ЗНАКЪТ НА ДУЛО IYI ПРИ ТРАКИТЕ – СЕНЗАЦИЯ ОТ ЗЕМИТЕ НА ЗЛАТНА ФРИГИЯ

В края на XIX в., през 1878 г., по време на пътуванията си из страната ни, Феликс Каниц е силно впечатлен от руините край село Абоба (Плиска). Приятелят на България и българите смята, че се касае за останки на голямо римско укрепление. Малко по-късно, през 1884 г. Константин Иречек посещава мястото и също изказва мнение, че тук се е намирала древна римска крепост, в която се установяват ранносредновековните българи.

 

Това, че Абоба (Плиска) е укрепен град от времето когато римляните са властвали в Тракия, се споделя също от Богдан Филов и Веселин Бешевлиев. След време обаче тези наши учени рязко променят виждането си. Дали това е станало под натиск от чужбина, под влияние на български колеги, или пък или пък действията са от доброволен характер няма как да разберем, но за нашата тема това е без значение. 

 

Реално нас ни интересува нещо друго – присъствието на знака IYI по стените и керамиката на Плиска и други локации. През 1899 г. са организирани археологически разкопки и цял екип от чужди учени започва да разкрива материалната култура на ранносредновековните българи. Приносът на Шкорпил, Еллих, Лепор, Успенский, Айналов, Панченко и др. е безспорно голям – реално са положени основите на българската археология.

 

Едно от най-важните открития в Абоба (Плиска) са старобългарските руни, като разбира се между тях е и особеният символ IYI. Той е каталогизиран и заедно с другите намерени руни е публикуван в издание на ИРАИК Х през 1905 г. Това е първият, но разбира се не и последния доклад засягащ разкопките на древното селище, което удивява със своите монументални строежи.

 

Цяла плеяда археолози се заема с проучванията на ценния за историята ни обект. Що се касае за настоящата тема, най-важни са материалите предоставени от археолога Стамен Михайлов. Той дава информация, която други изследователи премълчават, а се касае за ценни данни, които буквално променят историята.

 

Михайлов представя сведения за разпространението и древността на особения символ IYI. Той се среща по крепостни стени и керемиди от Плиска, Преслав, Силистра, Равна, Бяла и др. Присъства също върху съдове, амулети, пръстени, скали, статуи, оброчни хлябове, използван е дори за хералдически знак. Явно се касае за символ, който е от огромно значение за старите българи.

 

Най-важното от труда на Михайлов е това, че се споменават откритията на Тодорович и Церманович, които намират срещащият се по стените на Плиска знак IYI по керамика, която е на около 7000 г. – тази на културата Винча. Михайлов споменава и работата на Бенсън, който изследвайки древната керамика на о-в Кипър, също намира и описва знака IYI.

 

Тази отдалечена от страната ни локация не бива да ни учудва изобщо. Използвайки данни от трудове на антрополозите Чарлз и Боев, руският учен Юрий Откупщиков споменава в своя работа, че населението на западна Мала Азия (дом на траките фриги, витини, бебрики, а и мизите наречени по-късно българи) e като това на о-в Кипър, и това население е дошло от региона на Македония и Тесалия (където присъствието на траките пиери, пеони, едони, теврки и мизи е добре засвидетелствано). А опирайки се на изследванията на Мария Гимбутас Откупщиков съобщава за две преселения от североизточните Балкани в посока юг – Анатолия (Мала Азия), като става дума за периода 2300 — 2200 г. и около 1230 —1180 г.  

 

В доклада на Стамен Михайлов е добавено е и, че древният български символ IYI се среща и на антична плоча от Пергамон. За тази плоча обаче се казва, че произхода ѝ е от маслинената гора край Атина. Трябва да се отбележи, че тракийското присъствие в Атина е от времената преди Троянската Война. Благодарение на Страбон е добре известно, че не просто Атина, но дори цяла Атика някога е принадлежала на траките (Strab.VII.3.1).

