3.07.2022 г.

ЗА КОНУНГИТЕ, ХАНОВЕТЕ И КНЯЗЕТЕ ОТ ДРЕВНОСТТА

Историята винаги бе мой любим предмет в училище. Tова до голяма степен се дължеше на характера на преподавателите ми. Те бяха добри, приветливи хора, които се опитваха да дадат колкото може повече знания на своите възпитаници. Спуснатият от министерството материал се следваше, но бе давана и допълнителна информация. Ако не се лъжа бях в седми клас когато ми бе разказано за визигота Радагайс и неговия поход срещу Рим.

 

Става дума за събитие от огромна величина, защото този мистериозен владетел за малко не затрива Вечния град. През 405 г. водените от Радагайс готи обсаждат столицата на Римската Империя. Според летописецът Павел Орозий войската на Радагайс наброява 200 000 души (Oros. VII.37.4). Ако старият автор е предал числеността на бойците коректно, то заплахата за Рим е била действително доста сериозна.  

 

Положението е спасено (на този момент – 405 г.) от дошлите на помощ на римляните армии на хуна Улдин и гота Сар. Войската на Радагайс е принудена да се оттегли на север, в посока на град Фиезоле (област Тоскана), като това действие в крайна сметка довежда до обкръжение и до пълно поражение на опиталия се за сложи край на Рим готски владетел (Oros. VII.37.12 – 15).

 

Когато чух за първи път тази интригуваща история, Радгайс бе наречен конунг. Тогава не познавах тази дума и попитах какво е значението ѝ. Отговорът бе, че се касае за титла, с която германските готи наричат своите владетели. Навремето приех това твърдение без абсолютно никакво съмнение, а и учителката ми съвсем искрено вярваше, че предава коректна информация. Никой от нас двамата не подозираше, че е станал жертва на хитра манипулация.

 

След години намерих различни, а и интересни данни, при което се уверих, че Радагайс и визиготите нито спадат към германските народи, нито пък въпросният благородник е носил титла конунг (1*). Разказващият за Радагайс летописец Орозий Павел е живял по време на описаните събития, а за готския владетел ползва съвсем различна титла – rex Radagaisus (Oros. VII.37.15). За произхода на този дързък човек пък е казано съвсем ясно, че е uere Scytha истински скит (Oros.VII.37.9).  

 

http://www.attalus.org/latin/orosius7B.html

 

Творилият малко по-късно Изидор Севилски също не знае абсолютно нищо за титла конунг, а на всичко отгоре, подобно на Орозий, нарича Радагайс скит по произход: “Aera CDXLIII, anno Honorii et Arcadii XI, rex Gothorum Radagaisus, genere Scytha…” (Isid. 14).

 

http://www.thelatinlibrary.com/isidore/historia.shtml

 

В своята работа “De origine actibusque Getarum”, а и в “De Summa Temporvm Vel Origine Actibusque Gentis Romanorum” Йордан описва историята на готите, нарича тези хора още гети и скити, но не споменава нито веднъж титла конунг. Освен това, в пълен унисон с Орозий Павел и Изидор Севилски нарича самият Радагайс скит: “Hesperia vero plaga in regno Honorii imperatoris primum Radagaisus Scytha cum ducenta milia suorum inundavit. Quem Huldin et Sarus Hunnorum Gothorumque reges superantes omnes captivos, quos retulerant, singulis aureis vendiderunt.” (Jord. Rom.321).

 

 https://www.thelatinlibrary.com/iordanes2.html

 

Относно названието скити (Σκύθης, Scythos), преди почти век д-р Ганчо Ценов доказа, че значението е скитащи и е лесно обяснимо със стблг. скытати сѧ – скитам, пътувам. Самите скити са наречени тракийски народ от Стефан Византийски в неговата работа Етника.



Конфронтирани с факта, че Радагайс е наречен скит, учените обикновено търсят спасение в извинението, че названието скит идва от областта, която дадено лице или народ обитава. А за твърдението на Стефан Византийски, че скитите са тракийски народ, историците не дават и дума да се издума. Все пак, нека да оставим за момент темата със скитите настрана, реално ние се интересуваме от титлата конунг. Нейния произход и значение е това, което е от значение за нас.

 

Да разгледаме фактите – информацията, която е в наличност, но е игнорирана от историците. Ако в никой от старите извори Радагаис не е наречен конунг, да се приписва тази титла на въпросния владетел е манипулация и изкривяване на истината.


Понеже Радагайс, освен скит е наречен и гот, реших да проверя как стои положението с така наречения Codex Argentеus (Сребърен Кодекс) – ранносредновековен ръкопис, който е набеден за готска библия, в която е манифестиран езика на готите.

 

Там обаче дума конунг (konung или *kuningaz, *kuniggas) не присъства изобщо. Така излиза, че не касае за неволна за грешка на историците от ново време, а за съзнателна, умело създадена заблуда. Водещият визиготи (а и други народи) Радагайс e наречен от учените (konung) без никакво реално основание. Някой създава измислицата, а негови съмишленици упорито я повтарят докато бъде приета.

 

Сега е редно да се запитаме – каква е целта на тази манипулация, защо е било нужно да се лъже, че конунг (konung, *kuningaz, *kuniggas) е древна титла на готите и на старите германи като цяло? Колкото и странно да звучи – проблемът се крие във фалшифицираната история на източноевропейските народи и по-специално българите.

 

В периода XVIII XIX в. бе наложена лъжата, че Аспаруховите българи са дошли от Средна Азия и са управлявани от ханове. И тук срещаме същата хитра манипулация както с Радагайсовата титла конунг. В нито един извор от ранното Средновековие няма споменаване на титла хан при българите, а за нейното записване от страна на римляни и гърци не съществува абсолютно никакъв проблем.

 

След като титлата хан не е документирана изобщо в летописите от Средновековието, то закичването на нашите деди с нея не е нищо друго освен лъжа. 

 

Всъщност това се знае отлично от историците ни. В домашните извори – тези, които са създадени от български книжовници в периода IX XV в., за нашите владетели се употребява титла княз (кънѧзь). Владетелите ни Аспарух, Тервел, Кормисош, Телец, Крум, Омуртаг (Муртаг, Мортагон), Кардам, Борис, Пресиян и др. са наречени князе в литература написана на български език. От времето на Симеон Велики пък се ползва тила цар, но за хан няма дори бегло загатване.

 

Самата ни държава е наречена съвсем ясно княжество (кнѧженïе), а по-късно и царство. В старобългарската книжнина няма нито веднъж споменаване на ханство – факт, който не може да се оспори, но в научните среди някой упорито подхранва тази химера.

 

Сега обаче се натъкваме на нов проблем. Самата старобългарска титла княз (кънѧзь) е набедена за германска заемка. За нея се твърди, че идва от стгерм. конунг (konung, *kuningaz, *kuniggas). Реално никой, никога не е доказвал това нещо, но подобно на много други твърдения постулатът се превръща в общоприето вярване.

