5.08.2018 г.

БЪЛГАРСКАТА ТРАДИЦИЯ НА БЛАГОРОДСТВО

Днес, благодарение на информацията от книгите на проф. Асен Чилингиров, Ганчо Ценов, Юлия Хаджи Димитрова, Александър Мошев, Андрей Киряков и др. повечето от нас са разбрали, че историята ни започва не през 681-ва година, а няколко хилядолетия по-рано. Сведенията от творбите на родолюбивите изследователи на миналото ни, убедиха всеки разумно мислещ човек, че траки и българи са имена на един и същ народ, който обитава Балканите от незапомнени времена.

Както спомена проф. Чилингиров, над този народ е проведен най-страшният геноцид в историята на човечеството, като са избити не само много милиони xopa, но и са създадени чудовищни лъжи. Част от тези лъжи господстват и днес поддържани активно от чужденци, а за жалост и от живеещи сред нас чуждопоклонници, следващи единствено интереса на кариерата си. Това е причината дори понастоящем известна част от сънародниците ни да вярва на абсурдите за “изчезването” на траките и за идването на “азиатските” българи.

Лъжите обаче се срутват една след друга, докато истината за произхода ни, а и за деянията на народа ни, си пробива упорито път отваряйки очите и душите на мнозина. Тези, които са прозрели чии потомци са, стават други хора, осъзнават каква сила е скрита в гените им, осъзнават също, че тази сила може и трябва да се използва. Историята не е просто статистика – сбор от дати и събития, не е и орден, който можем да забодем на дрехата си и да се гордеем с него. Историята е пример, деянията на дедите са пример и то пример, който ние трябва да следваме. За това е добре да се запознаем с всички качества на своите предци.

Всеки може да натрупа богатства, било с ограбване на други народи, било с измами. Всеки може да използва чуждия труд, за да издигне огромни и смайващо красиви сгради. Всеки може да си създаде титли и да се пъчи с тях. Всеки може да се накичи със злато, сребро, скъпоценни камъни, медали, но нито богатството, нито дворците, нито украшенията, нито титлите ще направят някого благородник.

Благородникът се познава по излъчването, той е особен човек и се отличава от другите дори да е със стари дрехи. Благородникът се познава по начина на общуване, той не крещи, не изпада в истерии, а винаги остава спокоен осъзнаващ добре своята вътрешна сила. Благородникът се познава по деянията, неговият път е белязан с добри дела, светлина и възхищението на хората, които са имали щастието да се докоснат до него.

Към която и епоха на историята си да обърнем поглед, ще установим, че неизменимото качество на българите е благородството. Дедите ни никога не са ползвали своята сила, за да ограбят, поробят, или асимилират други хора, макар да са го можели. Пазели са своето ревниво, защитавали са род и Родина с цената на живота си, но трябва да се каже и това, че предците ни при първа възможност са търсели мира.

По време на Античността, на дедите ни наричани в тази епоха с името траки, се е гледало като на необикновено силни и войнствени хора. Вярвало се е дори, че богът на войната произлиза от средите на  гетите. Въпреки, че са били господари на бойното поле, за разлика от другите народи, нашите предци са се отнасяли хуманно със своите пленници. Знаем за това благодарение на една история разказана от Страбон:

“Дромихет бил цар на гетите по време на диадохите на Александър Велики. Лизимах повел войска срещу гететите, но Дромихет го победил и заловил жив, след това му показал собствената си бедност, а и тази на народа си, също и независимостта си от други хора, а накрая го убедил да не води война с такива хора и вместо това да се отнася с тях като с приятели. След като му обяснил тези неща, отнесъл се с него като с гост (а не пленник), сключил приятелство с него и го пуснал на свобода.”- Strab.VII.3.8.   



Тези действия са се развили през III век преди Христа, но традицията на хуманно отношение към военопленниците е жива и през Средновековието, а и как да е различно, след като траки и българи са названия на едни и същи хора, но от различни епохи. Около 1500 години след времето на Дромихет, летописецът Георги Пахимер твърди, че българите имат обичай да освобождават невредими пленниците, с изключение на знатните и големите.

Всъщност дедите ни са освобождавали дори пленените благородници след известно време. Знаем за това от хрониките на Йоан Скилица, който разказва, че семейството на бъдещия император Василий I било пленено от българите, но след време е освободено от княз Омуртаг заедно с още други  поданици на Римската (Византийската) Империя. В това събитие срещаме доста интересен момент, а именно това как впечатлен от държанието и външността на Василий, който по това време бил още дете, на изпровождане българският владетел Омуртаг го прегърнал, целунал го по бузата и му дал една ябълка. За такава естествена благост, римляните (византийците) са можели само да мечтаят.

Не зная как се е измъкнало това сведение показващо истинския облик на българския владетел, когото византийските хроникьори обикновено описват като строг, жесток и непреклонен, но трябва да сме благодарни на съдбата за това признание на Пахимер

Bъпреки, че са били силни и горди хора, дедите ни са се стремели да избягват кръвопролитията. Свидетелства за това има от средата на първо хилядолетие преди Христа. Херодот разказва една интересна история засягаща бунт на скитите срещу техният цар Скил и за избирането на нов владетел – Октамасад. От страх за живота си Скил избягва в Тракия при своите роднини и това става причина  Октамасад да потегли на война срещу траките, които по това време са управлявани от мъдрия владетел Ситалк. Двете армии се срещат на брега на Дунава, но преди да се стигне до сблъсък тракийският цар праща послание на повелителя на скитите: “Защо да мерим сили в битка, в твоите вени тече моя кръв, ти си син на родната ми сестра. Нека аз ти доставя твоят брат бежанец, а ти ми дай моя, който отдавна се крие в държавата ти. По този начин никой от войниците ни няма да пострада.” – Her.IV.78-80.  

