ТРАКИЙСКИЯТ ПРОИЗХОД НА НАЙ-ДРЕВНИТЕ СТАРОГРЪЦКИ ТИТЛИ

 Ако преди тридесетина години някой ми беше казал, че титлата василевс [βασιλεύς] е тракийска, аз не бих повярвал изобщо. В случай пък, че някой ми бе казал, че василевс [βασιλεύς] няма смисъл на гръцки, а на български – тогава вече бих се изсмял. Както е казано обаче: Неведоми са пътищата Господни. Навремето не знаех, че един от първите василевси е Гета, не знаех и, че траките и спадащите към тях пеласги са по-старото население на Елада, явяващо се учители на дошлите от Африка данайци.

 

                                          Монета на тракийския владетел Гета      http://www.cngcoins.com/photos/big/680223.jpg

През 80-те години на ХХ век се считаше за неоспоримо, че Аспаруховите българи са дошли от изток, че въпреки бягството си от хазарите са успели да победят най-силната за онази епоха армия – тази на Римската Империя. Учеха ни, че езика на дедите ни е тюркски, че са вярвали в Тангра, а и, че въпреки ръководната роля в изграждането на нашата държава, са изоставили езика си.

 

Дълги години вярваме в едно нещо, а по-късно разбираме, че то е само една умело създадена заблуда. Често, това, което е общоприето е просто илюзия, чийто живот е подхранван с упорито повтаряне на лъжи и укриване на съществената информация. Без база за сравнение ние сме принудени да приемем твърденията на хората, които имат достъп да старите летописи, изследванията на археолози, езиковеди и т.н. За жалост те невинаги са съвестни и независими.

 

В края на 80-те години и началото на 90-те години на ХХ в. вече знаех, че официалната ни история не е базирана на проверени данни, но не подозирах колко дълбоки са ямите с лъжите. После, стъпка по стъпка, събирайки упорито информация, а и проверявайки я, останах смаян, дори дълбоко шокиран от количеството премълчани факти.

 

Когато се сдобих с антропологичните изследвания на българския народ от 1938 и 1959 г., разбрах две изключително важни неща. Първото бе, че нямаме нищо общо с народите на Средна Азия, а второто, че повечето от нас са наследници на древното балканско население, влязло в историята под името траки. Разбира се останах като зашеметен, защото от една страна в научните среди се пропагандираше, че дедите ни са азиатци, а от друга страна траките бяха изкарани незначително малцинство, което е изоставило езика си още преди идването на Аспарух. Оказа се, че в научните среди съвсем съзнателно са поддържани две нелепи лъжи.

 

Попадайки на великолепните трудове на Данаил Юруков и Цани Гинчев, разбрах, че езикът на Орфей никога не е изчезвал, той се е развил и по време на Средновековието вече носи името български. После се натъкнах сведения от работите на лингвистите проф. Влахов и акад. Георгиев, според които тракийският (дако-мизийският) език е бил близък или дори идентичен на старославянския (по-точно старобългарския).

 

Реално няма как да се говори за славянизация на траките по простата причина, че дунавските славени са гетите, а те са тракийски народ [както показва в книгите си д-р Ценов], а не бледи, русокоси нашественици от земите на Украйна, Русия, Полша. Това обяснява пълната липса на субстрат в старобългарския. Речта на траките под римска власт почти не се е различавала от тази на бойците водени от княз Аспарух.

 

Бях заинтригуван и когато се натъкнах на труда на Хялмар Фриск. Този лингвист е създател на един от най-подробните старогръцки етимологически речници. В неговия труд ползваната от старите гърци титла василевс [βασιλεύς] е обявена за принадлежаща на друг език [Frisk H., Griechisches Etymologisches Wӧrtebuch, Carl Winter Universitäts Verlag, Heidelberg, 1960, с. 223].

 

Още по-интересно се оказа виждането на друг учен, а именно Алберт Йорис Ван Виндекенс. Той стига до следното заключение: „Mоже да каже, че със сигурност титлата василевс [βασιλεύς] е от трако-фригийски произход: “BASILEUS, qui aurait le sense se homme noblesse, eclaire, ou poissant, serrait d'origine THRACO - PHRYGIEN [A.J.Van Windekens, Le Pelasgique, Universite de Louvain, Louvain, 1952, p. 76]

 

Вече силно мотивиран, продължих своето проучване. Истински удивен останах от анализа на древната минойска титла батос [βατος] – цар, владетел, господар. В разработка от 50-те години на ХХ в. акад. Владимир Георгиев предлага интересно обяснение на негръцката (трако-пеласгийската) титла βασιλεύς. Опирайки се на сведения на Ерих Бернекер, нашият езиковед уточнява, че βασιλεύς. е сродна на βαττος – цар, идваща от ие. *bhātja, bhātеn.

