26.02.2020 г.

СЕНЗАЦИОННИ, НО ОСТАНАЛИ В СЯНКА ИЗКАЗВАНИЯ НА УЧЕНИ


Доказателствата за това, че ние българите сме потомци на най-древния цивилизован народ се трупат постоянно. От една страна вече имаме достъп на пренебрегваните от казионната наука изследователи като Ганчо Ценов, Никола Йонков Владикин, Гавраил Юруков, Д.П. Даскалов, Иван Селимински, Георги Сотиров и др., от друга страна генетичните проучвания показаха, че типичните за нас маркери I2, E-V13, J2, R1b*L23, G2, а и значителна част от R1a, са наследени от хора обитавали Балканите преди повече от 9000 години.



Нека не забравяме и приноса на изследователи на далечото минало като Иваничка Георгиева, Николай Колев, Евгений Теодоров, Иван Венедиков, Ангел Сарандлиев, Павел Стефанов, Борис Илиев и др. Благодарение на трудовете на тези хора стана ясно, че най-тачените ни празници, обреди, обичаи и т.н. са тракийско културно наследство.

Тракийският Конник бива почитан като Св. Георги, Бендида е получила образа на Св. Марина. Закрилящият добитъка бог Хермес е представен от Св. Модест, а пък Трифон Зарезан е остатък от култа към Дионис. Кукерските и русалийски игри са ехо от почитта към Дионис и Залмоксис. С тракийски корени са още обичаят Герман, ладуването, лазаруването, Сурва, Коледа.

Да, доказателствата за древните ни балкански корени са много. Това за жалост не пречи на представителите на казионната наука, някои от които се опитват да възкресят уж обявената за отхвърлена теория за тюрко-алтайския произход на старите българи. На какво разчитат тези хорица не зная. Днес трудно може да се наложи цензура, а и изживяващите се като тролове студенти и доценти нямат особено голям брой почитатели, докато броят на сънародниците осъзнали, че българите са пълноправни наследници на Залмоксис и Орфей расте всеки ден.

Расте и достъпа до информацията, като понякога излизат доста интересни неща, които пораждат редица въпроси. Ако хвърлим поглед към публикации на различни автори от втората половина на XX до наше време, ще намерим различни мнения по отношение на това кога е изчезнал езика на траките.

B работата си “Траки” Христо Данов е доста лаконичен относно съдбата на народа на Орфей. Нашият изследовател обаче смята, “че някои тракийски племена запазват езика си чак до VI в.от н.е”. – Траки, Изд. Народна Просвета, София, 1979, c.166.

Подобно е и виждането на Веселин Бешевлиев: “Траки, съответно тракийски лични имена, се срещат и в писмените извори от епохата след Юстиниан I. …. траки са били и пълководците Коменциол [401] и Йоан, наречен още Мистикон, [402] във времето на император Маврикий (582—602). Тракиец е бил, ако се съди по името, и споменатият у Теофилакт Симоката пълководец Κάστος. [403] Най-сетне тракиец е бил според Йоан Антиохийски и император Фока[404] Изброените дотук траки, към които могат да се прибавят още имена, показват достатъчно ясно, че тракийският елемент е играл немаловажна роля почти в целия обществен живот на Византийската империя в VI в.”- с.64-65.



Георги Михайлов също е убеден, че народа на Орфей е запазил речта си до VI в.от н.е: “...планините са още здрава крепост на тракийския елемент и там той е жизнен до късно. През VI в. от него все още се рекрутира най-добрата част от византийската войска и немалко траки достигат до висши административни и други длъжности, дори стават императори (става дума за Юстин I, Юстиниан I, Юстин II, Тиберий II бел.авт.) ” – В. Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, Археологически институт Епиграфска поредица № 8, БАН, София, 1965, с.288.

Общо взето – почти всички наши учени смятат, че тракийския език е жив до до VI век.
Като цяло, Петър Каранис (Чаранис) поддържа това виждане, но е готов да приеме и, че определени езици на хора обитаващи територията на Византийската Империя, са се запазили дори до IX век, като дава пример с император Михаил II и неговите сънародници фригийци нехаещи за гръцката култура, а и непознаващи гръцкия (официален език по това време бел.авт.): “The Phrygians, for instance, as we may infer from what we know of the background of Michael II, seem to have been only semi-Hellenized as late as the beginning of the ninth century. Michael, who is described as coarse, ill-educated, and contemptuous of Hellenic culture, was no doubt typical of the natives of Phrygia, many of whom may not have known any Greek at all.12” - P. Charanis, Ethnic Changes in the Byzantine Empire in the Seventh Century Author(s): Dumbarton Oaks Papers, Vol. 13 (1959), c.26.

Поне за мен, да се признае, че езикът на фригите, чиято прародина е на Балканите е жив дo IX век е нещо сензационно. По-сензационно изказване обаче можем да намерим в публикувана на английски работа на Валерия Фол, Николай Овчаров, Райна Гаврилова, Борислав Гаврилов, ред. Ал.Фол. В тази работа се казва, че в Родопите тракийското  население не е асимилирано чак до X-XI век: “In some mountains though, the Rhodopes for example, the Thracian population was not assimilated till the 10th-11th Centuries.” - V.Fol, N.Ovcharov, R.Gavrilova, B.Gavrilov, ed.A.Fol., Bulgaria History retold in brief, RIVA, 1999-c.45.

