УНИКАЛНО ИЗОБРАЖЕНИЕ – АХИЛ ПЕЛЕЕВ С КИКА!

Първото име на герой споменато в “Илиада” е това на Ахил. Този мъж се отличава с необикновената си сила, храброст и желязна воля. Не се колебае да се изправи дори пред най-славните бойци на трояните, не прекланя глава и пред царете на ахейците. Горд, своенравен, избухлив, синът на Пелей и Тетида, сякаш е олимпийски бог приел човешки вид.

Навярно необикновеният характер на Ахил е накарал хората в древността да създадат легендата, в която се твърди, че Тетида е морска нимфа, дъщеря на богът на морската стихия Нерей. Така вече има обяснение за особения нрав и забележителна външност на нейния син.

До към края на XIX век повечето учени бяха склонни да причислят Ахил към гръцкия етнос. За щастие, в началото на XX век се намириха прогресивни изследователи, които не се влияят от наложените вярвания и вместо това строго следват  фактите. Един от първите, които стигат до заключение, че името Άχιλλεύς не е гръцко, е Артър Еванс.

Същото мнение споделя и фламандският лингвист Алберт Йорис Ван Виндекенс. Той дори уточнява, че Άχιλλεύς  не е гръцко, а е пеласгийско име и е сродно на лидийските и тесалийски речни названия  Άχέλης, Άχελῶς. За предгръцки (пеласгийски) произход на Άχιλλεύς  се изказва и проф. Хялмар Фриск.

Пеласгийският произход на Ахил Пелеев обяснява много неща. Не само името на древния герой няма смисъл на гръцки. Същото важи за името на майка му Θέτις/ Тетида. Проф. Хялмар Фриск е ясен и лаконичен: ”Приемането на пеласгийския характер (на името Тетида) изглежда нaложително.” - “Der Umweg über das Pelasgische scheint kaum notwendig.”

Разбира се и името на Πηλεύς/Пелей – бащата на Ахил, също не е гръцко. Наставката -εύς в гръцки думи е индикация за чуждия им произход. Същото важи и за личните имена. Повече от ясно е, че Оρφευς, Σευθευς, Ότρεύς,  Τηρεύς, Πυρηνεύς,  Ζαγρεύς не са гръцки, а тракийски имена, както отбеляза преди време руският лингвист Юрий Откупщиков.

Съществуват и други доказателства за пеласгийския произход на Ахил. По време на късната Античност, но най-вече през ранното Средновековие, когато звездата на дедите ни изгрява отново, много неща засягащи произхода на героите от Илиада биват укрити.Истината обаче няма как да бъде унищожена. По Божията воля са останали древни изображения на Ахил, отличаващи се доста от традиционните.

В началото на ХХ век, през 1908 година, в Германия излизат няколко тома книги засягащи културата на старата елинска цивилизация. Авторите Фриц Баумгартен, Франц Поланд и Рихард публикуват красиви, а слабо познати изображения на статуи, фрески и т.н. Между уникалните скулптури има и такива на Ахил Пелеев. Една от тях притежава особено значение за нас защото древният герой е изобразен с кика.

Бръсненето на главата и оставяне на кика не е типичен за гърците обичай, а нещо, което траките и принадлежащите на тяхната общност пеласги практикуват. Плутарх разказва за особената прическа на Тезей (Θησεύς) и дава разяснение защо траките абанти и мизи бръснат част от косата си, а друга част оставят да расте свободно – Plut.Thes.5.1

Поради това, че е основател на Атина, Тезей дълго време бива считан за грък, но тези, които са чели Плутарх внимателно знаят за трако-пеласгийския произход на героя. Старият автор обяснява, че по майчина линия Тезей произлиза от рода на фригиеца Пелопс, докато по бащина принадлежи на Ерехтей и коренното население на страната - пеласгите, или първородните деца на земята както се изразява Плутарх - Plut.Thes.3.1

От Омир и Страбон, знаем, че минойски Крит е бил обитаван от пеласги, които дори са наречени богоравни. Благодарение на оцелелите фрески от Бронзовата епоха разбираме как са изглеждали пеласгите. Определени индивиди са изобразени с бръсната глава и кика, или няколко кики. Така освен писменото свидетелство на Плутарх, притежаваме и материално доказателство за това, че трако-пеласгите, или по-точно определени групи от тях носят кика.

Минойски фрески от ов.Санторини, въст. R. van Zandt

Минойски фрески от ов.Санторини, въст. R. van Zandt

Оцеляването на статуята представяща Ахил с кика действително е чудо. На враговете на народа ни са били известни доста неудобни за тях факти. Тези, които са хвърлили огромни усилия да изкарат дедите ни азиатски пришълци, са знаели за свидетелството на Йоан Малала, който е уверен, че българите от неговото време са потомци на мирмидоните, които Ахил Пелеев завежда в Троада.

    http://macedonia.kroraina.com/gibi/2/gal/2_208.html

Враговете ни са знаели също за трако-пеласгийския произход на Тезей, Пелей, Тетида, а и Ахил, както и за това, че трако-пеласгите носят кика. Същевременно са виждали как българите все още пазят обичая на предците си. Това е предизвиквало панически страх у създателите на лъжите за нашия произход. 