 

Като сродни са дадени българските думи баща, батьо, бате, батко, а също и рус. [а и укр. – бел. авт.] батя – баща. С използване на сведения на Швайцер и Бернекер е обяснен много добре принципът на оформяне на древната титла. Първоначално тя е притежавала значение баща, по-голям брат (бато, бате), като после се развива в смисъл старейшина на рода, а още по-късно придобива смисъл господар, цар [Георгиев, Вл., Произхождение Алфавита, Вопросы языкознания № 6, 1952, ноябрь-декабрь, 1952, c. 52 – 53].

 

Според акад. Георгиев сродната на василевс [βασιλεύς] титла батос [βατος] е ползвана от древните минойци. И тук вече става изключително интересно, защото в минойските архиви са регистрирани тракийски лични имена като Арей, Диза, Питак, Тетюс. На минойски Крит се срещат названията Ида, Пергам, Гординия [Гортиния], Сетоя. Те отговарят на тракийските Ида, Пергам, Гордион, Сети-дава. Няма да давам значението на всички, ще спомена само, че още през XIX в. учени като Паул Кречмер, Вилхелм Томашек и др. тълкуват Гордион с градъ – град и др., а Сети-дава със сеть, сетьнь – последен, краен.

 

В крито-микенските документи също намираме интересни неща. Там тракийските имена са много, защото и самите документи са много на брой. Някои от тях се ползват и в ново време от нас българите: Бати, Боти, Дуло, Дуньо, Дуто, Косо, Коти. По-интересни обаче са титлите. Поне за мен най-важната е ванакатело, ванакател – цар.

 

Най-рано тази титла се ползва за човек с име Одрис. На надписи върху съдове от Крит и Тива срещаме следният важен, но останал непопулярен текст:

КАУНО ОДУРУВИЙО ВАНАКАТЕЛО – Кана (съд) на Одрис царят.

 

                     Микенски надпис с титлата ванакател [по Хрозни]

По-късно, през VIII в.пр. Хр. (или даже X в. пр. Хр.) титлата ванакатело, ванакател – цар, вече е във форма ванакт [Ϝανακτ] по фригийските монументи. А още по-късно гърците я приемат във форма анакс [άναξ], като се признава, че тя идва от ванакс [ϝάναξ], ванакт [ϝάνακτ]. Признато е също, че анакс [άναξ] няма смисъл на гръцки, т.е. титлата е приета от предгръцки народ. А трако-пеласгите са хората населявали Елада преди идването на данайците. Мизите и тевкрите в Тесалия, фригите в Пелопонес, абантите в Евбея, пеласгите пък в Епир и даже по територията на цяла Елада.

 

Фрагмент от фригийски надпис с титлата ванакт [по Рамзи]

Най-интересното е това, че векове по-късно фригийската титла ванакт [Ϝανακτ] е засвидетелствана от Авзоний при мизите под формата ванак [Phanaces]. Става дума за мизите, които по времето на Димитър Хоматиан са вече познати под името българи. Това не е случайност, защото подобно на батос [βατος], василевс [βασιλεύς], ванак е обяснима на български.

 

Тя се среща по време на Средновековието в опростен вид, под формата бан. Намираме я върху епиграфски паметник от Плиска [Делань Бань ]. Бан означава повелител, заповядващ, от древен корен ба, срещащ се в бая – говоря [по виждане на Бернекер, Фасмер и др.]. Напомням – тълкуванията, които предлагам са на професионалисти, световно известни лингвисти. Аз само съм събрал на едно място важните данни.

Споменаването на титлата бан в надпис от Плиска [ИРАИК, т. Х, 1905, с. 107]

Ето како се получава: най-древните титли, които старите гърци ползват, са реално тракийски по произход – това е факт, признат от професионалисти лингвисти. Самите титли са лесно обясними на български език. И тук няма никаква мистерия, защото както различни исторически извори определят средновековните българи като потомци на мизи, пеони, даки, одриси и др., така и данните от мащабните антропологични изследвания се явяват ярко доказателство, че ние сме наследници на най-древния цивилизован балкански народ.

