Показват се публикациите с етикет дунав. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет дунав. Показване на всички публикации

17.01.2024 г.

ЗАГАДЪЧЕН НОВ ТРАКИЙСКИ НАДПИС ВЪРХУ СФИНКС

Съвсем наскоро един приятел ми съобщи, че някакъв учен е направил превод на надпис от Дакия. Ставаше дума за посвещение, изписано върху един особен обект – сфинкс, намерен в околностите на древния град Потаиса [Патаиса, Патависа]. Буквите са дефинирани като гръцки, но въпреки, че думите са представени сравнително ясно, тълкуване с помощта на гръцкия език не може да бъде направено.

 

Изображение на древния артефакт с мистериозен надпис [по Revesz, llustrirten Zeitung, 1847,no.188]

В страницата nauka.ofnews.bg е посочено името на изследователя, който бе направил сензационното откритие. Касае се за Питър Ревес от Университета на Небраска, САЩ.

Даден е и преводът на мистериозното послание: „Ето, поклонете се на светия лъв!”

 

Съвсем коректно е цитирано и изданието на научното списание, в което проф. Ревес публикува откритието си: Inscription on a Naxian-Style Sphinx Statue From Potaissa Deciphered as a Poem in Dactylic Meter; Peter Z. Revesz; Mediterranean Archaeology and Archaeometry; Vol. 23 No. 3 (2023): (In press) Published: Dec 30, 2023; https://www.maajournal.com/index.php/maa/article/view/1209

 

Жалко е само, че не са дадени подробности относно тълкуването на древния текст. Навярно те биха били от полза за нашите траколози и лингвисти, ако разбира се темата ги вълнува. На страницата на Mediterranean Archaeology and Archaeometry; Vol. 23 No. 3 (2023) са представени интересни подробности.

 

Посочена е приликата на намерения [но вече изгубен] артефакт от Дакия със сфинкса от Наксос VI в.пр. Хр., съхраняван в музея на Делфи. Разбира се уточнено е, че Дакийския сфинкс е от по-късна дата – III в. Проф. Ревес смята, че създателят на мистериозния надпис е ползвал гръцки букви, но посланието е на унгарски, или по-точно древна форма на унгарския език.

 

Това твърдения на американския учен ме удиви, но човек не бива да отрича нещо, само защото то изглежда странно. Вярно е, че от гледна точка на историческите извори, а и на археологията, унгарците се появяват в Европа дълги векове след времето когато е направен надписа [III в.], но при наличие на нова информация, ние трябва да се съобразим с нея и да я проверим.

 

Проф. Ревес прави сравнения на сфинкса от Дакия не само с този от о-в Наксос, но и с така наречения сфинкс от Пазирик в Сибир. На плъстен килим намерен в гробница на скитски вожд е изобразено свръхестествено същество, което американския учен нарича сфинкс, но каква точно е връзката със старите унгарци аз така и не успях да разбера.

 

Не разбрах и защо трябва да се прави връзка между свастиката от гърдите на сфинкса от Дакия със свастиката от староиндийската религия. Все пак свастиката се среща на Балканите хилядолетия по-рано, ползвана е на Балканите и по време на Античността, Средновековието, а и в ново време, защото е символ на слънцето. Това прочее е отбелязано от проф. Ревес.

Той допълва, че макара сфинксът да е познат добре в гръко-римския свят, свастика върху статуя на такова митично същество не е манифестирана никъде, а на изображението от Пазирик може да се говори за стилизирана свастика. По този начин можело да си приеме, че хората създали сфинкса от Потаиса [Патаиса, Патависа] са имали религия съчетаваща гръцка и средноазиатска традиция.


Не съм специалист по древните религии на Средна Азия, поради това се въздържам от коментар по отношение на твърдението на г-н Ревес. Само ще добавя, че религиозния синкретизъм е познато явление в Европа. Дали обаче в случая се касае за някаква особена вяра, в която са вплетени елементи от гръцки и средноазиатски вярвания?



                Изображение на надписа в разгънат вид [по Revesz]



 Изображение и транслитерация на надписа в разгънат вид [по Revesz]

Да преминем към особеностите на епиграфския паметник и разбира се тълкуването на американския професор. Като цяло съм съгласен с разчитането на буквите. Четенето на проф. Питър Ревес е следното: IMAIMATIΘIERESARSΛAN [ИМАИМАТИТИЕРЕСАРСЛАН]

Към края на надписа аз лично виждам не буква Л, а по-скоро Д [Δ]:

IMAIMATIΘIERESARSΔAN [ИМАИМАТИТИЕРЕСАРСДАН].

 

Ето и тълкуването на Ревес:

IMA = ime 'eто, виж' унг.

IMAT = imad ‘почитане, вяра’ унг.

IΘ = itt ‘тук’ унг.

IERES = hires – древноунгарска дума навярно сродна на стгр. ίερός – свещен, но в случая означаваща ‘славен‘.

ARSΛAN = oroszlan ‘лъв’ унг. [реално заемка от турски].

 

Според американският учен значението на посланието: IMA IMAT IΘ IERES ARSΛAN e: „Ето, поклонете се на светия лъв!”. Проф. Ревес ползва хипотетични древноунгарски думи, някои имащи паралел с турския, а други с гръцкия език. Макар всяка реч да притежава заемки, смятам за странно в такова кратко послание да се срещат думи от три различни езика.

Моето виждане относно характера на надписа, а и неговото значение е съвсем различно. Смятам, че на първо място ние сме длъжни да се съобразим с името на древното населено място, в което е намерен сфинкса. Както вече бе споменато – това е дакийското селище Потаиса [Патаиса, Патависа]. Неговото название не е нито римско, нито гръцко, нито тюркско, нито пък може да се обясни на унгарски език.