 

До този момент става ясно, че виждането на учени като Бешевлиев, Ваклинов, Овчаров и др., относно произхода на старобългарските руни и в частност особения символ IYI е напълно погрешно. Въпросните изследователи смятат, че старобългарската писменост има връзка с тюрските руни, но те са манифестирани едва след VI в. Култът към самото божество Тангра няма никаква връзка с присъстващият по стените на Плиска знак. От друга страна свещеният за дедите ни символ IYI се среща на Балканите преди около 7000 г., среща се и по времето на Бронзовата епоха (Кипър), а и Античността (Атина).

 

Има и още една важна локация, в която знакът IYI е манифестиран по време на Античността. Става дума за Мала Азия, която в далечното минало е обитавана от различни групи траки. Там живеят витините, мариандините, медо-витините, халибите, мосинойките, бебриките, бюснеите, фригите, а и мизите, които по време на Средновековието Димитър Хоматиан отъждествява с българите.

 

Само година след излизането на доклада на ИРАИК Х (1905 г.), т.е. през 1906 г. излиза доклад на немски учени, които изследват паметниците на траките фриги. Заглавието на труда е „Neue Untersuchungen im Gebiet der Phrygischen Felsenfassaden“ – Нови изследвания от областта на Фригийските скални фасади.

 

                            Фасада на фригийско светилище от ранната Желязна епоха (по Перо)

Става дума за спиращи дъха монументи, които са изсечени по скалите от територията на някогашното Фригийско Царство. Броят на паметниците е голям, някои от тях притежават надписи, графити, които са изключително интересни. 

                                                                    Образец на древното фригийско изкуство (по Рамзи)

                                                                                          Фригийски скален монумент (по Рамзи)

                                                                                 Фасада на фригийски скален монумент (по Рамзи)

Включените в работата на Е. Бранденбургер локации не са никак малко: Гердек кая, Демирли кале, Кюмбет, Арслан кая, Язили кая и др. С голяма прецизност немският учен споменава кой знак къде е намерен, като при това прави доста добра сравнителна таблица.

 

               Таблица на срещащите се по фригийските скални паметници знаци (по Бранденбург), знак № 2 от първия ред (A), а и знакът ат четвърти ред (D), обозначен с № 8, са идентични на старобългарския символ IYI

 

От важност за нас са локациите Гердек кая, в близост до града на цар Мидас (A), а и Язили кая, под меандърния мотив при “гроба на Мидас” (D). И на двете места се среща свещеният за старите българи символ IYI. В таблицата представена в труда на немския учен можем да видим и други старобългарски руни, някои се срещат и по откритата от Станчо Ваклинов розета от Плиска. Става дума за знаците с регистрация A 1, B 1, F 7, G 11, известна прилика показват и знаците D 4, G 3, G 13.

 

Разбира се Е. Бранденбургер не споменава за смайващата прилика между знаците от фригийските монументи и старобългарските руни. Той просто няма как да знае за направените година по-рано открития в Абоба (Плиска). Самият интерес на немския изследовател е друг – той проучва миналото на траките, а в този период от време – 1906 г. властва виждането, че Аспаруховите българи са народ, чиято прародина е в Средна Азия. Никой не би търсил нещо общо между народи, които официално нямат нищо общо.

 

                                                                        Знаци от Абоба-Плиска (по ИРАИК Х)

Е. Бранденбургер посочва също и хората, изследвали особените знаци от фригийските паметници, а и виждането на тези хора за древността на знаците. Споменати са Перо, Месершмид, Янсен, Финк, Андре и др. Публикуваният в Монхен преди повече от век труд е безспорно важен, но за жалост е останал невидим за нашите учени, а е имал потенциал да промени историята ни.

 

Невидими са останали и работите на турските изследователи Шахин и Айчатлар, които също представят изключително ценна информация, засягаща нашата история. В ИРАИК Х са обнародвани старобългарски надписи, като при това е разисквана, срещащата се по тях титла KANAC. Следващ виждането на Йосиф Маркварт, Фьодор Успенский сравнява KANAC с тюрко-монголската титла кан, хан.