 

Можем да добавим и виждането на прогресивните етнолози, които смятат, че може да се говори за древнотракийски корени на българския фолклор и ние с право можем да се наречем пълноправни наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството (по думите на проф. Евгений Теодоров).

 

Каквото и да кажат противниците ми, срещу ръжен (фактите) не се рита. Истината си пробива път и тези, които ѝ пречат, пречат и на интересите на България. Народът ни е добър, благороден, но е и изстрадал, измъчен. Разберат ли хората по какъв грозен начин са лъгани, разберат ли как с тях са се подигравали индивиди, получаващи заплата от джоба на българския данъкоплатец, със сигурност ще има изблици на справедлив гняв.

 

За това отправям призив към тези, които укриват истината и чернят прогресивните изследователи: Моля ви, преустановете своята срамна дейност, във ваш интерес е, а и в интерес на целия народ, който ви храни!

ЗАГАДЪЧЕН НОВ ТРАКИЙСКИ НАДПИС ВЪРХУ СФИНКС

Съвсем наскоро един приятел ми съобщи, че някакъв учен е направил превод на надпис от Дакия. Ставаше дума за посвещение, изписано върху един особен обект – сфинкс, намерен в околностите на древния град Потаиса [Патаиса, Патависа]. Буквите са дефинирани като гръцки, но въпреки, че думите са представени сравнително ясно, тълкуване с помощта на гръцкия език не може да бъде направено.

 

Изображение на древния артефакт с мистериозен надпис [по Revesz, llustrirten Zeitung, 1847,no.188]

В страницата nauka.ofnews.bg е посочено името на изследователя, който бе направил сензационното откритие. Касае се за Питър Ревес от Университета на Небраска, САЩ.

Даден е и преводът на мистериозното послание: „Ето, поклонете се на светия лъв!”

 

Съвсем коректно е цитирано и изданието на научното списание, в което проф. Ревес публикува откритието си: Inscription on a Naxian-Style Sphinx Statue From Potaissa Deciphered as a Poem in Dactylic Meter; Peter Z. Revesz; Mediterranean Archaeology and Archaeometry; Vol. 23 No. 3 (2023): (In press) Published: Dec 30, 2023; https://www.maajournal.com/index.php/maa/article/view/1209

 

Жалко е само, че не са дадени подробности относно тълкуването на древния текст. Навярно те биха били от полза за нашите траколози и лингвисти, ако разбира се темата ги вълнува. На страницата на Mediterranean Archaeology and Archaeometry; Vol. 23 No. 3 (2023) са представени интересни подробности.

 

Посочена е приликата на намерения [но вече изгубен] артефакт от Дакия със сфинкса от Наксос VI в.пр. Хр., съхраняван в музея на Делфи. Разбира се уточнено е, че Дакийския сфинкс е от по-късна дата – III в. Проф. Ревес смята, че създателят на мистериозния надпис е ползвал гръцки букви, но посланието е на унгарски, или по-точно древна форма на унгарския език.

 

Това твърдения на американския учен ме удиви, но човек не бива да отрича нещо, само защото то изглежда странно. Вярно е, че от гледна точка на историческите извори, а и на археологията, унгарците се появяват в Европа дълги векове след времето когато е направен надписа [III в.], но при наличие на нова информация, ние трябва да се съобразим с нея и да я проверим.

 

Проф. Ревес прави сравнения на сфинкса от Дакия не само с този от о-в Наксос, но и с така наречения сфинкс от Пазирик в Сибир. На плъстен килим намерен в гробница на скитски вожд е изобразено свръхестествено същество, което американския учен нарича сфинкс, но каква точно е връзката със старите унгарци аз така и не успях да разбера.

 

Не разбрах и защо трябва да се прави връзка между свастиката от гърдите на сфинкса от Дакия със свастиката от староиндийската религия. Все пак свастиката се среща на Балканите хилядолетия по-рано, ползвана е на Балканите и по време на Античността, Средновековието, а и в ново време, защото е символ на слънцето. Това прочее е отбелязано от проф. Ревес.

Той допълва, че макара сфинксът да е познат добре в гръко-римския свят, свастика върху статуя на такова митично същество не е манифестирана никъде, а на изображението от Пазирик може да се говори за стилизирана свастика. По този начин можело да си приеме, че хората създали сфинкса от Потаиса [Патаиса, Патависа] са имали религия съчетаваща гръцка и средноазиатска традиция.

