НОВА КНИГА НА ПРОФ. ЧИЛИНГИРОВ

Харесвам много една забележителна мисъл на Джим Рон. Тя гласи – “Poor people have big TV's. Rich people have big libraries “ – “Бедните хора имат голям телевизор, богатите притежават голяма библиотека“... Наистина е така, книгите са богатство и то такова, което може да се завещае на внуци и правнуци.

Едно стойностно четиво e в състояние да промени живота ни, да ни насочи в правилната посока. Не случайно различни тирани, през различни епохи са забранявали определени книги. Правели са това защото са знаели добре, че знанието е оръжие. Лесно се управляват неуки и простовати хора. Будните не обичат веригите и подтисничеството. Докато свят светува ще е така и слава Богу!

Най-добрите между будните са тези, които пишат книги. Мисля, че не е никак пресилено да нарека проф.д-р Асен Чилингиров един от будителите на новото време. Той продължи това, което започна проф. Ганчо Ценов. В работите на Чилингиров, българския читател намери неща, за които дори не бе посмявал да мечтае. Работите на този истински българин запалиха искра в душата на много българи.

Наскоро проф. Чилингиров публикува творбата си “Софийската Света София и Нейните Изследвания”. Тази работа не само бе богата на нови и ценни факти, но и бе написана на разбираем за всеки език – нещо, което се отдава на малцина автори, най-вече, ако темата е научна.

От днес българският читател може да се запознае с още една книга на проф. Чилингиров  “Охридската Света София и нейната датировка”. Жадните за истината ще научат отново непознати факти за миналото на народа ни. Ще научат важни подробности, които са пазени в тайна от нас. Имам честта да ви представя уводът на най-новата творба на проф. Чилингиров. Приятно четене!

                                                             

                                                                                  ПРЕДГОВОР

Настоящата монография е посветена на един забележителен паметник на българското средновековно изкуство – архитектура и живопис. И същевременно един от най-оспорваните в науката. За него е възприето почти повсеместно и безпрекословно становището, че е произведение на византийската столична архитектура на ХІ век, а стенописната му украса – изпълнена от цариградската художествена школа, като представлява нейното най-забележително достижение, стигнало до нас. И че тя отразява най-точно християнската православна естетика, като отговаря напълно на принципите на православното богословие, изразени също и в патроната на църквата – патроната на Света София, Божествената Мъдрост, установен от Юстиниан Велики, като символ и олицетворение на православното християнство. Основното изследване на архитектурата и стенописите на църквата, което съставя темата и съдържанието на монографията, ще покаже, че нито едно от тези твърдения на историците на средновековното изкуство не отговаря на действителното положение. Макар и още първите нейни изследователи от края на ХІХ и началото на ХХ век да забелязват и отбелязват в изследванията си следите от много отделни етапи на строителството, неотговарящи нито на плана, нито на зидарията у останалите византийски църкви от Х и ХІ век, едва публикуваните само преди едно и половина десетилетие резултати от изследванията на македонския архитект Борис Чипан, завеждал строителните работи при възстановяването на църквата през 1950-те години, позволяват да се добие известна представа за сложната история на църквата – но и за нейната предистория, стигаща до първите векове на християнството. Някои от тези изследвания – сондажи при основите на сградата – са направени още в началото на 1950-те години, но са укрити от сръбските историци и реставратори. Намерени 40 години по-късно и допълнени с други сондажи от арх. Чипан, те показват, че сегашната църква е построена върху основите и отчасти стените на разрушената в първото десетилетие на VІ век митрополитска катедрала, а следващата постройка е била изградена към края на ІХ век и основно преустроена в последното десетилетие на Х век за коронацията на Самуил през 997 г. Като патриаршеска катедрала във вид на куполна базилика. А моите изследвания върху строителната субстанция на църквата установяват, че в края на 1030-те години тази църква е била отчасти разрушена, без нейното олтарно пространство, а малко след това наосът и разрушените странични кораби – достроени, но вече без купол и в този вид тя е била превърната в джамия след присъединяването на Македония към Османската империя. При новия строеж на църквата през втората трета на ХІ век олтарното пространство е било преустроено според изискванията на византийското православно богослужение, а над пастофориите са били изградени параклиси, достъпът до които е бил от галериите над страничните кораби, каквито куполната църква преди това не е имала. В този етап на строежа стенописите в светилището,