Поведението на одриския цар показва, че едно по-късно изказване на Демостен е напълно оправдано. То гласи - Траките нямат обичай да се убиват един друг.” Действително Ситалк отвежда невредим своя брат в Тракия. Напълно възможно е този брат да е погребан в една от могилите край село Дуванлий, защото там е намерен златен пръстен с надпис Скитоток. Най-вероятно Скитоток е син на цар Терес и дъщерята на скитския цар Арияпейт. Това обяснява защо е определен като брат на Ситалк и защо е потърсил убежище при скитите.

Освен за Ситалк, гръцките автори казват добри думи и за друг одриски цар :“Котис II бил мъж с впечатляващ външен вид и притежаващ забележителни способности на военен тактик.  Toзи владетел се отличавал със своето спокойствие и благородно излъчване.

Живелият по-рано Котис I се е отличавал също със своето благородство и достойнство. Валерий Максим разказва следното : “Когато цар Котис чул, че атиняните го даряват с атинско гражданство, той отвърнал- “Тогава и аз им давам правата на своя народ”. Така благородният владетел показал благородния си дух подчертавайки, че в никакъв случай Атина не стои над траките.” - Valer. Max. 3.7.7.

За същия този одриски благородник е известно, че бил с горещ темперамент, но добре осъзнавал това и търсел начин да озапти гнева си. Плутарх предава една интересна история:  “Някакъв човек подарил на Котис красиво изрисувана ваза. Царят я разгледал внимателно, удивил се на красотата и, но вместо да я остави в покоите си, я разбил в земята. Когато го попитали защо е направил това, Котис отговорил, че харесва съда много, възхищава се от изяществото му, но се бои, че ако някои от приближените му по невнимание счупи вазата, в гнева си той би наказал провинилия се твърде жестоко.” Със счупването на вазата от самия цар това е избегнато и става ясно, че Котис е ценял хората повече от луксозните предмети.

Добри думи са казани дори за ненавижданият от римляните Спартак. Докато Гай Юлий Цезар, все още помнещ събитието разтърсило Вечният град отказва да спомене водачът на бунта на робите и така възнамерява да обрече името  на тракиеца на забвение, то Плутарх си позволява да напише, че противникът на Марк Лициний Крас – дошлият от Тракия Спартак, се отличавал не само с необикновена сила и храброст, но и с това, че бил мъдър и притежавал благороден дух – Plut.Crass.VII.


                           Смъртта на Спартак - картина на Херман Фогел
https://en.wikipedia.org/wiki/File:Tod_des_Spartacus_by_Hermann_Vogel.jpg

Съществуват и други примери, от които става ясно, че нашите деди, потомците на Арес – траките, не са просто родени за битки хора, но притежават качества достойни за уважение. По времето на Омир, мизите (наречени от Димитър Хоматиан българи) се славят като ненадминати бойци в ръкопашния бой. Това е известно и на живелия по-късно Посидоний, чието свидетелство е преразказано от Страбон – “И говори за мизите като за прочути в бой ръкопашен, защото са непобедими хора…” -Strab. VII.3.8. Тези непобедими хора обаче са известни не само със своята сила, но също със своята доброта и умерен нрав“Посидоний разказва за мизите, че поради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, даже и тези от собствените си стада. Вместо месо, те ползват мед, мляко и сирене, живеят като миролюбиви хора и поради това са наречени богобоязливи и капнобати. ”- Strab. VII.3.5.

Страданията могат да променят хората, да изгонят доброто от тях. Страданията могат да  изгонят честността от сърцата и да насядят в душата злоба. Ние обаче сме някакво уникално изключение. Въпреки зверствата на перси, римляни, гърци, османлии и др. въпреки, че дедите ни са избивани, измъчвани, продавани като стока по пазарите на Ориента, ние сме останали хора на светлината. Това е направило впечатление на чужденците посетили земите ни.

Станка Минкова и Трифон Трифонов предават думите на френския пътешественик Сиприен Робер посетил земите ни през XIX век: Макар от петте народа на полуострова (Балканите) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина. Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав. Почтеността му стои над всяко изкушение...”

В същият период от време, Джеймс Бейкър остава смаян от качествата на дедите ни: “Те (българите) притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, взаимно си помагат и подтикват изоставащите, търпеливо обучават тези, които имат нужда от подкрепа, не се примиряват, докато не започнат да се движат всички заедно напред. Ние считаме, че българите са народ, способен на велики дела."

О.Лернер споделя следното: “Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им - безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни- качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства. Услужливостта на старците стига в този случай до наивност.”  

Необикновените качества на българите са забелязани и от британецът лорд Страндсфорд, който казва: “Когато човек хвърли поглед върху вероятното бъдеще на Балканския полуостров, само у българите се вижда надежна перспектива. Това се определя от тяхното трудолюбие и тяхната пестеливост, тяхното упрямство и тяхната трезвеност.“

Щедър на похвали е и Джон Рийд:  България е единственото място, в което ако запиташ някого нещо ще получиш откровен отговор.”… “Ключът за Балканите е България, не Румъния....Прекосиш ли Дунава попадаш в съвсем друг свят.”…“Българите се лоялни, честни и изключително дисциплинирани.”