Не съм специалист по древните религии на Средна Азия, поради това се въздържам от коментар по отношение на твърдението на г-н Ревес. Само ще добавя, че религиозния синкретизъм е познато явление в Европа. Дали обаче в случая се касае за някаква особена вяра, в която са вплетени елементи от гръцки и средноазиатски вярвания?

                Изображение на надписа в разгънат вид [по Revesz]

 Изображение и транслитерация на надписа в разгънат вид [по Revesz]

Да преминем към особеностите на епиграфския паметник и разбира се тълкуването на американския професор. Като цяло съм съгласен с разчитането на буквите. Четенето на проф. Питър Ревес е следното: IMAIMATIΘIERESARSΛAN [ИМАИМАТИТИЕРЕСАРСЛАН]

Към края на надписа аз лично виждам не буква Л, а по-скоро Д [Δ]:

IMAIMATIΘIERESARSΔAN [ИМАИМАТИТИЕРЕСАРСДАН].

 

Ето и тълкуването на Ревес:

IMA = ime 'eто, виж' унг.

IMAT = imad ‘почитане, вяра’ унг.

IΘ = itt ‘тук’ унг.

IERES = hires – древноунгарска дума навярно сродна на стгр. ίερός – свещен, но в случая означаваща ‘славен‘.

ARSΛAN = oroszlan ‘лъв’ унг. [реално заемка от турски].

 

Според американският учен значението на посланието: IMA IMAT IΘ IERES ARSΛAN e: „Ето, поклонете се на светия лъв!”. Проф. Ревес ползва хипотетични древноунгарски думи, някои имащи паралел с турския, а други с гръцкия език. Макар всяка реч да притежава заемки, смятам за странно в такова кратко послание да се срещат думи от три различни езика.

Моето виждане относно характера на надписа, а и неговото значение е съвсем различно. Смятам, че на първо място ние сме длъжни да се съобразим с името на древното населено място, в което е намерен сфинкса. Както вече бе споменато – това е дакийското селище Потаиса [Патаиса, Патависа]. Неговото название не е нито римско, нито гръцко, нито тюркско, нито пък може да се обясни на унгарски език.

 

Съдейки по варианта Pata-vissa, смятам, че може да се направи съпоставка с името на друго дакийско селище и то е  Berzo-vis [*Брѣза – бреза, вьсь – село]. При анализа на топонима Pata-vissa акад. Георгиев смята, че елемента -vissa може да се изтълкува със стблг. вьсь – село и др. [Георгиев, 1977, с. 207]. Относно Pata- нашият учен търси връзка със санскр. sphata ‘едър, силен’, но аз лично смятам, че стблг. падѫ – падам е по-подходящ кандидат. В такъв случай името на селището, в което е намерен сфинкса притежава значение ‘село намиращо се в падина, село в ниско място', като разбира се то е българско.

Колкото до надписа – смятам, че се касае за фригийски диалект. Поради това разделям думите по различен начин: IMAI MATI ΘIERES ARSΔAN = ИМАЙ МАТИ ТИЕРЕС АРСДАН.

На пръв поглед само думата МАТИ съответства на стблг. мати – майка, но ние трябва да се съобразим с древността на езика, а и да потърсим паралели във фригийската ономастика.

Благодарение на трудовете на руско-израелския учен Владимир Орел и работещия в университета на град Лайден, Нидерландия Александър Любоцки [ползващи трудове на К. Брикс и др.] научаваме важни неща.

 

IMAI – ИМАИ може да се съпостави на фриг. Iman – лично име, а и iman – образ, изображение [статуя], Imeneia – епитет на богинята-майка.

 

MATI – МАТИ означава майка.

 

ΘIERES – ТИЕРЕС е лично име, съответстващо на тракийското име Терес.

 

ARSΔAN – АРСДАН отговоря на фриг. Areaystin [Ареястин] – епитет на фригийската богиня-майка, изведен от название на фригийско селище.

 

Нека видим и какво е значението на посланието:

 

IMAI – ИМАИ e съпоставимо на стблг. имѫ сѧ – отдавам се на нещо, в случая може да се изтълкува като епитет със значение  всеотдайна [в дат.пад.ед.ч.].

 

MATI – МАТИ отговаря перфектно на стблг. мати – майка.

 

ΘIERES – ТИЕРЕС – Терес е представено в особен вариант, който явно е характерен за диалектите на север от Дунава. Там името на бесите не се представя като Вεσσί, а като Вίεσι [Detschew, 1957, c. 57]. С други думи: типичните за земите на юг от Дунава Терес и беси, на север от Дунава притежават варианти Тиерес и биеси, бьеси.

