УДИВИТЕЛНИ, СЕНЗАЦИОННИ, НО И ПРЕМЪЛЧАНИ ФЕНОМЕНИ

Съвсем наскоро представих интересно видео за пеласгите. В канала ми в ютюб коментарите бяха много, а предаването се радва на успех. Причината за това е факта, че у нас информацията е малко, а темата за пеласгите сякаш е табу. Има даже учени, които стигат до нелепи крайности, като например твърдението, че народ пеласги никога не е съществувал, че се касае само за герои от митовете.

 

Разбира се има и по-умерени изследователи на миналото. В научните среди пеласгите са обявени за най-старото население на Южните Балкани, но са и обявени за изчезнал народ, асимилиран от гърците още през Античноста. Редица учени обаче признават, че пеласгите са оставили следи в старогръцкия език. Касае се за особени думи, които не могат да бъдат обяснени с помощта на законите на речта на нашите южни съседи. Лингвисти като Алберт Йорис Ван Виндекенс, Владимир Георгиев, Хялмар Фриск, Роберт Беекес и др. са изолирали различни думи от така наречения предгръцки субстрат, т.е. от езика на населението, което е обитавало Елада най-рано.

Пръстен-печат с надпис на езика на пеласгите, наричани още палестини, филистимци [по Кук, Zeus: a study in ancient religion]

Това разбира се са траките и спадащите към тяхната общност пеласги. На тях се приписва основаването на Атина, но и Рим, чието най-древно название е Рума [Ruma]. То по-късно се развива в Рома [Roma], а в ново време, у нас се ползва варианта Рим [в Западна Европа пък е Rome].

 

Интересното, но и необяснимо от гледна точка на официалните теории за нашия произход е това, че ранносредновековните българи познават възможно най-старото име на Вечния град. В старобългарския език срещаме думите роуминъ – римлянин, роумьскъ – римски. Те отговарят на архаичните Ruma – Рим и Rumach – римски.

 

През IV в., когато по виждането на историците е най-ранното споменаване на името на народа ни, Рим и римлянин имат формите Roma, Romanus. През VII в. Roma и Romanus не са променени, никой не знае даже за Ruma, Rumach. Как е възможно, ако дедите ни се установяват трайно на юг от Дунава едва в края на VII в. сл. Христа, те да познават най-старото име на римляните, което е поне от VIII в. пр. Хр.? Или с други думи – около 1400 години преди времето на княз Аспарух.

 

Да приемем за момент, че това е случайност или даже интересен феномен. Проблемът за нашите учени е, че е налице още един феномен. По време на ранното Средновековие дедите ни познават народностното име гърци и то в няколко варианта: Γραικοί, Γρεκύ, Γρεκούς, Γρικύ, Γρικούς. Проблемът се състои в това, че във въпросния период от време, населението на Византия се назовава ромеи [Ῥωμαῖοι], държавният глава носи титлата βασιλεὺς Ῥωμαίων [василевс на римляните].

 

Названието гърци [Γραικοί, Graeci], се ползва за дедите на южните ни съседи, предимно от римляните и то във времето на Античността. А официално ние българите се установяваме трайно на юг от Дунава едва по време на ранното Средновековие, т.е. дълги векове по-късно. Както по времето на княз Аспарух, така и по времето на други владетели като Крум и др., населението на Римската Империя, позната по-добре като Византия, се разпознава единствено и само под името ромеи [Ῥωμαῖοι].

 

Това са вече два феномена, чието обсъждане хитро се избягва, защото една публична дискусия би станала причина за поява на неудобни въпроси. Има обаче още един феномен, който е още по-сериозен. Касае се за характера на така наречения предгръцки субстрат. Ако официалните теории бяха достоверни, то този субстрат – особените думи в старогръцкия, не би трябвало да имат успоредици в българския, а и не би трябвало да имат обяснение на български език.

 

По виждането на историците и лингвистите, предгръцкото население на Елада е асимилирано още в древността, а неговия език няма нищо общо с нашия. Реалността обаче показва нещо различно, нещо напълно различно, но отново мълчанието разрешава проблема с неудобните въпроси.

 

Представям кратък списък с думи принадлежащи на предгръцкия субстрат. Всеки образован и интелигентен човек може да види, че се касае за думи, които трябва да се причислят към нашия език, а това означава, че дедите ни са обитавали не само Тракия, но и най-южните точни на Балканите, включително остров Крит.

