КОЛКО ДРЕВНИ СА БЪЛГАРСКИТЕ ДУМИ ЗА РОДНИНИ?

Понякога, разрешението на една загадка може да дойде от съвсем неочаквано място. Дълго време съм се чудил каква е била думата за баща в речта на Орфей, дали е била само една или са се употребявали няколко? Питах се също дали е била близка до старобългарската отьцъ баща, чиито древни форми са били *атъкъ, *атъ?

Приликата на нашето *атъкъ, *атъ, с името на древното божество Атис е голяма, но нито в “Тракийският Език” на проф. Владимир Георгиев, нито в “Езикът на траките” на проф. Дуриданов успях да намеря тълкуване на теонима Атис с отьцъ, *атъкъ. Тези двама учени са най-големите авторитети в областта на реконструкцията на речта на най-старите балкански жители, наречени от гърците с името траки. Това, че и двамата професори не посочват връзката между названието на почитаното в Тракия и Фригия божество със старобългарската дума отьцъ ме озадачи доста.

За щастие, други учени също са направили изследвания на тракийската реч. Един от тях е проф. Иван Венедиков – авторът на “Медното гумно на българите”. B тази своя работа той споделя нещо от голяма важност: “Латинското „ата” или гръцкото „атте” значат „баща”. Тази дума отговаря на нашето „отец” и на името на фригийския бог Атис, богът-баща.” 

Tук, най-сетне се показва връзката между названието на бога-отец с българската дума отец, но има и пропуски. Доста по-рано, фламандският учен Алберт Йорис Ван Виндекенс доказва, че думата ата-отец, баща е пеласгийска и се явава заемка както в старогръцкия, така и в старолатинския. Пеласгите от своя страна спадат към най-древното балканско население и поради тази причина проф. Георгиев използва термина трако-пеласгийски език за речта на най-старите обитатели на земите ни. Te са наши предци, тяхната кръв тече във вените ни.  

Напълно е възможно проф. Венедиков да не е успял да се сдобие с “Le pélasgique. Essai sur une langue indo-européenne préhellénique”, която чуждият лингвист издава в Льовен, Белгия, през 1952 година. Все пак, дори и специалистите не са запознати с всички работи на своите колеги. Въпреки пропускът си обаче, нашият езиковед и траколог е дал ценни сведения, благодарение на които разбираме, че тракийската и старобългарската дума за баща притежават една и съща основа.

Макар да не посочва връзката между Атис и *атъкъ, *атъ, проф. Владимир Георгиев дава други интересни неща в “Тракийският Език”. Подлагайки на анализ името на скитския бог Папайос, нашият учен посочва, че скитската дума за баща е била papa (папа), като е добавено и това, че същото име Πάπας, като епитет на Зевс и Атис е съществувало у тракийците и фригийците.

Общата за траки и скити дума за баща е изключително важна защото освен с траките, старите българи са били отъждествявани и със скитите. Фактът, че двата съседни народа почитат един и същи бог-баща е ярка индикация за тяхното роднинство, за което прочее говори и Стефан Византийски наричайки скитите тракийски народ.

Самата дума папа се среща и в българския речик под формата папо-татко, баща. Намираме я и при французите, а и при други хора, но никой от тях не е отъждествяван нито с траките, нито със скитите както е случая с нас българите.

До тук виждаме, че тракийските думи папа и ата-отец, баща, отговарят на нашите папо и атъ. Дали пък няма да има повече паралели? Ако човек търси и анализира без да робува на догми, ще се натъкне на интересни съвпадения.

Проф. Георгиев дава и други тракийски думи за баща, като пример може да се посочи βαβαί/baba-баща. Tя е изтълкувана като бълболна (гальовна) принадлежаща на детския говор, но изгубила своя “детински” характер и превърната в обикновена дума. С това съм съгласен, но не мога да разбера защо не са споменати присъстващите в родопските говори бабá, бобá, бобайко-баща.

Не проумявам и защо в Българския Етимологически Речник родопските думи са представени като турцизми. Хем се касае за бълболна дума, хем се отрича, че може да е българска, та това е абсурд! Какво да дажем и за италианската babbo-баща, татко, тя също ли е турцизъм?  

Странно е и отношението на нашите траколози и езиковеди към древните имена Тато, Татес, Татос. Те са регистрирани в надписи от Филипопол (Пловдив) Созопол и други места, а освен това тълкуване е дадено още през XIX век от Вилхелм Томашек. Той сравнява Тατείς, Тάτων, Tataza с бълболната дума tata-Väterschen-тате, татенце, но това остава “незабелязано” от нашите специалисти.

