17.11.2019 г.

ОТНОВО НЕЩО КАТО ИЗПОВЕД


Хубаво е човек да познава добре хората, с които общува. Тези, чиято компания ни е приятна, тези, чиито виждания и идеали са близки или еднакви с нашите, ние наричаме приятели. Без приятели животът е труден, те са наша подкрепа, наши съветници, наши съратници в делата, с които сме се заели. 

За приятелите е характерно това, че те не само ни подкрепят, но и ни казват истината право в очите когато вършим нещо нередно. Разбира се истинският приятел би направил това спокойно и културно. Добрият тон и проявата на разбиране са важни при общуването, бих казал дори – неимоверни важни.

Публикувам в интернет повече от десет години. Посещенията в блоговете ми са над 15 000 000, а броят на приятелите във “Фейсбук” е 5000. Това показва, че откритията ми са заинтригували доста хора. С болшинството от тях съм в много добри отношения, но с известна, за щастие малка част, се стигна до конфликти. Макар да се опитвам да съм толерантен, има неща, за които трудно бих направил компромис, или изобщо не бих направил компромис.

Осъзнавам добре, че няма как всички да мислим еднакво. Няма как и всички да харесваме едни и същи неща, като това е напълно нормално. С някои приятели не съм на едно мнение по отношение на етническата принадлежност на хуните и готите, но поради това, че в дискусията се поддържа културен тон и от двете страни, въпреки споровете, приятелството не страда.

С други приятели не мога да постигна консенсус относно това кои са старите славяни, или както считам за правилно – славени. Подобно на Ганчо Ценов, аз смятам, че старите славени са гетите, чието име по-късно е прието и от техните съседи и роднини венетите, яваващи се предци на поляци, руснаци, чехи и др. Други хора смятат, че понятието славяни е измислено, че означава роби и тн. С това аз не мога да се съглася поради простата причина, че няма доказателства за подобно нещо. И тази разлика във вижданията обаче, също не разваля отношенията ми с определени хора защото общуването е характеризирано с добър тон и взаимоуважение.

Аз съм християнин, но немалка част от приятелите ми са атеисти. Нито аз се опитвам да ги покръстя, нито те ми се подиграват поради изповядваната от мен вяра. Дори такава сериозна тема като религията не е причина за лоши отношения ако хората проявяват разбиране един към друг.

Това, което не понасям е грубият тон, обидните епитети, лъжите, клеветенето. Те често са породени от липса на аргументи и осъзнавайки, че не е прав, губещият прибавя още по-голям позор, мърсейки себе си с непочтено поведение. Нима не е по-добре е да загубиш с достойнство, отколкото да “спечелиш” показвайки всичко негативно от човешката природа?

Понеже си създадох и врагове от “научните” среди и определени индивиди от тези среди си послужиха с непочтени методи, някои от приятелите ми решиха да отвърнат по същия начин – на зла круша зъл прът. С това аз не се съгласих и за жалост се простих с тези свои защитници. Все пак – ако слезеш на нивото на непочтените, с какво си по-добър от тях? Да, неприятно е да те клеветят и чернят, но времето е най-добрия съдник. В крайна сметка се разбира кой какъв е.

He мога да направя компромис и с тези, които премълчават или омаловажават геноцида извършен наднарода ни по време на Османската окупация на страната ни, а и обезбългаряването на Беломорска Тракия. Нямам нищо против гърците и турците, сред приятелите ми има хора от такъв произход и аз се радвам, че ги познавам. Греховете на индивидите от миналото не бива да се прехвърлят на хората от нашето време, но и истината трябва да се каже – културно, спокойно, аргументирано, без преувеличения, но и без премълчаване на неудобни факти.

Тревожи ме разделението в обществото ни – процес, който е напълно ненужен и може да зарадва само нашите врагове. Разделението не започна след 1989 г., нито след 1944 г., а почти веднага след Освобождението в края на XIX век. Основната причина някои сънародници да бъдат съблазнени от чуждото и да започнат да му се кланят е според мен непознаването на собствента история и богатството на собствената култура.

Всеки иска да е част от нещо важно, да принадлежи към нещо значително. Навремето едни бяха съблазени от “културата” на гърците, други от мощта на “великите сили”. А никой дори не предполагаше, че нашите деди са извадили дедите на гърците от нищетата на пустинните номади

Никой не знаеше, че без княз Тервел Западна Европа щеше да е халифат още през VIII век. Никой не знаеше, че без хора като Киприян Българин Русия не би се консолидирала и би станала жертва на сепаратизъм и чужди  нашествия.

Дори и днес причината за разделенията, дрязгите и чуждопоклонничеството е същата. Ако всички българи знаеха, че са потомци на първия цивилизован народ, при който най-рано блесва искрата на познанието, то залитането по чуждото би било силно ограничено само за шепа заблудени индивиди, а дрязгите със сънародници биха били рядкост.

Чуждопоклонничеството е болест, но тя не се лекува с упреци, обвинения и обиди. Едиственият лек е просвещението – нека се знае истинската ни история, нека се знае, че сме потомци на велики хора и е пълно безумие да се принизяваме, опитвайки се да спечелим симпатиите на чужденци, било от изток, било от запад.

Казвал съм го често, но ще го кажа още веднъж – Ако човек изпълни сърцето си с любов към Род и Родина, няма да остане място за чуждопоклонничество. Не е страшно да се прояви интерес към културата на другите, няма нищо лошо в това да се проявава уважение към другите народи, но родното трябва да се поставя винаги на първо място.

Не се ли прави така, то е все едно човек да презре родителите си и да обикне хора, които не са допринесли с нищо за неговото благо. Подобно нещо за мен е безумие.