Държа да отбележа, че тези наши учени не говорят за цялото тракийско население, а само за етнически анклав, или анклави в Родопите, но все пак, да се признае, че определени групи траки не са асимилирани до X-XI век, т.е. до това време са запазили езика и културата си, си остава нещо важно.



Сега изниква въпроса – ако действително ние българите сме мешавица от азиатци, дошли от Припятските блата нашественици и шепа траки останали по планините, то как стана чудото, че типичните за най-древното цивилизовано балканско население генетични маркери са разпространени из цялата ни територия, а не само в ограничени райони като Родопите?

Прочее, маркерите приписани на носителите на земеделието J2, E-V13, т.е. на хора обитавали земите ни преди повече от 9000 години, се срещат не само в Северна България, но и в Румъния, а дори и в Украйна, като е добре известно, че тези земи са обитавани от траки. Там са живели гетите познати и като даки, костобоките, тирагетите, част от бесите и част от мизите.

Ако през 681 година, в територията между Дунава и Стара планина вече не са живеели траки (както смятат казионните учени), то как днес, не само в Северна България, но дори и в съседните ни и намиращи се на север от нас държави се срещат наследници на Залмоксис и Орфей???

Понястоящем румънци и украинци говорят езици различен от нашия, но само преди няколко века, българската реч е отеквала навсякъде из Румъния, а колкото до близостта на староукраинския и старобългарския – прочелите “Повесть о временных леть”, са се уверили, че разбирането на древния текст не е никакъв проблем за нас.

Промяната на епохата на “асимилацията” на траките от VI  на XI век е интересен ход, но нерешаващ нищо. Никой не е обяснил защо за повече от 600 години траките запазват речта си, а после, неподтискани от никого, я изоставят? Реално за това няма абсолютно никакви доказателства. Както VI, така и XI век са посочени най-произволно.

Някой с авторитет е решил нещо, то бива прието без да е доказано и така биват положени основите на заблуди, които ще изкривят съзнанието на милиони сънародници. Принос за утвърждаването на заблудата бе и жонглирането с понятия от страна на казионните учени. Без да има доказателства, че езика на Аспарух е бил различен от този на местното население, старите българи бяха набедени за тюрки, после за тюрки смесени с иранци, а накрая и за чисти иранци.

Съвестни учени като лингвистът Кирил Влахов, обявиха въз основа на проучванията си, че езиците на местното балканско население (траките бел.авт.) и прииждащите от север стари славяни са били изключително близки или дори идентични. А не показва ли това, че д-р Ганчо Ценов е бил прав, уповавайки се на свидетелствата на Теофилакт Симоката, да определи дунавските славени за потомци на гетите ?

Само ако се признае, че хората подали ръка на княз Аспарух и прогонили римляните от земите ни са гетите, а самите Аспарухови българи са потомци на гетските стари съседи и роднини мизите, нещата придобиват логичен вид. Няма нужда да се измислят шизофренични обяснения защо старите българи са "забравили" езика си, а пък и става ясно защо през IX папа Николай I гледа на дедите ни като на един хомогенен народ, а не на съюз от три различни етнически групи.

Генетиката доказа, че за изчезване на траките и дума не може да става. Нито тракийските племена на юг от Дунава са изчезнали по време на ранното Средновековие, нито пък по време на Античността са изчезнали тези траки, които са живели хилядолетия наред на север от Дунава. В края на късната Античност, те се явават не нашественици, а освободители.  


ИСТИНАТА НЕ Е СЛОЖНА, СЛОЖЕН Е ПЪТЯ ТЯ ДА БЪДЕ УКРИТА

23.02.2020 г.

БЪЛГАРСКИТЕ ИМЕНА НА БОГ ЗАЛМОКСИС



От всички жители на земите ни, Херодот е най-силно впечатлен от гетите. Tе биват наречени от стария автор най-храбрите и същевременно най-праведните от всички траки. Бащата на историята е удивен и от религиозната доктрина на тези хора, отбелязвайки, че те вярват в безсмъртието (на душата бел.авт.). Херодот уточнява, че особената си религия гетите дължат на Залмоксис (Σάλμοξις), наричан от някои още Гебелейзис (Γεβελέιζις) – Her.IV.93-94


Какво в много други случаи, дедите на южните ни съседи създават измислици за божеството на гетите. Пуснато е твърдението, че той е бил само роб на Питагор и от него е научил много неща, които по-късно е разказал на своите сънародници. Слава Богу, по времето на Херодот истината все още не е била забравена. Бащата на историята прави следното изказване:

“Нито отричам, нито приемам напълно историята за Залмоксис и неговото подземно жилище, но все пак мисля, че той е живял доста години преди Питагор” -“I neither disbelieve it nor do I very strongly believe, but I think that this Salmoxis lived many years before Pythagoras.” Her. IV.96