 

През 1905 г. това не учудва никого, защото тогава в научните среди се налага твърдението, че старата родина на българите е в Азия. По-късно на няколко поколения българи се втълпява, че държавата ни е била ханство, владетелите ни са носили титлата хан. Учените поддържащи официалните виждания не се трогват от думите на д-р Ганчо Ценов, който обяснява, че KANAC е само предаването с гръцки букви на титлата княз, кънѧзъ.

 

През 1938 и 1959 г. излизат резултатите на проведени у нас мащабни антропологични изследвания, които доказват убедително, че ние сме твърде различни от народите на Средна Азия. Доказано е и това, че повечето от нас са наследници на древното тракийско население, но неудобната информация или изобщо не се споменава, или се ползват само части от нея, като се прикрива най-същественото.

 

През 1978 г. излиза труда на турския учен С. Шахин, в който се споменават тракийски лични имена от региона на Пруса. Едно от най-интересните имена е KANAC, защото то е идентично на старобългарската титла KANAC. Преди около 10 години турската изследователка П. Айчатлар публикува работа, в която споменава откритото от своя колега Шахин лично име KANAC, но нямам сведения това да е предизвикало реакция в нашите научни среди.

 

Нашите специалисти навярно биха определили присъствието на свещения за дедите ни знак IYI по фригийските монументи като необясним феномен, или пък случайност. А реално няма нищо за чудене. Нужно е само да се приеме, че ние българите сме потомци на древен балкански народ, части от който са обитавали не само Тракия, но също така Гърция, Егейския регион, а и Мала Азия. Така всички мистерии изчезват и нещата си идват на мястото.

Така става ясно защо ранносредновековните българи оказват необикновено голяма почит на срещащия се на Балканите преди 7000 г. знак IYI. Да, приемствеността е наистина смайваща, но пък и характера на българския народ е смайващ, и заслужава възхищение.

Ние сме запазили езика си и културата си, въпреки няколко чужди окупации: римската от I – VII в., византийската от XI – XII в., османската от XIV – XIX в.

 

Да, чуждото господство е дълго, но не ни е пречупило, защото е дълга и традицията на изграждане на нашата култура. Тя започва още във времето на Неолита и Халколита, продължава по време на Бронзовата и Желязна епоха, става необичайно силна по времето на Античността. Съвсем нормално е нещо, което е изграждано в продължение на няколко хиляди години да оцелее няколко века въпреки чуждото потисничество.

 

Тази закалка ще ни помогне да преодолеем и днешната духовна криза, която е обхванала не само България и Европа, но дори целия свят. Ние можем да оцелеем само, ако запазим своята идентичност, своите традиции, своите идеали. Да обичаш своето не е грях, а уважение към предците, към тези, благодарение на които ние съществуваме. Да обичаш своето не означава да мразиш чуждото, а просто да избереш това, което подхожда най-добре на вътрешния ти свят.  

 

Използвана литература и пояснения:

 

1.С.Михайлов, Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28), Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987.

2.В. Бешевлиев, Първобългарите - История, Бит и Култура, Фондация Българско Историческо Наследство, Пловдив, 2008.

3.Д.Овчаров, Прабългарската Религия - Произход и Същност, Гуторанов и Син, София, 2001.

4. Ст.Ваклинов, Формиране на старобългарската култура VI – XI век, Българско  Историческо Дружество, Изд. Наука и изкуство, София 1977.

5. Извѣстiя Русскаго Археологическаго Института въ Константинополѣ, Томъ Х, Материалы для Болгарскихъ Древностей, АБОБА-ПЛИСКА, Държавна Печатница, София, 1905.

6. Ю.Откупщиков, Догречейский субстрат, У истоков европейской цивилизации, Изд. Ленинградкого Университета, Ленинград, 1988.