Това са моите виждания, това са моите убеждения. Тези, които не могат да намерят себе си в тях, значи не би трябвало да са в кръга на приятелите ми. Взаимоуважението, културното общуване и най-вече любовта към Род и Родина са най-важните неща за мен. Надявам се така да е и при тези, които искат да останат мои приятели.






10.11.2019 г.

БЪЛГАРИ В ИТАЛИЯ ВЕКОВЕ ПРЕДИ АЛЦЕК



През 2012-та година, в blog.bg публикувах работата си “Чудото с българина-една интересна история”. Материалът действително предизвика интерес защото бе прочетен над 24 000 пъти. Темата засяга ранното присъствие на българи на Апенинския полуостров, или казано другояче – в земите на Италия. Използвах представения от Веселин Бешевлиев разказ на папа Григорий Велики.

Става дума за събитие, което главата на църквата определя като чудо. През VI на територията на Италия се провеждат много битки. При една от тях пострадва малко воловарче, което явно изненадано от бойните действия, не е успяло да се оттегли навреме и бива ранено. След битката при детето бил доведен един българин, който служи като мечоносец в армията на пълководеца Нарзис. Българинът заговорил на воловарчето на своя език, а то отговорило разбирайки всичко казано.

За Папа Григорий това е истинско чудо. Той смята, че тежко раненото дете е било на небето, където е научило всички езици, включително и българския и това е направило общуването с българския боец възможно.

Всъщност обяснението е друго. Много по-логично е да се приеме, че раненото воловарче е принадлежи на обитаваща Апенините етническа група, към която спада и българинът на римска служба. Дори да живеят в различни региони, хора от един и същ произход биха били в състояние да се разберат, ако се срещнат. Нашият език е много консервативен и това със сигурност помага на хора отделили се от Балканите преди много време да се разберат със своите роднини.

Това обяснение е логично, но веднага изниква един сериозен хронологичен проблем. Описаните от Папа Григорий събития са от VI век. Или се касае за битката при Тагѝнай -552 г., или за тази край Волтурно -554 г. Във всеки случай – около век преди идването на Алцек в земите на Италия. Според Павел Дякон, Алцек и неговите българи идват доста по-късно - по времето на лангобардския крал Гримуалд, а той властва в периода 662-667.

“During these times a duke of the Bulgarians, Alzeco by name, left his own people, from what cause is unknown, and peacefully entering Italy with the whole army of his dukedom, came to king Grimuald, promising to serve him and to dwell in his country.” -P.Deac.H.L. XXIX


В старата си работа от 2012 година предложих разрешение на загадката: причината в земите на Италия да има хора разбиращи езика ни се крие в това, че Алцековите българи принадлежат на старите балкански народи, за които има сведения, че още в най-дълбока древност са се заселили на Апенинския полуостров.



За установяване на стари балканци в земите на Италия има не само исторически извори, не само има названия на селища и реки като тези от наша територия, но могат да се намерят дори свидетелства, че част от въпросните балкански преселници са носили името българи, както ще се уверим след малко.

Преди обаче това да стане, държа да направя кратно, но важно уточнение – обитаващите земите ни от най-дълбока древност траки и пеласги са хора от един и същ произход. Докато траки най-вероятно е екзоним, т.е. име полвано от римляни и гърци за дедите ни, то пеласги по-скоро е самоназвание.
  

Капитолийската вълчица с близнаците Ромул и Рем -Lupa Capitolina: she-wolf with Romulus and Remus. Bronze, 13th century AD[1] (the twins are a 15th-century addition). - - Jastrow (2006)


Да започнем с историческите извори. Те засягат различни преселения на различни групи наши предци. При описанието на Лациум, Плиний Стари споменава, че областта е обитавана в различни времена от различни хора, като пеласгите са една от групите:

Latium antiquum a Tiberi Cerceios servatum est m. p. L longitudine: tam tenues primordio imperi fuere radices. colonis saepe mutatis tenuere alii aliis temporibus, Aborigenes, Pelasgi, Arcades.”- Plin.III.56


Уповавайки се на свидетелства на Меандрий, Страбон твърди, че след Троянската Война, енети и траки са се заселили в северните покрайнини на Адриатическо море:

“Maeandrius says that the Eneti first set forth from the country of the White Syrians and allied themselves with the Trojans, and that they sailed away from Troy with the Thracians and took up their abode round the recess of the Adrias. “-Strab.XIII.3.25


Дионисий от Халикарнас пише за едно доста по-ранно преселение на стари балканци на Апенинския полуостров. Този автор е уверен, че пеласгите са взели участие в основаването на Рим:

As for the Pelasgian nation, however, those who were not destroyed or dispersed among the various colonies (for a small number remained out of a great many) were left behind as fellow citizens of the Aborigines in these parts, where in the course of time their posterity, together with others, built the city of Rome. “-Dion.Hal. Rom.Ant.I.30.5


В cвоя работа от 2015 г. “Мистерията на древните етруски” представих едно интересно свидетелство на Плутарх. Според него пеласгите били могъщи хора, който успели да покорят почти всички народи. След идването си (в земите на Лациум бел.моя) пеласгите основали Рим, името Roma означавало сила на пеласгийски език: “Some say that the Pelasgians, after wandering over most of the habitable earth and subduing most of mankind, settled down on that site, and that from their strength in war they called their city Rome.“ –Plut.Rom.I.1.


