МИСТЕРИЯТА НА СЕРДИТЕ – ОСНОВАТЕЛИТЕ НА НАШАТА СТОЛИЦА

България е дом на най-древните градове на Европа: тези край Юнаците, Пазарджишко и Провадия Варненско. Съперничещо им по възраст е появилото се на мястото на Пловдивското Яса Тепе селище, което макар да няма защитна система в началния стадий на своето развитието, е уникално по рода си защото е обитаемо от Каменната епоха, та до ново време.

София също има какво да покаже, на територията на сторицата ни, по-точно в кв. “Гео Милев” е разкрит град на близо 8000 години. Става дума за така нареченото Слатинско Неолитно Селище. To впечатлява не само с огромната си възраст, но също и с умело изработената, a и красиво украсена керамика. По-късно, през Бронзовата епоха може да се говори за трайно обитаване и на днешния център на столицата ни.

Дали хората, които живеят на същото място по времето на началната експанзия на Римската Империя е трудно да се каже. Някои от траките са оставали по старите си места хилядолетия наред, други са се местили, но е факт, че когато легионите на Вечния град навлизат в страната ни, на мястото на столицата ни, те намират селище, което не е никак малко. По името на обитаелите си, познати на Тит Ливий и др. стари автори като като серди/сарди мястото получава името Сердика/Сардика (Serdica/ Σαρδική).

Карта на Густав Дройсен показваща локацията на сердите в Тракия

По време на късната Античност, градът е укрепен и добре уреден. Пленен от красотата му, произлизащият от средите на мизите (наречени в по-късни времена българи бел.моя) император Константин Велики казва: “Serdica mea Romma est” – Сердика е моят Рим. Mалко е оставало и в началото на IV век, селището е щяло да се превърне в столица на Римската Империя.

Останки от величието на древната Сердика - любимото място на Константин Велики

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/60/StGeorgeRotundaSofia.JPG/800px-StGeorgeRotundaSofia.JPG

Макар старите автори да определят сердите като роднини на меди, мизи и др. траки, в ново време се правят доста опити, обитавалите територията на София наши предци да бъдат изкарани всичко друго, но не и принадлежащи на народа на Орфей. Сякаш някаква зла сила принуждава историците да пренебрегват важни факти.

Един от първите, които отделят сердите от изконното население на Тракия е лингвистът Ханс Крае. B работа на Димитър Дечев е отразено виждането на немския учен, че живеещите край Витоша (древната Скомброс) хора не за траки, а за илири. Като цяло, илирите са древните обитатели на земите на Сърбия, Хърватско, Черна Гора, Словения, Словакия и т.н.

Причина за твърдението на германския учен е споменатото от Плиний име на обитаващите Илирия сардеати/Sardeates -Plin.III.142. Странно е как способен учен като Крае не е обърнал внимание, че ползваният от него автор, а именно Плиний Стари пише също и за скитски сарди: Sardi Scythiae, като ги разполага в Черноморските степи -Plin.IV.83.

Трябва да се добави и друга важна подробност, а именно това, че в Скития живеят доста траки: гети, тирагети, костобоки, саи, агатирзи, карпи и др. В самата Илирия пък е локализиран тракийския град Терми-дава. Бърнард Хендерсън смята, че въпросното селище е обитавано от даки.

Присъствието на тракийските серди на места извън Тракия не е мистерия. Няма нищо странно и неестествено един народ да основе колонии на различни места. Херодот разказва за това, че по начало бригите обитавали територията на Македония, но след преселението си в Мала Азия станали известни като фриги-Her.7.73. Страбон разказва за друга мащабна миграция, в която описва заселването на Пелопонес (Южна Гърция) от фриги (дълго преди Троянската война) -VII.7.1. Павзаний пък дава сведения за колонизацията на остров Сицилия от фриги, чиито стари територии са били край река Скамандър -Paus. 5.25.6.

Защо в такъв случай да се учудваме, че има траки серди в съседните Илирия, Скития, а дори и на други места? Та това е нещо напълно нормално и всеки изследовател на миналото би трябвало да го знае. Както Херодот, така също Страбон и Павзаний са основни стари автори, чието познаване е задължително за всеки историк и езиковед.