 

Като тракийски/пеласгийски субстрат в гръцкия език са обявени думите:

 

балиос-βαλιος-бял;

волинт-βολινθος-волѧте, вол, бик;

вонасос-βόνασσοσ-вонящо животно, див бик;

бриза-βρίζα-брица (вид пшеница);

брилон-βρίλων-брити (бръсна), бръснар;

бринкос-βρύνχος-брѧцало (музикален инструмент) ;

брион-βρύον-брей (вид растение);

вритос-βρύτος-вьрѣти (вариво, пиво) ;  

гента-γέντα-гнетѫ (удрям, парче отрязано месо) ;  

таласа-θάλασσα-талаз, вълна, тлѣщи-удрям;

телумна-θέλυμνα-тьло (повърхност, под стблг.) ;

тулак-θύλακος- тоулъ (колчан, мях стблг.) ;

кубе-κὐμβη, купелон-κύπηλλον- купичка, купа, метален съд.

каситерос-κασσίτερος- каситеръ (калай стблг.);  

китарис-κίθαρις-четириструен музикален инструмент;

винос-(f)οίνος-вино; 

ромфея- ῥομφαία-ромфея, руфия, рубило-нож;

ситос-σίτος-жито;

сирингкс-σύριγξ-свирка, флейта;

 

Един пример може да се нарече случайност. Два примера могат да бъдат приети за удивителна случайност. Тук обаче говорим за цял списък, т.е. изправени сме пред удивителен, сензационен феномен, налице е един необясним парадокс.

 

Парадоксът става фрапиращ, ако обърнем внимание на това, че трако-пеласгийските думи тулак и купелон имат ясни паралели в старобългарските инвентарни надписи. Там туслхи-τουλσχη, купе-κύπη притежават значение колчан за стрели, т.е. тул, и шлем [формата на купата и шлема са идентични].

Следващата връзка пък е направо зашеметяваща, защото старобългарската дума купе-κύπη-шлем има паралел в хетския и староеврейския език. Касае се за купахи - kupahi- шлем (хет.) и коба - q/koba’ – шлем (староевр.). Паралелите между хетските и еврейските думи са обсъждани от Хаим Рабин, ползващ трудове на Гастър и Сапир.

По време на Бронзовата епоха земите на Израел са обитавани дълго време от пеласгите, наречени там филистимци и техните роднини траките тевкри. Учени като Бонфанте, Ваудхойзен и др. споделят, че филистимската, т.е. пеласгийската дума за шлем е коба, тя е сравнявана с хет. kupahi. Колкото и странно да изглежда – дедите ни са дали дума за шлем на различни народи от Близкия изток.

 

Казвал съм го често – парадокси и феномени няма, парадоксите и феномените в науката се дължат на нежеланието, или пък страха на определена група учени да каже неудобна за влиятелни хора истина.

 

Парадоксите се породени и от това, че в миналото бяха съчинени основани на лъжи и безсъвестни манипулации за нашата история. Траките бяха обявени за изчезнали, без това да е доказано. Аспаруховите българи бяха обявени за дошъл от Средна Азия народ, без това да е доказано. Съюзниците на Аспарух, наречени славени, бяха определени за дошъл от земите на Русия, Украйна, или Полша народ, без това да е доказано.

 

Прието бе, че Аспаруховите българи са изоставили езика си, без това да е доказано. Прието бе, че речта на старите българи е била тюркска или иранска, но не бе обяснено как за Бога, цялата ездаческа терминология на дедите ни не съдържа нито една тюрска, или иранска дума. Ако дедите ни действително бяха конен народ, номади, дори и да бяха заели езика на набедените за пешаци славени, пак биха запазили ездаческата си терминология, защото не могат да получат думи за неща от народ, който ги няма.

 

Приемем ли обаче, че тракийският е най-древния език от славянската езикова група, че траките са създателите на тази група, изведнъж всичко става логично и си идва на мястото.

 

Ганчо Ценов е бил прав по отношение на това, че дунавските славени са гетите, а не някакъв дошъл от отвъд Карпатите народ. Гетите са известни като конен народ, те представят значителната част от конницата на цар Ситалк. Гетите са траки, а в тракийската ономастика срещаме: Kone, Cobylatus, Korybantos, Uzdica, Setlote, съотвестващи на думите кон, кобила, жребец, узда-юзда, седло.