Всяко доказателство свързващо корените на народа ни с Балканите е трябвало да бъде унищожено и действително много неща са затрити. Става дума както за неудобни летописи, така и за статуи, епиграфски паметници и т.н.

Трако-пеласгийският прозихон на българите е причината в Атина да е имало паметници с гравиран свещения за дедите ни знак IYI, но по-късно, както отбелязва Стамен Михайлов, този епиграфски паментик е пренесен в Пергамон, а в последствие се озовава и в германски музей.

Въпреки действията на недобросъвестните индивид, много доказателства за древния балкански произход на българите са оцелели. Те са напълно достатъчни, за да наложат преразглеждане на официалните теории, напълно достатъчни са, за да се стигне до признаване на факта, че ние сме потомци на първия цивилизован народ, но съпротивата от определени среди е голяма.

Все пак някои държави са изградили престиж и туристическа индустрия, присвоявайки си постиженията на предците ни. Лобитата на тези държави ревниво ще продължават да защитават статуквото, защото наруши ли се то, последиците ще са сериозни, както по отношение на финансите, така и по отношение на имиджа. Тук вече става дума за оцеляване и това обяснява действията на чужденците. Непонятни са обаче действията на определени български учени.

Тези хора би трябвало да защитават истината, а не вредни за държавата ни неверни теории. Вместо да правят опити да избутат корените на народа ни колкото се може по-далеч от Балканите, би било по-почтено, изследователите на миналото ни да извършат признание за това, че дълго време са поддържани недоказани твърдения. Егото на шепа хора не може да е по-важно от имиджа и интереса на цял народ – българския.

Истината си пробива път, нейното тържество е неизбежно, непредотвратим е и триумфа на изстрадалия ни народ. Въпрос на време е когато не само всеки българин, но и цялото човечество ще знае къде най-рано е блеснала искрата на познанието и кои са тези, които са извадили милиони хора от тъмнината. 

Признания за водещата роля на старите балканци вече има. Доказателства за това, че древните прометеевци не са изчезнали, а ние носим тяхната кръв, също съществуват. Остава само едно – да се намерят смели учени, които да се опрат на истината и да измият лъжите от историята ни. Това не е просто едно добро дело, но и задължение на всеки, които носи българско самосъзнaние и се е посветил на науката.

Използвана литература:

1.ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE, том II, под редакцията на Ив.Дуйчев, Г. Цанкова-Петкова, В. Тъпкова-Заимова, Л. Йончев, П.Тивчев, отг.ред.проф. Ал. Бурмов, Институт за Българска История, БАН, София, 1958;

2.Ст. Михайлов, Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28), Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987;

3.Ю.В.Откупщиков, Догреческий Субстрат у изтоков европейской цивилизацией, Изд. Ленинградсого Университета, Ленинград, 1988;

4.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

5.W.Smith. A Dictionary of Greek and Roman biography and mythology. John Murray: printed by Spottiswoode and Co., New-Street Square and Parliament Street,  London, 1873;

6.A. Evans, SCRIPTA MINOA II, The written documents of Minoan Cretan with special reference to the archive of Knossos, Vol. II, Oxford, Clarendon Press, 1952, стр. 67;

7.A.J. Van Windekens, Le Pelasgique, Essai sur une langue indo-europeenne prehellenique, Publications Universitaires, Louvain, 1952;

8.H.Fisk, Griechisches Etymologisches Woerterbuch. Heidelberg, 1960;

9.Die Hellenistische Kultur dargestelt von F.Baumgarten, F.Poland, R.Wagner, Zweite Aulage, B.G.Teubner Verlag, Leipzig & Berlin, 1908;

10.М.Константинов, Авторитетно генетично изследване потвърди, че българите са тук от поне 10 000 г. Антибългарският мит за ‘смесения народ’ отива в небитието.

http://prarodinata.blog.bg/history/2013/09/04/avtoritetno-genetichno-izsledvane-potvyrdi-che-bylgarite-sa-.1145641

11. Plutarch, The Paralel lives, The Life of Theseus, publ.in Vol. I of the Loeeb Classical Library Edition, 1914;

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Theseus*.html

СТАРОБЪЛГАРСКАTA КУХНЯ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

Благодарение на общуването с различни други народи, ние сме обогатили езика си с чуждици. Доста от тeзи, които засягат бита, са проникнали преди доста време в речта ни и днес биват считани за изконно наши. За немалко хора ще звучи странно, ако им бъде казано, че думите: супа, чорба, манджа, яхния, гювеч, мусака, сарми, кюфте, кебапче и др. не са от български произход. Това важи също за чеверме, гюзлеме, качамак, айрян, а дори и за салата, оцет, кухня.