 

ARSΔAN – АРСДАН отговоря на фриг. Areyastin [Ареястин] – епитет на фригийската богиня-майка, изведен от название на фригийско селище, но в случая е фамилно име изведено от топоним. Връзка можем да потърсим с името на обитавалите земите на север от Дунава траки арс-иети и eлемента -данос от предгръцкия хидроним Ηρι-δανός.

Въпреки териториалната отдалеченост на Дакия и Фригия, паралели в топонимите съществуват. Като пример може да се даде Acmonia - име на селище в Дакия, но и във Фригия, а тълкуване можем са получим с *акмьнъ - камен, камък.

Значението на посланието е: На всеотдайната майка, Терес Арсдан [посвети]. А в съвременен словоред ще се получи: Този предмет Терес Арсдан посвети на всеотдайната богиня-майка.

 

Едва ли статуята на сфинкса е направена специално като дар за богинята-майка. По-скоро се касае за обект, който е купен или взет от някое светилище от гръцка колония по западното Черноморие. Важното в случая е това, че намираме следи от фригийски диалект на север от Дунава. Явно фригите са близки роднини на даките, защото облеклото на двете групи е идентично. Погребалните могили на фригите, по-специално тази на цар Мидас са от същия тип, който се среща в земите на даките, а разбира се и в земите на мизи, беси, одриси.

 

Тълкуването на надписа с помощта на българския език не е произволно. Аз се съобразявам с историческите извори, в които българите [или поне част от българите] са отъждествени с даките. Съобразявам се с факта, че името на селището, в което е намерен надписа е обяснимо с помощта на старобългарския език. Съобразявам се с това, че в Именника се говори за наше княжество, което е съществувало на север от Дунава през II в., т.е. по-рано от създаването на надписа. Съобразявам се и с факта, че фригийските глоси и думи като зелкия, гелавос, давос, багайос, ексис, земело, белте са тълкувани от различни лингвисти с помощта на: зелка, зълва, давити, богъ, еж, землia, блато. С други думи – налице са всички предпоставки да се направи опит за тълкуване с помощта на българския език.

 

Съмнявам се, че нашите траколози и лингвисти ще се съгласят с моето виждане, но пък ако те имат различно мнение по въпроса, нищо не ги спира да обърнат внимание на интересния писмен паметник и да представят свое тълкуване. Редно е да използваме всяко късче информация, което ще ни позволи да разкрием истината за корените си. И не просто е редно да се стори това, но е и наложително, защото в последно време враговете на истината са се активизирали и макар да са шепа хора, продължават да фабрикуват манипулации, които внасят объркване у нашите сънародници.

 

В крайна сметка лъжите ще лъснат, в крайна сметка истината ще излезе и ще бъде приета въпреки ориенталският фанатизъм, с който бива потискана от определени индивиди, служещи на чужди организации. Всеки ще си получи заслуженото, а нашият народ най-сетне ще разбере, че историята му не започва през прословутата 681 г., а поне 6000 години по-рано.

 

 

 

Използвана литература:

1.Revesz Peter Z., Inscription on a Naxian-Style Sphinx Statue From Potaissa Deciphered as a Poem in Dactylic Meter;; Mediterranean Archaeology and Archaeometry; Vol. 23 No. 3 (2023): (In press) Published: Dec 30, 2023; https://www.maajournal.com/index.php/maa/article/view/1209.

2.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

3.Detschew D., Die Thrakischen Sprachreste, Östereichischen Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historische Klasse, Schriften der Balkankommision, Linguistische Abteilung, herausgegeben von Dimiter Detschew in Sofia, in Kommission bei Rudolf M. Rohrer, Wien, 1957.

4.Lubotsky A., The Old Phrygian Areyastis inscription, Kadmos 27,1 (1988), p.p. 9 – 26.

5.Orel V., The Language of the Phrygians, Description and Analysis, Caravan Books, Delmar, New York, 1977.

 

 

 

ГРУБИТЕ ГРЕШКИ В ДАТИРОВКИТЕ И ПЕЧАЛНИТЕ ПОСЛЕДСТВИЯ

Историческите извори често съдържат важна информация, но само на тях не може да се разчита. Причината е проста – както някои от старите автори, така и по-късните преводачи и редактори са лъгали. Някои по принуда, а други поради това, че им е заплатено добре да създават манипулации. Имало е и такива, които с удивителен фанатизъм са внедрявали лъжи, защитавайки политическите интереси на своите държави и управници.