Ноъл Бъкстон предава впечталнението на английски автор със следните думи: “Българинът е истински син на земята, той е неразривно свързан с нея. Българинът е ненадминат в своето упорство и воля, които комбинирани с трезвите му виждания, дават обещание за добро бъдеще на този народ. Сдържан и умерен, на българина е чуждо лекомислието на румънеца, гордеенето на сърбина, и мечтателния иделизъм на руснака. По характер, българинът прилича по-скоро на шотландците от равнините, и в душата му са скрити възхитителни качества...”

Благодарение на Бъкстон разбираме и за удивлението на мис Стобард от поведението на българските войници и офицери по време на Балканската война: “Българите от всички прослойки могат да послужат за пример на почти всички мъже в Европа, що се касае до отношението към жените.”

Пет века народът ни е бил в тъмнина. Пет века наред от нашите среди са отнемани най-силните, най-умните, най-красивите и са заставяни да служат на враговете ни. Пет века земята ни е напоявана с невинна българска кръв, но вместо народът ни да изтлее, да се изчерпи и изчезне, той възкръсва. Издига се от пепелищата, изправя снага и въпреки многобройните пречки на великите сили, гради Родината и я пази с такава ревност, че косите на враговете се изправят от ужас.

Това е чудо, необяснимо чудо защото все пак дори и най-добрите и най-способните идва край. Шумерите са били надарен народ, мнозина са се възхищавали на мъдростта на вавилонците, хетите построяват империя, от която дори Египет се бои, но всички тези хора са изчезнали.

Нашата история започва 2000 години преди шумерската. Да, цели 2000 години преди да се чуе името на Гилгамеш и това на прототипа на Ной Утнапищим, дедите ни са създали писменост. Пак предците ни са тези, които изобретяват колелото, първи се научават да обработват златото и издигат най-ранните градове на Европа.  Тук се появават първите царе, първата военна аристокрация, първите мъдреци и създатели на човеколюбиви доктрини.

След възхода следва падение, това е неизбежно, съдба е, природен закон. Един потъва, друг се издига – примерите са безброй. При нас обаче става нещо странно, уникално, необяснимо. Когато дори небето ни счита за мъртви, ние се надигаме и показваме, че още притежаваме старата си сила. Познавайки себе си българинът винаги е намирал начин да се прероди. Злото ни е вредило, нанасяло е страшни рани, но не ни е осакатявало, оставали сме верни на себе си защото сме потомци на първите благородници. Добрината, смелостта, почтеността са попивали в гените ни хилядолетия наред и точно това ни е помогнало да се опрем на тъмните сили.

Днес небето над нас е тъмно, днес над нас е надвиснал меч, днес хитри и подли хорица се обитват да ни отнемат надеждата за нормален живот, но аз съм уверен, че няма да успеят. Този, който е роден в огън не загива. Този, който е докоснат от Господа не изтлява. Този, който познава силата закодирана в гените му, ще намери начин да я отключи и да покаже на света какво е значението на името българи.



Използвана литератуpа:


П.Ангелов, България и Българите в представите на византийците, Лик, София, 1999;
Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010,
С.Минкова, Т. Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990,
Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, Съставителство, предговор, коментар и бележки Маргарита Кожухарова, Превод: Даниела Жукова, Екатерина Бончева, Маргарита Кожухарова, Изд. на Отечествения Фронт, София, 1986;
W.S.Monroe, Bulgaria and her people, The Page Company, Boston, MDCCCCXV;
Valerius Maximus. Factorvm et Dictorvm Memorabilivm, Libri Novem. Karl Friedrich Kempf. Leipsig. Teubner. 1888

29.07.2018 г.

ВАЖНИ СВЕДЕНИЯ ЗА РЕЛИГИЯТА НА СТАРИТЕ БЪЛГАРИ



Веселин Бешевлиев е изследователят, който е проучил доста подробно вярата на старите българи. Без съмнение, този наш учен е успял да издири много ценни свидетелства на средновековни автори, а и да използва откритията на историци и езиковеди от своето време. Още в началото на ХХ век, Бешевлиев публикува две свои важни работи: “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ” -1929-та година, и “Новъ изворъ за вѣрата на първобългартѣ” -1933-та година.

Във втората си творба, тази от 1933-та година, нашият езиковед и историк коментира статия на Бернд фон Арним, включена в списание “Български Преглед”. Cтава дума за материала “Принасяне на кучета въ жертва при царъ Симеона”. Бешевлиев не е доволен от превода, а и смята, че текстът, който фон Арним представя, е от по-ранна дата, отпреди приемането на християнството.

Като нов извор за вярата на старите българи, немският филолог използва 66-то писмо на патриарх Николай до неизвестно високопоставено лице. В случая, интересното е това, че римският (византийският) духовник споменава за жертване на кучета при българите. Изразявайки своята критика, Бешевлиев не се впуска в подробности засягащи корените на обреда, задоволявя се да предложи цялото писмо, с по-добър (по свое мнение) превод.

