ЕДИН СВЕЩЕНИК ГОВОРИ ЗА БАЛКАНСКИТЕ КОРЕНИ НА БЪЛГАРИТЕ

В миналото дълго  време считах проф.  Ганчо Ценов за единствения, който е защитавал местния произход на народа ни. През 80-те години на ХХ век не бях чувал за Никола Йонков-Владикин. Не знаех за “Тракийската Теория” на Цани Гинчев, нито пък за виждането на родолюбеца Данаил Юруков. Беше ми известно, че според Георги Раковски ние сме потомци на местно население, но за жалост на откритията на този велик българин се гледаше с насмешка.

С течение на времето разбрах, че защитниците на теорията за местните корени на българите не са били малко. Просто работите им или са били забранение, или пък пренебрегвани. Наскоро бях приятно изненадан научавайки, че дори духовни лица са смятали народът ни за потомци на древен балкански народ. Касае се за Архимандрит Кирил Рилски, този свят човек написва малка, но изключително важна книга. Нейното заглавие боде очите на враговете на истината и поради това интересното произведение е останало скрито от нас за дълго време.

Става дума за публикуваната през 1930 година творба “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”. В тази работа с прости думи е казана една неудобна за определени хора истина – “ Древнитѣ илирийски българи, които сѫ населявали старата класическа България в Македония, в Илирия, на Балканския полуостровъ, сѫ принадлежали къмъ древнитѣ трако-илирийски племена и са живели в Илирия от незапомнени доисторически времена, като язичници преди Христа, тѣ сѫ имали политическа самостоятелна държава в стара България, въ Македония, но сѫ били завладнѣи от римлянитѣ и сѫ станали свободни римски граждани, които сѫ се ползвали съ всичкитѣ  привилегии, като просвѣтен и културенъ народъ, на римски граждани.“ - “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, с.3.

 http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/b5/Map_of_ancient_Epirus_and_environs.png

За същото това твърдение, за истината, че дедите ни са най-древните обитатели на Тракия, Илирия и т.н. проф. Ганчо Ценов бе охулен яростно. Срещу Архимандрит Кирил Рилски няма критики защото противниците на истината не са имали смелостта да нападнат уважавано духовно лице. Освен това изложението на фактите в “Българската Самостоятелна Църква в Илирия” е толкова простичко и ясно, че не натоварва читателите изобщо. Дори човек да не притежава основна историческа подготовка,  би разбрал всичко без никакво затруднение. При една евентуална атака срещу прогресивното произведение, българите със сигурност биха прозрели доста бързо кой казва истината и кой създава сложни теории с цел да укрие произхода и старите земи на народа ни.

                                    http://lastoriaviva.it/wp-content/uploads/2013/11/Maps-Roman-Balcanica.jpg

Архимандрит Кирил Рилски казва и други неща, които присъстват в работите на проф. Ценов. Споменат е един изключително важен факт, а именно това, че първата християнска църква в Европа е била тази на дедите ни – “ Когато е дошълъ Св. Апостол Павел на Балканския полуостровъ, заварилъ е древнитѣ илирийски българи, които населявали старата класическа България в Македония като свободни римски граждани и отъ тѣх е основалъ първата християнска църква в Европа (Деяния на Апостолите, XVI глава) - “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, с.3.

Това, че дедите ни са имали своя църква още в Апостолско време знаем и от житието на Св. Ерм. Той е бил владика във Филипополис (Пловдив), а, за да има владика, то е имало и доста църкви. Колко са били ранните църкви и на какво систематично унищожение са били подложени, обяснява добре проф. Асен Чилингиров. Желаещите да се запознаят с подробностите могат да прочетат неговите творби: “Българската църква Изследвания, факти, документи”, “Софийската „Света София“ и нейните изследвания”, “Покръстването на русите и България Изследвания”, “Охридската "Света София" и нейната датировка”.

Що се касае до ученикът на Апостол Павел, Св. Ерм, неговото име е доста интересно.

То е тракийско по произход, среща се и по микенски документи от II хил. преди Христа. Вариант на това име е и название на старобългарски род, по точно рода Ерми, от който произлиза княз Гостун. А и как иначе, та нали народът, който римляни и гърци наричат траки, в по-късни времена разпознава себе си под името българи. Или както казва Фулко преди около 1000 години – “Vulgariorum, quos vocitant Thracas, ut habent monumenta priorum-българите, които назовават траки според предишните паметници” - Recueil des historiens des Croissades. Histor. Occident., V, Paris, 1895, c. 707 сл. (Извори за бълг. история, XII, с. 111) – Д.Ангелов, с.375.