Освен Xaнс Крае, има и други автори, които правят опити да отделят сердите от групата на древнобалканските народи. Цитирайки Борис Геров, Георги Михайлов изказва мнение, че сердите са келти, които са се установили в земите ни през IV-III в.пр.Христа, но по-късно са се тракизирали. Георги Михайлов уточнява, че твърдението му засягащо произхода на сердите се основава на убедителни (?) доказателства от областите на археологията и лингвистиката. За жалост, конкретни  примери изобщо не са дадени.

Факт е, че нито един хроникьор от времето на Античността не определя сердите като преселници от Галия. Сердите са споменати от Тит Ливий и Дион Касий, но на тези автори и през ум не им минава да определят сердите като част от галското (келтското семейство). В галския речник на Жорж Дотен не е отбелязано племе serdi, sardi, няма даже галска дума с корен sard/serd.

Защо учени като Борис Геров, Георги Михайлов и др., са решили да припишат келтски произход на основателите на Сердика, е трудно за обяснение. За мен това е напълно лишено от всякаква логика решение. Слава Богу, още в средата на 80-те години на ХХ век, се намират учени, които да оспорят аргументирано опитите на техните колеги за изкарат сердите келти.

Ето какво пише Мечислав Домарадски: “Сред съвременните автори едни (Г. Кацаров, Б. Геров, З. Вожняк) приемат сердите за келтско племе, останало тук след голямото нашествие на Балканите. В подкрепа на своята хипотеза те привеждат несигурни данни за съществуването на името серди или подобни на него в келтските земи, както и келтския произход на някои топоними от Софийско. Втора група учени се изказва в полза на тракийския произход на сердите (Р. Вулпе, Ал. Фол). Д. Дечев в своя речник на тракийските езикови останки определя споменатите топоними от Софийско като тракийски, като добре аргументира своето мнение. Привържениците на двете теории като свой аргумент привеждат и археологическите материали от това време от Софийската котловина. Това са находки от същия тип погребения, каквито са известни от трибалските земи и които по-горе бяха определени като тракийски. В полза на тази интерпретация тук е и фактът, че в селата Горна Малина и Байлово са открити могилни некрополи, съществуващи през цялото I хил. пр.н.е. Освен един тънък предримски пласт, открит по време на разкопките в Сердика, и тук не са проучвани селища, но и при тези обстоятелства хипотезата за келтската принадлежност на сердите може да се определи като недостатъчно аргументирана, основана на редица несигурни, а в някои случаи и неверни данни. Не бива да се забравя, че сердите обитавали близки до скордиските земи и сигурно са се намирали под силното културно влияние на келтите, а може би и в някаква форма на политическа зависимост от тях.”.

Самото име серди, езиковедът Вилхелм Томашек (цит. от Димитър Дечев) тълкува с помощта на санскр. carda-група, стадо, блг. чърда-стадо, ствиснем., herta-елен.С това виждане не мога да се съглася, смятам, че серди означава сърцати, храбри хора, като най-добро обяснение може да се даде със стблг. срьдьце-сърце. Други сродни думи са лит. širdìs-сърце, латв. sir̂ds-сърце, мъжество, гняв, авест. zǝrǝd-сърце.

Вариацията серди-сарди, Сардика-Сердика се явава диалектна особеност на езика на Орфей. Тя се проявава и във вариациите дева-дава, като в Пулпу-дева, Ита-дава, а и в речните имена Атрус, (И)етерус. Това реално е типичното за българския език явление екане и якане, както преди време отбеляза акад. Владимир Георгиев: “Тук колебанието между a, ia (= ja) от една страна и ie, е от друга е засвидетелствано не само в античността, но и в съвременния български език.”

Когато разгледаме подробно наличната информация за сердите, виждаме, че както от гледна точна на историята, така и от гледна точка на археологията и лингвистиката, няма никакви основания старите обитатели на столицата ни да бъдат отделяни от местното тракийско население.

Сердите не само спадат към древнобалканските народи наричани от гърците траки, но и са едни от най-ранно споменатите в историята наши деди. По ирония на съдбата, най-рано името им е регистрирано не е в писанията на гръцки и римски автори, а в египетски документи от Бронзовата епоха XIV-XII в.пр. Христа., т.е. преди около 3400-3500 години.