 

Съдейки по варианта Pata-vissa, смятам, че може да се направи съпоставка с името на друго дакийско селище и то е  Berzo-vis [*Брѣза – бреза, вьсь – село]. При анализа на топонима Pata-vissa акад. Георгиев смята, че елемента -vissa може да се изтълкува със стблг. вьсь – село и др. [Георгиев, 1977, с. 207]. Относно Pata- нашият учен търси връзка със санскр. sphata ‘едър, силен’, но аз лично смятам, че стблг. падѫ – падам е по-подходящ кандидат. В такъв случай името на селището, в което е намерен сфинкса притежава значение ‘село намиращо се в падина, село в ниско място', като разбира се то е българско.


Колкото до надписа – смятам, че се касае за фригийски диалект. Поради това разделям думите по различен начин: IMAI MATI ΘIERES ARSΔAN = ИМАЙ МАТИ ТИЕРЕС АРСДАН.


На пръв поглед само думата МАТИ съответства на стблг. мати – майка, но ние трябва да се съобразим с древността на езика, а и да потърсим паралели във фригийската ономастика.

Благодарение на трудовете на руско-израелския учен Владимир Орел и работещия в университета на град Лайден, Нидерландия Александър Любоцки [ползващи трудове на К. Брикс и др.] научаваме важни неща.

 

IMAI – ИМАИ може да се съпостави на фриг. Iman – лично име, а и iman – образ, изображение [статуя], Imeneia – епитет на богинята-майка.

 

MATI – МАТИ означава майка.

 

ΘIERES – ТИЕРЕС е лично име, съответстващо на тракийското име Терес.

 

ARSΔAN – АРСДАН отговоря на фриг. Areaystin [Ареястин] – епитет на фригийската богиня-майка, изведен от название на фригийско селище.

 

Нека видим и какво е значението на посланието:

 

IMAI – ИМАИ e съпоставимо на стблг. имѫ сѧ – отдавам се на нещо, в случая може да се изтълкува като епитет със значение  всеотдайна [в дат.пад.ед.ч.].

 

MATI – МАТИ отговаря перфектно на стблг. мати – майка.

 

ΘIERES – ТИЕРЕС – Терес е представено в особен вариант, който явно е характерен за диалектите на север от Дунава. Там името на бесите не се представя като Вεσσί, а като Вίεσι [Detschew, 1957, c. 57]. С други думи: типичните за земите на юг от Дунава Терес и беси, на север от Дунава притежават варианти Тиерес и биеси, бьеси.

 

ARSΔAN – АРСДАН отговоря на фриг. Areyastin [Ареястин] – епитет на фригийската богиня-майка, изведен от название на фригийско селище, но в случая е фамилно име изведено от топоним. Връзка можем да потърсим с името на обитавалите земите на север от Дунава траки арс-иети и eлемента -данос от предгръцкия хидроним Ηρι-δανός.

Въпреки териториалната отдалеченост на Дакия и Фригия, паралели в топонимите съществуват. Като пример може да се даде Acmonia - име на селище в Дакия, но и във Фригия, а тълкуване можем са получим с *акмьнъ - камен, камък.


Значението на посланието е: На всеотдайната майка, Терес Арсдан [посвети]. А в съвременен словоред ще се получи: Този предмет Терес Арсдан посвети на всеотдайната богиня-майка.

 

Едва ли статуята на сфинкса е направена специално като дар за богинята-майка. По-скоро се касае за обект, който е купен или взет от някое светилище от гръцка колония по западното Черноморие. Важното в случая е това, че намираме следи от фригийски диалект на север от Дунава. Явно фригите са близки роднини на даките, защото облеклото на двете групи е идентично. Погребалните могили на фригите, по-специално тази на цар Мидас са от същия тип, който се среща в земите на даките, а разбира се и в земите на мизи, беси, одриси.

 


Тълкуването на надписа с помощта на българския език не е произволно. Аз се съобразявам с историческите извори, в които българите [или поне част от българите] са отъждествени с даките. Съобразявам се с факта, че името на селището, в което е намерен надписа е обяснимо с помощта на старобългарския език. Съобразявам се с това, че в Именника се говори за наше княжество, което е съществувало на север от Дунава през II в., т.е. по-рано от създаването на надписа. Съобразявам се и с факта, че фригийските глоси и думи като зелкия, гелавос, давос, багайос, ексис, земело, белте са тълкувани от различни лингвисти с помощта на: зелка, зълва, давити, богъ, еж, землia, блато. С други думи – налице са всички предпоставки да се направи опит за тълкуване с помощта на българския език.

 

Съмнявам се, че нашите траколози и лингвисти ще се съгласят с моето виждане, но пък ако те имат различно мнение по въпроса, нищо не ги спира да обърнат внимание на интересния писмен паметник и да представят свое тълкуване. Редно е да използваме всяко късче информация, което ще ни позволи да разкрием истината за корените си. И не просто е редно да се стори това, но е и наложително, защото в последно време враговете на истината са се активизирали и макар да са шепа хора, продължават да фабрикуват манипулации, които внасят объркване у нашите сънародници.

 

В крайна сметка лъжите ще лъснат, в крайна сметка истината ще излезе и ще бъде приета въпреки ориенталският фанатизъм, с който бива потискана от определени индивиди, служещи на чужди организации. Всеки ще си получи заслуженото, а нашият народ най-сетне ще разбере, че историята му не започва през прословутата 681 г., а поне 6000 години по-рано.