На нашата реч принадлежат: баница, млин, пърленка, пърлина, гушки, витки, зелник, пресол, ошав, попара, каша, месеник, мътеница, млин, мекици, зелник, лопушник, копривник, просеник, наденица, кървавица, етърник, масленка, меденка, готвеница и т.н. Списъкът е значително по-дълъг, все пак българката е изобретателна, трудолюбива, а и от най-дълбока древност дедите ни са имали достъп до различни продукти, които са комбинирани за да създадат вкусни ястия.

Някои названия на гозби са излезли от употреба било защото изконното име се е превърнало в архаизъм и звучи странно, било защото е прието чуждо име. Думата супа е проникнала в речника ни едва през XIX век. До този момент дедите ни са казвали са същото ястие юха, укроп. Думата юха е доста древна, в санскрит се среща като yusa, старите пруси я познават като iuse, а литовците казват на рибената супа juše.

Преди идването на турците през XIV век, дедите ни не са познавали думата суджук. Изконните български наименования за подобен продукт са наденица, черво, етърник. За луканка и кърначе се смята, че също не са наши думи и по-скоро трябва да се търси латински произход – от *lucanica и *carnaceus. Не всички са съгласни с това виждане на езиковедите. Все пак в нашите диалекти срещаме кърнак-охранена свиня, а и някои краеведи са склонни да свържат луканка не с името на римското селище Лукания, а със стблг. локанia-стомах, търбух, или пък с лука, който е използван за направата на продукта.

По-горе споменах, че думата кухня не е от български произход. Коренът е латински –coquo-готвя, пека, но се смята, че не може да се говори за cтара, директна заемка от римляните по време на Античността, а по-скоро названието е проникнало през XIX век у нас чрез руско, полско, немско и т.н. посредничество. Това твърдение е смислено понеже в речника ни думата кухня не присъства до времето на Вазов, Ботев и др. Нашите стари названия са готварница, сокальница, като второто е по-старо, или поне е споменато по-рано.

Макар данните за бита на дедите ни по време на Средновековието да не са изобилни, въз основа на беглите сведения, а и знаейки колко упорита и здрава е нашата традиция, все пак можем да добием представа с какво са се хранели старите българи. 

Несъмнено хлябът е бил основният продукт на трапезата. За неговата направа са ползвани жито, пшеница, лимец, ръж, просо, ечемик. Това се подсказва от названията просеник-направен от просо, ѩчьнъ хлѣбъ-ечемичен хляб и т.н.

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjY_vrTNB7U6BkfrcpirzPZhm1n-qmIF4HyOkFMMv7PCH_QPjoE9jtoRwBmZJZ7CQn3D21J3KQnTnOz-S-OhTI-KKAAITT09UXaIJHfSMvjVDH54w9qQ9NjAIr3WVkLmHPwN7Cqvl5CGENs/s1600/Snap_2016.11.30_14h08m12s_008_.png

http://cookingtwentyfourseven.blogspot.nl/2016/11/blog-post_30.html

Във връзка с просото държа да поясня, че то се отглежда по нашите земи от незапомнени времена и не е донасяно от земите край Иран, Индия, или Кавказ. По време на Античността, в някои области у нас просото е заместило житото и поради тази причина възниква племенното название мелинофаги-просоядци, изхранващи се с просо. За тях споменава живелия през V-IV в.пр. Христа гръцки автор Ксенофонт,  локализиращ ги в Южна Тракия.

Други популярни тестени изделия са баницата и тутманика, чието българско име е месеница (както уместно уточнява етнологът Николай Колев). Като пълнеж са използвани сирене, извара, лапад, коприва, спанак, зеле, гъби. За подобряване на вкуса на тестото са слагани масло, свинска мас, яйца. 

Макар на няма точни сведения за направа на тутманик през Средновековието, българките от този период са разполагали както с уменията да направят това изделие, така също и с нужните продукти. Поради това спокойно можем да приемем, че вкусното тестено изделие е присъствало на трапезата на дедите ни и преди 1000 години.

За кашата може да се каже, че е била основна храна за селското население, като за направата са ползвани различни видове брашно. За овкусяване се е ползвало масло, свинска мас, пържена сланина, добавяни са също гъби, както пресни, така и сушени. У нас се срещат доста разновидности диворастящи гъби, чиито хранителни качества са били високо ценени както от простолюдието, така и от благородническата прослойка.

Някои наши учени смятат, че рибата не е заемала важно място в диетата на българите в миналото. Има обаче и хора, които не споделят това виждане. Според Йордан Андреев “Важен източник за прехрана бил риболовът - не случайно в царските грамоти постоянно се говори за „рибни ловища", които строго се охранявали. Особено прочути били „големите и тлъсти дунавски риби", които според признанията на византийските автори рядко стигали до Цариград, но за сметка на това се ценяли изключително високо.”