Ако Питагор е живял след времето на Залмоксис, то тракиецът няма как да е учил от него, или пък да е бил негов роб. Всъщност има сведения за точно обратното, а имменно, че гърците са се учили от дедите ни наричани в древността с името траки. Доказателство за това намираме в Платоновата работа Хармид. Там един грък признава, че е научил от тракийски лекар посветен в култа към Залмоксис как да лекува успешно хората. Става ясно, че гетите притежават много по-напреднали знания за човешката душа и тяло от гърците:

“So I said,—Such, then, Charmides, is the nature of this charm. I learnt it on campaign over there, from one of the Thracian physicians of Zalmoxis,1 who are said even to make one immortal. This Thracian said that the Greeks were right in advising as I told you just now: “but Zalmoxis,” he said, “our king, who is a god, says that as you ought not to attempt to cure eyes without head, or head without body, so you should not treat body without soul”; and this was the reason why most maladies evaded the physicians of Greece—that they neglected the whole, on which they ought to spend their pains, for if this were out of order it was impossible for the part to be in order. For all that was good and evil, he said, in the body and in man altogether was sprung from the soul, and flowed along from thence as it did from the head into the eyes. Wherefore that part was to be treated first and foremost, if all was to be well with the head and the rest of the body. And the treatment of the soul, so he said, my wonderful friend, is by means of certain charms, and these charms are words of the right sort: by the use of such words is temperance engendered in our souls, and as soon as it is engendered and present we may easily secure health to the head and to the rest of the body also. “- Plat. Charm. 156d, 156e, 157a


Напълно е възможно Залмоксис да е живял дори преди Троянската война. Цитирайки проф. Александър Фол и акад.Владимир Георгиев, проф. Димитър Попов отбелязва, че тракийската глоса залмос е запазена в името на гетското божество, а съставките салм- селм- срещащи се в географски и лични имена в Гърция, принадлежат на неелински етнически слой, а и показват негръцки фонетични особености и се отнасят от езиковедите към трако-пеласгийската общност. Дадени са примери с топонима Салмос в Беотия, Салмоне в Елида и на о-в Крит, Салмидесос в Югоизточна Тракия, а уповавайки се на сведения за предгръцкия произход на митичния цар Салмоней (Σαλμωνεύς), е споменат и М. Брюхнер- Д.Попов, Приказна Древна Тракия с.132.

Правени са много опити за тълкуване на името на гетското божество, като всеки автор има своя версия. Според мен Залмоксис означава пазител, покровител, защитник.  Порфирий пише, че името си гетът получил от залмус – име за меча кожа при траките. Същият автор твърди, че когато бил роден Залмоксис, той бил увит с меча кожа, но по-късно допълва и това, че Залмоксис означавало и чужденец според други хора – “ Zamolxis was he named because he was born wrapped in a bear's skin, in Thracian called Zalmus... Others say that, the name Zamolxis signifies a stranger or foreigner.


Тъй като южните ни съседи не са познавали езика на предците ни добре, често доста неща са били разбирани погрешноЗалмус/залмос не означава просто меча кожа, а дреха, покритие, покров, нещо, което пази. Вариант на залмос е зелмос, чието правилно звучене е било шелмос, но за елините звукът ш е чужд, а и те нямат буква за него. Вместо шалмос, шелмос бива писано ζαλμος, ζελμος-залмос, зелмос.

Шелмос означава покритие, защита и не е дума, която е изчезнала небитието. В старобългарския, респ. старочерковнославянския намираме думата шеломъ-шлем. Шлемът не е нищо повече от покритие, защита за главата. Значението на тракийската глоса залмос, зелмос като  
защита е признато от линвистът Димитър Дечев- “Die Thrakischen Sprachreste”, с. 181. Владимир Георгиев предлага подобно значение – ζαλμος, ζελμος = защитник – “Траките и техния език”, с.101. Знаем, че Залмоксис е отъждествяван с Кронос, Сабазий и т.н. Става дума за имена на върховно, архаично божество, праотец на рода. Съвсем естествено е, че на праотецът ще се гледа и като на защитник на народа и то не просто като физически пазител, но най-вече и като защитник на духовното.

В дълбока древност названието на гетския мъдрец е звучало като Шалмос, Шелмос, но поради това, че Залмоксис е вече наложен, а и добре познат теоним ще продължа да използвам този вариант, с цел да избегна объркване. 

Изключително интересно е виждането на Юлия Хаджи Димитрова, която въз основа на задълбочено проучване на работите на много автори, стига до извода, че варианта на името на гетското божество, Замолксис (Ζάμολξις) може да се свърже както с името на богинята Земела, така и с българската дума земя. Разказвайки откритията на Матеус Преториус, Юлия Хаджи Димитрова  представя ценни данни: “...името на бога Замолксис произлиза от “земя”. В Самогетия, Наздравия и Залавония той бива наричан Земелюкс или Зиямулкс. Името Зиямелукс – пише Преториус –е погърчено на Залмоксис.”