Тези наши предци наричани шерден, шардунаш, поради физическата си сила и високи воински качества са били избрани да служат на фараонът Аменхотеп III (1391–1353 г.пр.Христа). Според Салимбети и Дамато, шерден са сред личната охрана на Рамзес Велики (1279-1213) [x].

На пръв поглед е странно да се говори за присъствие на древнобалкански народи в Египет по време на Бронзовата епоха. Рално обаче, миграциите на източноевропейци в посока Анатолия и Северна Африка са започнали доста по-рано и са няколко на брой.

Точно кога са дошли сердите в земите край Нил е трудно да се каже с абсолютна сигурност. Възможно е те да са взели участие в похода на гетския цар Тананус срещу египетския владетел Весосис, за който разказва Йордан- Jord.Get.(47). За това събитие разказва и Херодот, но за египетския монарх е употребено името Сесострис. Навярно старите автори са имали предвид фараонът Сенусрет III.

Според Йордан гетите не успяват да завземат Египет, но не е изключено, част от тях, или част от техните съюзници да са останали в пограничните региони, като след време, при подобряване на отношенията с египтяните, определена група серди да са минали на служба при Аменхотеп III.

Серди шерден, изобразени на египетски релефи (Salimbeti & D'Amato)

 http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples10.jpg

Това дава логично обяснение на тяхното присъствие толкова далеч от Балканите. Става ясно и защо, в по-късни времена, когато принудени от сериозни климатични промени (1210-100 г.пр.Христа) редица балкански народи се прехвърлят в Мала Азия, а по-късно се отправят и към Египет, сердите се приcъединяват към тях.

Мечове принадлежащи на сердите шерден, изобр. (Salimbeti &D'Amato)

http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples74.jpg

Съюзени със своите роднини  мизи, тевкри, дардани, беси, пеласги и др., сердите стават част от могъща коалиция, чиято цел е сломяването на египетската армия и заселване в страната на пирамидите, която е останала незасегната от климатичните промени направили живота на Балканите труден.

По-времето на Рамзес Велики битките са ожесточени и само хитрата политика на този властелин, а и на наследника му Меренпта, успява да спаси страната. Част от оцелелите серди се завръщат в родните си места на Балканите, но друга група се установява на остров в Средиземно море. Този остров получава тяхното име:  Сардиния.

Бронзови статуи от Сардиния, представящи древните бойци серди, шерден, изобр. (Salimbeti & D'Amato)

 http://www.salimbeti.com/micenei/images/seapeoples24.jpg

Историята за заселването на стари балканци в Сардиния може да звучи странно, дори неправдоподобно, но как иначе да обясним високата концентрация на генетичния маркер I2 при сардинците. Този маркер е най-често срещания при нас българите, а при други балкански народи, докато при населяващите Западна Европа италианци, немци, французи, испанци и др. е сравнително рядък.

Съществуват и други доказателства, които потвърждават, че хората дали името на остров Сардиния са дошли от Балканите. Благодарение на стари автори като Клавдий Птолемей ние разполагаме с древни имена на селища и местности от територията на Сардиния.

Най-интересните са: Езеронис, Гордитаниум, Темус, към тях трябва да добавим и местното име Скапитани-Ptol.III.3. Съотвествията от тракийската ономастика са: Eзара, Гордион, Темено дури, Скапте сюле. Тълкуване на значението на тези древни названия можем да получим с блг. езеро, град, темен-тъмен диал., стблг. скопити-скопявам, режа.

При местното име (етникон) Скапетани намираме същата особеност, която се среща в тракийски племенни и местни имена като дардани, агриани. По същият начин, с частицата –ани,  до ден днешен при нас българите се образуват местни имена като например Добрудж-ани, Сопотч-ани, Пловдивч-ани и т.н.

Уверяваме се, че макар сердите да са се заселили на островът получил името им преди около три хиляди и двеста години, следите от тяхното присъствие не са изчезнали. Поради силното влияние на финикийци и римляни, да не забравяме и огромната пропаст от време – над 3200 години, потомците са балканските серди са забравили корените си, но ние техните роднини можем да разбулим забуленото в мъгла минало и да обогатим историята си.