Растителната храна е заемала важно място. Зелето, ряпата, граха,  лещата, баклата, лука, праза, чесъна, морковите, пащърнака, лапада, киселеца, кестените, джулюма и т.н. са били доста популярни. Младата коприва е ползвана в супи, каши, баници, подобна е и употребаната на тученицата.

                           https://bg.wikipedia.org/wiki/Киселец#/media/File:Rumex_acetosa_cultivar_01.jpg

Картофите, доматите, патладжаните, определени видове чушки и т.н. не са познати у нас по време на Средновековието. Те се появяват в България доста късно, едва през XVII-XVIII век. Макар да са пренесени от Централна и Южна Америка, българският селянин ги култивира успешно и дори създава нови сортове, които по плодородие и вкус са ненадминати.

Млечните ястия използвани от дедите ни едва ли са се различавали много от тези от ново време. Основното разбира се е киселото мляко, то се консумира по нашите земи от незапомнени времена, същото важи за сиренето и изварата. По време на Средновековието, сиренето е било с доста високо качество. Йордан Андреев предава интересни сведения за това как чужденците оценят нашето сирене: “През XII в. в Тракия ще е имало прочути майстори на сирене, щом като гръцкият митрополит на Пловдив отбелязва „различните видове сирена като най-скъп подарък, които един императорски служител може да изпрати в столицата".

                                 https://oreshak.bg/image/data/sirene.jpg.jpg

Не успях да намеря сведения кога е започнало производството на кашкавал в България и дали е местно откритие, или пък е въведено от други хора. Името се свързва с латинската дума caseus-сирене, но пък тя е с неясна етимология. На първо място лингвистът Алоиз Валде свързва лат. caseus със стблг. квасъ, кыселъ, кыснѫти, като разбира се добавя санскр. kvathati-варя, готвя и др. Дали caseus е древнобалканска заемка в латинския, която дедите ни по-късно са презаели, ще разберем след време, след извършване на по-подробни проучвания.

Днес месото е едва ли не основен продукт на трапезата ни, но в миналото е било различно. Макар животновъдството у нас да е било добре развито, месото е консумирано по-рядко от понастоящем. Основните начини на приготовление са били печенето и варенето. Консервирането за зимата е ставало чрез осоляване, изсушаване и опушване. Дивечът е играл важна роля в набавянето на месна храна. Дивите свине, зайците, яребиците, дивите патици са се срещали навсякъде в страната ни и са били доста повече отколкото днес.

По време на Средновеовието в България не е имало захар, за подслаждане е използван пчелен мед. В същия период у нас са отглеждани ябълки, круши, череши, вишни, грозде, ягоди. Плодовете на глога, трънката, дряна, шипката са ползвани както в прясно състояние, така и сушени. Нямам сведения дали прасковата, кайсията, а също и пъпеша са отглеждани от българските градинари през Средновековието. Несъмнено, пазарите в Римската Империя (Византия) са предлагали различни езкотични плодове, но те са достигали само до аристокрацията.

Орехите и лешниците са добре познати на дедите ни, за храна са ползвани кестените, а и буковите желъди. Тъй като брезата вирее навсякъде в България, логично е да приемем, че в миналото брезовия сок е бил употребяван за пиене. Други безалкохолни напитки са били квасът, мътеницата (айряна). Понякога изсушени плодове са били заливани с вряла вода, оставяни са да накиснат и така се е получавало приятно питие.

Както отбелязва Николай Колев съставът на този вид питиета се подсказва от имената им крушеница, дрянковица, трънковица. Популярна е била и зелевата чорба, позната като армия, пресол и т.н.

По време на Средновековието думата чай не е била позната у нас понеже е китайска дума проникнала в речника ни с турско посредничество. Разбира се у нас е имало подобни напити, които са били направени от билки. Българската дума за тях е отвара, тя се използва все още, но в миналото е имала значението лечебна напитка. Впрочем, точно такова е било предназначението на китайския чай, първоначално е ползван като лечебно средство.

Кафето не е било познато у нас по времето на владетелите ни Борис и Симеон. Тази напитка прониква доста по-късно у нас благодарение на турците. Най-вероятно това е станало през XVII век, а за популярност сред българското население може да се говори едва през XIX и XX век.

Дали Родината ни е и родина на виното все още се спори и скоро до консенсус няма да се стигне, но едно е ясно – виното е добре познато на предците ни още в древността. Както белия, така и червения дионисов еликсир са се радвали на голяма популярност. Медовината също е била добре позната, но по неизвестни причини в ново време бива позабравена.