Забележителен с важността си е и следния цитат: “ Земелукс е при днешните (1688 г.) пруси, надруви, залавони, замаити, литовци нещо като бог и господар на Земята и на тия, които биват погребвани в нея. Подобно на старите Гети при Херодот, хората днес в Замайтия, Назравия, Залавония, Литва и т.н., вярват, че тези, които умират отиват да служат на Замолукса, т.е. на богията на Земята.“

Юлия Хаджи Димитрова представя и виждането на немския филолог Ервин Роде: “Замолксис, бог на Земята, е най-важното и популярно божество на гетите. Този бог има хтонично-аграрен характер и като всеки такъв живее в земята. Той е дарител на плодородието и господар на мъртвите. Тия качества потвърждават и неговото име –ЗАМОЛКСИС  (това е правилната форма – подчертава Роде) –idg.ghemo-ol= земя; slaw. = земля ; litt.=zeme (бълг.=земя)”. “Gothi, qui et Getae” “Готи, сиреч Гети” -2017, с.114-115.

Аргументите на Юлия Хаджи Димитрова са железни и трябва да бъдат приети. Има логика името Замолксис (Ζάμολξις) да бъде свързано с думата земя,  най-вече поради характера на гетското божество – хтонично-аграрен, както сам отбелязва Роде.

Означава ли това, че варианта Залмоксис (Σάλμοξις) е неверен и изопачен? Според мен не. Готов съм да приема, че Замолксис (Ζάμολξις) е правилната, оригинална форма, но едно божество може да носи няколко имена, епитета. Близостта на Замолксис и Залмоксис поражда съмнението за объркване – умишлено или неволно, но не е задължително да е така.

Сургастес и Суротерес са имена на тракийското божество на небето. Тези названия си приличат, но имат различно значение. Смятам, че Сургастес означава притежател на светлината, докато Суротерес има смисъл каращ светлината, като със същата семантика е арийското название на слънцето दिनकर/динакара (dina-ден, светлина, kara-карам).

Що се касае до името Гебелейзис (Γεβελέιζις), то бива свързано с различни понятия. Димитър Дечев предлага и.е. ghebel-глава – Die Thrakieschen Sprachreste, с.100.  Цитирайки  Walde, Pokorny, Димитър Попов дава значение за Гебелейзис светлина, сияние Тракийската Религия, с.169. Попов споменава и за връзката, която някои автори правят между Гебелейзс и тракийския теоним Сбелсурд, като бива посочен лит. глагол zibele-блестя - Тракийската Религия, с.175.

Няма съмнение, че лит. глагол zibele-блестя  обяснява  значението на теонимите Сбелсурд и Гебелейзис, но това важи и за българския диал. глагол сбеля-правя бял, светвам, бляскам. Значението на Гебелейзис –светлият се потвърждава и от по-слабо познатите варианти на името, а по-точно – Белейз(ин). За тази по-стара разновидност на името на тракийския бог съобщава Димитър Попов - Тракийската  Религия, с.169.

Гетите бяха “погребани” от чуждите и наши учени. Най-праведният и най-храбър тракийски народ трябваше да изчезне, за да бъдат обслужени чужди поличически интереси. Сведенията на Комес Марцелин за походите на гетските конници в Илирия (Западните Балкани бел. авт.) през 517 година, бяха игнорирани. По същия начин бе  постъпено и с твърдението на Теофилакт Симоката, според когото дунавските славени от неговото време (580-630 година), ca същия народ, който е познат в древостта под името гети. Същите тези гети-славени са в политически съюз със своите роднини и съседи мизите, наречени още българи поне от 513 година, а този военно-политически съюз е и силата, която прогонва римляните византийците от земите ни през прословутата 681-ва година.

Историците скроиха нелепа лъжа - направиха от гетите-славени нов народ, чиято прародина е някъде в Припятските блата на Украйна, а мизите-българи бяха нарочени за тюрко-татари, угро-фини, смесица от тюрки и иранци – всичко друго, но не и местни хора. Тъжното е, че нашите учени припяваха покорно на тези ужасни лъжи, като по този начин милиони българи израстнаха с отровено съзнание, последниците са видни днес, ще оказват влияние още дълго време.

И чужди и наши, с малки изключения си затвориха очите за това, че при нас българите са се запазили спомени за Залмоксис. Иван Венедиков открива следи от култа към Залмоксис в Русалийските игри: “Затова на преден план излезли другите функции на Залмоксис и празникът запазил съдържанието си като празник на лекуването. Всъщност летните Русалии, безразлично дали на тях се устройват игри ,или не, са известни с лекуването с билки на Спасовден в голямата част на страната. Покрай тази практика, в която самодивите заемат централно място, съществува и лекуването с русалийски танци през летните Русалии в Северна България и Румъния и в Южна Македония на Коледа. От сведенията на Платон за лекарите на Залмоксис се вижда, че лекуването, за което говори Сократ, става чрез билки и припяване. У Хезихий се споменава и танцът на Залмоксис. Следователно и като бог на лекуването Залмоксис се свързва с Русалиите.” – Медното гумно на прабългарите, Изд. към Частен колеж „Тракия”, II прераб. изд.Стара Загора 1995, Митове на българската земя, Книга първа. Медното гумно, с.321.


