28.02.2016 г.

ПРОИЗХОДЪТ НА МАРТЕНИЦАТА


Мартеницата е един от най-древните, а и най-интересни символи. За нейното значение и произход съществуват различни виждания. Едни изследователи търсят връзка с времето, по което е живял цар Калоян, други се връщат още по-назад в миналото – в епохата на княз Аспарух. Има и такива, които се опитват да наложат вярването, че най-старата мартеница е от земите на Иран. Общо взето обаче всички тези твърдения са основани най-вече на лични желания и не са подкрепени със солидни аргументи. Според мен истината е доста по-различна и би изненадала доста сънародници.

Макар да не знаем подробностите относно това колко далеч във времето са корените на преплетените бяла и червена нишка, ние инстинктивно усещаме, че се касае за нещо важно, за нещо, което е възникнало в миналото, но поради значението си е оцеляло до днес. Това не е случайно, не е просто инстинкт, доста от нашите учени смятат, че мартеницата има апотропейно въздействие, т.е. става дума за предмет имащ магическа сила и способност да предпази притежателя.






За това свойство на мартеницата споменава отдавна българския етнограф Михаил Арнаудов. Ето и виждането на този автор: Първи март (също 9 март, св. Младенци) минава някъде за начало на лятото. Затова, както на други подобни дати, селянинът гадае за предстоящия период време и прибягва до магии за предпазване от злото и осигуряване на полския и домашния труд. Мартениците, които децата и младите хора си турят на ръката, и огьовете, които се палят, са средство за прогонване на зловредните сили.

Особеното значение на мартеницата е известно дори и на изолираните групи на българския етнос, като пример за това са гагаузите. Те не са забравили своите корени и традицията на предците. За гагаузките раннопролетни обреди пише Диана Тодорова:

Мартенските обичаи са свързани с различни обреди с предпазна и плодоносеща функция. Това е времето на настъпването на астрономическата пролет и началото на същинските пролетни празници. На първи март (Март бабу) момичетата приготвят мартеници от бяла и червена вълнена прежда, които връзват на пръстите на краката, на китките по ръцете и по врата. Закичват с мартеници и хурките си, а по оградите и вратите слагат червено платно, което стои там девет дни.

Николай Колев има сходно виждане по въпроса, той също вярва в предпазната функция и особеното значение на червения и белия цвят: “Червеният цвят е използуван не само поради естетически, но и поради причини от магически характер — в народните вярвания червеният цвят отблъсква злото. Белият и червеният цвят се използуват като контрастиращи цветове”. 

Николай Колев е прав разбира се, не случайно червения и белия цвят са широко използвани в българската народна носия и шевици.






Повече подробности получаваме от проучването на Иваничка Георгиева. Тя дори обръща внимание на материала, от който в миналото мартениците са правени:

 ...В българските обредни практики вълната заема голямо място. Младоженците влизат в новия си дом по бял вълнен плат (аба) или по бял и червен вълнен конец (марша)… C вълна украсяват и сватбеното дръвце в Родопите. Общоиз­ вестен у нас е обичаят на 1 март да се връзват за здраве мартеници — усукан бял и червен вълнен конец.

Против уроки се кади вълна и се носи червена вълна...В кръга на изброените обичаи се вижда, че вълната притежава определена функцио­нална натовареност. Преди всичко тя е апотропей — като такава тя е при родилните и други обичаи, където пропъжда зли сили… Вълната принадлежи към земята, тя е свързана с хтоничните сили. Намира се в подножието на световното дърво. Тя осъществява връзката с подземния свят, откъдето е и магическата й сила да носи плодовитост, каквато функция изпълнява при сватбените оби­чаи...

Като сполучливо продължение на проучването на Иваничка Георгиева може да се разгледа работата на Ваня Лозанова, която също вижда в мартеницата предмет с апотропейно, магическо предпазно значение. Според проф. Лозанова произхода на този особен предмет трябва да се търси в далечното минало:

“В най-общи линии усукването на бял и червен вълнен конец, т. нар. мартеница, е своего рода символичен жест на магическо възпроизвеждане на сливането между означения с бялата нишка мъжки и с червената женски аспекти в изначално творящо единство. И до днес в традиционната балканска култура усуканите бяла и червена нишка в първомартенската обредност са магически жест, който търси въздействие  върху плодородието...

Един от основните елементи на мартеницата е усукването на (вълнена) прежда: "непревъртен конец не е мартеница". Информаторите съобщават и за едноцветни мартеници, направени само от бяла естествена или само от боядисана в червено вълна..

...Усукването на белите и червени нишки, носят кодираната символика на плодородието, на съчетаването на противоположностите в творящо единоначалие, когато природата се събужда и се възражда в мистерията на пролетния цъфтеж. Мнозина са убедени, че мартеницата е чисто българска традиция, но някои от най-специфичните черти на първомартенската обредност и особено завързването на усуканите бяла и червена вълнени нишки, са плод на многовековна духовна традиция и възхождат към тракийската (палеобалканската) и елинската древност.”