Казват, че на науката са нужни около двадесет години, за да приеме нещо. Хубаво, но откритията на Томашек, които той публикува в “Die alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung” излизат през, 1893-1894-та година, т.е. преди повече от един век. Нима сто двадесет и пет години не е достатъчно време, за да се асимилира, провери и обнародва важната информация? Дали се касае за неспособност, или за нежелание от страна на учените, оставям на читателите да преценят.

Можем ли да тълкуваме като случайност факта, че присъстващите в речта на Орфей думи тате, баба, ата, папа просто ей така съвпадат с нашите тате, бабá, отьцъ/атъ, папо? Разбира се, че не, една-две думи могат да съвпаднат, но четири общи думи засягащи едно и също нещо просто няма как да се нарекат случайност. A за ужас на тези, които бягат от истината, има още една древна дума, която отговаря на българската дума баща.

През 1952-ра година, проф. Владимир Георгиев публикува в научното списание “Вопросы Языкознания” много интересна работа със заглавие “Произхождение Алфавита” – Произход на Азбуката. Там, цитирайки Швайцер и Бернекер, нашият езиковед казва следното: “Минойское слово băt(t)a = βάτος “царь“ произходить из ие. *bhătja, оно сродно с болгарсками словами баща “отец”, батьо, бате, батко “старший брат”, руск. батя “отец” и др. которые произходят от ие. *bhāta, bhāten.“

Не само са посочени древните корени на българската дума баща, но и на бате, батко. Всички тези важни думи присъстват в тракийската ономастика под формите Вαστια, Вαττα, Bαττάκης.

Когато съберем неудобната информация на едно място, става ясно, че всичките пет думи за баща от речта на Орфей, са типични за нас българите. Това е доказателство не само за богатството на езика ни, но и за мястото, на което той се е развил – Балканите явяващи се дом на хората влезли в историята под името траки.

За това свидетелстват и думите ни за майка. Една от тях има диалeктен вариант ма -БЕР, Том III, 1986, с.593.Тази разновидност не се среща сред изконните думи на афганистанци, талишци и иранци, но за сметка на това е регистриран на тракийски надписи от преди около 2700 години. MA е едно от имената на богинята-майка при фригите, чиято древна родина се явяват Балканите.

Отново на фригийски надписи срещаме думата МАТЕРАН-майчин, на майката. МАТЕРАН  е записана предо около 2700 години, но е почти идентична на стблг. МАТЕРЬНЪ- майчин, на майката.

Майката е хранилница, без нея новороденото няма как да оцелее и израстне. Дедите ни са осъзнавали това добре и поради тази причина са ползвали и името ДА за майката. Потвърждение за това намираме в надписите от Дуванлий: ΔA ΔAΛE ME = Майко, пази ме! (Вл.Георгиев).

Думата ДА е просто стар вариант на дойка, а обяснение можем да получим от стблг. доити-кърмя, давам мляко. Сродна е и българската диалектна дума дада-по-голяма сестра, бавачка на деца. Езиковедите смятат, че вторичното значение на думата е възникнало поради това, че по-големите сестри бавят, хранят по-малките братя и сестри -БЕР, А-З, 2007, с.313 (1)*

Една слабо позната българска дума за майка е нана/нена. С нея за жалост се правят много спекулации. Понеже нана означава майка на санскрит и авестийски, някои хора са склонни да я обяват за индийска или иранска по произход, като разбира се премълчаван факта, че нана присъства също в сръбски, кашубски и хърватски, вариант намираме и в гр. νάννα–майка, албан. nenë- майка. Сродна е и хетската дума ninda-хляб, храна, а и уелската nain-баба.

Нана означава тази, която храни, етимологията е скрита в българската дума нянка/ненка-женска гръд. Тук е мястото да се споменат тракийските лични имена Νανω/Нано, Νεινισος/ Нейнис.  

Виждаме, че използваните в дълбока древност Орфееви думи ма, матер, да, нана, се срещат при нас българите. Отново, както е и в случая с думите за баща, броят е твърде голям, а и близостта е твърде силна, за да може да се приеме, че се касае за случайност.

Това са важни факти както за историята на езика ни, така и за произхода на народа ни, но за жалост никой траколог или лингвист не е събрал данните на едно място и не ги е представил на българския читател. Каква ли ще да е причината?

