ДОВИЖДАНЕ ДО КРАЯ НА МЕСЕЦ МАЙ

 От 2009-та година съм прекъсвал дейността си няколко пъти по различни причини и за различен период от време. Този път ще е за малко по-дълго, възнамерявам да спра с пускането на нови материали поне до края на месец май.

Отваря ми се доста работа, което е добре за мен защото така ще мога за се оттърва от някои дългове предсрочно. Това е мечта на всеки разумен човек – да няма кредити. Не може да си окован от банката и да се считаш за свободен човек. Колкото по-рано се оттървеш от неизбежното в доста случаи зло, толкова по-добре.

В миналото също имах периоди на по-голяма натовареност, но тогава бях в по-добра форма и крадях от почивката си. Сега трябва да щадя здравето си и не е разумно да се натоварвам допълнително. Поради тази причина реших да прекратя активността си за известно време, този път за по-дълго.

Ако всичко върви по план, към края на пролетните месеци може и да съм готов, но е възможно да стане и така, че отсъствието ми от блога да се проточи до края юли. Искрено се надявам да не се стига до там защото имам хубава статия за Моравската мисия на Кирил и Методий и ми се иска да мога да я представя за 24-ти май.

Това е много важна тема засягаща не само корените на азбуката ни, но също нашата история и произход. Дано да успея да завърша всичко, което ми е поръчано преди празника на писмеността ни. Има шанс да се справя и точно поради това отправям молба към читателите си да не ми пращат лични съобщения във Фейсбук.

Разбирам добрите на намерения на сънародниците, но нито мога да изгледам всеки клип, който ми бива поднасян, нито съм в състояние да дам отговор на всеки въпрос. Само ще се губи излишно време, а с това и отсъствието ми ще се проточи.

В този блог имам 330 работи, материалът за четене е предостатъчно и тези, които се интересуват от проучванията ми, едва ли ще скучаят през идните няколко месеца. А иначе вече съм подготвил доста нови теми. Ще ги публикувам  в края на май или в края на юли. Темите са за БИБЛИЯ БЕСИКА, богомилите, връзката ни с прусите обитаващи крайбрежието на Балтийско море, корените на нестинарството и т.н.

Една от най-интересните работи ще е тази за основателите на Рим. Знаех от доста време, че стари балканци са основали Вечният град, но не ми беше известно от коя област на страната ни са дошли те на Апенините. Сега вече тази загадка е разгадана и в края на месец май или пък малко по-късно ще споделя новооткритите неща.

Дори аз да нямам възможност да преставя въпросните теми, ангажирал съм няколко човека, които ще го направят от мое име. Каквото и да става, материалите ще излезат защото са важни, защото дават хубава информация, а и изобличават деянията на определени хора. Създал съм си стил, който читателите ми разпознават добре и даже да се наложи някой друг да представи работите ми, пак няма как да се сбърка, че са мои.

Умолявам приятелите си във Фейсбук да използват времето на отсъствието ми и да проучат добре какви точно са вижданията ми. Който сметне, че има различно мнение по отношение на това, което аз считам за добро и морално издържано, нека напусне списъка с приятелите ми. Вече съм на възраст, в която имам ясно оформен мироглед и нямам намерение да го променям заради никого.

Аз съм християнин и винаги ще взема страната на християните стига те да се държат като такива. Имам приятели, които са атеисти, имам и приятели изповядващи друга религия. Въпреки различията си, ние се разбираме прекрасно защото храним уважение един към друг, а и са опитваме да бъдем почтени и добри хора.

Разбирам, че на доста хора им е криво заради положението, в което се намира страната ни. Разбирам, че мнозина са огорчени, омерзени, обезверени и търсят отдушник на терзанията си. Омразата обаче не решава нищо, когато мразиш само показваш безсилие и реално радваш враговете си. За да обичаш България не е нужно да мразиш когото и да е. Да, много са тези, които са ни навредили в миналото, но ние не можем да живеем в миналото, достатъчно е да го помним, да имаме едно наум и да правим така, че бедствията да не се повтарят.

Край себе си искам да имам светли, смели добри и почтени  хора, без значение на вяра и произход. Все пак, народът ни не е казал случайно – С какъвто се събереш, такъв ставаш.

Това, което не понасям е лицемерието. До голяма степен бедите ни идва от това, че определена група хора не желае да вземе ясна позиция. Не може обаче да си приятел на всеки, или както е казано в Новия Завет – не можеш да служиш на Бога и на мамона (парите).

Интернет даде възможност да се популяризира доста информация за нашите далечни предци. Много хора откликнаха положително на това явление, други намериха ниша за изкарване на пари. Не е лошо човек да изкарва прехраната си с писане за миналото, но когато в това писане са вплетени измами и заблуди, вече говорим за аморално деяние.