Несъмнено проф. Лозанова има право, съществуват достатъчно сведения, които позволяват да се каже, че мартеницата, а и обредите свързани с нея са ехо на традиция от времето на Залмоксис, Орфей и обгърнатите в мистерии хипербореи. Присъщо на професионалист, Ваня Лозанова подкрепя твърденията си с богат изворов материал. Нашата изследователка прави връзка между българските обичаи елинското ейресионе (клонче, върху което са усукани бели и червени конци) и други свързани с него ритуали практикувани от палеобалканските народи:

“Говорейки за ейресионе на празника Панатенеи, Лутаций (Schol. ad. Stat. Teb. 2, 737) обръща внимание на белите и червените нишки, навързани по клончето (purpureis nexibus supra dicta pendebant, quae tamen interjecta diuobus predibus candida fila discriminabant)…


елинско ейрисионе


българска мартеница окачена на клонче

Ваня Лозанова добавя и други интересни подробности:  Инициацията  на мистите  в Самотракийските мистерии особено място заема жестът на опасване на долната част на тялото на посветения с пурпурна лента - цветът на Великата богиня (Pausan., IX, 25.5). Близка е асоциацията с червеното сватбено було на българката - знак за прехода й от статуса на девойката към този на съпруга и майка. Преходът от зимата към лятото отбелязват и игрите на кукерите, в чието облекло червеният пояс може би внушава един отдавна забравен и ирационален семиозис на обредна практика с подчертано амбивалентни функции, за който си припомняме само в първия ден на месец март. И до днес се вярва, че червеният цвят в декорацията на сурвачката има апотропейно въздействие.”

Паралелите посочени от проф. Лозанова не могат да бъдат отречени, няма как да се отрече и тълкуването й относно особеното значение на червения цвят. Още в зората на човешката цивилизация червения цвят е считан за нещо свещено и имащо магическа, предпазна сила. Не случайно червената охра е използвана дори в символичните погребения от нашите земи. Като пример могат да се посочат погребение №2  и № 4 от Варненския некропол. Използване на червена охра има и при погребението от могилата Радинград край Разград. Става дума за ритуали от пето хилядолетие преди Христа.




Най-ценното в работата на проф. Лозанова е това, че е посочен и възможния произход на ейресионееквивалента на нашата мартеница. Данните са ясни, представени са доста важни сведения, помагащи да се разбере кои са хората, които са създали ритуален предмет, който може да се разгледа като ранен вариант на българската мартеница:

Ето част от използваните сведения: “В споменатия коментар на Евстатий към Омировата „Илиада" (20, p. 1283,6) Кратес отнася появата на обичая на ейресионе към прецедента с настъпилия глад и безплодие в Атика. Атиняни, по съвета на Делфийския оракул, посвещават на Аполон една обвита с вълнени конци молебна клонка и учредяват тази традиция като магически жест за осигуряване на плодородие.


ейрисионе -  ellaniapili.blogspot.gr

Разказът на ретора Ликург в същия пасаж на Евстатий е един разширен и литературно обработен вариант, който генерализира мита за настъпилия глад и безплодие над целия обитаем свят. Той е интегриран посредством мита за хипербореите. Подобна история предлага и един фрагмент на Хипострат (FHG (Müller) IV, p. 432, fr. 3), повторен от лексикографа Харпократион. Когато това става, Аполон дава прорицание на допитващите се до оракула елини и варвари, че атиняни трябва да се помолят заради всички. Сред изпращаните от много народи пратеници до оракула е и изпратеният от хипербореите Абарис. Той идва в Елада, получава от Аполон прорицание, че гладът ще бъде отблъснат, ако атиняните принесат за всички жертвоприношение и започва да пътува по света: чрез неговата уста богът разгласява на запиталите го варвари и елини отговора на оракула.

Атиняните правят жертвоприношението като накичват с всички плодове едно ейресионе и бедата е отпъдена. Във възпоменание на това те повтарят ежегодно този обичай. Празникът е наречен Панопсия, а атиняните го назовават Пианепсиа.

Митологичният кръг на хипербореите изглежда  познава също обредния жест на ейресионе - според запазения у Хезихий фрагмент от комедията „Делиади"на Кратин, хипербореите почитат клонки под открито небе.

Всичките тези обстоятелства подсказват, че произходът на ейресионе, макар и редактиран от античните автори в характерния за втората половина на V в.  пр.Хр. атински патриотизъм и атиноцентризъм, възхожда към един по-древен източносредиземноморски празничен кръг с епицентър култа на соларното палеобалканско божество на о. Делос. В основата на очертаните празнично-обредни комплекси са инкорпорирани древните традиции на амфиктионията на островните жители, към която принадлежат и тракийските племена по т. нар. "хиперборейски диагонал" (Pindar., Olymp., 3, 16; 31; Pindar., Pyth., 10, 29; Herodot., 4, 13; 32 ).


Въпреки, че данните представени от проф. Лозанова са изобилни, е нужно да бъдат дадени още няколко пояснения. Увитото с бели и червени нишки и украсено с плодове клонче наречено ейрисионе / εἰρεσιώνη, не е създадено от гърци.

Според старите извори обреда възниква в Атика, но от Страбон знаем, че в древността, още във времената преди Троянската Война, Атика е принадлежала на траките, а в Давлида, Фокида е царствал Терей:

Attica was once held by the Thracians who came with Eumolpus, Daulis in Phocis by Tereus “ – Strab.VII.7.1


Карта на Атика

Сведението на Страбон не е просто легенда, Робърт Бък споменава в работата си, че наличието на тракийски божества, култове, а и тракийски топоними в Атика, Беотия, Малия и Аркадия говори за тракийско присъствие в тези региони- “A History of Boeotia”, с.67.

