две хиляди години, тези промени са незначителни. Това е поредното свидетелство за силата на езика ни, а и за това, че той се е появил и развил тук на Балканите.

За жалост, изложените в настоящата работа сведения никога не са представяни на българския читател от защитниците на официалните теории. По-лошото е, че съзнанието на мнозина сънародници бе отровено с измислици за ханове, канове, идване от Памир, Сибир, Кавказ и тем подобни фантазии. Поради тази причина, за много от нас, представените тук данни изглеждат странни, дори неприемливи.

Нека не забравяме обаче, че свещения за дедите ни символ IYI се появава най-рано на Балканите – преди около 7000 години. Не можем да пренебрегнем факта, че родовите имена Дуло, Вокил, Ерми, подобно на пеласгийската титла KANAS, също са регистрирани по време на Бронзовата епоха. А най-важното е това, че повечето българи са носители на хаплогрупите E-V13, J2, I2, R *L23, G2, R1a, чиито особености показват, че са наследени от хора обитаващи Балканите преди 13 000-9000 години.**

Най-старото балканско население са трако-пеласгите. Археологът Петър Детев показа приемствеността от Неолита до времето на Античността. Антрополозите Славчо Чолаков и Петър Боев стигнаха до заключение, че корените на тракийското население трябва да се търсят в Каменната епоха на Балканите. 

Според лигвистът Владимир Георгиев, няма по-стар топонимичен слой от тракийския. Eтнологът Евгений Теодоров изказа твърдение, че въз основа на “недооценявано досега древнотракийско наследство в нашия фолклор като значителен дял от него, обосновава правото ни да се смятаме за преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.“

Как да пренебрегнем тези данни, които показват, че ние българите сме потомци на най-стария цивилизован народ на Европа? Защо да се примиряваме с неиздържаните теории на несериозни хорица, които се опитват да поставят корените на народа ни в Азия ? Та ние носим гените на най-старите цивилизовани балкаци, запазили сме техните обичаи и традиции, пазим свещените им символи в нашите шевици и обредни хлябове и това е така защото сме техни деца и пълноправни наследници.




Използвана литература и пояснения:

1.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
2.Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, 1960
3.Вл.Георгиев, Въпроси на Бългаската Етимология, БАН, 1958
4.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;
5.Е.Теодоров, Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Наука и Изкуство, София, 1972;
6.A.J. Van Windekens, Le Pelasgique, Essai sur une langue indo-europeenne prehellenique, Publications Universitaires, Louvain, 1952;
7.F.Muller Jzn, Grieksch Woordenboek, Tweede Druk, B.Wolters’ U.M. Groningen, Den Haag, 1926;
8.P.Boev, S.Tscholakov, Die Abstammung der Thraker nach Anthropologischen Angaben, Driter Internationaler Thrakologischer Kongress, 2-6 Juni, Wien, Bd.I, Swjat, Sofia, 1984, z. 313-316;
9.R.Katicic, Ancient Languages of the Balans, Part one, MOUTON, The Hague, Paris, 1976;




*Ако познаваме историята на Морските народи, можем лесно да разберем защо старите обитатели на Либия ползват титла бато-цар. В края на Бронзовата епоха Египет е заплашен от коалиция на няколко балкански народа, които търсят нови земи за заселване. На част от тези хора фараонът Меренпта дава земя в Либия при условие, че ще му служат. Въпросните балканци са наречени от египтяните мешуе, а в по-късни времена Херодот ги нарича максии. Това са реално клон на мизите, които по-късно са наречени българи. Ето защо един екзотичен народ в Либия ползва българска титла.

** В дисертацията на д-р Янкова-Карачанак намираме важни подробности за “източната” хаплогрупа R1a-M17: “Следователно древната възраст на Хг RM458 в Източна България (12.4 ± 5 kya) и Кавказ (10.1 ± 3 kya) трябва да се интерпретира внимателно, поради това, че оценката на възрастта се повишава вследствие редица демографски епизоди.”

По интересно е следното, при около половината от носителите на R-M17 се наблюдава европейският вариант : “Трета по честота е широко разпространената евразийска хаплогрупа R-M17, която е установена при 17.5% от българите, като 42.9% от тях принадлежат към типичната за Европа Хг R-M458.”