В другата си статия “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, Бешевлиев упоменава и свидетелството на Теофилакт Охридски, който нарича българите “народ непознаващ Христа и служещ на скитското безумие, кланяйки се на слънцето, луната и други звезди, а даже принасяйки жертва на кучета”. Думите на стария летописец, явно счетени за важни от нашите учени, по-късно са включени в “Гръцки Извори за Българската История” -ГИБИ, IX, част 2, с.62.

Понеже двама различни автори споменават за един и същ ритуал при дедите ни, нашият учен стига до заключение, че кучето ще да е играло важна роля в духовния живот на старите българи. Жалко е само, че не е извършен по-подробен анализ и не е установено дали се касае за практика наложена на Балканите след VII век, или за местен култ, който е познат още във времето на Античността и може да се говори за приемственост.

В случай, че се бе направил сравнение с тракийската религия, Бешевлиев  неизбежно би установил това, че за култа на почитаната на остров Самотраки и други места богиня Зеринтия е характерно жертването на кучета.


Зеринтия, почитана от гъците под името Хеката, изобр. -RichardCosway http://www.britishmuseum.org https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/2/2e/AN00969955_001_l.jpg


Самото име Зеринтия/Zηρινθία е обяснимо на български език. Лингвистите Иван Дуриданов и Владимир Георгиев тълкуват названието на тракийското божество със стблг. звѣръ, а за умалителната частица -инт (в Зеринтия, волинт и т.н.) дори е уточнено, че отговаря точно на старобългарската умалителна наставка -ѧте, която се среща в думи като телѧте-теленце и др.

Справедливостта налага да бъде споменато, че тълкуванията на Дуриданов и Георгиев са от доста по-късна дата, но от друга страна, способен езиковед като Бешевлиев може сам да направи анализ, а и eдва ли не е бил запознат с книгата на Вилхелм Томашек “Die alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung“. Тя излиза в три тома, през 1893-та и 1894-та година, като е спомената богинята Зеринтия, а и това, че нейния култ изисква да се принасят в жертва кучета.

Бих приел, че въпреки ерудицията си, Веселин Бешевлиев не е направил връзка между култа на Зеринтия и особения обред на старите българи по невнимание, ако не бяха и други пропуски. В друга своя работа от 1929-та година, “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, този автор дава богата информация за необичайните обреди на предците ни, но отново пропуска да провери дали въпросните обреди са внесени на Балканите след VII век, или пък са характерни за местното население, което гърци и римляни наричат траки.

Цитирайки Теофан Изповедник, Йоан Зонара и Георги Акрополит, Бешевлиев споменава за това как княз Крум отсякъл главата на император Никифор, а после я обковал със сребро и гордеейки се, давал на славянските вождове да пият от нея. Същата нерадостна съдба постига и Балдуин Фландърски. След като е победен от българският владетел Калоян, фламандският благородник е обезглавен, а от черепа му е направена чаша.

Бешевлиев споменава, че такъв обичай имали също първобитните племена на Африка и Австралия, като дори смята, че по времето на цар Калоян, обичаят у нас ще да е бил забравен и е повторен навярно под влияние на куманите (конен народ, съюзници на дедите ни във войните им с кръстоносците).

И дума не е отворено за това, че този специфичен ритуал е добре познат на старите народи на Европа  - келти, скити и траки. Едва ли българският учен не е бил запознат със свидетелството на Луций Аней Флор, според когото траките пият от чаши направени от човешки черепи: “bibere in ossibus capitum…“ – “they drank out of human skuls…” – Flor. Lib.I, Bell.Thrac. XXXVIIII


Пропуск има и при анализа на сведения представени от летописеца Лиутпранд. Те засягат Баян и Петър – синове на цар Симеон. За Баян Лиутпранд твърди, че до такава степен е изучил магията, че от човек може да се превърне на вълк, или пък на някакъв друг звяр. Отново вместо да направи връзка с обичаите на траките, Бешевлиев отправя поглед към народите на Австралия и Северна Америка, като добавя, че обличането в животински кожи е една от най-важните части на животинския култ и се среща почти у всички народи тачещи животни.

Нас обаче не ни интересуват всички народи, а единствено и само тези, с които са били отъждествявани старите българи. В продължение на 1100 години, различни автори наричат българите мизи, а мизите са най-големия тракийски народ. Носенето на вълча кожа е типично за траките, най-вече за трако-трояните. Всеки чел “Илиада” знае за Долон и това, че този омиров герoй носи вълча кожа: “Долон повярва. Тутакси той си обрамчи извития лък на плещите, а върху него наметна си кожа на сив вълк одрана.” – Илиада, X.332-332



Долон наметнал вълча кожа, лекитос от Лувъра, снимка Marie-Lan Nguyen

Напълно излишно е било Бешевлиев да търси връзка със средноазиатските шамани, с обичаите на индианците и австралийските аборигени. Тук на Балканите култът към вълка е необикновено силен. Неслучайно северните траки – даките носят това име, то е изведено от древна дума за вълк – даос. Почти всички наши езиковеди тълкуват даос с българския глагол давя-душа.

Друга тракийска дума за вълк е улкос, почти не различима от блг.диал. уълк-вълк, забележително близка е и до имената Вълкас, Вълкуш. Тук е мястото да се спомене и това, че у нас имена като Вълко, Вълкан, Вълк, Въло, Вълкомир, Вълкослав, Вълкун, Вълчо, Вълчин и др. са били доста популярни. Тези имена не са нито тюркски, нито ирански, а местни и то доста древни съдейки по думата улкос-вълк.