За Архимандрит Кирил Рилски е ясно, че в далечното минало ние сме наричани с името траки. На духовника е ясно и защо тази истина не е известна както на нас, така и на останалия свят – “Никому да не е чудно защо нѣма нашето древно българско племе, което е живлѣо от незапомнени времена в Илирия на Балканския полуостровъ, за неговия миналъ исторически и църковен животъ достатъчни веществени исторически паметници. Това се дължи на вѣковнитѣ врагове на нашето древно българско племе – гърцитѣ, които са се възползвали отъ неблагоприятнитѣ политически обстоятелства на българския народъ, който е попадналъ подъ двойно робство: политическо и духовно, систематически, въ продължение на много вѣкове, сѫ унищожавани всички веществени исторически паметници, които сѫ говорили за историческия и църковен животъ на българитѣ.” “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, с.5-6.

Архимандрит Кирил Рилски говори за безпощадно унищожаване не просто на отделни неудобни ръкописи, а на “цели библиотеки, които са били пълни с древни пергаментни ръкописи на латински, гръцки, глаголически...”-с.6. Как да намерим тогава древните книги на дедите ни? Как да намерим свидетелствата за, които говори цар Калоян и които според него са добре документирани в книгите на дедите му. Трябва да се радваме, че враговете ни не са успели да ни асимилират.

В случай, че царските ни библиотеки не бяха заличени, ние щяхме да знаем защо Папа Инокентий III смята цар Калоян за произлизащ от благороден римски род. За римляни са считани родените в Тракия императори Максимин Тракиец, Максимин Дакиец, Маркиан, Лъв Бес, Фока, и др. Роденият в Дуросторум (Силистра) Аеций е наречен дори последният римлянин. Бащата на Аеций е от местното население, от мизите, които по-късно са познати на света под името българи. Без да използва силата и мъжеството на дедите ни, Рим никога не би достигнал никога своето величие. Без траките преторианци и легионери, Вечният град щеше да бъде пометен от лицето на земята от своите врагове.

Духовникът, според когото ние българите сме древен балкански народ разказва още интересни неща. Архимандрит Кирил Рилски обяснява, че част от дедите ни напуска земята ни и вземайки участие в армията на Александър Велики се заселва на изток.

Споменава се и за заселването на дедите ни на територията на Русия по времето когато тази държава още не е съществувала – “Българската Самостоятелна Църква в Илирия”, с.8.

Удивително е как едно духовно лице е било в състояние да изложи в една малка книжка толкова много истини по такъв простичък начин. Не по-малко удивително е, че учени имащи солидна подготовка поднесоха съвсем различна и както вече е ясно неверна информация. Заблудите за Тангра, хановете, юртите, тюркския език на дедите ни, идването от Азия и т.н. могат да омаят само шепа наивници.

Тъжно е само, че все още се намират индивиди, които да защитават старите заблуди.

Тъжно е, че няма извинение от страна на тези, които без съмнение са разбрали, че са преподавали неиздържани неща. Тъжно е, че въпреки четвърт век демокрация, в нашите университети се намират преподаватели недопускащи нови виждания. А най-тъжното е, че тези, които са се хванали за догмите като удавник за сламка получават заплатите си от нашите данъци.

Възползвайки се от добротата и чистосърдечието ни, безсъвестни личности не само очерниха името ни пред света, но успяха да объркат и много сънародници. Перото е по-силно от меча и на тези, които бяха боговете на бойното поле бяха наденати вериги, пък било те и невидими. Точно веригите на съзнанието обаче са най-страшните. Те карат брат да тръгне срещу брата, те карат българи да забравят произхода си и да работят против своята държава.

Слава Богу вече е сложен край на отравянето на съзнанието на народа ни. Това, което Паисий, Раковски и проф. Ценов започнаха, днес е продължено по достоен начин от проф. Асен Чилинигиров, от Юлия Хаджидимитрова, Петър Георгиев. Будни българи като Андрей Киряков, Александър Мошев, Мартин Константинов и още много други упорито следват пътя на истината и отварят очите ни за нея.

Сложи се край на процеса, който караше българите да се свиват, да навеждат глава и да примат горчивото си битие. С всеки изминат ден броят на пробудените расте. Тези, които са отвърлили дрипавата дреха наметната ни от чужденци са като преродени. В очите им има гордост, а в сърцата увереност, че е нужна промяна и, че тя ще бъде постигната.

Пътят няма да е лесен, но ние вече сме го намерили, намираме се на него и няма да го напуснем защото той води към спасението ни. Ще има разочарования, нападките на противниците ще стават по-жестоки и по-груби, но духовното прераждане е както  нужен, така също и болезнен процес. Ако сме рамо до рамо ще понесем всяка болка. Има ли любов между нас ще преодолеем всяко препятствие.