Към историята на северните траки принадлежи и цар Буребиста, който е известен с това, че кара своите хора да изкоренят лозите, с цел да сложи край на пиянството. Това предание, по-късно е смесено с историята на княз Крум – известен с това, че подобно на Буребиста е бил даровит, но и строг властник.

Гетите страдат от агресията на римляните, най-вече от войните водени от император Траян, а спомени за него са запазели в нашите песни, в които както споменава д-р Ганчо Ценов, Траян е нарече цар Латин, т.е. владетел на хора говорещи латински език.

Ако гетите бяха изчезнали през I век, а половин хилядолетие, в земите им, от нищото се пръква “новия народ” славени, то как при нас са се запазили толкова много неща от културата на гетите. Защо точно ние българите все още пазим култа към Залмоксис съхранен в Русалийските игри, защо дедите ни са съхранили името на император Траян в песните си, а спомените за цар Буребиста са прехврлени върху деянията на друг наш способен владетел като княз Крум?

Caмият характер на народа ни показва, че дедите ни са възпитавати във вярата създадена от славния представител на гетите. Известно е, че Залмоксис проповядва безсмъртието на душата. Той учи, че хората не умират, не изчезват в небитието, а просто напускат този свят и отиват в друг, който е по-добър. Знаейки това никой не би изпитвал страх, а именно страхът е това, което ни кара да търпим злото и неправдата.

Посланието на Залмоксис е просто, но важно. За да проникне истината за съществото на живота до дълбините на душата ни, то тя трябва да е чиста. Омраза, завист, злорадство трябва да бъдат прогонени понеже те са отрова за духа. Вместо тях, в сърцето си трябва да направим място за любовта, истинската любов, която лекува. Любовта обединява хората, помага им да прогледнат, помага им да преодолеят различията и да си подадат ръка.

Ако ни бе грижа един за друг, то злите и порочните нямаше да смеят да излезат от сянката. Днес лошите вилнеят защото доста от нас затварят очите си за грижите и болката на своите братя и сестри. Дали българи щяха да бъдат клани като добитък, ако цялата страна се бе вдигнала на протест докато убийците не получат наказанието, което заслужават. Злото не бива да се търпи, срещу него трябва да се борим всички, а не да чакаме някой да изгори за нас. Дори кроткият и благ Христос направи бич от вървите на дрехата си и с него прогони търговците от храма. Въпреки, че проповядваше любов Божият Син не затвори очите си за грозното и неправдата. Така трябва да правим и ние.

16.02.2020 г.

ОТКЪДЕ ПРИСТИГНА АСПАРУХ, ИЛИ КАК СЕ КОВАХА ЗАБЛУДИТЕ?



Неотдавна един приятел сподели с огорчение, че новите поддръжници на догмите правят фанатични опити да оневинят фалшификаторите на историята ни. Става дума за направените от нови историци твърдения, че по времето на Васил Златарски не е имало достатъчно информация и поради това съвсем неволно, учените ни са били подведени, като в последствие са наложили в учебниците неверни неща.

В интерес на истината, Златарски умира в края на 1935 година, а антропологичните изследвания доказващи убедително, че българите нямат нищо общо с тюрките и народите на Средна Азия са оповестени по-късно - в началото на 1938 година. Мащабното антропологично проучване под ръководството на д-р Методи Попов обаче, не е единственото доказателство за това, че дедите ни не са азиатци по произход. Има още много други данни, но те или са пренебрегнати, или представени в ужасно изкривен вид.

Картата на живелия през век IV Св. Йероним, на която областта Мизия е наречена България, е издадена от Конрад Милер през 1898 година – това е тридесет и седем години преди смъртта на Златарски. Д-р Ганчо Ценов пише с огорчение, че на този важен документ, основателят на историческата ни школа не е обърнал нужното внимание.

Потвърждение на истинността на Йеронимовата карта и ранното присъствие на българи на юг от Дунава идва и от хрониката на Йоан Никиуски. В нея е описан бунта на предвождащия българи Виталиан, който през 513 година възстава против император Анастасий. Работите на Йоан Никиуски са известни на научния свят още преди Златарски да се роди.

Самият Златарски е добре запознат с въпросните хроники, нарича авторът им Иван Никиуски, но предава сведенията некоректно: Виталиановата войска, че последната била съставена главно от „хуни” и „българи”. [10] С тая войска Виталиан нахлул на юг от Дунав в Мизия, стигнал до Одесос и Анхиал и се запътил към Цариград; но тук недалеч от столицата на империята той бил разбит от императорските войски и се съгласил да се откаже от императорската си титла за голяма сума пари и за управлението на Тракия. След това хуни и българи, одарени богато от Виталиан, се върнали в земята си.