В работа си “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, Бешевлиев е представил още много подробности относно вярванията и религиозните практики на старите българи. Споменал е, че (след битката при Верзиникия), недалеч от Златната врата (на град Константинопол), следвайки обичая си, Крум пренесъл в жертва много хора и добитък.

Отново, нашият учен бърза да спомене, че човешкото жертвоприношение се среща при много други народи и отново забравя, че нас ни интересуват само тези етноси, които са отъждествявани със старите българи.

В случая би било редно да се направи връзка с Ахил Пелеев и неговите мимидони. За тях Йоан Малала твърди, че в ново време са наречени българи. От друга страна, благодарение на сведенията от Илиада научаваме за това, че при погребението на Патрокъл, неговият роднина Ахил жертва много хора и животни:

“В чест на Патрокъл заклали множество овце и волове и с лойта им покрили цялото му тяло; около одъра с тялото наредили и съдове с мед и с масло. Убили четири коня и две кучета. Върху кладата поставили и труповете на дванадесетте троянски младежи, които Ахил собственоръчно убил.”


Приликата между обреда извъшен от княз Крум и обреда извършен от Ахил Пелеев е повече от ясна и не е случайна, защото, както вече бе споменато, Йоан Малала счита българите от своето време за потомци на водените от Ахил бойци.

Погребалните ритуали несъмнено отразяват характера на изповядваната религия. Бешевлиев често свързва хуните със старите българи и поради това споменава свидетелството на Йордан, че хуните отрязвали част от косата си и разкървавили лицето си когато Атила Умрял. Нашият учен твърди, че този обичай се среща при тюрските народи, но забравя да добави, че около хилядолетие по-рано Херодот е описал абсолютно същото при европейските скити: “…Scythians, that is they cut off a part of their ear and shave their hair round about and cut themselves all over the arms and tear their forehead and nose and pass arrows through their left hand.“ - Her.IV.71.


Тук е мястото да се спомене, че Стефан Византийски нарича скитите тракийски народ, че има тракийско име Скитоток, а и, че според Ганчо Ценов, етнонима скити може да се обясни със стблг. скытати сѧ-скитам.

Бешевлиев забравя и друго, след като хуните (които Приск нарича скити) погребват Атила, те организират конни надбягвания, а и угощение, което на собствения си език наричат стравa: “The best horsemen of the entire tribe of the Huns rode around in circles, after the manner of circus gamesWhen they had mourned him with such lamentations, strava, as they call it…” – Jord.256-258.


За конни надбягвания при погребение на одриси съобщава доста по-рано Ксенофон:
“As for the latter, when they had accomplished this speedy victory, had slain the Odrysian Thracians who guarded the tents, and recovered all the booty, they departed; so that the Greeks, on coming to the rescue when they learned of the affair, found nothing in the camp except dead bodies stripped bare. But when the Odrysians returned, they first buried their dead, drank a great deal of wine in their honour, and held a horse-race.”- Xen. Hell. 3.2.5


Що се касае до хунската дума страва-погребално угощение, тя има прекрасно обяснение на български език, а също на украински и др. Значението е храна, като древния вариант на думата е бил съ трава с храна, угощение. Коренът травхрана се среща в тракийския хидроним Травос/Τραῦός. Toй е споменат от Херодот преди около две хилядолетия и половина – Her.VII.109.

В“Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, е споменат факт, който е известен, но не му е обърнато достатъчно внимание. Става дума за това как са погребвани благородниците. Бешевлиев цитира следният отговор на папа Николай: ”И наистина мъртвецътъ затова трѣбва да бѫде занесен въ собствената му земя, ако пожелаятъ близките му, за да си спомнят за него, като виждат надгробната му могила...“.

Този текст, а и текста от надписа на княз Омуртаг, кара нашият учен да признае, че “Надъ гроба на умрѣлия прабългаритѣ са издигали, както се вижда от приведения надписъ, могила, която е била по-величествена, колкото е било по-важно погребаното лице.”



За това, че траките издигат могили над гроба на своите благородници, не се казва нищо, все една страната ни не е осеяна с десетки хиляди могили и все едно никой не е наричал българите траки, пеони, мизи. Бешевлиев цитира само Йордан, който споменава за това, че в чест на Атила е издигната могила.-Jord.258, но забравя да уточни няколко важни неща:

-хуните са наречени многократно скити от Приск, а Стефан Византийски определя скитите като тракийски народ;
-хуните почитат свещения меч на Арес, който е несъмнено тракийски бог, за скитите пък е казано, че почитат Арес под формата на меч и само на него издигат олтари;
-скитските куполни гробници от Приазовието са трудно различими от тракийските;
-хунските лични имена Адамас, Атила, Балас, Берик, Гордас, Улдин, съотвестват точно на тракийските Адамис, Атий, Балис, Бергай, Гордий, Улден.

Слава Богу, в някои случаи, Веселин Бешевлиев споменава за паралелите мажду старобългарските ритуали и тези на древните балкански народи. Засягайки други действия на княз Крум извършени край Златната врата (на град Константинопол), нашият учен споменава за това, как българският владетел подложил себе си и войската си на очищение, напръсквайки с морска вода. Добавена е и важната подробност, че точно такъв обичай на очищение на войската има и при старите македонци.