Когато не стремежът към истината, а стремежът към трупане на пари е целта на определен индивид, той няма да се спре пред нищо, за да защити източникът си на доходи. За жалост такива хора има, от тях аз желая да се дистанцирам.

Най-учтиво умолявам тези, които вярват в тенгриянство, оренда и орендизъм да напуснат списъка с приятелите ми. Дедите ни никога не са почитали бог с име Тангра, това вярване е наложено от враговете ни с цел да ни унижат изкарвайки ни тюрки, т.е. носещи същата кръв като тези, които подложиха народа ни на петвековен геноцид.

Дедите ни не са имали и дума оренда. Тя не присъства нито в старобългарския, нито в среднобългарския, нито в който и да е от българските диалекти. Думата оренда е въведена в началото на ХХ век, точно от тези учени, които спомагат да се въведе заблудата, че княз Аспарух е довел тюрки. Самата дума оренда принадлежи на обитаващите Северна Америка ирокези и няма абсолютно никакво значение на български език.

Смятам, че както напъните за тенгриянството, така и безсрамните внушения за орендата като нещо принадлежащо на народа ни, са вредни, сквернящи паметта на дедите ни неща. Проверил съм многократно всичко, помолил съм и достъчно много интелигентни приятели да извършат допълнителни проверки, но и те стигнаха до същия извод. 

Зная, че има хора, които няма да се съгласят с мен. Едни ще възразяват защото може да им секнат доходите, ако народът разбере, че е мамен. Други ще се противопоставят защото твърде дълго са поддържали заблуди и нямат силата и почтеността да признаят грешката си.

Както и да е,  казах какво мисля, какво поддържам и какво презирам. Съветвам всеки да проверява добре, да мисли логично и да не копира автоматично неща само защото звучат интересно.

Аз лично вярвам на автори като проф. Асен Чилингиров, д-р Ганчо Ценов, Данаил Юруков, Георги Сотиров, Чавдар Бонев, Юлия Хаджи Димитрова, Петър Георгиев, Александър Мошев, Андрей Киряков. Вярвам и на чистосърдечието на Константин Каменов, Мартин Константинов и други милеещи за България блогъри.

Нека всеки от читателите ми си направи равносметка и реши дали да продължи да върви по пътя, по който аз съм поел, или да тръгне след други хора. Няма как всички да мислим еднакво, няма как всички да харесваме едно и също нещо. Времето ще покаже кой е прав.

БЪЛГАРСКАТА ТРАДИЦИЯ НА БЛАГОРОДСТВО

Днес, благодарение на информацията от работите на проф. Асен Чилингиров, Никола Тодоров, Ганчо Ценов, Юлия Хаджи Димитрова, Андрей Киряков и др. повечето от нас са разбрали, че историята ни започва не през 681-ва година, а няколко хилядолетия по-рано. Сведенията от творбите на родолюбивите изследователи на миналото ни, убедиха всеки разумно мислещ човек, че траки и българи са имена на един и същ народ, който обитава Балканите от незапомнени времена.

Както отбеляза проф. Чилингиров, над този народ е проведен най-страшният геноцид в историята на човечеството, като са избити не само много милиони xopa, но и са създадени чудовищни лъжи. Част от тези лъжи господстват и днес поддържани активно от чужденци, а за жалост и от живеещи сред нас чуждопоклонници, следващи единствено интереса на кариерата си. Това е причината дори понастоящем известна част от сънародниците ни да вярва на абсурдите за “изчезването” на траките и за идването на “азиатските” българи.

Лъжите обаче се срутват една след друга, докато истината за произхода ни, а и за деянията на народа ни, си пробива упорито път отваряйки очите и душите на мнозина. Тези, които са прозрели чии потомци са, стават други хора, осъзнават каква сила е скрита в гените им, осъзнават също, че тази сила може и трябва да се използва. Историята не е просто статистика – сбор от дати и събития, не е и орден, който можем да забодем на дрехата си и да се гордеем с него. Историята е пример, деянията на дедите са пример и то пример, който ние трябва да следваме. За това е добре да се запознаем с всички качества на своите предци.

Всеки може да натрупа богатства, било с ограбване на други народи, било с измами. Всеки може да използва чуждия труд, за да издигне огромни и смайващо красиви сгради. Всеки може да си създаде титли и да се пъчи с тях. Всеки може да се накичи със злато, сребро, скъпоценни камъни, медали, но нито богатството, нито дворците, нито украшенията, нито титлите ще направят някого благородник.

