За присъствието на дедите ни в земите край Хималаите
научих отдавна. Доста преди г-н Петър Добрев да постави корените на народа ни в
Средна Азия, мой учител по йога ми разказа, как в далечното минало един от
нашите владетели, чиято столица бил град Мадра, дарил коне на индийския принц
Арджуна.
Карта на Бактрия – дом на бахликите, наричани от някои
автори болхики
Става дума за благородник от рода на Пандавите, той е и един от главните герои на “Махабхарата”. Този забележителен епос е записан през I век, но се предполага, че описаните събития са се случили около седем-осем века по-рано.Понеже бях заинтригуван, започнах да търся информация за
дедите ни, чиито коне принц Арджуна е ценил високо.
Натъкнах се на доста впечатляващи и паралели между български и санскрит. В речта на старите арийци се срещат интересни думи като бага,
дама, уда, грива, са, та, тама, бриноти, виса. Те отговарят на съвременните
български думи бог, дом, вода, грива, а и на стблг. сь-тази,
та-това, тьма-тъма, брити-бръсна, вьсъ-селище.
Името на свещената планина Меру показва близост с намиращите се на Балканите планинин Мерит и Гигамер. Край Индия е планината Имеус,
Имеон, а Хемус, Хемон са
най-древните названия на Стара Планина.
Планината Меру
Още по-интригуващи са други неща и по-точно факта, че при
индийските брамини се наблюдава същия генетичен “букет”, който е типичен за нас
българите. Касае се за наличието на хаплогрупите R1a1, J2, E, G2. Тази комбинация е много особена и изключително
рядка. Това, че се среща при българи и индийски брамини не може да се
определи като случайност.
Обяснение може да се даде с това, че в определени исторически извори
старите българи са дефинирани като скити, а индийците считат скитския народ саки
за потомци на древните арийци, по-точно на арийската войнска класа позната под
името кшатрия. Саките са обитавали земи на север от Индия – територията на Ария
Варта.
До този момент изглежда, че авторите твърдящи, че дедите
ни идват от Средна Азия май имат право. Това щеше да е така, ако не бяхме
обърнали внимание на няколко подробности. На първо място това са свидетелствата
за етническата принадлежност на скитите към които принадлежат и саките.
Стефан Византийски казва съвсем ясно, че скитите са тракийски народ. Преди него
Дион Касий смята северните траки за една
общност със скитите. Още по-рано, старогръцки автори най-откровено
споделят, че саките са траки.
Тези сведения се потвърждават от факта, че както траките
траки и скити имат общи култове към боговете Папайос, Арес и слънцето наричано
Сурегет, Гетосур. Не е за пренебрегване и това, че траки и скити имат почти
идентични погребални ритуали, а и, че при двата народа благородниците татуират
телата си.
Какво правят траки в Индия научаваме от Страбон, Плиний,
Филострат, Нон и др. Най-интересните данни представя Луций Ариан, според когото
тракийския бог Дионис е този, който е
създал индийската цивилизация. Преди неговото идване индийците били диви
хора, хранели се със сурово месо и кора от дървета. Дионис ги научил на земеделие,
дал им знания за занаятите, обогатил ги с култура и дори поставил основите на
религията им.
Колкото и странно да изглежда твърдението на Луций Ариан,
то бива потвърдено от генетичните маркери типични за индийските брамини. Тази
група хора живее в изолация, от доста време не се допуска смесване с други
касти и по този начин генетичния букет на предците им – арийците, се е запазил
сравнително добре.
Докато R1a1 се
среща често в Средна Азия, то J2, E, G2
са чужди за този край на света. За сметка на това са типични за балканците и
част от населението на Западна Мала Азия, която в далечното минало е била гъсто
населена с разични тракийски племена, едно, от които са мизите наречени още
българи. Присъствието на хаплогрупите J2,
E, G2 сред потомците на арийците показва убедително, че арийската прародина
е на Балканите. Това обяснява защо Стефан Византийски споделя, че Ария е
най-древното име на Тракия.
Точно в Тракия са и планините Мерит и Гигамер, чието
название е сродно на това на свещената индийска планина Меру. Значението на имената на тези планини е велика, обяснение
можем да получим със стблг. меръ-велик. Това е частица, която се среща в
лични имена, а най-рано я намираме в епитета на тракийския Херос – Пюрмерул.
За запознатите с историята е излишно да се споменава, че името
на тракийската планина Хемус, Хемон е
документирано понече от половин хилядолетие преди записването на Махабхарата.