На с.31 от дисертацията на д-р Карачанак, в табл.10, възрастна на “източната” хаплогрупа Хг R-M458 у нас варира между 12 400 години и 4100 години. За другите 57, 1% представители на R-M17 не е казано, че са потомци на население дошло през късната Античност и ранното Средновековие от Афганистан, Иран, или Пакистан.

В заключението на дисертацията на д-р Карачанак няма и дума за родство на българите с паштуни, иранци, пакистанци или индийци. От друга страна са проведени достатъчно генетични изследвания на населението на Иран, Афганистан, Пакистан, но и там няма дори загатване за някакво родство с българите. Какъв е изводът тогава?

15.08.2019 г.

БЪЛГАРСКИТЕ ИМЕНА НА ТРАКИЙСКИТЕ ОРЪЖИЯ


Доста често мои приятели са ми споменавали, че мечовете, които са изобразени на златните съдове от Панагюрище приличат на ятагани. Чак след време чух мнението на специалиста Георги Михайлов, който също виждаше някаква връзка между оръжието на траките и ползвания от безброй наши хайдути ятаган. Наистина, формата, а и размера съвпадат, една и съща е и територията, на която този вид оръжие се използва – България.



В миналото гърците наричат въпросния тип меч копис/κοπίς, а относно името, в речника на Лидъл и Скот се търси обяснение с гр. κόπτω-копая, удрям: κοπίς κόπτω a chopper, cleaver, a broad curved knife, somewhat like our bill, Eur., Xen. κοπίς, ἰδός, Liddell and Scott. An Intermediate Greek-English Lexicon. Oxford. Clarendon Press. 1889


По-ясно обяснение има на български. Aко разгърнем “Български Етимологически Речник” ще срещнем нашите думи кóпнувам-бодвам, копаило-изкривен нож за дълбаене на дървени лъжици (говор Веригово, Карловско), да не забравяме скопувам-отрязвам, а и стблг. скопити-скопявам, т.е. отрязвам. Разбира се най-важната дума е копаило-изкривен нож, точно тя е производната на копис.

Бивайки по-добри бойци, дедите ни наричани по време на Античността траки, не само са изпълнявали фунцията на полиция в гръцките градове, не само са били два пъти по-заплатени от гръцките наемници, но дори успяват да окажат и сериозно влияние над гръцкото военно дело. Южните ни съседи копират както тактиката на далечните ни предци, така и някои от оръжията им. Кописът е излючително ефективен за близък бой, а формата му позволява да се насесат дълбоки прободни и прорезни рани.

Сродна на копис е и нашата дума копие. Нейното древно значение е предмет, с който  се удря, боде, порязва. Всички изброени действия са възможни с този вид оръжие. Интересна подробност е това, че в румънския се е запазила една ценна, също сродна на копие българска дума, а именно copie-кама. Заедно с копаило-изкривен нож, тя ярко свидетелства, че названието копис принадлежи на предците ни.

Вярно е, че освен гърците, египтяните също имат подобно оръжие, а и названието му е почти идентично: кепеш, но за това как траките повлияват народа живеещ край река Нил, ще бъде обяснено по-късно, в друга отделна работа, която засяга и характера на египетската дума мет/меч-меч. Ceга ще продължим с други важни неща.



Юрий Откупщиков съобщава за едно интересно име на тракийско оръжие, това е харпе: άρπη' μάχαιρα καμπύλη, Θρακών  (харпе-крив тракийски меч-Clem. Alex. Strom., I, 307). Тук всъщност се касае за сърповиден предмет, който е често срещан атрибут в ръцете на вахканките, а и на бойците на цар Декебал.


Не само формата на харпето прилича на сърп, езиковедите ни определят българската дума сърп като сродна на гр. άρπη. Смятам, че тук не се касае за родство, а по-скоро наша заемка в речта на старите гърци. Сам Откупщиков споменава в работата си за предгръцкия субстрат, че оръжията с криво острие като цяло са непознати на гърците, но за сметка на това са типични за траки и карийци (хора обитаващи Мала Азия, съседи на фригите и обявени от Херодот за роднини на мизите-Her.I.171).

Въз основа на тези, а и на други факти, руският учен смята, че гърците са заели определени видове оръжия както от карийците, така и от траките: “как и в случае с карийцами, греки заимствовали у фракийцев некоторые виды вооружения.” Не можем да пренебрегнем и факта, че използващите харпе вахканки на Дионис са от тракийски произход, култът към божеството на виното преминава при южните ни съседи благодарение на влиянитето на дедите ни.