Борбата за промяна започва скромно. Тя тръгва от отделния човек, който осъзнава, че е потомък на благородници и е безумие да се примирява с битието си. Безумие е защото ние имаме както силата, така и възможностите да възкръснем за пореден път. Това, което е закодирано в гените ни не може да бъде откраднато от никой. За да използваме дарбите си обаче, ние трябва да се подложим на непрестанно личностно осъвършенстване, да правим неща, които сме считали за трудни.

Всяка добра мисъл, всяка добра дума, всяко добро дело спомага за нашето осъвършенстване и превръщане в истински българи. Всяка подадена ръка, всяка прошка и всяко търсене на приятелство заякчава връзката между нас и създава основата за създаване на будно гражданско общество.

Можем да се борим с недостатъците си, можем да помагаме на по-слабите, можем да кажем на несправедливите и покварените, че не одобряваме действията им. Така правят силните и осъзнати хора. Действайки по този начин един ден ще се събудим като нови личности, личности превърнали се в истински Българи, а за истинските Българи няма непреодолими неща.

Използвана литература и пояснения:

1.Архимандрит Кирил Рилски, БЪЛГАРСКАТА САМОСТОЯТЕЛНА ЦЪРКВА В ИЛИРИЯ, Булга Медия, София, 2012;

2.Г. Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, Златен Лъв, Пловдив, 1999;

3.Д. Ангелов, Образуване на българската народност, Наука и изкуство, “Векове”, София, 1971;

* В древността под Илирия се е разбирало значителна област, която обхваща земи от днешната територия на България, Сърбия, Албания, Македония. В Илирия живеят траките дардани, имало е и други защото в една от най-западните точни на Илирия срещаме тракийското селищно име Терми Дава.

ТАЙНАТА НА БОГОМИЛИТЕ

Според официалните теории корените на богомилството са в Мала Азия. Вярва се, че то е създадено на основата на източни доктрини... Хората изповядващи тази особена форма на християнство са наричaни с различни имена – катари, павликяни, манихеи, албигойци, патарени, българи.

Името катари идва от гръцката дума καθάρός -чист, неопетнен, незамърсен. За названието павликяни съществуват няколко виждания. Едни изследователи смятат, че идва от името на Павел Самосатски, който е бил владика на Антиохия. Други считат, че павликяните са последователи на Апостол Павел, който проповядва в Мала Азия и Балканите на през I век. Някои смятат, че Св. Ерм - владиката на Филипопол (Пловдив) e последовател на Апостол Павел.

Манихеи е изведено от учението на манихеизма – доктрина възникнала (или по-точно утвърдила се) през III век. За неин основател се приема Манес, но когото се приписва персийски произход въпреки тракийското му име. Страбон е пределно ясен казвайки, че Манес е не само име, но и синоним на фригиец - VII.3.12.

Понеже през Средновековието във френският град Алби (Албига) е имало много привърженици на особената форма на християнство, тези хора биват наречени албигойци. По същия начин възниква и названието патарени – от Патария – това е място, което е обитавано от последователите на наречената ерес религия.

Названието българи – bougri не се нуждае от дълъг коментар. Поради това, че от България идват хората разпространяващи преследваната от църквата доктрина, то изповядващите, така наречена ерес са познати и под името българи. Богомили пък идва от името на поп Богомил, който е живял през Х век в земята ни. В настоящата работа ще бъде използвано името богомили за хората, чието учение е преследвано с жесток фанатизъм.

Веруюто на тези хора се и отличавало значително от това на гърци и западноевропейци.Богомилите не са се кланяли на кръста (разпянието). В интерес на истината трябва да се спомене, че ранните християни не считат кръста (разпянието) за свой символ. Божият син е избразяван като добрият овчар, или пък са използвани агне и риба като негови символи.

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiO_VwaAPpnoSYfwULXVYU6EJ-jlInItEc6sVQ1EE4tUfUSsqoqHnXpMPwoykJywSRB828vAguwqX2TEkTwqcCWZJRtI6-EgQo3JRl5Qu9tFOZrlQR7085ZwW3sdvrVWMme10xLMGW2sJ9I/s1600/PC1-Shepherd.jpg

                                                                                                       http://www.fisheaters.com/LAMB.gif

                                              http://www.jesuswalk.com/christian-symbols/images/chi-rho_fish_anchor.jpg

Трябва да се отбележи и това, че кръстът на Константин Велики няма нищо общо с разпятието. По-скоро се касае за един древен символ на светлината. Самият Христос е олицетворен със светлината в Евангелието на Йоан - “В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”. Йоан, 1-4,5.