 

Ако българите са представени от мизите, явяващи се съседи и роднини на гетите, то и старите българи са имали думи като кон, кобила, жребец, юзда, защото според Страбон гетите и мизите говорят език като този на останалите траки.

 

Повече от ясно е, че хората дали името на нашата държава никога не са изоставяли езика си. Дори напротив – точно нашите деди са наложили своята реч над северните и западните си съседи илирите-венети. Те се явяват деди на сърби, словени, поляци, руси и др. Дедите ни дори са успели да окажат културно влияние на хора от Близкия Изток.

 

Ето колко лесно е да се обясни всичко. Представеното тук виждане обяснява защо при нас българите е доминантен същият антропологичен тип както и при траките. Става ясно и защо типичните за нас генетични маркери I2, E-V13, R1b, J2,  а и голяма част от R1a, са наследени от хора, които са обитавали земите ни дълги хилядолетия преди тук да дойдат римляните. Древните балкански корени на народа ни обясняват и защо най-тачените ни празници: Гергьовден, Трифон Зарезан, Атанасовден, Сирни Заговезни и др. са ехо от култовете към Хероса, Дионис, Сабазий, а не са спомени от почитта към Тангра, Ахура Мазда или Умай.

 

Съвестните хора в науката – тези, които нямат какво да крият, ползват един принцип, носещ името Бръснач на Окам. Според този принцип, от множество теории, които обясняват едно и също нещо, трябва да се предпочете най-простата. А според мен трябва да се добави и: най-логичната теория, този, което не противоречи на здравия разум.

 

Днес обаче все в научните среди все още се срещат индивиди, които са готови да се гърчат като змии, да правят салто-морталета, само и само да избягнат приемането на истината. Тези хорица разчитат на услугите на медиите, а и на влиянието си в политиката. Несъмнено това помага, но само до време.

 

Абрахам Линкълн има едно прекрасно изказване: Можеш да лъжеш част от хората през цялото време, можеш да лъжеш всички хора за определено време, но не можеш да лъжеш всички хора през цялото време - “You can fool some of the people all of the time, and all of the people some of the time, but you can’t fool all of the people all of the time.”

 

ТРАКИЙСКИЯТ ПРОИЗХОД НА НАЙ-ДРЕВНИТЕ СТАРОГРЪЦКИ ТИТЛИ

 Ако преди тридесетина години някой ми беше казал, че титлата василевс [βασιλεύς] е тракийска, аз не бих повярвал изобщо. В случай пък, че някой ми бе казал, че василевс [βασιλεύς] няма смисъл на гръцки, а на български – тогава вече бих се изсмял. Както е казано обаче: Неведоми са пътищата Господни. Навремето не знаех, че един от първите василевси е Гета, не знаех и, че траките и спадащите към тях пеласги са по-старото население на Елада, явяващо се учители на дошлите от Африка данайци.

 

                                          Монета на тракийския владетел Гета      http://www.cngcoins.com/photos/big/680223.jpg

През 80-те години на ХХ век се считаше за неоспоримо, че Аспаруховите българи са дошли от изток, че въпреки бягството си от хазарите са успели да победят най-силната за онази епоха армия – тази на Римската Империя. Учеха ни, че езика на дедите ни е тюркски, че са вярвали в Тангра, а и, че въпреки ръководната роля в изграждането на нашата държава, са изоставили езика си.

 

Дълги години вярваме в едно нещо, а по-късно разбираме, че то е само една умело създадена заблуда. Често, това, което е общоприето е просто илюзия, чийто живот е подхранван с упорито повтаряне на лъжи и укриване на съществената информация. Без база за сравнение ние сме принудени да приемем твърденията на хората, които имат достъп да старите летописи, изследванията на археолози, езиковеди и т.н. За жалост те невинаги са съвестни и независими.

 

В края на 80-те години и началото на 90-те години на ХХ в. вече знаех, че официалната ни история не е базирана на проверени данни, но не подозирах колко дълбоки са ямите с лъжите. После, стъпка по стъпка, събирайки упорито информация, а и проверявайки я, останах смаян, дори дълбоко шокиран от количеството премълчани факти.

 

Когато се сдобих с антропологичните изследвания на българския народ от 1938 и 1959 г., разбрах две изключително важни неща. Първото бе, че нямаме нищо общо с народите на Средна Азия, а второто, че повечето от нас са наследници на древното балканско население, влязло в историята под името траки. Разбира се останах като зашеметен, защото от една страна в научните среди се пропагандираше, че дедите ни са азиатци, а от друга страна траките бяха изкарани незначително малцинство, което е изоставило езика си още преди идването на Аспарух. Оказа се, че в научните среди съвсем съзнателно са поддържани две нелепи лъжи.