На старобългарски думата рамѣнъ означава силен. Явно тук коренът е *ram/*rom-сила, мощ, а частицата -ѣнъ служи за образуване на прилагателно както е и днес: силен, волен, мощен, горен. В старогръцкия срещаме пеласгийската заемка ὄρμενος-висок (едър, силен бел.моя). Явно южните ни съседи са префасонирали ромен/ρὄμενος-на ὄρμενος, тъй както преобразуват древната наша дума ἔλενος-елен на ἔνελος-елен. За справка – H.Frisk, Griechische Etymologische Wörterbuch, z.514, бел.Niedermann.

Коренът *ram/*rom-сила, мощ, намираме в тракийската ономастика по простата причина, че както вече бе обяснено - траки и пеласги са хора от една и съща общност, делят един език и култура. Според акад. Вл. Георгиев към едно от най-древните названия на тракийски богове трябва да се причисли Роме/Рομη, в Дакия пък се среща топонима Ramidava/Рамидава.

Нашата древна дума *rome-сила е обяснение за предложеното от Плутарх значение на името на град Рим-Roma. Разбира се има и други възможности за тълкуване на названието на древния град. Цитирайки Шулце, Кречмер и други свои колеги, езиковедът Алоиз Валде е склонен да види в названието на Рим значение Stromstadt- град на река, като при анализа споменава и стблг. думи строуiа-струя и островъ.

Действително, Мавър Сервий Хонорат пише за това, че Румон е по-старото име на река Тибър:   nam hoc est Tiberini fluminis propriumadeo ut ab antiquis Rumon dictus sit…”-Serv. Serv. A. 8.63


В края на анализа си, Валде споменава нещо, което е много, много интересно: “Der Name des Tiber, Rūmo, erinert freilich stark an Στρῡμων” – “(По-старото бел.моя) име на Тибър, Румо (също и Rūmon бел.моя), наподобява, напомня силно за Стрюмон (река Струма бел.моя).”

Благодарение на Есхил ние знаем, че преди Троянската Война пеласгите са обитавали земите край река Струма. В работата Молителките срещаме следния ценен пасаж:
Аз съм Пеласг, потомък на Палехтон, когото земята роди, господар на тази земя и по моето име – това на техния цар, са назовани поданиците ми пеласги-тези, които обработват тази земя. В цялата област, в която чистата река Стрюмон тече, та и на запад, аз съм господар”-“For I am Pelasgus, offspring of Palaechthon, whom the earth brought forth, and lord of this land; and after me, their king, is rightly named the race of the Pelasgi, who harvest the land. Of all the region through which the pure [255] Strymon flows, on the side toward the setting sun, I am the lord.” – Aesch.Suppl. 250-255


Съвсем нормално е когато един народ се пресели в друга област, да нарече реки и местности с имена на реки и местности от Родината. Давайки описание на остров Крит и опирайки се на сведенията на Омир, Страбон посочва пеласгите като поселници там: “ there Cretans of the old stock, proud of heart, there Cydonians, and Dorians too, of waving plumes, and goodly Pelasgians." Strab. V. 2.4


Пеласгийското присъствие на остров Крит обяснява защо там има топоними като Ида, Пергам, Сетоя, Гортиния, Истрон, Аптера, отговарящи на старобалканските Идаке, Пергам, Сети-дава, Гортиния, Истрия, Абдера.

Пеласгийското присъствие на Апенинския полуостров обяснява и защо намиращите се в Лациум и Етрурия селища Verulae, Satricum, Scaptia, Setia, Sura, Caletra, Visentium, Stabiae имат паралели в тракийската/ пеласгийската ономастика:Vereta (Ereta), satri, Scapte syle, Seti-dava, Chalastra, Visante, Stobi.

В такъв случай, имайки предвид ранното идване на определена група трако-пеласги на Апенините, не бива да се учудваме, че те са дали на реката течаща през тяхното селище името Стрюмон, което по-късно римляните променят на Румон.

И в двата случая – дали Roma идва от *romen-силен, или *strumon-струя, смисъл на български език има. Ha този момент е трудно да се направи крайно заключение от коя древнобългарска дума произлиза името на Рим, но реално нещо друго е по-важно, а това е – как точно са се наричали хората дали името на Вечния град?

Пеласги е само колективно название, известни са отделни групи като кавкони, сели, темники, лелеги и т.н. Съществуват индикации, че сред дошлите от балканите преселници е имало хора от групата на сатрите, те са дали името на намиращият се близо до град Рим Сатрикум.

Проф. Диана Гергова съобщава за Сатрианум -друго селище с подобно име, като свързва името с тракийското племенно название сатри: “The toponym Satrianum also suggests Southwestern Thrace, in the Pangaion region, between the Nestos ans Strymon river, and the area of the Western Rhodope Mountains that abounds in sanctuaries, where Satri, through their priestly clan of Bessoi, dominated the famous sanctuary of Dionysos.”


За дарданите (чието име е запазено в българските имена Дардан и Дардана) знаем, че името им е синоним на трояни, а според Тит Ливий, хората, от чиито среди произлизат царете от династията на Силвиите, са потомци на Еней и неговите трояни:

“Ascanius was succeeded by his son Silvius, who by some chance had been born in the forest. He became the father of Aeneas Silvius, who in his turn had a son, Latinus Silvius. He planted a number of colonies: the colonists were called Prisci Latini. The cognomen of Silvius was common to all the remaining kings of Alba, each of whom succeeded his father. Their names are Alba, Atys, Capys, Capetus.”


Плиний Стари пише за друга група дардани твърдейки, че хората наречени корани са наследници на дошлия от Троя Дардан: “Corani a Dardano Troiano orti”-Plin.III.63




Най-интересно обаче е името българи –Vulgares. Смятам, че то е принадлежало на стари балканци, които са се заселили на Апенинския полуостров дълго преди появата на Рим, колкото и странно да звучи това.