Още по интересно става когато разберем, че мистериозния хиперборей Абарис, благодарение на когото се появява украсеното с червени и бели нишки ейрисионе, е тракиец. Това е виждането на Димитър Дечев представено в книгата му Тракийски Езикови Остатъци” - Ἄβαρις – Hiperboreischer Prister der Apollon…Thraker geboren in Skythenlande” -  Абарис- хиперборейски жрец на Аполон, тракиец роден в земите на скитите “Die Thrakischen Sprachreste”, с.1. Дечев добавя и това, бащата на Абарис е носил тракийското име Сефт. То е използвано от одриските благородници, среща се и в земите на Стара Велика България.

Приятните за нас изненади могат да бъдат продължени с още един факт. Не само Атика където възниква ейрисионе е била населена с траки, не само човекът заради, когото възниква eйрисионе е тракиец, но с дедите ни е свързано светилището от Делфи, от което е получен съвет как да се направи жертвоприношението, без което ейрисионе / εἰρεσιώνη – древната мартеница нямаше да се появи.

Проф. Александър Фол говори за прилики между древни храмове от нашите земи и постройките от Делфи, споменава даже за тракийски жреци в светилището на Делфи, а също така дава и важното пояснение, че в Делфи е едно от най-ранните трако-пеласгийски светилищаПолитика и Култура в Древна Тракия, с.111, 147, 165, 166.

Връзка между българските народни обреди и древния начин на пророкуване в Делфи намира Иван Венедиков, който посочва дори паралела между червеното було на гадаещата българска булка и червеното було на древните жрици – Медното Гумно на Прабългарите, с. 293-294.

Самата дума ейрисионе/ εἰρεσιώνη идва от ἔριον (ерион) -вълна. Причината за това е, че в древността червените и белите конци за свещения предмет са били от вълна, която за целта е била боядисвана. Материалът не е избран случайно, Иваничка Георгиева подчертава, че вълната е апотропей, т.е. пропъжда злите сили, но също така носи плодовитост. Предмет направен от оцветена в червено и бяло вълна е бил считан за притежаващ магическа сила.

Интересното в случая с ейрисионе/εἰρεσιώνη и ерион/ἔριον -вълна е приликата с българската дума ярина-вълна с високо качество. Тя от своя страна има диалектен вариант ерина, а ерина е почти идентична на гръцката ерион/ἔριον. Няма причина нашата дума да бъде считана за заемка, по-скоро дедите ни познати в древността под името траки са дали думата ерина на съседите си гърци, които са я префасонирали на ерион.

Със сигурност предците ни са започнали да ползват мартеницата като магически символ доста преди южните ни съседи да направят това. Трудно е да се каже обаче кога точно е възникнал обичая да се преплитат бели и червени вълнени конци. На наша територия червената охра се ползва като апотропей (предпазно средство) от незапомнени времена. Варненския некропол вече бе споменат, но традицията не започва през пето хилядолетие преди Христа, а доста по-рано – през Ранния Неолит. Касае се за погребения от Ракитово, Чавдар и Самоводене. За тях съобщава д-р Крум Бъчваров, а също и за особеното значение, което е отдавано на червената охра- Неолитни погребални обреди, с. 145-146.

Дали мартеницата като магически символ е възникнала през Неолита няма как да се докаже. Недоказуемо е и присъствието й през Халколита, но може да се предположи, че през Бронзовата епоха дедите ни са комбинирали вълната,  която са смятали за апотропей (предпазно средство) с червения цвят, който притежава същите качества и така са създали магическо средство за пропъждане на злото и същевременно довеждащо подородие.

Докато проф. Николай Колев смята, че белия цвят cе добавя за контраст, то проф. Ваня Лозанова има по-различно виждане. Тя смята, че  усукването на бял и червен вълнен конец, т. нар. мартеница, е своего рода символичен жест на магическо възпроизвеждане на сливането между означения с бялата нишка мъжки и с червената женски аспекти в изначално творящо единство.”

В това тълкуване има логика. Сам мъжът е несъвършен, така както и жената е несъвършена сама, но заедно те стават едно хармонично цяло, а и основа за цикъла на живота. Древните ни деди са осъзнавали това прекрасно и са вплели знанията си в своята символика.

Поради съжителството си с древните гърци, дедите ни обитаващи Южните Балкани са предали на тези хора своя обичай да се правят мартеници. Напълно е възможно оригиналната дума за мартеница да е била ерина-вълна, червено-бяла вълна. Все пак мартеница идва от името на месец март, а това име е латинско по произход - Martius. То е проникнало и се е наложило сред древното балканско население едва след I век когато легионите на Рим окупират страната ни за повече от половин хилядолетие.

Името на магическия обект може да е променено, но традицията за направата му не се е изгубила, това е важното. Способността на дедите ни да пазят обичаите си живи, свидетелства за необикновената духовна сила на народа ни, за предаността и любовта към родната култура.

Несъмнено мартеницата е нещо особено и докато има вяра в нея, тя е и апотропей. Направата и носенето й не просто обогатяват духовния ни свят, но се явяват и като мост във времето - нашата връзка с предците. Мартеницата е вяра в доброто, положителното, надеждата за по-добро бъдеще.

Дедите ни са вярвали в особените символи, но не са оставяли съдбата си само в ръцете на първичната магия. За да получиш добро, трябва да се трудиш, да правиш добро, а и да го пазиш.