 

Попадайки на великолепните трудове на Данаил Юруков и Цани Гинчев, разбрах, че езикът на Орфей никога не е изчезвал, той се е развил и по време на Средновековието вече носи името български. После се натъкнах сведения от работите на лингвистите проф. Влахов и акад. Георгиев, според които тракийският (дако-мизийският) език е бил близък или дори идентичен на старославянския (по-точно старобългарския).

 

Реално няма как да се говори за славянизация на траките по простата причина, че дунавските славени са гетите, а те са тракийски народ [както показва в книгите си д-р Ценов], а не бледи, русокоси нашественици от земите на Украйна, Русия, Полша. Това обяснява пълната липса на субстрат в старобългарския. Речта на траките под римска власт почти не се е различавала от тази на бойците водени от княз Аспарух.

 

Бях заинтригуван и когато се натъкнах на труда на Хялмар Фриск. Този лингвист е създател на един от най-подробните старогръцки етимологически речници. В неговия труд ползваната от старите гърци титла василевс [βασιλεύς] е обявена за принадлежаща на друг език [Frisk H., Griechisches Etymologisches Wӧrtebuch, Carl Winter Universitäts Verlag, Heidelberg, 1960, с. 223].

 

Още по-интересно се оказа виждането на друг учен, а именно Алберт Йорис Ван Виндекенс. Той стига до следното заключение: „Mоже да каже, че със сигурност титлата василевс [βασιλεύς] е от трако-фригийски произход: “BASILEUS, qui aurait le sense se homme noblesse, eclaire, ou poissant, serrait d'origine THRACO - PHRYGIEN [A.J.Van Windekens, Le Pelasgique, Universite de Louvain, Louvain, 1952, p. 76]

 

Вече силно мотивиран, продължих своето проучване. Истински удивен останах от анализа на древната минойска титла батос [βατος] – цар, владетел, господар. В разработка от 50-те години на ХХ в. акад. Владимир Георгиев предлага интересно обяснение на негръцката (трако-пеласгийската) титла βασιλεύς. Опирайки се на сведения на Ерих Бернекер, нашият езиковед уточнява, че βασιλεύς. е сродна на βαττος – цар, идваща от ие. *bhātja, bhātеn.

 

Като сродни са дадени българските думи баща, батьо, бате, батко, а също и рус. [а и укр. – бел. авт.] батя – баща. С използване на сведения на Швайцер и Бернекер е обяснен много добре принципът на оформяне на древната титла. Първоначално тя е притежавала значение баща, по-голям брат (бато, бате), като после се развива в смисъл старейшина на рода, а още по-късно придобива смисъл господар, цар [Георгиев, Вл., Произхождение Алфавита, Вопросы языкознания № 6, 1952, ноябрь-декабрь, 1952, c. 52 – 53].

 

Според акад. Георгиев сродната на василевс [βασιλεύς] титла батос [βατος] е ползвана от древните минойци. И тук вече става изключително интересно, защото в минойските архиви са регистрирани тракийски лични имена като Арей, Диза, Питак, Тетюс. На минойски Крит се срещат названията Ида, Пергам, Гординия [Гортиния], Сетоя. Те отговарят на тракийските Ида, Пергам, Гордион, Сети-дава. Няма да давам значението на всички, ще спомена само, че още през XIX в. учени като Паул Кречмер, Вилхелм Томашек и др. тълкуват Гордион с градъ – град и др., а Сети-дава със сеть, сетьнь – последен, краен.

 

В крито-микенските документи също намираме интересни неща. Там тракийските имена са много, защото и самите документи са много на брой. Някои от тях се ползват и в ново време от нас българите: Бати, Боти, Дуло, Дуньо, Дуто, Косо, Коти. По-интересни обаче са титлите. Поне за мен най-важната е ванакатело, ванакател – цар.

 

Най-рано тази титла се ползва за човек с име Одрис. На надписи върху съдове от Крит и Тива срещаме следният важен, но останал непопулярен текст:

КАУНО ОДУРУВИЙО ВАНАКАТЕЛО – Кана (съд) на Одрис царят.