Вместо да считаме основателите на столицата ни за чужденци, ние ще знаем, а и ще популяризираме информацията, че сердите са древен балкански народ, части, от който са се заселили в Скития, Илирия, а дори и Египет. Серди са дали името на остров Сардиния, служили и в армията на Рим, по-точно в легионите стационирани в Британия. Там е намерен доста добре запазеният паментник на родения в Сердика Лонгин Сдапезе.

Надгробен паметник на родения в Сердика тракиец Лонгин Сдапезе, Колчестър, Британия, изобр. Jason Scott Wills

https://s3.amazonaws.com/photos.geni.com/p11/b6/fb/b5/dd/5344483851e98d29/1_large.jpg

Ето, ако не следваме покорно нагласените нескопосано истории, които този или онзи авторитет лансират, можем да се натъкнем на много интересни, а и важни неща. Едно е да вярваме, че основите на столицата ни са положени от чужди хора, а съвсем друго е да сме се уверили, че дедите ни са създателите на Сердика, че са били силни хора, които са оставили отпечатък навсякъде където са стъпили.

Използвана литература:

D.Detschew, Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;

B.W.Hendeson, Five Roman emperors: Vespasian, Titus, Domitian, Nerva, Trajan, A.D. 69-117, Barnes & Noble, New York, 1969;

М. Домарадски, Келтите на Балканския полуостров, IV—I в. пр.н.е. Изд. Наука и изкуство, София, 1984;

Вл.Георгиев, Българска Етимология и Ономастика, БАН, София, 1960;

Г.Михайлов, Траките,

A.R.David, Handbook to Life in Ancient Egypt, Oxford University Press, New York, 1998;

C.Dio, The Roman History, The Reign of Augustus, transl. I.Scott-Kilvert, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1987;

Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999

G.Dottin, La Langue Gaulloise, Librarie Klincksieck, Paris, 1918;

Pausanias. Pausanias Description of Greece with an English Translation by W.H.S. Jones, Litt.D., and H.A. Ormerod, M.A., in 4 Volumes. Cambridge, MA, Harvard University Press; London, William Heinemann Ltd. 1918;

Извори от интернет:

Слатинско неолитно селище (посл.вид. 11-08-2019)

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BD%D0%B5%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE_%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%89%D0%B5

Thermidava (посл.вид. 11-08-2019) https://en.wikipedia.org/wiki/Thermidava

Mohamed Raafat Abbas,  A Survey of the Military Role of the Sherden Warriors in the Egyptian Army during the Ramesside Period (посл.вид. 11-08-2019)

http://www.enim-egyptologie.fr/revue/2017/2/Abbas_ENiM10_p7-23.swf.pdf

A.Salimbeti, R.D’Amato, Webdesign S.Gröner, The Greek Age of Bronze, Sea Peoples  (посл.вид. 11-08-2019) http://www.salimbeti.com/micenei/sea.htm

Сенусрет III (посл.вид. 11-08-2019) https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%BD%D1%83%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%82_III

Haplogroup I2 (Y DNA) (посл.вид. 11-08-2019)

https://www.eupedia.com/europe/Haplogroup_I2_Y-DNA.shtml

Pausanias, Description of Greece, (посл.вид. 11-08-2019)

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0160%3Abook%3D5%3Achapter%3D25%3Asection%3D6

Ptolemy, book III, Location of Sardinia island (посл.вид. 11-08-2019) http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Gazetteer/Periods/Roman/_Texts/Ptolemy/3/3*.html

КАКВО ОЗНАЧАВА ИМЕТО БЪЛГАРИ?

Мнозина са тези, които са правили опити за тълкуване на народностното ни име. Едни изследователи смятат, че то идва от названието на река Волга. Други виждат връзка с тюркско-монголският глагол bulgha – смесвам. Димитър Дечев предлага обяснение с немската дума Bаlger- войнствен, несговорчив, драка.  Търсени са и тотемни значения с името на някакво пъргаво животно - булга в границите на Монголия (Б.Симеонов и др.).

Всички тези предположения са неверни разбира се. Борис Симеонов отбелязва, че старите имена на Волга са Ра и Итил, докато Волга се налага доста след появата на българите в историческите извори. Две обширни антропологически изследвания пък показаха, че ние притежаваме европейски корени и като произход нямаме нищо общо с турците, или други азиатски народи. Немската дума Bаlger- войнствен, несговорчив, драка  няма успоредици в другите германски езици, това показва, че е заемка, най-вероятно от келтски където balco означава силен, едър.

