ТРАКИЙСКИЯТ РЕЧНИК Е ГОТОВ – EЗИКЪТ НА ОРФЕЙ ВЕЧЕ НЕ Е МИСТЕРИЯ

Имам удоволствието да обявя на своите приятели, че новата ми книга ДРЕВНИТЕ КОРЕНИ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК – ТРАКИЙСКИ РЕЧНИК, е готова. Тя бе плод на дълъг труд, но труд, който си заслужаваше. Завършеното е делото, което редица родолюбци започнаха. Запознавайки се с работата ми всеки непредубеден човек ще се убеди, че идеалите на обичащите народа ни Раковски, Гинчев, Даскалов, Юруков, Ценов, Рилски, Селимински, Сотиров, Бакърджиев, Бонев, Чилингиров и др. са почти осъществени.

 

Тези даровити интелектуалци и радетели на българщината пледираха за древните балкански корени на народа ни. Всеки даде своя принос в търсенето на истината, това сторих и аз в няколко вече издадени книги. С новата книга обаче тези, които са съпричастни на делото на споменатите родолюбци, вече ще имат солидно оръжие в ръцете си. ТРАКИЙСКИЯТ РЕЧНИК не само съдържа огромен брой древни думи, но са дадени и важни обяснения в няколко приложения. 

Там са обяснени манипулациите относно характера на езиците на илирите, скитите и сарматите. Дадена е информация, която на теория не би трябвало да съществува, но е факт. За жалост неудобен факт за определена група учени.

 

 Ако някой желае да се сдобие с книгата - ето линк за поръчка https://ateabooks.com/world-history-series/7227-drevnite-koreni-na-blgarskiya-ezik-trakijski-rechnik-9786197624342.html

За тези, които следят блоговете ми от 15 години новата ми книга ще е последното парче от мозайката. Хората четящи есетата ми и проверяващи информацията в тях, ценят дадения от мен труд. Разбира се има и други сънародници, които макар да хранят уважение към труда ми, все пак са скептични относно определени мои твърдения. 

Това е напълно разбираемо, това е напълно нормално. Не всеки има времето да се задълбочи в дадена тема, не всеки има възможност да провери дадена информация, а своите изводи ние правим въз основа на информацията, която притежаваме.

 

Преди около 35 години аз вярвах, че тракийският език е мъртъв. Имах пълно доверие на хората, които твърдяха, че когато пристигналите от Азия прабългари прекосяват Дунава през 680 година, тук те заварват дошлите от студения север русокоси и синеоки славяни и превърналите се в малцинство рижи траки. Не се съмнявах в това, че дедите ни са обитавали юрти, че са почитали странен бог с име Тангра и са се обръщали към своя владетел с думите ювиги хане!

 

Със същата заблуда живееха още милиони българи. А и как иначе, след като по това време нужната за проверката на изнесената в учебници и книги информация бе в ръцете на шепа селектирани индивиди. Ние сме природно интелигентни хора, но дори и най-умният може да бъде заблуден, ако не му бъде дадена достатъчно информация. Тя е ключа, защото имаш ли база за сравнение, вече си в състояние да преценяш. Разполагаш ли с достатъчно данни, вече не зависиш от хората накичени с титли.

 

Никой от нас не обича да бъде лъган, никой не иска безсъвестни хора да се подиграват с доверието му. А официалната ни история не е нищо друго освен една дълга поредица от нагли лъжи. Сдобивайки се с все повече и повече информация, аз разбирах, че истината за далечното ни минало, а и за оформянето ни като народ, е далеч от това, което се преподава в училища и университети.

 

Не бях в състояние да проумея защо хората, чието призвание е да обучават, са се заели да сеят заблуди. Всъщност все още се чудя как спят нощем тези, които защитават теории създадени от чужденци за интересите на чужденци. Вероятно всеки си има свой мотив. При един е страх, при друг е стремежа към кариера на всяка цена, а при трети навярно основна роля играят парите и престижа.

 

С помощта на приятели започнах да извършвам проучвания в няколко направления. Ономастика – защото исках да разбера как е звучала речта на траките. Археология – защото исках да събера знания за материалната култура на народа на Орфей. Етнография – защото за мен бе важно да се уверя какъв е произхода на нашите празници, обичаи, обреди, а също така и на носиите ни, земеделските ни сечива и т.н. Дали сме наследили важни аспекти от духовния си свят от старите балканци, или пък от хора, оформили се като народ в Средна Азия.

 

Разбира се задълбочих се и в изучаването на историческите извори, но имах едно наум. Още в началото осъзнах, че сведенията на старите автори са само индикация, а не доказателство. Да не забравяме и това, че повечето налични исторически извори са създадени от враговете ни. В такъв случай е доста наивно да се очаква обективност.

 

Малко по малко, ползвайки непопулярна, а и трудно достъпна информация, пред мен се появи един нов свят. Речта на Орфей се оказа странно позната, когато разбрах за съществуването на древни думи като аз – аз, до – до, ме – ме, меан – мен, на – на,  стан – стан, стар – стар, залтен – златен, бруз – бърз, дерз – дързък, вода – вода, зелкия – зелка и още много други.

 

Благодарение на трудовете на Николай Колев, Георги Китов, Даниела Агре, Дънкън Нортън Тейлър и др. разбрах, че тракийската женска носия, а и някои типове мъжка носия са запазени до ново време. Същото важи и за типичните за българския селянин ямурлук, цървули, дълга риза. Разбрах и за това, че няколко типа тракийски рала, брани, мотики и т.н. се ползват до средата на ХХ в. Това са все ярки доказателства за приемственост.

 

Знаех отдавна, че особената почит към Гергьовден е ехо от култа на Хероса, но удивлението ми нарасна, когато разбрах, че обредите по Еньовден, Тодоровден, Атанасовден, Сирни Заговезни също са от тракийски произход. Особената почит към Св. Марина, Св. Модест, Св. Илия бе обяснена от етнолози като оцелели култове към Бендида, Хермес, Тракийския Зевс.