Благородникът се познава по излъчването, той е особен човек и се отличава от другите дори да е със стари дрехи. Благородникът се познава по начина на общуване, той не крещи, не изпада в истерии, а винаги остава спокоен осъзнаващ добре своята вътрешна сила. Благородникът се познава по деянията, неговият път е белязан с добри дела, светлина и възхищението на хората, които са имали щастието да се докоснат до него.

Към която и епоха на историята си да обърнем поглед, ще установим, че неизменимото качество на българите е благородството. Дедите ни никога не са ползвали своята сила, за да ограбят, поробят, или асимилират други хора, макар да са го можели. Пазели са своето ревниво, защитавали са род и Родина с цената на живота си, но трябва да се каже и това, че предците ни при първа възможност са търсели мира.

По време на Античността, на дедите ни наричани в тази епоха с името траки, се е гледало като на необикновено силни и войнствени хора. Вярвало се е дори, че богът на войната произлиза от средите на  гетите. Въпреки, че са били господари на бойното поле, за разлика от другите народи, нашите предци са се отнасяли хуманно със своите пленници. Знаем за това благодарение на една история разказана от Страбон:

“Дромихет бил цар на гетите по време на диадохите на Александър Велики. Лизимах повел войска срещу гететите, но Дромихет го победил и заловил жив, след това му показал собствената си бедност, а и тази на народа си, също и независимостта си от други хора, а накрая го убедил да не води война с такива хора и вместо това да се отнася с тях като с приятели. След като му обяснил тези неща, отнесъл се с него като с гост (а не пленник), сключил приятелство с него и го пуснал на свобода.”- Strab.VII.3.8.   

Тези действия са се развили през III век преди Христа, но традицията на хуманно отношение към военопленниците е жива и през Средновековието, а и как да е различно, след като траки и българи са названия на едни и същи хора, но от различни епохи. Около 1500 години след времето на Дромихет, летописецът Георги Пахимер твърди, че българите имат обичай да освобождават невредими пленниците, с изключение на знатните и големите.

Всъщност дедите ни са освобождавали дори пленените благородници след известно време. Знаем за това от хрониките на Йоан Скилица, който разказва, че семейството на бъдещия император Василий I било пленено от българите, но след време е освободено от княз Омуртаг заедно с още други  поданици на Римската (Византийската) Империя. В това събитие срещаме доста интересен момент, а именно това как впечатлен от държанието и външността на Василий, който по това време бил още дете, на изпровождане българският владетел Омуртаг го прегърнал, целунал го по бузата и му дал една ябълка. За такава естествена благост, римляните (византийците) са можели само да мечтаят.

Не зная как се е измъкнало това сведение показващо истинския облик на българския владетел, когото византийските хроникьори обикновено описват като строг, жесток и непреклонен, но трябва да сме благодарни на съдбата за това признание на Пахимер

Bъпреки, че са били силни и горди хора, дедите ни са се стремели да избягват кръвопролитията. Свидетелства за това има от средата на първо хилядолетие преди Христа. Херодот разказва една интересна история засягаща бунт на скитите срещу техният цар Скил и за избирането на нов владетел – Октамасад. От страх за живота си Скил избягва в Тракия при своите роднини и това става причина  Октамасад да потегли на война срещу траките, които по това време са управлявани от мъдрия владетел Ситалк. Двете армии се срещат на брега на Дунава, но преди да се стигне до сблъсък тракийският цар праща послание на повелителя на скитите: “Защо да мерим сили в битка, в твоите вени тече моя кръв, ти си син на родната ми сестра. Нека аз ти доставя твоят брат бежанец, а ти ми дай моя, който отдавна се крие в държавата ти. По този начин никой от войниците ни няма да пострада.” – Her.IV.78-80.  

Поведението на одриския цар показва, че едно по-късно изказване на Демостен е напълно оправдано. То гласи - “Траките нямат обичай да се убиват един друг.”

Действително Ситалк отвежда невредим своя брат в Тракия. Напълно възможно е този брат да е погребан в една от могилите край село Дуванлий, защото там е намерен златен пръстен с надпис Скитоток. Най-вероятно Скитоток е син на цар Терес и дъщерята на скитския цар Арияпейт. Това обяснява защо е определен като брат на Ситалк и защо е потърсил убежище при скитите.

Освен за Ситалк, гръцките автори казват добри думи и за друг одриски цар :“Котис II бил мъж с впечатляващ външен вид и притежаващ забележителни способности на военен тактик.  Toзи владетел се отличавал със своето спокойствие и благородно излъчване.

Живелият по-рано Котис I се е отличавал също със своето благородство и достойнство. Валерий Максим разказва следното : “Когато цар Котис чул, че атиняните го даряват с атинско гражданство, той отвърнал- “Тогава и аз им давам правата на своя народ”. Така благородният владетел показал благородния си дух подчертавайки, че в никакъв случай Атина не стои над траките.” - Valer. Max. 3.7.7.