 

                     Микенски надпис с титлата ванакател [по Хрозни]

По-късно, през VIII в.пр. Хр. (или даже X в. пр. Хр.) титлата ванакатело, ванакател – цар, вече е във форма ванакт [Ϝανακτ] по фригийските монументи. А още по-късно гърците я приемат във форма анакс [άναξ], като се признава, че тя идва от ванакс [ϝάναξ], ванакт [ϝάνακτ]. Признато е също, че анакс [άναξ] няма смисъл на гръцки, т.е. титлата е приета от предгръцки народ. А трако-пеласгите са хората населявали Елада преди идването на данайците. Мизите и тевкрите в Тесалия, фригите в Пелопонес, абантите в Евбея, пеласгите пък в Епир и даже по територията на цяла Елада.

 

Фрагмент от фригийски надпис с титлата ванакт [по Рамзи]

Най-интересното е това, че векове по-късно фригийската титла ванакт [Ϝανακτ] е засвидетелствана от Авзоний при мизите под формата ванак [Phanaces]. Става дума за мизите, които по времето на Димитър Хоматиан са вече познати под името българи. Това не е случайност, защото подобно на батос [βατος], василевс [βασιλεύς], ванак е обяснима на български.

 

Тя се среща по време на Средновековието в опростен вид, под формата бан. Намираме я върху епиграфски паметник от Плиска [Делань Бань ]. Бан означава повелител, заповядващ, от древен корен ба, срещащ се в бая – говоря [по виждане на Бернекер, Фасмер и др.]. Напомням – тълкуванията, които предлагам са на професионалисти, световно известни лингвисти. Аз само съм събрал на едно място важните данни.

Споменаването на титлата бан в надпис от Плиска [ИРАИК, т. Х, 1905, с. 107]

Ето како се получава: най-древните титли, които старите гърци ползват, са реално тракийски по произход – това е факт, признат от професионалисти лингвисти. Самите титли са лесно обясними на български език. И тук няма никаква мистерия, защото както различни исторически извори определят средновековните българи като потомци на мизи, пеони, даки, одриси и др., така и данните от мащабните антропологични изследвания се явяват ярко доказателство, че ние сме наследници на най-древния цивилизован балкански народ.

 

Можем да добавим и виждането на прогресивните етнолози, които смятат, че може да се говори за древнотракийски корени на българския фолклор и ние с право можем да се наречем пълноправни наследници на една от най-древните култури в историята на човечеството (по думите на проф. Евгений Теодоров).

 

Каквото и да кажат противниците ми, срещу ръжен (фактите) не се рита. Истината си пробива път и тези, които ѝ пречат, пречат и на интересите на България. Народът ни е добър, благороден, но е и изстрадал, измъчен. Разберат ли хората по какъв грозен начин са лъгани, разберат ли как с тях са се подигравали индивиди, получаващи заплата от джоба на българския данъкоплатец, със сигурност ще има изблици на справедлив гняв.

 

За това отправям призив към тези, които укриват истината и чернят прогресивните изследователи: Моля ви, преустановете своята срамна дейност, във ваш интерес е, а и в интерес на целия народ, който ви храни!

ХЕТИ И БЪЛГАРИ – ОБЯСНЕНИЕ НА “НЕВЪЗМОЖНАТА” ВРЪЗКА

Фолклорът е безценно богатство. Дори някакъв жесток нашественик да подложи благородническата прослойка на една държава на клане, дори да изгори всяка намерена книга, истината за корените на народа остава скрита във фолклора. 

Ще напомня за това, че в българските народни песни се споменават римските императори Константин Велики и Марк Улпий Траян. Споменават се дори дошлите преди 2300 години в земите ни галати.

 

Това само по себе си е нещо забележително – съхраняването на спомени за събития случили се около 1000 години преди времето на княз Аспарух. Паметта на българския селянин обаче е съхранила спомени и за по-древни епохи, много по-древни, отколкото повечето от нас смеят да помислят.

 

 

Трябва да благодарим на акад. Иван Венедиков за неговия огромен принос в разкриването на един непознат момент от нашата история. Този наш учен е авторът на уникалната книга Раждането на Боговете. В нея е засегната тракийската легенда за потопа, естеството на Великите богове, познати още като Кабири, дадени са интересни подробности за Залмоксис, Дионис, Кибела, посочена е и връзката между легендата за тракийския певец Тамир и сходната българска приказка за свирача и самодивите.