Понеже е възможно някой все още се съмнява, че траки са
извършили поход до Индия и са се заселили там, нека разгледаме
българо-индийските паралели в лексиката (езиковото богаство). Наистина санскритските
думи като бага, дама, уда, грива, са,
та, тама, бриноти, виса отговарят на нашите бог, дом, вода, грива, сь-тази,
та-това, тьма-тъма, брити-бръсна, вьсъ-селище. Тези думи обаче не са дошли от Индия, а са занесени там от
траките. Багос-бог е тракийска дума, същото важи за дама-дом, вода-вода, грива-грива, са-тази, та-това,
тама-тъм, брилон-бръснар, виса-висъ-селище.
Ето как
подробностите променят нещата и поставят всичко на точното място. Не Индия и
Афганистан са нашите най-древни земи, нашата прародина е тук на Балканите, като
към старата земя на предците ни трябва да се причисли и Западна Мала Азия.
Дедите ни са я обитавали от незапомнени времена, но поради агресията на нашественици
са я напуснали. Тези, които са останали са подложени на генозид и асимилирани
отдавна.
Виждаме, че когато
се представят ограничени данни е възможно да се спекулира лесно. Присъствието
на дадени хора в определена територия не прави автоматично тази територия тяхна
прародина.
Англичаните са владели Индия дълго време и са оставили много следи
там. В езика на индийците срещаме думи като school, station, hospital,
doctor, nurce, principal, ward, officer, bank, car, train. Англичаните
са оставили и много епиграфски паметници в Индия, това разбира се не е повод да
се каже, че старите англо-сакси са дошли от Индия.
Всеки разумно мислещ човек би се изсмял на подобно
твърдение. Въпреки това някои наши учени ни приписват азиатски корени като се
аргументират предимно с паралели между българския и иранските езици.
Когато се изследва
миналото на един народ, трябва да се работи внимателно и съвестно. Не е редно
да се преиначават сведения, или да се премълчава информация. Никой не е
специалист по всичко, поради това е разумно да се търси съвет от специалисти.
В случай, че хората твърдящи, че Бактрия (Афганистан) е
наша родна земя се бяха допитали до професионалисти – езиковеди, археолози и
антрополози, то нямаше да се стигне до страшното залитане, до впрягането на
каруцата пред коня.
Нямаше да се стигне
до лансирането на заблуждаващото твърдение, че болшинството от българите
принадлежат на памиро-ферганската раса. То бе прието от известен брой хора защото
не бе казано най-важното, а именно, че цитираното изследване засяга не дунавските,
а волжките българи. Много сънародници повярваха, че са роднини на паштуни и
талишци защото не знаеха, че памиро-ферганската раса е продукт на смесване на
средноазиатско население и народ от
средиземноморски тип.
Тези сведения показват красноречиво, че в дълбока
древност, хора обитавали Балканите и Западна Мала Азия са дошли в земите на
Афганистан и Индия и са се смесили с част от местното население. Не азиатци са
облагородявали генофонда ни, а нашите предци са оставили гените си сред редица
азиатски народи. Това се доказва и
от генетичния облик на индийските брамини.
Не само от гледна
точка на антропологията и генетиката ние сме местен балкански народ.
Свидетелствата от археологията също показват това. Свещения за дедите ни знак IYI се среща на Балканите по керамиката на културата Винча –
4500 пр. Христа.
Старобългарската
чернолъскава керамика не е изобретена в долините на Афганистан, а има древна
балканска традиция. Стамен Михалов е публикувал прекрасна работа на тази тема.
Не само керамиката на дедите ни е древна, същото важи и за името на
старобългарския род Дуло. Той е
споменат най-рано не в Бактрия, а в микенски документи от Бронзовата епоха. В
документи от същия период срещаме дори родови имена като Вокил и Ерми, а и
лични имена Кубир, Исевер, Токеу, Винийо. Те са ранни варианти на Кубер, Севар,
Токт, Винех.
Културата ни също
не идва от земите на Афганистан. Кукерските и русалийските игри, лазаруването,
ладуването, Герман, обредите по Коледа и Сирни Заговезни са от древен балкански
произход. Ехо от тракийската религия са и празнуването на Гергьовден,
Тодоровден, също и особената почит към Света Марина, Св. Илия, Св. Модест, да
не забравяме и мартеницата.