Така нареченият лабарум също не е свързан с разпятието. Лабарумът е изграден от гръцките букви Х и Р, които са първите букви от името Христос, явяващо се като превод на еврейското и арамейско Машиях – помазаник, то пък идва от маша- мажа, помазвам...(трудно е да се определи смайващата прилика между българската и еврейско- арамейската дума).

                   http://engage.ywamlausanne.com/wp-content/uploads/2011/02/early-Christian-symbol-fish-296x300.jpg

Богомилите не са признавали Стария Завет. Това обаче не би трябвало да е нещо учудващо. Сам Христос заменя принципа – Око за око, зъб за зъб с новото послание  - Да се обичаме един друг ! Любовта и духовната чистота трябва да са отличителните белези на последователите на Христа.

Според учението на богомилите съществуват двама господари на света. Материалният свят е създаден от черния бог, а човечеството от добрия бог. Това де факто е и виждане на самият Христос. В Евангелие на Йоан 14-30, четем думите – “Аз няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на този свят. Той няма нищо общо с мене”.

Интересното е, че според виждането на траките също има бог на светлината и такъв на тъмнината. От изучаването на тракийската религия става ясно, че дедите ни са познавали твърде различни богове. Балей, Багос, Сабазий и др. са били олицетворение на светлината и доброто. Имало е обаче и други като Керсос, Аксио-Керсос. Последното се превежда като черният ужас от Вл. Георгиев (Траките и техният език с. 59). Не са открити нито храмове, нито посвещения на този бог. Това означава, че дедите ни са познавали това божество, но не са му се кланяли.

Предците ни са разбирали, че съществуват две сили – тази на доброто и тази на злото.Това сващане е мното древно, то се среща при индо и ирано-арийците, които познават добрият Ахура Мазда и злия Ангра Маниу. Съществувало е вярване, че ще дойде ден на последната битка между доброто и злото, като силите на тъмнината ще бъдат победени. Същият концепт се поддържа и от ранното християнство.

Обществото на богомилите е доста особено. Те не са се обръщали към своите свещеници с името Отче! Това обаче го намираме в Евангелието на Матея като послание на Христос - “И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, който е на небесата” – Евангелие от Матея, 23-9.

На хора с богат духовен опит богомилите са давали  името дед, дядо. Тук трябва да се отбележи, че Дедас и Дадас са тракийски лични имена...Определени личности сред богомилите успели да постигнат високо ниво на пречистване са назовавани чисти (от там и гръцкият превод катари-чисти).

Богомилските чисти обаче не се появяват в България едва през Средновековието. От незапомнени времена такива хора е имало между дедите ни траките. За това научаваме от живелият преди около 2000 години Страбон - “Посидоний предава за мизите, че заради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, дори и тези от собстствените им стада. За храна използват мед, мляко и сирене, живеейки мирен живот и това е причината да им бъде дадено името богобоязливи и капнобати. И има някои от траките, които живеят без жена, те са наречени ктисти и заради почитта, на която им е отдавана, ги смятат за свети хора живеещи освободени от всякакъв страх”. VII.3.3.

Наистина тракийските монаси са били чисти. Те са считали за грях да се убие живо същество, хранели са се с плодове, мед, зеленчуци, житни растения. Отричайки богатството и другите материални блага тракийските монаси са пазели душата си неопетнена. Не случайно Херодот, Омир и Страбон наричат северните траки най-праведните от всички хора...

Най-важното в случая обаче е това, че мизите, за които говори Страбон са наречени в по-късни времена българи. Цели хиляда години значителен брой стари летописци са сравнявали българите с най-големият и най-благороден тракийски народ – мизите. За ктисти трябва да се поясни, че то не е нищо друго, освен гръцкото предаване на българската дума чисти. Вл. Георгиев бе един от първите изказали предположение за връзката между ктисти и чисти.

Фактите показват, че богомилското учение има тракийски корени. Траки са и тези, които са го изповядвали. Не само Балканите, но и Мала Азия е била заселена с наши деди. Там са живели тракийските племена мизи, фриги, витини, мариандини, меони, мейони, бебрики, бюснеи, халиби, сарапари. Те са повлияли народите, с които са били в допир.

Персите също са изпитали влиянието на предците ни. От Херодот знаем, че мидийците играят огромна роля в оформянето на персийската култура. Заратурстра не е персиец, а мидиец, за мидийците обаче Плиний казва, че са предци на сарматите. Същите тези сармати са причислени към тракийското племе гети, по сведения на Прокопий Цезарийски.

Манес, за чието учение се казва, че става основа на богомилството не е персиец, а тракиец. Негови предшественици са Теребинт и Скитиян. За Скитиян се казва, че е живял по време на апостолите (Е.Бъртън).

В древността богомилите са подложени на неописуеми страдания. Били са горени живи, удавяни, бесени, посичани, подлагани на чудовищни изтезания. Преследването им е било толкова жестоко, че част от тях напуска Балканите и забягва в Средна и Западна Европа. Дори и там обаче изповяващите особена форма на християнството не намират покой. Садистичните им врагове ги преследват и избиват без дори да пожалят старци, жени и пеленачета...