Както нашите, така и чуждите учени отричат възможността името българи да е принадлежало на стар балкански народ. През 2016 г., в сътрудничество с г-н А.Мошев създадох работа, в която бяха представени сведения за това, че името на народа ни е съществувало още преди Троянската война и е познато на различни хора под различни варианти: Φλεγύες, Fir Bholg, Bhrgu.

Разновидностите на името на дедите ни се дължат на това, че то е документирано от хора от друг етнос, говорещи език, който не им позволява да изразят правилно най-древния вариант на името българи-бльгии. Както на гръцки, така също на старокелтски и староиндийски името ни е със един и същи смисъл – светли, сияйни.*(1)

Бльгии отговаря на сткелт. bolgscio-сияние, блясък, гр.*βλέγω/ φλέγω-горя,  *βλεγῠρος φλεγῠρος-горящ, санскр. bharga/bhalga-блясък. Тук могат да бъдат добавени също латв. balgans-светъл, да не забравяме и нашата благ, чийто най-древен смисъл е светъл, лъчезарен, а най-древна форма е *bolgъ – БЕР, Т.1, с.52-53.

Да се върнем обаче на обитавалите Апенинския полуостров хора носещи името Vulgares. Официално такъв народ там не е живял, но от друга страна, латинските думи volgus, volgaris/vulgus, vulgaris  народ, народен, нямат убедително обяснение на латински. Изконната латинска дума за народ е populus. Други латински думи за народ, простолюдие, тълпa са plebs,  plebes,  plebicula, turba, multitudo, gens.

Смятам, че volgus/vulgus е латинизираното име на дедите ни, които макар да дават много на местното население на Италия, след време на низвергнати и поставени в подчинено положение. Точно такава е съдбата на древното предгръцко население на Южните Балкани. След идването на данайците от Африка, предците ни от този регион попадат под властта на нашествениците.

Колкото и странно да звучи – онеправданите илоти и периойки на Спарта са потомци на славните ахейци, които говорят трако-пеласгийски език. Нека не забравяме, че по сведения на Страбон Пелопонес е населен от фригите на Пелопс, а по-старото име на полуострова е Пеласгия.

Не разполагаме с точни сведения как точно данайците са успели да завладеят дедите ни, няма сведения и за това как трако-пеласгите от земите на Италия губят позицията си на доминантна група и са превърнати в подчинени на хората, на които са дали култура.

Едва ли някога ще намерим информация на тази тема. Търсейки нужният им престиж и самочувствие, новите господари на Апенините – римляните демонизират своите стари благодетели и започват да използват името им в изкривен вид, като символ на роби.

Това е причината за появата на особена класа роби-vulgares. За тях се знае твърде малко, в Речника на Гръцката и Римска древност, съставен от Уйлям Смит през 1875 г. срещаме следния пасаж:

Vulgares included the great body of slaves in a house who had to attend to any particular duty in the house, and to minister to the domestic wants of their master.”

Подобен термит Vulgares-роби срещаме и на друго място: MEDIASTI´NI the name given to slaves of all work either in town or country, who are said by the Scholiast on Horace, Hor. Ep. 1.1414, to be those “qui in medio stant ad quaevis imperata parati.” They would therefore be those of whom Cicero speaks (Par. 5.2, 37), “qui tergunt, qui ungunt, qui verrunt, qui spargunt.” In Ulpian they are spoken of as equivalent to vulgares servi. 


Същата дума Vulgares срещаме в работата на анонимния римски космограф, който определя (имащият тракийски име бел.моя) Зиези като праотец на Българите: Ziezi ex quo Vulgares.

Никой не е търсил връзка между особената класа римски роби Vulgares и потомците на Зиези – Vulgares по простата причина, че през 1875 г. за българите се знае твърде малко, или нищо. По-лошото е, че дори оскъдната информация засягаща произхода на народа ни е невярна и подвеждаща.

За писалите по-рано за нас Енгел, Тунман, Шафарик и др. ние сме потомци на късно дошли в Европа тюрки, татари, угро-фини. В такъв случай кой би се заел да свърже народа ни с трако-пеласгите, които са отговорни не само за появата на Рим, но дори и за полагането на основите на културата на Апенинския полуостров?

Кой би предположил, че споменатите в Илиада Φλεγύες (*бльгии), описаните в ирладските предания като дошли от Тракия Fir Bholg, са предци на българите? Кой навремето би предположил, че Йоан Цеца, Йоан Малала, Йоан Зонара, Михаил Аталиат, Димитри Хоматиан, Лаоник Халконкондил и др.  са били прави свързвайки българите с древните балкански народи? Нито някой е имал достатъчно знания, за да отсее лъжите от истината, нито пък тези, които са разполагали с информация, са имали интерес да го направят.

През ХХ век когато лингвистиката е вече напреднала наука, на мнозина специалисти е станало ясно, че името на Рим, а и на други древни селища като Сатриакум, Стабия, Калетра, Руселе, Сетия и др. нямат смисъл на латински, или който и да било друг италийски език, но заслепени от догмите, малцина са тези, които гледат към Балканите.

И докато някои изследователи като Антонио Скиарета се осмеляват да споменат трако-пеласгийските имена на определени древни селища от земите на Италия, то никой не дръзва да признае, че българите са потомци на хората, които след като се заселват на Апенините, са положили основите на Рим.

По-лошото е това, че вредните за Родината теории, че дедите ни идват от Сибир, Памир и т.н. продължават да бъдат подкрепяни от представители на научните среди. Защо за Бога се сеят заблуди вместо да се работи за популяризация на заслугите на предците ни в оформянето на европейската култура!

Учените са виждащите –тези, които трябва да водят, но когато тези, които водят доброволно слагат черна превръзка на очите си поради страх или друга причина, то каква ще е съдбата на следващите и вярващите на учените сънародници...