 

С древни корени се оказаха обредите Герман и Помана, Кукерските и Русалийските игри, а разбира се и сурвачката, и обичаната от всички българи мартеница. Трудовете на Георги Раковски, Ваня Лозанова, Михаил Арнаудов, Иван Венедиков, Евгений Теодоров, Иваничка Георгиева, Николай Колев и др. ми бяха от огромна полза.

 

Истинското удивление обаче дойде от публикуваните през 1987 г. сведения на археолога Стамен Михайлов, който ползвайки трудове на различни свои колеги поясни, че свещеният за старите българи символ IYI се среща най-рано на Балканите и то преди около 7000 години. Дори в по-късни епохи знакът IYI се среща в Югоизточна Европа – без изключение в регионите обитавани от траки.

 

Същият археолог изнася изключително важна, но и доста неудобна за повечето негови колеги информация засягаща произхода на старобългарската чернолъскава керамика. Михайлов аргументирано демонстрира, че произхода на този тип съдове трябва да се търси на Балканите. Отново на Балканите са и прототипите на старобългарските руни. Това е установено от учените извършили най-ранните разкопки на Плиска. Макар тези археолози да не са в състояние да обяснят феномена, те все пак признават за големия брой паралели между старобългарските руни и писмеността от о-в Крит, съществувала 2000 години преди времето на нашия владетел Омуртаг [Мортагон].

 

                     Старобългарски руни от Плиска [по Успенски]

Знаци от фасади на тракийски храмове [по Бранденбургер]

Сравнение на старобългарски руни с критска линеарна писменост от Бронзовата епоха

Приблизително по същото време, когато Успенски се диви защо туранските българи разполагат с критска писменост, американската лингвистка Джейн Елън Харисън изказва виждането, че въпросната писменост е от същия тип, който е ползван и от Орфей. За жалост по това време предубеждението, че старите българи са дошли от Сибир е толкова силно и е защитавано с такъв див фанатизъм, че никой не посмява да даде елементарно обяснение на чудото, а именно, че българите не са азиатци, а всъщност древно балканско население – потомци на мизите, пеоните, даките.

 

Точно това реално е причината ранносредновековните българи да са наричани от различни летописци ту мизи, ту пеони, ту даки.  Разбира се професионалните историци бързат да определят тези извори като недостоверни, макар приемането на местния произход на българите да изяснява мистерията с древните балкански корени на свещения символ IYI и на голям брой руни.

 

Проблемът е решен по недостоен, но хитър и ефикасен начин – неудобното бива премълчано, а всеки осмелил се да свърже народа ни със старото балканско население бива жестоко нападан, отричан, осмиван. Професионалните историци не се интересуват от аргументите на родолюбиви интелектуалци като Цани Гинчев, Ганчо Ценов, Данаил Юруков, Д.П. Даскалов, Кирил Рилски, Иван Селимински и др.

 

Докато преди около 30 години трудовете на прогресивните изследователи бяха забранени от цензурата, то с течение на времето дори книгите на ненавиждания от повечето наши учени историк д-р Ценов бяха преиздадени. Разбира се не без съпротива и хули от страна на професионалистите. Книгите на Ценов ми помогнаха, а пък благодарение на приятели се сдобих с още повече литература за характера на езика на Орфей.

 

От труда на проф. Влахов научих, че тракийският език е започнал да губи своите падежи още по времето на Античността. Благодарение на различни книги на акад. Владимир Георгиев разбрах, че типични за българския език фонетични явления се срещат и в тракийския. Същото важи за няколко вида умалителни наставки, особености на синкопирането и т.н.

 

Колкото повече данни намирах – толкова по-ясно ми ставаше, че нито народът на Орфей е изчезвал, нито езикът му е мъртъв. Благодарение на представените от д-р Ценов исторически извори разбрах, че през VII век, на юг от Дунава се събират не три различни народа, а три групи на един и същ народ. Едната група е тази на траките живели под римска власт до 680 г., втората група са гетите с ново име славени, е третата група са техните съседи и роднини мизите, от които произлиза и името българи.

 

Това виждане разрешава още една мистерия – пропагандирането от нашите историци и лингвисти изгубване на езика на Аспаруховите българи. Теорията на Ценов, а и още цяла плеяда родолюбиви изследователи не изисква старите българи да забравят родната си реч. Явявайки се едно перфектно допълнение на д-р Ценов, Георги Сотиров обяснява, че нашият език не е нов за Балканите, а е реално най-древният език говорен не само в Тракия, но и в древна Елада, преди разбира се от Африка да дойдат дедите на гърците.

 

И действително, ако се замисли човек – запечатаната в старобългарския език ездаческа терминология не е нито тюркска нито иранска. Думите кон, кобила, юзда, тул [колчан за стрели] и др. се срещат в тракийската ономастика. Става дума за споменатите от различни автори Cone, Cobylatus, Usdica, Toul-bila. Разбира се дори тази важна информация е премълчана от професионалистите.

 

Те предпочитат да унизят дедите ни с твърдението, че са изоставили родната си реч в полза на тази на покореното население. А реално нито има покорено население, нито има изоставане на роден език. Помислете – траките организират много въстания срещу римляните, но нито едно срещу Аспаруховите българи. 

Причината е проста – хората на Аспарух не идват като завоеватели, а като освободители на местното население от властта на Рим [Византия].

 

Макар от доста време истинската картина на реалността да бе изкристализирала в съзнанието ми, нужни ми бяха повече доказателства за това, че думите ползвани от Залмоксис и Орфей за лекуване и успокояване, се ползват и днес, макар и леко променени. Свободното ми време не е много и това направи труда къртовски, но си заслужаваше. Дума по дума, сравнение след сравнение, след много проверки успях да събера внушително количество думи от езика наричан от римляните тракийски.

 

Неотдавна с удовлетворение установих, че съм събрал над 660 думи. Това е около 300% повече от речника на акад. Дуриданов. Нямам представа защо професионалистите са пропускали интересни думи като коза – коза, козил – козел, орил – орел, жерав – жерав. Характерът на тези думи е ясен и е в полза на виждането за древните балкански корени на народа и разбира се езика ни.