И въпреки това богомилите са изкарани врагове на християнството! Христос е благ, той е против насилието, против насилието са и богомилите. Нашите южни съседи гърците леят реки от кръв без никакво притесненние, изтезават садистично противниците си и дори не се срамуват да се хвалят с това в своите хроники. Какво християнство е това? Та това си е сатанизъм…

Какво е предизвикало тази дива омраза към дедите ни? Какво а накарало гръцки, френски и италиански “благородници” да изцапат ръцете си с кръвта на стотици хиляди хора? Богомилите не са ограбвали никого, не са нападали градове и села, не са се държали безобразно и не са се отдавали на пороци. Въпреки това те са ненавиждани в почти цяла Европа. Смята се даже, че един кръстоносен поход е организиран специално срещу нашите богомили  (Н.Овчаров, Победите на Калоян).

За да разберем жестокото отношение на гърци и др. към богомилите, ние трябва да обърнем поглед към ранното християнство. В Европа то е въведено от Апостол Павел (и неговият помощник Сила) първо в земите обитавани от дедите ни. Това става някъде към 46-49 година, по времето на император Клавдий. Новата религия се разпространява в земите ни със смайваща бързина. Във Филипопол – старият Пловив е имало владика още през I век. Става дума за Св. Ерм, който е споменат от едно от обръщенията на Апостол Павел (Римляни 16-14).

Eрм е тракийско лично име, което между другото съотвества на старобългарското родово име Ерми. Свети Ерм е бил глава на няколко раннохристиянски църкви, а това означава, че доста траки живеещи в и край Филипопол са прегърнали новата вяра. 

Причината за това се крие в близостта на тракийската религия и християнството.Траките са вярвали, че душата е безсмъртна, вярвали са в новият живот, който е проповядван и от Божия син. Не е никак случайно, че един от ранните отци на църквата – Св. Климент Александрийски нарича Христос – вторият Орфей (Best, von Reden).

Явно в учението на Спасителя е разпозната доктрината на благородния тракиец. Нейни аспекти откриваме в писанията на Страбон, който разказва за ктистите. Тяхното учение, а и начин на живот са съвпадали с принципите на ранното християнство.

За него ние знаем твърде малко защото доста важни неща са скрити от нас. През I век гърците са били едни от най-фанатичните гонители на християните. Гърците са преследвали апостолите на вярата, клеветели са ги, предавали са ги на властите. По-късно, усетили потенциала на новата религия, южните ни съседи решават да я използват за свои цели.

За жалост те успяват да направят това. Само за няколко века от гонители на християнството, гърците се превръщат ...в “християни”. Малко по малко южните ни съседи получават все повече влияние в църквата, като през IV век те вече са в състояние да елиминират своите идеологически противници...наричайки ги еретици.

Доминираната от гърци християнска църква вече не е това, което е била по времето на апостолите. Учението на Христос е извратено и използвано за други цели. Покварата засяга и църквата в Рим...Спасителят е предаден, а тези, които следват предано завета му са обявени за еретици и биват преследвани, изтезавани и избивани без милост.

Богомилите са били пример на истински християни със своята морална чистота и благородство. Те обаче са били и просветители, обяснявали са на новопосветените във вярата, че официалната църква оглавена от гърци и др. не е християнска. Обяснявали са, че събирането на богатства, сляпото подчинение, самовъзвеличаването на свещениците е противно на християнството, докато любовта, отричането на материалното и търсенето на справедливостта са истинските християнски ценности.

Тази истина е била опасна за тогаващната официална църква, която се е радвала на голяма власт и богатства. Воден от богомилите народът е започвал да се събужда и да търси сметка за безобразията на “свещеници” и “благородници”. Доктрината на богомилите е правела хората свободни, а когато човек един път опита свободата, той вече не позволява да му се слагат вериги, видими, или невидими.

С деянията си богомилите провалят плана на гърци и др. да завладеят много хора с помощта на новата вяра. Движението на богомилите е де факто повторение на бунта на тракиеца Спартак, който счупи оковите на десетки хиляди роби и с това предизвика гнева на Рим. Докато действията на Спартак засягат само Апенинския полуостров, то богомилите успяват да пробудят хората в обширни територии на Мала Азия, Балканите, Средна и Западна Европа.

Спокойно може да се каже, че без намесата на богомилите, християнството отдавна щеше да е изчезнало. Българските богомили дават един светъл пример как човек трябва да търси светлина и справедливост. Искрата, която тези хора запалват гори още векове наред и принуждава враговете на църквата, опитващи се да я разбият отвътре да се унищожат...

Богомилите показват, че вярата в доброто и любовта към хората винаги трябва стоят над властта на така наречените духовници и монарси. За да намери щастие и покой, човек първо трябва да се пробуди, да живее като свободна личност, а не като роб носещ веригите си безропотно.