Използвана литература:

1.М.Арнаудов, Очерци по Българския Фоклор, Изд. Български Писател, София, 1969;
2.И.Георгиева, Българска Митология, Изд. Наука и Изкуство, София, 1993;
3.Д.Тодорова, Календарни Празници и Обичаи на Гагаузите във Варненско, Известия на Народния Музей - Варна, с участието на музеите в Толбухин и Силистра, книга 23 (28), Изд. Георги Бакалов, Варна, 1987;
4.Н.Колев, Българска Етнография, Изд.Наука и Изкуство, София, 1987;
5. Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;
6.R.J.Buck, A History of Boeotia, University of Alberta Press, 1979;
7.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;
8.Ал.Фол, Политика и Култура в Древна Тракия, Изд.Наука и Изкуство, София, 1990;
9.И.Венедиков, Медното гумно на прабългарите, Митове на българската земяИздателство към Частен колеж „Тракия”, II.  прераб. изд., Стара Загора 1995;
10.К.Бъчваров, Неолитни Погребални Обреди, Изд. Бард, София, 2003;

11.В.Лозанова, Марта (Мартеница), Енциклопедия Древна Тракия и Траките










22.02.2016 г.

РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИТЕ МАКЕДОНЦИ

Историята на Стара Македония е добре документирана. От първото споменаване на името Македон от Хезиод – VIII в. пр. Христа, до разоряването на държавата от римляните през II век пр. Христа са запазени доста сведения. Невиждано бързия възход от времето на Филип II и неговия син Александър е последван от страшното падение няколко столетия по-късно - през 168 г.пр. Христа. Тогава пълководецът Емилий Павел продава жителите на седемдесет и два града в робство – Plin.IV.X.39.

В този период селското население се състои предимно от траки. Знаем за това от летописите на Тит Ливий, който разказва, че Филип V докарва в Македония огромен брой траки понеже поради войните броя на поданиците му е сериозно намалял-  Liv. XXXIX. 24.  За установяването на траки в Македония споменава и Полибий – XXII.10.

Малко по късно македонския владетел докарва още повече траки в страната си защото разчита на тяхната подкрепа в борбата му срещу Рим – Liv.XL.3. Решението на Филип V да напълни страната си с траки, а не гърци подсказва, че траките са най-близките македонски роднини. Смесването на роднини е лесно и протича без проблеми поради приликите в език и култура.

Към културата спада и религията, а за изконната старомакедонската вяра Веселин Бешевлиев споменава, че тя има негръцки характер.  Това несъмнено е така, не само в Стара Македония култа към Дионис е особено силен, но същото може да се каже и за почитта към Тракийския Конник, Орфей, Бендида

Паметник на тракийския конник от територията на Стара Македония https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/3/3b/Heros-from-Phillippi1.jpg/220px-Heros-from-Phillippi1.jpg

Диодор Сицилийски разказва как Александър Велики организира в град Диум празненства в чест на Зевс и музите. Веселията продължават девет дни, като всеки ден бива наречен на една от музите – Diod. XVII.16.3. Те разбира се са тракийски божества, все пак една от музите е майка на траките Орфей и Лин, а за Павзаний няма съмнение, че Орфей е тракиец-Paus. IX.30.4.


 http://freesofiatour.com/blog/wp-content/uploads/2014/07/orpheus_painter3.jpg


Разбира се има и други тракийски божества, които народа на Александър Велики е почитал. Става дума за Ведю – богът на течащата вода, чето име се обяснява с тракийската дума ведю-вода. Съществували са и култове към Великите богове – Кабирите, Кибела, Тотоес – бог на съня.

  Богинята-майка Кибела 

http://www.glyptoteket.dk/sites/default/files/kybele_col_ny_det.jpg

Веселин Бешевлиев намира връзка между името на македонското божество Зейрен и названието на тракийския град Зейрене. Всъщност по-ясен паралел се явава тракийската богиня Зеринтия, чието име се тълкува със стблг. звѣръ, звѣрѧте-звяр, т.е. касае се за господарката на зверовете.

Във връзка с нейния култ трябва да се спомене нещо доста интересно за нашата история. На остров Самотраке на тази богиня са принасяни в жертва кучета – Gimbutas c.197. Тит Ливий описва жертвоприношение на куче при старите македонци по време на очистителните ритуали на армията – Liv.XL.6.1. А за същия обред при старите българи говори Константин Иречек, уповавайки се на исторически извори – с.148.

Бешевлиев споменава и за македонското божество Дарон. Неговото име е сродно на това на тракийския Дарзала, а интересното е, че точно Бешевлиев, но в друга своя работа търси етимологията на Дарзала със стблг. дрьжати и превежда теонима като самодържец (властелин).

Същия автор посочва, че старомакедонските силени се наричали Савади или Сауди -имена, които стоят в тясна връзка с тракийския бог Сабазий. Теонима Сабазий има вариант Сабадий, а Владимир Георгиев търси обяснение на името със стблг. свободъ-свободен. В това има логика понеже Дионис- Сабадий е познат на римляните като Liber, а на гърците като Ελευθέρος-свободен.

Паралелите могат да се продължат с името на нимфите Туриди, известно е, че в Тракия е на почит Реско Турме. Названията могат да се обяснят с блг. диал. турвам се, утурвам се – бягам, забързвам се, т.е. името на почитаните от траки и македонци божества притежава значение бързите, пъргавите.

Интересно е и старомакедонското название на Арес, то е Даулос. Веселин Бешевлиев смята, че то е сродно с нашия глагол давя (удушавам). Действително връката със стблг. давлѭ-давя, удушавам е повече от ясна.