 

Може на учените да е оказан натиск, може да са се бояли от санкции и репресии. За времената на старата цензура страховете бяха напълно оправдани. Печалното е, че дори и днес се намират хора, които правят всичко възможно да спрат излизането на истината. Днес тези загнездили се в научните кръгове индивиди не могат да пратят никого в лагер, но пък нищо не ги спира да клеветят и чернят търсещите историческата справедливост.

 

На какво се надяват тези боящи се от излизането на истината хорица не зная. Информацията вече е налице и дори да се продължи със заплахите и клеветите, тези, които скалъпват глупави обвинения могат сами да се окажат обвиняеми. По-важното е, че народът вече не вярва на хитреците и на странните обяснения, че по заповед на чужди сили се налага виждането, че сме местен народ. Тази невероятна глупост се лансира от хора с титли!

 

Нека да разсъдим логично. Кой друг освен нас има сметка да се приеме, че ние българите сме най-древния цивилизован народ? Кой има сметка да стане ясно, че траките са създателите на славянската езикова група, ако не ние българите? Кой българин не би се гордял с това, че дедите му са създателите на най-древната писменост, на първите укрепени градове на Европа?

 

За кой сънародник не би било чест да каже, че неговите предци са най-старите златари, ковачи на мед и бронз, че на континента ни конят е опитомен най-рано на наша територия? Та нима не е велико това да знаем, че сме потомци на хората дали религия на гърци, римляни и келти? Нима не е престижно да се каже, че траките дават най-способните императори на Рим, че тракиец изчислява годината на раждане на Христос, че най-рано в Европа на наша територия християнството намира дом?

 

И изброеното до тук е само върха на айсберга! Има още много неща и те ще бъдат казани въпреки всичко. Хайде помислете сега – какви са аргументите на тези, които се борят със зъби и нокти срещу виждането, че ние българите сме древен балкански народ.

 

Според учените опитващи се да сложат корените ни в Азия, Аспаруховите българи са нашественици в земите на юг от Дунава. Дедите ни са обрисувани като номади водени от канове [ханове], колещи местното население, грабещи всичко, което може да се ограби и после с ограбените средства поръчващи на чужди майстори да строят кански [хански] резиденции и капища!

 

За мен това са страшни обиди, това е гавра с паметта на предците ни. Позор е Аспаруховите българи да бъдат слагани на едно ниво с грабещите черкези, кърждалии и даалии. Позор е да се твърди, че Аспаруховите българи са азиатци, които наемат чужди майстори да им строят.  Аспаруховите българи спадат към мизите, които пък са най-големия и най-разпространилия се тракийски народ. А траките умеят да строят и то майсторски. Те ползват квадри и тухли преди римляните и това е добре известно в научните среди благодарение на трудовете на Чичикова, Агре, Китов.

 

Професионалистите, според които старите българи са номади-грабители премълчават даденото от Анастасий Библиотекар сведение за това, че когато император Константин V започва строителни проекти, от Гърция и островите идват само 500 тухлари, а Тракия дава 5000 майстори 200 керемидчии.

Изискват се елементарни умения по аритметика, дори дете може да пресметне, че дедите ни имат много повече майстори от гърците!

 

Дано тези, които днес са се окопали в научните среди и с всякакви средства се опитват да спрат истината да престанат с тази срамна дейност. Срамно е да се заплашва и клевети, срамно е да се наемат тролове и лабилни индивиди, които да сплашват инакомислещите. Когато един ден народът ни разбере как е ограбен и унижаван, а и как са третирани тези, които се борят за справедливост гневът ще е силен, но пък, който сее ветрове ще пожъне бури.

До крайности не бива да се стига. По разумно е тези, които виждат, че губят да оставят егото си настрана и да загубят с достойнство, но да спечели народа ни. Българите са достатъчно изстрадали, достатъчно са унижавани, мачкани – стига вече! Време е за нещо друго – време е за епохата на ново възраждане, за промяна на съзнанието, а с това и на битието.

Нека младото поколение расне с мисълта, че дедите му са били творци, талантливи хора, щедро раздаващи знания на другите. Нека всеки българин да има правото да счита речта ни за свещена, защото тя наистина е такава. 

Тя е корен на езикова група от 300 000 000 души. Не само букви, думи са дали дедите ни на общност от 300 000 000 души и е въпрос на време това да бъде признато. Речта на Залмоксис и Орфей е жива, а новото ѝ име е български език.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

https://www.youtube.com/watch?v=NwErmFtQvtM

 

ДРЕВНАТА ТРАДИЦИЯ В БЪЛГАРСКИТЕ ОБИЧАИ, ПРАЗНИЦИ И БИТ

За богатството и характера на българския фолклор са писали доста наши учени. Едно от най-добрите и подробни проучвания е това на проф. Евгений Теодоров. В своята работа етнологът обяснява необикновено силния култ към предците при нас българите, със следването на древната традиция на траките. Към нея Теодоров добавя празнуването на Гергьовден, което дори при българските мюсюлмани се явава празник от голямо значение [1] c.9. В Гергьовден срещаме облечения в християнски дрехи култ към Хероса, познат и като Тракийски конник [2] c.408.

 

По отношение на култа към Хероса трябва да се спомене и виждането на проф. Димитър Попов, който посочва паралелите между народния герой Крали Марко и тракийската дума марка-кон [3] c.394-395. Зад образа на една историческа личност несъмнено е скрито древно езическо божество – Тракийския Конник. Такова е и виждането на проф. Георги Михайлов относно връзката между името на Крали Марко и една от тракийските думи за кон [2] c.409.

 

Почитта към Хероса намира отражение дори в каменната пластика украсявала някога стените на Плиска. Преди повече от тридесет години, археологът Атанас Милчев публикува интересен материал относно каменни фризове на конник, от изкопа край   южната порта на старата ни столица. Поради факта, че по плочите няма хоросан, Милчев заключава, че не може да се говори за сполия, а става дума за обект на изкуството, чието значение в строежите на Плиска тепърва трябва да се изясни [4] c.39-40.

