СУРВА, БЪЛГАРСКИТЕ СУРВАКАРИ И БОЖЕСТВЕНАТА СВЕТЛИНА

Един от най-красивите, а и уникални български обичаи е сурвакарството. То е познато във всички краища на страната ни. Регионалните разлики показват, че се касае за една много стара традиция, която се е развивала дълго време и в следствие на това са се появили нови елементи.  Както млади момчета, така и ергени обикалят домовете на близки и познати. Държейки украсени дрянови пръчки  (тояги) сурвакарите отправят пожелания за богат урожай, богатство, здраве и късмет.  

                                      http://magicaura.com/root/f/uploads/su.jpg

                           http://magicaura.com/Idvat-survakari-art3135.html

Едва ли има някой, който да не е чувал благословията: “Сурва, сурва година, весела година, златен клас на нива, червена ябълка в градина, едър клас на нива, пълна къща със коприна,   голям грозд на лоза, живи-здрави догодина, догодина до амина!”...

На сурвакарите се отблагодарява с кравайчета, хляб, сушени плодове, а дори и с пари. Бил съм сурвакарче много пъти и винаги съм се чудел какво означава думата сурва? Питал съм различни хора, а те отговаряха – Ами, така се казва, така са ни учили и нас. Сурва е за здраве, за късмет, за берекет...

Особената дума не ми даваше покой дълго време, но попадайки на сведения за боговете на траките изведнъж всичко стана ясно. В древността  дедите ни са почитали  слънцето. Гръцкият автор Софокъл свидетелства, че не кой да е, а небесното светило е върховния бог на траките. Знае се също, че Орфей изкачвал всяка сутрин планински връх, за да посрещне и поздрави слънцето.  

Далечните ни предци са наричали върховното си божество с различни имена. Едно от тях е Багайос - название дало основата на нашата дума Бог. Други имена са Сурегет,  Сургаст, Суротер, Сура - при всички тях коренът е сур. Подобно божествено име Сурия-слънце срещаме в езика на старите арийци, които покоряват Индия в дълбока древност. В предишната си работа споменах, че войнстрените бойци-колесничари повлияли индийците културно и езиково, са от тракийски произход. Това е причината край Ганг и Хималаите да се почитат богове с тракийски имена.

http://sparotok.blogspot.nl/2014/12/blog-post_27.html

Друг теоним подобен на Сурия, Сурегет и др. е Гетосур. Според Херодот това името на бога на светлината при скитите. Днес те са сласифицирани като ирански народ, макар нито бащата на историята, нито Страбон, Плиний, или Ариан да ги е определил като хора делящи един произход с персите. Дори напротив, неколкократно скитите са отъждествявани с траките. Това се прави от Стефан Византийски, Дион Касий и др.

Доста по-рано Тукидид отбелязва, че северните траки – гетите не се различават по бит и въоръжение от скитите бивайки хипотоксоти (конни стрелци). Съществени прилики между траки и скити намираме също в погребални обреди, обичаи, култура.

Спокойно може да се каже, че скитите са просто северни траки. Имайки предвид това не е никак чудно, че едни автори наричат дедите ни траки, а други използват определението скити. Пишейки за вярата и обичаите на  старите българи,   Теофилакт Охридски казва, че българите поради с китското си суеверие почитали слънцето, луната и звездите, принасяли в жертва и кучета (жертвите на тракийската богиня Зеринтия са кучета).

Обърнете внимание – Теофилакт не казва изобщо, че дедите ни са монотеисти, не казва, че почитат Тангра, а говори за култ към слънце, луна, звезди и особени обреди свързани с жертване на кучета (както е и при траките). Теофилакт нарича старите българи скити, а от Херодот знаем, че богът на слънцето при скитите носи името Гетосур.

Гетосур означава славното слънце. Частицата гет е сродна на тракийския етноним гети-славни, прославени, обяснение получаваме и от арийските думи гаяте-прославям с песен, гиита-песен*. Елементът сур означава сияние, светлина, слънце.

 

                                                            http://oadriax.com/kabbalah/esa/ag/apollo.jpg

Защо жителите на земите на юг от Дунава са казвали на слънцето Сурегет, а роднините им на север от красивата ни река са ползвали името Гетосур не мога да отговоря. Във всеки случай значението е едно и също – славното слънце.

В далечното минало думата сур(а) е имала значение слънце, светлина, сияние, бясък. От Сур(а) -слънце идва и нашата дума Сурва. Нейна сродна дума е българското прилагателно сур. То има значение бял, белезникъв, светъл.

Казвайки сурва, дечицата всъщност произнасят едно от имената най-почитаното тракийско божество. То е документирано като Σουρα, но е възможно истинското му звучене да е било сурва, или както е в някои наши диалекти суруа. 

За стар български бог Сурица се говори във Веда Словена. За древно наше божество Сура споменава Георги Раковски, като свързва името му с обичая сурвакане. Според Раковски Сура е бог на човешкото щастие. Само преди около сто и петдесет години все още се е знаело кой е бог Сура. С течение на времето под въздействие на чужди влияния и доктрини, това древно знание е загубено. Днес генетичната ни памет и будният ни интстинкт ни карат да продължаваме традицията на дедите ни, макар да се позабравили корените й.

Несъмнено празника Сурва, или както се нарича в определени региони Сурваки е много древен и е ехо на почитта на дедите ни траките към слънцето. Без него няма топлина, няма здраве, няма живот. Напълно естествено е, че предците ни са му се кланяли. В по-късни времена се получава така, че основните добродетели на християнството, а именно  любов към хората, честност, доброта и почтеност, са и качества на богът на слънцето. Това е довело до бързия синтез на двете религии, който явно е доста успешен, иначе нямаше да може да просъществува в хармония толкова дълго време.

За мен няма никакво съмнение, че ние сме потомци на древен балкански народ. Във вените ни тече кръвта на хора, които още в далечното минало са избрали пътя на доброто. Предците ни са тръгнали от примитивното, преминали са през много изпитания и в крайна сметка са се превърнали в носители на светлината. Такива са били векове наред, това е и най-важната част от наследството, което те са ни оставили. Цялото ни народно творчество е пропито с упорит стремеж към позитивното, преклонение към почтеното и възхвала на праведното. Българските песни, обичаи, обреди и предания са отражение на духовния свят на дедите ни.

Хубаво е да помним, че сме потомци на народ, който е наричан в миналото най-праведен и честен. Хубаво е да вървим и по стъпките на предците ни. Те са оцелели не само заради физическите си качества, но и благодарение на многото си добродетелите. Именно духовността пази народността.

Весело посрещане на Новата година и дано ви посетят сурвакари!:)

Използвана литература:

1.Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010;

2.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

3.Д.Маринов, История на Българската Литература, Проектория, София, 2012;

4.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

5.Thucidydes, The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1972;

6.Stephany Byzantii, Etnicorum quae supersunt, Impensis G.Reimieri, Berolini, MDCCCXLIX;

* арийският глагол гаяте-пея, прославям с песен се е развил в българските гудети, гонсти-свиря, пея, това обяснява защо херодотовите гети са познати около хиляда години по-късно и като готи, гути;