За същия този одриски благородник е известно, че бил с горещ темперамент, но добре осъзнавал това и търсел начин да озапти гнева си. Плутарх предава една интересна история:  “Някакъв човек подарил на Котис красиво изрисувана ваза. Царят я разгледал внимателно, удивил се на красотата и, но вместо да я остави в покоите си, я разбил в земята. Когато го попитали защо е направил това, Котис отговорил, че харесва съда много, възхищава се от изяществото му, но се бои, че ако някои от приближените му по невнимание счупи вазата, в гнева си той би наказал провинилия се твърде жестоко.” Със счупването на вазата от самия цар това е избегнато и става ясно, че Котис е ценял хората повече от луксозните предмети.

Добри думи са казани дори за ненавижданият от римляните Спартак. Докато Гай Юлий Цезар, все още помнещ събитието разтърсило Вечният град отказва да спомене водачът на бунта на робите и така възнамерява да обрече името  на тракиеца на забвение, то Плутарх си позволява да напише, че противникът на Марк Лициний Крас – дошлият от Тракия Спартак, се отличавал не само с необикновена сила и храброст, но и с това, че бил мъдър и притежавал благороден дух – Plut.Crass.VII.

                           Смъртта на Спартак - картина на Херман Фогел

https://en.wikipedia.org/wiki/File:Tod_des_Spartacus_by_Hermann_Vogel.jpg

Съществуват и други примери, от които става ясно, че нашите деди, потомците на Арес – траките, не са просто родени за битки хора, но притежават качества достойни за уважение. По времето на Омир, мизите (наречени от Димитър Хоматиан българи) се славят като ненадминати бойци в ръкопашния бой. Това е известно и на живелия по-късно Посидоний, чието свидетелство е преразказано от Страбон – “И говори за мизите като за прочути в бой ръкопашен, защото са непобедими хора…” -Strab. VII.3.8. Тези непобедими хора обаче са известни не само със своята сила, но също със своята доброта и умерен нрав“Посидоний разказва за мизите, че поради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, даже и тези от собствените си стада. Вместо месо, те ползват мед, мляко и сирене, живеят като миролюбиви хора и поради това са наречени богобоязливи и капнобати. ”- Strab. VII.3.5.

Страданията могат да променят хората, да изгонят доброто от тях. Страданията могат да  изгонят честността от сърцата и да насядят в душата злоба. Ние обаче сме някакво уникално изключение. Въпреки зверствата на перси, римляни, гърци, османлии и др. въпреки, че дедите ни са избивани, измъчвани, продавани като стока по пазарите на Ориента, ние сме останали хора на светлината. Това е направило впечатление на чужденците посетили земите ни.

Станка Минкова и Трифон Трифонов предават думите на френския пътешественик Сиприен Робер посетил земите ни през XIX век: “Макар от петте народа на полуострова (Балканите) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина. Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав. Почтеността му стои над всяко изкушение...”

В същият период от време, Джеймс Бейкър остава смаян от качествата на дедите ни: “Те (българите) притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, взаимно си помагат и подтикват изоставащите, търпеливо обучават тези, които имат нужда от подкрепа, не се примиряват, докато не започнат да се движат всички заедно напред. Ние считаме, че българите са народ, способен на велики дела."

О.Лернер споделя следното: “Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им - безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни- качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства. Услужливостта на старците стига в този случай до наивност.”  

Необикновените качества на българите са забелязани и от британецът лорд Страндсфорд, който казва: “Когато човек хвърли поглед върху вероятното бъдеще на Балканския полуостров, само у българите се вижда надежна перспектива. Това се определя от тяхното трудолюбие и тяхната пестеливост, тяхното упрямство и тяхната трезвеност.“

Щедър на похвали е и Джон Рийд:  “България е единственото място, в което ако запиташ някого нещо ще получиш откровен отговор.”… “Ключът за Балканите е България, не Румъния....Прекосиш ли Дунава попадаш в съвсем друг свят.”…“Българите се лоялни, честни и изключително дисциплинирани.”

Ноъл Бъкстон предава впечталнението на английски автор със следните думи: “Българинът е истински син на земята, той е неразривно свързан с нея. Българинът е ненадминат в своето упорство и воля, които комбинирани с трезвите му виждания, дават обещание за добро бъдеще на този народ. Сдържан и умерен, на българина е чуждо лекомислието на румънеца, гордеенето на сърбина, и мечтателния иделизъм на руснака. По характер, българинът прилича по-скоро на шотландците от равнините, и в душата му са скрити възхитителни качества...”

