АБСУРДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ

Перфектни теории не съществуват. Колкото и ерудирани да са група учени, те няма как да разполагат с цялата информация засягаща дадена тема. Ако не бъдат проучени всички данни по определен въпрос е лесно да се стигне до залитане и дори заблуда. Именно това задължава изследователите да работят съвестно и прецизно с наличните сведения и да ги подложат на добър анализ.

Не е страшно, ако бъдат допуснати грешки в детайлите. Страшно е когато биват игнорирани важни неща, които могат да обърнат представите ни и да ни покажат историята в истинския й вид. Поради бурното ни минало ние не разполагаме със свои летописи. Сведения получаваме най-вече от противниците на дедите ни, а точно от тях е доста наивно да се очаква обективност.

Именно за това трябва да се търсят източници на информация, които не са опорочени. Такъв източник са топонимите и хидронимите – названия на населени места, реки и т.н.

Винаги когато нов народ се появи в дадена територия и остане там известно време, този народ налага свои названия на градове, крепости.

Регистрираните на наша територия имена Trimontium, Castellus, Quartiana, Julioballa, Augustas, Marcianum, Aquae Calidae и др. се появават след идването на римляните в Тракия.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/e/e9/Thraciae-veteris-typvs.jpg

Друг пример може да се даде със значителния брой турски названия: Карлово, Кърджали, Хисар, Хасково, а и топоними съдържащи елементи като алма, баир, бунар, балталък. Те са се появили едва  след идването на турците на Балканите. Присъствието на гърци в земите ни е засвидетелствано благодарение на селищни имена като Провадия, Станимака, Созопол.

Дори номадския народ печенеги успява да остави свои названия в Черноморските степи. Топонимите са документирани от Константин Багренородни. Става дума за Тунгате, Кракнакате, Салмакате, Сакакате, Гиеукате.

Щом хора като печенегите, които не са били огромен етнос, са оставили свои имена на селища, то трябва да очакваме същото и от старите българи. Ако те бяха тюрски, или ирански народ, в нашия случай в ранносредновековните хроники даже би трябвало да има не пет-шест тюрски или ирански топонима а стотици.

Все пак дедите ни са били голям и силен народ. Поне от V век Римската Империя се е съобразявала с с предците ни, а това означава, че те са разполагали със завидна военна мощ. Именно  многолюдието на старите българи и техните способности на бойното поле карат Константин Погонат да плаща данък на България.

Въпросът със старобългарските топоними обаче се превръща във феномен, някаква невиждана до този момент мистерия, която никой не може, или не желае да разгадае.

Подлагайки на анализ топонимите на pанносредновековна България, Веселин Бешевлиев е удивен, че не може да намери старобългарски селищни имена… понеже нито едно от споменатите в хрониките названия няма смисъл на тюркски.

Чудейки се как да обясни “парадокса”, нашия учен предлага следното “разрешение”: Византийските писатели предпочитали да си служат със старите имена на селища... Бешевлиев допълва и това, че Тухтон, или Тухон е навярно може да се разгледа като прабългарски топоним

Хубаво, но Тухтон, Тухон е засвидетелствано не по-рано от XIV век, а и няма доказателство, че е български топоним. Все пак на наша територия се заселват и хора от азиатски произход.

Същия проблем срещаме и с названието Абоба. Правейки опити да представи старите българи като тюрки, Борис Симеонов внушава, че Абоба е тюрски топоним, наложен от предците ни. Симеонов е уверен, че Абоба е било по-старото име на Плиска.  

Названието Плиска е документирано на Чаталарския надпис – IX век, докато Абоба се споменава в регистри едва през XVI век. Въпрос на елементарна аритметика е да се прецени, че по-старото название на нашата столица е Плиска.

Друг е въпроса, че според Г. Кодин и други негови сънародници, Плиска и Преслав са строени по времето на Константин Велики – IV век.

Дори да приемем за момент, че свидетелството на Кодин не съществува, доказателството от Чаталарския надпис няма как да се пренебрегне и е било недопустимо да бъде пренебрегвано от нашите учени, но уви те са предпочели да приемат един абсурд само и само старите българи да тюрки.

Борис Симеонов е направил и друга груба грешка. Той знае добре, че през XVI век населението край Плиска-Абоба не е българско, а предимно татарско и турско. Съвсем нормално е от времето на падането на България под турска власт – XIV век до XVI век да се наложат турски топоними. Това дори е задължително, просто няма как да е различно. Защо Симеонов е пренебрегнал тези важни подробности за мен е загадка.

Загадка е и това – защо навремето учените ни не са последвали елементарната логика? Не е ли от ясно по-ясно, че след като старите българи не са оставили тюрски топоними, то дедите ни не са тюрки? Нито в миналото, нито понастоящем има достоверни данни, които позволяват предците ни да бъдат определени като тюрки, или пък иранци.