като неотговарящи на основните принципи на православната иконография, са били покрити с варова мазилка, а на апсидата е изписано ново изображение, съответстващо  вече на нормите на православието – от същото време са и стенописите в наоса, произведения на посредствени византийски провинциални зографи. Също както архитектурата на църквата няма нищо общо с архитектурата на византийските църкви от ІХ–ХІ век, стигналитедо нас стенописи в нейното светилище не отговарят на декоративната система, иконографията, семантиката и стила на православната византийска църковна живопис от следиконоборския период, а следват принципите на раннохристиянското изобразително изкуство, като продължават неговата традиция. В центъра на декоративната система е връзката между небесната и земната църква: в апсидата е изобразено Въплътяването на Словото от Материята – Великата Майка (Потния Тирон) в дохристиянските религии. Върху свода на светилището доминира изображението на Христос, Проявеното Слово Божие – или казано с други думи на езика на гностицизма: Божествената Мъдрост / Света София. Но и съставът на изобразените в светилището църковни учители няма връзка с византийската декоративна система. Сред тях са както считаните само от българската църква за равноапостоли св. Кирил и Методий, но и главните светци и основатели на другите християнски църкви, включително арменската, а също и изображения на девет римокатолически папи, някои от които не са канонизирани от византийската църква. Включването им в декоративната система на патриаршеската катедрала е целяло да подчертае връзката на българската автономна патриаршия с останалите автономни християнски църкви и е немислимо да се припише на считания за строител на охридската църква архиепископ Лъв Пафлагонски, бивш хартофилакс (предстоятел) на Цариградската „Света София“. Той не само участва в съборите на Цариградската патриаршия от 1030-те години, на които е обявена анатема срещу арменската църква и се поставя началото на най-големите гонения срещу арменците, но е и един от главните инициатори на произлязлото през 1054 г. oкончателно скъсване с Римокатолическата църква – Великия разкол, продължаващ и до ден-днешен. В този смисъл и патронатът на охридската църква няма връзка с така нареченото православие, представяно от византийската църква в следюстиниановия период. Принципът на Божествената Мъдрост като основа на Христовото учение е заложен още в ранното християнство и е изложен подробно в гностичните християнски текстове, с които науката разполага едва от две десетилетия насам. На него е посветена и първата църква, основана от Константин Велики в столицата му и изградена от неговия наследник Констанций ІІ. Юстиниан обявява този принцип за основен принцип на християнството и възприема патроната на

Божествената Мъдрост също за своята църква, построена на мястото и върху основите на първата църква, макар този патронат да не отговаря на правилата на православието, според които патрони на църквите не могат да бъдат принципи, а светци и мъченици или църковни празници. Затова по-късно Цариградската патриаршия заменя патроната на Божествената Мъдрост с имената на специално измислените за тази цел през VІІІ век „великомъченица София и нейните три дъщери (също великомъченици) Вяра, Надежда и Любов“. 

А патронатът на Божествената Мъдрост остава по традиция присъщ само за главните храмове на архиепископията Първа Юстиниана и на нейната продължителка, Българската архиепископия/патриаршия, по цялата територия на нейните влияния, до Киев и Новгород. А руските старообрядци ще го зачитат до края на късното средновековие – както ще зачитат и наследения от своите български покръстители „еретически“ знак за благословия с двата средни пръста на дясната ръка, който откриваме при всички изображения в светилището на Охридската „Света София“. Изразител на принципа за Божествената Мъдрост като основа на християнството в Българската държава е княз Борис І, на когото нашият народ е дал просвището Покръстител и който по думите на архиeпископ Теофилакт Охридски „опасал своята държава като със светилник със седем храма“. Подобно на „седемте стълба на Мъдростта“ от Соломоновата притча. А сред тези седем храма, посветени на Божествената Мъдрост, са Охридската, Софийската и Несебърската „Света София“, построени по сходен план и от подобен архитектурен тип. Както още цяла поредица други по-малки и по-големи църкви по земята на българите от Черно море до Охрид и от Дунава до Бялото и до Синьото море, на повечето от които са останали до наши дни само основите.

* * *

Берлин, 11 ІХ 2013

ЕДНА ПРЕКРАСНА НОВИНА!

Често съм се питал – какво е нужно, за да оцелее даден народ? Какво го погубва и какво му вдъхва нов живот ? Богатството и славата са преходни, владенето на огромна територия също не е гаранция против падение. Има и други неща обаче, те не са материални и поради това не могат да бъдат унищожени. Става дума за духът на хората, за тяхната воля и упоритост, за търсенето на истината и нейното отстояване.

България е държава, която е благословена с будители. Колкото и черно да е било небето надвесено над нас, винаги са се намирали родолюбци, които са грабвали главнята на просветата и са показвали пътя. Днес също е така, не един и двама будни българи са се заели да убедят своя народ, че заслужава да е горд и трябва да отстоява своето, да води борбата без страх, защото в нашите вени тече кръвта на герои, на първите царе, на тези създали най-раннато човеколюбива доктрина...Ние не сме случайни хора, а тези, с които историята започна.

Като един от най-изявените будители аз считам проф. д-р Асен Чилингиров. Той е известен най-вече с революционните си книги за гетите – най-смелият и същевременно най-праведният тракийски народ. Повечето от нас са се запознали с  различните издания на “Готи и Гети”. Там е обяснено на достъпен език каква е етническата принадлежност на готите, за кого Урфил (Вулфила) превежда библията и ред други важни неща. Лично на мен тези изследвания са ми помогнали много в проучванията ми на тракийската история.

Радостен факт е това, че д-р Чилингиров продължава своята дейност. Наскоро той успя да завърши поредната своя работа в защита на истината. Българските читатели ще имат щастието да се запознаят със “Софийската Света София и Нейните Изследвания”. В тази прекрасна книга са представени ценни сведения за важния архитектурен паметник, за проучванията на различни учени и за ранното християнство по нашите земи. Творбата е богата на илюстративен материал, който спокойно може да се нарече уникален.