Всеки има право да определи сам пътя си, сам да избере сам съдбата си, но намираш ли се в позиция на водещ, нямаш право да поставиш личния интерес над обществения. От друга страна и ние – тези, които са осъзнали сторената неправда, не бива да мълчим и да се примиряваме. Трябва да изискаме това, което ни се полага – културно, спокойно, но и решително. За своето човек трябва да се бори до последно!



Използвана литература и пояснения:

1.В.Бешевлиев, Първобългарите -История, Бит и Култура, Фондация Българско Историческо Наследство, Пловдив, 2008;
2.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977; 
3.A.Walde, Lateinisches Etymologisches Wörterbuch, Zw.Umgeartbeitete Auflage, Carl Winter’s Universitäts Buchhandlung, Heidelberg, 1910;



*(1) Фактът, че името българи притежава значение светли, сияйни на различни езици е силна индикация за това, че точно дедите ни са отговорни за появата на индоевропейските езици чрез своите преселения в различни части на света.

Извори от интернет:
Чудото с българина – една интересна история (посл.вид. 10-11-2019)
Траките, които основаха Рим (посл.вид. 10-11-2019)
Мистерията на древните етруски (посл.вид. 10-11-2019)
A Dictionary of Greek and Roman Antiquities (1890), William Smith, LLD, William Wayte, G. E. Marindin, Ed. (посл.вид. 10-11-2019)
William Smith, D.C.L., LL.D.: (посл.вид. 10-11-2019)
A Dictionary of Greek and Roman Antiquities, John Murray, London, 1875.
Livy, Ab Urbe Condita (посл.вид. 10-11-2019)
D.Gergova, The eternity of the Burial Rite. The Throne of the sitting deceased (посл.вид. 10-11-2019)
The Geography of Strabo publ. In Vol.II of the Loeb Classical Edition, 1923 (посл.вид. 10-11-2019)
http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/5B*.html
Aeschylus, Suppliant Women, Herbert Weir Smyth, Ph. D., Ed.
(посл.вид. 10-11-2019)
Maurus Servius Honoratus, Commentary on the Aeneid of Vergil, Georgius Thilo, Ed. (посл.вид. 10-11-2019) http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.02.0053%3Abook%3D8%3Acommline%3D63
The Parallel Lives by Plutarch publ in Vol.I of the Loeb Classical Library Edition, 1914 (посл.вид. 10-11-2019) http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Romulus*.html
The Roman Antiquities of Dionysius of Halicarnasus publ. in Vol. I of the Loeb Classical Library edition, 1937 (посл.вид. 10-11-2019)
The Geography of Strabo publ. In Vol.V of the Loeb Classical Edition, 1928 (посл.вид. 10-11-2019)
History of the Langobards, by Paul the Deacon (Paulus Diaconus) Translated by William Dudley Foulke, LL.D. Published 1907 by the University of Pennsylvania (посл.вид. 10-11-2019)


6.11.2019 г.

ТАЙНИ И ЗАГАДКИ ЗАКОДИРАНИ В БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР



Народното ни творчество е забележително богато. Различни родолюбци са успели да запишат десетки хиляди песни, а също така приказки, предания, пословици. Любовта към старата традиция и завещаното от предците е спомогнала да бъдат запазени свидетелства за това – що за народ сме и от колко време обитаваме земите си.
                            
По принцип историческите извори са ценни, но често те са или фалшифицирани, или биват тълкувани според господстващите тенденции в обществото. Археологията също представя ценна информация, но и в този случай са възможни както грешки, така и съзнателни манипулации на датировката и характера на артефактите, да не говорим за умишленото унищожаване и укриване на неудобни за нечии виждания находки.

Ономастиката дава солидни доказателства за това какъв език е говорен в определена област в далечното минало, но колкото и ясни да са сведенията, те често биват маргинализирани и за силната прилика на българския с речта на Орфей, се предлага “обяснение” с това, че езикът ни е индоевропейски.

Фолклорът от друга страна е нещо уникално. Народът тачи своите песни, предания и обреди ревностно, а пазенето на наследеното се превръща в най-силната крепост на българщината. Тук нито чужденците, нито чуждопоклонниците могат да подправят и изкривят нещо. Враговете ни твърде късно осъзнават колко много неудобна за тях информация е скрита във фолклора ни и какво силно оръжие е тя в нашата борба за истината.

Преди време разбрах от един приятел (г-н Андрей Киряков) за песен, в която са съхранени спомени за Константин Велики. В тази песен се говори не само за властвалия през IV век император от тракийски произход, но и за 300 попа, които трябва да разчетат някакво писмо. Г-н Киряков правилно заключава, че тук става дума за участвалите в Никейския събор 300-та отци на църквата.

Доста по-подробна работа, отново засягаща Константин Велики, е създал и г-н Петко Атасанов. В книгата си “Величието на Константин и нашата участ”, този автор дава интересни детайли от народните ни песни, от които проличава, че събитията протекли по времето на Никейския събор са намерили отражение във фолклора ни, като недоверието на старите балканци (които са наши предци) към решението на събора прозира в думите от песента.

Спомените за родения в Ниш владетел на Римската Империя, запазени в народната песен, са в хармония с особената почит към Св. Константин и Елена от българските нестинари. Те танцуват върху жаравата държейки икона на канонизираните за светци Константин и Елена. За самото нестинарство, Николай Колев, а и други негови колеги като Александър Фол, Иваничка Георгиева, Димитър Попов и др. смятат, че е тракийско наследство.