По време на Античността у нас е правена и бира, древното ѝ име е брютон. Изглежда традицията е продължена и през Средновековието защото Николай Колев съобщава за това, че докъм края на XIX век, в Западна Стара планина и Западна Средна гора е произвеждана  домашна бира, наричана оловина, аловина, ловина. Тя е била приготвяла или само от ръж, или от ръж и ечемик, или от ръж и овес, а на някои места от овес, царевица и ечемик. Съдейки по древността на името ѝ, а и факта, че то е познато в Словения, Русия и т.н. може да се заключи, че освен виното, у нас е консумирана и бира през Средновековието, макар да не е била популярна както е днес.

Дали ракията е била позната в периода, в който са живели княз Крум, или цар Симеон, няма точни сведения. Дестилацията е процес, който е усвоен още в най-дълбока древност в Ориента. Поради това, че част от дедите ни са обитавали Мала Азия, а и ред други места, напълно е възможно тази технология да е била позната и на далечните ни предци, но просто няма ясни писмени свидетелства.

Едиствената индикация за това, че дедите ни са разполагали с дестилиран алкохол е разказа на Светоний за посещението на римския пълководец Гай Октавий на светилището на Дионис. Когато бащата на бъдещия император запитал тракийския жрец каква съдба очаква младия Октавиан, проницателят излял вино (или друга течност) на олтара и лумнал такъв голям пламък, че се извисил дори над покрива на постройката. Понеже виното не може да се запали, а от друга страна ракията съдържа повече алкохол и е запалима, то не е изключено някакъв вид ракия да е била позната на дедите ни дори и през Античността, но да е ползвана само от жреческата прослойка.

Древната наша дума за вино, или по-скоро за особен вид вино е зела(с), тя е сродна на санскр. hala-алкохол, спирт, алкохолна напитка, вино. Това навява на мисълта, че “тракийското” зела(с) е било подсилено с дестилиран алкохол вино. Разбира се, без подробни проучвания на останки от такова “жреческо вино”, няма как да знаем дали зела(с) е съдържало концентриран алкохол, или не.

На този момент няма и как да се каже дали традицията на направа на “жреческо вино”, т.е. питие съдържащо концентриран алкохол е запазена през Средновековието, или знанията са загубени и едва през XIX век са привнесени, с турско посредничество.

Накрая искам да спомена и това, че думите тенджера, тава, джезве, фурна не са български. Фурна е чужда дума за пещ, огнище, в миналото гърнето е изпълнявало функцията на тенджерата, а плоския глинен съд на тавата.

Общо взето това са намерените от мен сведения даващи представа с какво са се хранили и какво са пили нашите деди по време на Средновековието. Всъщност, по молба на един приятел възнамерявах да представя само един кратък списък със старобългарски думи засягащи различните видове ястия и питиета, но се поувлякох. Дано все пак да съм успял да създам полезно и интересно четиво. В края на този тект давам и българските думи за супа, кухня и т.н. Приятно четене!

юха-супа

укропъ-гореща супа
срьбаниѥ-супа

кроупа-булгур, троха

кроупица-хлебна трошица, бучица

кашица-каша

варѥниѥ-ястие, гозба

тоукъ-сланина

пища-храна

зелиѥ-зеленчук

рожьць-вид ядливо растение

коуциia-варено жито подсладено с мед

квасъ-плодово вино

кыселъ-ново вино

пиво-питие

медовина-медовина

брашьно-храна, ястие

кръма-ядене

iaто-ядене, ястие

iaдь-ядене, храна

iaдьньѥ-ядене, храна

чрѣждениѥ-угощение, пир

пиръ-пир, гуляй

жито-жито, храна

чьпьрь-сладка храна
кысѣлство-кисел вкус

сланъ-солен

масть-масло, мазнина

масло-краве масло

лои-лой, мазнина

маслица-маслина

мѫка-брашно

питьние-храна

сыръ-сирене

хлѣбъ-хляб

ѩчьнъ хлѣбъ –ечемичен хляб

лѧща-леща

мѧсо-месо

заѩчина-заешко месо

сокъ-сок, лакомство

сокъчии-готвач

сокаль-готвач

сокальница-готвачка, кухня (?)

печица-хлебопекарка

натроути-нахраня

питѣти-храня

гостити-гощавам, храня

оугостити-угощавам, храня

iaсти-храня се

варити-готвя, приготвям храна

мѣсити-меся тесто

вьрѣти-готвя, варя

съвьрѣти-сварявам

грънець-гърне

сѫдъ-съд, паница

кръчагъ-стомна, делва, гърне

дьлы-делва, дълбок глинен съд

чьванъ-чаша, съд
паничица-паничка
солило-блюдо, паница
конобъ-котел, казан
криница-книна, гърне, съд

чаша-чаша

Използвана литература:

1.Н.Колев, Българска Етнография, Изд. Наука и Изкуство, София, 1987;

2. Й.Андреев, Всекидневието на българите през XII-XIV век, Изд.Св. Климент Охридски, София, 1992;