7.E. Brandenburger, Neue Untersuchungen im Gebiet der Phrygischen Felsenfassaden, Aus den Abhandlung der K. Bayer, Akademie der Siss, III.Kl. XXIII.Bd. Abt., Verlag der K.B. Akademie der Wissenschaften in Kommission des G. Franz’schen Verlags (J.Roth), München, 1906.

 

Извори от интернет:

 

120 ГОДИНИ АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ПРОУЧВАНИЯ В ПЛИСКА (посл. вид.23-11-2022)

https://xn----7sbb3acmfmvip.bg/120-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%BA%D0%B8/

 

Карел Шкорпил (посл. вид.23-11-2022)

http://bazileus.eu/lichnosti/izsledovatelite/217-karel-shkorpil.html

 

Pinar Özlem-Aytaçlar, An Onomastic Survey of the Indigenous Population of North-western Asia Minor (посл. вид.23-11-2022)

http://www.academia.edu/1078735/An_Onomastic_Survey_of_the_Indigenous_Population_of_North-western_Asia_Minor

 

Справедливостта изисква да се спомене, че преди време, в интервю за Списание 8, археологът Александър Чохаджиев спомена за присъствието на знака IYI по халколитната керамика от Хотница. Това безспорно е важно откритие, което обаче не мотивира учените ни да преразгледат произхода на Аспаруховите българи, разбира се в контекста и на други сведения от областите на генетиката, ономастиката и т.н.

 

АБСУРДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ

Перфектни теории не съществуват. Колкото и ерудирани да са група учени, те няма как да разполагат с цялата информация засягаща дадена тема. Ако не бъдат проучени всички данни по определен въпрос е лесно да се стигне до залитане и дори заблуда. Именно това задължава изследователите да работят съвестно и прецизно с наличните сведения и да ги подложат на добър анализ.

Не е страшно, ако бъдат допуснати грешки в детайлите. Страшно е когато биват игнорирани важни неща, които могат да обърнат представите ни и да ни покажат историята в истинския й вид. Поради бурното ни минало ние не разполагаме със свои летописи. Сведения получаваме най-вече от противниците на дедите ни, а точно от тях е доста наивно да се очаква обективност.

Именно за това трябва да се търсят източници на информация, които не са опорочени. Такъв източник са топонимите и хидронимите – названия на населени места, реки и т.н.

Винаги когато нов народ се появи в дадена територия и остане там известно време, този народ налага свои названия на градове, крепости.

Регистрираните на наша територия имена Trimontium, Castellus, Quartiana, Julioballa, Augustas, Marcianum, Aquae Calidae и др. се появават след идването на римляните в Тракия.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/e/e9/Thraciae-veteris-typvs.jpg

Друг пример може да се даде със значителния брой турски названия: Карлово, Кърджали, Хисар, Хасково, а и топоними съдържащи елементи като алма, баир, бунар, балталък. Те са се появили едва  след идването на турците на Балканите. Присъствието на гърци в земите ни е засвидетелствано благодарение на селищни имена като Провадия, Станимака, Созопол.

Дори номадския народ печенеги успява да остави свои названия в Черноморските степи. Топонимите са документирани от Константин Багренородни. Става дума за Тунгате, Кракнакате, Салмакате, Сакакате, Гиеукате.

Щом хора като печенегите, които не са били огромен етнос, са оставили свои имена на селища, то трябва да очакваме същото и от старите българи. Ако те бяха тюрски, или ирански народ, в нашия случай в ранносредновековните хроники даже би трябвало да има не пет-шест тюрски или ирански топонима а стотици.

Все пак дедите ни са били голям и силен народ. Поне от V век Римската Империя се е съобразявала с с предците ни, а това означава, че те са разполагали със завидна военна мощ. Именно  многолюдието на старите българи и техните способности на бойното поле карат Константин Погонат да плаща данък на България.

Въпросът със старобългарските топоними обаче се превръща във феномен, някаква невиждана до този момент мистерия, която никой не може, или не желае да разгадае.