Константин Велики е известен с това, че изгражда мост над река Дунав – на пръв поглед лишено от логика действие защото живелия по-рано Аврелиан разрушава дунавския мост, за да предотврати идването на противници на империята, обитаващи земите на север от реката.

Имайки предвид, че според Scriptor Anonymus основите на Плиска и Преслав са поставени по времето на Константин I, а и сведенията на Йоан Лидийски, според когото в същия период империята губи Мизия и Скития, то не е трудно да се заключи, че построяването на моста, а и на старите ни столици е жест на произлизащият от средите на мизите император към своите роднини живеещи на свобода на север от Дунава. Обещавали вярност и военна помощ на Константин, свободните мизи, а и мизите под римска власт са облагодетелствани с известна автономия, като мостът служи за връзка между двете групи наши деди.

В българския фолклор са запазени спомени и за друг император на Рим. Става дума за Траян, който в края на I и началото на II век успява да победи царя на северните траки Декебал.  Д-р Ганчо Ценов съобщава за народна песен, в която Траян е наречен цар Латин – индикация за говорения от него език – латинския.

Отново д-р Ценов пише за други наши песни съхранили спомени за още по-древни времена. Става дума за галатското нашествие на Балканите. То се случва преди около 2300 години, като след персийската агресия, се явява една от най-големите заплахи за коренното население на земите ни. Македония, Елада, а и Тракия биват ограбени, галатите дори основават царство в нашите земи. Държавата им не успява да просъществува дълго понеже  траките се обединяват и побеждават чужденците.

Явно борбата с тях е била трудна защото в нашите песни галатите са наречени мръсни, лоши, спомената е и галатската вода, която е отровна. Д-р Ценов предполага, че отравяйки водата на селищата, които възнамеряват да превземат, нашествениците са успявали лесно да постигнат победа. Този метод прочее е познат и на старите гърци, но в случая е важно друго – в българските народни песни намираме ехо от събития, които са станали около 1000 години преди времето на княз Аспарух.

Проф. Иваничка Георгиева също дава интересни сведения за запазени култове към тракийски богове в българския фолклор. Тази наша изледователка споменава сведението на Херодот за тракийския пантеон и уточнява, че споменатата от бащата на историята Артемида е всъщност Бендида.

Проф. Георгиева смята, че под особената почита в цяла България към Св.Марина като пазителка от пожар и т.н., се крие култа към древното тракийско божество, като дава интересен паралел между нощните факелни шествия в чест на Бендида и провежданият до ново време нощен празник в чест на Св. Марина.



Бендида, позната като Вендис и Мендис е изключително популярна в Тракия, а и в обитаваната от наши предци Атина поне от V век пр. Христа – с други думи: ние сме съхранили култ към божество, което е почитано на балканите преди около 2500 години.

Тази почит наистина е била много силна защото в българската именна система са се запазили личните имена Венда и Менда, които според мен са развитите варианти на названията Вендис и Мендис.

Ще се върнем на работите на д-р Ценов защото в тях са споменати наши песни, чиито герои са живели повече от 2000 години преди епохата на княз Аспарух и повече от 3300 години преди нашето време. Става дума за възпетия от Омир тракийски цар Резос, когото нашите певци наричат крал Резул и допълват, че е много богат. Действително този благородник е бил богат, щита и доспетите му са украсени със злато, сякаш са предназначени не за човек, а за божество.

Спомени за Резос са запазени не само в песните, но и в преданията ни. Цитирайки Ст. Райчевски проф. Димитър Попов прави връзка между българската легенда за елена, който слиза от планината и се оставя да бъде пожертван, с имащият абсолютно същия сюжет разказ на Филострат за цар Резос и животните, които доброволно идвали при неговия олтар, за да бъдат принесени в жертва.

Интересна информация за фолкора ни получаваме и от проф. Иван Венедиков. Той анализира мита за тракийския певец Тамир, извършил облог с музите, че ако ги надпее, ще получи една от тях за жена, но ако загуби, те могат да го ослепят. Проф. Венедиков пише следното: “Вместо музите в българските песни се явяват самодивите, а певецът е заместен от овчар свирач. Самодивите нарочно повикват овчаря да им свири, докато те играят хоро. Така състезанието не е едно и също за двете страни. Ако на овчаря останат сили да свири, когато самодивите се уморят и отпуснат хорото, той печели облога и има право да вземе една от самодивите за жена. Ако, обратно, той спре пръв, те печелят и или ще го ослепят, или ще го убият.”



Вярно е, че в нашите песни името на обзаложилият се със самодивите свирач е Димо, а не Тамир, но промяната на имената за период от няколко хиляди години е нещо съвсем естествено. Впрочем, ние сме запазили спомени и за един друг прочут тракийски певец, а именно Орфей.

Проф. Иваничка Георгиева споделя своето виждане по този въпрос: “Българският фолклор е запазил мотива за митичния певец Орфей, макар и в твърде променен вид… Д. Маринов предава легендата за Боен, която обяснява възникването на обичая Боенец. В образа на царския син Боен са оставили следи Боян и Орфей — славянският и тракийският певец. Според легендата Боен свирел толкова омайно, че „когато засвирел или запойвал, птиците, дивяча, дори листьето на гората спирали да го слушат". Разбирал езика на птиците и животните, който научил от змийския цар, а с пръстена на този цар правел магии. Самовилите залюбили Боен, отнесли го в своето царство, където го оженили за най- младата и хубавата самовила. Момите се разтъжили и за да не го забравят, почнали всяка година през пролетта, когато самовилите го отнесли, да играят Боенец.”

Към тези сведения трябвада се добави още едно. Според проф.Димитър Попов спомени за Орфей са оцелели в народната песен “Марко Кралевити, Иве и дете Дукатинче”.  В случая най-сладкогласния Иве отговаря смислово на Орфей.