Благодарение на Бъкстон разбираме и за удивлението на мис Стобард от поведението на българските войници и офицери по време на Балканската война: “Българите от всички прослойки могат да послужат за пример на почти всички мъже в Европа, що се касае до отношението към жените.”

Пет века народът ни е бил в тъмнина. Пет века наред от нашите среди са отнемани най-силните, най-умните, най-красивите и са заставяни да служат на враговете ни. Пет века земята ни е напоявана с невинна българска кръв, но вместо народът ни да изтлее, да се изчерпи и изчезне, той възкръсва. Издига се от пепелищата, изправя снага и въпреки многобройните пречки на великите сили, гради Родината и я пази с такава ревност, че косите на враговете се изправят от ужас.

Това е чудо, необяснимо чудо защото все пак дори и най-добрите и най-способните идва край. Шумерите са били надарен народ, мнозина са се възхищавали на мъдростта на вавилонците, хетите построяват империя, от която дори Египет се бои, но всички тези хора са изчезнали.

Нашата история започва 2000 години преди шумерската. Да, цели 2000 години преди да се чуе името на Гилгамеш и това на прототипа на Ной Утнапищим, дедите ни са създали писменост. Пак предците ни са тези, които изобретяват колелото, първи се научават да обработват златото и издигат най-ранните градове на Европа.  Тук се появават първите царе, първата военна аристокрация, първите мъдреци и създатели на човеколюбиви доктрини.

След възхода следва падение, това е неизбежно, съдба е, природен закон. Един потъва, друг се издига – примерите са безброй. При нас обаче става нещо странно, уникално, необяснимо. Когато дори небето ни счита за мъртви, ние се надигаме и показваме, че още притежаваме старата си сила. Познавайки себе си българинът винаги е намирал начин да се прероди. Злото ни е вредило, нанасяло е страшни рани, но не ни е осакатявало, оставали сме верни на себе си защото сме потомци на първите благородници. Добрината, смелостта, почтеността са попивали в гените ни хилядолетия наред и точно това ни е помогнало да се опрем на тъмните сили.

Днес небето над нас е тъмно, днес над нас е надвиснал меч, днес хитри и подли хорица се обитват да ни отнемат надеждата за нормален живот, но аз съм уверен, че няма да успеят. Този, който е роден в огън не загива. Този, който е докоснат от Господа не изтлява. Този, който познава силата закодирана в гените му, ще намери начин да я отключи и да покаже на света какво е значението на името българи.

Използвана литератуpа:

П.Ангелов, България и Българите в представите на византийците, Лик, София, 1999;

Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийския свят, Лик, София, 2010,

С.Минкова, Т. Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990,

Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, Съставителство, предговор, коментар и бележки Маргарита Кожухарова, Превод: Даниела Жукова, Екатерина Бончева, Маргарита Кожухарова, Изд. на Отечествения Фронт, София, 1986;

W.S.Monroe, Bulgaria and her people, The Page Company, Boston, MDCCCCXV;

Valerius Maximus. Factorvm et Dictorvm Memorabilivm, Libri Novem. Karl Friedrich Kempf. Leipsig. Teubner. 1888

КАК ПОДРОБНОСТИТЕ ПРОМЕНЯТ ИСТОРИЯТА В ПОЛЗА НА БЪЛГАРИЯ

От живота научих доста уроци, а най-важния е този, че упорството винаги бива възнаградено. Ако човек следва целта си неотклонно, той ще я достигне независимо дали му се пречи, дали го осмиват, или го заплашват. Съпротивата дори може да ни направи по-амбицирани и по-решителни. Никой не пречи просто така, за да има негативна реакция породена от действията ни, то нечии интереси са накърнени, някой изпитва страх, а страхът идва от това, че изобличението на лъжи и измами е близо.

Днес живеем в точно такова време – дрипавото було на лъжите затъмнили съзнанието на поколения българи вече се къса. Теориите, които ни караха да се чувстваме роби и вечно задължени на други хора се рушат. Излизат наяве все повече сведения, които показват, че ние сме дарители на знания, религия и дори свобода. Българинът започва да разбира, че притежава достатъчно сила, за да може да кове съдбата си. Тихото примирение изчезва, а на негово място идват гордостта и увереността.

За пробуждането на народа ни допринесоха действията на редица будители. Като започнем с Цани Гинчев, Архимандрит Кирил Рилски, Георги Сотиров и проф. Ганчо Ценов и стигнем до проф. Асен Чилингиров, Юлия Хаджидимитрова, Петър Георгиев, Андрей Киряков, Мартин Константинов, Йордан Стайков и др. Всеки от тези хора допринесе за отмиването на чернилката от картината на истинската ни история. Всеки отделно, по свой начин добави липсващи детайли.