Трябва да се кажат няколко думи и за значението на почитаните от старите македонци Кабири, Кибела, Бендида, а и Дионис. Димитър Дечев прави опит за тълкуване на името Кабири със стблг. кобъ-съдба, предопределение, участ. Нашите езиковеди смятат, че древната форма на кобъ е била кабъ, като значението е съдба, орис- БЕР, с.500.

В далечното минало името на Кибела е звучало като Кюбела, или Кубела. Названието е сродно на тракийския топоним Кюпсела, Купсела, което бива превеждано от Иван Дуриданов с лит. kupselis-купче, хълмче. Навярно Кибела, Кубела е означавало високата, или планинската.

Отново Иван Дуриданов тълкува сполучливо името на Бендида като съединителка, но пропуска важни подробности. Лингвистът посочва, че основата на името е ие. корен *bhend- връзвам, свързвам, добавя санскр. bhandana-връзка, въже, но не казва и дума, че съществува особен вариант на името Бендида и по-точно Вензис. Този вариант показва, че най-добрия кандидат за превода на теонима е стблг. вѧзати, вѧзаѭ – свързвам.

За Дионис се знае, че най-стария вариант на името му е Дивонусо. То може да се обясни добре със стблг. дивьнъ-чуден, удивляващ, дивен. Плутарх съобщава, че македонските жени следвали неотлонно орфическите и дионисиеви обреди, които били практикувани от тракийските жени край Хемус (Стара Планина) и едонките, а Олимпия – майката на Александър Велики била една от най-ревностните  поддръжница на култа към Дионис. Плутарх разказва и това, че названието на празненствата и обредите е  θρησκεύειν, което пък идва от Θρῇσσαι тракийски жени.
  
Важно място в религията е отделено и за Артемида. Въпреки общоприетите вярвания, Артемида не е гръцка богиня. Според Бедрих Хрозни, тя е позната на хетите като Артамуш, а Херодот свидетелства за нейния ранен култ при траките пеони, които увивали своите дарове към богинята в пшеничена слама. Тази практика има продължение в България сред селското население до началото на ХХ век.

За Пан повечето хора смятат, че е гръцки бог, но името му няма обясенние на гръцки защото е дадено от по-старото население на Балканите – траките и пеласгите. Пан е бог пастир, името му може да се обясни с вед.санскр. pati-пазя, пася, опазвам, лат.pa-sco-пася, лит. pe-mu-пазя. Сродни на името на почитания от македонците Пан са тракийските племенни названия панеи и пеони.

Подобно на Пан, Афродита, Атина и Аполон също принадлежат на предгръцкото население. Хетите наричат Аполон с името Апулунаш, а в микенските документи той е известен като Паяво. Името на бога известен като певец, музикант и лечител може да се обясни със стблг. пѣвати-пея. Не трябва да забравяме, че баенето е вид лечение, а е и припяване. Точно така според Платон тракийските лекари лекували душата на човека.

В Стара Македония, както и в Тракия са били почитани и определени реки. Като речни богове са известни Аксиос и Олган. За Аксиос знаем, че е име на тракийска река, а пък названието Олган е сродно на тракийския ороним Олгасос. За тълкуването на Олган Владимир Георгиев предлага българската дума влага. Тя от своя страна има диалектни варианти и производни като улага, олага, улажен.

За изконно свой бог старите македонци са считали Херакъл, когото дори са наричали праотец. Както е и в случая с Артемида, Пан и др., противно на установените вярвания Херакъл също не е гръцко божество. Неговото име е сродно на това на Хера, което пък от своя страна бива сравнено от Леонид Гиндин с това на Хероса – върховния бог на траките. Индикации за негръцкия произход на Херакъл получаваме и от Херодот, който твърди, че Херакъл е праотец на скитите –Her.IV.9-10.  Самите скити Стефан Византийски нарича съвсем уверено тракийски народ.

Характера на религията на старите македонци прозира и от имената на техни изконни празници и ритуали. Един от тях е празника на очищението Ξανθικός. Тук е мястото да се спомене, че има тракийско племенно име Ξανθοι. Значението на македонския празник, а и на тракийския етноним може да се разгадае с авест. spenta-свещен и стблг. свѧнтъ-свещен, свят.

Месецът с име Δαίσιος е бил от особено значение за старите македонци. Плутарх свидетелства, че по време на Δαίσιος не се водели бойни действия. Какви обреди са се извършвали не знаем, но поне името на месеца Δαίσιος може да се изтълкува със санскр. dahate–горя, разгарям и стблг. раздещи-разгарям, разжегвам. Понеже се касае за май-юни, то горя, разгарям е напълно логично.

Важни данни можем да извлечем и от името на намиращия се в Македония град Дин друме. Названието е тракийско, разказвайки за самотракийската религия, Владимир Георгиев съобщава, че Дин, Ден е самотракийското название за Зевс. Георгиев предлата тълкуване на Дин, Ден със стблг. дьнъ-ден (т.е. светлина).

Както си личи от фактите, Веселин Бешевлиев изобщо не е преувеличил със своето изказване, че както тълкуването на божеските имена, така и Дионисовият култ показват, че вярата на македонците е стояла много по-близо до тракийската, отколкото до гръцката”.