Докато цар Резос е герой от Троянската Война 1260-1180 г.пр. Христа, то както Тамир, така и Орфей са живели няколко поколения по-рано, навярно края на XIV в.пр. Христа, или с други думи – около 2000 години преди времето на княз Аспарух.

Със сигурност на мнозина сънародници се струва странно в българския фолклор да са запазени спомени за герои живели преди повече от 3000 години от днешното време, но има още по зашеметяващи неща. 

Проф. Иван Венедиков сравнява хетски и български народни приказки и удивен от многото паралели стига до заключение, че приликите няма как да са случайност: “Близостта между българските и хититските приказки е толкова голяма, че дори по нея бихме могли да се опитаме да определим развръзката и на хититската приказка. Но това, което заслужава вниманието ни е, че българската приказка има насочеността на другите български дуалистични предания ”.

“Феноменът” става още по-голям когато нашият учен се натъква на паралели не просто в приказките, но дори в обредите извършвани от хети и българи. Не по-малко удивителен е факта, че запазеното у нас предание за Св.Георги, който убива змея съвпада с хетската легенда, при която богът на бурята (Таркун бел.моя) убива змея. Tърсейки обяснение за чудото проф. Венедиков смята, че хетската легенда е попаднала при нас с византийско посредничество, чрез написаното на гръцки език житие на Св. Георги.

Има обаче подробности, които българският етнолог не е забелязал. Св. Георги е безспорно отражение на Хероса познат още като Тракийски Конник. Едно от неговите имена е Перкон, Перкун, а то според мен е сродно на името на хетския Таркун. Освен това гърците никога не са общували с хетите, но както ще се уверим след малко – дедите ни са били съседи, съюзници и приятели на хетите.



Огромно е учудването на Венедиков и от приликите на българския фолклор с определени истории от шумерския епос. И тук Венедиков осъзнава, че не може да се говори за случайност, но се чуди как да обясни феномена. Нашият учен набляга на факта, че между шумерските творби и началния стадий на оформяне на българската народност – VII век, има времева пропаст от повече от три хилядолетия.

Проблемът на иначе талантливия Венедиков е в това, че той е хванат в капана на догмите и подобно на повечето от колегите си смята, че старите българи са тюрки, които през 681 година се смесват със новодошлите на Балканите славяни.

Ако това вплетено в официалните теории твърдение бе вярно, то връзка между фолклора ни и този на хети и шумери изобщо не би трябвало да има, но връзката е факт е факт, както сам нашият етнолог и траколог осъзнава, а фактите не бива да се пренебрегват.

Навярно проф. Венедков е бил запознат с работите на стари автори, според които българите са били познати като мизи и пеони по времето на Античността, но следвайки тогавашните тенденции в науката решава, че това е грешка.

Да обаче пеоните имат връзка с Троя, знаем за това от Херодот, който съобщава, че пеоните са тевкрийски преселници от Троада. Мизите също са споменати от Омир, техен цар е Телеф, чието име поразително прилича на това на старобългарския владетел Телец.

Ако приемем, че пеоните и мизите са наши предци, то е ясно защо във фолклора ни има спомени за виделите цар Резос мизи и пеони. Признаването за достоверно на  отъждествяване на мизи с българи, решава и хетската “загадка” защото мизите са не просто съседи, но дори верни съюзници на хетите. При битката за Кадеш, мизите са на страната на хетския цар Муватали и му помагат да победи не кой да е, а Рамзес Велики.

Съвсем нормално е, след като два народа живеят заедно и се радват на доста добри отношения, те да черпят култура едни от други. В случая не е важно кой на кого е давал, важно е това, че дедите ни са били в контакт с хетите дълго време и това е причината за многобройните паралели между хетския и българския фолклор.

Как обаче да обясним смайващите прилики на българските приказки с шумерските предания? Докато има достатъчно извори за това, че старите българи са наричани ту мизи, ту пеони, за контакт с шумерите няма нито едно свидетелство. Всъщност, нито гърците, нито римляните знаят нещо за най-древната цивилизация на Месопотамия.

Разковничето тук идва от друго място – в този случай летописите на обитаващите Месопотамия акадци. В тях се споменава един войнствен народ наречен гутии. Те не са роднини на шумерите, нито пък са семити като акадците. За езика на гутиите лингвистите Иванов и Гамкерлидзе предполагата, че е прототохарски. Самата тохарска прародина е ...в древната Източна Европа.

Сега идваме на най-интересното място – за да има паралели между шумерски и български приказки, то причината не е просто съжителство, а влияние на стари балканци над населението на Месопотамия. Това може би звучи нереално и пресилено, но нека помислим: прототохарите-гутии напускат земите ни през четвърто хилядолетие пр. Христа. През трето хилядолетие пр. Христа те контактуват както с шумери и акадци, така и с дедите на иранците, понеже гутийските владения опират до Загроските планини.

Тъй като няма свидетелства за завръщане към Балканите, а по-скоро може да се говори за придвижване на изток – в посока на Китай и Индия, то единствената възможност за българо-шумерските паралели във фолклора е влиянието на дедите ни над населението на Месопотамия. Явно част от прототохарите е останала в Източна Европа е и станала част от българския етнос.

По принцип влияние оказва този, който е носител на по-висока култура, в това няма никакво съмнение. И макар на шумерите дълго време да е гледано като на създателите на първата цивилизация, нека обърнем внимание на няколко безспорни факта, които в миналото не са били известни:

-така наречената протописменост от нашите земи е около 2000 години по-стара от шумерския клинопис. Шумерската дума за пиша, шаря е šar/шар. Съвпадение?

http://proel.org/img/alfabetos/protosu1.jpg


-протоградовете край Юнаците, Пазарджишко и Провадия, Варненско са около 1500 години по-стари от шумерските селища. Нашата дума зид-стена отговаря на шумерската zid/зид-правя стабилен, правя силен. Случайност?