 

За останки от култ към друго тракийско божество при нас българите, пише проф. Иван Венедиков.  Този учен свързва русалийските игри с почитания от гетите Залмоксис- човекът превърнал се в антроподемон и повлиял неимоверно много духовния свят на своите сънародници, давайки им вяра в безсмъртието на душата, отнемайки страха от смъртта. Венедиков споделя за особения български обичай следното:  

 

 “По-нататък приликата между честването на Залмоксис и русалийските игри се чувства в някои практики, които заслужават внимание. Когато според описанието на Херодот траките принасят в жертва избрания по жребий „пратеник”, когото подхвърлят във въздуха, за да видят дали Залмоксис ще го приеме, те извършват една осветена у тях практика. Когато русалиите лекуват болен и го подхвърлят три пъти във въздуха на чергата, на която лежи, те също очакват от това намесата на бог. И в двата случая животът на подхвърления зависи от тази практика.” [5] c.231.

 

Хероса и Залмоксис са безспорно дълбоко почитани от старите обитатели на нашите земи, на високо уважение разбира се се е радвал и богът на виното. Едва ли някой би отрекъл, че култът към Дионис е оцелял в празнуването на Трифон Зарезан. Ето какво е виждането на проф. Иваничка Георгиева:  “Според народна етиологична легенда заради своя присмех над Богородица, която на 40-ия ден след раждането отивала на черква, Трифон, който се смятал за неин брат, си отрязал носа. В тази легенда има отглас митът за тракийския цар Ликург, който изгонил от своята страна Дионис и неговата свита. Разгневеният  бог изпратил на Ликург безумие и в момент на умопомрачение, мислейки, че зарязва лоза, той убил своя син. В Северна България на Трифоновден сред най-добрите лозари се избира цар на лозята. На него се слага венец от лозови пръчки, дават му букет босилек и на двуколка или на ръце го носят до селото. Шумното шествие спира пред всеки дом, където стопанинът угощава с вино. Накрая празненството завършва в дома на новоизбрания цар. Обичая цар на лозята М. Арнаудов разглежда като по-особена форма на предпролетните  Дионисови празници. Корените на този обред, както на кукерите, той търси в празника на Дионис — антестериите, отбелязван в края на зимата...”[6] c.238-239.

 

Разбира се, не само празнуването на Трифон Зарезан се явава остатък от древните ритуалиq извършвани в чест на бог Дионис. Трябва да се споменат и Коледните обреди, чиито корени се крият в далечното минало. Дори шествековното римско владичество в земите ни не е успяло да сложи край на почитта към бога на виното и вегeтацията. Подробни сведения по този въпрос е представил проф. Иван Венедиков: “От направения преглед на тракийските празници се вижда, че е имало няколко празника на Дионис в Тракия, на два от които ние можем да намерим мястото със сигурност. Единият е на януарските Календи, т.е. на римската Нова година. Съвпаднал с нея, той се романизирал през римско време, както се вижда от името, което му дават и житието на св. Дазий, и канон 62 на Турланския събор. За тях той не е някакъв празник на Дионис, а на Календите, т.е. Новата година. Тъй като в България Календите се честват една седмица по-рано и той е бил пренесен една седмица понапред, на българската Нова година.... Участващите в тях (празниците) са едно ядро, което напомня коледарите. Те носят като символ на празника тирса на Дионис, който у коледарите и сурвакарите е заместен с кривака или суровачката. На тези празници се пеят химни, както нашите коледари правят на 24 декември през нощта на Бъдни вечер. Има преобличане на мъж в женски дрехи и на мъже, които носят маски, както на Коледа в българските обичаи.” [5] c.159-160.

 

Отново на проф. Иван Венедиков и дължим благодарност за разкриването на връзката между самодивите от българския фолклор и древните езически божества на траките:  “Главната прилика на  самодивата с Артемида се крие в останалите атрибути, които богинята, има. В ръката си носи типичното си оръжие — лък, също както Артемида. Когато народът не си я представя танцуваща по самодивските виролища и игралища, тя е ездачка на елен или сърна, също както Артемида. Но еленът на самодивата е доста различен от този на гръцката богиня...Понякога тази ездачка е представена в народните песни още по-красноречиво като покровителка на дивата природа, каквато е впрочем и Артемида, особено на изток, където тя се смята „господарка на зверовете” и въобще на дивите животни“ [5] c.245.

 

По отношение на Артемида трябва да се отбележи, че тя е божество на догръцки народ, а както знаем от сведенията на Херодот [7] II- 56, Плиний Стари [8] IV.iv.9, Страбон [9] VII. 7.1,  V 5.2, V.2.4, по-старите, изконни обитатели на Гърция, са траките и пеласгите.  

 

Климент Александрийски дава тракийски (фригийски) произход на Артемида [10] с.210. Нейното име показва връзка с тракийското племенно название артакии. Възможно е, с течение на времето, в облика на българската самодива да са преплетени култовете на две древни божества – нещо типично за Античността. Едното божество действително е Артемида, а другото е Бендида, явяваща се и богиня на семейното огнище.

 

Нейният култ в ново време е ясно отразен в почитта към Света Марина -християнизирания образ на древното божество. По този въпрос подробни сведения получаваме от проучването на проф. Иваничка Георгиева: “Древните автори описват празника на Бендида като нощен, с факелно шествие, музика и танци. Такъв е бил и почти доскоро запазеният празник в чест на св. Марина в Странджа. Пещерата до с. Сливарово била посещавана от цялата област, като празнен­ ството се състояло през нощта. Болни и здрави влизали в пещерата, от която капе вода, измивали се за здраве по древен обичай и оставяли някоя от своите дрехи. А това разкрива и връзката на Артемида-Бендида като лечителка, и св. Марина, която се почита за здраве...”

 

Особено интересна е легендата в с. Стоилово, според която св. Марина е лефтера (мома). На нейния ден всички неомъжени от близката околност посещават лефтерския панагир в пещерата до селото. Това също доказва приемствеността между девствената богиня Артемида, покровителка на брака, и св. Марина. Накрая не е без значение да се отбележи, че култът на св. Марина е разпространен в същия ареал, почитана според античните сведения Артемида—Бендида. Това говори за Силните антични традиции в областта, а също и за вероятното по-късно запазване на по- компактни маси тракийско население.” [6] c.238.