Къде да потърсим значение на името българи тогава? На помощ идват старите извори. В продължение на около1100 години дедите ни са отъждествявани ту с мизи, ту с пеони – тракийски племена обитаващи Югоизточна Европа и земите в близост до Троя от най-дълбока древност. Й.Зонара и Й. Цеца наричат дедите ни пеони. Л.Дякон, Д.Хоматиан, М.Аталиат, М.Гавала, Й.Кантакузин и много други отъждеcтвяват старите българи с мизите.

Според Зонара, а и Цеца панонци и пеони са едни и същи хора, които в по-ново време биват наричани българи (Д. Ангелов). В Панония е регистриран древния град Болгум. В Мизия/Фригия пък се намира селището с име Балгатия. Друг не по-малко интересен топоним е Балагрос, той е локализиран в Югозападна Тракия, това е и алтернативното име на планината Орбел -Беласица.

На юг от Сердика (София) е разположена крепостта Бургарама, който според мен е гърцизираното предаване на Българомъ/Блъгаромъ – на българите. В някои случаи гърците предават народностното ни име като Βουργαρι вместо Βουλγαροι. Отново в Тракия е намерено посвещение на Зевс Блегур. 

Понеже по долното течение на Волга, край Сосновка е намерено посвещение на бог Арес Блегур, то става ясно, че Блегур е по-скоро етнически епитет, т.е. в древността е съществувал народ блегури.

За тези блегури не говори никой. Нито пък повечето от съвремените учени правят връзка между балагрите в армията на Александър Велики с българите. Старите летописи споменават и друг народ с интересно име. Това са болгите, които по времето на цар Кир – VI век пр. Христа тръгват от Тракия за Ирландия. 

Част от тези болги се заселва в Южна Британия където е град Вента Булгарум. В Панония, недалеч от град Болгум е живяло племето белги. То е споменато преди около 2000 години от Плиний Стари. Народ със същото име белги е локализиран в Скития от Помпоний Мела.

Нека обобщим накратко. В продължение на едно хилядолетие българите са отъждествявани с траките. Едва ли е случайно, че в земите на мизи и пеони намираме градовете Болгум, Балгатия, Бургарама/Българомъ, а и племената белги, балагри, блегури. Болгите, наречени още белги са локализирани на Британските острови, но ирландските предания разказват, че тези хора са тръгнали от Тракия:

 “The Thracian party become the ancestors of the second colonizing race, Firbolgs” (Encyclopaedia Britannica, Dictionary of Arts, Sciences, and General Literature, 9th ed. Vol.V, Henry G. Allen and Co, 1833, p.299).

Етнонимите болги, белги, балагри, блегури не са идентични, а само показват силна прилика. Това не е нещо необичайно за древността. Плиний Стари споделя в книга III, че названията на определени народи са трудни за произношение. Името на бригите е документирано по девет различни начина: Βρύγες, Βρύγοι, Βρϋγαι, Βρίγες, Βρίγοι, Βρύκες, Βρύκαι, Βρυκείς, Φρύγες (Вл.Георгиев, Траките и техния език, с.223).

Щом етнонима фриги е познат под девет различни варианта, защо етнонима българи да не е бил познат в четири разновидности? В това няма нищо чудно, нито пък нещо неестествено.

Присъствието на болги, блегури, балагри, белги в старите извори е неоспоримо, но какво е значението на етнонима?
Щом значителен брой летописци определят старите българи като траки и щом в земите на траките намираме етноними близки до народностното ни название, то и значението на българи ще бъде намерено в тракийския език.

Владимир Георгиев свързва тракийската дума блекур/блегур с и.е. bhleguro и гръцката дума φλεγρός-горящ, пламтящ, възпламеняващ (Вл.Георгиев, Траките и техния език, с.59). Древната тракийска дума, от която произлиза народностното ни име е сродна и на лат. fulgor-сияние, санскритската балга/барга-сияние, светкавица, латв. balgans-светъл, сродна е и нашата дума благ, която има древно значение светъл (БЕР, А-З ,  София, 2007, с.52-53).