Желая да уточня, че аз в никакъв случай не отричам Православната Църква. Напротив, смятам, че без нея българщината нямаше да просъществува. През вековете на чуждо подтисничество, нашите православни свещеници успяха да се пречистят носейки същият товар, който опираше на плещите на народа. Българската Православна Църква успя да постигне това, което не се отдаде на много други и поради това заслужава уважение.

За жалост през втората половина на 20 век у нас насилствено бе наложен атеизма. Днес ние опитваме горчивият плод на бездушието и безверието. Когато уважението и срамът си отидат, отива си и човещината. Християнството проповядвано от възвишени хора е не само просветление, то е и лекарството, от което обществото се нуждае. Живеем в свят, в който тъмнината неуморно преследва светлината, и този, който се откаже от доброто ще се лута до безкрай причинявайки страдания не само на себе си, но и на другите.

Дори някой да няма доверие в църквата като институция, дори да не приема Христос като спасител, какво пречи да се следва доброто и да се върши добро? Ще навреди ли Христовото послание да се обичаме един друг, ще навреди ли това да се опитваме да бъдем чисти духовно и телесно? Не мисля... Християнин не е този, който се тупа по гърдите и се нарича такъв, а този, в чиято душа има любов и човечност.

НОВА КНИГА НА ПРОФ. ЧИЛИНГИРОВ

Харесвам много една забележителна мисъл на Джим Рон. Тя гласи – “Poor people have big TV's. Rich people have big libraries “ – “Бедните хора имат голям телевизор, богатите притежават голяма библиотека“... Наистина е така, книгите са богатство и то такова, което може да се завещае на внуци и правнуци.

Едно стойностно четиво e в състояние да промени живота ни, да ни насочи в правилната посока. Не случайно различни тирани, през различни епохи са забранявали определени книги. Правели са това защото са знаели добре, че знанието е оръжие. Лесно се управляват неуки и простовати хора. Будните не обичат веригите и подтисничеството. Докато свят светува ще е така и слава Богу!

Най-добрите между будните са тези, които пишат книги. Мисля, че не е никак пресилено да нарека проф.д-р Асен Чилингиров един от будителите на новото време. Той продължи това, което започна проф. Ганчо Ценов. В работите на Чилингиров, българския читател намери неща, за които дори не бе посмявал да мечтае. Работите на този истински българин запалиха искра в душата на много българи.

Наскоро проф. Чилингиров публикува творбата си “Софийската Света София и Нейните Изследвания”. Тази работа не само бе богата на нови и ценни факти, но и бе написана на разбираем за всеки език – нещо, което се отдава на малцина автори, най-вече, ако темата е научна.

От днес българският читател може да се запознае с още една книга на проф. Чилингиров  “Охридската Света София и нейната датировка”. Жадните за истината ще научат отново непознати факти за миналото на народа ни. Ще научат важни подробности, които са пазени в тайна от нас. Имам честта да ви представя уводът на най-новата творба на проф. Чилингиров. Приятно четене!

                                                             

                                                                                  ПРЕДГОВОР

Настоящата монография е посветена на един забележителен паметник на българското средновековно изкуство – архитектура и живопис. И същевременно един от най-оспорваните в науката. За него е възприето почти повсеместно и безпрекословно становището, че е произведение на византийската столична архитектура на ХІ век, а стенописната му украса – изпълнена от цариградската художествена школа, като представлява нейното най-забележително достижение, стигнало до нас. И че тя отразява най-точно християнската православна естетика, като отговаря напълно на принципите на православното богословие, изразени също и в патроната на църквата – патроната на Света София, Божествената Мъдрост, установен от Юстиниан Велики, като символ и олицетворение на православното християнство. Основното изследване на архитектурата и стенописите на църквата, което съставя темата и съдържанието на монографията, ще покаже, че нито едно от тези твърдения на историците на средновековното изкуство не отговаря на действителното положение. Макар и още първите нейни изследователи от края на ХІХ и началото на ХХ век да забелязват и отбелязват в изследванията си следите от много отделни етапи на строителството, неотговарящи нито на плана, нито на зидарията у останалите византийски църкви от Х и ХІ век, едва публикуваните само преди едно и половина десетилетие резултати от изследванията на македонския архитект Борис Чипан, завеждал строителните работи при възстановяването на църквата през 1950-те години, позволяват да се добие известна представа за сложната история на църквата – но и за нейната предистория, стигаща до първите векове на християнството. Някои от тези изследвания – сондажи при основите на сградата – са направени още в началото на 1950-те години, но са укрити от сръбските историци и реставратори. Намерени 40 години по-късно и допълнени с други сондажи от арх. Чипан, те показват, че сегашната църква е построена върху основите и отчасти стените на разрушената в първото десетилетие на VІ век митрополитска катедрала, а следващата постройка е била изградена към края на ІХ век и основно преустроена в последното десетилетие на Х век за коронацията на Самуил през 997 г. Като патриаршеска катедрала във вид на куполна базилика. А моите изследвания върху строителната субстанция на църквата установяват, че в края на 1030-те години тази църква е била отчасти разрушена, без нейното олтарно пространство, а малко след това наосът и разрушените странични кораби – достроени, но вече без купол и в този вид тя е била превърната в джамия след присъединяването на Македония към Османската империя. При новия строеж на църквата през втората трета на ХІ век олтарното пространство е било преустроено според изискванията на византийското православно богослужение, а над пастофориите са били изградени параклиси, достъпът до които е бил от галериите над страничните кораби, каквито куполната църква преди това не е имала. В този етап на строежа стенописите в светилището,