Това е истината, тя
може да е неудобна, дори неприятна за определени индивиди, но трябва да се
приеме. Живеем във века на информацията и сега всеки буден човек може да
извърши проверка на дадени твърдения. За да не се обрича изстрадалия българин
на повече разочарования, би било редно тези, които ни отправиха в погрешна
посока в търсенията на корените ни, да се извинят.
Да се греши е
човешко, да се признае грешка е благородно. Не е важно кой е прав и кой е крив.
Понякога, с най-добри намерения определени хора позаобикалят истината, но
доброто намерение не оправдава деянието. Всичко си има последствия, това трябва
да се осъзнае. Правото на лично мнение е свещено, но, ако това лично мнение се
внушава на българския народ посредством значително количество книги, в които
доста данни са пропуснати, вече не можем да говорим просто за лично мнение, а нещо
по-различно.
Българинът заслужава
да знае истината за себе си. За разлика от други народи ние не сме си
съчинявали подвизи, нито сме си приписвали деянията на други хора. Напротив,
чужденци бяха тези, които не само откраднаха старата ни слава, но и съчиниха
безсрамни лъжи за нас.
Не искаме милиарди за това, че дарихме знания на много
други хора, а и, че пазихме Европа с кръвта си. Не искаме поклони, а заслуженото
уважение, както и признание за жертвите, които дедите ни направиха. Народът,
който е дал толкова много на Европа, трябва да бъде третиран справедливо, за да
могат децата му да ходят с гордо вдигнато чело.
Използвана литература:
1.K.R. Subramanian, Origin
of Saivism and Its History in the Tamil Land, AES, Madras, 2002;
2.H.H.Wilson, Ch. Manson, Ariana Antiqua: A
Descriptive Account of the Antiquities and Coins of Afghanistan, London,
MDCCCLI;
3.H.H.Wilson, The Vishńu Puráńa: A
System of Hindu Mythology and Tradition, London, 1840;
4.Вл.Георгиев, Траките и техния
език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;
5.Д.Попов, Гръцките
интелектуалци и тракийският свят, Лик, София, 2010;
6.Н.А. Дубова,
К проблеме формирования
памиро-ферганской расы. //
Сов.этнография. 19786, №4.
7.С.Михайлов, Към
тълкуването на сложния знак IYI и
на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28),
Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987;
8.М. Поповъ, Българският народъ между
европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938;
9.М.Попов, Антропология на българския народ,
том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959;
10.Г.Джаукян. Фракийцы в Армении, Античная
балканистика. Карпато-балканский регион в диахронии. Предварительные материалы
к международному симпозиуму, Издательство "Наука", 1984;
11.С. Крыкин, ФРАКИЙСКИЙ СУБСТРАТ В АНТИЧНЫХ КОЛОНИЯХ
СЕВЕРНОГО ПРИЧЕРНОМОРЬЯ, Thracia 8, Аcademia Litterarum Bulgarica, Serdicae, 1988;
12.А.Мелюкова, Скифия и Фракийский Мир, Наука, Москвар
1979;
13.Procopius,
History of the Wars, Books III-IV, trasnl. H.B.Dewing, THE LOEB CLASSICAL
LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;
14.Strabo,
Geography, Books 10-12, transl. H.L.Jones, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward
University Press, London, 2000;
15.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith,
Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;
16.A. Evans,
SCRIPTA MINOA II, The written documents of Minoan Cretan with special reference
to the archive of Knossos, Vol. II,
Oxford, Clarendon Press, 1952;
17.Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, 1971;
18.И.Дуриданов,
Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;
19.И.Венедиков, Медното гумно на
прабългарите, Митове на българската
земя,
Издателство към Частен колеж „Тракия”, II. прераб. изд., Стара Загора 1995;
20.И.Венедиков, Златният
стожер на прабългарите, Издателство Наука и изкуство, София 1987;
21.E.Теодоров, Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Наука и
Изкуство, София, 1972;
22. Д.Попов,
Гръцките интелектуалци и тракийският свят, Лик,
София, 2010;
23..Д.Попов, Тракийска Религия, Изд. Изток-Запад, София,
2014;
24.Д.Попов, Приказна Древна Тракия, Изд. Изток-Запад,
София, 2012;
25.Д.Попов, Тракийска Религия, Лик, София, 2010;
25.Г.Михайлов, Траките, Нов Български Университет,
София, 2015;
26.П.Добрев, Кои сме ние българите, Книга за изгубената
нишка на нашето минало или кратък курс по българознание, Галик, София, 2002;
Публикации