Това е ужасно изопачено предаване на фактите от страна на основателя на българската историческа школа. Реално, Йоан Никиуски не пише никъде, че Виталиан е нахлувал на юг (от територия намираща се на север от Дунава), няма и споменаване на това, че в края на конфликта хуните и българите са се оттеглили на север от Дунава, напротив, старият автор е ясен твърдейки, че Виталиан се завръща в Провинция България (която е и Мизия бел.авт.): “ Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.”  J.Nik. Chron.LXXXIX-76


Васил Златарски отъждествява старите българи с хуните на Атила, но не ползва адекватно писанията на най-добрия познавач на хуните. Това е роденият в тракийския град Паниум Приск. Този стар автор дава безценна информация за речта и бита на накаралите римляните да треперят бойци, описвайки техните къщи направени от масивни, изящно изгладени дървени греди. Хората на Атила са европеиди защото самият Приск не може да направи разлика между тях и свой сънародник избрал да живее в двора на могъщия владетел. Няма споменаване на юрти и кумис, Приск разказва, че хуните, които той нарича скити (определени за траки от Ст.Византийски бел.авт.), пият медос (медовина), а и питие от жито наречено камос (дали пък тракийската глоса кемос-вид растение няма да е свързана с хунската дума камос ?бел.авт.).

Нито медос, нито камос са тюрски думи, а от Йордан научаваме, че хуните наричат своя погребален обред страва. Тази дума все още се среща в украинския език и там означава погребално угощение. Д-р Ценов свързва хунската дума страва със струвам-давам погребално угощение.

Йордан обяснява също и, че хуните наричат река Днепър с името Вар: “…river Danaper, which the Huns call in their own tongue the Var.” Jord. (268) https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#LII

Идентично речно название има не в Сибир, Памир, или Китай, а в Западна Европа, в земите на лигурите, там според Страбон тече река Вар: Ligures who live between the Varus River”-Strab. IV.6.4

Златарски може да не е бил запознат със сведенията на Макробий, който пише за траките лигури, но Страбон е добре познат автор. Ако стари европейци имат название на река Вар, което е идентично на хунското речно название Вар, то не е ли логично да се отсъди, че езика на хуните не е тюрски? Прочее, Йордановата Вар е по-скоро представяне на думата бара-река, която срещаме в тракийски названия като Суро-бара, Тамон-бари, Суа-бара.

След като няма абсолютно никакви доказателства за това, че речта на хуните е тюрска, то не е ли манипулация и грозно изкривяване на истината езика на дедите ни да бъде определен за тюрски, а и те самите да бъдат определени като тюрки???

Интересна информация дават и особеностите на хунските погребални обреди, но наличните данни са игнорирани най-безотговорно. От Йордан знаем, че в чест на Атила, при неговото погребение биват проведени конни надбягвания:” The best horsemen of the entire tribe of the Huns rode around in circles, after the manner of circus games”-Jord.(256)


Точно това е погребален обичай и при някои от траките: “ Odrysians returned, they first buried their dead, drank a great deal of wine in their honour, and held a horse-race” –Xen.Hellen.3.2.5


Както Йордан, така и Ксенофонт са основни автори, но дадената от тях информация е пренебрегната. Дали това не е станало защото сведенията показват, че хората на Атила делят един произход с населението обитаващо земи на юг от Дунава?

Да продължим с разглеждането на друга информация, която е била достъпна по времето на Златарски. “Именникът на българските князе” е намерен през 1861 година и е публикуван през 1866 година. Там като български княз е посочен Ирник, за когото се знае, че е син на хунския цар Атила.

Tук възникват два огромени проблема за Златарски и поддръжниците му. Единият се състои в представеното съвсем ясно сведение в  “Именникa”, че 515 години преди Аспарух дедите ни имат княжество от другата страна на Дунава, не от другата страна на Черно море или Кавказ.

Другият проблем е отново локацията на хунското княжество след 453 година.   Сведенията на Йордан са ясни: след смъртта на Атила, на Ирник е позволено да се засели в Малка Скития  (Северна Добруджа - там където е Онгъла бел.авт.), а на други негови сънародници са дадени земи на юг от Дунава - край Искус (Искър), Алмус (Лом) Утус (Вит), а и територии в Тракия, в близост до лимеса (това се потвърждава от името фосатизии-пазещи лимеса, границата бел.авт.):

"Hernac, the younger son of Attila, with his followers, chose a home in the most distant part of Lesser Scythia. Emnetzur and Ultzindur, kinsmen of his, won Oescus and Utus and Almus in Dacia on the bank of the Danube, and many of the Huns, then swarming everywhere, betook themselves into Romania, and from them the Sacromontisi and the Fossatisii of this day are said to be descended." - Jord. 266.


Прочее, след 453 година други хуни също остават на юг от Дунава, за тях Йордан твърди, че им е позволено да се заселят заедно със сарматите край Кастра Мартис (град Кула, Видинско бел.авт.) : “Sarmatians, and the Cemandri and certain of the Huns dwelt in Castra Martis, a city given them in the region of Illyricum.” –Jord.255


Ако Аспарух е рода Дуло и е потомък на Атила, или поне спада към същия народ, от който произлиза и Атила, то не може да се говори за идване този благородник на Балканите през 681-ва година, понеже поне 200 години по-рано хуните обитават Северна Добруджа където е Онгъла, обитават също територии край течащите на юг от Дунава реки Искър, Вит и Лом.   

Потвърждение за това, че владенията на княз Аспарух са се простирали в Тракия и в Добруджа, а не само в Черноморските степи, получаваме от Патриах Никифор, който твърди, че мястото, на което синът на княз Кроват (Кубрат бел.авт.) прави военен лагер, се нарича Онгъл на езика на Aспаруховите хора.


