ЦЕННИ, НО ПОТУЛЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ДРЕВНОСТТА НА РЕЧТА НИ

Подробностите понякога са от голяма важност. Често една дреболия може да покаже нещата в съвсем различна светлина. Знаейки това, винаги съм търсил пренебрегваното от други хора. Ценна, а и изключително интересна информация намерих в работата на Вилхелм Томашек. Той е авторът на “Die Alten Thraker Eine ethnlogische Untersuchung” – реално първото мащабно произведение посветено на езика и историята на дедите познати в миналото под името траки.

В творбата на австрийско-чешкия учен са разгледани голямо количество древни лични имена, а което е по-важно, представено е и тълкуване. Да се обясни значението на дадено име е много трудно, но в някои случаи учените срещат помощ. В илирийските надписи например се срещаме следната комбинация Veselia - Felicetas. Лингвистът Радослав Катичич споделя виждането, че първото име е превод на второто и тълкуване може да се намери със ст.ч.сл. veselъ (стблг. б.моя) веселъ-весел. Катичич смята превода за сигурен е допълва, че точно това е накарало определени учени да въведат името в етимологическите речници [1] c.172.

Съществуват и други подобни примери, както споменах, те се срещат в книгата на Вилхелм Томашек. Разглеждайки тракийското име Tzita, чешкият учен стига до извода, че то идва от корен gvi, ǧi-leben-живея [2] II.2. c.29. Това заключение не е произволно защото въпросното име е документирано в надпис от село Глава и в текста  срещаме Tzita qui et Vitalis.

Второто име е латинско и идва от думата vita-живот. Напълно логично е, че както при Veselia Felicetas, Tzita е превод на Vitalis. Това означава, че Tzita може да се обясни със стблг. глагол жити-живея, и не е нищо друго освен представянето на българското лично име Житъ/Жит. Понеже в старолатинския няма звук Ж,  римляните са се опитали да го наподобят с комбинацията Tz и Житъ е било изписвано като Tzita. Всичко е от ясно по-ясно, но за този, който има желание да го види.

Необяснимо за мен е друго – защо Димитър Дечев, научавайки за надписа, а и за комбинацията Tzita-Vitalis, знайки, че Vitalis идва от vita-живот, е пренебрегнал ценната информация ? Нашият учен съобщава само, че Tzita ce среща в епиграфски паметник от село Глава, че подобно име е регистрирано в други надписи от други места като Картаген,  Албингаунум (селище в Италия) и т.н. [3] c. 497.

Друг пример на неизползвана ценна информация може да се даде с названието на древното селище Дибалтум/Di-baltum, Δεβελτός. Tам е скрита стблг. балтини-блато. Изказвам това твърдение не поради приликата на балтум с балтини, а поради факта, че Плиний Стари споменава съвсем ясно, че край селището има блато – “stagno” [4] Plin.IV.45.

Прочее, Димитър Дечев не отрича, че региона е блатист, но търси друго тълкуване, а именно c гр. θολός -тиня, мръсотия,  θολερός -кален, мътен. Нашият учен даже се уповава на сходното виждане на Томашек [3] с.123. Ако сравним Ди-балтум, балтии и θολερός, θολός, то не е ли очевидно, че не гръцкия, а българския език е най-добрия кандидат за тълкуването?

Доста странно поведение е това – когато Томашек представя името (Tzita), което спокойно може да се свърже със стблг. жити-живея, Дечев пренебрегва информацията, а когато чешкия учен дава тълкуване, за което българския език не се ползва изобщо, цитирането е охотно. След като и двамата лингвисти признават, че местността около Ди-балтум е блатиста, след като имаме сведението на Плиний Стари, че и в древността региона е бил блатист, то няма никаква логика да се пренебрегва стблг. балтии-блато.

Единствената причина според мен е това (дано да се лъжа), че българския характер на древния топоним е в противоречие с общоприетите теории и това е възпряло учените в миналото да пояснят важността на данните от ономастиката. Невъзможно е хем да се поддържа виждането за трайното настаняване на българите на юг от Дунава през VII век, xeм да се признае, че типични български имена се срещат по епиграфски паметници от времето на Античността.