Това се опитвам да правя и аз доколкото ми позволяват възможностите. Началото на моята дейност бе скромно. Често стигах до задънена улица, но не се отказвах. Това, което не можех да реша на момента, архивирах и оставях за по-късно време. Добър пример е легендата за Персей и неговия кон Пегас. Мой приятел историк ми бе казал, че името на Персей не е гръцко, аз от своя страна се чудех дали то има връзка с това на тракийския цар Прусий, а и на българския владетел Пресиян познат и като Прусиан.

След време се натъкнах на гръцки етимологически речник написан от Хялмар Фриск. Когато попаднах на страницата, на която бе направен анализ на името Персей, трябваше да седна, просто останах безмълвен. Не само името не притежаваше смисъл на гръцки, но шведския учен бе дал етимология с перѫ-пера, бия, удрям – Griechiesches Etymologisches Wörterbuch, z.517. С други думи: Персей означава – боецът, този, който бие, този, който удря.

                                      

                http://www.visitsitaly.com/images/eromagna-im/modena-im/modena-statue_of_perseus.jpg

Удивлението ми премина в радост, която за жалост бързо избледня и се превърна в огорчение поради това, че не българин, а швед бе представил важен факт разкриващ част от истината за произхода на народа ни. На ученици и студенти се преподаваше за “гърка” Персей, а реално този герой няма нищо общо с гърците. Те само за записали едно предание и в по-късни времена са го представили за свое. Все едно турците да документират победите на цар Калоян над кръстоносците и после да го обяват за свой герой.

Разбирайки, че името на Персей е българско се запитах дали това няма да важи и за крилатия кон Пегас? В този случай работата на Фриск не предложи българска дума за обяснението, но пък съвсем точно бе казано, че Пегас не притежава сигурнa етимология – ohne sichere Etymologie – Griechiesches Etymologisches Wörterbuch, z. 524-525.

                                     картина на F. Mantania 

https://40.media.tumblr.com/17d2c36ada4f9878df8fd24cc02b465d/tumblr_n8qgr4skZI1qd42nao1_1280.jpg

Реших да се допитам до наш специалист относно името на крилатия кон. Специалистът започна охотно да разказва, че със сигурност Пегас е гръцко име, то идвало от пеге-извор понеже където стъпел конят на Персей, от земята бликали извори. Хубаво, но по тази логика цяла Гърция трябваше да е покрита с извори. Пак трябваше да се обърна за помощ към работата на Хялмар Фриск. Потърсих етимологията на пеге-извор и установих, че както Пегас тя също не притежава ясно обяснение на гръцки - Griechiesches Etymologisches Wörterbuch, z. 525.

Несъмнено има връзка между Пегас и пеге-извор, но каква е тя?  За моя радост този път отговорът дойде от работа на български учен. През 1975 година, езиковедът Кирил Влахов публикува своята творба “Тракийски Фонетични Явления в Българските Говори”. Разглеждайки родопските диалекти Влахов споменава думата пегат-бегат, бягат и я сравнява с името Пегас, което пък обяснява с *beg(h)ǝ-so-s- бяг, бегач – с.23-24. 

Този път бях удовлетворен, най-сетне български учен бе намерил смелост да тръгне против течението и да каже истината. Трябва разбира се да уточня, че Влахов не е нарекъл българския език тракийски, а е обяснил фонетичната особеност на преминаване на Б в П – така нареченото Lautverschiebung само като тракийско наследство запазено в определени български диалекти.

Тази позиция на нашия учен е разбираема. Той е без това е казал предостатъчно, за да привлече вниманието на тоталитарната цензура, но поне е имал доблестта да даде ценни данни, които след време да бъдат използвани от някой друг. Влахов е знаел, че лингвистите от по-късно време несъмнено ще открият така нареченото тракийско фонетично явление не само в диалектите ни, но дори и в старобългарския език, т.е. тракийското фонетично явление Lautverschiebung съществува и в официалния език на дедите ни. Намираме го в стблг. потьпѣга-разведена жена, буквално избягала от съпруга си – БЕР, Том I, с. 268.

Думата пѣга отговаря на бѣгати-бягам, избягвам, а това показва убедително, че ние имаме прекрасно обяснение както за името на крилатия кон Пегас. По ирония на съдбата дори и гръцката дума πηγή, παγά- извор  притежава българска етимология.

Изворът е вода, която е в движение. Думата πηγή, παγά- извор се обяснява прекрасно със стблг. пѣгъ-бяг, т.е. бързо движение. Ручей идва от руквам – потичам изведнъж силно, сродна е и на рукло - вкупом и стремително – БЕР, Том VI, с.341. 