3.Д.Иванова-Мирчева, А.Давидов, Малък Старобългарски Речник, Слово, Велико Търново, 2001;

4.Български Етимологически Речник, Т.1, Акад.изд. Проф.Марин Дринов, София, 2003;

5.Български Етимологически Речник, Т.2, БАН, София, 1979;

6.Български Етимологически Речник, Т.3, БАН, София, 1986;

7.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

8.A.Walde, Lateinisches Etymologisches Wörterbuch, Zw.Aufl. Carl Winters Universitäts Verlag, Heidelberg, 1910;

9.Suetonius, The Lives of the Twelve Caesars; An English Translation, Augmented with the Biographies of Contemporary Statesmen, Orators, Poets, and Other Associates, Suetonius, Publishing Editor. J. Eugene Reed. Alexander Thomson. Philadelphia, Gebbie & Co. 1889;

10. Xenophon, Xenophon in Seven Volumes, 3. Carleton L. Brownson. Harvard University Press, Cambridge, MA, William Heinemann, Ltd., London, 1922;

ТРАКИЙСКИЯТ ПАНТЕОН В КУЛТУРАТА НА БЪЛГАРИТЕ

Духовният свят на дедите ни се е оформил на Балканите. Това е било дълъг процес, който е траял няколко хилядолетия. В далечното минало на почит са били слънцето, огъня, светлото небе. Уважение се е отдавало и на семейството, на смелият боец, пазителят на рода, който се превръща не само в пример за подражание, но дори изкристализира в образа на божество.

Древната религия на предците ни е възпитавала в честност, доброта, но също и в стремеж за придобиване на физическа и духовна сила. Първо в нашите земи хората осъзнават вредата от прекомерното богатство и обвързването с материалното. Първо в нашите земи се появява човеколюбива доктрина. Нейни проповедници са Залмоксис и Орфей. Техните най-предани последователи са споменатите от Страбон ктисти – хора, които се въздържат от ядене на месо и са се отдали на монашески начин на живот. Ктистите са от групата на мизите, които няколко века по-късно други автори наричат българи, а самото име ктисти бива тълкувано от някои езиковеди с българската дума чисти.

http://www.hermeticfellowship.org/Graphics/Images/Orpheus.jpg

Ако трябва да вярваме на официалните теории, с идването на християнството старата религия на траките изчезва за няколко века. За самите траки се твърди, че през VII век са романизирано или пък елинизирано малцинство. Някои автори смятат, че в определени региони малцинството траки са успели за запазят своята култура и език, а дори и да я предадат на “новодошлите славяни и прабългари”.

Подобни твърдения бяха приемани безкритично в миналото, но де факто те са безпочвени. Нека приемем за момент, че “новодошлите славяни и прабългари” нямат нищо общо като произход и култура с населението живеещо на юг от Дунава. Твърде несериозно е да се счита, че “новодошлите” не са държали на своята собствена религия и охотно са приемали божества от пантеона на едно незначително малцинство.

Поклонниците не теорията за оформянето на българския народ от три различни групи през Ранното Средновековие пропускат нещо, което е важно и срива твърденията им. Става дума за това, че в нашата именна система се срещат над дведесет имена на древни тракийски богове. Точният брой е двадесет и три, засега. Допълнителни проучвания могат да дадат още резултати.

                 http://www.kroraina.com/thracia/hb/thracian_hero2.jpg

Съвсем нормално е въпреки, че изповядвят християнството, различни народи да ползват имена на старите божества на дедите си. При гърците днес срещаме Афродити, Дионисос, Хераклес, Селени. Германските народи ползват имена като Торстин, Фрея, които идват от Тор - богът на гръмотевицата и Фрея - богинята на любовта.

Ето как е положението при нас. В лявата колона са представени тракийските имена на древни богове, а в дясната са българските им съотвествия.

АЗДУЛ-         ЯЗДУЛ

АРЕЙ-            ЯРЕЙ

БАГАЙОС-   БОГОЙ

БАЛИС-         БАЛИШ

БАСАРЕЙ-    БАСАРИНА

БИСТИР-       БИСТРЬО

ВЕНДИС-      ВЕНДА

ВЕДЮ-          ВОДЮ

ВИТЮ-           ВИТЬО

ДАРЗАЛА-    ДЪРЖИЛ

ДЕН-               ДЕНЬО

ЗАЛТЕН-       ЗЛАТАН

КАРПЕЙ-      КРАПО

КЕРНЕН-      ЧЕРНИН

КОТЮС-        КОТЬО

МАГУТИС-   МАГУТ

МОЛОДАС-  МЛАД

ПЕРКОС-      ПЕРКО

САВАС-        САВА

СУРА-            СУРА

ТИТИС-         ТИТА

ТОТИС-         ТОТЕ

ТУРМА-         ТУРМАН

Не съм включил тракийското божествено име Мендис, макар да има българско име Менда. Причината за това е, че Мендис е вариант на Вендис – името отговорящо на Венда. Не е добавено тракийското божествено име Зелан, то показва прилика с българското Желан, но са нужни повече изследвания.