Подлагайки на анализ топонимите на pанносредновековна България, Веселин Бешевлиев е удивен, че не може да намери старобългарски селищни имена… понеже нито едно от споменатите в хрониките названия няма смисъл на тюркски.

Чудейки се как да обясни “парадокса”, нашия учен предлага следното “разрешение”: Византийските писатели предпочитали да си служат със старите имена на селища... Бешевлиев допълва и това, че Тухтон, или Тухон е навярно може да се разгледа като прабългарски топоним

Хубаво, но Тухтон, Тухон е засвидетелствано не по-рано от XIV век, а и няма доказателство, че е български топоним. Все пак на наша територия се заселват и хора от азиатски произход.

Същия проблем срещаме и с названието Абоба. Правейки опити да представи старите българи като тюрки, Борис Симеонов внушава, че Абоба е тюрски топоним, наложен от предците ни. Симеонов е уверен, че Абоба е било по-старото име на Плиска.  

Названието Плиска е документирано на Чаталарския надпис – IX век, докато Абоба се споменава в регистри едва през XVI век. Въпрос на елементарна аритметика е да се прецени, че по-старото название на нашата столица е Плиска.

Друг е въпроса, че според Г. Кодин и други негови сънародници, Плиска и Преслав са строени по времето на Константин Велики – IV век.

Дори да приемем за момент, че свидетелството на Кодин не съществува, доказателството от Чаталарския надпис няма как да се пренебрегне и е било недопустимо да бъде пренебрегвано от нашите учени, но уви те са предпочели да приемат един абсурд само и само старите българи да тюрки.

Борис Симеонов е направил и друга груба грешка. Той знае добре, че през XVI век населението край Плиска-Абоба не е българско, а предимно татарско и турско. Съвсем нормално е от времето на падането на България под турска власт – XIV век до XVI век да се наложат турски топоними. Това дори е задължително, просто няма как да е различно. Защо Симеонов е пренебрегнал тези важни подробности за мен е загадка.

Загадка е и това – защо навремето учените ни не са последвали елементарната логика? Не е ли от ясно по-ясно, че след като старите българи не са оставили тюрски топоними, то дедите ни не са тюрки? Нито в миналото, нито понастоящем има достоверни данни, които позволяват предците ни да бъдат определени като тюрки, или пък иранци.

Най-дълга традиция имат изворите представящи българите като мизи – най-големия и най-разпространения тракийски народ. Първото свидетелство е на Св. Йероним - IV век, а едно от най-късните свидетелства е на летописецът Лаоник Халкондил от XV век. Между тях са свидетелствата на Лъв Дякон, Михаил Аталиат, Йоан Геометър, Никифор Григора, Деметрий Хоматиан, Михаил Гавала, Йоан Кантакузин и др.

Официално траките са незначително романизирано, или гърцизирано малцинство в края на VII век. Официално след VII век има промяна на топонимите и материалната култура. Макар да са внушавани и налагани упорито, тези твърдения не отговарят на истината.

Стамен Михайлов публикува важни работи за произхода на свещения знак IYI, а и за произхода на старобългарската чернолъскава керамика. Стана ясно, че знакът IYI е употребяван на Балканите през Каменната, Меднокаменната, Бронзовата и Желязната епоха.Традицията на старобългарската чернолъскава керамика е също балканска и започва няколко хилядолетия преди идването на римляните.

Благодарение на проучванията на други хора – Рашо Рашев, Димитър Овчаров и др. вече се знае, че старите българи са жертвали кон в гробовете на бойците си, а пък над гробовете на благородниците са издигани могили. Това си е стара тракийска традиция, а фактът, че българите я продължават показва ясно, че няма идване на нов народ.

Полуземлянките на старите българи, техните житни ями, градежи с квадри и т.н. не са нещо ново в земите на юг от Дунава след 681 година, а си имат дълга местна традиция.

Тези неща се знаят прекрасно от определена група специалисти. Никой в миналото обаче не си е направил труда да събере всички данни, да ги систематизира и да ги представи на широката публика.