Един народ може да даде име на дадена област само ако я обитава дълго време, иначе просто няма как да е отговорен за названието ѝ.  А и все пак, нека не забравяме – региона на Онгъла е населен от хората на принадлежащия на рода Дуло княз Ирник.

Златарски решава проблема хитро: представяйки едни сведения и пропускайки други:
“Както и да било, но от приведените известия на Приск и Йордан може да се заключи, че към края на седмия десятък на V в. остатъците от Атиловите хуни, които се били вече поселили между устието на Дунав и Днестър, [55] са граничили с кутригурите, обаче в какви политически отношения те сега се намирали едни към други, за нас остава неизвестно.”
http://www.promacedonia.org/vz1a/vz1a_a_1.html
Защо само межу Дунав и Днестър? Къде се изгубиха хуните обитаващи земи край Видин, Искър, Вит и Лом? Тях Златарски обявява за избити в конфликти с готи и римляни, като отново премълчава важни данни, от които става ясно, че за изчезване на хуните обитаващи земи на юг от Дунава и дума не може да става:

Така едни се поселили в Илирия, други — в Малка Скития и Долна Мизия [48], трети — двамата Атилови синове Емнецур и Влциндур, завзели Dacia Ripensis по реките Utus (Вит), Hiscus (Искър) и Almus (Лом). Тия хуни по-сетне загинали почти всички в борбата си както с остготите, тъй и с ромеите и само една малка част сполучила да избяга в Скития.” – c.77-78


Нека видим как стоят нещата. През 481 година има военен сблъсък между българи и готи, но никой не говори за пълното унищожаване на българите. Няма абсолютно никакви сведения даже за омаломощаването на дедите ни, дори напротив – срещаме сведения, че малко по-късно, през 499 година българите разбиват римска армия от 15 000 души край Цурулум в Тракия.

Теофан Изповедник споменава за военни действия на българи в Тракия и Илирия само две години по-късно – през 501 година. През 505 година българите пък са съюзници на римляните и участват в битката край Маргум, където дедите ни са на страната на губещите, но отново няма сведения за пълното им унищожение.

Дедите ни, наречени хуни, или просто българи остават значителна сила не само защото помагат на Виталиан в периода 513-515 година, но и защото в този период, както вече бе посочено, самата област Мизия е наречена Провинция България.

Дори след 517 година дедите ни са хора, с които Рим трябва да държи сметка. През 535 година, българите разбиват римска армия край река Янтра: “Комес Марцелин пише в своята хроника: „Патриций Цита се сблъска в Мизия с неприятелските българи и стигна на горното течение на Янтра.“ – Ценов, Кроватова България


Описвайки периода 527-565 година Прокопий се жалва от редовните нападения на хуни анти и славени, а разказвайки за същите събития Йордан пише за българи, анти и славени. През 559 година българите участват в похода на Заберган срещу столицата на Римската Империя. Българи участват и в похода срещу Константинопол през 626 година: “Византийский писатель Георгий Писидский (первая половина VII в.) также упоминает булгар и называет их в числе участников аварской осады Константинополя в 626 г”


Не само няма сведения за избиването на повечето хуни-българи обитавали Тракия, но в периода 480-626 година дедите ни нанасят значителни поражения на Римската Империя.

Важността на тези сведения е пренебрегната от Златарски, той даже измисля друго лице Ирник, понеже обитаващия Добруджа (където е Онгъла бел.авт.) Ирник не пасва на теорията му и поради това за основатели на българската държава, историк ни счита само тези наши предци, които са обитавали земите на изток от Днестър:

По тоя начин остава да приемем, че идентифицирането на нашия Ирник от Именника с Присковия Ирнах или Ирна и Йордановия Хернак е невъзможно и че това са били две съвсем различни лица и по род, и по положение, и по време.

Ако допуснем, че Ирнах след поселението си в „най-крайния кът” на Малка Скития е сполучил да стане господар на българите, но това може да се отнесе само към западния им клон — кутригурите, които след изселването на остготите от бреговете на Черно море заели, както видяхме, техните места на запад от Меотида към Днепър и са живели съвършено отделно от утигурите — източния клон на българите, следователно станали са почти в непосредствено съседство с Ирнаховите хуни, а от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежали към източния клон, оттука Ирнах не е могъл да бъде господар на българите-утигури.”c.80


Що за “аргумент” е това изказване: “от всички е признато, че основателите на българската държава на Балканския полуостров са принадлежали към източния клон”.

Кои всички? Какви са доказателствата на тези хора? Проверени ли са твърденията тези всички? Защо не се обръща внимание на това, че в Именника е казано ясно, че дедите ни са имали княжество от другата страна на Дунава 515 години преди княз Аспарух. Обърнете внимание – сърцето на държавата на дедите ни е на север от Дунава, а не отвъд Черно Море, или на север от Кавказ.