 АКО ЖЕЛАЕТЕ ДА ПОДПОМОГНЕТЕ МЕН И МОЯТА ДЕЙНОСТ, ВЕЧЕ ИМА ВЪЗМОЖНОСТ

Pavel Pavlov Serafimov

IBAN

NL32 REVO 7367 5118 23

 

 

Използвана литература:

1.Revesz Peter Z., Inscription on a Naxian-Style Sphinx Statue From Potaissa Deciphered as a Poem in Dactylic Meter;; Mediterranean Archaeology and Archaeometry; Vol. 23 No. 3 (2023): (In press) Published: Dec 30, 2023; https://www.maajournal.com/index.php/maa/article/view/1209.

2.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

3.Detschew D., Die Thrakischen Sprachreste, Östereichischen Akademie der Wissenschaften, Philosophisch-Historische Klasse, Schriften der Balkankommision, Linguistische Abteilung, herausgegeben von Dimiter Detschew in Sofia, in Kommission bei Rudolf M. Rohrer, Wien, 1957.

4.Lubotsky A., The Old Phrygian Areyastis inscription, Kadmos 27,1 (1988), p.p. 9 – 26.

5.Orel V., The Language of the Phrygians, Description and Analysis, Caravan Books, Delmar, New York, 1977.

 

 

 

7.01.2024 г.

ГРУБИТЕ ГРЕШКИ В ДАТИРОВКИТЕ И ПЕЧАЛНИТЕ ПОСЛЕДСТВИЯ

Историческите извори често съдържат важна информация, но само на тях не може да се разчита. Причината е проста – както някои от старите автори, така и по-късните преводачи и редактори са лъгали. Някои по принуда, а други поради това, че им е заплатено добре да създават манипулации. Имало е и такива, които с удивителен фанатизъм са внедрявали лъжи, защитавайки политическите интереси на своите държави и управници.

 

Карта на Мизия и Панония, с отбелязани локации на Сирмиум - Стремска Митровица и Бонония - Видин (по Дройзен)

Ако погледнем към историческите извори за появата на българите, ще установим с удивление, че датировките, а и версиите са доста различни. Ако се доверим на Касиодор, цитиран от Орбини, българите са на Балканите още през IV в., защото според Касиодор през 390 г. българите се сражават с легионите на Тедосий Велики (379 – 395 г.) край град Сирмиум.

 

Българите са локализирани отново край Сирмиум, през 480 г., от стария автор Йоан Антиохийски, който определя дедите ни в случая като съюзници на император Зенон.

 

В Манасиевата хроника се твърди, че българите завземат земята си по времето на император Анастасий (491 – 518 г.). В текста се споменава, че дедите ни навлизат от запад, превземат Видин и земите край Охридско.

 

Не бива да забравяме и сведението на Димитър Хоматиан (прев. Ал. Милев), който определя българите като потомци на траките мизи и определя завзетата от тях земя като огромна: “със страшна войска преминали  Дунава и завзели всич­ки съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия”.

 

Сирмиум е в област Панония, а Видин е в Мизия, разстоянието между двете селища е около 280 км, т.е. не е значително голямо и така става ясно, че можем да говорим за вековно българско присъствие на Балканите и то в една и съща област. Прочее, край Сирмиум е намерена керамика с черна излъскана повърхност и керамика с прави или вълнообразни линии. Такава има и в Плиска, но датировката е фрапираща. Панонската керамика е датирана като спадаща към Античността, а нашата е определена като направена през Средновековието.  

 

Споменатите до тук исторически извори се подкрепят от археологическите находки от Панония, Сърбия, където учени са предложили адекватна датировка на съдовете. А у нас явно се следва недоказаното вярване, че Плиска е строена през Средновековието и просто няма как там да има керамика от времето на Античността.

 

Да, но в Плиска са намерени голям брой тухли с надписи DULES, DIONIS, а те са датирани IV в. Край Южната Порта на Плиска е намерен релеф на Тракийския Херос в почти естествен ръст. Според археолога Атанас Милчев, забележителният артефакт е от III в. и не е ползван като сполия, т.е. за запълване на стени, а е имал някаква функция, за която разбира се нашият учен не посмява да говори.

 

Печати на римски тухли от Плиска, с надпис Дулес (ИРАИК X)

Всяко свързване на траките с построяването на Плиска е табу в нашите археологически среди и всеки, посмял да заговори на тази тема е злобно критикуван, нападан, осмиван.

 

Предпазливостта на Атанас Милчев е напълно разбираема, но по-късно, през 1991 г. той намира смелост и съобщава за това, че някои от изследователите на Плиска са укривали и унищожавали неудобни артефакти: “Късноантични и ранновизантийски археологически материали недобросъвестно се укриваха или унищожаваха при провежданите археологически разкопки в Плиска и Преслав...”

 

Един друг археолог, а именно Стамен Михайлов съобщава за важно откритие на колеги, които при разкопки в тракийското селище Сучи-дава намират керамика с гравиран знак IYI в. и я датират IV – V в. Михайлов споменава и за откритията на други археолози – Тодоровч и Церманович, намерили съдове на 7000 г., с гравиран знак IYI.

 

Убеждаваме се, че има предостатъчно исторически извори, които подкрепени от данните на археологията доказват, че българите са били на Балканите още по времето на Античността, а разбира се и по-рано.

 

За жалост у нас се разчита на други исторически извори, а датировката на важни артефакти май се прави така, че да пасне на общоприетите заблуди за времето, в което може да се говори за трайно присъствие на българи на юг от Дунава.

 

Сравнения на тракийски строежи от времето на Античността и стените на Плиска

Често цитираната от манипулатори хроника на Михаил Сирийски съдържа удобна за статуквото информация. Там се прокарва лъжата, че по времето на император Маврикий (582 – 602) група скити, около 10 000 души, идвайки от азиатската планина Имеон, под водачеството на Болгариос се настанява в земите на юг от Дунава с разрешение на императора. В Сравнение с Манасиевата хроника, разликите са фрапиращи – посоката на идване тук е от изток, няма война с империята, а и времевия диапазон е друг, по-късен.