Друго оръжие подобно на сърпа-харпе е сиката. Тя има същата форма, но е по-голяма по размер, а и е по-опасна поради своята масивност. Тя е употребявана както от даките, така и от тракийските гладиатори. Сика може да се обясни със стблг. сѣкѫ-сека, посичам. Дъговидното острие действително е годно да сечене, а не за мушкане.


Сика, най-горе, изобр. CristianChirita Cluj National History Museumhttps://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/d/da/Dacian_Weapons.jpg/800px-Dacian_Weapons.jpg




Цитирайки старият автор Хезихий, Юрий Откупщиков споменава за тракийския меч скалме: “σκάλμη ' μάχαιρα Θρακία”. И тук както по-горе трябва да потърсим помощ от “Български Етимологически Речник”. Там срещаме сколи се, сколил -прич.с вероятно значение прекършил, отрязал. Така разбираме, че името на тракийското оръжие скалме означава това, което реже. Сродна на скалме е и нашата дума, тя е сколка-речна мида, тя е свързана и с думата скала, а и с глаголите коля, заколвам, клане,

Интересна е връзката със старонорвежката дума skalm-къс меч. Едва ли обаче се касае за прасродни думи, по-скоро skalm е тракийска заемка в речта на северните германи. В староисл. срещаме skilja-разделям, но в германските езици няма съюз с, както е в нашата реч. При нас глаголите паря, бера, товаря, печеля, рязвам и т.н. могат да бъдат преобразувани със съюза с във формите спаря, сбера, стоваря, спечеля, срязвам. 

Коренът на скалме е *кал/кол, като първоначалното значение е остър предмет. По-късно се появават значения като коля, отрязвам, чупя, разделям, а в случая със скалме, това е направено с типичния за езика ни съюз с, който е напълно непознат на германските народи, т.е. skalm-къс меч е заемка.

Дойде ред на най-известната тракийска дума за оръжие и по-точно ромфея/ρομφαία. Хялмар Фриск обяснява, че се касае за голям, широк меч, като в гръцкия език думата е неясна и навярно е тракийска заемка. Ромфеята е голям меч, но не се отличава с широко острие. Сляпото копиране на думата от страна на дедите на южните ни съседи е довело до това, че названието ромфея/ρομφαία се ползва за всяко оръжие с впечатляваща дължина. В римските исторически извори, името е представено като румпия/rumpia.

Акад. Владимир Георгиев търси тълкуване на думата ромфея/румпия с лат. rumpo-чупя, троша, разчупвам, наранявам, като добавя, че тракийската дума е запазена днес в диалектните български думи рофéя, руфя, а и в алб. rufeje, rёfeje-копие, светкавица.

По необясними причини, нашият учен е пропуснал най-добрите български кандидати, които могат да помогнат да разберем смисъла на името на древното оръжие на предците ни. Въпросните думи са: рубя-режа, сека, *рѫбити-разсичам, орубвам се-отсичам, рубило-ножче,  ръбам-режа силно блг. диал., ръбушка-белег на нещо. 

Ромфея, румпия, рубило са варианти на една и съща дума притежаваща значение – нещо, с което се реже, нещо с което се ломи.



За глосата колаврос/κολαβρος-песен, която съпровожда κολαβρισμος-танц с оръжие, дава ценни сведения акад. Владимир Георгиев.Toзи учен тълкува колаврос/ κολαβρος като копиевъртещ, като явно на елемента βρος, нашият учен нашият учен съпоставя въртещ, добавяйки стблг. врьтѣт, блг. въртя. Въз основа на приликата с думите κολέα > κολία-вид танц, за които се изказва предположение, че може и да са фригийски, първата част на глосата κολα-,  е сравнена със стблг. коло, (кол)есе-колело, кръг, ср., хр. коло-колело, кръг, хоро.

Смятам, че в този случай е подходяща друга старобългарска дума, а именно колъ-заострен дървен прът, вид примитивно копие. Така тълкуването на колаврос/ κολαβρος като копиевъртещ придобива доста по-ясен смисъл. А и колът е най-простият вид оръжие, което хората създават за лов и защита. Сродни са сpирл. cail-копие, стнорв. hali-връх, опашка, край.