 Допълнителни проучвания са нужни и, за да разберем дали тракийското божествено име Сален отговаря на старобългарското Салан, или се касае само за случайност. Не по-малка прилика срещаме между името на тракийския бог Ринкалей и българското име Ренко, между тракийското Еисен и българското Асен, между тракийското Зуден и българското Чудин. Не бих се учудил, ако излезе, че божественото име Дабатопей е основата за българското лично име Дабе.  

http://www.geocities.ws/el_verbo_crea/dioses/dionisiocarro.jpg

След време може да се окаже, че тракийските теофорни имена в нашата именна система не са двадесет и три, а двадесет и девет, или дори повече. Във всеки случай говорим за сериозно количество. В Европа няма друг народ, който да е запазил толкова древни теоними в своята именна система както е при нас българите. Това е ясна индикация, че нито траките са били малцинство през VII век, нито пък са изгубвали изобщо старият си език и култура.

Още по-важно е това, че тракийските имена на божества имат обяснение на български език. 

Владимир Георгиев тълкува частицата азду от Аздул с българския глагол яздя. Същият автор сравнява името на почитаният на остров Самотраки бог Ден със стблг. дума дьнъ-ден. Пак този линвист, ползвайки данни на Грегоар и Бонфанте, посочи връзката между Савас/Сабадий и стблг. свободь-свободен, а също и връзката между тракийския теоним Залден/Залтен и българското лично име Златан.

Акад. Георгиев предложи тълкуване на тракийското име Мундрито със стблг. мѫдръ-мъдър и сравни името на тракийския бог Светулен с българското лично име Светлан. Друг наш езиковед, Веселин Бешевлиев, навярно следвайки Томашек смята, че името на Дарзала може да се обясни с глагола държа, т.е. Дарзала означава самодържец, господар. 

Иван Дуриданов потърси смисъл на името на Вендис с и.е. bhend–свързвам, но “пропусна“ да добави, че Вендис има и разновидност Βενζις/Вензис, която пък се обяснява със стблг. вѧзати-свързвам, връзвам, обвързвам. За сметка на това Дуриданов не отрече връзката между Савадий и свободь, между Земела и землiа, между Зумудрен и змiа. Да не забравяме и важната подробност, че Димитър Дечев, опирайки се на сведенията на Ерик Бернекер обясни името на великите богове Кабирите със стблг. кобъ-съдба, участ. Ото Хаас пък предложи тълкуване на името на боговете Корибанти с жребенте-жребче.

Тези важни неща не са представяни в систематизиран вид на широката публика и не е било обяснявано значението на това, че имената на тракийските богове могат да бъдат тълкувани с български думи. Щом древните теоними имат българска етимология, то е несъстоятелно да се твърди, че тракийския език е мъртъв, а българския е започнал да се налага едва след VII век.

Как да обясним обаче митът за “новодошлите славяни и прабългари”? Той е любимото извинение  и измиване на ръце на историци и езиковеди. Все пак редица стари автори са писали за “новодошлите славяни и прабългари”. Това не може да се отрече, но нека да обърнем внимание от чия гледна точка са писали Теофан, Никифор и др. Тези хора са на служба на Римската Империя, която държи под своя власт Тракия и я счита за своя територия. За Теофан, Никифор и останалите хроникьори, всички, които не са римляни трябва да бъдат определени като варвари и чужденци.

Няма никакво значение, че тези “варвари и чужденци” са от същия произход както и подтиснатото население на Тракия. По същия начин, през XIX век, по време на Руско-Турската Освободителна Война, Османската Империя е гледала на българските опълченци не като на хора дошли да освободят братята си, а е считала опълченците за нашественици.

Колкото и странно да звучи, всеки тиран се смята за справедлив владетел и дефинира опитa за добиване на свобода на покореното население като нападение, агресия.

През VII век няма идване на чужди народи. Напротив, има заминаване на чужденци, които до този момент са паразитирали на гърба на тракийските селяни. Както по времето на Аврелиан римските колонисти бягат от Дакия, така по времето на Аспарух римските колонисти напускат презглава Тракия. Процесът е същия, освободителите са същите, бягащите са същите.

Хората наречени от Теофан и Никифор славяни са де факто старите гети. Това е обяснено в няколко книги от египтянина Теофилакт Симоката. Комес Марцелин също идентифицира славяни с гети. Псевдо Маврикий описва добре тракийските погребални обреди на старите славяни. За Прокопий Цезарийски старите славяни не са нов народ, Прокопий обяснява, че тези хора са носили друго име в древността, но анализ на тази информация не е представен на широката публика*

Фактът, че от IV до XV век старите българи са отъждествявани с тракийския народ мизи, бива обясняван от определени учени като грешка. Е, тази “грешка” трае повече от хиляда години, но някои хора не се притесняват от това. Нищо, че обичаите, бита, а и имената на мизите са като тези на старите българи. Когато общите неща са премълчани, лесно може да се твърди, че българите са наречени мизи само защото живеят в Мизия.