 

Теофан Изповедник и патриарх Никифор също дават сведения, които не пасват нито на данните от Манасиевата хроника, нито на налудничавите твърдения от хрониката на Михаил Сирийски. Живелите преди Константин Манасий и Михаил Сирийски летописци представят съвсем различна картина. Те изказват твърдението, че Римската Империя води война с българите по времето на Константин IV (668 – 685 г.) и преживявайки срамно поражение, е принудена да плаща данък на българите.

 

Отклоненията са забележително големи. Времевия диапазон на идване на българите е около 300 години, а това е огромен период. Посоката на нахлуване е напълно различна: Касиодор и Манасий локализират първите български завоевания в западната част на страната ни, а Михаил Сирийски, Теофан и Никифор говорят за идване от изток. Освен това, Константин Манасий, Теофан и др. пишат за война на българите с Римската Империя, а според Михаил Сирийски дедите ни получават земя поради милостта и благоволението на император Маврикий.

 

Докато Михаил Сирийски определя само Мизия като земя на българите, то Димитър Хоматиан съвестно добавя за “Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия”.

 

Огромни са разликите в работите на различните автори, нали? Някои летописци, а и преписвачи, редактори са лъгали здраво и това обяснява защо ранните сведения за дедите ни са толкова противоречиви. За жалост при археолозите също се срещат индивиди, чието поведение е меко казано странно. За определени неадекватни датировки вече споменах, но сега ще дам още примери.

 

Докато Стамен Михайлов датира старобългарския некропол от Нови Пазар IV – V в. и споменава, че старобългарската керамика има близки паралели у нас ще в керамичното наследство на местните племена от късноримската епоха, то Станчо Ваклинов предлага  датировка VIII в.

 

От една страна Михайлов вижда традицията на старобългарската чернолъскава керамика като древнобалканска, започваща още през Меднокаменната епоха на Тракия (т.е. преди около 7000 г.). От друга страна обаче Ваклинов е склонен да види връзка между материалната култура на дедите ни с народите от Минусинската долина в Алтай, Сибир. Както датировката, така и мястото, на което трябва да се търси керамиката са фрапиращо различни.

 

Относно руните на старите българи, а и знакът IYI, Ваклинов смята, че са свързани с тюркската писменост. Михайлов е принуден да поддържа виждането за тюркския произход на старите българи, но поне публикува сведения на Тодорович, Церманович и др., от които става ясно, че знакът IYI присъства на Балканите около 5500 години преди появата на тюрките в историята. Дори да не знаехме тази важна информация, от други колеги на Михайлов идват сведения за балканска керамика от IV – V в., по чиято повърхност е гравиран свещения за дедите ни знак IYI. А за тюркска писменост можем да говорим около два века по-късно.

 

Ваклинов е запознат с труда на Успенски, но този учен отбелязва в сборника ИРАИК X, че най-близките паралели на старобългарските руни се явяват древната критска и троянска писменост. А те са използвани още през Бронзовата епоха и могат да се свържат с траките. Големият брой паралели между критските знаци и нашите руни би трябвало да накара Ваклинов да преосмисли виждането си, но уви – нищо подобно не се случва. Пренебрегването или премълчаването на важни данни подпомага налагането на безумната теория за сибирската прародина на дедите ни.

 

Като аргумент за това, че траки и българи са напълно различни народи, някои специалисти подчертават, че разликата между тракийската и старобългарската материална култура е огромна. За керамиката обаче се уверихме, че една и съща керамика от един и същи некропол е датирана съвсем различно. Михайлов пледира за

IV – V в., т.е. времето когато земите на юг от Дунава са населени предимно с траки. Ваклинов обаче смята, че датировката е VIII в. Така става ясно, че всичко зависи от гледната точка, а не от прецизно и съвестно изследване на артефактите.

 

Разликата между местната балканска керамика и старобългарската съществува във въображението на определени специалисти. Разбира се говорим за съдове от един регион и сравнително близки времена на направа.

 

Разлики се търсят и в изделията от благородни метали. Станчо Ваклинов е убеден, че съкровището от Шеремет (Бързица) е старобългарско и е от VIII в. сл. Христа. Днес обаче знаем, че въпросното съкровище е около 1500 години по-старо, то е от VIII в. пр. Хр., т.е. тракийско. Отново се уверяваме, че разликите между старобългарски и тракийски артефакт се крият във въображението на специалистите и желанието им да запазят статуквото.

 

В спорове с опоненти ми е подхвърляно, че старобългарските погребални обреди са напълно различни от тракийските. Ако държим сметка с това, че траките на юг от Дунава са под римска власт I – VII в., то за такъв период от време е съвсем нормално да се появят и наложат разлики в погребалните обичаи. Да обаче дори в римския период има тракийски погребения с жертван кон и куче. Тази традиция съществува в Тракия от дълбока древност. Конското жертвоприношение е познато и на обитавалите Атика през Бронзовата епоха микенци (а по думите на Страбон Атика някога е принадлежала на траките).

 

Ваклинов пише за конско жертвоприношение при старите българи, споменава и това, че над някои старобългарски гробове е издигана и могила, “навярно на някой хан”,  търси паралели с обреди на народите обитаващи Сибир, но забравя, че издигането на могила над гроба на благородник и жертването на кон е древна тракийска традиция.

 

Едни от най-добрите методи да се датира определено погребение се явяват монетите. За жалост и тук се правят недобросъвестни манипулации. Стамен Михайлов съобщава за такива действия от страна на наши специалисти: “В некропола в Нови пазар бе намерена монета в ръката на покойника от гроб № 26. За да се елиминира като надежден материал за датиране, тя бе обявена за амулет.” Понеже монетата е римска, то става ясно, че е вярна датировката на Михайлов: IV – V в. Удобната датировка VIII в. е постигната не със съобразяване на намереното, а се явява само едно голо внушение, с цел да се изкарат българите народ, който се установява на юг от Дунава едва след VII в.

