Един от
най-красивите, а и уникални български обичаи е сурвакарството. То е познато във
всички краища на страната ни. Регионалните разлики показват, че се касае за
една много стара традиция, която се е развивала дълго време и в следствие на
това са се появили нови елементи. Както
млади момчета, така и ергени обикалят домовете на близки и познати. Държейки
украсени дрянови пръчки (тояги) сурвакарите отправят пожелания за богат
урожай, богатство, здраве и късмет.
http://magicaura.com/root/f/uploads/su.jpg
http://magicaura.com/Idvat-survakari-art3135.html
Едва ли има
някой, който да не е чувал благословията: “Сурва,
сурва година, весела година, златен клас на нива, червена ябълка в градина, едър клас на нива, пълна
къща със коприна, голям грозд на лоза, живи-здрави догодина, догодина до амина!”...
На сурвакарите се отблагодарява с кравайчета, хляб, сушени плодове, а дори и с пари. Бил съм сурвакарче много пъти и винаги съм се чудел какво означава думата сурва? Питал съм различни хора, а те отговаряха – Ами, така се казва, така са ни учили и нас. Сурва е за здраве, за късмет, за берекет...
На сурвакарите се отблагодарява с кравайчета, хляб, сушени плодове, а дори и с пари. Бил съм сурвакарче много пъти и винаги съм се чудел какво означава думата сурва? Питал съм различни хора, а те отговаряха – Ами, така се казва, така са ни учили и нас. Сурва е за здраве, за късмет, за берекет...
Особената
дума не ми даваше покой дълго време, но попадайки на сведения за боговете на
траките изведнъж всичко стана ясно. В
древността дедите ни са почитали слънцето. Гръцкият автор Софокъл свидетелства, че не кой да е, а небесното светило е върховния бог на траките. Знае се също, че Орфей изкачвал всяка сутрин планински връх, за да посрещне и поздрави слънцето.
Далечните ни предци са наричали върховното си божество с различни имена. Едно от тях е Багайос - название дало основата на нашата дума Бог. Други имена са Сурегет, Сургаст, Суротер, Сура - при всички тях коренът е сур. Подобно божествено име Сурия-слънце срещаме в езика на старите арийци, които
покоряват Индия в дълбока древност. В предишната си работа споменах, че войнстрените бойци-колесничари повлияли
индийците културно и езиково, са от тракийски произход. Това е причината край Ганг и Хималаите да се
почитат богове с тракийски имена.
Друг теоним
подобен на Сурия, Сурегет и др. е Гетосур. Според Херодот това името на бога
на светлината при скитите. Днес те са сласифицирани като ирански народ, макар
нито бащата на историята, нито Страбон, Плиний, или Ариан да ги е определил
като хора делящи един произход с персите. Дори напротив, неколкократно скитите
са отъждествявани с траките. Това се прави от Стефан Византийски, Дион Касий и
др.
Доста по-рано
Тукидид отбелязва, че северните траки – гетите не се различават по бит и
въоръжение от скитите бивайки хипотоксоти (конни стрелци). Съществени прилики между траки и скити намираме
също в погребални обреди, обичаи, култура.
Спокойно може да
се каже, че скитите са просто северни
траки. Имайки предвид това не е никак чудно, че едни автори наричат дедите
ни траки, а други използват определението скити. Пишейки за вярата и обичаите
на старите българи, Теофилакт
Охридски казва, че българите поради с китското си суеверие почитали слънцето, луната и звездите, принасяли
в жертва и кучета (жертвите на тракийската богиня Зеринтия са
кучета).
Обърнете внимание
– Теофилакт не казва изобщо, че дедите ни са монотеисти, не казва, че почитат
Тангра, а говори за култ към слънце, луна, звезди и особени обреди свързани с жертване
на кучета (както е и при траките). Теофилакт нарича старите българи скити, а от
Херодот знаем, че богът на слънцето при
скитите носи името Гетосур.
Гетосур означава славното слънце. Частицата
гет е сродна на тракийския етноним гети-славни, прославени, обяснение получаваме
и от арийските думи гаяте-прославям с песен, гиита-песен*. Елементът сур означава сияние, светлина, слънце.
Защо жителите на
земите на юг от Дунава са казвали на слънцето Сурегет, а роднините им на север от красивата ни река са ползвали
името Гетосур не мога да отговоря.
Във всеки случай значението е едно и също – славното
слънце.
В далечното
минало думата сур(а) е имала значение слънце,
светлина, сияние, бясък. От Сур(а) -слънце идва и нашата дума Сурва.
Нейна сродна дума е българското прилагателно сур. То има значение бял,
белезникъв, светъл.
Казвайки сурва, дечицата всъщност произнасят едно от
имената най-почитаното тракийско божество. То е документирано като Σουρα, но е възможно истинското му
звучене да е било сурва, или както е
в някои наши диалекти суруа.
За стар
български бог Сурица се говори във
Веда Словена. За древно наше божество Сура
споменава Георги Раковски, като свързва името му с обичая сурвакане. Според
Раковски Сура е бог на човешкото
щастие. Само преди около сто и петдесет години все още се е знаело кой е бог
Сура. С течение на времето под въздействие на чужди влияния и доктрини, това
древно знание е загубено. Днес генетичната ни памет и будният ни интстинкт ни
карат да продължаваме традицията на дедите ни, макар да се позабравили корените
й.
Несъмнено празника Сурва, или както се нарича в определени региони Сурваки е много древен и е ехо на
почитта на дедите ни траките към слънцето. Без него няма топлина, няма здраве,
няма живот. Напълно естествено е, че предците ни са му се кланяли. В по-късни
времена се получава така, че основните добродетели на християнството, а
именно любов към хората, честност, доброта и почтеност, са и качества на
богът на слънцето. Това е довело до бързия синтез на двете религии, който явно
е доста успешен, иначе нямаше да може да просъществува в хармония толкова дълго
време.
За
мен няма никакво съмнение, че ние сме потомци на древен балкански народ. Във вените ни тече кръвта на хора,
които още в далечното минало са избрали пътя на доброто. Предците ни са тръгнали от
примитивното, преминали са през много изпитания и в крайна сметка са се
превърнали в носители на светлината. Такива са били векове наред, това е и
най-важната част от наследството, което те са ни оставили. Цялото ни народно
творчество е пропито с упорит стремеж към позитивното, преклонение към
почтеното и възхвала на праведното. Българските песни, обичаи, обреди и
предания са отражение на духовния свят на дедите ни.
Хубаво
е да помним, че сме потомци на народ, който е наричан в миналото най-праведен и
честен. Хубаво е да вървим и по стъпките на предците ни. Те са оцелели не само
заради физическите си качества, но и благодарение на многото си добродетелите.
Именно духовността пази народността.
Весело посрещане на Новата година и
дано ви посетят сурвакари!:)
Използвана литература:
1.Д.Попов, Гръцките интелектуалци и
тракийския свят, Лик, София, 2010;
2.D.Detschew, Die Thrakischen
Sprachreste, Wien, 1957;
3.Д.Маринов, История на Българската
Литература, Проектория, София, 2012;
4.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of
World Literature, Herofordshire, 1996;
5.Thucidydes,
The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth,
1972;
6.Stephany Byzantii, Etnicorum
quae supersunt, Impensis G.Reimieri, Berolini, MDCCCXLIX;
* арийският глагол гаяте-пея, прославям с песен се е развил в българските гудети, гонсти-свиря, пея, това обяснява защо херодотовите
гети са познати около хиляда години
по-късно и като готи, гути;