 

Това са безспорно все интересни неща, а разбира се и важни индикации за древните корени на народа ни, но има и по-интересни моменти. Те засягат невъзможни на пръв поглед паралели между хетските предания и българските народни приказки.

 

Употребявам определението невъзможни, но трябва да уточня, че това е от гледна точка на нашата официална историография, според която ние сме сравнително нов народ, възникнал от смесването на три напълно различни по произход групи след прословутата 681 г.

 

За поддръжниците на това виждане е абсурдно да се говори за контакти между българи и хети, защото Хетската империя среща своя край през XII в. пр. Хр., или с други думи – около 2000 години преди времето на княз Аспарух. А това е огромен период от време, наистина огромен!

 

Ако действително консолидацията на народа ни започва едва след VII в., то езикови и културни връзки с хетите биха били невъзможни, но ние се уверихме, че фактите показват нещо друго, а с фактите ние  трябва да се съобразяваме.

 

Смайващите българо-хетски паралели от областта на словесното богатство са извести на учените. Те знаят и за парелите между названията на хетски и тракийски селища, като например Арина – Арна. Второто е тълкувано от Емил Форер с арийския глагол rinati – тека, изтичам и стблг. ринѫти – тека, изтичам.

 

 

Нека сега да обърнем внимание на други интересни неща. Няма съмнение, че таченият от нас Гергьовден е ехо от култа към Тракийския конник, наричан още Херос. Проф. Евгений Теодоров подчертава важността на култа към този бог с факта, че българските мюсюлмани празнуват Гергьовден наравно с Байряма, а на някои места го считат и за по-важен от Байряма (Теодоров, 1972, с.9). Както Евгений Теодоров, така също други етнолози виждат в българските представи за Св. Георги остатъци от култа към Тракийския конник (Колев, 1987, с.59).

 

Акад. Иван Венедиков разказва за житието на Св. Георги, за змея, който тероризира хора в една определена област, за девойките, които населението дава в жертва на свръхестественото същество, като добавя и това, че когато идва ред на царската дъщеря да бъде дадена на змея, светецът става от гроба, убива змея, връща момичето на баща ѝ, но в последствие се прибира в гроба си. Според акад. Венедиков, корените на тази легенда могат да бъдат намерени в хетските митове  и по-точно – борбата между бога на бурята (носещ тракийското име Тарку, Таркунт) и змея Илуянка.

 

Макар в опита си да обясни този феномен нашият учен да тръгва в погрешна посока, правейки опит да намеси византийската традиция, определяйки я като посредник между древното хетско предание и българския фолклор, все пак Венедиков дава и много ценна информация в следния пасаж: “Чудно ли е, че старата хититска легенда се е запазила и е продължила да се разказва, и дори да се пее. Гергьовден е на 23 април (стар стил бел. авт.) и е един пролетен празник пар екселанс. И ние нямаме никакви причини да не мислим, че песните за Свети Георги и змеят не са наследник на хититските разкази за убиването на змея от бога на бурята. Една от причините да твърдим това е и фактът, че песните с този сюжет се пеят в България два пъти. Веднъж на самия празник на 23 април и освен това още веднъж на Коледа – 25 декември, когато всъщност в България е започвала Новата година…. ” (Венедиков, 1992, с. 211 – 212).

 

Паралелът между Тpакийския конник и носещият тракийско име хетски бог на бурята (Тарку) не е нито случайност, нито пък е нещо изолирано. Много отдавна, един писар, поданик на Хетската империя документира особено предание, което пък е възникнало още по-рано. Става дума за приказката за Ану (месопотамският бог на небето) и неговите два сина, наречени Лошият и Справедливият – по характера на делата, които те вършат. След смъртта на бащата Лошият започнал да убеждава своя брат, че трябва да се разделят и да си поделят наследството. Добрият се съгласил и делбата започнала, като при това Слънцето станало свидетел и наблюдавало внимателно. Лошият си избрал волът – силно и полезно животно, а на своя брат оставил кравата, смятана тогава за безполезна. Слънцето обаче направило така, че кравата да започне да ражда и да стане полезно животно….След като това станало братята се скарали и повикали Слънцето за съдник на спора им…

 

Акад. Венедиков прави сравнение с българска народна приказка имаща идентичен сюжет. Това е приказката за братята наречени Прав (добър) и Крив (лош), отново въз основа на делата, които те вършат. Подобно на разказа записан от хетите преди повече от 3500 години, и в нашата приказка двамата братя се скарват и търсят духовно лице, поп, който да реши техния спор и да определи кой от тях е по-добър.