Най-дълга традиция имат изворите представящи българите като мизи – най-големия и най-разпространения тракийски народ. Първото свидетелство е на Св. Йероним - IV век, а едно от най-късните свидетелства е на летописецът Лаоник Халкондил от XV век. Между тях са свидетелствата на Лъв Дякон, Михаил Аталиат, Йоан Геометър, Никифор Григора, Деметрий Хоматиан, Михаил Гавала, Йоан Кантакузин и др.

Официално траките са незначително романизирано, или гърцизирано малцинство в края на VII век. Официално след VII век има промяна на топонимите и материалната култура. Макар да са внушавани и налагани упорито, тези твърдения не отговарят на истината.

Стамен Михайлов публикува важни работи за произхода на свещения знак IYI, а и за произхода на старобългарската чернолъскава керамика. Стана ясно, че знакът IYI е употребяван на Балканите през Каменната, Меднокаменната, Бронзовата и Желязната епоха.Традицията на старобългарската чернолъскава керамика е също балканска и започва няколко хилядолетия преди идването на римляните.

Благодарение на проучванията на други хора – Рашо Рашев, Димитър Овчаров и др. вече се знае, че старите българи са жертвали кон в гробовете на бойците си, а пък над гробовете на благородниците са издигани могили. Това си е стара тракийска традиция, а фактът, че българите я продължават показва ясно, че няма идване на нов народ.

Полуземлянките на старите българи, техните житни ями, градежи с квадри и т.н. не са нещо ново в земите на юг от Дунава след 681 година, а си имат дълга местна традиция.

Тези неща се знаят прекрасно от определена група специалисти. Никой в миналото обаче не си е направил труда да събере всички данни, да ги систематизира и да ги представи на широката публика.

Нека да разгледаме твърденията относно “изчезването” на тракийските топоними и налагането на нови, от съвсем друг тип. Един от най-разпространените тракийски топоними съдържа елемент пара/бара. Като пример могат да бъдат посочени Беса пара, Бренто пара, Суро бара, Суа бара, Тамон бари.

Владимир Георгиев смята, че пара/бара идва от ие.*bora и съотвества на стинд. barburam-вода, брет. béra-тека, а и на българската дума бара-рекичка. Точно бара се явава идентична на тракийската бара, а пара е същата дума, но представена в гърцицизан вид. Най-интересното е това, че дори и днекс на наша територия има доста топоними с елемент бара. Те са си български, не ги а налагал никой чужд народ. Ето и някои от тях Крива Бара, Тънка Бара, Голяма Бара, Слана Бара, Барьето, Барище, Барица.

Как в такъв случай да говорим за изчезване на тракийските топоними с елемент пара/ бара? Те си съществуват и понастоящем, а думата бара-рекичка е позната във всички региони на България.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/b1/Roman_provinces_of_Illyricum%2C_Macedonia%2C_Dacia%2C_Moesia%2C_Pannonia_and_Thracia.jpg

Доста интересни са тракийските топоними с елемент -вис(а). Такива има както на север, така и на юг от Дунава. Това са Пато-виса, Берзо-вис, Висоне, Висюе. Владимир Георгиев тълкува елемента -вис(а) със старобългарската дума вьсъ-село, селище. Тя не се използва днес, поради това, че вече се е превърнала в архаизъм. По същата причина англичаните вече не ползват думата byrig-селище, крепост.

Превръщането в архаизъм и изпадането от речника е обяснение и за “изчезването” на друга тракийска дума, която е често срещана в топоними. Касае се за –дева и варианта й -дава. Примери са Пулпу-дева, Ита-дева, Даос-дава, Капи-дава, Терми-дева.

Отново акад. Владимир Георгиев обяснява, че термина дава произлиза от ие.*dhewa-място и може да се тълкува с българския глагол дявам-поставям, рус. девать-поставям, слагам и др. Самата вариация дава-дева показва една важна особеност на езика, така нареченото екане и якане. Фактът, че точно това е един от най-типичните белези на българския език и, че екането и якянето се наблюдава и при траките, би трябвало да накара всеки разумен човек да се замисли – дали наистина траките са изчезвали?

Днес нямаме селища с елементи –дава,-дева, но това се дължи на обстоятелството, че терминът вече е архаизъм и подобно на вьсъ-селище, врьтъ-ограждение, които не само не присъстват в съвременните топоними, но дори са и позабравени като думи. Важното в случая е това, че –дава,-дева, имат смисъл на български, а и, че вариацията се дължи на особеност на българския език.

Като думи явяващи се основни елементи в българските названия на местности, реки и т.н. могат да бъдат посочени вода, вир, блато, гора, поле, град. Те не са се появили в земите на юг от Дунава след прословутата 681 година. Някъде през 530-540 година Прокопий Цезарийски пише за за тракийските крепости Водас и Вирос. Около половин хилядолетие по-рано, през I век Плиний Стари споменава Де-велтон,  чието име притежава вариант Ди-балтум, в който пък намираме българската дума балта-блато. Самият Плиний дава една важна подробност, а именно това, че местността край селището е блатиста.