 

Карта на Мизия и Панония, с отбелязани локации на Сирмиум - Стремска Митровица и Бонония - Видин (по Дройзен)

Ако погледнем към историческите извори за появата на българите, ще установим с удивление, че датировките, а и версиите са доста различни. Ако се доверим на Касиодор, цитиран от Орбини, българите са на Балканите още през IV в., защото според Касиодор през 390 г. българите се сражават с легионите на Тедосий Велики (379 – 395 г.) край град Сирмиум.

 

Българите са локализирани отново край Сирмиум, през 480 г., от стария автор Йоан Антиохийски, който определя дедите ни в случая като съюзници на император Зенон.

 

В Манасиевата хроника се твърди, че българите завземат земята си по времето на император Анастасий (491 – 518 г.). В текста се споменава, че дедите ни навлизат от запад, превземат Видин и земите край Охридско.

 

Не бива да забравяме и сведението на Димитър Хоматиан (прев. Ал. Милев), който определя българите като потомци на траките мизи и определя завзетата от тях земя като огромна: “със страшна войска преминали  Дунава и завзели всич­ки съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия”.

 

Сирмиум е в област Панония, а Видин е в Мизия, разстоянието между двете селища е около 280 км, т.е. не е значително голямо и така става ясно, че можем да говорим за вековно българско присъствие на Балканите и то в една и съща област. Прочее, край Сирмиум е намерена керамика с черна излъскана повърхност и керамика с прави или вълнообразни линии. Такава има и в Плиска, но датировката е фрапираща. Панонската керамика е датирана като спадаща към Античността, а нашата е определена като направена през Средновековието.  

 

Споменатите до тук исторически извори се подкрепят от археологическите находки от Панония, Сърбия, където учени са предложили адекватна датировка на съдовете. А у нас явно се следва недоказаното вярване, че Плиска е строена през Средновековието и просто няма как там да има керамика от времето на Античността.

 

Да, но в Плиска са намерени голям брой тухли с надписи DULES, DIONIS, а те са датирани IV в. Край Южната Порта на Плиска е намерен релеф на Тракийския Херос в почти естествен ръст. Според археолога Атанас Милчев, забележителният артефакт е от III в. и не е ползван като сполия, т.е. за запълване на стени, а е имал някаква функция, за която разбира се нашият учен не посмява да говори.

 

Печати на римски тухли от Плиска, с надпис Дулес (ИРАИК X)

Всяко свързване на траките с построяването на Плиска е табу в нашите археологически среди и всеки, посмял да заговори на тази тема е злобно критикуван, нападан, осмиван.

 

Предпазливостта на Атанас Милчев е напълно разбираема, но по-късно, през 1991 г. той намира смелост и съобщава за това, че някои от изследователите на Плиска са укривали и унищожавали неудобни артефакти: “Късноантични и ранновизантийски археологически материали недобросъвестно се укриваха или унищожаваха при провежданите археологически разкопки в Плиска и Преслав...”

 

Един друг археолог, а именно Стамен Михайлов съобщава за важно откритие на колеги, които при разкопки в тракийското селище Сучи-дава намират керамика с гравиран знак IYI в. и я датират IV – V в. Михайлов споменава и за откритията на други археолози – Тодоровч и Церманович, намерили съдове на 7000 г., с гравиран знак IYI.

 

Убеждаваме се, че има предостатъчно исторически извори, които подкрепени от данните на археологията доказват, че българите са били на Балканите още по времето на Античността, а разбира се и по-рано.

 

За жалост у нас се разчита на други исторически извори, а датировката на важни артефакти май се прави така, че да пасне на общоприетите заблуди за времето, в което може да се говори за трайно присъствие на българи на юг от Дунава.

 

Сравнения на тракийски строежи от времето на Античността и стените на Плиска

Често цитираната от манипулатори хроника на Михаил Сирийски съдържа удобна за статуквото информация. Там се прокарва лъжата, че по времето на император Маврикий (582 – 602) група скити, около 10 000 души, идвайки от азиатската планина Имеон, под водачеството на Болгариос се настанява в земите на юг от Дунава с разрешение на императора. В Сравнение с Манасиевата хроника, разликите са фрапиращи – посоката на идване тук е от изток, няма война с империята, а и времевия диапазон е друг, по-късен.