 

Проф. Георгиева обръща внимание и на други оцелели до днешно време тракийски култове. Известно е, че върховният бог на траките е считан за господар на мълнията, гръмовержец, съдейки по алтернативните му имена Перкон (от пера, перкам-удрям, бия) и Сбелтурт  (от сбелвам-правя бял, светъл, т.е. светкавица и търтя-удрям, хвърлям). Както е в случая с Бендида и други езически божества, гръмовержецът по-късно бива облечен в християнска дреха и се почита под името на Св. Илия: “В християнската епоха езическият бог на гръмотевицата Зевс е заменен от св. Илия. В официалната християнска литература св. Илия е дъждоносец, а в народните представи е и гръмовник. Върху неговата иконография вероятно влияние е оказала тракийската представа за Зевс, който само в земите на траките се почитал на колесница ". [6] c.234.

 

Добре известно е фактът, че далечните ни предци и най-вече благородническата им прослойка, са отдавали особена почит на бог Хермес. Херодот дори твърди, че аристократите при траките считат Хермес за свой праотец [7] Her.V.7. Явно култът е бил особено популярен, защото е приет след време от простолюдието и така е оцелял до ново време. За това намираме ценни данни в работата на проф. Иваничка Георгиева:

 

“Успоредно със св. Влас в ареала на Странджа, Родопите, междуречието на Струма и Места и отделни места в Западна България като покровител на едрия и дребния рогат добитък е почитан св. Модест (18 декември). На неговия ден воловете не се впрягат; след богослужението се раздават нечетно число хлебчета заедно с варено жито, от които се слага и в кърмата. В църковната живопис св. Модест е изобразяван с два впрегнати вола или с овце ...

 

Въз основа на някои данни се допуска, че св. Модест е наследил един аспект от култа на Хермес... Макар известен в класическата епоха като пратеник на боговете, водач на душите (психопомпос), покровител на богатството и търговията, то много по-първична е неговата функция на хтоничен бог на плодородието, на покровител на стадата, божество пастир.” [6] c.237.

 

Проучването на проф. Георгиева не свърша в обяснението на продължението на култа към Хермес при българите. Според даровитата изследователка на нашата култура, в българския фолклор могат да се намерят следи и от почитта към Орфей. Не става дума за споменатия във Веда Словена Орфен, а за нещо друго, но пак от същия регион, в който са живели певците, от които Веркович чува “Веда Словена”:

 

“Българският фолклор е запазил мотива за митичния певец Орфей, макар и в твърде променен вид… Д. Маринов предава легендата за Боен, която обяснява възникването на обичая Боенец. В образа на царския син Боен са оставили следи Боян и Орфей — славянският и тракийският певец. Според легендата Боен свирел толкова омайно, че „когато засвирел или запойвал, птиците, дивяча, дори листьето на гората спирали да го слушат". Разбирал езика на птиците и животните, който научил от змийския цар, а с пръстена на този цар правел магии. Самовилите залюбили Боен, отнесли го в своето царство, където го оженили за най- младата и хубавата самовила. Момите се разтъжили и за да не го забравят, почнали всяка година през пролетта, когато самовилите го отнесли, да играят Боенец.” [6] c.239. *

 

Към ценната информация представена от проф. Иваничка Георгиева трябва да добавим и свидетелството на проф. Димитър Попов, според когото спомени за прочутия с необикновения си талант Орфей, са оцелели в народната песен “Марко Кралевити, Иве и дете Дукатинче”. В случая, най-сладкогласният Иве отговаря смислово на Орфей [3] с.398, бел.1.

 

Eхо от древните тракийски ритуали, по точно от Елевзинските мистерии посветени на Деметра е запазено и в обредите по време на Еньовден. На това е обърнал внимание проф. Иван Венедиков: “Шествието на момите се завръща в къщата на булката. Още предишния ден момите са пуснали пръстените си в котела с мълчана вода по същия начин, както това става на Василовден. Прорицателката все още не е стъпила на земята и е в ръцете на една от четирите моми. Тя сега трябва да вади пръстените от котела по същия начин, както това се прави на Нова година, само че в припевите вместо „Ой Ладо” се пее „Ой Еньо”.

 

Не може да има никакво съмнение, че тук е запазен един чисто езически обичай на допитване до гадател, като се търси незаинтересуван в отговорите прорицател в лицето на малката булка. Самият обред напомня прорицанията на жрицата в Делфи, която гадаела над упойващите пари над цепнатината, в дъното на която течала реката Каситис. След очистението си във водите на реката допитващите се до Пития чакали бълнуванията ѝ и се опитвали в тях да видят и да открият определена мисъл, която боговете изразяват чрез нейните уста. Малката булка изпълнява същата роля. Тя се нарича булка, защото в качеството си на прорицателка носи червеното було, което носят и момите, когато се женят и което е било носено и от жриците и гадателките в езическо време..... От това описание се вижда съвсем ясно, че игрите са ставали повсеместно, като в тях са взимали участие всички: и мъже, и жени, и дори деца, и че те са се изразявали в танци, придружени с музика, и че и тук тези разпуснати празници са завършвали с характерните за мистериите на Деметра в древността очистения във вода. При подобни очистения вероятно и викът на мистагогите към мистите на Деметра, с която заедно в Елевзина е бил почитан и Дионис, се е подемал при влизането в морето -„Аладе, аладе”, от което е останало в България „Ой Ладо, ой Ладо”. [5] с.293-299.

 

Следи от култа към друго, не по-малко важно тракийско божество е открил друг изследовател на миналото ни. Архимандрит доц. д-р Павел Стефанов преставя много интересна работа, в която е разгледан особен обичай в региона на Етрополе. Д-р Стефанов вижда в честването на празника на Св. Атанасий остатъци от култа към Сабазий. Дори и днес участващите в празника подвикват Сабой, Сабой, макар да са забравили какво означава това. Забравени са и подробности относно това защо след края на празненството, край огъня се оставя храна, така както е било по време на Античността, но въпреки това древната традиция бива упорито следвана. Облечено в християнска дреха старото божество продължава да живее [11].

