ЕДНА ПРЕКРАСНА НОВИНА!

Често съм се питал – какво е нужно, за да оцелее даден народ? Какво го погубва и какво му вдъхва нов живот ? Богатството и славата са преходни, владенето на огромна територия също не е гаранция против падение. Има и други неща обаче, те не са материални и поради това не могат да бъдат унищожени. Става дума за духът на хората, за тяхната воля и упоритост, за търсенето на истината и нейното отстояване.

България е държава, която е благословена с будители. Колкото и черно да е било небето надвесено над нас, винаги са се намирали родолюбци, които са грабвали главнята на просветата и са показвали пътя. Днес също е така, не един и двама будни българи са се заели да убедят своя народ, че заслужава да е горд и трябва да отстоява своето, да води борбата без страх, защото в нашите вени тече кръвта на герои, на първите царе, на тези създали най-раннато човеколюбива доктрина...Ние не сме случайни хора, а тези, с които историята започна.

Като един от най-изявените будители аз считам проф. д-р Асен Чилингиров. Той е известен най-вече с революционните си книги за гетите – най-смелият и същевременно най-праведният тракийски народ. Повечето от нас са се запознали с  различните издания на “Готи и Гети”. Там е обяснено на достъпен език каква е етническата принадлежност на готите, за кого Урфил (Вулфила) превежда библията и ред други важни неща. Лично на мен тези изследвания са ми помогнали много в проучванията ми на тракийската история.

Радостен факт е това, че д-р Чилингиров продължава своята дейност. Наскоро той успя да завърши поредната своя работа в защита на истината. Българските читатели ще имат щастието да се запознаят със “Софийската Света София и Нейните Изследвания”. В тази прекрасна книга са представени ценни сведения за важния архитектурен паметник, за проучванията на различни учени и за ранното християнство по нашите земи. Творбата е богата на илюстративен материал, който спокойно може да се нарече уникален.

Имам честта да ви представя увода на поредният шедьовър на един истински родолюбец – проф. д-р Асен Чилингиров.

АСЕН

ЧИЛИНГИРОВ

СОФИЙСКАТА

„СВЕТА СОФИЯ“

И НЕЙНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

Стогодишният юбилей на първите научни изследвания върху Софийската „Света София“ на Богдан Филов и излизането на неговата монография за църквата, както и неотдавна завършилият пореден етап от нейните изследвания и възстановяването ѝ, при­ключил с откриването на музея във и под църковната сграда, на­лагат равносметка на тези, продължаващи вече цяло столетия из­следвания. Но те засягат не само архитектурата на този паметник, а също така неговата история и предистория от първите векове на християнството чак до последните дни на нашето съвремие, както и неговата украса – или поне това, което е стигнало от нея до нас. 

На най-важната част от тази украса, подовите мозайки в сградите, предшествали сегашната, е посветен значителен брой мои публикации, представени от 1989 до 2011 г., последната от които във вид на монография, излязла от печат преди две години и публикувана малко след това в интер­нет. В настоящата монография се разглеждат предимно въпроси­те, свързани с историята и архитектурата на паметника, а също така и неговите връзки с другите паметници на византийската и на българската средновековна ар­хитектура. Но се прави и рекапитулация на сведенията от археологическите изследвания в църк­вата и в античния дохристиянски некропол около нея.

Богатият фактически материал, получен от раз­копките по целия ареал на античния некропол, включително под самата църковна сграда, показва твърде точно неговите хронологични и топографски граници. Въпреки това, много от тълкуванията на този фактически материал са правени напъл­но произволно и нямат ни­що общо с действителността, като съз­дават погрешен образ на ху­дожествения и архитектурен паметник, налагайки на обществеността невярна представа както за него, та­ка и изобщо за българската история и нейния принос в културна­та съкровищница на човечеството. 

А тъкмо изследванията върху този паметник показват неговите най-характерни черти, свързани не с византийската православна традиция, а с раннохристиянската ду­ховна и художествена традиция в нашата родина, като продължение на тази традиция, зародена още през първите хилядолетия на човешката цивилизация. Че и тогава, преди много столетия и хи­лядолетия, един от главните отличителни белези на тази цивилизация не е бил принципът за мирно съвместно съ­ществуване на различните етнически, религиозни и културни об­щности, показва сложната и изпълнена с борби между разни верски общества история на софийската църква – но тези борби показват и централ­ната роля, която нашата столица играе през цялата раннохристиянска епоха още от първите вселенски църковни събори, а и след нея като един от главните християнски църковни центрове в следюстиниа­новата епоха и дори в рамките на Първата българ­ска държава, когато за известно време е седалище на българския патриарх.

Болшинството историци и богослови привеждат патроната на Софийската „Света София“ като едно от главните и безспорни доказателства за принад­лежността ѝ към византийската право­славна традиция. А тъкмо патронатът на Божествената Мъдрост е заложен в основата на конфликта между двете идейни течения в ранното християнство, за който ние сме осведомени във всички подробности от писмените исторически извори. 

И той е свързан с първата християнска църква, посветена на Божествената Мъдрост – замислената и проектирана от Константин Велики, но построена от неговия наследник на престола Констанций ІІ църк­ва в столицата на Източната римска империя. Тя е осветена в 360 г. от арианския епископ на Константинопол Евдоксий Антиохийски и е най-голямата църква в столицата на Източната римска империя, а от последните десетилетия на ІV век става прицелна точка за нападенията на войнстващите православни монаси. 

След разрушаването ѝ през V век е наново построена от Теодосий ІІ (408–450); отново опожарена в 518 г., тя е възстановена от Юстиниан по поръка на вуйчо му, Юстин І, а след поредното нейно разрушаване през 532 г. по време на въстанието Ника Юстиниан прекратява борбите между двете враждуващи помежду си течения в ранното християнство, като обявава и двете за православни. На мястото на разрушената по време на въстанието църква той пострроява следващата и последна едноименна църква, като я провъзгласява за символ на православието. 

Сега ние вече сме в състояние да проследим в неотдавна откритите текстове на пър­вите християни и пред­историята на този патронат, стигаща назад до първия век на нашата ера, а също и него­вата връзка с другите дохристиянски духовни общества в Древ­ния из­ток. 

И знаем, че този патронат на софийската църква не е резултат на византийски влияния, а про­дължава раннохристиянската традиция в нашите земи. Той е присъщ за главните цър­ковни сгради между „седемте храма, с които българският владе­тел Борис опасал като с пояс страната си“ – но и за голям брой едноименни епископски и митрополитски църкви под върховенството на българската патриаршия/архиепископия, пръс­на­ти по це­лия Балкан­ски полуостров и дори далеч от него, чак до Новгород и Киев.

Берлин, 2 VІІІ 2013