 

Нека видим дали в миналото е имало дори поне малко основание да се смята, че титлата княз е само славянизирана форма на  стгерм. конунг (konung, *kuningaz, *kuniggas). За да бъде приета една старогерманска титла, то дедите ни трябва да са били дълго време управлявани от германи, или поне да са се намирали дълго време под германско културно влияние. Иначе просто няма как да стигне до заимстване на такава важна дума.

 

По време на Античността обаче дедите на източноевропейците не са владени от германи. Чак по време на Средновековието франките установяват своята власт над предците на словени, словаци, чехи, моравци, но не и над българи, а титлата княз е засвидетелствана най-рано при българите.

 

Понеже се касае за важен факт, ще се наложи да повторя: титлата княз (кънѧзь) се среща най-рано при дедите ни, а те никога не са били под франкска власт.  

 

От основаването на франкската държава до времето на княз Борис I, франките нито познават, нито пък ползват титла kuning, kuningaz. Няма сведения Кловис I, Хилдеберт I, Хлотар I,  Хариберт I, Хилперик I, Дагоберт, а и по-късните Пипин Млади, Карл Велики и др. да са носили титла kuning, kuningaz.

 

Вместо нея при франките се употребява титлата rex, която даже не е германска по произход. Франският владетел Людвиг Благочестиви пък се назовава imperator, това е видно от неговите монети. Прочее дори титлата imperator, не е германска, подобно на rex, тя е от латински произход, а в това няма нищо странно.

 

Изображение на монета на Людвиг Благочестиви, изобрhttps://commons.wikimedia.org/wiki/File:Denier_Louis_le_Pieux.jpg

Римското влияние над германите започва поне от времето на Гай Юлий Цезар, който успява да победи галите с помощта на германски съюзници. По-късно самите франки, или поне част от тях служат на Римската империя (като Бавтон и Арбогаст например). Ранната франкска книжнина, чиято манифестация се явява Lex Salica (Салически закон) е ярко доказателство за мащаба на римското влияние над франките. Документът Lex Salica е на написан на простонароден латински, а не на германски франкски.

 

Ако франките, които са съседи на дедите ни по време на ранното Средновековие нямат титла конунг, нито пък властват над дедите ни, просто няма как да им дадат своя титла.

Невъзможно е да дадеш нещо, което не притежаваш на народ, над който нямаш власт. Това е пълен абсурд, макар някои мои противници да лансират такива твърдения, напълно уверени в правотата си. Реално поведението на тези индивиди не е нищо друго освен пожелателно мислене, за жалост ощетяващо българската история, а и истината като цяло. Не съществуват никакви данни, които да ни позволят да приемем, че титлата княз е заета от франките.

 

Осъзнавайки сериозността на проблема, някои учени прибягват към хитрост. Понеже старият автор Йордан пише за готския цар Ерманрик и твърди, че този благородник е властвал над венеди (деди на словени, словаци, чехи, поляци, руси), някои решават, че е имало германско-готско владичество над дедите на източноевропейските народи, а истината е доста по-различна.

 

Отново има премълчани важни подробности, чието изясняване поставя нещата в съвсем различна светлина. Самият Ерманрик е наречен цар на народа гетиgentes Getarum regi Hermanarico”, а титла *kuniggaz изобщо не се споменава във връзка с този владетел (Jord.118).

https://www.thelatinlibrary.com/iordanes1.html

Аз лично смятам, че Ерманрик даже не е лично име, а титла, чието значение е първи цар, върховен цар. Епманрик е всъщност Арима-риг, като елементът Арима отговаря на скитската глоса Арима (Ἀριμα) – едно, един, т.е. първи. Думата е позната в по-късен период като срещащата се в Именника на българските владетели дума алемъ. Що се касае до елемента – риг (срещащ се в имената на българските князе Теле-риг и Кот-раг), Теофилакт Симоката обяснява, че това (ρηγα) е дума за владетел от езика на варварите, реално тези, които той нарича гети.

 

Ако сведенията на Йордан бяха тълкувани правилно, би трябвало да се каже, че траките гети, явяващи се важен етнически елемент на Дунавска България, в известен период от време са властвали над венедите (деди на словени, словаци, чехи, поляци, руси), а не, че някакви германи-готи са доминирали предците на източноевропейците. Неслучайно за старите българи Пасий казва, че от всички свои роднини те са били най-силни и най-почитани.

 

Да обърнем внимание и на етническата принадлежност на визиготите, над които властва Радагайс, чието правилно име всъщност е Радогаст – древна форма на Родогост. Проф. Асен Чилингиров, Юлия Хаджи Димитрова, Петър Георгиев и др. доказаха убедително, че обитавалите нашите земи готи не са германи, а траки и по-точно гетите.

 

Вижданията на тези изследователи се потвърждават убедително от ономастиката и по-точно от пълната липса на германски топоними и хидроними, съставени от думи присъстващи в Сребърния Кодекс.

 

Също така в нашите земи няма открити артефакти, чийто прототип от времето на Античността е от Скандинавия. Иронията е, че може да се говори за точно обратното – в Скандинавия са намерени артефакти, датирани II-I в. пр. Христа и дефинирани като изработени от траки, като например котелът от Гундеструп. Това позволява да се говори за тракийско влияние над скандинавците.

 

Самите гети са огромна общност, чиито владения според Страбон започват при Херкинската гора (Шварцалд, Германия), а на изток опират до владенията на тирегетите, т.е. гетите обитаващи земи край река Тир (Днестър, Украйна). Гети е имало и на други места, защото самият Страбон признава, че е трудно да се определят точните граници:

 

“As for the southern part of Germany beyond the Albis, the portion which is just contiguous to that river is occupied by the Suevi; then immediately adjoining this is the land of the Getae, which, though narrow at first, stretching as it does along the Ister on its southern side and on the opposite side along the mountain-side of the Hercynian Forest  (for the land of the Getae also embraces a part of the mountains), afterwards broadens out towards the north as far as the Tyregetae; but I cannot tell the precise boundaries…” (Strab.VII.3.1).

 

https://penelope.uchicago.edu/Thayer/e/roman/texts/strabo/7c*.html

 

 


Карта на владенията на гетите преди 2000 г., маркирани с червен цвят, картата е базирана на географска карта на Европа

https://en.wikipedia.org/wiki/Geography_of_the_European_Union#/media/File:European_Union_relief_laea_location_map.svg

 

По сведенията на Страбон можем да отсъдим, че гетите са граничили до голяма степен с венедите (венетите, деди на словени, чехи, поляци и др.), но и с германите и по-точно свевите.

 

Първият цар на свевите, или по-точно първото документирано име на владетел на германите свеви е Ариовист, познат и като Ариовест. Гай Юлий Цезар пише за този благородник: Ariovistus, rex Germanorum (Caes. Gal. 1.31.10).