Ще се наложи да се върнем обратно при Томашек, за да научим още нещо интересно. Този автор споменава тракийското селищно име Гарескос/Гарискос, Γάρησσκος /Γαρίσκος, а също и племенното название Garesci/гарески. Чешкият учен смята, че коренът тук е gari-waldige Anhöhe-гористо възвишение [2] II.2. c.87. Трудно ми е да повярвам, че Томашек не е знаел за стблг. гора-планина, горъскъ-планински, а съвременната гора-лес. Kакто и да е, той ги пропуска.

Димитър Дечев цитира своят колега Томашек относно Гарескос и гареските, сравнява с други местни названия като Гарела, Гариела, определя, че корена е gher-hervorstechen-изпъквам и дава сравнения с гр. χαρία-хълм, възвишение, уелс. garth-хълм, планина [3] с.99. И отново стблг. гора-планина, горъскъ-планински, а съвременната гора-лес ги няма, пропуснати са, а те са най-добрите кандидати, не само поради звуковата прилика, а поради факта, че гареските обитават планински, горист регион, а и самия град Гарескос е на възвишение.

Разбира се Гарескос не е единственото древно местно название обяснимо на български език. Едва ли има някой, който да не е учил за това как през 705 година княз Тервел получава от Юстиниан Ринотмет областта Загора. Ако трябва да вярваме на официалните теории, то това име не би трябвало да се среща по време на Античността изобщо. То обаче е споменато около 600 г. по-рано от времето на Тервел, от Ариан Никомедийски под формата Ζάγωρα [5] c.727.

Кипертова карта на Мала Азия с указана локация на град Загора

Град Zagora се среща и на Кипертовата карта, незнайно защо обаче е пропуснат в картата на Самюъл Бътлър, но от друга страна, там също е дадено нещо ценно, а именно това, че региона на Загора е обитаван от траките халиби. Подчертан е и релефа на областта, вижда се, че градът е бил зад планински хребет, а това подвърждава българската етимология (Загора = отвъд, зад планината).

Карта на Самюъл Бътлър с указана локация на траките халиби

Трябва да се уточни, че става дума за селище в Мала Азия, но тя е обитавана от дедите ни още в най-дълбока древност. Неслучайно Димитри Хоматиан казва, че българите от негово време са носили името мизи в миналото, а и, че тези мизи, които са обитавали района край Бруса (днешна азиатска Турция) са прогонени на север от Александър Велики [6] c.166.

Дълги векове преди времето на Ариан, всеизвестният Омир също е дал интересни названия  на реки в своята работа “Илиада”. Най-важното за нас е името на река Пеней/Πηνειός защото тя тече в Тесалия – домът на Ахиловите мирмидони.Te ca xoрата, които Йоан Малала отъждествява с българите [7] c.208.

                     Карта на Тесалия с указана локация на река Пеней

На това твърдение на гръцкия автор, повечето наши учени гледат с насмешка. Да, но ако Малала се бе заблудил, то в древните владения на Ахил не би трябвало да се срещат древни названия на реки и селища от български характер. Все пак, ако даден народ не обитава една област в определен период от време, този народ просто няма как да остави свои названия, присъствието е задължително.

Нека видим как стоят нещата реално. Акад. Вл. Георгиев подлага на анализ най-древните хидроними и топоними на Балканите и за името на река Пеней/Πηνειός, споделя, че се тълкува със ст.сл. (стблг. б.моя) пѣна-пяна [8] c. 20. Река с идентично име тече и на територията на Пелопонес, чието население във времето преди Троянската война се състои предимно от траки, като това е казано от ясно по-ясно от Страбон. Проблемът явно е в това, че тълкуването на речното име става с помощта на българския и ако примера бе само един, то би могло да се каже, че се касае за случайност. Примерът обаче не е само един.