 

След като добавя различни допълнителни детайли, като например това, че в хетския разказ има лакуна (липсващ пасаж) и т.н.  акад. Венедиков споменава  следното: “Близостта между българските и хититските (хетските) приказки е толкова голяма, че дори по нея бихме могли да се опитаме да определим развръзката и на хетитската (хетската) приказка…”. 

Ако държим сметка с това, че нашата приказка е записана през XIX в., а хетската е документирана преди около 3500 години, въпреки огромната времева разлика, която е фактор за поява на промени, въпреки внесения християнски участник – нещо неизбежно за XIX в., приликите са наистина смайващи. По-важното, а и по-интересното е това, че съществуват и други невероятно близки паралели между българските и хетските приказки.

 

В Мотива за Пчелата акад. Венедиков обръща внимание на това, че при хетите един бог се разгневява и изчезва, скрива се някъде. Неговото отсъствие става причина за бедствия и между хората, и между боговете. Преданието е познато в два различни варианта, но и в двата изчезналия бог е Телепину – покровител на плодородието и земеделието. Богът на бурята, загрижен за сина си, изпратил орела да го търси, но това дело не завършило с успех…За щастие една богиня-заклинателка поръчала на пчелата да търси Телепину и като го намери да го ужили по крака и ръката…След дълго търсене пчелата намерила Телепину, ужилила го и макар той отново да се разсърдил, в крайна сметка решил да се завърне, а с него се завърнало и плодородието (Венедиков, 1992, с.108).

 

Богомилските приказки са съхранили подобна история, разбира се в променен, характерен за своето време вид. Иван Венедиков разказва за тази, спомената по-рано от акад. Михаил Арнаудов дуалистична приказка. Там се разказва за това, че едно време дяволът бил като съдружник на бога и работили заедно. Но дядо Господ заженил Слънцето и всекиго поканил на сватбата, само дяволът заминал. Той се разсърдил на Бога, яхнал заек и тръгнал да бяга. Господ пратил след него пчелата ….(Венедиков, 1992, с.108 – 109)…Озадачен от удивителните, спиращи дъха прилики, акад. Венедиков търси обяснение, което да пасне на общоприетите виждания от своето време. Нашият учен изказва предположение, че основите на българските дуалистични (богомилски) предания трябва да се търсят в Мала Азия, като няма директна връзка с хетите. За тях нашият учен смята, че асимилирани от фриги и траки и по време на християнския период са се промъкнали древни мотиви (Венедиков, 1992, с.109).

 

Това обяснение е меко казано несериозно, но акад. Венедиков е принуден да се съобразява с политическата конюнктура на епохата, в която твори. Принуден е да държи сметка с погрешните, недоказани, но общоприети поддържани с фанатизъм виждания. Вярно е, че след краха на Хетската империя, част от нейното оцеляло население потъва в по-многобройните и по-жизнени тракийски маси – старите господари на западна Мала Азия, но да се вярва, че по време на християнството ще се съхраняват и разпространяват древни езически предания, които ще бъдат пренесени на Балканите и пазени от народа ни повече от 1000 години, е лишено от логика твърдение.

 

Политическата конюнктура в миналото принуждава и талантливата етноложка Иваничка Георгиева, да се придържа към общоприетите теории, опитвайки се да обясни важни неща за българския фолклор, в който значително място е отделено за вълка. Макар да прави опити да намери общи неща с обичаите на тюркските башкирци и др. народи, с цел да обясни свидетелството на Лиутпранд (дипломат на крал Отон) за способностите на цар Симеоновия син Баян да се превърне във вълк, проф. Георгиева представя много ценна информация, съобщавайки за примери на ликантропия – превръщане във вълк при траки и хети:

“Митологичната представа за вълка у българите генетически се свързва със славянското езичество, но не трябва да се изключва влиянието на балканското антично население и религията на прабългарите….Корените на обичаите В. Вс. Иванов търси в митологията на древна Анатолия 305. В хетските текстове се съдържат сведения за ритуални преобличания в маски и кожи — за хора вълци, хора мечки и хора кучета (Георгиева, 1993, с. 56 – 57).