като неотговарящи на основните принципи на православната иконография, са били покрити с варова мазилка, а на апсидата е изписано ново изображение, съответстващо  вече на нормите на православието – от същото време са и стенописите в наоса, произведения на посредствени византийски провинциални зографи. Също както архитектурата на църквата няма нищо общо с архитектурата на византийските църкви от ІХ–ХІ век, стигналитедо нас стенописи в нейното светилище не отговарят на декоративната система, иконографията, семантиката и стила на православната византийска църковна живопис от следиконоборския период, а следват принципите на раннохристиянското изобразително изкуство, като продължават неговата традиция. В центъра на декоративната система е връзката между небесната и земната църква: в апсидата е изобразено Въплътяването на Словото от Материята – Великата Майка (Потния Тирон) в дохристиянските религии. Върху свода на светилището доминира изображението на Христос, Проявеното Слово Божие – или казано с други думи на езика на гностицизма: Божествената Мъдрост / Света София. Но и съставът на изобразените в светилището църковни учители няма връзка с византийската декоративна система. Сред тях са както считаните само от българската църква за равноапостоли св. Кирил и Методий, но и главните светци и основатели на другите християнски църкви, включително арменската, а също и изображения на девет римокатолически папи, някои от които не са канонизирани от византийската църква. Включването им в декоративната система на патриаршеската катедрала е целяло да подчертае връзката на българската автономна патриаршия с останалите автономни християнски църкви и е немислимо да се припише на считания за строител на охридската църква архиепископ Лъв Пафлагонски, бивш хартофилакс (предстоятел) на Цариградската „Света София“. Той не само участва в съборите на Цариградската патриаршия от 1030-те години, на които е обявена анатема срещу арменската църква и се поставя началото на най-големите гонения срещу арменците, но е и един от главните инициатори на произлязлото през 1054 г. oкончателно скъсване с Римокатолическата църква – Великия разкол, продължаващ и до ден-днешен. В този смисъл и патронатът на охридската църква няма връзка с така нареченото православие, представяно от византийската църква в следюстиниановия период. Принципът на Божествената Мъдрост като основа на Христовото учение е заложен още в ранното християнство и е изложен подробно в гностичните християнски текстове, с които науката разполага едва от две десетилетия насам. На него е посветена и първата църква, основана от Константин Велики в столицата му и изградена от неговия наследник Констанций ІІ. Юстиниан обявява този принцип за основен принцип на християнството и възприема патроната на

Божествената Мъдрост също за своята църква, построена на мястото и върху основите на първата църква, макар този патронат да не отговаря на правилата на православието, според които патрони на църквите не могат да бъдат принципи, а светци и мъченици или църковни празници. Затова по-късно Цариградската патриаршия заменя патроната на Божествената Мъдрост с имената на специално измислените за тази цел през VІІІ век „великомъченица София и нейните три дъщери (също великомъченици) Вяра, Надежда и Любов“. 

А патронатът на Божествената Мъдрост остава по традиция присъщ само за главните храмове на архиепископията Първа Юстиниана и на нейната продължителка, Българската архиепископия/патриаршия, по цялата територия на нейните влияния, до Киев и Новгород. А руските старообрядци ще го зачитат до края на късното средновековие – както ще зачитат и наследения от своите български покръстители „еретически“ знак за благословия с двата средни пръста на дясната ръка, който откриваме при всички изображения в светилището на Охридската „Света София“. Изразител на принципа за Божествената Мъдрост като основа на християнството в Българската държава е княз Борис І, на когото нашият народ е дал просвището Покръстител и който по думите на архиeпископ Теофилакт Охридски „опасал своята държава като със светилник със седем храма“. Подобно на „седемте стълба на Мъдростта“ от Соломоновата притча. А сред тези седем храма, посветени на Божествената Мъдрост, са Охридската, Софийската и Несебърската „Света София“, построени по сходен план и от подобен архитектурен тип. Както още цяла поредица други по-малки и по-големи църкви по земята на българите от Черно море до Охрид и от Дунава до Бялото и до Синьото море, на повечето от които са останали до наши дни само основите.