В Тесалия е и планината Ὄλμπος/Олимп – седалището на боговете.  Акад. Георгиев смята, че названието притежава значение отломки, парчета и предлага обяснение със санскр.гл. lumpáti-чупя, правя на парчена [8] 18. C това съм съгласен, но санскр. lumpáti отговаря точно на блг. лумя-ломя, лупам-ломя, удрям, олупвам-удрям, олумвам-чупя диал. Името Ὄλμπος/Олимп е дадено от дедите ни, които в дълбока древност са назовавани мизи. В Малозаийската Мизия също има Олимп, а и част от мизите са наричени олимпени [9] Strab.XII.4.10.

Как тези наши предци са дошли в Тесалия обяснява Херодот, според когото още преди Троянската война мизите и тевкрите покорили цяла Тракия, като стигнали чак до река Пеней [10] VII.20. Става дума точно на тази тесалийска река, чието име се тълкува с пѣна-пяна. Явно Йоан Малала е знаел добре какво говори отъждествявайки древните жители на Тесалия с българите.

Освен Плиний, Ариан и Омир, има и други стари автори, които ни помагат да разгадаем названията дадени от дедите ни. Преди около 2000 години Страбон съобщава нещо, което е от голямо значение. Става дума за най-древното име на река Дунав, а то е Матоас/ Mατός [11] VII, fr.65.

Владимир Георгиев споменава виждането на Паул Кречмер относно това, че названието Mατός/Матоас е скитско, т.е. иранско, но от своя страна дава аргументи за тракийския произход [12] c. 25-26. Спорът дали името е скитско или тракийско е излишен понеже според Стефан Византийски, скитите са тракийски народ [13] c.578.

Не е ясно само защо немския учен Кречмер пледира за тълкуване “wallen, sprudeln” – бликам, след като Страбон отдавна е пояснил значението на Mατός/Матоас с гр. Ἄσιος-мътен [11] VII, fr.65. Дунавът е голяма, бавно течаща река, която когато приижда е мътна. Поради тази причина, превода на Mατός/Матоас като мътещ, мътен е напълно логично.

По-интересно е, че съществува българска река Мътивир. Тя е приток на Тополница, а името ѝ е определено като българско [12] c.54. Значението на названието се обяснява с глагола мътя, който притежава диалектен вариант матя. Съществуват производни като матан-мътеница, айран, матана-млечен продукт, мътан-обезмаслено мляко [14] c.432-433.

След като Мътивир е българско название, което несъмнено е сродно на Матоас, то това означава, че хора говорещи древен вариант на нашата реч са дали името Матоас преди повече от 2000 години. Един език обаче си има носители, т.е. ясно е, че земите от долното течение на Дунава са обитавани от наши предци по време на Античността. Това го доказва и доминантния антропологичен тип у нас.

Въз основа на мащабни изследвания във всеки регион на България, д-р Методи Попов и неговите колеги стигат до следния извод: “Антропологичните типове, които влизат в състава на съвременния български народ принадлежат  изцяло към европидната раса. Между тези антропологични типове първо място по разпространение, съгласно подробните данни от нашите изследвания заема понтийският, или черноморският тип.” [15] с. 260.

Историците може да твърдят, че древните балкански жители наречени траки са се изгубили като народ, бивайки незначително малцинство в края на VII век. Реалността обаче показва нещо съвсем различно. В никакъв случай не може да се говори за подмяна на населението по простата причина, че понастоящем, в България най-често срещания антропологичен тип е същия като този от времето на Херодот.

Да, с течение на времето у нас са проникнали чужди етнически елементи, но елементи, не компактни маси хора от северен, или азиатски произход. Ако следваме логиката на казионните учени, то трябва да кажем, че в Гърция не живеят потомци на старите гърци, а съвременните италианци нямат нищо общо с господарите на света по време на Античността – римляните. 

Дали някой на запад, или при южните ни съседи ще се съгласи с тази “логика”? Hикой не би приел подобно твърдение, нали? Нас обаче могат да ни унижават и баламосват без проблем?

За изчезване езика на народа на Орфей също не може да се говори. Древните названия Матоас, Гарескос, Дибалтум, Загора, Пеней и т.н. са доказателство за това, понеже са обясними с нашите думи матя-мътя, размътвам, горъскъ-горист, балтии-блато, за-за, отвъд, гора-планина, пѣна-пяна. Тези, а и други важни доказателсва за жалост бяха покрити с планини от подвеждаща, невярна информация, а ценни подробности бяха премълчани.