 

За ехо от тракийските култове съобщава Ангел Сарандлиев в работата си “Змията като древен култ в митологията на траките и остатъци в Родопите”. Този автор свързва особеното наименование на змийската отрова пан захир с името на древния бог Пан, който първо е почитан в Аркадия. За него се знае, че е планинско божество, свързано с животновъдството, известно е и неговото присъствие в свитата на тракийския бог Дионис [12] – с.218-219.

 

Ангел Сарандлиев споделя, че култът към змията в Родопите се практикува както от християнското, така и от мюсюлманското население. Изследователят подчертава ясно и, че се касае за една древна, местна традиция, а не за нещо, привнесено от късни преселници. Подобно е и мнението на проф. Венедиков: “Представите за змията и змея в България са с тракийска основа. Почти всички поверия за змията стоят във връзка със старите тракийски представи за нея — покровител на домашното огнище и на култовите места, за змията, съжителстваща с жената и за змията, представляваща божество или митологическо същество. “ [12] c.220.

 

Заслужава си да се спомене и виждането на проф. Светлана Янакиева, която разглеждайки мита за Кадмос и дракона, смята, че “образът на змея, който е същевременно змееборец, е съхранен и до днес в българския фолклор, където добрия змей (своя змей, закрилникът) се бори и побеждава чуждия змей (ламята, халата). В българската народна митология е запазена и антропоморфна хипостаза на змея аналогия на Кадмос, а функцията му на космически медитатор също е аналогична на функцията на героя-посредник – Кадмос, Орфей, Хермес”. [13] c.73.

 

Интересна традиция от далечното минало е запазена в разпространената в Странджанско легенда за елена, който се жертва доброволно. В деня на Св. Илия и Св. Константин, благородното животно слизало от планината и се предлагало доброволно на участниците в култа. За това предание разказва проф. Димитър Попов, който при своя анализ посочва връзката с митовете за тракийския цар Резос. Нашият учен цитира Филострат, според когото животните в планините идвали сами при жертвеника на Резос [3].c. 409.

 

Във връзка с животните трябва да се спомене свидетелството на Теофилакт Охридски. В работата си “Тивериополските мъченици”, този стар автор съобщава, че българите от неговото време принасят в жертва кучета [14] c.62. Особеният и варварски в очите на римляните (византийците) обред има паралел в култа към тракийската богиня Зеринтия. Тя е почитана на остров Самотраки, където е имало планина и пещера с нейното име. Там, по сведения на стари автори, са принасяни в жертва кучета [15]. c.197. Самото име на Зеринтия се обяснява със стблг. звѣръ-звяр, диво животно [16] c.103, c.176. За суфикса-инт, Владимир Георгиев споделя, че е същият като в стблг. телѧ-теле [17] c.95, [16] c.176.

 

От представените до тук данни става ясно, че култовете към Залмоксис, Орфей, Хермес, Бендида, Артемида, Зеринтия, Дионис, Сабазий, Пан, Деметра, Хероса и обожественият Резос не са изчезвали никога. В такъв случай не бива да се изненадваме и от това, че при нас българите е запазен дори и култът към богинята Земела  (Семела)  – майката на Дионис. Интересни данни можем да почерпим от работата на Борис Илиев  “Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес“.

 

Илиев представя свидетелствата на хора от различни села относно употребата на израза “– Ууу, да опустее тая Самела”, добавя важната подробност, че дори и в ново време с името Самела се кръщават деца, обяснява и защо Самела е синоним на буйстваща. Авторът се опира на древните легенди, които се разказваj за обезумяването на Семела и за преждувременното раждане на Дионис [18].

 

Почитта към древната богиня е оцелялa в регион, в който най-малко бихме очаквали- Северна и Североизточна България. Става дума за селата Свещари, Михайлово, Койнаре, или както уточнява авторът – между Монтана и Плевен, Никопол и Ябланица.

Присъствието на култ към Земела в тази област показва, че местното население е съумяло да се запази по време на бурните събития в периода V-VII век. Тогава, там е имало гъсти гори, а и не малко блата, в които тракийското население е могло да потърси убежище.  

 

Като важна част от тракийско наследство биват определени също нестинарството,   жертвоприношението при строеж на нов мост или къща, да не забравяме и жертвоприношението при продължаване живота на възрастен човек, означавано като “помана” [19] c.58-59.

 

Реално погледнато, основата на българския фолклор е с тракийски корени. Познатите на всеки българин свръхестествени същества - самодивите, ламята (змея), най-тачените и обичани празници, са ехо от духовния живот на народа на Залмоксис и Орфей.

 

Древната традиция на траките е оцеляла и в бита на българина, по-точно в неговата национална носия. До неотдавна ямурлукът бе важен, дори незаменим атрибут на българския селянин. За тракийския произход на този вид дреха е писал преди доста време Георги Михайлов [2] с.251.Това виждане бе потвърдено и от етнолога Николай Колев [19] с.59.

 

Интересни сведения намираме също в работата на Даниела Агре и Георги Китов, а именно, че женската тракийска носия показва силни прилики с традиционната българска женска носия [20] с.20. Същото може да се каже и за една от българските мъжки носии – дългата риза спускаща се до над коленете и широките панталони. По същия начин са облечени и гетите, изобразени на Траяновата колона. Тук е мястото да се добави и сведението на Георги Михайлов, че цървулите са атрибут не само на българския селянин, но и на тракийското простолюдие в древността [2] с. 252.

 

Приготвянето на кисело мляко също е традиция от времето на траките. Диодор Сицилийски разказва, че по време на странстванията си, Аристей бил научен от нимфите как да сгъстява млякото [21] Diod.IV.81. За познаването на киселото мляко от траките се изказва положително Георги Михайлов [2] с.114. Имайки предвид традиционните способи за обработка на млякото и приготвянето на млечни храни в националната ни кухня, Румяна Георгиева е склона да приеме, че преобладаващата част от тях имат своите корени в тракийската древност [22] с. 83-84.

 

Не само неотделимото от бита на българина кисело мляко може да се свърже с уменията на траките да произвеждат разнообразни храни. Същото може да се каже и за булгура и сходните на него продукти. Цитирайки Аристотел, Румяна Георгиева споменава за подобно на булгура вариво при синтите и медите и свързва, макар и предпализливо, направата на трахана в Смолянско и в Кърджалийско, а също направата на кишкек в Хасковско, със старата тракийска традиция. [22] с.75.