Никак не е странно, че "гръцка" дума за извор де факто е от български произход. Ние сме потомци на хора, които са населявали не само земите на България, но и тези на Гърция в дълбока древност. Това обяснява защо доста реки от територията на южните ни съседи имат български имена.

На първо място е Пеней, за чието тълкуване Вл. Георгиев предлага думата пѣна-пяна. Със същата етимология са течащата в Тесалия Панисос и намиращата се на Пелопонес река Пеней. Георгиев споменава в своя работа за наличие на девет реки и извори с име Кафисос. Обяснение е дадено с IE kap hys(y)o – капещ, като са посочени и българските хидроними Капещец, Капищец, Капна и др. – Introduction to the Indo-European languages с. 155.

Георгиев дава и други интересни имена като например това на пет реки с название Ерасинос. То бива сравнено с тракийското речно име Йерасос и бива дадено тълкуване със санскр.rasa-роса, пропусната е обаче споменатат от Плиний Стари тракийска река Оросина (оросена) - Plin. H.N.IV.18.

Споменати са и няколкото реки с название Ахерон (Aзерон). За тълкуването на имената им са предложени лит.āžeras- езеро рус. озеро-езеро. Пропуснати са тракийските топоними Азорос, Азареис, Езареис, пропуснат е днешния Езерово, а също и българските думи яз, езер, езеро.

Ето какво се получава когато човек упорства в търсенията си. Благодарение на ровене и сравнения истината излиза на бял свят. Истина, която радва понеже показва древните корени на българския народ, но и истина, която показва на какви чудовищни измами сме били принудени да вярваме.

Става ми страшно когато осъзнавам как в миналото нашето съзнание е деформирано, как е моделирано така, че да сме слепи, глухи и покорни. Дълги години ни е внушаван по хитър начин комплекс за малоценност, докато тези, на които бе приписана нашата история и култура, бяха поставяни на пиедестал.

Тези, които участваха в това ужасно деяние са същите, които днес се противопоставят на истината по всякакъв начин – осмиване, заплахи и опити за компрометиране на хората борещи се против догмите.

Тези хора не познават срам и свян, не знаят какво е съвест, не знаят какво е родолюбие. Борбата с такива индивиди не е лесна, но никога не бива да включва насилие. Това, от което те се боят е да видят как българите се обединяват, как започват отново да милеят един за друг и как отново изграждат Родината. 

За това е нужен идеал, а този идеал и дори пример са нашите предци.  Те са прометеевците, те са героите чупещи вериги, те са мислителите създали човеколюбиви учения. Същата кръв тече и в нашите вени, на същите неща сме способни и ние. Бог ни е дал всички качества, с които можем да извоюваме свобода и благоденствие, от нас се иска само да действаме.

ЕДНА ПРЕКРАСНА НОВИНА!

Често съм се питал – какво е нужно, за да оцелее даден народ? Какво го погубва и какво му вдъхва нов живот ? Богатството и славата са преходни, владенето на огромна територия също не е гаранция против падение. Има и други неща обаче, те не са материални и поради това не могат да бъдат унищожени. Става дума за духът на хората, за тяхната воля и упоритост, за търсенето на истината и нейното отстояване.

България е държава, която е благословена с будители. Колкото и черно да е било небето надвесено над нас, винаги са се намирали родолюбци, които са грабвали главнята на просветата и са показвали пътя. Днес също е така, не един и двама будни българи са се заели да убедят своя народ, че заслужава да е горд и трябва да отстоява своето, да води борбата без страх, защото в нашите вени тече кръвта на герои, на първите царе, на тези създали най-раннато човеколюбива доктрина...Ние не сме случайни хора, а тези, с които историята започна.

Като един от най-изявените будители аз считам проф. д-р Асен Чилингиров. Той е известен най-вече с революционните си книги за гетите – най-смелият и същевременно най-праведният тракийски народ. Повечето от нас са се запознали с  различните издания на “Готи и Гети”. Там е обяснено на достъпен език каква е етническата принадлежност на готите, за кого Урфил (Вулфила) превежда библията и ред други важни неща. Лично на мен тези изследвания са ми помогнали много в проучванията ми на тракийската история.

Радостен факт е това, че д-р Чилингиров продължава своята дейност. Наскоро той успя да завърши поредната своя работа в защита на истината. Българските читатели ще имат щастието да се запознаят със “Софийската Света София и Нейните Изследвания”. В тази прекрасна книга са представени ценни сведения за важния архитектурен паметник, за проучванията на различни учени и за ранното християнство по нашите земи. Творбата е богата на илюстративен материал, който спокойно може да се нарече уникален.

Имам честта да ви представя увода на поредният шедьовър на един истински родолюбец – проф. д-р Асен Чилингиров.