Към събитията станали пред стените на Константинопол, трябва да се отнесе и желанието на княз Крум да забие копието си във Златната врата. Значението на това действие е обяснено доста по-късно от Бешевлиев в неговата книга “Първобългарите, История Бит и Култура”.  Там, опирайки се на мнението на западни учени, нашият учен представя постъпката на Крум като акт целящ да покаже право на собственост, т.е. чрез забиването на копие в “Златната врата”, Константинопол е обявен за превзет. И в този случаи са дадени примери от класическата древност, като най-интересен е примера с Александър Велики, който като наближил троянския бряг, “хвърлил от кораба копие, което се забило в земята. Тогава той скочил от кораба и заявил, че приема от боговете завладяната с копие Азия”.

Ценно сведение от книгата на Бешевлиев е това, че старите българи имали идоли, на които се кланяли. Самият учен обаче е принуден да признае, че по време на археологически проучвания не са открити първобългарски идоли (т.е. такива каквито се почитат от тюрските народи, бел.моя), ако не се смята намерена в околностите на Шумен плочка от пясъчник. Изображението е на гол мъж, който дъри в ръцете си продълговат предмет (навярно меч според Бешевлиев), а от двете страни на мъжа са изобразени по една змия и друго четириного животно.



Странно как начетеният български историк и езиковед изобщо не е забелязал, че изображението от шуменската плочка има прототип в древна Тракия, по-точно изображенията на Асклепий, Сабазий. Те представят полугол мъж с жезъл и змии, въпреки огромната разлика във възрастта на артефактите, приликата изобщо не може да се отрече.


Изображение на Сабазий със змии, Белинташ, снимка Kmrakmra 

Интересното в случая е това, че Бешевлиев представя сведение от грузинското житие на Св.Георги Агиоритис, в което се споменава, че българите край Солун почитали една антична женска статуя. Защо ли изследователят на миналото ни не се е запитал как ревниво пазещите вярата си стари българи, ще почитат “чуждо” божество? Нали уж дедите ни са почитали Тангра,  каква е причината се кланят на божествата на траките?

Иваничка Георгиева, а и други наши учени са установили, че култът към богинята Бендида (Венда, Менда) е оцелял в особената почит към Св. Марина. В българската именна система пък са оцелени имената Венда и Менда – реално изконните названия на древното божество. Иван Венедиков прави връзка между нашите самодиви и богинята Афродита (почитана като Зеринтия у нас бел.моя). Борис Илиев представя сведения за запазване на култа към Семела (Земела, майката на Дионис) до ново време.



Дали българите край Солун са се кланяли на статуя на Бендида, Зеринтия, или Земела, няма как да разберем, но е важно това, че ние пазим спомена за древните тракийски божества както във фолклора си, така и в календара си обличайки езическите богини в християнска дреха.

Важно е и друго, докато имена като Тангра, Тенгри, Танри, напълно отсъстват от българската именна система, то названията на над двадесет тракийски божества са се запазили при нас. Става дума за Яздул, Балей, Балиш, Богой, Витьо, Водю, Държил и др. вдъхновени от древните Аздул, Балей, Балис, Багайос, Витюс, Ведю, Дарзала и т.н.

На тези важни неща Бешевлиев не е обърнал внимание. Не е забелязал и това, че името на Аспарух е сродно на едно от названията на Тракийския Конник – Ут-Аспиос. Друг вариант на името на Тракийския Конник е Вед-Еспис, а точно този той отговаря и на варианта Есперих. Каква забележителна “случайност”!

Как обикновеният човек, а и студентите ни по история да получат вярна представа за религията на старите българи, след като огромно количество важна информация е премълчана? Кой би повярвал, че Аспарух е довел азиатци, ако бе уповестено, че корените на старобългарската религия трябва да се търсят на Балканите, че правенето на чаши от черепа на враг е местен обичай, че жертването на кучета е местен обичай, че вдигането на могила над гроба на старобългарски благородник е местен обичай.

Щеше ли някой да вярва, че дедите ни са се домъкнали от Алтай, или Памир, ако бе обяснено, че обредите, които княз Крум извършва край Златната порта са типични за древните балкански народи, като описание на тези обреди има в “Илиада”?

Дали и най-наивните биха се подлъгали да вярват, че дедите ни са вярвали в Тангра и, че са били монотеисти, ако учените бяха уточнили, че от IV до XV век нито един римски (византийски) летописец не отваря и дума за култ към Тангра при старите българи? Кой да обърне внимание на думите на патриарх Фотий, че българите са се отказали от бащините си богове? Забележете – богове, няма и загадка за монотеизъм, няма и бегло споменаване на Тангра, или пък някой ирански бог.

Направо тръпки ме побиват като се замисля, че хора, които ние считаме за способни учени са премълчали важни факти, а същевременно са ни внушавали фантазии, карали са ни да вярваме в измислици и то вредни измислици. Многобройните лъжи отровиха съзнанието на много сънародници, а по-лошото е това, че процеса на укриване на истината продължава и днес.

Няма извинения за внушаваните дълго време заблуди, няма дори бегъл опит да бъде рехабилитиран Ганчо Ценов. Създават се даже пречки на хората, които по културен начин искат да поднесат на широката публика важна за историята ни информация.

