Харесвам много една
забележителна мисъл на Джим Рон. Тя гласи – “Poor people have big TV's. Rich people have
big libraries “ – “Бедните
хора имат голям телевизор, богатите притежават голяма библиотека“... Наистина е така, книгите са богатство и
то такова, което може да се завещае на внуци и правнуци.
Едно стойностно
четиво e в състояние да
промени живота ни, да ни насочи в правилната посока. Не случайно различни
тирани, през различни епохи са забранявали определени книги. Правели са това
защото са знаели добре, че знанието е оръжие. Лесно се управляват неуки и
простовати хора. Будните не обичат веригите и подтисничеството. Докато свят
светува ще е така и слава Богу!
Най-добрите между
будните са тези, които пишат книги. Мисля, че не е никак пресилено да нарека
проф.д-р Асен Чилингиров един от будителите на новото време. Той продължи това,
което започна проф. Ганчо Ценов. В работите на Чилингиров, българския читател
намери неща, за които дори не бе посмявал да мечтае. Работите на този истински
българин запалиха искра в душата на много българи.
Наскоро проф.
Чилингиров публикува творбата си “Софийската Света София и
Нейните Изследвания”. Тази работа не само бе богата на нови и ценни факти, но и
бе написана на разбираем за всеки език – нещо, което се
отдава на малцина автори, най-вече, ако темата е научна.
От днес българският читател може да се
запознае с още една книга на проф. Чилингиров “Охридската Света София и
нейната датировка”. Жадните за истината ще научат отново непознати факти за миналото на народа
ни. Ще научат важни подробности, които са пазени в тайна от
нас. Имам честта да ви представя уводът на най-новата творба на проф.
Чилингиров. Приятно четене!
ПРЕДГОВОР
Настоящата монография е посветена на един забележителен
паметник на българското средновековно изкуство – архитектура и живопис.
И същевременно един от най-оспорваните в науката. За него е възприето почти повсеместно и
безпрекословно становището, че е произведение на византийската столична
архитектура на ХІ век, а стенописната му украса – изпълнена от цариградската
художествена школа, като представлява нейното най-забележително достижение,
стигнало до нас. И че тя отразява най-точно християнската православна естетика,
като отговаря напълно на принципите на православното
богословие, изразени също и в патроната на църквата – патроната на
Света София, Божествената Мъдрост, установен от Юстиниан
Велики, като символ и олицетворение на православното християнство. Основното изследване на архитектурата и стенописите на църквата,
което съставя темата и съдържанието на монографията, ще покаже,
че нито едно от тези твърдения на историците на средновековното изкуство не
отговаря на действителното положение. Макар и още първите нейни изследователи
от края на ХІХ и началото на ХХ век да забелязват и отбелязват в изследванията
си следите от много отделни етапи на строителството, неотговарящи
нито на плана, нито на зидарията у останалите византийски църкви от
Х и ХІ век, едва публикуваните само преди едно и половина десетилетие резултати
от изследванията на македонския архитект Борис Чипан, завеждал
строителните работи при възстановяването на църквата през 1950-те години,
позволяват да се добие известна представа за сложната история на църквата –
но и за нейната предистория, стигаща до първите векове на
християнството. Някои от тези изследвания – сондажи
при основите на сградата – са направени още в началото на 1950-те
години, но са укрити от сръбските историци и реставратори. Намерени 40 години по-късно и допълнени с други сондажи от
арх. Чипан, те показват, че сегашната църква е построена върху основите и отчасти
стените на разрушената в първото десетилетие на VІ век митрополитска
катедрала, а следващата постройка е била изградена към края на ІХ век и основно
преустроена в последното десетилетие на Х век за коронацията на Самуил през 997
г. Като патриаршеска катедрала във вид на куполна базилика. А моите изследвания
върху строителната субстанция на църквата установяват, че в края на 1030-те
години тази църква е била отчасти разрушена, без нейното олтарно
пространство, а малко след това наосът и разрушените странични кораби –
достроени, но вече без купол и в този вид тя е била превърната в джамия след
присъединяването на Македония към Османската империя. При новия строеж на
църквата през втората трета на ХІ век олтарното пространство е било преустроено според
изискванията на византийското православно богослужение, а над пастофориите са
били изградени параклиси, достъпът до които е бил от галериите над
страничните кораби, каквито куполната църква преди това не е имала. В този етап
на строежа стенописите в светилището,
като неотговарящи на основните принципи на православната иконография,
са били покрити с варова мазилка, а на апсидата е изписано ново изображение, съответстващо
вече на нормите на православието – от
същото време са и стенописите в наоса, произведения на посредствени византийски
провинциални зографи. Също както архитектурата на
църквата няма нищо общо с архитектурата на византийските църкви от ІХ–ХІ век,
стигналитедо нас стенописи в нейното светилище не отговарят на декоративната
система, иконографията, семантиката и стила на православната византийска
църковна живопис от следиконоборския период, а следват принципите на
раннохристиянското изобразително изкуство, като продължават неговата традиция.