 

Теофан Изповедник и патриарх Никифор също дават сведения, които не пасват нито на данните от Манасиевата хроника, нито на налудничавите твърдения от хрониката на Михаил Сирийски. Живелите преди Константин Манасий и Михаил Сирийски летописци представят съвсем различна картина. Те изказват твърдението, че Римската Империя води война с българите по времето на Константин IV (668 – 685 г.) и преживявайки срамно поражение, е принудена да плаща данък на българите.

 

Отклоненията са забележително големи. Времевия диапазон на идване на българите е около 300 години, а това е огромен период. Посоката на нахлуване е напълно различна: Касиодор и Манасий локализират първите български завоевания в западната част на страната ни, а Михаил Сирийски, Теофан и Никифор говорят за идване от изток. Освен това, Константин Манасий, Теофан и др. пишат за война на българите с Римската Империя, а според Михаил Сирийски дедите ни получават земя поради милостта и благоволението на император Маврикий.

 

Докато Михаил Сирийски определя само Мизия като земя на българите, то Димитър Хоматиан съвестно добавя за “Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия”.

 

Огромни са разликите в работите на различните автори, нали? Някои летописци, а и преписвачи, редактори са лъгали здраво и това обяснява защо ранните сведения за дедите ни са толкова противоречиви. За жалост при археолозите също се срещат индивиди, чието поведение е меко казано странно. За определени неадекватни датировки вече споменах, но сега ще дам още примери.

 

Докато Стамен Михайлов датира старобългарския некропол от Нови Пазар IV – V в. и споменава, че старобългарската керамика има близки паралели у нас ще в керамичното наследство на местните племена от късноримската епоха, то Станчо Ваклинов предлага  датировка VIII в.

 

От една страна Михайлов вижда традицията на старобългарската чернолъскава керамика като древнобалканска, започваща още през Меднокаменната епоха на Тракия (т.е. преди около 7000 г.). От друга страна обаче Ваклинов е склонен да види връзка между материалната култура на дедите ни с народите от Минусинската долина в Алтай, Сибир. Както датировката, така и мястото, на което трябва да се търси керамиката са фрапиращо различни.

 

Относно руните на старите българи, а и знакът IYI, Ваклинов смята, че са свързани с тюркската писменост. Михайлов е принуден да поддържа виждането за тюркския произход на старите българи, но поне публикува сведения на Тодорович, Церманович и др., от които става ясно, че знакът IYI присъства на Балканите около 5500 години преди появата на тюрките в историята. Дори да не знаехме тази важна информация, от други колеги на Михайлов идват сведения за балканска керамика от IV – V в., по чиято повърхност е гравиран свещения за дедите ни знак IYI. А за тюркска писменост можем да говорим около два века по-късно.

 

Ваклинов е запознат с труда на Успенски, но този учен отбелязва в сборника ИРАИК X, че най-близките паралели на старобългарските руни се явяват древната критска и троянска писменост. А те са използвани още през Бронзовата епоха и могат да се свържат с траките. Големият брой паралели между критските знаци и нашите руни би трябвало да накара Ваклинов да преосмисли виждането си, но уви – нищо подобно не се случва. Пренебрегването или премълчаването на важни данни подпомага налагането на безумната теория за сибирската прародина на дедите ни.

 

Като аргумент за това, че траки и българи са напълно различни народи, някои специалисти подчертават, че разликата между тракийската и старобългарската материална култура е огромна. За керамиката обаче се уверихме, че една и съща керамика от един и същи некропол е датирана съвсем различно. Михайлов пледира за

IV – V в., т.е. времето когато земите на юг от Дунава са населени предимно с траки. Ваклинов обаче смята, че датировката е VIII в. Така става ясно, че всичко зависи от гледната точка, а не от прецизно и съвестно изследване на артефактите.

 

Разликата между местната балканска керамика и старобългарската съществува във въображението на определени специалисти. Разбира се говорим за съдове от един регион и сравнително близки времена на направа.

 

Разлики се търсят и в изделията от благородни метали. Станчо Ваклинов е убеден, че съкровището от Шеремет (Бързица) е старобългарско и е от VIII в. сл. Христа. Днес обаче знаем, че въпросното съкровище е около 1500 години по-старо, то е от VIII в. пр. Хр., т.е. тракийско. Отново се уверяваме, че разликите между старобългарски и тракийски артефакт се крият във въображението на специалистите и желанието им да запазят статуквото.