 

Традицията на удобно за общоприетите теории датиране засяга и строежите. Археолози като Милчев, Михайлов и др. пледират за късноантичен произход на Плиска, т.е. когато областта е обитавана от траките, но други археолози решават, че старата ни столица е строена през Средновековието. Авторът на Старините на Константинопол твърди, че Плиска е от времето на Константин Велики, посочва точната сума отделена за строежите, споменава и имената на хората, които императорът е назначил за отговорни за строежите. От това повече подробности здраве му кажи.

 

От друга страна хората твърдящи, че Плиска е строена от византийски, сирийски, или арменски автори нито могат да посочат поне един исторически извор, нито са в състояние да обяснят защото методите и материалите ползвани при строежите на старата ни столица са типични за времето на Античността.

 

Доста забавни са опитите на Ваклинов да отрече истинската датировка на строежите на Плиска. Той дава следната аргументация: “Строителството с едри каменни квадри, което отличава още първите монументални строежи в Плиска, а след това и главните строежи в другите хански аули в Североизточна България, има известни стари традиции в Мала Скития, датиращи още от края на римската епоха — IV в. Но строителство с такъв характер отличава и византийската Таврика, и то тъкмо в епохата, когато започват интензивните връзки на прабългарите в Приазовието с градовете там (V—VI в.).

 

Очевидното не може да се отрече – в Тракия има традиция на строеж с едри квадри, но за да се елиминира ранната датировка, се посочва, че на около 500 км на изток, в Крим, също има такава традиция…все едно това ще заличи факта, че в същата област, в която е Плиска, траките строят с едри квадри и хоросан, още по времето на Константин Велики – IV в.

 

Има едно изказване, че не е важно кой и как гласува, а кой и как брои гласовете. Това май важи за историята и археологията. Не е важно каква информация е налична, важно е кой е как прави интерпретация. Дори да съществуват планини от данни свидетелстващи за едно, някои изследователи могат без проблем да пренебрегнат сведенията и да представят само данни, които им отърват.

 

В такъв случай не е за чудене, че представителите на българската наука все още не са намерили истина за произхода на Аспаруховите българи. Държа да отбележа, че храня уважение към повечето наши историци, езиковеди и археолози. Зная, че не им е лесно да работят на мизерна заплата, зная, че системата предразполага към корупция, а и защитава корумпираните.

 

При такива условия е истински подвиг да останеш в руслото на науката, за това и уточнявам, че моята критика не е към научното съсловие като цяло, а към шепата политизирани, а навярно и финансирани от чужди сили елементи внедрени в научните среди. Те разполагат с влияние, а и умеят да окажат натиск на инакомислещите с груб език и заплахи. Създаден е ужасен, порочен кръг и се надявам да успеем да сложим край на това безобразие, в противен случай ще дойде край на България.

 

Това не е преувеличение, ни най-малко не е преувеличение. Идват трудни времена, може би най-трудните и най-страшните в човешката история. Само сплотени, горди и вярващи в себе си хора ще съумеят да се справят с трудностите. Вярвам в силата на народа ни, вярвам в неговите способности, дано само се събудим навреме, за да може да има и в следващия век България!

 

 

1.09.2019 г.

ИСТИНСКИЯТ ОБЛИК НА АТИЛА И НЕРАЗРЕШЕНИТЕ ЗАГАДКИ НА ИСТОРИЯТА


Поради многолюдието си, а и завидна военна мощ, хуните предизвикват страха на немалко народи. Успешната военна тактика на хората на Атила, способността им да нанасят мълниеносно бързи удари и да се отдръпват също така бързо, шокира не един пълководец. С такъв враг е трудно да се води война, като Рим разбира това най-добре. Силно впечатлени са и германите, които вплитат образа на Атила в своите саги и това не е случайно защото тюрингите, бургундите, скирите, част от франките и т.н. са били подвластни на хуните.

Съвсем естествено е, че народ, който се явава реална заплаха за всеки, би бил демонизиран. Това е причината хуните да бъдат изкарани по-черни и от дявола. А причината старите българи да бъдат определени като тюрки и пришълци на Балканите е това, че дедите ни многократко са отъждествявани с етноса, към който принадлежи Атила. Теофан Изповедник използва израза уногондурите-българи. Патриарх Никифор предпочита формулировката така наречените хуни и българи.

Хуните обаче не са тюрки и нямат роднинска връзка с тях. Нито един стар автор, който е виждал тези хора не ги е нарекъл тюрки, нито пък ги е описал като хора с неевропеидни черти.

Най-важно е свидетелството на Приск Панийски поради това, че той лично се среща с хуните и прекарва известно време сред тях. Приск посещава резиденцията на Атила и дава описание на селище с къщи направени с греди, които са добре изгладени. Домът на хунския владетел се отличава с това, че има две кули. Не срещаме изобщо споменаване на юрти, шамани, кумис, няма споменаване и на тюрска реч:

“Having waited for some time until Attila advanced in front of us, we proceeded, and having crossed some rivers we arrived at a large village, where Attila's house was said to be more splendid than his residences in other places. It was made of polished boards, and surrounded with a wooden enclosure, designed, not for protection, but for appearance. The house of Onegesius was second to the king's in splendour, and was also encircled with a wooden enclosure, but it was not adorned with towers like that of the king.”