Нека да разгледаме твърденията относно “изчезването” на тракийските топоними и налагането на нови, от съвсем друг тип. Един от най-разпространените тракийски топоними съдържа елемент пара/бара. Като пример могат да бъдат посочени Беса пара, Бренто пара, Суро бара, Суа бара, Тамон бари.

Владимир Георгиев смята, че пара/бара идва от ие.*bora и съотвества на стинд. barburam-вода, брет. béra-тека, а и на българската дума бара-рекичка. Точно бара се явава идентична на тракийската бара, а пара е същата дума, но представена в гърцицизан вид. Най-интересното е това, че дори и днекс на наша територия има доста топоними с елемент бара. Те са си български, не ги а налагал никой чужд народ. Ето и някои от тях Крива Бара, Тънка Бара, Голяма Бара, Слана Бара, Барьето, Барище, Барица.

Как в такъв случай да говорим за изчезване на тракийските топоними с елемент пара/ бара? Те си съществуват и понастоящем, а думата бара-рекичка е позната във всички региони на България.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/b1/Roman_provinces_of_Illyricum%2C_Macedonia%2C_Dacia%2C_Moesia%2C_Pannonia_and_Thracia.jpg

Доста интересни са тракийските топоними с елемент -вис(а). Такива има както на север, така и на юг от Дунава. Това са Пато-виса, Берзо-вис, Висоне, Висюе. Владимир Георгиев тълкува елемента -вис(а) със старобългарската дума вьсъ-село, селище. Тя не се използва днес, поради това, че вече се е превърнала в архаизъм. По същата причина англичаните вече не ползват думата byrig-селище, крепост.

Превръщането в архаизъм и изпадането от речника е обяснение и за “изчезването” на друга тракийска дума, която е често срещана в топоними. Касае се за –дева и варианта й -дава. Примери са Пулпу-дева, Ита-дева, Даос-дава, Капи-дава, Терми-дева.

Отново акад. Владимир Георгиев обяснява, че термина дава произлиза от ие.*dhewa-място и може да се тълкува с българския глагол дявам-поставям, рус. девать-поставям, слагам и др. Самата вариация дава-дева показва една важна особеност на езика, така нареченото екане и якане. Фактът, че точно това е един от най-типичните белези на българския език и, че екането и якянето се наблюдава и при траките, би трябвало да накара всеки разумен човек да се замисли – дали наистина траките са изчезвали?

Днес нямаме селища с елементи –дава,-дева, но това се дължи на обстоятелството, че терминът вече е архаизъм и подобно на вьсъ-селище, врьтъ-ограждение, които не само не присъстват в съвременните топоними, но дори са и позабравени като думи. Важното в случая е това, че –дава,-дева, имат смисъл на български, а и, че вариацията се дължи на особеност на българския език.

Като думи явяващи се основни елементи в българските названия на местности, реки и т.н. могат да бъдат посочени вода, вир, блато, гора, поле, град. Те не са се появили в земите на юг от Дунава след прословутата 681 година. Някъде през 530-540 година Прокопий Цезарийски пише за за тракийските крепости Водас и Вирос. Около половин хилядолетие по-рано, през I век Плиний Стари споменава Де-велтон,  чието име притежава вариант Ди-балтум, в който пък намираме българската дума балта-блато. Самият Плиний дава една важна подробност, а именно това, че местността край селището е блатиста.

Отново Плиний пише през I век за планинския град Гарескос, а гарица е българска диалектна дума за горица. В името на тракийското селище Пале намираме древния вариант на българската дума поле. В “Български Етимологически Речник” като най-стара разновидност на поле е посочена *palje.

Гордион е селище на тракийското племе фриги, чиято прародина е днешна Македония. Там се среща и топонима Гордуна, а на север от тях Прокопий разполага Стене Корта, като Корта е гърцизираното предаване на гордъ-град, укрепено място.