 

В спорове с опоненти ми е подхвърляно, че старобългарските погребални обреди са напълно различни от тракийските. Ако държим сметка с това, че траките на юг от Дунава са под римска власт I – VII в., то за такъв период от време е съвсем нормално да се появят и наложат разлики в погребалните обичаи. Да обаче дори в римския период има тракийски погребения с жертван кон и куче. Тази традиция съществува в Тракия от дълбока древност. Конското жертвоприношение е познато и на обитавалите Атика през Бронзовата епоха микенци (а по думите на Страбон Атика някога е принадлежала на траките).

 

Ваклинов пише за конско жертвоприношение при старите българи, споменава и това, че над някои старобългарски гробове е издигана и могила, “навярно на някой хан”,  търси паралели с обреди на народите обитаващи Сибир, но забравя, че издигането на могила над гроба на благородник и жертването на кон е древна тракийска традиция.

 

Едни от най-добрите методи да се датира определено погребение се явяват монетите. За жалост и тук се правят недобросъвестни манипулации. Стамен Михайлов съобщава за такива действия от страна на наши специалисти: “В некропола в Нови пазар бе намерена монета в ръката на покойника от гроб № 26. За да се елиминира като надежден материал за датиране, тя бе обявена за амулет.” Понеже монетата е римска, то става ясно, че е вярна датировката на Михайлов: IV – V в. Удобната датировка VIII в. е постигната не със съобразяване на намереното, а се явява само едно голо внушение, с цел да се изкарат българите народ, който се установява на юг от Дунава едва след VII в.

 

Традицията на удобно за общоприетите теории датиране засяга и строежите. Археолози като Милчев, Михайлов и др. пледират за късноантичен произход на Плиска, т.е. когато областта е обитавана от траките, но други археолози решават, че старата ни столица е строена през Средновековието. Авторът на Старините на Константинопол твърди, че Плиска е от времето на Константин Велики, посочва точната сума отделена за строежите, споменава и имената на хората, които императорът е назначил за отговорни за строежите. От това повече подробности здраве му кажи.

 

От друга страна хората твърдящи, че Плиска е строена от византийски, сирийски, или арменски автори нито могат да посочат поне един исторически извор, нито са в състояние да обяснят защото методите и материалите ползвани при строежите на старата ни столица са типични за времето на Античността.

 

Доста забавни са опитите на Ваклинов да отрече истинската датировка на строежите на Плиска. Той дава следната аргументация: “Строителството с едри каменни квадри, което отличава още първите монументални строежи в Плиска, а след това и главните строежи в другите хански аули в Североизточна България, има известни стари традиции в Мала Скития, датиращи още от края на римската епоха — IV в. Но строителство с такъв характер отличава и византийската Таврика, и то тъкмо в епохата, когато започват интензивните връзки на прабългарите в Приазовието с градовете там (V—VI в.).

 

Очевидното не може да се отрече – в Тракия има традиция на строеж с едри квадри, но за да се елиминира ранната датировка, се посочва, че на около 500 км на изток, в Крим, също има такава традиция…все едно това ще заличи факта, че в същата област, в която е Плиска, траките строят с едри квадри и хоросан, още по времето на Константин Велики – IV в.

 

Има едно изказване, че не е важно кой и как гласува, а кой и как брои гласовете. Това май важи за историята и археологията. Не е важно каква информация е налична, важно е кой е как прави интерпретация. Дори да съществуват планини от данни свидетелстващи за едно, някои изследователи могат без проблем да пренебрегнат сведенията и да представят само данни, които им отърват.

 

В такъв случай не е за чудене, че представителите на българската наука все още не са намерили истина за произхода на Аспаруховите българи. Държа да отбележа, че храня уважение към повечето наши историци, езиковеди и археолози. Зная, че не им е лесно да работят на мизерна заплата, зная, че системата предразполага към корупция, а и защитава корумпираните.

 

При такива условия е истински подвиг да останеш в руслото на науката, за това и уточнявам, че моята критика не е към научното съсловие като цяло, а към шепата политизирани, а навярно и финансирани от чужди сили елементи внедрени в научните среди. Те разполагат с влияние, а и умеят да окажат натиск на инакомислещите с груб език и заплахи. Създаден е ужасен, порочен кръг и се надявам да успеем да сложим край на това безобразие, в противен случай ще дойде край на България.

 

Това не е преувеличение, ни най-малко не е преувеличение. Идват трудни времена, може би най-трудните и най-страшните в човешката история. Само сплотени, горди и вярващи в себе си хора ще съумеят да се справят с трудностите. Вярвам в силата на народа ни, вярвам в неговите способности, дано само се събудим навреме, за да може да има и в следващия век България!