 

https://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.02.0002%3Abook%3D1%3Achapter%3D31%3Asection%3D10

 

Името на този владетел на германите показва голяма близост с това на тракийския бог Арес (Ἄρης), а на скитските царе Ариант (Αριαντας) и Ариапейт (Αριαπειθης). А що се отнася до втория елемент – вист (vistus), той съотвества точно на името на втория елемент от името на гетския цар Буревиста (Βυρεβίστας).

 

Ариовист (Ariovistus) не е германско, а тракийско име, чието значение е воден от Арес, предвождан от Арес: Ario = Арес, vist = вестиводя, предвождам. На тези, на които това тълкуване се вижда странно, ще добавя, че съществуват сведения и за други ранни германски царе с негермански имена. Пример може да се даде с Укромир (Ucromirus), наречен предводител на германите хати (Strab.VII.1.4).

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/e/roman/texts/strabo/7a*.html

 

Името на Укромир (Ucromirus), притежава значение велик закрилник: Ucro = оукроипокров, покритие, саван, mirus = мѣръвелик. Тук трябва да се подчертае, че както свевите, така и хатите обитават земи край Херкинската гора, т.е. тези германи са стари съседи на гетите. Няма нищо странно в това траките, бивайки хора с по-висока култура да повлияят своите съседи. Нека не забравяме, че тракийското влияние стига чак до Скандинавия и по-точно Дания.


Виждаме, че не само не може да се говори за германско влияние над нашите деди по време на Античността, но дори точно обратното е вярно. Сега обаче неминуемо стигаме до нов въпрос: ако стблг. кънѧзь не е заемка, идваща от стгерм. конунг (konung, *kuningaz), то какъв е произхода ѝ?

 

В речника на Григорий Дяченко (1850 – 1905 г.) е цитиран лингвистът, етнолог и палеограф Исмаил Иванович Стрезневский (1812 – 1880 г.), според когото думата княз идва от корен *кънначало (Дяченко, кнѧзь, с.255). С други думи – титлата княз притежава ранно значение началник, този, който е първи, този, който стои начело.

 

Тъй като акад. Стрезневский смята, че княз идва от някакъв древен корен *кънъ начало, да видим как стои въпроса с речта на Залмоксис и Орфей. Тракийският език притежава дума caen, καιν със значение начало. За това пише през 1894 г. Вилхелм Томашек, тълкуващ името на траките Caenici, Καινοί със slav. konŭначало (Tom. I.84), реално това е стблг. конь начало, чиято по-древна форма е била *кань съдейки по старобългарската заемка в гръцкия ζάκανον (според Макс Фасмер).

 

Тракийската ономастика предлага и други сведения, които са известни доста преди XIX в., когато творят Стрезневский и Томашек. При описанието на персийското нашествие от средата на първо хил. пр. Хр. Херодот споменава едно интересно име. Става дума за разположената на територията на малоазийска Мизия планина Канес (Κάνης ὄρος), край която минава армията на нашествениците (Her.VII.42).

 

Нямам сведения това название някога да е разисквано от нашите историци и траколози, а то е много важно. Ако следваме думите на стария автор, ще разберем, че въпросната планина Канес (Κάνης ὄρος) се намира в източния край на Мизия, или по-точно – началото на мизийските владения.

 

От това излиза, че названието Канес, Κάνης е сродно на етнонима Caenici, Καινοί, чието значение според Вилхелм Томашек може да се тълкува със стслав. (стблг. конь) konŭначало (Tom. I.84). До този момент думи със значение начало и притежаващи корен *кань се срещат на две места в тракийската ономастика, като данните са на разположение на лингвистите от сравнително дълго време – поне от края на XIX в.

 

За наше щастие тракийската ономастика предлага и други приятни изненади. Справедливостта изисква да се уточни, че сведенията са от сравнително ново време -  1978 г. Става дума за тракийското лично име КАНАС (Kάνας), което е открито от проучващият древни епиграфски паметници турски учен Сенчер Шахин. Той публикува изследванията си през 1978 г., а по-късно е цитиран от изследователката Пинар Йозлем Айтачлар. Въпросното тракийско име Канас (Kάνας) присъства на надписи от областта на Бруса, а точно това е региона, от който според Димитър Хоматиан са били прогонени мизите, чието име по негово време е българи (Ценов, цит. Хоматиан, 2014, с.178).

 

До този момент установяваме, че тракийската ономастика предлага личното име Канас (Kάνας), което означава първи, начален, племенното название Caenici, Καινοί, изтълкувано като притежаващо смисъл стоящи в началото, тези, които са в началото, а също и топонима  Канес (Κάνης) – начало.

 

Всички те са сродни на старобългарската титла канас (κανας), но въпреки това някой може да възрази, че все пак на нас ни трябват не просто сродни думи, а тракийска титла. Такава за наше щастие има, тя е засвидетелствана преди около 2700 г. във Фригия под формата акенас (ακενας) на надпис с регистрация W – 07. Титлата е спомената от лингвиста Александър Люботски, който обаче не се впуска в подробен анализ и я смята за неясна. Древната акенас (ακενας) присъства като елемент и в друга тракийска титла, тя е акенаногавос (ακενανογαϝος). Работещият в гр. Лайден, Холандия Люботски смята, че се касае за сложна, двусъставна титла, като един от елементите е akenas (ακενας) от надписа W – 07 (Lubotsky, 1988, c. 12 – 16).

 

Фактите показват, че траките имат титла, която не просто е образувана по същия начин, както и старобългарската титла княз (кънѧзь), но дори се явява и неин прототип. Неслучайно българите от ранното Средновековие са отъждествявани с мизите, които се явяват най-големия тракийски народ. Самите мизи са съседи, а и най-близки роднини на гетите, наричани още готи, славени, са толкова близки, че според Салуст гетите са мизи.

 

Най-рано това ценно сведение е открито от родолюбеца Георги Сотиров: “ Салуст несъмнено е отъждествявал гетите с мизите: „Getae sunt Mysii, quos Sallustius a Lucullo dicit esse superatos.“ Виж: C. Crlspi Sallustii quae supersunt opera, cura Joannis Hunter, Edinburgh, 1807, p. 230.

 

https://www.otizvora.com/2018/11/10281/georgi-sotirov-slavyanski-imena-v-gr/#footnote_57_10281

 

Ето как всичко си идва на мястото. Хората освободили земите на юг от Дунава от римска власт през 681 г., са потомци на познатите на Херодот гети и мизи. Те говорят един и същ език, който е разбираем и за населението обитаващо територията намираща се между река Дунав и Бяло море.

 

Ето защо няма субстрат в старобългарския език, просто няма как да има, защото групите слели се в едно и образували българския народ, са роднински. Това обяснява и бързата консолидация на държавата ни.