Това, че чужденци са се опитали да осакатят нашата история е разбираемо. Трудно е за разбиране поведението на тези наши учени, които упорито отказват да признаят, че сме потомци на народа, от който са произлезли Залмоксис, Орфей и Спартак. Всеки може да се заблуди, няма безгрешни хора, временното объркване е нещо съвсем нормално.

От друга страна, систематичното игнориране на важна информация не е нито случайност, нито грешка, а по-скоро осъзнато защитаване на едно вредно, безумно статукво (дано да се лъжа).

Не е редно в науката да съществуват догми. Новите данни трябва да доведат до промяна на теориите, но въпреки, че през последните петдесет години се появи огромно количество информация, тя не само не се използва, но дори се игнорира.

По-лошото е, че се създават и поддържат нови заблуди като теорията за иранския произход на старите българи. Човек остава с впечатлението, че някой е поръчал корените на народа ни да бъдат поставени колкото се може по-далеч от Балканите.

Защо обаче, кому е нужно това безумие? Защо да подаряваме на други това, което принадлежи на нас? Древните ни предци познати в историята под името траки, са хората създали първата писменост и първите градове на Европа – селищата край Провадия и Юнаците. Дедите ни са откривателите на колелото предизвикало революция в развитието на обществото. Траките научиха гърци, римляни, келти и германи на организирано земеделие и скотовъдство, дадоха също безценни знания по металургия.

Днес е времето когато трябва да поискаме своето, да се борим докато го получим и да го пазим така, както се пази нещо свещено. Реално погледнато, нашето наследство е свещено защото приносът на дедите ни не е само в материалната сфера, но също и в духовната. Най-вече в духовната, защото без Орфей, Тамир, Лин, Евмолп, Имарад, Аварис,  Залмоксис и др., не само културата на Елада, но също тази на келтите и римляните, никога нямаше да достигне висотата си. Европа трябва да разбере това и никога повече да не го забравя.

Умолявам коментиращите да се придържат към културен тон, благодаря предварително!

Готов съм да дам допълнителна информация на всеки, но ако някой желае да дискутира, нека се регистрира и да покаже своето име и лице както правя аз. Toзи, който е напълно уверен в правотата си, не би се крил в сянката на анонимността.

Използвана литература:

 1.R.Katičić, Ancient Languages of the Balkans, Mouton, The Hague-Paris, 1976;

2.W.Tomaschek, Die Alten Thraker Eine ethnologische Untersuchung, Verlag der Ӧsterreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien, 1980;

3.D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Verlag der Ӧsterreichischen Akademie der Wissenschaften, Schriften der Balkankomission, Linguistische Abteilung, Herausgegeben von Dimiter Detschew in Sofia, Wien, 1957;

4.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;

5.J.Lemprieré’s Classical Dictionary, Bracken Books, London, 1994 ;

6.Ю.Хаджи Димитрова, Gothi qui et Getae, Готи сиреч гети, Перпериком, София, 2012;

7. Гръцки извори за българската история, Т II, ред.И.Дуйчев, Г.Цанкова-Петкова, В. Тъпкова-Заимова, Л.Йончев, П.Тивчев, БАН, София, 1958;

8.V.Georgiev, La Toponymie Ancienne de la Peninsule Balkanique et la these Mediterraneene, Linguistique Balkanique, III, pasc.I, Academie Bulgare des Sciences, Sofia, 1961;

9.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 10-12, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 2000;

10. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

11.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

12.Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960;

13.Stеphani Byzantii Ethnicorum quae supersunt ex recensione Augusti Meinekii, Tomus Prior, Impensis G.Reimeri, Berolini, MDCCCXLIX;

14.Български Етимологически Речник, В.Георгиев, Р.Бернар, Ст.Илчев, Й.Иванов, Д.Михайлова, В.Анастасов, Г.Риков, О.Младенова, У.Дукова, М.Рачева, Л.Димитрова-Тодорова, Т.Ат.Тодоров, уч.обс.Е.Машаова,Том III, крес-минго, БАН, София, 1986;

15.М.Попов, Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959;