Прокопий съобщава и за тракийските названия Дебре, Листе, Бела, Баба, Дабанос, Струа, които могат да бъдат обяснение с българските думи дебри, листи, бяла, баба, дъбен, струя. Акад. Владимир Георгиев признава това, добавя и, че тези селищни названия от територията на Тракия ще да са наложени не по-късно от 450 година, но не ги счита за тракийски.

Принуден от наложените по негово време тенденции, езиковедът излиза с твърдението, че селищата ще да са принадлежали на проникнали в Римската Империя славяни.

Да оставим настрана, че първоначално името славени се употребява само за северните траки, а в последствие се налага и като определение на други хора, от други територии. Нека разсъдим - как за Бога някакви “варвари от север” ще се промъкнат край римските постове незабелязани, как ще основат огромен брой селища на юг от Дунава и никой няма да види това значително преселение и няма да го регистрира?

Ако се касаеше за десетина топонима в Добруджа, някъде по северната граница на Римската Империя, то можехме да приемем, че някой владетел е допуснал група пришелци и ги е поставил като буфер срещу други прииждащи “варвари”.  Да обаче така наречените славянски топоними са от делтата на Дунава до Северна Гърция, от Албания до Южните Родопи, или накратко – почти целите Балкани.

Пълна лудост е да се твърди, че такова масово заселване няма да бъде регистрирано от никой летописец. Няма логика да се обявява регистрирания през VI век след Христа Кабецос за ново име, споменатия през VIII век преди Христа Кабесос да се пренебрегва. Как едно селище с име Сане ще бъде обявавано за ново, след като Прокопий свидетелства и за древен град с име Сане?

Ако следваме логиката, то неминуемо ще стигнем до извода, че старите българи не са пришълци, а древен балкански народ. Част от този народ е бил под римска власт от I до VII век, но благодарение на безспирните борби на свободните траки обитаващи земите на север от Дунава, в края на VII век е сложен край на чуждото господство в страната ни.

Загубата за Римската Империя е била огромна. Нашата територия е богата на злато, сребро, мед, желязо, а Добруджа е била житница и по време на Античността. От нашите земи са вземани и най-добрите войници за легионите. Изведнъж това секва и не просто секва, но Константин Погонат е принуден да плаща данък на освободителите на Тракия.

Повече от ясно, че не само императорът е бил бесен, но и цялата имперска администрация, която се е възползвала от екплоатацията на страната ни. Именно този неистов гняв е мотивацията да бъдат съчинени лъжите за произхода на старите българи. Създадена е пропаганда, която е трябвало да служи като стимул на поданиците на Римската Империя (Византия) да завладеят отново земята ни. Освободителите са наречени нов, мръсен и нечист народ, варвари, нашественици, а реално, варвари, чужденци и нашественици в земите ни са били римляните. Какво му е трудното да се осъзнае това?

Защо трябваше да се пренебрегват двете мащабни антропологически изследвания, които доказаха, че повечето от нас са потомци на местни хора? Защо изобщо има съпротива и по отношение на резултатите от генетичните проучваниа, от които става ясно, че доста българи носят кръвта на най-древното цивилизовано балканско население? Как може свещения за дедите ни знак IYI да го има гравиран върху съдове от Винча – 5000 - 4500 пр. Христа, да има традиция на ползването в последвалите епохи и същевременно на дедите ни да се гледа като на пришълци?

Наука ли е това, или налагане на абсурди само и само да не се налага да се признае, че в миналото някой е направил грешка? Да се греши е човешко, а като се има предвид, че по настояване на чужденци у нас дълго време имаше наложена цензура, то учените ни имат известно оправдение.

Ако днес действително живеем в свободно и демократично общество, редно е истината да бъде казана, а старите забуди да бъдат запратени на бунището – там където е мястото им. Българинът трябва да получи уважението и самочувствието, което напъло заслужава, защото без хората, които историята познава като траки, историята на Европа щеше да е различна и много държави нямаше да са възникнали. С цената на много жертви, а и поради благородството на дедите ни Европа дълго време бе място на светлината. Време е това да бъде признато.