Древното значение на името българи е светли, сияйни. За гърци и римляни нашето народносто име е звучало странно и поради тази причина различни автори, в различни времена са го предали по различен начин – болги, блегури, белги, балагри.

Дори и днес различните народи предават името ни различно: Бугари, Болгары, Bolgari, Bulhari, Bolgár, Bulgarians, Bulgaren. Няма причина да се учудваме на вариациите болги, блегури, белги, балагри.

Смятам, че в дълбока древност определени хора от племената на мизите са се самонаричали болгари, бльгари, блъгари. Съдейки по значението на името – сияйни, светли, можем да отсъдим, че тези хора са представлявали аристокрацията, или пък са били жреческа прослойка. В Ранното Средновековие, когато народът ни започва да се обединява е направен избор за общо име българи поради неговата престижност.

Няма нищо неестествено в това названието на едно племе да даде име на цял народ. Корнелий Тацит обяснява, че по начало названието германи не е принадлежало на цялата раса, а само на едно племе - тунгрите, но с течение на времето е прието за всички народи от говорещи сродни езици:

"The name Germany, on the other hand, they say is modern and newly introduced, from the fact that the tribes which first crossed the Rhine and drove out the Gauls, and are now called Tungrians, were then called Germans. Thus what was the name of a tribe, and not of a race, gradually prevailed, till all called themselves by this self-invented name of Germans, which the conquerors had first employed to inspire terror."

http://legacy.fordham.edu/halsall/source/tacitus1.html

Още един пример може да се даде с възникването на народностното име на нашите южни съседи. Елини и Елада не са споменати нито в египетски, нито в хетски, нито в асирийски извори. Причината за това се крие, че племето носещо името ели, елини е обитавало Югозападните Балкани и не е влизало в допир с хети, асирийци, егптяни.

Елите наречени още елини са обитавали земите край светилището на Зевс в Додона. Те са били не само пазители на храма на върховния бог, но също и жреци, т.е. хора с престиж.
Поради това тяхното име бива прието с охота от съседите, а в последствие от всички, които обитават Гърция:

"The Selli, whom Homer describes as the interpreters of Zeus, “men of unwashed feet, who slept on the ground,” appear to have been a tribe. They are called by Pindar the Helli; and the surrounding country, named after them Hellopia (Ἑλλοπίη), is described by Hesiod as a fertile land with rich pastures, wherein Dodona was situated. (Strab. vii. p.328; Schol. ad Soph. Trach. 1167.) Aristotle places the most ancient Hellas “in the parts about Dodona and the Achelous,” adding that the Achelous has frequently changed its course,--a necessary addition, since the Achelous does not flow near Dodona. He likewise states that the flood of Deucalion took place in this district, which “was inhabited at that time by the Selli, and by the people then called Graeci, but now Hellenes.”

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text;jsessionid=43796289429C01004DD910BF9A968AFA?doc=Perseus%3Atext%3A1999.04.0064%3Aalphabetic+letter%3DD%3Aentry+group%3D5%3Aentry%3Ddodona-geo

Ето, съществуват прецеденти. Стана ясно, че е възможно името на едно малко и неизвестно племе с течение на времето да се наложи над голяма група хора. Не сме чували за старите болги, които са обитавали земите ни преди повече от две хиляди години понеже нито старите летописци, нито голяма част от днешните историци нямат сметка истината да се знае.

Къде ли не слагаха корените ни - край Алтай, сред угро-фините, Памир, Тибет, Хималаите, сякаш нашата земя е нужна на някой друг, а ние на всяка цена трябва да бъдем изкарани потомци на късно дошли чужденци. В миналото ние нямахме въдможност да проверяваме, нямаше интернет, до важните исторически извори достъп имаха само шепа хора.

Днес е по-различно, доста по-различно. Информацията се разпространява бързо и може да се провери бързо. Търсачите на справедливост и истината за миналото ни не са един двама самотници, които лесно могат да бъдат сплашени, или дори репресирани. Броят на хората осъзнаващи, че в нашите вени тече кръвта на Залмоксис и Орфей е голям. Расте и количеството на проучванията доказващи местните ни корени. Неотдавна генетиците помогнаха да бъде разрушена догмата за тюркския произход на старите българи. 