* * *

Берлин, 11 ІХ 2013

ДВАДЕСЕТ ПРИЗНАКА, ЧЕ СТЕ ИСТИНСКИ БЪЛГАРИ

От доста време наблюдавам едно неприятно явление. Става дума за това, че по различни форуми, а дори и във вестниците народът ни бива оплюван и унижаван. Най-нагло се внушава, че българите са лоши, завистливи, прости, корумпирани, мързеливи. Някои човечета даже най-нагло пуснаха списъци “типичните качества на българина”…

Не е грешно, ако човек има смелост да признае отрицателните си черти. От друга страна е непочтено на цял народ да се приписват неща, които са характерни само за малка група индивиди. Завистта не се среща само у нас, нито пък корупцията. Лоши хора има във всяка държава, същото важи за простаците и мързеливците.

Пътувал съм из Европа, а също в Азия, Африка, имам база за сравненние. Не бих определил никой друг народ като по-добър от българския. Не ми е направило впечатление други хора да са по-работливи, по-дружелюбни, по-честни. Българите притежават качества, за които други могат само да си мечтаят. Лесно е да се правиш на благодеятел когато си богат и имаш всичко. Колко обаче са тези, които могат да  поделят последното си парче хляб? Ние го можем това, можем и много други неща.

За ограбени, унижавани и онеправдани хора е направо смайващо, че сме запазили човечността си.Тази човечност аз я срещам всеки ден. Удивявам се отново и отново от добротата на повечето от нас. Смаян съм от силата на учители, лекари, полицаи и др. опитващи се да запазят държавата ни от разпадане. Да, има и други разбира се, има корумпирани, мързеливи, срещат се даже и зли индивиди. Това обаче е едно малцинство, което в никакъв случай не е представително за целия български народ.

Хората от моето обкръжение са честни и добри, те изкарват прехраната си с труд, а не със спекулации. Приятелите ми са горди с българският си произход, пазят речта си чиста, знаят кои са най-важните личности от нашата история. Тези, с които общувам са позитивни, не мълчат когато видят несправедливост и винаги са готови да помогнат на слаби и болни сънародници с каквото могат…

Ето и моето виждане за това кои са типичните качества на истинските българи:

1.Гордеете се с миналото на народа ни и се опитвате да следвате примера на светлите личности от българската история.

2.Обичате вярата си, но храните уважение към религията на другите хора.

3.Интересувате се от значението на чуждите думи, но не ги ползвате безразборно и по този начин пазите българския език чист.

4.Уважавате по-възрастните от вас.

5.Пазите домът си, улицата и работното си място чисто.

6.В случай, че се скарате с някого от семейството и приятелите си, търсите възможност да се сдобрите колкото се може по-скоро.

7.Не завиждате на никого, развате се на успеха на другите и ги сочите за пример.

8. Държите се прилично когато сте с други хора и когато сте сами.

10. Не ламтите за чуждото, но своето пазите ревностно.

11. Харесва ви чуждата музика и изкуство, но поставяте българската музика и изкуство над тях.

12. Изкарвате парите си с честен труд.

13. Не се страхувате да кажете личното си мнение.

14. Не търпите несправедливостта.

15. Когато сте в чужбина се държите като посланици на българския народ – показвате най-доброто от себе си и разказвате на чужденците за своята Родина.

16. Имате достатъчно вътрешна сила, за да страните от пороците.

17. Когато ви помолят за помощ, правите всичко, което е по силите ви.

18. Трудностите не ви плашат, а по-скоро карат да увеличите усилията си.

19. Не си губите времето да гледате сериали по телевизията, предпочитате събирането с приятели, роднини и познати.

20. Поддържате физическата си форма, грижите се и за духовния си свят чрез ходене на църква, или по друг начин.

Това са типичните качества на българите според мен. Не става дума да идеална ситуация, има достатъчно хора, за които са характерни всички посочени тук признаци на българщина. Аз общувам с тези хора всекидневно. Благодарен съм на Господа, че ме е събрал с Човеци като тях! Подобно щастие желая на всеки сънародник!

Ние не се раждаме съвършени, нито пък умираме достигнали до съвършенството. Важното е обаче да останем на правия път. Важното е да не позволяваме на стремежа си към добро да загива. Дори и да падне човек, дори и да се отклони временно, това не е причина за униние и отчаяние. Хубавите неща стават бавно, просто така е устроен света. Колкото по-скоро започнем със своето лично осъвършенстване, толкова по-скоро ще видим и обществото си променено.