Важна дума принадлежаща към основния речников запас е и баба. Бабата също е известна с това, че храни и гледа децата. Нашите езиковеди смятат, че старобългарската дума баба има и значението кърмачка (БЕР, А-З, 2007, с.23). Toва е вярно, но е пропусната важната подробност, че съществува тракийска дума баба. Тя се среща в крепостното име Βαβα /Баба и в названието на одриския град Βαβουλη/ Бабуле. Съществува също тракийско лично име Βαβα /Баба споменато от Прокопий, а и в епиграфски паметници от Фригия, VIII век преди Христа.

Идва ред и на думата дядо имаща и вариант дедо. Езиковедите смятат и двете разновидности за бълболни думи. Добавено е и това, че съществуват лични имена като Дедослав, Дедил, Дядко, Дедика - БЕР, А-З, 2007, с.471-472. Това е така, но са пропуснати важни подробности. Първата е, че съществуват тракийски лични имена Δειδας, Δειδις/Дедас, Δαδας/Дада.

Другата важна подробност е тази, че разновидността дедо-дядо се среща и при тракийските имена Δειδας- Δαδας. Тази вариация e обяснима с една от най-отличителните черти на българския език, а именно екането и якането. Както се вижда, тя е отличителна черта и на езика на Орфей. Преди повече от 30 години Владимир Георгиев спомена това - Въпроси на българската етимология, с.115.

Някои автори смятат, че думата кака се среща освен при нас българите, също и при някои ирански народи. Това не отговаря на истината. Значението на кака е по-голяма, по-висока, по-възрастна, а паралел намираме в тракйската дума каука-височина, също и в латв. kaukas-възвишение. Сродни са хетската кука-дядо, полската диал. кок-дядо.

Димитър Дечев съобщава за тракийско име Κακους/Какус, което е регистрирано на надпис от село Овощник, Казанлъшко – с. 222.

В етимологическите речници се посочват доста паралели на българската дума леля. Някои от тях са сръбската лела, украинската лелика, кюрдската лалу-вуйчо, а и албанската лала-леля - БЕР, Том III, 1986, с.357. Общо взето най-близките по значение думи са от земите, които са обитавани от нашите деди траките. За това не е никак учудващо, че намираме тракийското име Λαλας/Лалас, което не е нищо друго освен по-стария вариант на българското Лалуш.

Освен леля, при нас се употребява и думата тета, тетка. Тя е сродна на литовската tetá-тета, тетка. За нея Хялмар Фриск смята, че е сродна на името на Тетида – майката на Ахил Пелеев (H.Frisk, Griechisches Etymologisches Wӧrtebuch, Heidelberg, 1960, z. 668). Фриск посочва, че става дума за предгръцко, пеласгийско име.

Това е напълно логично като се има предвид, че Артър Еванс и Алберт Йорис Ван Виндекенс отдавна доказаха пеласгийския произход на антропонима Ахил. Ахил от друга страна е посочен като водач на хора, които в по-късни времена са наречени българи.

За думата зълва са дадени доста подробности в етимологическия речник. Посочени са диалектните разновидности золва, злъва, зъва, а също така сръбската и хърватска заова, украинската зовиця, белоруската завíця и др. Доста приятна изненада е това, че учените споменават тракийската дума γελαβος-зълва (БЕР, А-З, 2007, с.666).

Невеста е древна дума, във ведически санскрит тя е документирана под формата наводха, което пък е производно на нава-нова и водха-доведена. Значението на невеста е новодоведена, новодошла. Древният вариант на невеста е бил нева-веста, ново-веста. Novae e название на тракийско селище  на брега на река Дунав, а в тракийското лично име Ουεζινας/Везина, намираме корена вез-водя, довеждам – стблг. вести, везѫ.

Подобно на невеста, думата снаха също присъства във ведически санскрит. Там снаха е под формата снуса, като с е съюз съответстващ на българския с, със, а нуса е древно название за момиче, жена, обвързана жена. Според Владимир Георгиев, нуса е тракийска дума за нимфа, т.е. младо момиче (Траките и Техният Език, 1977, с.101).

Както можем да очакваме етърва, ятърва е също с древни корени. Езиковедите смятат, че древният вариант е *yentry (йентръ) - (БЕР, А-З, 2007, с.514).  Спомената е санскр. ята- жена на мъжов брат, но е пропусната тракийската ιανατερα/янатера-етърва, ятърва.