Времето вече работи в наша полза. Още малко и последната дрипава завеса потулваща истината за нас ще бъде раскъсана и захвърлена на бунището. Още малко и всички българи ще бъдат изпълнени с гордост и ще се опитват да наподобят дедите си стремейки се да се държат като силни, честни, добри и благородни хора.

Ние българите сме светъл народ, който се е славел със своята справедливост. В нас е заложена упорита непримиримост към злото, което погубва душите на хората. Ние сме вечните бунтари и будители, тези които разкъсват черната завеса на лъжите.

Напълно естествено е, че точно тези качества са ни превърнали в мишена за силите на тъмнината.Тези, които й служеха се постараха да омърсят името българи и успяха да заблудят мнозина. За да почетем предците си трябва да извадим наяве истината за тях. Потомците на светлината не трябва да тънат в забвение!

Използвана литература:

1.Б.Симеонов, Прабългарска Ономастика, Българско Историческо Наследство, Пловдив, 2008;

2.Д. Ангелов, Образуване на българската народност, Наука и Изкуство, София, 1971;

3.Pliny, Historia Naturalis, trasl. H.Rackham, Cambridge University Press, London, 1947;

4.P.Mela, Geography/De situ Orbi, Edwin Mellen Press,  transl.P.Berry, 1997;

5.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, София, 1977;

6.Barrington Atlas of the Greek and Roman World;

7.Encyclopaedia Britannica, Dictionary of Arts, Sciences, and General Literature, 9th ed. Vol.V, Henry G. Allen and Co, 1833;

8.БЕР, А-З , AИ Проф.Марин Дринов, София, 2007

9.М. Поповъ, Българският народъ между европейските раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938;

10.М.Попов, Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959;

11.Arrian, Anabasis Alexandri 

http://www.fordham.edu/halsall/ancient/arrian-bookVIII-India.asp

ЕДНА ПРЕКРАСНА НОВИНА!

Често съм се питал – какво е нужно, за да оцелее даден народ? Какво го погубва и какво му вдъхва нов живот ? Богатството и славата са преходни, владенето на огромна територия също не е гаранция против падение. Има и други неща обаче, те не са материални и поради това не могат да бъдат унищожени. Става дума за духът на хората, за тяхната воля и упоритост, за търсенето на истината и нейното отстояване.

България е държава, която е благословена с будители. Колкото и черно да е било небето надвесено над нас, винаги са се намирали родолюбци, които са грабвали главнята на просветата и са показвали пътя. Днес също е така, не един и двама будни българи са се заели да убедят своя народ, че заслужава да е горд и трябва да отстоява своето, да води борбата без страх, защото в нашите вени тече кръвта на герои, на първите царе, на тези създали най-раннато човеколюбива доктрина...Ние не сме случайни хора, а тези, с които историята започна.

Като един от най-изявените будители аз считам проф. д-р Асен Чилингиров. Той е известен най-вече с революционните си книги за гетите – най-смелият и същевременно най-праведният тракийски народ. Повечето от нас са се запознали с  различните издания на “Готи и Гети”. Там е обяснено на достъпен език каква е етническата принадлежност на готите, за кого Урфил (Вулфила) превежда библията и ред други важни неща. Лично на мен тези изследвания са ми помогнали много в проучванията ми на тракийската история.

Радостен факт е това, че д-р Чилингиров продължава своята дейност. Наскоро той успя да завърши поредната своя работа в защита на истината. Българските читатели ще имат щастието да се запознаят със “Софийската Света София и Нейните Изследвания”. В тази прекрасна книга са представени ценни сведения за важния архитектурен паметник, за проучванията на различни учени и за ранното християнство по нашите земи. Творбата е богата на илюстративен материал, който спокойно може да се нарече уникален.

Имам честта да ви представя увода на поредният шедьовър на един истински родолюбец – проф. д-р Асен Чилингиров.

АСЕН

ЧИЛИНГИРОВ

СОФИЙСКАТА

„СВЕТА СОФИЯ“

И НЕЙНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

Стогодишният юбилей на първите научни изследвания върху Софийската „Света София“ на Богдан Филов и излизането на неговата монография за църквата, както и неотдавна завършилият пореден етап от нейните изследвания и възстановяването ѝ, при­ключил с откриването на музея във и под църковната сграда, на­лагат равносметка на тези, продължаващи вече цяло столетия из­следвания. Но те засягат не само архитектурата на този паметник, а също така неговата история и предистория от първите векове на християнството чак до последните дни на нашето съвремие, както и неговата украса – или поне това, което е стигнало от нея до нас. 