 

Лъжите за това, че княз (кънѧзь) е заемка от стгерм. конунг (konung, *kuningaz), а и, че готите, чието старо име е гети, са съчинени, за да се даде повод и оправдание на германите не само да претендират за териториите на готите в Източна Европа, но и, за да подчертаят своето превъзходство над източноевропейските народи – правото си да властват над тях. Покори ли се съзнанието на един народ, той ще бъде покорен и физически, а ресурсите на страната му ще бъдат използвани за благото на чужденци.

 

Удивен и огорчен съм от това, че сред нашите историци и интелектуалци се намират хора, които поддържат отдавна наложените лъжи. Фактите са ясни, истината е на наша страна и е редно тя да бъде казана.

 

Дедите ни са били хора с висока култура и са оказали огромно влияние над предците на словените, словаците, чехите, поляците, русите и др. потомци на старите венети. Според проф. Кунстман името на първия полски цар Мешко притежава значение мизиецът, т.е. човек от групата на мизите. Траките оказват влияние и на старите германи, поне влиянието над свевите и хатите е доказуемо от имената на царете им Ариовист и Укромир. В такъв случай трябва да се каже, че дедите ни са тези, които са отговорни за появата на титлата конунг (konung, *kuningaz) при германите. Напълно е възможно това да е станало по времето на цар Мешко, чиято дъщеря е майка на прочутия Канут. Той става владетел на Дания, Норвегия и Англия, а това показва колко голямо е било влиянието му.

 

Преди време споменах, че истината не се ражда в спора, а в търсенето, анализа и представянето на колкото може повече информация, а също така и изобличаването на лъжите. Надявам се тези, които са прочели настоящето есе, да проверят всичко и по този начин да се уверят сами, че твърденията ми са реални.

 

Най-важното обаче си остава това – не се оставяйте да покорят духа ви, не позволявайте на никого да ви накара да се чувствате малки и незначителни! Благородникът, дори да е облечен с дрипи и да е покрит с кал, пак си остава благородник. Мошеникът дори да е с царска мантия и златна корона, пак си остава мошеник.

 

Не е нужно да се бием в гърдите и да крещим, че сме били велики, това не е израз на гордост, а на глупост. Потомъкът на благородници показва благородно поведение и то не на момента, а винаги. Съдбата на индивида, а и народите като цяло зависи от поведението им.

 

9.06.2022 г.

ДРЕВНАТА ТРАДИЦИЯ В БЪЛГАРСКИТЕ ОБИЧАИ, ПРАЗНИЦИ И БИТ

За богатството и характера на българския фолклор са писали доста наши учени. Едно от най-добрите и подробни проучвания е това на проф. Евгений Теодоров. В своята работа етнологът обяснява необикновено силния култ към предците при нас българите, със следването на древната традиция на траките. Към нея Теодоров добавя празнуването на Гергьовден, което дори при българските мюсюлмани се явава празник от голямо значение [1] c.9. В Гергьовден срещаме облечения в християнски дрехи култ към Хероса, познат и като Тракийски конник [2] c.408.

 


По отношение на култа към Хероса трябва да се спомене и виждането на проф. Димитър Попов, който посочва паралелите между народния герой Крали Марко и тракийската дума марка-кон [3] c.394-395. Зад образа на една историческа личност несъмнено е скрито древно езическо божество – Тракийския Конник. Такова е и виждането на проф. Георги Михайлов относно връзката между името на Крали Марко и една от тракийските думи за кон [2] c.409.

 

Почитта към Хероса намира отражение дори в каменната пластика украсявала някога стените на Плиска. Преди повече от тридесет години, археологът Атанас Милчев публикува интересен материал относно каменни фризове на конник, от изкопа край   южната порта на старата ни столица. Поради факта, че по плочите няма хоросан, Милчев заключава, че не може да се говори за сполия, а става дума за обект на изкуството, чието значение в строежите на Плиска тепърва трябва да се изясни [4] c.39-40.

 

За останки от култ към друго тракийско божество при нас българите, пише проф. Иван Венедиков.  Този учен свързва русалийските игри с почитания от гетите Залмоксис- човекът превърнал се в антроподемон и повлиял неимоверно много духовния свят на своите сънародници, давайки им вяра в безсмъртието на душата, отнемайки страха от смъртта. Венедиков споделя за особения български обичай следното:  

 

 По-нататък приликата между честването на Залмоксис и русалийските игри се чувства в някои практики, които заслужават внимание. Когато според описанието на Херодот траките принасят в жертва избрания по жребий „пратеник”, когото подхвърлят във въздуха, за да видят дали Залмоксис ще го приеме, те извършват една осветена у тях практика. Когато русалиите лекуват болен и го подхвърлят три пъти във въздуха на чергата, на която лежи, те също очакват от това намесата на бог. И в двата случая животът на подхвърления зависи от тази практика.” [5] c.231.

 

Хероса и Залмоксис са безспорно дълбоко почитани от старите обитатели на нашите земи, на високо уважение разбира се се е радвал и богът на виното. Едва ли някой би отрекъл, че култът към Дионис е оцелял в празнуването на Трифон Зарезан. Ето какво е виждането на проф. Иваничка Георгиева:  Според народна етиологична легенда заради своя присмех над Богородица, която на 40-ия ден след раждането отивала на черква, Трифон, който се смятал за неин брат, си отрязал носа. В тази легенда има отглас митът за тракийския цар Ликург, който изгонил от своята страна Дионис и неговата свита. Разгневеният  бог изпратил на Ликург безумие и в момент на умопомрачение, мислейки, че зарязва лоза, той убил своя син. В Северна България на Трифоновден сред най-добрите лозари се избира цар на лозята. На него се слага венец от лозови пръчки, дават му букет босилек и на двуколка или на ръце го носят до селото. Шумното шествие спира пред всеки дом, където стопанинът угощава с вино. Накрая празненството завършва в дома на новоизбрания цар. Обичая цар на лозята М. Арнаудов разглежда като по-особена форма на предпролетните  Дионисови празници. Корените на този обред, както на кукерите, той търси в празника на Дионис — антестериите, отбелязван в края на зимата...[6] c.238-239.

 

Разбира се, не само празнуването на Трифон Зарезан се явава остатък от древните ритуалиq извършвани в чест на бог Дионис. Трябва да се споменат и Коледните обреди, чиито корени се крият в далечното минало. Дори шествековното римско владичество в земите ни не е успяло да сложи край на почитта към бога на виното и вегeтацията. Подробни сведения по този въпрос е представил проф. Иван Венедиков: От направения преглед на тракийските празници се вижда, че е имало няколко празника на Дионис в Тракия, на два от които ние можем да намерим мястото със сигурност. Единият е на януарските Календи, т.е. на римската Нова година. Съвпаднал с нея, той се романизирал през римско време, както се вижда от името, което му дават и житието на св. Дазий, и канон 62 на Турланския събор. За тях той не е някакъв празник на Дионис, а на Календите, т.е. Новата година. Тъй като в България Календите се честват една седмица по-рано и той е бил пренесен една седмица понапред, на българската Нова година.... Участващите в тях (празниците) са едно ядро, което напомня коледарите. Те носят като символ на празника тирса на Дионис, който у коледарите и сурвакарите е заместен с кривака или суровачката. На тези празници се пеят химни, както нашите коледари правят на 24 декември през нощта на Бъдни вечер. Има преобличане на мъж в женски дрехи и на мъже, които носят маски, както на Коледа в българските обичаи.” [5] c.159-160.