Разбира се след времето на Александър Велики в Македония проникват и чужди влияния. Съседите на траките започват да почитат египетските богове Амон, Серапис и Изида. Промъкват се и култовете към Селена, Персефона, Енодия, Евклея. Това обаче вече е във времето когато Стара Македония е под чужда власт, броя на гръцките колонисти е значителен, а благородническата прослойка е елиминирана отдавна.

Селското население е било предимно от тракийски произход и със сигурност е продължавало да пази своята стара вяра и традиции, както е правело и роднинското селско население на Тракия.

Това, че селското население на Стара Македония е неотделимо от това на Тракия разбираме от топонимите от Късната Античност. 

По-голямата част от тях са споменати от Прокопий Цезарийски в работата му Aedificus. Babas, Bazinus, Bogas, Gourasson могат да се обяснят лесно с българските думи баба, бъзина, бог, гура-гора диал. Дори доста по-древните Ilyon,  Stobi, Balla, Begorites могат да се изтълкуват със стблг. илъ-кал, глинастоборие-ограда, стобор, бѣлъ-бял, въ горице- в гората мест.пад.

Когато свободните траки познати в средновековните извори като българи прогонват римляните от Тракия и Македония, селското население посреща свои братя. Това е причината да няма бунтове против така наречените нашественици от север. Това е причината Равенския Космограф да каже, че Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant” - в Тракия, Македония и Долна Мизия  живеят само българи.  

През 30-те години на ХХ век бе проведено широкомащабно антропологично проучване, при което бе установено, че хората от Македония и България принадлежат на една общност. Неотдавна генетиците потвърдиха, че българи и македонци са носители на едни и същи гени.

Друго генетично проучване пък показа, че хаплогрупите типични за народа ни са уникални и не принадлежат на нашественици, дори напротив – значителна част от нас са потомци на хора обитавали Балканите още през Каменната Ера.

На всеки разумен човек е ясно, че историята ни трябва не просто да се коригира, а да се пренапише. Прекалено дълго сме живели замаяни от химери и заблуди, които от своя страна спомогнаха за отчуждаването на брат от брата и дори създадоха вражди. Днес времената са такива, че не можем да си позволим да се делим. Различните групи на един народ може да носят различни имена, но са обединени от една кръв, една култура и едно наследство. Или ще сме заедно като един стоманен юмрук, или ще ни пречупят и заличат от лицето на земята.

Грехота е да позволяваме силата ни да се използва срещу нас. Грехота е да позволяваме братската любов да бъде заместена с неприязън. Потомци сме на велики хора, които когато обединяваха усилията си извършваха подвизи, на които и боговете завиждаха.



Благодаря на Андрей Киряков за интересната информация!

Използвана литература:

1. В.Бешевлиев, Към въпроса за народността на старите македонци. – Годишник на Софийския университет, историко-филологически факултет, 28, София, 1932
2. Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
3. И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;
4. Л.Гиндин, Древнейшая Ономастика Восточных Балкан, фрако-хетто-лувийские и фрако-малоазийские изоглосы, БАН, София, 1981;
5.К.Иречек   История на българите с поправки и добавки от самия автор, ред. проф. Петър Хр. Петров, Наука и изкуство, София, 1978;
6.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;
7.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;
8.B.Hrozny, Ancient History of Western Asia, India and Crete, trans. J. Prohazka, Artia, Pragues, 1952; 
9.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999
10.Pausanias’ Description of Greece, transl. A.R. Shilleto A.M. vol I, George Bell and Sons, London, 1900;
11.Livy, History of Rome from its Foundation, transl. H.Bettenson, Penguin Books, Harmondsworth, 1976;
12.Diodorus Siculus


13.I.Worthington, Ancient Macedonia



14.Plutarch, The Parallel Lives


15.Македонски учени: С българите имаме еднакво ДНК


16.Г.Ценов, Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните 





12.02.2016 г.

КЪДЕ Е РОДИНАТА НА ВИНОТО ?


Виното е едно от най-старите и най-обичани питиета. Преди хиляди години то се е леело в дворците на шумерските и хетските царе, става любима напитка на египетските фараони, без него войствените властелини на китайската династия Шанг не са започвали да празнуват. Римските пиршества също са били немислими без омайващото питие.





Римски пир - картина на Роберто Бомпиани

Виното заема важна част и в живота на нашите деди. Не случайно за създател  е определен траки
йския бог Дионис. Неговите сатири и вакханки са се опиянявали често от рубиненочервения еликсир. Изумително красивите златни съдове от Вълчитрън, Панагюрище, Борово и т.н. познават сладкия дъх на гъстото тракийско вино. Държейки бляскави ритони владелели като Терес, Ситалк, Сефт и др. са вдигали многократно наздравица за благоденствието на своите хора и държава.






За разлика от своите южни съседи, нашите предци са пиели виното неразредено с вода – факт, който едновременно е смайвал и ужасявал гърците. Способността на траките да се справят с алкохолната напитка много по-лесно от други хора показва, че предците ни са познавали дара на Дионис  от най-дълбока древност и организма им вече е изградил ензимите, които са нужни за преработката на алкохола.

Виното от нашите земи  се е славело в древността с изключителните си качества. По време на Троянската Война ахейците си набавят високоцененото питие от Тракия. Одисей е силно впечатлен, дори нарича виното на Марон от Исмар – божествена напитка. Гроздето, лозата, а и Дионис са така дълбоко почитани от дедите ни, че те дори са ги изобразявани по своите монети.