Тези, които служеха и все още служат на догмите, няма да се предадат никога, защото това означава и да признаят вина. Ще бъдат създавани пречки на прогресивните изследователи. Тези, които изнасят неудобната информация ще бъдат чернени и клеветени. Нищо ново под слънцето. Явно битката за истинската ни история ще бъде дълга и трудна, но си заслужава. Дължим го не само на нашите деди, чието име трябва да бъде измито от лъжите, дължим го и на децата си защото те трябва да получат светъл пример, който да следват.

Тези, които идват след нас трябва да са бунтари като Спартак, да не се примиряват с робски хомот и да знаят, че дори и най-големия противник може да бъде победен със съвместни усилия. Тези, които идват след нас трябва да наследят мъдростта на Орфей и Залмоксис – да пазят душата си чистта. Тези, които идват след нас трябва да се поучат от урока на цар Ситалк, който въпреки, че има огромна войска прави всичко възможно да разреши конфликта с роднините си по мирен начин. Истински живот живееш само тогава когато следваш пътя на предците си.




Използвана литература:

1.В.Бешевлиев, “Гръцки и латински извори за вѣрата на прабългаритѣ”, Известия на Народния Етнографски Музей, 8-9, 1929 ;
2.В.Бешевлиев, “Новъ изворъ за вѣрата на първобългартѣ”, Известия на археологическото дружество, 13, 1933;
3.В.Бешевлиев, Първобългарите. История бит и култура, “Фондация Българско Историческо Наследство”, Пловдив, 2008;
4.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
5.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;
6.ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, Т.9, Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български, отнасящи се до българската история, част 2, Подготвени от Илия Г. Илиев, Институт за История, БАН, София, 1994;
7.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998
8.И.Венедиков, Медното гумно на прабългарите, Митове на българската земя,
Издателство към Частен колеж „Тракия”, II прераб. изд.Стара Загора 1995;
9.И.Георгиева, Българска Митология, Изд. Наука и Изкуство, София, 1993;
10.Б.Илиев, Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес, Хелис IV, Археологически Институт с Музей – БАН,  Изд. Марин Дринов, София, 2005;


Извори от интернет:

Н.Кун, Старогръцки легенди и митове (посл.вид. 29-07-2018)    https://chitanka.info/text/2428/96
Омир, Илиада, прев.А.Милев, Б.Димитрова (посл.вид. 29-07-2018)   
Lucius Anneus Florus, Loeb Classical Library (посл.вид. 29-07-2018)  http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Florus/Epitome/1J*.html#XXXVIIII
Jordanes, transl.Ch.C.Mierow (посл.вид. 29-07-2018)   https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html
Herodotus, transl. G.C.Macaulay (посл.вид. 29-07-2018)     
Xenophon, transl. C.L.Bronson, (посл.вид. 29-07-2018)     





15.07.2018 г.

ПРОИЗХОДЪТ НА НАШИТЕ РОДНИНИ ХЪРВАТИТЕ


С хърватите ни свързват много неща. Всеки интелигентен българин може да се разбере с жител на Хърватско, макар техния език да е падежен, а нашия аналитичен. Двата ни народа са сближени и благодарение на глаголицата, която макар да се появава в нашите земи, преживява най-голям разцвет при хърватите. Te дори създават вариант подходящ за бързопис. Не е за пренебрегване и това, че както при нас българите, така и при хърватите все още съществува традиция на кукерскитe игри, които без съмнение са древни и са остатък от култа към бог Дионис.


Глаголическия текст от Башчанската плоча – снимка  Neoneo13.



Хърватски кукери (zvoncari) – снимка Davor Zunic

По-интересно е това, че особеният генетичен маркер EV-13, който някои нарекоха български ген, се среща и при хърватите. Както и при нас, така и при тях бяха проведени генетични проучвания и бе стигнато до заключение, че  75% ( ¾) от населението се явават потомци на хора обитаващи земите на Хърватско отпреди времето на Неолита! Ето и кратък цитат: More than 3/4 of the contemporary Croatian men are most probably the offspring of Old Europeans who came here before and after the Last Glacial Maximum.

Разбира се, както при нас, така и при хърватите се срещат потомци на хора дошли в по-късни епохи. Това е напълно естествено, движения на етнически групи винаги е имало, а и във времената когато чужденци са властвали над хървати и българи, са  докарвани преселници от различен произход, които е трябвало да поддържат подтисниците и да спомогнат за остлабването на местното население.

Важното в случая е друго – генетиката доказва, че повечето от българите и хърватите са потомци на хора, които са били познати на Херодот, Страбон, Плиний и др. стари автори. Сега идва въпросът – след като ние българите сме наследници на траките, то какви са хърватите, те също ли са траки?

Трябва да се отбележи, че за разлика от дошлите от Африка гърци, дедите ни не са били изолиран народ, а са били обградени от роднини (както и днес ние все още сме обградени с роднини). Става дума за скитите и илирите, които респективно обитават територии на изток, север и запад от траките. За това, че траки и скити са роднини знаем от Дион Касий и Стефан Византийски. Благодарение на Апиан пък разбираме за родството между илирите и мизите, които в по-късни времена Димитър Хоматиан и много други наричат българи.

Сведенията на старите автори са пределно ясни, но биват покрити с мълчание от специалистите поради това, че изобличават официалните теории, т.е. показват, че общоприетата история не е нищо друго освен поредица от лъжи, с които мнозина покорно са се съгласили и дори предано поддъжат.