Може да се бъркам, но поне по мое мнение, тълкуванията на Златарски са грозна и безсъвестна манипулация – изкуствено издърпване на земите на предшестващия Аспарух Ирник далеч на изток, само и само да може да се говори за идване на Балканите. На предците ни обитаващи земи на запад от Днестър, в Северна Добруджа и на юг от Дунава не се гледа като на хора отговорни за появата на държавата България през 681 година. Що за метод е това?

Нека видим дали изобщо можем да говорим и за идване на хуните още преди времето на Атила. Прокопий Цезарийски е добър познавач на тези хора защото придружава генерал Велизарий, на когото служат хуни. Прокопий обяснява, че в старо време хуните са наричани с името масагети: “Aïgan was by birth of the Massagetae whom they now call Huns; and the rest were almost all inhabitants of the land of Thrace. “  [9] Proc.LB.III.xi.9


За масагетите Йордан обяснява, че са част от семейството на гетите, но по-интересна е информацията за това как след битката с персите –VI век преди Христа, масагетската царица Томира дошла в Малка Скития (Северна Добруджа - земята, която населява по-късно Ирник, там където е и Аспаруховия Онгъл бел.авт.) и основава там град Томи: “Queen Tomyris crossed over into that part of Moesia which is now called Lesser Scythia--a name borrowed from great Scythia,--and built on the Moesian shore of Pontus the city of Tomi, named after herself.” – Jord.(62)


Ако принадлежащите на гетското семейство масагети наречени още хуни, са обитавали Добруджа 1000 години преди Атила и около 1230 години преди княз Аспарух, да се говори за някакво идване на хуни-масагети през II век е крайно несериозно, но като се премълчат Йордановите сведения номерът може да мине, както и се случва.

Добруджа е интересно място защото там са намерени прототипи на така наречените хунски котли – големи, изработени майсторски съдове. Тези прототипи не са от I-II век след Христа, а много, много по-стари – VI-V век преди Христа, или с други думи – времето, в което масагетската царица Томира основава намиращият се в Добруджа град Томи.


Прототип на хунски котел от Добруджа – среда на първо хилядолетие преди Христа


Хунски хотел – среда на първо хилядолетие след Христа


Хунски котли от различни територии

Не само котлите, но също върховете на хунските стрели, техните копия и т.н.  имат прототип в Източна Европа и то още през първо хилядолетие преди Христа. Дали това е било известно на Златарски и хората му не зная.

Има нещо друго обаче, нещо, което е било известно от 1905 година. Става дума за доклада от археологическите разкопки в Абоба-Плиска: ИРАИК X. Освен описанията, има и изображения на материали от времето на Античността. По повърхността на римски тухли са отбелязвани имената на собствениците на тухларните.

Освен типичното тракийско име Дионис се среща и друго, което е още по-интересно. Става дума за DULES/ДУЛЕС, което реално е ранен вариант на старобългарското родово име Дуло. Както княз Аспарух, така и княз Ирник са от рода Дуло, а излиза, че това е тракийско име познато под варианти Дулон, Дулус, Дулас, като ареала на разпространение е огромен – от долното течение на река Струма до северна Мизия, среща се и старите градове от Северното Черноморие.

Като имаме предвид, че около 900 години преди княз Аспарух, в Добруджа са властвали царе със сродни имена като Хар-аспос и Адр-аспос, то ранното присъствие на родовото име Дуло в Тракия не би трябвало да е изненада.Още повече, че името на Аспарух е сродно и на това на Тракийския бог Хероса Ут-аспиос.

Както споменава С. Андрух, монетите на древните владетели на Добруджа са известни още през XIX : “Благодаря нумизматическим и эпиграфическим данным сейчас известны имена шести царей Малой Скифии — Танусака, Канита, Сариака, Акросака, Хараспа и Айлия. Царские эмиссии стали известны в литературе еще с середины XIX в. в связи с публикацией частных коллекций и находок на о. Змеином ...”- С. И. Андрух, Нижнедунайская Скифия в VI  начале I в. до н.э. (Этно-политический аспект)- c.117


Уверяваме се, че по времето на Златарски е имало предостатъчно данни , които да позволят да се каже, че старите българи спадат към изконното население на Балканите, като части от това население е обитавало също Черноморските степи и др. региони, като Кавказ, Мала Азия и т.н.

Спокойно е можело да се каже, че старите българи са от групата на северните траки, чиито най-известни представители са мизите и гетите, като е имало и смесени племенни образования –мизогетите, които Херодот нарича масагети, а Прокопий назовава хуни.

Определени групи от тези наши деди са стигнали чак до Средна Азия като победилата персиеца Кир Томира например. Други са отишли още по-далеч – в земите на индийци и китайци, но това не дава право но никого да определя Персия, Китай и Индия като прародина на дедите ни. По същия начин, английските колонии в Индия и Хонконг не дават правото на когото да било, да каже, че Китай и Индия са прародината на англосаксите.

Виждаме, че в никакъв случай не може да се говори за липса на информация в началото на ХХ век, когато угаждайки на чужди политически интереси, наши историци са обезобразили историята ни. Данни е имало в изобилие, но просто неудобното е пропускано, все едно не съществува. Да няма факти и да се престориш, че тези факти не съществуват са две различни неща.