 

След подробно изследване на бита на българския народ, проф.Николай Колев стига до заключение, че доста от българските земеделски сечива са от тракийски произход. Става дума за три типа рала, а също така за брани, дикани, мотики [23] с.304-312. Към тях трябва да се добави и овчарскага гега, чиято украса в доста случаи може да се определи като повлияна от тракийското изкуство.

 

Проф. Колев добавя и трансхуманното животновъдство към тракийската традиция, като разбира се, отдава тази традиция на тракийския субстрат [19] с.59. Като хора занимаващи се с трансхуматно животновъдство по време на Античността могат да се посочат грестоните. Те обитават точно района между Родопите и Бяло море, а племенното им име може да се обясни със стблг. глагол грѧсти-ходя, пътувам.

 

Виждаме, че тракийската традиция е добре съхранена във фолклора и бита на българите. Не случайно проф. Евгений Теодоров споделя следното: “ Установените в този труд древнотракийски елементи позволяват да се смята, че заварените траки в освободените от византийско господство земи не са били малобройни, че потъвайки в славянските маси, те са продължили да съществуват в тях със своите вярвания, култове, обичаи...и това дава достатъчно основание да се говори за недооценявано досега древнотракийско наследство в нашия фолклор като значителен дял от него, обосновава правото ни да се смятаме за преки наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството.“  [1] с. 271.

 

За това, че през 680-681-ва година траките са многобройни, изказва предположение и проф. Иваничка Георгиева говорейки за: ” по-късно запазване на по-компактни маси тракийско население.” [6] c.238. До известна степен това виждане се поддържа и от проф. Димитър Ангелов, който макар да счита старите българи за дошъл от Азия народ, не отрича влиянието на траките  в оформянето на антропологичния тип на българския народ: “Доминантен е следователно не донесеният от славяните северен тип, а характерният и разпространен сред някогашния тракийски етнос средиземноморски тип. По такъв начин,погледнато от биологична гледна гочка, ролята на траките във формирането на българската народност е несъмнено.” [24] c.188-190.

 

Приносът на Колев, Теодоров, Георгиева, Ангелов и др. в  проучването на характера на българския фолклор, бит и дори антропологичен тип е огромен, но всички тези учени попадат в плен на установеното в миналото вярване, че оцелелите до Ранното средновековие траки, старите славяни и старите българи са три напълно различни народа.

 

Днес, благодарение на редица генетични проучвания, ние вече разполагаме с убедителни сведения, че това не е така. Българите, които са носители на генетичните маркери J2, EV-13, G2, I2, са потомци на хора, обитавали Балканите от незапомнени времена: “ - (i) R-L23* is present in Eastern Bulgaria since the post glacial period; (ii) haplogroup E-V13 has a Mesolithic age in Bulgaria from where it expanded after the arrival of farming; (iii) haplogroup J-M241 probably reflects the Neolithic westward expansion of farmers from the earliest sites along the Black Sea.“ [25]

 

Друго проучване показа нещо от голяма важност, а именно, че така наречения източен генетичен маркер R1a1, чиито носители се явяват около 18% от българите, се счита за внесен от славяните, или старите българи: “Thus, while the Mediterranean legacy could be attributed to the Thracians, indigenous people that firstly inhabited the Balkans, the Eastern contribution is likely due to the Proto-Bulgarians originating from the Middle East and to the Slavs migrating from northeast Europe.“ [26]. Възможно ли е два напълно различни народа, обитавали различни региони, да са носители на едни и същи генетически маркери? Да не забравяме и това, че според учени от Мичигънския университет, носители на маркера R1a1 са обитавали Балканите преди около 13 000 години:  “These results suggest that the first bearers of the R1a1 haplogroup in Europe lived in the Balkans (Serbia, Kosovo, Bosnia, Macedonia) between 10 and 13 thousand ybp. “ [27] c.239 (23).

 

Данните от генетичните проучвания могат да се обяснят сравнително лесно, ако приемем, че старите българи и старите славяни принадлежат на тракийската общност.

Има достатъчно исторически извори в подрепа на това твърдение. Цитирайки Теофилакт Симоката, проф. Ганчо Ценов подчертава, че славяните, сключили съюз с Апарух са де факто гетите – древен тракийски народ [28] с.14-15. От друга страна, старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи поне от IV век [29] с.33.

 

Благодарение на Страбон ние знаем, че в дълбока древност гетите и мизите са считани за част от тракийското семейство и са обитавали земи на юг, a и на север от река Дунав [9] VII.3.2. На друго място Страбон подчертава, че езикът на гетите е като на останалите траки, добавя и това, че скоро след като Елий Катон (4 г.сл. Христа) депортира 50 000 гети на юг от Дунава и ги заселва в Тракия, те се наричат мизи (19 г.сл. Христа) [9] VII.3.10. Такава бърза асимилация е възможна само, ако се касае за две групи на един и същи етнос. След като езикът, религията и обичаите са идентични, реално няма пречки една група да се слее с друга и дори да приеме името й.

 

През 680-та година на север от Дунава са живели свободни гети познати като славени/славяни, мизи, наречени още българи, и други техни роднини. На юг от Дунава е имало гети, мизи и други траки, които обаче са под римска власт. Побеждавайки Константин V, северните траки успяват да освободят своите братя. Смайващо бързата консолидация на ранносредновековна България, а и способността на държавата ни да се противопостави на Римската Империя (Византия), може да се обясни само с това, че новообразуваната държава се състои от групи c един и същ произход. Общите корени способстват за избягване възникването на напрежение и разделене, които биха се породили сред хора говорещи напълно различни езици и имащи напълно различни обичаи.

 

Заблудите, относно обединяването на “три различни етноса” – траки, стари българи и славяни, се налагат както поради пропагандата на римските летописци, така и поради неправилното тълкуване на етническото име славени/славяни. Първоночално то е важало само за гетите и чак след векове се налага и на други народи говорещи сродни езици – това са венетите, явяващи се предци на руснаци, поляци, чехи и др.