За мен няма никакво съмнение, че хърватите са потомци на тракийските съседи илирите, които преди около две хилядолетия и половина са споменати от Херодот. Той не дава много сведения за тях, но поне става ясно, че този древен народ обитава земи от Македония до северните крайбрежия на Адриатическо море.

Това виждане не е ново, още през XIX век, учени като R.G.Latham смятат хърватите за древен балкански народ и ги свързват с арависките – хора споменати най-рано от римският автор Корнелий Тацит. За разлика от Р. Дж. Летъм, аз смятам, че деди на хърватите са не арависките, а арвиатите, за които пише Плиний Стари.

Причината е следната – докато арависките са наречени от Тацит германи, относно илирийския произход на арвиатите никой няма възражения. Самото название арвиати има обяснение на хърватски език. Смятам древното име на хърватите е било харавати, по-късно променено на хървати, а значението на името е – бойци, унищожители, тези, които умеят да воюват.  Хървати може да се изтълкува с хърв. глагол harati-унищожавам, опожарявам. Имайки предвид войственият характер на старите илири, това име е напълно подходящо.


Илирийски шлем – източник Уикипедия, снимка  - David Liam Moran  https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/f/f1/Illyrian_helmet_1.jpg

Освен Летъм, други учени също виждат в хърватите не само потомци на местен балкански народ, но и роднини на българите. В началото на ХХ век, Ганчо Ценов публикува своя работа интересни неща за хората, от чиито среди произлиза Свети Йероним. Съвсем естествено, най-много ме заинтригува твърдението, че названието хървати е свързано с името на княз Кроват (Кубрат) *. Не по-малко интересни се оказаха подробните сведения за удивителната близост на словенския и хърватския език с българския.

Ганчо Ценов цитира проф. Цонев, който обяснява голямото количество общи езикови белези между български и словенски, хърватски с това, че в далечното минало, дедите ни трябва да са били съседи на словените (а може би и на хърватите). Още по-ценно е виждането на Цонев относно това, че не му се вярва на писанията на Константин Порфирогенет.

Относно виждането на езиковеда проф. Цонев за това, че в далечното минало българите трябва да са били съседи на словени и хървати държа да дам няколко ценни сведения. Когато говори за дедите на хърватите – арвиатите, Плиний Стари споменава и други хора – белги: “Arviates, Azali, Amantini, Belgites…” - Plin. III.148


Смятам, че римският автор е предал името на народа ни, което по това време е звучало като бльгии. Разбира се, в този период от време – I век, името блъгари-бльгии е използвано само от ограничена част от дедите ни и чак след повече от половин хилядолетие се превръща в колективно име на целия народ.

Що се касае до недоверието на Цонев спрямо писанията на Порфирогенет, става дума за съчиненията на римски (византийски) император, който повече от нас познават под името Константин Багренородни. Според него, хърватите са пришълци в днешните си земи, както и българите. Това разбира се не отговаря на истината, но истина и интереси са две различни неща, а седящите на трона в Константинопол са следвали винаги собствените си интереси.

Това е причината както за хърватите, така и за българите да бъдат разпространявани лъжи. Не е имало нито идване на хървати на Балканите, нито идване на българи. И двата народа са местни, близко сродни, защото споменатите от Херодот траки и илири са роднини. 

За това свидетелства Апиан в работите си:These peoples, and also the Pannonians, the Rhærtians, the Noricans, the Mysians of Europe, and the other neighboring tribes who inhabited the right bank of the Danube, the Romans distinguished from one another just as the various Greek peoples are distinguished from each other, and they call each by its own name, but they consider the whole of Illyria as embraced under a common designation.” – App. Bell.Ill. III.6



Когато разгледаме всички факти, става ясно, че българите и хърватите са потомци на древни европейски народи прославени със своята сила и мъжество. Вярно е, че днес и двата ни народа са сравнително малки, но е вярно и това, че сме носители както на уникални гени, така и на уникални качества. Най-голямата ни дарба е способността да се възраждаме отново и отново. Правили сме го и пак ще го направим, ще го направят и поколенията, които идват след нас.





Използвана литература:

1.Г.Ценов, Праотечеството и Праезикът на Българите, Историко Филологически Издирвания, Хелиопол, София, 2005;
2.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;
3.Ал.Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, БАН, София, 1966;
4.R.G.Latham, The Germania of Tacitus with Ethnological Dissertations and Notes, Taylor, Walton and Maberly, London, 1851;
5.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999
6.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

Информация от интернет:
D.Primorac, D.Marjanović, P.Rudan, R. Villems, P.Underhill, Croatian genetic heritage: Y-chromosome story (посл.вид. 14-7-2018 ) https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC3118711/
Complete Works of Tacitus. Tacitus. Alfred John Church. William Jackson Brodribb. Lisa Cerrato. edited for Perseus. New York. : Random House, Inc. Random House, Inc. reprinted 1942.


*Макар да уважавам дълбоко Ганчо Ценов, не мога да се съглася, че народностното име хървати идва от името на княз Кроват (Кубрат), мисля, че самият Ценов не би искал неговите последователи да се съгласяват автоматично с всяко негово твърдение.  Когато се тълкува народностно име, трябва да се има предвид какво е самоназванието на въпросния народ, а и дали то има ясня връзка с дадена личност. Няма сведения българският княз Кроват да е свързан с хърватите, а и името арвиати е споменато на територията на Хърватско около половин хилядолетие преди времето на Кроват.