Алонхон е тракийска дума за копие, тя е спомената от Юрий Откупщиков заедно с осталналите древни названия за оръжия: “άλογχον δόρυ, τό σιδηριον, Θρακικως”. Акад. Димитър Дечев и акад. Владимир Георгиев смятат, че особеният военен термин не е тракийски по произход. Всеки учен има право на свое виждане, но е удивително как точно изследователите с най-добри познания на езиците са пропуснали сведението на гръцките автори, че алонхона е тракийско копие, пропуснали са да видят и сродната старобългарската дума лѫща (лонща) - копие.

За жалост, с това пропуските не свършват. В “Български Етимологически Речник” се твърди, че лѫща е келтска дума (lancia), която с римско посредничество е проникнала в езика ни. Хубаво, но на старокелтски (галски) няма никакво обяснение на lancia-копие, от друга страна, старобългарския предлага логично тълкуване, но никой специалист не е забелязал това.

Лѫща-копие е свързана със стблг. лѫчити-деля, отделям, разлъчвам, а това показва, че първоначалното значение на лѫща е нещо, с което се дели, реже, наранява. Повече от ясно е, че нашите звуци ч, щ са трудни за гърците и поради тази причина, поставяйки и протетично а, са превърнали лѫща в алонхон.

Доста притеснително е, че специалистите дават нетракийски произход и на други имена на тракийски оръжия и атрибути, като например бойната брадва. Сами гърците твърдят, че оръжието е тракийско: πέλεκυς Θρᾁκιος. Проблемът тук е, че пелекус-брадва присъства не само в гръцкия език, но и в акадския под формата pilakku-бойна секира.

Гръцко влияние над акадците няма, но на територията на Акад са живели гутеите, които според мен са клон на живеещите край Дунава гети. Ако приемем, че гутеите са гети, а въпросните гети са наши предци, вече няма да е необяснима мистерия защо в речта на акадците се срещат думи смайващо близки до старобългарските. Като пример могат да бъдат посочени акадско-българските успоредици: балиу-былia-господар, боил, балу-болии-по-голям, битку-бити, бия, удрям, режа, курумату-кръмити-кърмя, храня, думу-дымъ-дим, тъмен, калу-цѣлъ-цял, русум-роусъ, рус, червеникав, сету-свѣтъ-светлина.

Пелекус-бойна брадва може лесно да се обясни със стблг. палица-тояга, нещо, с което се удря. Подобна връзка срещаме между стирл. tuagh-брадва и tuagach-бия, удрям. Тракийската, или както е правилно древнобългарската дума *palek-нещо, с което се удря, брадва, е прекроена от гърците на πέλεκυς, а от акадците е приета във формата pilakku.

Важно атрибут за всеки боец е шлемът. Официално нашата дума шлем е германска заемка, но едно, че няма как стгерм. *helmaz да даде шлем, а друго, че сам Тацит обяснява, че шлемовете са голяма рядкост у германските народи. На Балканите пък има огромно разнообразие от шлемове. Първоначално те са правени от кожа и точно оттам идва и името шлем – от шелмис, дума, която гърците записват като ζαλμός-кожа.


Тракийски шлем и щитове, изобр. Attributed to Apollodorus of Damascus - Conrad Cichorius: "Die Reliefs der Traianssäule", Erster Tafelband: "Die Reliefs des Ersten Dakischen Krieges", Tafeln 1-57, Verlag von Georg Reimer, Berlin 1896, Detail of plate LVII, scene LXXVIII: Victory and trophies


За пелтастите – леко въоръжените тракийски бойци и техния щит пелта знаят всички, които се интересуват от стара история. За жалост дори името пелта е обявено от специалистите за гръцка заемка въпреки изричното споменаване на авторите от времето на Античнотта, че се касае за тракийски атрибут:  πέλτη' Θρακιον ὄπλον”.



Тракийски пелтаст, изобр. Skanderbeg~commonswiki assumed (based on copyright claims). - No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims). Object kept in Harvard University, Arthur M. Sackler Museum, Robinson Collection 1959.219[2]

В речника на Хялмар Фриск намираме следното описание: “пелта-малък лек щит без ръб, изработван най-вече от плетени клонки, с покритие от кожа.” - πέλτη, dor.-ᾱ f. kleiner leichter Schild ohne Rand, meist aus Flechtwerk mit einem Überzug von Leder”.