Приск (цит. от Г.Ценов) обяснява, че хуните употребяват питие, което е направено от мед и го наричат медос, преводът разбира се е излишен. А за питието направено от житно растение, летописецът споменава, че името е камос. Дали камос има връзка с тракийската глоса кемос-вид растение, или както казва Ценов, е ранен варинат на нашата дума комина е въпрос на друга тема.

В случая е важно това, че предадените от Приск глоси нямат нищо общо с речта на азиатските народи, нито пък с тази на иранци и кавказци. Третата хунска глоса е предадена от Йордан, който твърди, че хуните наричат помена страва. 

До ден днешен думата е употребявана от украинците за погребално угощение. Прогресивни изследователи като Ганчо Ценов и Александър Мошев свързват хунската глоса страва със стръв (старото значение на тази дума е храна бел.моя) а и със струвам-правя помен на близък човек.

Сведенията на Приск Панийски са ценни не само поради глосите. Благодарение на този автор разбираме, че хуните спадат към европеидната раса. Приск не е в състояние да направи разлика между поданик на Атила и бивш свой сънародник. А благодарение на Амиан Марцелин разбираме, че хуните не само са европеиди, но и са със светли коси.

Описвайки аланите Марцелин твърди, че почти всички от тях са едри хора със светли коси, като си приличат с хуните по всичко. Единствената разлика е в това, че аланите са по-цивилизовани: “Moreover, almost all the Halani are tall and handsome, their hair inclines to blond, by the ferocity of their glance they inspire dread, subdued though it is. They are light and active in the use of arms. In all respects they are somewhat like the Huns, but in their manner of life and their habits they are less savage.”-Am.Marc.XXXI.2.21


За етническата принадлежност на аланите получаваме сведения от познаващият ги от личен опит Прокопий Цезарийски. Той определя аланите като част от семейството на готите, като разбира се нееднократно е пояснил, че готи е алтернативно название на гетите -  Proc.V.1.3, Proc.V.24.30, Proc.III.3.1:


“Alani and certain other Gothic nations” https://en.wikisource.org/wiki/History_of_the_Wars/Book_V#I


Не само аланите са причислени към огромното семейство на северните траки гетите, същото важи и за хуните. Отново трябва да се върнем на сведенията на Прокопий защото той познава добре хората, за които пише и не разчита на сведения от втора и трета ръка. Този автор изказва твърдение, че в миналото хуните са били познати като масагети:  “Massagetae whom they now call Huns; and the rest were almost all inhabitants of the land of Thrace.” – Proc.III.11.37


Макар да пише от гледна точна на римски гражданин, а и да е силно предубеден, Йордан дава ценни сведения за масагетите наричайки ги гети и обяснява, че населяват Малка Скития (Добруджа бел. моя) след смъртта на Кир Велики (през VI пр. Христа) и, че град Томи е основан от масагетската царица Томира: “After achieving this victory and winning so much booty from her enemies, Queen Tomyris crossed over into that part of Moesia which is now called Lesser Scythia--a name borrowed from great Scythia,--and built on the Moesian shore of Pontus the city of Tomi, named after herself. “ -Jord.(62)


Да се поставя родство между хуните на Атила и гетите със сигурност би удивило немалко хора, но фактите могат да се проверят. Нека видим какво сме разбрали до този момент:

1.Хуните живеят в къщи от масивни греди и не ползват юрти като постоянно жилище.  

2.Хунските глоси нямат нищо общо с речта на тюрко-алтайците, иранците, кавказците и т.н.

3.Хунските питиета са направени от мед и житни растения, това показва, че са уседнали хора, а не номади.

4.За идване на хуни в Добруджа едва през късната Античност не може да се говори, защото хуните обитават тази област около 1000 години преди времето на Атила.

5.Хуните са отъждествявани с аланите и масагетите (мизо-гетите бел.моя), а те от своя страна с гетите явяващи се доминантна група при северните траки.

Всъщност сведенията показващи, че народът на Атила обитава земите на север от Дунава от дълбока древност и спада към северните траки са повече. В далечното минало облеклото е било белег на етническа принадлежност. Гетите са известни със своите закривени напред шапки.

Този атрибут, известен повече като фригийска шапка е носен и от хуните, но преводачите от ново време са осакатили думите на Амиан Марцелин. Старият автор е ясен: “Galeris incurvis capita tegunt” –Amm.Marc. XXXI.2.6. - “Закривени шапки покриват главите им”, но преводачите решават да представят прилагателното incurves-закривен, като кръгъл и така бива скрита истинската форма на хунската шапка и нейния тракийски характер.



Портрет на царя на северните траки Декебал, изобр. Ion Popescu-Băjenaru / Institutul de Arte Grafice Carol Göbl, 1914 - Cartea omului matur (1919)

Поредната индикация, че хуните са роднини на гетите получаваме от Йордан, който твърди, че след намирането на меча на бога на войната Марс (Арес бел.моя), Атила бил уверен в своята роля на владетел. Същевременно, старият автор е уточнил, че Марс (Арес бел.моя) е тачен от гетите и дори се смята, че той произлиза от тях: “ Moreover so highly were the Getae praised that Mars, whom the fables of poets call the god of war, was reputed to have been born among them. Hence Virgil says:"Father Gradivus rules the Getic fields." – Jord. (40)
https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html
"When a certain shepherd beheld one heifer of his flock limping and could find no cause for this wound, he anxiously followed the trail of blood and at length came to a sword it had unwittingly trampled while nibbling the grass. He dug it up and took it straight to Attila. He rejoiced at this gift and, being ambitious, thought he had been appointed ruler of the whole world, and that through the sword of Mars supremacy in all wars was assured to him." – Jord.(183)

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html


Ако хуните не са роднини на гетите, защо Атила ще отдава такова голямо значение на намирането на меча на гетския бог на войната? 