Съществуват доста теории за мястото където за пръв път в историята е правено вино. Едни сочат Месопотамия (Ирак), други залагат на Грузия и Армения, а най-новите открития показват, че това е може би Северозападен Иран. Не мисля, че спора ще бъде решен скоро защото с течение на времето нови археологически открития ще доведат до нови данни, а те до нови изводи.

Едно нещо обаче е пределно ясно - в дълбока древност, различни народи от Европа и Азия са успели да култивират дивата лоза и ползвайки плодовете й са създали вино. Възможно е отдалечени една от друга групи да са започнали самостоятелни опити за направа на напитка от гроздовите зърна. В това няма нищо чудно, дивата лоза вирее както на Балканите, так и в земите около Кавказ, в Анатолия и Средна Азия.

Има обаче един интересен факт, който учените не са обяснили както трябва. Думата вино е позната на хора от съвсем различни езикови и етнически групи.

На хетски вино е wijana/вияна, на грузийски ghvino/гвино, латинската дума е vinum/винум, гръцката  οῗνος/инос, а на арабски вино е نبيذ/уаин. Хетския език е сроден на българския, гръцкия и латинския, но няма нищо общо с арабския, нито пък с грузийския. От друга страна нито исторически, нито генетични, нито археологически проучвания ни дават основание да смятаме, че някога предците на араби, грузинци, гърци, римляни, българи и т.н. са оформяли една общност. 

От това следва, че думата за вино, а и технологията за направа на виното пърноначално е принадлежала на един народ, който чрез миграциите си я е разпространил сред други хора.

Вече бе упоменато виждането на определени изследователи смятащи, че най-старото вино е от Иран - шесто-пето хил.пр. Христа. Явно обаче напитката не е изобретена и разпространена от дедите на персите защото  думите им за вино са bor/бор, mei/мей,  baadeh/баде. Те не са сродни на vinum/винум, οῗνος/инос,  نبيذ/уаин. Думата bor/бор присъства и в езика на унгарците, но принадлежи на новоперсийски, не се среща в по-стария авестийски.

По времето когато направено първото вино предците на иранците са обитавали само южните покрайнини на днешната си земя, а древните археологически находки от Северозападен Иран показват смайваща връзка с тези от територията на България. 

Докато на Балканите може да се говори за една дълга традиция, за приемственост, в Иран положението е различно, а това е индикация, че керамиката от ареала, в който е създадено най-старото вино принадлежи не на местно население, а на колонисти от Балканите.



Арменците, в чиито земи се е произвеждало вино в края на шесто хил.пр. Христа са добър кандидат за разпространители на технологията на виното, но арменската дума за вино е գինի /гини. Тя не би могла да бъде префасонирана от гърци и римляни т.н. във формите οῗνος/инос, vinum/винум. Освен това е нужно да се спомене, че траките оказват силно влияние над арменците още в най-дълбока древност.

Да оставим за момент произхода на виното и да отправим поглед към древната Европа. На нашия континент организираното земеделие се появява през седмо хил.пр. Христа, първо на Балканите, това е факт, който не може да се отрече.

Ще минат няколко хиляди години преди дедите на германи, латини, келти и др. да получат знанията за култивация на различни растения. 

Най-старите балкански обитатели са
нашите деди - траките и пелазгите. Гърците се появяват едва през второ хил. пр. Христа и заемат голяма част от езика и културата на местното население. Съвсем логично е да се приеме, че думата οῗνος/инос е заемка от тракийски/пеласгийски. В далечното минало гърците са “гълтали” или променяли началното тракийско В.  Едеса е всъщност Ведеса, Одесос е Водесос, Исмар е Висмар, а οῗνος/инос не е нищо друго, а гърцизираната форма на вино(с)-вино.  

Атеней разказва, че Инопион (Винопиец) – синът на Дионис показал на хиоските гърци как се садят лози. Павзаний твърди, че дори в Спарта е имало светилище на тракиеца Марон (жрец на Дионис, който дарява Одисей с тракийско вино). Псевдо-Хигиний предава друга история, тази на Икарий -последователя на Дионис. Той дошъл в Гърция и дал на местните овчари да опитат от виното. Опиянени, те се изплашили, че са отровени и убили Икарий с тоягите си. Фактите показват, че то този момент предците на южните ни съседи не са познавали виното  и ефекта, който то причинява.

Интереснен е въпросът с келтите. Те влизат в интензивен контакт с Рим през IV-ти век преди Христа. Гърците основават тържища в Южна Галия (Марсилия) още през VI-век преди Христа, но гръцката дума οῗνος/инос едва ли е дала келтската uino/вино. 

Тя е документирата на лепонтийски надпис от VI век преди Христа- LATUMARUI SAPSUTAI PE UINOM NASOM. Лепонтийците са келти, които са обитавали територии отдалечени около 800 километра от гръцката колония в Марсилия. Освен това тези келти биват свързани с културата Голасека. Керамика, фибули, мечове, копия и ножове от Голасека са неразличими от тракийските от по-ранен период.

Лепонтийското лично име Латумар, споменато в надписа, в който присъства думата за вино, е сродно на тракийските лични имена Карсимар  и  Беримар (днешните български имена Красимир и Беримир). Лепонтийската дума деду има значение даде, подари. Имайки предвид, че лепонтииците са обитавали Северните Апенини където траките са основали своя колония след Троянската Война, тракийското влияние над келтите е повече от логично.

С германите положението е неясно, директна тракийска връзка е възможна, но не могат да се изключат също галско и римско посредничество. Честно казано те са по-вероятни.