 


Отново на проф. Иван Венедиков и дължим благодарност за разкриването на връзката между самодивите от българския фолклор и древните езически божества на траките:  Главната прилика на  самодивата с Артемида се крие в останалите атрибути, които богинята, има. В ръката си носи типичното си оръжие — лък, също както Артемида. Когато народът не си я представя танцуваща по самодивските виролища и игралища, тя е ездачка на елен или сърна, също както Артемида. Но еленът на самодивата е доста различен от този на гръцката богиня...Понякога тази ездачка е представена в народните песни още по-красноречиво като покровителка на дивата природа, каквато е впрочем и Артемида, особено на изток, където тя се смята „господарка на зверовете” и въобще на дивите животни“ [5] c.245.

 

По отношение на Артемида трябва да се отбележи, че тя е божество на догръцки народ, а както знаем от сведенията на Херодот [7] II- 56, Плиний Стари [8] IV.iv.9, Страбон [9] VII. 7.1,  V 5.2, V.2.4, по-старите, изконни обитатели на Гърция, са траките и пеласгите.  

 


Климент Александрийски дава тракийски (фригийски) произход на Артемида [10] с.210. Нейното име показва връзка с тракийското племенно название артакии. Възможно е, с течение на времето, в облика на българската самодива да са преплетени култовете на две древни божества – нещо типично за Античността. Едното божество действително е Артемида, а другото е Бендида, явяваща се и богиня на семейното огнище.

 

Нейният култ в ново време е ясно отразен в почитта към Света Марина -християнизирания образ на древното божество. По този въпрос подробни сведения получаваме от проучването на проф. Иваничка Георгиева: “Древните автори описват празника на Бендида като нощен, с факелно шествие, музика и танци. Такъв е бил и почти доскоро запазеният празник в чест на св. Марина в Странджа. Пещерата до с. Сливарово била посещавана от цялата област, като празнен­ ството се състояло през нощта. Болни и здрави влизали в пещерата, от която капе вода, измивали се за здраве по древен обичай и оставяли някоя от своите дрехи. А това разкрива и връзката на Артемида-Бендида като лечителка, и св. Марина, която се почита за здраве...”

 

Особено интересна е легендата в с. Стоилово, според която св. Марина е лефтера (мома). На нейния ден всички неомъжени от близката околност посещават лефтерския панагир в пещерата до селото. Това също доказва приемствеността между девствената богиня Артемида, покровителка на брака, и св. Марина. Накрая не е без значение да се отбележи, че култът на св. Марина е разпространен в същия ареал, почитана според античните сведения Артемида—Бендида. Това говори за Силните антични традиции в областта, а също и за вероятното по-късно запазване на по- компактни маси тракийско население.” [6] c.238.

 

Проф. Георгиева обръща внимание и на други оцелели до днешно време тракийски култове. Известно е, че върховният бог на траките е считан за господар на мълнията, гръмовержец, съдейки по алтернативните му имена Перкон (от пераперкам-удрям, бия) и Сбелтурт  (от сбелвам-правя бял, светъл, т.е. светкавица и търтя-удрям, хвърлям). Както е в случая с Бендида и други езически божества, гръмовержецът по-късно бива облечен в християнска дреха и се почита под името на Св. Илия: “В християнската епоха езическият бог на гръмотевицата Зевс е заменен от св. Илия. В официалната християнска литература св. Илия е дъждоносец, а в народните представи е и гръмовник. Върху неговата иконография вероятно влияние е оказала тракийската представа за Зевс, който само в земите на траките се почитал на колесница ". [6] c.234.

 

Добре известно е фактът, че далечните ни предци и най-вече благородническата им прослойка, са отдавали особена почит на бог Хермес. Херодот дори твърди, че аристократите при траките считат Хермес за свой праотец [7] Her.V.7. Явно култът е бил особено популярен, защото е приет след време от простолюдието и така е оцелял до ново време. За това намираме ценни данни в работата на проф. Иваничка Георгиева:

 


Успоредно със св. Влас в ареала на Странджа, Родопите, междуречието на Струма и Места и отделни места в Западна България като покровител на едрия и дребния рогат добитък е почитан св. Модест (18 декември). На неговия ден воловете не се впрягат; след богослужението се раздават нечетно число хлебчета заедно с варено жито, от които се слага и в кърмата. В църковната живопис св. Модест е изобразяван с два впрегнати вола или с овце ...

 

Въз основа на някои данни се допуска, че св. Модест е наследил един аспект от култа на Хермес... Макар известен в класическата епоха като пратеник на боговете, водач на душите (психопомпос), покровител на богатството и търговията, то много по-първична е неговата функция на хтоничен бог на плодородието, на покровител на стадата, божество пастир. [6] c.237.

 

Проучването на проф. Георгиева не свърша в обяснението на продължението на култа към Хермес при българите. Според даровитата изследователка на нашата култура, в българския фолклор могат да се намерят следи и от почитта към Орфей. Не става дума за споменатия във Веда Словена Орфен, а за нещо друго, но пак от същия регион, в който са живели певците, от които Веркович чува Веда Словена:

 

Българският фолклор е запазил мотива за митичния певец Орфей, макар и в твърде променен вид… Д. Маринов предава легендата за Боен, която обяснява възникването на обичая Боенец. В образа на царския син Боен са оставили следи Боян и Орфей — славянският и тракийският певец. Според легендата Боен свирел толкова омайно, че „когато засвирел или запойвал, птиците, дивяча, дори листьето на гората спирали да го слушат". Разбирал езика на птиците и животните, който научил от змийския цар, а с пръстена на този цар правел магии. Самовилите залюбили Боен, отнесли го в своето царство, където го оженили за най- младата и хубавата самовила. Момите се разтъжили и за да не го забравят, почнали всяка година през пролетта, когато самовилите го отнесли, да играят Боенец. [6] c.239. *

 

Към ценната информация представена от проф. Иваничка Георгиева трябва да добавим и свидетелството на проф. Димитър Попов, според когото спомени за прочутия с необикновения си талант Орфей, са оцелели в народната песен “Марко Кралевити, Иве и дете Дукатинче”. В случая, най-сладкогласният Иве отговаря смислово на Орфей [3] с.398, бел.1.