-откритият от Петър Детев модел на колело в е по-стар с 1000 години от най-ранното шумерско колело. Шумерската дума за колело е guruš/гуруш, тя показва връзка с пеласгийската заемка в гръцкия гурос/γῡρός-кръгъл, гърбав, крив. Феномен, чудо?

-обработката на металите мед и злато при нас започва около 2000 години преди това да стане в Шумер, като трябва да се спомене и това, че шумерската дума за руда, мед, е uruda/уруда, а пък думата за топя, горя е tab/таб. Интересна е и шумерската tub/туб-тупам, кова. Дабатопейос е име на тракийски бог на ковачите. Дали това е поредната “необяснима случайност, феномен и чудо”, оставям на вас да прецените.

Силна индикация за това, че в съседство с шумери и акадци са живели и хора от Балканите срещаме в документи от древната Месопотамия, в които се срещат списъци на имена на пленници носещи екзотични, чужди за региона имена. 

Става дума за хоратаАтуе, Баба, Балания, Будула, Галаби, Гана, Гиза, Ела, Лала, Маа, Мама, Мена, Медауе, Неба, Яна. Те отговарят на тракийските Атия, Баба, Балей, Ганос, Лала, Меда, Менда и др. Излишно е да се споменава, че някои от тези имена се срещат до ден днешен в България.

Освен данните, които получаваме от екзотичните имена, съществуват и други неща, които показват, че преди около 4500 години, край Тигър и Ефрат са живели наши предци. По акадските паметници са изобразени хора имащи различни черти от населението на Ориента. На няколко монумента от времето на Саргон Велики могат да се видят пленници с особена прическа – бръсната глава и кика. Нито шумерите, нито акадците практикуват оставянето на кика. За сметка на това Плутарх свидетества за този обичай сред траките абанти и мизите (наречени в по-късни времена българи).




Ако историята ни не бе ограбена от враговете ни, а по-късно и жестоко осакатена от българомразци и сляпо следващи ги кариеристи,  днес на никого не би изглеждало чудно това, че влиянието на дедите ни над други народи не е започнало едва през IX век, а няколко хилядолетия по-рано.

За мнозина от нас, въпреки представените тук факти ще е трудно да приемат истината, че сме потомци на народа създал първата цивилизация. Гените обаче не лъжат, типичните за нас хаплогрупи I2, R1b-L*23, E-V 13, J2, G2, а и голяма част от R1a, са наследени от население, което е обитавало Балканите хилядолетия преди възникването на наченки на цивилизация в Египет и Шумер. Това е неоспорим факт.

Типичните за нас хаплогрупи показват, че смайващите близости между митовете на шумери, хети и българи не са някакво необяснимо чудо, а са резултат от контактите на дедите ни с други народи в далечното минало.

Чудо е друго – това, че въпреки безбройните премеждия народът ни е запазил спомени за най-древните свои предания. Тези спомени разбира се са променени, в някои случаи старите богове са облечени с християнска дреха, но въпреки това те не се отклоняват от ролята си. Удивителна е силата на народната памет, смайваща е и верността към традицията предавана от поколение на поколение.

Пазенето на своето ни е спасявало неколкократно по време на вековете чуждо подтисничество. Българинът може да оцелее само ако остане българин: да съхранява добротата, смелостта и честността в сърцето си, да възпитава себе си и децата си в трудолюбие и почит към тези, които в миналото са се жертвали, за да ни има нас. Пътят е ясен, начертан е отдавна и от на се иска само да го следваме.




Използвана литература:

1.П.Атанасов, Величието на Константин и нашата участ, Булга Медия, София, 2018;
2.Г.Ценов, История на България, Хелиопол, София, 2017;
3.И.Венедиков, Раждането на Боговете, Аргес, София, 1992;
4.И.Венедиков, Златният Стожер на българите, Наука и Изкуство, София, 1987;
5.И.Венедиков, Медното гумно на прабългарите, Митове на българската земя, Книга първа, Медното гумно, Издателство към Частен колеж „Тракия”, II прераб. изд., Стара Загора, 1995
6.Н.Колев, Българска Етнография, Наука и Изкуство, София, 1987’;
7.И.Георгиева, Българска Народна Митология, Наука и Изкуство, Вт.изд.София, 1993;
8.Д.Попов, Тракийска Религия, Второ допълнено издание, Изток Запад, София, 2014
9.ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ-FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE, Том II, под редакцията на И.Дуйчев, Г.Цанкова-Петкова, В.Тъпкова-Заимова, Л.Йончев, П.Тивчев, отг.ред.Проф. Ал. Бурмов, БАН, София, 1958’;
10.В.В.Струве, Лагерь военнопленных женщин в Шумере конца III тысячелетия до н. э.
"Вестник древней истории". 1952. 4. С. 12-25;
11.Т. В. Гамкрелидзе, В.В. Иванов, ИНДОЕВРОПЕЙСКАЯ ПРАРОДИНА И РАССЕЛЕНИЕ ИНДОЕВРОПЕЙЦЕВ: ПОЛВЕКА ИССЛЕДОВАНИЙ И ОБСУЖДЕНИЙ, Вопросы языкового родства. - № 9. - М., 2013. - c. 110-136;
12.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

Извори от интернет:

А.Киряков, Спомени за времето на Константин Велики (посл. вид.06-11-2019)

Г.Сотиров, Езикът на Константин Велики (посл. вид.06-11-2019)