Това, че латинската форма vinum/винум започва с В показва, че думата е получена директно от траки и пелазги, а не чрез гръцко посредничество. Благодарение на Плутарх, Плиний и Страбон знаем за тракийското/пеласгийското присъствие и влияние на Апенинския полуостров. Освен виното, старите римляни приемат и култа към тракийския бог Дионис. Благодарение на римляните виното придобива популярност дори и в студената Британия.



До тук може да се каже, че траките са дали знанията за направата на вино, а и думата за вино на гърци, римляни и на част от келтите, като римляните и келтите  са изиграли значителна роля както в разпространението на напитката, така в разпространяването на думата за нея сред други западноевропейски народи. 

Редно е обаче да се запитаме дали траките са изнамерили сами омайващия еликсир, или пък са получили знанията за направа на алкохолната напитка от някой друг народ. Все пак живеещите в Азия хети имат думата wijana/вияна, арабите пък ваин, да не забравяме и етиопската ваин.

Понеже думата вино е от индоевропейски произход, то със сигурност тя е заемка в езиците на араби и етиопци. От Херодот знаем за приликата между тракийската и старата арабска носия, разликата била само в това, че дрехите на траките били богато украсени с шевици. Плутарх пък добавя, че арабите бръснели косата си и оставяли кика също като мизите (наречени по-късно българи). Това едва ли се дължи на случайност, а по-скоро е последтвие от контакт. Интересно е да се отбележи, че тракийската дума за селище – мидне отговаря на арабската медина-град.

Тъй като траките имат селища хиляди години преди арабите, то е ясно, че последните са взаимствали думата за селище от дедите ни. Траките усвояват организираното земеделие хилядолетия по-рано от арабите, следователно твърде вероятно е те да са дали на азиатските номади думата за вино.

Хетите са стояли на доста по-високо ниво на развитие от арабите. Имали са силна държава и добре организирано земеделие. Тези хора обаче идват в Мала Азия едва в началото на второ хилядолетие преди Христа, а траките обитават региона от доста по-ранни времена и доста по-рано се научават да култивират лозята. Много по-логично е да се предположи, че хетите получават знанията за направа на вино от дарданите и мизите (наречени по-късно българи).




Името на хетския бог на земеделието е Телепину и то бива отъждествявано с това на познатия от Илиада Телеф, който пък е определен като владетел на мизите. За сина на Телеф Омир споменава, че предвожда хора наречени кетеи/Κήτειοι, явно става дума за хети. Не трябва да забравяме и тракийските богове Арес и Епта в хетския пантеон (Яриш и Хепат). На лице са индикации, че хетите са взели думата за вино от дедите ни.


Езиковедите смятат, че вино идва от глаголя вия, увивам се, понеже лозата се вие, увива около скали и клони на дървета. Както смисъла, така и строежа на думата са си български. Глаголът вия, увивам е наш, а съществителни от м.р. често носят окончание О – сено, руно, вено (цена), коляно, мливо...

Самата дума лоза е тракийска, т.е. древнобългарска по произход. Сродна е с персийската raz/раз-лоза, но в езика на иранците няма обяснение за raz/раз. Лоза е свързана с лазя, лъка, лъкатуша, лък, лакът, т.е. нещо извито, нещо криво, виещо се.

Дори новоперсийската бор-вино няма обяснение в персийския. Тя по-скоро е заемка, вариант на нашата дума бръшлян – увивно растение. Съществува вариант на бръшлян, а именно борстлян, тя е добър кандидат за персийската бор. Важно е да се спомене, че в Линеар А надписи идеограмата за вино е идентична на глаголическата буква Б, т.е. съществувала е трако-пеласгийска дума за вино започваща с Б.

Изводите ги оставям на вас.

Като завъpшек трябва да се изясни и тракийската дума зелас-вино. Смятам, че това е по-скоро епитет на питието, свързан с нашата дума желание. Т.е. касае се за определен вид вино, което е характеризирано като събуждащо желанието. Качествата на виното като афродизиак са добре известни, то премахва задръжките и освобождава страстите. Буйното вилнеене на дионисовите менади и сатири е лесно обяснимо.

Това е моето виждане за за произхода на виното и неговото разпространение сред различни народи. Смятам, че дори траките да не са били първите, които са създали божесвения еликсир радващ сърцето, то те са дали знанията за направата му на хети, араби, гърци, римляни и келти. Това никак не е малко. Има с какво да се гордеем на Трифон Зарезан.







Благодаря на ZELAS-Пламен Георгиев, който ме вдъхнови да напиша тази работа!




 Използвана литература :

1.W.Smith. A Dictionary of Greek and Roman biography and mythology. London. John Murray: printed by Spottiswoode and Co., New-Street Square and Parliament Street, 1873;
2.Homer, The Odysseyq transl. Samuel Butler. Based on public domain edition, revised by Timothy Power and Gregory Nagy. A. C. Fifield, London, 1900;
3.Г.Джаукян. Фракийцы в Армении, Античная балканистика. Карпато-балканский регион в диахронии. Предварительные материалы к международному симпозиуму, Издательство "Наука", 1984;
4.Strabo, Geography, Books 10-12, transl. H.L.Jones, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;
5.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
6.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;
7.T.DARYAEE History | On Iranians, Drinking Wine, and Cultural Stereotyping


8.The Neolithic Period in Northwestern Persia