През VII век се обединяват гети, които са наречени още славяни и мизи, чието алтернативно име е българи. Няма смесване на дошли от Припятските блата пришълци с азиатски народ и тракийско малцинство. Гетите-славяни и мизите-българи са освободители на своите братя, които са подтиснати от Рим. Дунавска България не е амалгама от три различни етнически компонента, такива има само във фантазията на противниците на истината.

Самият факт, че днес се срещат над двадесет имена на тракийски божества в именната ни система е ярко доказателство за това, че тезата за смесване на три различни народа през VII век е погрешна и е време да се отхвърли. 

Кой нашественик би заел над двадесет имена на божества от пантеона на едно покорено малцинство? Та това е безумие.

В миналото всеки е държал на своята вяра и култура и ги е пазил ревниво. 

Различните имена на групите, които се консолидират през 681 година не е повод да им се даде различен произход. Ако родопчани, добруджани и шопи се обединят за някаква цел, това обединение не може да се нарече смесица на различни народи. По същата причина обединението на гетите-славяни, мизите-българи и тракийското население на юг от Дунава не може да се нарече смесица на различни хора.

Ето истината не е сложна, но в миналото определена група хора умишлено изкриви понятията и наложи догми. Днес имаме достъп до информация, можем да проверяваме и това води до разрушаването на догмите. От голяма помощ са и неотдавнашните генетични изследвания, които показаха, че значителна част от народа ни носи кръвта на население обитавало земите ни още през Каменната Епоха.

Резултатите от генетическите проучвания доказаха правотата на тезите на проф. Ценов, Цани Гинчев, Георги Сотиров, Никола Йонков-Владикин, Данаил Юруков и др. Тези родолюбци считаха нас българите за местен народ, който е сроден на украинци, хървати и др., но не и произлязъл от тях. По-скоро обратното е верно, древните балканци са станали основа на сродните езиково и културно народи.

Въпрос на време е и да бъде признато, че индо-европейските езици са възникнали благодарение на различните миграции на древните балканци. Защо, ако римляните могат да създадат посредством експанзията си романската езикова група, то да е невъзможно за по-многобройните в миналото наши деди да повлияят езиково други хора? Идват времена, в които ние българите не само ще си върнем старата слава, но и ще се сдобием с нова.

Използвана литература:

1.В.Бешевлиев, Проучвания върху личните имена у траките, Археологически Институт, Епиграфска поредица 8, БАН, София, 1965;

2.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

3.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и Изкуство, София, 1976;

4.К.Влахов, Тракийски лични имена, фонетико-морхологични проучвания, Studia Thracica 9, Институт по тракология, БАН, София, 1976;

5.Н.Иванова, П.Радева, Имената на Българите, домашни имена, заети имена, празничнокалендарен именник, Абагар, Велико Търново, 2005;

6.Й. Заимов, Български Именник, БАН, второ изд. София, 1994;

7.D.Detschev, Die Thrakischen Sprachreste, Sofia, 1957;

8.O.Haas, Die Phrygischen Sprachdenkmaler, BAN, Sofia, 1966;

Пояснения относно погрешната употреба на името славяни:

*Не е обяснявано подобаващо, че дедите на словаци, словени и др. са носили името венети, венеди, виниди по времето на Прокопий, Марцелин и др. Когато българския княз Алцек бяга от баварците, той намира подслон в земите на днешна Словения, която в този период от време е наречена Marca Vinedorum. Там той е приет радушно от Валук, който е княз на венетите- dux Vinedorum.

Дедите на поляци и руснаци също са носили името венети. Клавдий Птолемей локализира в земите на Полша Венетския залив, а и големите венетски раси. До ден днешен финландците наричат Русия с името Веная, а на руснаците казват венелайнен-венетски народ.

Гетите- славяни са били най-силните от всички свои родственици и са причинили най-много проблеми на Рим, ставайки най-известни. Понеже техния език е родствен на венетския, то след време венетите биват също наречени славяни и езика им славянски.

Венети и траки говорят близки езици, но обитават различни територии и имат различна история. Това трябва да се осъзнае добре.

Налагане на едно племенно име на цяла общност се среща и при германските народи. Корнелий Тацит обяснява, че по начало името германи е важало само за едно племе. Чак след време всички други хора говорещи близки езици получават името германи. Днес шведите се считат за германи в езиково и културно отношение. Това обаче не означава, че Гай Юлий Цезар се е сражавал със викинги (дедите на шведите). Не бива да се сместват поняния от линвистиката с имена на исторически народ.