В работата си “Произходът на Българите“ д-р Ценов дава много интересна подробност засягаща бита на хуните. По време на описаното от Приск угощение на римляни и хуни, гостите пият от златни и сребърни чаши, храната им бива поднасяна на сребърни съдове, а самият Атила се храни от дървена чиния и пие от дървена чаша. Като сравнение, д-р Ценов цитира Диодор, който описва угощението на гетския цар Дромихет и македонския пълководец Лизимах. На македонците били поднесени ястия в сребърни съдове, а гетите се хранели на дървена трапеза. Самият Дромихет и хората му пиели от дървени чаши и рог, а за останалите хора питието било сервирано в сребърни и златни чаши.

Въз основа на тези сведения, Ценов пише: “Съпоставени тези два обичая, се вижда, че са едни и същи и, че хунските обичаи са и гетски обичаи, което за пореден път потвърждава мнението, че хуните са гетски народ.“

 Поредният аспект от хунската култуа показващ връзка с траките е погребалния обред, при който, в чест на починалия се организират игри, в случая конни надбягвания:

“His body was placed in the midst of a plain and lay in state in a silken tent as a sight for men's admiration. The best horsemen of the entire tribe of the Huns rode around in circles, after the manner of circus games...” – Jord (256)  


Около хилядолетие по-рано Херодот пише, че траките излагат тялото на починания на показ, като в последствие биват организирани игри, съревнования и победителят получава голяма награда:

“The manner of burial for the rich among them is this:--for three days they expose the corpse to view, and they slay all kinds of victims and feast, having first made lamentation. Then they perform the burial rites, either consuming the body with fire or covering it up in the earth without burning; and afterwards when they have heaped up a mound they celebrate games with every kind of contest, in which reasonably the greatest prizes are assigned for single combat. This is the manner of burial among the Thracians.”-Her.V.8


Ксенофонт също дава ценни сведения описвайки обреда на одрисите. След като погребали мъртвите си, одрисите изпили много вино и организирали конни надбягвания в чест на починалите: “Odrysians returned, they first buried their dead, drank a great deal of wine in their honour, and held a horse-race.” – Xen. Hellen.III.2.5


Общите елементи на погребалните обреди на хуни и траки са следните:

1.Тялото на благородниците се излага на показ за преклонение.
2.Има погребално угощение.
3.Организират се игри в чест на починалия.

Тези данни са от огромно значение за определяне на етническата принадлежност на хуните, но са премълчани както от Васил Златарски, така и от всички други специалисти посветили се на изучаване на историята на народа на Атила.

Историците, а и лингвистите не са обърнали внимание на факта, че самото име хуни е обяснимо не на тюрски, а на тракийски език и означава благородни мъже. Хуни, или както е по-точно уно-гури може да се раздели на две части. Първата уни срещаме в името на гета Унила, а втората в тракийската глоса агурос-млад мъж.

Едно от най-ценните сведения за етническата принадлежност на хуните е техния антропологичен тип. Разполагаме със сведенията на Марцелин, който сравнява хората на Атила с едрите и светлокоси алани, но допълнителни данни получаваме и от скелетните останки. Ото Менхен-Хелфен пише открити от Минаева скелети на хунска жена мъж, като жената е c височина 1.76 м, а мъжа 1.85 м, но веднага възкликва, че това не може да са хуни!

За учен със завидна ерудиция, Менхен-Хелфен реагира наивно. Вместо да каже, че описанито на Марцелин се потвърждава от археологията, воден от предубеждения, живеещият в САЩ немски учен, решава, че необикновено високия ръст на намерените от Минаева скелети е “доказателство”, че те не са хунски, т.е. следват се не фактите, а предубежденията, както справедливо преди време каза д-р Ценов.

Колкото до монголоидните черти на хуните, Менхен-Хелфен дава интересни подробности като например това, че според едни учени (Heмескери и Вернер) определени хунски черепи намерени в Унгария имат монголоидни черти, а според друг учен (Липтак), въпросните хунски черепи нямат монголоидни черти: “Werner accepted his diagnoses and drew from them far-reaching conclusions.63But the diagnoses seem to be wrong. Liptak measured the skulls again, and his results were quite different from those of Nemeskeri. According to Liptak, none of the skulls shows any Mongoloid admixture.”

Излиза, че в определени случаи учените разчитат на не на точни измервания, а на лично виждане и за жалост следване на приетите стереотипи. Сам немският учен споменава, че поради изкуствената черепна деформация типична за хуните, костите на черепа са така променени, че често е невъзможно да се определят дори белезите на основните раси: “ The artificial, and in particular the circular, deformation affects nearly all cranial indices to such a degree that it is often impossible to determine even the major races.”

Да, намирани са черепи с ясни монголоидни черти, но за това си има обяснение. Както всяка велика сила, хуните са имали поданици и наемници от различен произход. В армията на Великобритания има както хора принадлежащи на европеидната, така и на негроидната и на монголоидната раса. Въз основа на расовата принадлежност на отделни индивиди от войската, не може да се направи извод за етническата принадлежност на благородническата прослойка на Великобритания. Уви, това важно правило е напълно игнорирано от хората проучили историята на хуните на Атила.

Игнорирани са още много други неща. Никой стар автор познаващ хуните не пише за тяхна прародина в Азия, или в Кавказ. През II век Клавдий Птолемей ги разполага в Черноморските степи: “…Carpiani, above whom are the Gevini, then the Bodini; between the Basternae and the Rhoxolani are the Chuni…“- Ptol.III.5


Птолемей е доста начетен а и подробен в своите описания, но при споменаването на хуните, той не ги нарича нито азиатци, нито кавказци, нито новодошъл народ, а това означава, че те са стари поселници на Черноморските степи.