Произходът на думите свекърва и свекър е скрит в далечното минало. Древните арийци, чиято родна земя са Балканите са ползвали думите свасура-свекър и свасри-свекърва. Близък до днешния вариант намираме и в тракийската ономастика. Фригийските писмени паметници са били подложени на унижожение, но все пак значително количество са оцелели. Сред запазените думи е и (c)векро, която Ото Хаас сравнява със свекър, свекърва.

Сват и сватя са близки по структура със свекър и свекърва. Лингнистът Макс Фасмер търси връзка със санскр. svás-свой, т.е. сват означава свой човек. Тракийската ономастика предлага етнонима сатри, чието древна форма е била сватри, а значението – свои хора, общност.

Жена, съпруга е друга важна дума срещаща се в речта на Орфей. По време на разкопки на могилите край село Дуванлий, Пловдивско, археологът Богдан Филов намира голямо количество интересни артефакти, сред които и пръстен с надпис: HYΣIH…..ΔΕΛΕ  ΜΕΖΕΝAI  (транскр. с кирилица - ЕУСИЕ ДЕЛЕ МЕЗЕНАИ). 

Правени са немалко опити за тълкуване, като най-впечатляващото за мен е това на италианския учен Виторе Пизани (цитиран от В.Нерознак). Той превежда ΔΕΛΕ  ΜΕΖΕΝAI  като “fecit me uxori” – направи ме жената, съпругата.

ΔΕΛΕ съотвества на стблг. дѣло, род. п. дѣлесе-дело, дѣлати-правя.

ΜΕ отговаря съвсем точно на кратката форма на личното местоимение мене -ме.

ΖΕΝAI означава разбира се жена, съпруга.

Мъж, съпруг също е регистрирана в древната реч на предците ни. Мαζις отговаря съвсем точно на българската диалектна дума маж-мъж.  

По-старият вариант на думата брат е братръ, още по-древна разновидност намираме в мизийските надписи под формата братер. Приликата между старобългарската и мизийска дума не е случайна. Все пак цели хилядa и сто години различни автори правят отъждествяване на българи с мизи и на България с Мизия.

Братовчед е двусъставна дума, първата частица е брат, а втората чед е съкратена форма на чедо-дете, син, т.е братовчед означава братово чедо, братов син. Видяхме, че брат има тракийски корени, нека разгледаме и чедо. На старобългарски формата е чендо, а тя от своя страна отговаря точно на тракийската кендо-чедо. Владимир Георгиев също смята, че чедо е сродна на тракийската дума, която обаче той вижда като kentha (Траките и Техния Език, 1977, с. 101). Чедо идва от древен корен кен, който има значение настана, започна (БЕР, Том IV, 2012, с.575 ).

Не е трудно да се предположи, че вуйчо е древна дума. Тя се среща в разновидностите вуйко, уйко, уйку, уйо. Езиковедите посочват словашките ujec, ujko, полската wuj, сръбската и хърватска уjац-вуйчо. Представени са също латинската avunculus – вуйчо и старопруската avis-вуйчо - БЕР, Том I, 2007, с.198-199. Пропусната е тракийската дума ойку, която срещаме в Οικουι-ζερης. (Д.Дечев, с. 339). Ойку е почти идентична на диал. уйку срещаща се в наречията на север от Пловдив.

Поради това, че девер се среща в санскрит под формата девара, някои автори са склонни да определят думата като индийска. Със сигурност това не е така, девер присъства в речниците на много други народи. Има я при сърби и хървати – дjевер, слов. dever, лит. dieveris, чех. deveř, стпол. dziewerz. Девер се среща и при южните ни съседи под формата δαήρ, като по-стария вариант е ли δαιFήρ (БЕР, Том I, 2007, с.331).

Понеже деверът заема особено място в сватбената церемония, то названието може да се изведе от глагола дявам, девам-поставям (на важно място). В тракийската ономастика той се среща под вариация дава-дева, която намираме в названия на селищата Даос-дава, Пиробори-дава, Пулпу-дева, Ита-дева и др. Връзката между древният елемет дава/дева и дявам, девам е установена от проф. Иван Дуриданов и др. наши учени.

Както се уверяваме българските думи за роднини са изключително древни. Те не са наследени от чужд народ, а са възникнали тук на Балканите. Тате, майка, дядо, баба, а и още много други са били употребявани от Залмоксис и Орфей, от цар Ситалк, а и борецът за свобода Спартак.