АСЕН

ЧИЛИНГИРОВ

СОФИЙСКАТА

„СВЕТА СОФИЯ“

И НЕЙНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

Стогодишният юбилей на първите научни изследвания върху Софийската „Света София“ на Богдан Филов и излизането на неговата монография за църквата, както и неотдавна завършилият пореден етап от нейните изследвания и възстановяването ѝ, при­ключил с откриването на музея във и под църковната сграда, на­лагат равносметка на тези, продължаващи вече цяло столетия из­следвания. Но те засягат не само архитектурата на този паметник, а също така неговата история и предистория от първите векове на християнството чак до последните дни на нашето съвремие, както и неговата украса – или поне това, което е стигнало от нея до нас. 

На най-важната част от тази украса, подовите мозайки в сградите, предшествали сегашната, е посветен значителен брой мои публикации, представени от 1989 до 2011 г., последната от които във вид на монография, излязла от печат преди две години и публикувана малко след това в интер­нет. В настоящата монография се разглеждат предимно въпроси­те, свързани с историята и архитектурата на паметника, а също така и неговите връзки с другите паметници на византийската и на българската средновековна ар­хитектура. Но се прави и рекапитулация на сведенията от археологическите изследвания в църк­вата и в античния дохристиянски некропол около нея.

Богатият фактически материал, получен от раз­копките по целия ареал на античния некропол, включително под самата църковна сграда, показва твърде точно неговите хронологични и топографски граници. Въпреки това, много от тълкуванията на този фактически материал са правени напъл­но произволно и нямат ни­що общо с действителността, като съз­дават погрешен образ на ху­дожествения и архитектурен паметник, налагайки на обществеността невярна представа както за него, та­ка и изобщо за българската история и нейния принос в културна­та съкровищница на човечеството. 

А тъкмо изследванията върху този паметник показват неговите най-характерни черти, свързани не с византийската православна традиция, а с раннохристиянската ду­ховна и художествена традиция в нашата родина, като продължение на тази традиция, зародена още през първите хилядолетия на човешката цивилизация. Че и тогава, преди много столетия и хи­лядолетия, един от главните отличителни белези на тази цивилизация не е бил принципът за мирно съвместно съ­ществуване на различните етнически, религиозни и културни об­щности, показва сложната и изпълнена с борби между разни верски общества история на софийската църква – но тези борби показват и централ­ната роля, която нашата столица играе през цялата раннохристиянска епоха още от първите вселенски църковни събори, а и след нея като един от главните християнски църковни центрове в следюстиниа­новата епоха и дори в рамките на Първата българ­ска държава, когато за известно време е седалище на българския патриарх.

Болшинството историци и богослови привеждат патроната на Софийската „Света София“ като едно от главните и безспорни доказателства за принад­лежността ѝ към византийската право­славна традиция. А тъкмо патронатът на Божествената Мъдрост е заложен в основата на конфликта между двете идейни течения в ранното християнство, за който ние сме осведомени във всички подробности от писмените исторически извори. 

И той е свързан с първата християнска църква, посветена на Божествената Мъдрост – замислената и проектирана от Константин Велики, но построена от неговия наследник на престола Констанций ІІ църк­ва в столицата на Източната римска империя. Тя е осветена в 360 г. от арианския епископ на Константинопол Евдоксий Антиохийски и е най-голямата църква в столицата на Източната римска империя, а от последните десетилетия на ІV век става прицелна точка за нападенията на войнстващите православни монаси. 

След разрушаването ѝ през V век е наново построена от Теодосий ІІ (408–450); отново опожарена в 518 г., тя е възстановена от Юстиниан по поръка на вуйчо му, Юстин І, а след поредното нейно разрушаване през 532 г. по време на въстанието Ника Юстиниан прекратява борбите между двете враждуващи помежду си течения в ранното християнство, като обявава и двете за православни. На мястото на разрушената по време на въстанието църква той пострроява следващата и последна едноименна църква, като я провъзгласява за символ на православието. 

Сега ние вече сме в състояние да проследим в неотдавна откритите текстове на пър­вите християни и пред­историята на този патронат, стигаща назад до първия век на нашата ера, а също и него­вата връзка с другите дохристиянски духовни общества в Древ­ния из­ток. 

И знаем, че този патронат на софийската църква не е резултат на византийски влияния, а про­дължава раннохристиянската традиция в нашите земи. Той е присъщ за главните цър­ковни сгради между „седемте храма, с които българският владе­тел Борис опасал като с пояс страната си“ – но и за голям брой едноименни епископски и митрополитски църкви под върховенството на българската патриаршия/архиепископия, пръс­на­ти по це­лия Балкан­ски полуостров и дори далеч от него, чак до Новгород и Киев.

Берлин, 2 VІІІ 2013