Имам честта да ви представя увода на поредният шедьовър на един истински родолюбец – проф. д-р Асен Чилингиров.

АСЕН

ЧИЛИНГИРОВ

СОФИЙСКАТА

„СВЕТА СОФИЯ“

И НЕЙНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

Стогодишният юбилей на първите научни изследвания върху Софийската „Света София“ на Богдан Филов и излизането на неговата монография за църквата, както и неотдавна завършилият пореден етап от нейните изследвания и възстановяването ѝ, при­ключил с откриването на музея във и под църковната сграда, на­лагат равносметка на тези, продължаващи вече цяло столетия из­следвания. Но те засягат не само архитектурата на този паметник, а също така неговата история и предистория от първите векове на християнството чак до последните дни на нашето съвремие, както и неговата украса – или поне това, което е стигнало от нея до нас. 

На най-важната част от тази украса, подовите мозайки в сградите, предшествали сегашната, е посветен значителен брой мои публикации, представени от 1989 до 2011 г., последната от които във вид на монография, излязла от печат преди две години и публикувана малко след това в интер­нет. В настоящата монография се разглеждат предимно въпроси­те, свързани с историята и архитектурата на паметника, а също така и неговите връзки с другите паметници на византийската и на българската средновековна ар­хитектура. Но се прави и рекапитулация на сведенията от археологическите изследвания в църк­вата и в античния дохристиянски некропол около нея.

Богатият фактически материал, получен от раз­копките по целия ареал на античния некропол, включително под самата църковна сграда, показва твърде точно неговите хронологични и топографски граници. Въпреки това, много от тълкуванията на този фактически материал са правени напъл­но произволно и нямат ни­що общо с действителността, като съз­дават погрешен образ на ху­дожествения и архитектурен паметник, налагайки на обществеността невярна представа както за него, та­ка и изобщо за българската история и нейния принос в културна­та съкровищница на човечеството. 

А тъкмо изследванията върху този паметник показват неговите най-характерни черти, свързани не с византийската православна традиция, а с раннохристиянската ду­ховна и художествена традиция в нашата родина, като продължение на тази традиция, зародена още през първите хилядолетия на човешката цивилизация. Че и тогава, преди много столетия и хи­лядолетия, един от главните отличителни белези на тази цивилизация не е бил принципът за мирно съвместно съ­ществуване на различните етнически, религиозни и културни об­щности, показва сложната и изпълнена с борби между разни верски общества история на софийската църква – но тези борби показват и централ­ната роля, която нашата столица играе през цялата раннохристиянска епоха още от първите вселенски църковни събори, а и след нея като един от главните християнски църковни центрове в следюстиниа­новата епоха и дори в рамките на Първата българ­ска държава, когато за известно време е седалище на българския патриарх.

Болшинството историци и богослови привеждат патроната на Софийската „Света София“ като едно от главните и безспорни доказателства за принад­лежността ѝ към византийската право­славна традиция. А тъкмо патронатът на Божествената Мъдрост е заложен в основата на конфликта между двете идейни течения в ранното християнство, за който ние сме осведомени във всички подробности от писмените исторически извори. 

И той е свързан с първата християнска църква, посветена на Божествената Мъдрост – замислената и проектирана от Константин Велики, но построена от неговия наследник на престола Констанций ІІ църк­ва в столицата на Източната римска империя. Тя е осветена в 360 г. от арианския епископ на Константинопол Евдоксий Антиохийски и е най-голямата църква в столицата на Източната римска империя, а от последните десетилетия на ІV век става прицелна точка за нападенията на войнстващите православни монаси. 

След разрушаването ѝ през V век е наново построена от Теодосий ІІ (408–450); отново опожарена в 518 г., тя е възстановена от Юстиниан по поръка на вуйчо му, Юстин І, а след поредното нейно разрушаване през 532 г. по време на въстанието Ника Юстиниан прекратява борбите между двете враждуващи помежду си течения в ранното християнство, като обявава и двете за православни. На мястото на разрушената по време на въстанието църква той пострроява следващата и последна едноименна църква, като я провъзгласява за символ на православието. 

Сега ние вече сме в състояние да проследим в неотдавна откритите текстове на пър­вите християни и пред­историята на този патронат, стигаща назад до първия век на нашата ера, а също и него­вата връзка с другите дохристиянски духовни общества в Древ­ния из­ток. 

И знаем, че този патронат на софийската църква не е резултат на византийски влияния, а про­дължава раннохристиянската традиция в нашите земи. Той е присъщ за главните цър­ковни сгради между „седемте храма, с които българският владе­тел Борис опасал като с пояс страната си“ – но и за голям брой едноименни епископски и митрополитски църкви под върховенството на българската патриаршия/архиепископия, пръс­на­ти по це­лия Балкан­ски полуостров и дори далеч от него, чак до Новгород и Киев.

Берлин, 2 VІІІ 2013