 

Eхо от древните тракийски ритуали, по точно от Елевзинските мистерии посветени на Деметра е запазено и в обредите по време на Еньовден. На това е обърнал внимание проф. Иван Венедиков: “Шествието на момите се завръща в къщата на булката. Още предишния ден момите са пуснали пръстените си в котела с мълчана вода по същия начин, както това става на Василовден. Прорицателката все още не е стъпила на земята и е в ръцете на една от четирите моми. Тя сега трябва да вади пръстените от котела по същия начин, както това се прави на Нова година, само че в припевите вместо „Ой Ладо” се пее „Ой Еньо”.

 

Не може да има никакво съмнение, че тук е запазен един чисто езически обичай на допитване до гадател, като се търси незаинтересуван в отговорите прорицател в лицето на малката булка. Самият обред напомня прорицанията на жрицата в Делфи, която гадаела над упойващите пари над цепнатината, в дъното на която течала реката Каситис. След очистението си във водите на реката допитващите се до Пития чакали бълнуванията ѝ и се опитвали в тях да видят и да открият определена мисъл, която боговете изразяват чрез нейните уста. Малката булка изпълнява същата роля. Тя се нарича булка, защото в качеството си на прорицателка носи червеното було, което носят и момите, когато се женят и което е било носено и от жриците и гадателките в езическо време..... От това описание се вижда съвсем ясно, че игрите са ставали повсеместно, като в тях са взимали участие всички: и мъже, и жени, и дори деца, и че те са се изразявали в танци, придружени с музика, и че и тук тези разпуснати празници са завършвали с характерните за мистериите на Деметра в древността очистения във вода. При подобни очистения вероятно и викът на мистагогите към мистите на Деметра, с която заедно в Елевзина е бил почитан и Дионис, се е подемал при влизането в морето -„Аладе, аладе”, от което е останало в България „Ой Ладо, ой Ладо”. [5] с.293-299.

 

Следи от култа към друго, не по-малко важно тракийско божество е открил друг изследовател на миналото ни. Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов преставя много интересна работа, в която е разгледан особен обичай в региона на Етрополе. Д-р Стефанов вижда в честването на празника на Св. Атанасий остатъци от култа към Сабазий. Дори и днес участващите в празника подвикват Сабой, Сабой, макар да са забравили какво означава това. Забравени са и подробности относно това защо след края на празненството, край огъня се оставя храна, така както е било по време на Античността, но въпреки това древната традиция бива упорито следвана. Облечено в християнска дреха старото божество продължава да живее [11].

 

За ехо от тракийските култове съобщава Ангел Сарандлиев в работата си “Змията като древен култ в митологията на траките и остатъци в Родопите”. Този автор свързва особеното наименование на змийската отрова пан захир с името на древния бог Пан, който първо е почитан в Аркадия. За него се знае, че е планинско божество, свързано с животновъдството, известно е и неговото присъствие в свитата на тракийския бог Дионис [12] – с.218-219.

 

Ангел Сарандлиев споделя, че култът към змията в Родопите се практикува както от християнското, така и от мюсюлманското население. Изследователят подчертава ясно и, че се касае за една древна, местна традиция, а не за нещо, привнесено от късни преселници. Подобно е и мнението на проф. Венедиков: “Представите за змията и змея в България са с тракийска основа. Почти всички поверия за змията стоят във връзка със старите тракийски представи за нея — покровител на домашното огнище и на култовите места, за змията, съжителстваща с жената и за змията, представляваща божество или митологическо същество. “ [12] c.220.

 

Заслужава си да се спомене и виждането на проф. Светлана Янакиева, която разглеждайки мита за Кадмос и дракона, смята, че “образът на змея, който е същевременно змееборец, е съхранен и до днес в българския фолклор, където добрия змей (своя змей, закрилникът) се бори и побеждава чуждия змей (ламята, халата). В българската народна митология е запазена и антропоморфна хипостаза на змея аналогия на Кадмос, а функцията му на космически медитатор също е аналогична на функцията на героя-посредник – Кадмос, Орфей, Хермес”. [13] c.73.

 

Интересна традиция от далечното минало е запазена в разпространената в Странджанско легенда за елена, който се жертва доброволно. В деня на Св. Илия и Св. Константин, благородното животно слизало от планината и се предлагало доброволно на участниците в култа. За това предание разказва проф. Димитър Попов, който при своя анализ посочва връзката с митовете за тракийския цар Резос. Нашият учен цитира Филострат, според когото животните в планините идвали сами при жертвеника на Резос [3].c. 409.

 

Във връзка с животните трябва да се спомене свидетелството на Теофилакт Охридски. В работата си “Тивериополските мъченици”, този стар автор съобщава, че българите от неговото време принасят в жертва кучета [14] c.62. Особеният и варварски в очите на римляните (византийците) обред има паралел в култа към тракийската богиня Зеринтия. Тя е почитана на остров Самотраки, където е имало планина и пещера с нейното име. Там, по сведения на стари автори, са принасяни в жертва кучета [15]. c.197. Самото име на Зеринтия се обяснява със стблг. звѣръ-звяр, диво животно [16] c.103, c.176. За суфикса-инт, Владимир Георгиев споделя, че е същият като в стблг. телѧ-теле [17] c.95, [16] c.176.

 

От представените до тук данни става ясно, че култовете към Залмоксис, Орфей, Хермес, Бендида, Артемида, Зеринтия, Дионис, Сабазий, Пан, Деметра, Хероса и обожественият Резос не са изчезвали никога. В такъв случай не бива да се изненадваме и от това, че при нас българите е запазен дори и култът към богинята Земела  (Семела)  – майката на Дионис. Интересни данни можем да почерпим от работата на Борис Илиев  “Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес“.

 

Илиев представя свидетелствата на хора от различни села относно употребата на израза “– Ууу, да опустее тая Самела”, добавя важната подробност, че дори и в ново време с името Самела се кръщават деца, обяснява и защо Самела е синоним на буйстваща. Авторът се опира на древните легенди, които се разказваj за обезумяването на Семела и за преждувременното раждане на Дионис [18].

 

Почитта към древната богиня е оцелялa в регион, в който най-малко бихме очаквали- Северна и Североизточна България. Става дума за селата Свещари, Михайлово, Койнаре, или както уточнява авторът – между Монтана и Плевен, Никопол и Ябланица.

Присъствието на култ към Земела в тази област показва, че местното население е съумяло да се запази по време на бурните събития в периода V-VII век. Тогава, там е имало гъсти гори, а и не малко блата, в които тракийското население е могло да потърси убежище.  

 

Като важна част от тракийско наследство биват определени също нестинарството,   жертвоприношението при строеж на нов мост или къща, да не забравяме и жертвоприношението при продължаване живота на възрастен човек, означавано като “помана” [19] c.58-59.

 

Реално погледнато, основата на българския фолклор е с тракийски корени. Познатите на всеки българин свръхестествени същества - самодивите, ламята (змея), най-тачените и обичани празници, са ехо от духовния живот на народа на Залмоксис и Орфей.