Отново Плиний пише през I век за планинския град Гарескос, а гарица е българска диалектна дума за горица. В името на тракийското селище Пале намираме древния вариант на българската дума поле. В “Български Етимологически Речник” като най-стара разновидност на поле е посочена *palje.

Гордион е селище на тракийското племе фриги, чиято прародина е днешна Македония. Там се среща и топонима Гордуна, а на север от тях Прокопий разполага Стене Корта, като Корта е гърцизираното предаване на гордъ-град, укрепено място.

Прокопий съобщава и за тракийските названия Дебре, Листе, Бела, Баба, Дабанос, Струа, които могат да бъдат обяснение с българските думи дебри, листи, бяла, баба, дъбен, струя. Акад. Владимир Георгиев признава това, добавя и, че тези селищни названия от територията на Тракия ще да са наложени не по-късно от 450 година, но не ги счита за тракийски.

Принуден от наложените по негово време тенденции, езиковедът излиза с твърдението, че селищата ще да са принадлежали на проникнали в Римската Империя славяни.

Да оставим настрана, че първоначално името славени се употребява само за северните траки, а в последствие се налага и като определение на други хора, от други територии. Нека разсъдим - как за Бога някакви “варвари от север” ще се промъкнат край римските постове незабелязани, как ще основат огромен брой селища на юг от Дунава и никой няма да види това значително преселение и няма да го регистрира?

Ако се касаеше за десетина топонима в Добруджа, някъде по северната граница на Римската Империя, то можехме да приемем, че някой владетел е допуснал група пришелци и ги е поставил като буфер срещу други прииждащи “варвари”.  Да обаче така наречените славянски топоними са от делтата на Дунава до Северна Гърция, от Албания до Южните Родопи, или накратко – почти целите Балкани.

Пълна лудост е да се твърди, че такова масово заселване няма да бъде регистрирано от никой летописец. Няма логика да се обявява регистрирания през VI век след Христа Кабецос за ново име, споменатия през VIII век преди Христа Кабесос да се пренебрегва. Как едно селище с име Сане ще бъде обявавано за ново, след като Прокопий свидетелства и за древен град с име Сане?

Ако следваме логиката, то неминуемо ще стигнем до извода, че старите българи не са пришълци, а древен балкански народ. Част от този народ е бил под римска власт от I до VII век, но благодарение на безспирните борби на свободните траки обитаващи земите на север от Дунава, в края на VII век е сложен край на чуждото господство в страната ни.

Загубата за Римската Империя е била огромна. Нашата територия е богата на злато, сребро, мед, желязо, а Добруджа е била житница и по време на Античността. От нашите земи са вземани и най-добрите войници за легионите. Изведнъж това секва и не просто секва, но Константин Погонат е принуден да плаща данък на освободителите на Тракия.

Повече от ясно, че не само императорът е бил бесен, но и цялата имперска администрация, която се е възползвала от екплоатацията на страната ни. Именно този неистов гняв е мотивацията да бъдат съчинени лъжите за произхода на старите българи. Създадена е пропаганда, която е трябвало да служи като стимул на поданиците на Римската Империя (Византия) да завладеят отново земята ни. Освободителите са наречени нов, мръсен и нечист народ, варвари, нашественици, а реално, варвари, чужденци и нашественици в земите ни са били римляните. Какво му е трудното да се осъзнае това?

Защо трябваше да се пренебрегват двете мащабни антропологически изследвания, които доказаха, че повечето от нас са потомци на местни хора? Защо изобщо има съпротива и по отношение на резултатите от генетичните проучваниа, от които става ясно, че доста българи носят кръвта на най-древното цивилизовано балканско население? Как може свещения за дедите ни знак IYI да го има гравиран върху съдове от Винча – 5000 - 4500 пр. Христа, да има традиция на ползването в последвалите епохи и същевременно на дедите ни да се гледа като на пришълци?

Наука ли е това, или налагане на абсурди само и само да не се налага да се признае, че в миналото някой е направил грешка? Да се греши е човешко, а като се има предвид, че по настояване на чужденци у нас дълго време имаше наложена цензура, то учените ни имат известно оправдение.

Ако днес действително живеем в свободно и демократично общество, редно е истината да бъде казана, а старите забуди да бъдат запратени на бунището – там където е мястото им. Българинът трябва да получи уважението и самочувствието, което напъло заслужава, защото без хората, които историята познава като траки, историята на Европа щеше да е различна и много държави нямаше да са възникнали. С цената на много жертви, а и поради благородството на дедите ни Европа дълго време бе място на светлината. Време е това да бъде признато.