 

Съвсем нормално е, че както Иванов, така и Георгиева слагат хетите на първо място – имащи ролята на основоположници на култа към вълците. Не е изненада и това, че се търси връзка с религията на прабългарите, като трябва да се добави, че за култ към вълците при нас пише и Николай Колев, който подобно на своите колеги смята вълчите празници у нас за въведени от прабългарите (Колев, 1987, с. 64).

 

За тези учени е трудно да приемат, че дунавските славени са гетите, част от които са наречени даки, т.е. вълци. Не по-малка трудност за изследователите от миналото е и да приемат, че народа на Аспарух спада към групата на мизите – съседи и роднини на гетите, а и на останалите траки на юг от Дунава. На юг от река Дунав е древния град Даосдава, а за това, че фригийската дума даос (δάος) – вълк се обяснява със стблг. давити – давя, удушавам подобно на вълк е писано отдавна.

 

Дакийското лично име Dāvus е обявено за отговарящо на българското Вълко (Георгиев, 1977, с.45). Колкото до Вълко, то не е ново, защото по мое мнение е документирано по време на Античността под формата Улку (Ουλκου). Засвидетелствано е върху сребърен съд намерен в тракийско могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, описано от наши учени (Манов, Теодосиев, 1993, с. 31 – 42).

 

 

Накрая ще се спрем на нещо, което много интересно, дори сензационно, защото се явява ярко доказателство както за тракийското влияние над хетите, така и тракийското влияние над римляните. В главите засягащи присъствието на дедите ни на Апенинския полуостров и ролята им в оформянето на културата на местното население, бяха посочени редица тракийски по характер топоними, обясними на български език. Бяха споменати и редица общи за българи и римляни древни обичаи, като бе акцентувано на това, че според проф. Евгений Теодоров римският обичай Палелия, Парелия е без съмнение от тракийски произход (Теодоров, цит. Roscher Lexikon, Paulys Real Encyclopädie, 1972, с. 25 – 26).

 

Обичай или по-скоро празник с подобно име съществува и при хетите. При тях той е наречен Пурулия/Purulliia и е смятан за един от най-важните празници (Топоров, 1976, с. 125). След подробно проучване на характера на древния празник руският лингвист Владимир Топоров стига до забележителни заключения. Въз основа на информация от трудове на други учени, Топоров изказва твърдението, че както хетския Purulliia, така и римския Parelia, Palelia, поради това, че стоят изолирани и при двата народа, може да се заключи, че са заети от други хора и това са траките (Топоров, 1976, с. 125 – 141).

 

Несъмнено изводът е правилен, но идва и още един, доста по-интересен момент. След изброяването на тракийските думи, имена с корен *pur със значения горя, паля, Топоров дава сравнение с българските думи запури, пърля и др. като добавя, че хет. purulliia означава огнен ритуал, празненство свързано с паленето на огън и разбира се дава като пример руските огнени празници (Топоров, 1976, с. 141) макар и у нас да има пролетни празненства свързани с паленето на огън.

 

Руският учен не се задълбочава върху важната подробност – защо българският език показва такава голяма близост с тракийския, но въпреки това приносът му към откриването на истината е огромен. Топоров е направил каквото е могъл, а това не е никак малко, защото сега ние разполагаме с поредното доказателство както за древността на езика ни, така и за ролята на нашите деди в изграждането на културата на римляни и хети. С това пък става пределно ясно, че пренаписването на българската история, а и тази на древна Анатолия е наложително – изискват го фактите, но най-вече справедливостта.

 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В YOUTUBE, ОПИТВАМ СЕ ВСЯКА СЕДМИЦА ДА ПУСКАМ ПО ЕДНО ИНТЕРЕСНО ВИДЕО. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ! :)

https://www.youtube.com/watch?v=P-AJV1C7pzc&t=695s

 

 

            Използвана литература:

 

1.Венедиков. И., Раждането на Боговете, Аргес, София, 1992.

2.Георгиева И., Българска Митология, Издателство Наука и Изкуство, София, 1993.

3.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

4.Колев Н., Българска етнография, Изд. Наука и изкуство, София, 1987.

5.Манов М., Теодосиев Н., Могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, сп. Археология, кн.1, Археологически Институт и Музей при БАН, 1993.

6.Теодоров Е., Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Изд. Наука и Изкуство, София, 1972.

             7.Топоров, В. Н., Хеттск. Puruliia, лат Parīlia, Palīlia и их Балканских изтоки, Балканский Лингвистический Сборник, Издательство Наука, Москва, 1977.