 

Древната традиция на траките е оцеляла и в бита на българина, по-точно в неговата национална носия. До неотдавна ямурлукът бе важен, дори незаменим атрибут на българския селянин. За тракийския произход на този вид дреха е писал преди доста време Георги Михайлов [2] с.251.Това виждане бе потвърдено и от етнолога Николай Колев [19] с.59.

 

Интересни сведения намираме също в работата на Даниела Агре и Георги Китов, а именно, че женската тракийска носия показва силни прилики с традиционната българска женска носия [20] с.20. Същото може да се каже и за една от българските мъжки носии – дългата риза спускаща се до над коленете и широките панталони. По същия начин са облечени и гетите, изобразени на Траяновата колона. Тук е мястото да се добави и сведението на Георги Михайлов, че цървулите са атрибут не само на българския селянин, но и на тракийското простолюдие в древността [2] с. 252.

 

Приготвянето на кисело мляко също е традиция от времето на траките. Диодор Сицилийски разказва, че по време на странстванията си, Аристей бил научен от нимфите как да сгъстява млякото [21] Diod.IV.81. За познаването на киселото мляко от траките се изказва положително Георги Михайлов [2] с.114. Имайки предвид традиционните способи за обработка на млякото и приготвянето на млечни храни в националната ни кухня, Румяна Георгиева е склона да приеме, че преобладаващата част от тях имат своите корени в тракийската древност [22] с. 83-84.

 

Не само неотделимото от бита на българина кисело мляко може да се свърже с уменията на траките да произвеждат разнообразни храни. Същото може да се каже и за булгура и сходните на него продукти. Цитирайки Аристотел, Румяна Георгиева споменава за подобно на булгура вариво при синтите и медите и свързва, макар и предпализливо, направата на трахана в Смолянско и в Кърджалийско, а също направата на кишкек в Хасковско, със старата тракийска традиция. [22] с.75.

 

След подробно изследване на бита на българския народ, проф.Николай Колев стига до заключение, че доста от българските земеделски сечива са от тракийски произход. Става дума за три типа рала, а също така за брани, дикани, мотики [23] с.304-312. Към тях трябва да се добави и овчарскага гега, чиято украса в доста случаи може да се определи като повлияна от тракийското изкуство.

 

Проф. Колев добавя и трансхуманното животновъдство към тракийската традиция, като разбира се, отдава тази традиция на тракийския субстрат [19] с.59. Като хора занимаващи се с трансхуматно животновъдство по време на Античността могат да се посочат грестоните. Те обитават точно района между Родопите и Бяло море, а племенното им име може да се обясни със стблг. глагол грѧсти-ходя, пътувам.

 

Виждаме, че тракийската традиция е добре съхранена във фолклора и бита на българите. Не случайно проф. Евгений Теодоров споделя следното:  Установените в този труд древнотракийски елементи позволяват да се смята, че заварените траки в освободените от византийско господство земи не са били малобройни, че потъвайки в славянските маси, те са продължили да съществуват в тях със своите вярвания, култове, обичаи...и това дава достатъчно основание да се говори за недооценявано досега древнотракийско наследство в нашия фолклор като значителен дял от него, обосновава правото ни да се смятаме за преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.  [1] с. 271.

 

За това, че през 680-681-ва година траките са многобройни, изказва предположение и проф. Иваничка Георгиева говорейки за: ” по-късно запазване на по-компактни маси тракийско население.” [6] c.238. До известна степен това виждане се поддържа и от проф. Димитър Ангелов, който макар да счита старите българи за дошъл от Азия народ, не отрича влиянието на траките  в оформянето на антропологичния тип на българския народ: Доминантен е следователно не донесеният от славяните северен тип, а характерният и разпространен сред някогашния тракийски етнос средиземноморски тип. По такъв начин,погледнато от биологична гледна гочка, ролята на траките във формирането на българската народност е несъмнено.” [24] c.188-190.

 

Приносът на Колев, Теодоров, Георгиева, Ангелов и др. в  проучването на характера на българския фолклор, бит и дори антропологичен тип е огромен, но всички тези учени попадат в плен на установеното в миналото вярване, че оцелелите до Ранното средновековие траки, старите славяни и старите българи са три напълно различни народа.

 

Днес, благодарение на редица генетични проучвания, ние вече разполагаме с убедителни сведения, че това не е така. Българите, които са носители на генетичните маркери J2, EV-13, G2, I2, са потомци на хора, обитавали Балканите от незапомнени времена: - (i) R-L23* is present in Eastern Bulgaria since the post glacial period; (ii) haplogroup E-V13 has a Mesolithic age in Bulgaria from where it expanded after the arrival of farming; (iii) haplogroup J-M241 probably reflects the Neolithic westward expansion of farmers from the earliest sites along the Black Sea.“ [25]

 

Друго проучване показа нещо от голяма важност, а именно, че така наречения източен генетичен маркер R1a1, чиито носители се явяват около 18% от българите, се счита за внесен от славяните, или старите българи: “Thus, while the Mediterranean legacy could be attributed to the Thracians, indigenous people that firstly inhabited the Balkans, the Eastern contribution is likely due to the Proto-Bulgarians originating from the Middle East and to the Slavs migrating from northeast Europe.“ [26]. Възможно ли е два напълно различни народа, обитавали различни региони, да са носители на едни и същи генетически маркери? Да не забравяме и това, че според учени от Мичигънския университет, носители на маркера R1a1 са обитавали Балканите преди около 13 000 години:  These results suggest that the first bearers of the R1a1 haplogroup in Europe lived in the Balkans (Serbia, Kosovo, Bosnia, Macedonia) between 10 and 13 thousand ybp. “ [27] c.239 (23).

 

Данните от генетичните проучвания могат да се обяснят сравнително лесно, ако приемем, че старите българи и старите славяни принадлежат на тракийската общност.

Има достатъчно исторически извори в подрепа на това твърдение. Цитирайки Теофилакт Симоката, проф. Ганчо Ценов подчертава, че славяните, сключили съюз с Апарух са де факто гетите – древен тракийски народ [28] с.14-15. От друга страна, старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи поне от IV век [29] с.33.

 

Благодарение на Страбон ние знаем, че в дълбока древност гетите и мизите са считани за част от тракийското семейство и са обитавали земи на юг, a и на север от река Дунав [9] VII.3.2. На друго място Страбон подчертава, че езикът на гетите е като на останалите траки, добавя и това, че скоро след като Елий Катон (4 г.сл. Христа) депортира 50 000 гети на юг от Дунава и ги заселва в Тракия, те се наричат мизи (19 г.сл. Христа) [9] VII.3.10. Такава бърза асимилация е възможна само, ако се касае за две групи на един и същи етнос. След като езикът, религията и обичаите са идентични, реално няма пречки една група да се слее с друга и дори да приеме името й.