Поне от пето хилядолетие преди Христа Черноморските степи са обитавани от балканци. До това заключение стигат генетици проучващи ДНК на създателите на Триполската култура в Украйна (4600-2600 г. пр. Христа) :

“ Трипольцы, так же, как и их балканские предки, несли в себе материнские генетические линии, характерные для всей земледельческой неолитической ойкумены, уходящие корнями на территорию Малой Азии, прародину европейского сельского хозяйства.”


От времето на Неолита, Халколита, та чак до късната Античност, Балканите и Черноморските степи са обитавани от хора от един  и същ произход. Нашественици в тези региони са гърците, римляните, да не забравяме и келтите, но и трите групи не успяват да променят сериозно генетичния облик на местното население.

Разбира се, поради това, че имат различни съседи, при различните групи наши деди са се появили нови неща в езика, бита и културата, но като цяло старите традици, а и облик на населението са се запазили.

Въз основа на представената тук информация може да се каже, че хуните са потомци на старо балканско население, което още в незапомнени времена се заселва на север от Дунава и Черно Море. Поради климатичните промени настъпили през Бронзовата епоха, част от тези балкански преселници са принудени да акцентуват на скотовъдството, а друга част продължава да се занимава със земеделие. Въпреки различния поминък, двете групи остават част от един  и същ народ, който дели една кръв на хората живеещи на юг от река Дунав.

В работата си “Хунитѣ които основаха българската държава-тѣхниятъ произход и тѣхното християнство”, д-р Ценов стига до следния извод: “Хунитѣ, които основаха българската държава сѫ наричали в старо време скити, готи, масагети, пак скитски племена, които всички живѣеха край Дунава. Тъй че хунитѣ, които основаха българската държава сѫ скити или стари дакийци, а не късни пришълци.”

Във връзка със скитите, трябва да се посочат две много ценни и интересни сведения. Първото е на Херодот, който обяснява, че скитите не обичат чуждата религия и ритуали. Старият автор добавя, че от всички богове, които почитат, скитите правят олтари само на (тракийския бог бел.моя) Арес: “It is not their custom however to make images, altars or temples to any except Ares, but to him it is their custom to make them.” –Her.IV.59


Необикновената почит, която скитите оказват на тракийския бог Арес може да се обясни само с общия произход на траки и скити. Прочее, за това пише Стефан Византийски, който без увъртане заявава: “Скитите са тракийски народ.”



Ето защо в тракийската ономастика срещаме личното име Скитоток, а и племенното название скитени. Един от първите, които обърнаха внимание на факта, че етнонима скити се обяснява със стблг. скытати сѧ бе д-р Ценов. На езиците на тюрки, иранци и кавказци, имената скити, хуни, масагети (мизо-гети бел.моя) и т.н. нямат смисъл. 

Тези подробности обясняват защо старите българи са наричани ту хуни, ту скити, ту мизи, ту траки. Реално всички тези определения са правилни. По същия начин един жител на Варна може да бъде наречен с няколко имена: варненец, добруджанин, северняк, българин. Всички те макар да са различни, са правилни

Хуните, наричани скити, мизо-гети, гети, делят един произход, език и култура със старите балканци назовавани от римляните траки, следователно няма как да внесат нещо ново в земите на юг от Дунава. Ако бесарабските българи преминат Дунава и се заселят у нас, няма да има сериозна промяна нито на генетичния облик на нашето население, нито на езика, нито на културата.

Както се уверяваме, нещата са от ясни по-ясни, но понастоящем се правят отчаяни опити да се даде всякакъв друг произход на хуните, само не и старобалкански. Всеки има право на лично мнение, но ако някой действа от позицията на учен, то той е длъжен да се съобразява с фактите и то всички факти, а не само тези, които му отърват.

Не може да се пребрегват планини от информация и вместо това с мъгляви дефиниции и без никакви доказателства да се полагат основите на поредната заблуда. Вярно е, че историята на хуните на Атила е сложна, но точно за това е неразумно да се прави още по-объркана като се лансират неиздържани теорийки за кавказките корени на хуните и за определяне на Кавказ като място, в което дедите ни са се оформили като народ. Това е пълно безумие.

Все пак, наши и чужди генетици стигнаха до извода, че ние българите сме твърде отдалечени от както от тюрки, индийци и араби, така също сме отдалечени и от народите на Кавказ: “Bulgarians are distant from Turks (despite geographical proximity), Arabic and Caucasus populations and Indians.”


Хуните принадлежат на историята на народа ни, но се само защото отнемат силата на Римската Империя, а най-вече за това, че носят същата кръв, каквато са носили Спартак, Ситалк, Залмоксис, същата кръв, която носим и ние – потомците на най-стария цивилизован народ на Европа.

Фактът, че част от дедите ни са напуснали Балканите и са успели да покорят народи в Кавказ и Азия, не правят Кавказ и Азия прародина на българите. По същия начин, колониите на англичаните в Индия, Китай и други места, не правят Индия и Китай прародина на англичаните.

Господа учени, следвайте фактите, не предубежденията! Народът ни е изстрадал достатъчно и не е морално издържано да бъде потапян в нови заблуди. Всяка манипулация излиза наяве, нека не забравяме народната мъдрост, че в крайна сметка всеки си плаща за дяволиите.




Използвана литература:

1.Г.Ценов, Хунитѣ които основаха българската държава – тѣхният произход и тѣхното християнство, Хелиопол, София, 2018;
2.Г.Ценов, Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква, Хелиопол, София, 2014;
3.А.Мошев, BOLGAR Тайните на нашия произход, Атеа, София, 2015;
4.O.J.Maenchen-Helfen, The World of Huns  Studies in their History and Culture, ed.M.Knight, University of California Press, Berkely, Los Angeles, London, 1973;