 

Разбира се за налагането на заблудата за “три различни етноса”, участвали в образуването на българския етнос, вина имат както чуждите исторически школи, налагащи виждания, угодни на своите правителства, така също и непознаването на тракийските погребални обреди, домашна керамика и обичаи.

 

Едва в ново време стана известно, че траките познават изкуствената черепна деформация [30] с.223, че бръсненето на косата и оставянето на кика е прическа типична за траките абанти и мизи [31] 5.2, a и, че правенето на чаша от черепа на противник [32] I.xxxviii.4, изграждането на земни валове и ровове и т.н. са били добре познати на народа на Залмоксис и Орфей [33] c.40-41.

 

Без съмнение бъдещите генетични проучвания ще хвърлят повече светлина относно корените на народа ни, но дори и без тях, въз основа на вече известното, можем да заключим, че старите теории за произхода на българския народ, наложително трябва да се преразгледат.

 

Използвана литература:

1.Е.Теодоров, Древнотракийското Наследство в Българския Фолклор, Изд. Наука и Просвета, София, 1972;

2.Г.Михайлов, Траките, Второ, допълнително и преработено издание, ред. М.Василева, В.Маринов, НБУ, София, 2015;

3.Д.Попов, Тракийска Религия, Второ, подобрено и допълнено издание, Изд. Изток-Запад, София, 2014;

4.А.Милчев, Разкопки и проучвания на южната порта в Плиска (1963-1970), Плиска-Преслав, Укрепителните съоръжения на Плиска и Преслав, том 4, БАН, София, 1985;

5. И.Венедиков, Митове на Българската Земя, Медното Гумно, Второ, преработено издание, Изд. Идея към Частен Колеж Тракия, Стара Загора, 1995;

6.И.Георгиева, Българска Народна Митология, Второ, преработено и допълнено издание, Изд. Наука и Изкуство, София, 1993

7. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

8. Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;

9. Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

10. C. Anton, A Classical Dictionary Conaining an account of the principle proper names mentiоned by ancient authors, Harper & Brothers Publ.New York, 1855;

 

 

11. Архимандрит доц.д-р П.Стефанов, Един култ на 2000 години, 13/12/2010

http://www.pravoslavie.bg/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0/%D0%95%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82-%D0%BD%D0%B0-2000-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8/

12.А.Сарандлиев, Змията като древен култ в митологията на траките и остатъци в Родопите, Извори и Историография за Средните Родопи, Известия – Родопско Краезнание, том 1, Смолян, 1997;

13.С.Янакиева, Предгръцка Беотия,  Палеобалкански ономастични и митологични елементи, Изд. Диос, София, 1994;

14. ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ -FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE, том IX, Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ български, отнасящи се до българската история, част 2 ,подготвени от И. Г. Илиев, БАН, София, 1994;

15.M.Gimbutas, The Gods and Goddesses of Ancient Europe: 7000 to 3500 BC, Legends & Cult Images, University of California Press, Thames & Hudson LTD, London, 1974;

16.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, София, 1977;

17. Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960 ;

18.Б.Илиев, Тракийската Богиня Семела в съзнанието на българите днес, Хелис IV, Археологически Институт с Музей – БАН,  Изд. Марин Дринов, София, 2005;

19.Н.Колев, Българска Етнография, Изд.Наука и Изкуство, София, 1987;

20.Г.Китов, Д.Агре, Въведение в Тракийската Археология, ИК Авалон, София, 2002;

21. Diodorus Siculus, publ. in vol. iii of the Loeb Classical Library Edition, 1939; http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Diodorus_Siculus/4D*.html

22.Р.Георгиева, Т.Спиридонов, М.Рехо, Етнология на Траките, Университетско Издателство Св.Климент Охридски, София, 1999;

23. N.Kolev, Spuren aus der Kultur der Thraker in dem Tradizionellen Ackerbau und der Viehzucht der Bulgaren, Bulgarisches Forshungsinstitut in Österreich Verein “Freunde Des Hauses Witgenstein”, Institut für Thrakologie an der Bulgarischen Akademie der Wissenschaften, Dritter Internationaler Thrakologischer Kongress, Staatlischer Verlag Swjat, Sofia, 1984;

24. Д.Ангелов, Образуване на Българската Народност, Наука и Изкуство, 1971;

25.Y-Chromosome Diversity in Modern Bulgarians: New Clues about Their Ancestry, Sena Karachanak, Viola Grugni Simona Fornarino, Desislava Nesheva, Nadia Al-Zahery, Vincenza Battaglia, Valeria Carossa, Yordan Yordanov, Antonio Torroni, Angel S. Galabov, Draga Toncheva , Ornella Semino http://journals.plos.org/plosone/article?id=10.1371/journal.pone.0056779

26. Bulgarians vs the other European populations: a mitochondrial DNA perspective.

Karachanak S, Carossa V, Nesheva D, Olivieri A, Pala M, Hooshiar Kashani B, Grugni V, Battaglia V, Achilli A, Yordanov Y, Galabov AS, Semino O, Toncheva D, Torroni A.

https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/21674295

27.A.Klyusov, DNA Geneology, Mutation rates and some historical evidence written in Y-chromosome, Part II, Walking the map, Journal of Genetic Genealogy 5(2) 217-256, 2009

http://www.jogg.info/pages/52/files/Klyosov2.pdf

28.Г.Ценов, Праотечеството и праезика на българите, Историко-филологически издирвания въз основа на първоизточници, Фототипно издание по изданието на автора от 1907 г. Хелиопол, София, 2005

29.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998

30.Ст.Йорданов, Тракийският Воин, Проучвания върху военната и социална история на древна Тракия, Изд. Фабер, Велико Търново, 2000

31. Plutarch, Parallel Lifes, publ. in Vol. I of the Loeb Clasical Library Edition, 1914;

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/e/roman/texts/plutarch/lives/theseus*.html

32. The epitome of Roman History by Florus, The Thracian war, publ. in the Loeb Clasical Library Edition, 1929;

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Florus/Epitome/1J*.html#XXXVIIII

33. И.Т.Никулицэ, Северные Фракийцый в VI-I вв до н.э, Кишинев, Штиица, 1987,