 

През 680-та година на север от Дунава са живели свободни гети познати като славени/славяни, мизи, наречени още българи, и други техни роднини. На юг от Дунава е имало гети, мизи и други траки, които обаче са под римска власт. Побеждавайки Константин V, северните траки успяват да освободят своите братя. Смайващо бързата консолидация на ранносредновековна България, а и способността на държавата ни да се противопостави на Римската Империя (Византия), може да се обясни само с това, че новообразуваната държава се състои от групи c един и същ произход. Общите корени способстват за избягване възникването на напрежение и разделене, които биха се породили сред хора говорещи напълно различни езици и имащи напълно различни обичаи.

 

Заблудите, относно обединяването на “три различни етноса” – траки, стари българи и славяни, се налагат както поради пропагандата на римските летописци, така и поради неправилното тълкуване на етническото име славени/славяни. Първоночално то е важало само за гетите и чак след векове се налага и на други народи говорещи сродни езици – това са венетите, явяващи се предци на руснаци, поляци, чехи и др.

 

Разбира се за налагането на заблудата за “три различни етноса”, участвали в образуването на българския етнос, вина имат както чуждите исторически школи, налагащи виждания, угодни на своите правителства, така също и непознаването на тракийските погребални обреди, домашна керамика и обичаи.

 

Едва в ново време стана известно, че траките познават изкуствената черепна деформация [30] с.223, че бръсненето на косата и оставянето на кика е прическа типична за траките абанти и мизи [31] 5.2, a и, че правенето на чаша от черепа на противник [32] I.xxxviii.4, изграждането на земни валове и ровове и т.н. са били добре познати на народа на Залмоксис и Орфей [33] c.40-41.

 

Без съмнение бъдещите генетични проучвания ще хвърлят повече светлина относно корените на народа ни, но дори и без тях, въз основа на вече известното, можем да заключим, че старите теории за произхода на българския народ, наложително трябва да се преразгледат.

 

Използвана литература:

1.Е.Теодоров, Древнотракийското Наследство в Българския Фолклор, Изд. Наука и Просвета, София, 1972;

2.Г.Михайлов, Траките, Второ, допълнително и преработено издание, ред. М.Василева, В.Маринов, НБУ, София, 2015;

3.Д.Попов, Тракийска Религия, Второ, подобрено и допълнено издание, Изд. Изток-Запад, София, 2014;

4.А.Милчев, Разкопки и проучвания на южната порта в Плиска (1963-1970), Плиска-Преслав, Укрепителните съоръжения на Плиска и Преслав, том 4, БАН, София, 1985;

5. И.Венедиков, Митове на Българската Земя, Медното Гумно, Второ, преработено издание, Изд. Идея към Частен Колеж Тракия, Стара Загора, 1995;

6.И.Георгиева, Българска Народна Митология, Второ, преработено и допълнено издание, Изд. Наука и Изкуство, София, 1993

7. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

8. Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;

9. Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

10. C. Anton, A Classical Dictionary Conaining an account of the principle proper names mentiоned by ancient authors, Harper & Brothers Publ.New York, 1855;

 

 

11. Архимандрит доц.д-р П.Стефанов, Един култ на 2000 години, 13/12/2010

http://www.pravoslavie.bg/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%95%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82-%D0%BD%D0%B0-2000-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/

12.А.Сарандлиев, Змията като древен култ в митологията на траките и остатъци в Родопите, Извори и Историография за Средните Родопи, ИзвестияРодопско Краезнание, том 1, Смолян, 1997;

13.С.Янакиева, Предгръцка Беотия,  Палеобалкански ономастични и митологични елементи, Изд. Диос, София, 1994;

14. ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ -FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE, том IX, Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български, отнасящи се до българската история, част 2 ,подготвени от И. Г. Илиев, БАН, София, 1994;

15.M.Gimbutas, The Gods and Goddesses of Ancient Europe: 7000 to 3500 BC, Legends & Cult Images, University of California Press, Thames & Hudson LTD, London, 1974;

16.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, София, 1977;

17. Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960 ;

18.Б.Илиев, Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес, Хелис IV, Археологически Институт с Музей – БАН,  Изд. Марин Дринов, София, 2005;

19.Н.Колев, Българска Етнография, Изд.Наука и Изкуство, София, 1987;

20.Г.Китов, Д.Агре, Въведение в Тракийската Археология, ИК Авалон, София, 2002;

21. Diodorus Siculus, publ. in vol. iii of the Loeb Classical Library Edition, 1939; http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Diodorus_Siculus/4D*.html

22.Р.Георгиева, Т.Спиридонов, М.Рехо, Етнология на Траките, Университетско Издателство Св.Климент Охридски, София, 1999;

23. N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Tradizionellen Ackerbau und der Viehzucht der Bulgaren, Bulgarisches Forshungsinstitut in Österreich Verein “Freunde Des Hauses Witgenstein”, Institut für Thrakologie an der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, Staatlischer Verlag Swjat, Sofia, 1984;

24. Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, 1971;

25.Y-Chromosome Diversity in Modern Bulgarians: New Clues about Their Ancestry, Sena Karachanak, Viola Grugni Simona Fornarino, Desislava Nesheva, Nadia Al-Zahery, Vincenza Battaglia, Valeria Carossa, Yordan Yordanov, Antonio Torroni, Angel S. Galabov, Draga Toncheva , Ornella Semino http://journals.plos.org/plosone/article?id=10.1371/journal.pone.0056779

26. Bulgarians vs the other European populations: a mitochondrial DNA perspective.

Karachanak S, Carossa V, Nesheva D, Olivieri A, Pala M, Hooshiar Kashani B, Grugni V, Battaglia V, Achilli A, Yordanov Y, Galabov AS, Semino O, Toncheva D, Torroni A.

https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/21674295

27.A.Klyusov, DNA Geneology, Mutation rates and some historical evidence written in Y-chromosome, Part II, Walking the map, Journal of Genetic Genealogy 5(2) 217-256, 2009

http://www.jogg.info/pages/52/files/Klyosov2.pdf

28.Г.Ценов, Праотечеството и праезика на българите, Историко-филологически издирвания въз основа на първоизточници, Фототипно издание по изданието на автора от 1907 г. Хелиопол, София, 2005

29.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998

30.Ст.Йорданов, Тракийският Воин, Проучвания върху военната и социална история на древна Тракия, Изд. Фабер, Велико Търново, 2000

31. Plutarch, Parallel Lifes, publ. in Vol. I of the Loeb Clasical Library Edition, 1914;

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/e/roman/texts/plutarch/lives/theseus*.html

32. The epitome of Roman History by Florus, The Thracian war, publ. in the Loeb Clasical Library Edition, 1929;

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Florus/Epitome/1J*.html#XXXVIIII

33. И.Т.Никулицэ, Северные Фракийцый в VI-I вв до н.э, Кишинев, Штиица, 1987,