След като пелтата се плете от гъвкави клончета и се покрива с кожа, дали пък стблг. плетѫ-плета, оплитам няма да даде най-доброто обяснение? Фриск изразява виждане, че пелта е навярно тракийска заемка в гръцкия език, старите автори са пределно ясни, че пелтата е тракийски щит, но нашите специалисти пренебрегват фактите.

Голям пропуск е направен и по отношение на друго име на тракийски щит, а именно парма/ πάρμη. Toва название също е обявено за нетракийско, макар Хезихий да пише: “ πάρμη  Θρακιον ὄπλον”. B “Български Етимологически Речник” e  документиранa думaтa прáмен-късче, снопче вълна или памук, коноп, част от руно, отделен пласт на влачена вълна и др. като се смята, че древната форма е *parmy.

Пармата явно е била метална плоскост, която е облечена от вътрешната страна с овче руно, или пък вълнен, конопен плат, който да помогне за абсорбиране на удара. Обяснението на български е логично, но подобно на пелекус-брадва и тук има сериозен проблем. В работите си Тит Ливий обяснява, че велитите-леко въоръжените бойци, ползват щит наречен парма. Какво обаче прави тракийски щит в ръцете на римляните докато те са още на Апенините?

Алоиз Валде смята думата за келтска посочвайки паралели с галската (?) parma-щит, уелските parfa, parfaes-защитна плоскост, щит, но в келтските ирландски и шотландски гаелски, а също така в бретонски и коруелски присъствие на дума parma-щит, или нещо подобно няма.

Не разполагам и със сведения някой стар автор да е определят пармата като келтски щит. Уелските parfa, parfaes-защитна плоскост, щит, са заемки от латински, или от тракийски. Все пак голяма част от Британия е под римска власт няколко века, а тракийското присъствие там също е добре засвидетелствано, както от епиграфски паметници, така и благодарение на генетични проучвания.

Непонятно защо, редица факти биват напълно пренебрегвани от учените:

- на латински не съществува обяснение за парма;
- на келтски не съществува обяснение за парма;
- гръцките автори определят пармата като тракийски щит;
- пармата е и атрибут на тракийските гладиатори;
- пармата е дефинирана от Вергилий като щит на траките тевкри (трояни), които с Еней идват на Апенините;
- за идване на траки и пеласги на Апенините пишат освен Вергилий също Плиний Стари, Страбон, Ливий;

В такъв случай – какво неясно може да има относно произхода на думата парма? Римляните са заемали военни атрибути от келти, етруски, венети, като това се признава от археолозите и историците.

Защо обаче е проблем да се признае, че и ние сме дали нещо на потомците на Ромул? Та нали точно те гледат на дедите ни като на потомци на Арес!

В миналото, поради сянката на елиноцентризма, се обръщаше твърде малко влияние на ролята на траките в оформянето на културата и военното дело на гърците, римляните и келтите.

Добре известни бяха сведенията на Иполит за това, че галските друиди са попивали от мъдростта на Залмоксис, знаеше се и за тракийските имена на царете на властвалите в Лациум (Италия): Атис, Капус, Капетус, не бе тайна, че поради качествата си на върховни бойци дедите ни са считани за потомци на бога на войната Арес, но веднъж наложеното виждане, че римляни и гърци стоят в основата на европейската култура бе пазено ревниво.

От друга страна, макар още пред XIX век великият родолюбец Цани Гинчев да направи всичко възможно да покаже, че траките не са измирали, а ние българите сме техни наследници, този човек не получи подкрепа от други наши учени. Последвалите Гинчев прогресивни изследователи като Данаил Юруков, Ганчо Ценов, Архимандрит Кирил Рилски, Д.П.Даскалов, Георги Сотиров и др. също не бяха подкрепени от представителите на българската историческа школа.

Истината обаче стои, тя не е унищожена, не е погребана завинаги, това е и невъзможно, защото ние самите сме нейни носители. Докато певческата дарба на Орфей се проявава в магическия глас на българката, то силата и дързостта на Арес са манифестирани от българските войници, които са показали многократно, че бойното поле е действително тяхно родно място.Подвизите при Шипка, Одрин, Сливница, Дойран и т.н. са ярко доказателство за това. 

От нас не се иска да излизаме с голи гърди срещу щикове. За да почетем дедите си, просто трябва да покажем, че носим силата им с гордост и, че сме народ на делата, а не плахи, жалки индивиди чакащи някой да им помогне.  




Извори от интернет:

Rhomphaia


Trajan’s Column in Rome

Dacian Warfare