В центъра на декоративната система е връзката между небесната и земната църква:
в апсидата е изобразено Въплътяването на Словото от Материята – Великата Майка
(Потния Тирон) в дохристиянските религии. Върху свода на светилището доминира
изображението на Христос, Проявеното Слово Божие – или казано с други думи на
езика на гностицизма: Божествената Мъдрост / Света София. Но и съставът на изобразените в светилището църковни учители
няма връзка с византийската декоративна система. Сред тях са както считаните
само от българската църква за равноапостоли св. Кирил и Методий, но и главните
светци и основатели на другите християнски църкви, включително арменската, а
също и изображения на девет римокатолически папи, някои от които не са
канонизирани от византийската църква. Включването им в декоративната система на
патриаршеската катедрала е целяло да подчертае връзката на българската
автономна патриаршия с останалите автономни християнски църкви и е немислимо да
се припише на считания за строител на охридската църква архиепископ Лъв
Пафлагонски, бивш хартофилакс (предстоятел) на Цариградската „Света София“. Той
не само участва в съборите на Цариградската патриаршия от 1030-те години, на които е
обявена анатема срещу арменската църква и се поставя началото на най-големите
гонения срещу арменците, но е и един от главните инициатори на произлязлото
през 1054 г. oкончателно скъсване с Римокатолическата църква – Великия разкол,
продължаващ и до ден-днешен. В този смисъл и патронатът на
охридската църква няма връзка с така нареченото православие, представяно от
византийската църква в следюстиниановия период. Принципът на Божествената Мъдрост
като основа на Христовото учение е заложен още в ранното християнство и е
изложен подробно в гностичните християнски текстове, с които науката разполага
едва от две десетилетия насам. На него е посветена и първата църква, основана
от Константин Велики в столицата му и изградена от неговия наследник Констанций
ІІ. Юстиниан обявява този принцип за основен принцип на християнството и
възприема патроната на
Божествената Мъдрост също за своята църква, построена на
мястото и върху основите на първата църква, макар този патронат да не отговаря
на правилата на православието, според които патрони на църквите не могат да
бъдат принципи, а светци и мъченици или църковни празници. Затова по-късно
Цариградската патриаршия заменя патроната на Божествената Мъдрост с имената на
специално измислените за тази цел през VІІІ век „великомъченица София и нейните
три дъщери (също великомъченици) Вяра, Надежда и Любов“.
А патронатът на Божествената Мъдрост остава по традиция присъщ
само за главните храмове на архиепископията Първа Юстиниана и на нейната
продължителка, Българската архиепископия/патриаршия, по цялата територия на
нейните влияния, до Киев и Новгород. А руските старообрядци ще го зачитат до
края на късното средновековие – както ще зачитат и наследения от своите български
покръстители „еретически“ знак за благословия с двата средни пръста на дясната
ръка, който откриваме при всички изображения в светилището на Охридската „Света
София“. Изразител на принципа за Божествената Мъдрост като основа на християнството
в Българската държава е княз Борис І, на когото нашият народ е дал просвището
Покръстител и който по думите на архиeпископ Теофилакт Охридски „опасал своята
държава като със светилник със седем храма“. Подобно на „седемте стълба на Мъдростта“ от Соломоновата притча.
А сред тези седем храма, посветени на
Божествената Мъдрост, са Охридската, Софийската и Несебърската „Света София“, построени по сходен
план и от подобен архитектурен тип. Както
още цяла поредица други по-малки и
по-големи църкви по земята на българите от Черно море до Охрид и от Дунава до
Бялото и до Синьото море, на повечето от които са останали до наши дни само основите.
* * *
Берлин, 11 ІХ 2013
Публикации