На най-важната част от тази украса, подовите мозайки в сградите, предшествали сегашната, е посветен значителен брой мои публикации, представени от 1989 до 2011 г., последната от които във вид на монография, излязла от печат преди две години и публикувана малко след това в интер­нет. В настоящата монография се разглеждат предимно въпроси­те, свързани с историята и архитектурата на паметника, а също така и неговите връзки с другите паметници на византийската и на българската средновековна ар­хитектура. Но се прави и рекапитулация на сведенията от археологическите изследвания в църк­вата и в античния дохристиянски некропол около нея.

Богатият фактически материал, получен от раз­копките по целия ареал на античния некропол, включително под самата църковна сграда, показва твърде точно неговите хронологични и топографски граници. Въпреки това, много от тълкуванията на този фактически материал са правени напъл­но произволно и нямат ни­що общо с действителността, като съз­дават погрешен образ на ху­дожествения и архитектурен паметник, налагайки на обществеността невярна представа както за него, та­ка и изобщо за българската история и нейния принос в културна­та съкровищница на човечеството. 

А тъкмо изследванията върху този паметник показват неговите най-характерни черти, свързани не с византийската православна традиция, а с раннохристиянската ду­ховна и художествена традиция в нашата родина, като продължение на тази традиция, зародена още през първите хилядолетия на човешката цивилизация. Че и тогава, преди много столетия и хи­лядолетия, един от главните отличителни белези на тази цивилизация не е бил принципът за мирно съвместно съ­ществуване на различните етнически, религиозни и културни об­щности, показва сложната и изпълнена с борби между разни верски общества история на софийската църква – но тези борби показват и централ­ната роля, която нашата столица играе през цялата раннохристиянска епоха още от първите вселенски църковни събори, а и след нея като един от главните християнски църковни центрове в следюстиниа­новата епоха и дори в рамките на Първата българ­ска държава, когато за известно време е седалище на българския патриарх.

Болшинството историци и богослови привеждат патроната на Софийската „Света София“ като едно от главните и безспорни доказателства за принад­лежността ѝ към византийската право­славна традиция. А тъкмо патронатът на Божествената Мъдрост е заложен в основата на конфликта между двете идейни течения в ранното християнство, за който ние сме осведомени във всички подробности от писмените исторически извори. 

И той е свързан с първата християнска църква, посветена на Божествената Мъдрост – замислената и проектирана от Константин Велики, но построена от неговия наследник на престола Констанций ІІ църк­ва в столицата на Източната римска империя. Тя е осветена в 360 г. от арианския епископ на Константинопол Евдоксий Антиохийски и е най-голямата църква в столицата на Източната римска империя, а от последните десетилетия на ІV век става прицелна точка за нападенията на войнстващите православни монаси. 

След разрушаването ѝ през V век е наново построена от Теодосий ІІ (408–450); отново опожарена в 518 г., тя е възстановена от Юстиниан по поръка на вуйчо му, Юстин І, а след поредното нейно разрушаване през 532 г. по време на въстанието Ника Юстиниан прекратява борбите между двете враждуващи помежду си течения в ранното християнство, като обявава и двете за православни. На мястото на разрушената по време на въстанието църква той пострроява следващата и последна едноименна църква, като я провъзгласява за символ на православието. 

Сега ние вече сме в състояние да проследим в неотдавна откритите текстове на пър­вите християни и пред­историята на този патронат, стигаща назад до първия век на нашата ера, а също и него­вата връзка с другите дохристиянски духовни общества в Древ­ния из­ток. 

И знаем, че този патронат на софийската църква не е резултат на византийски влияния, а про­дължава раннохристиянската традиция в нашите земи. Той е присъщ за главните цър­ковни сгради между „седемте храма, с които българският владе­тел Борис опасал като с пояс страната си“ – но и за голям брой едноименни епископски и митрополитски църкви под върховенството на българската патриаршия/архиепископия, пръс­на­ти по це­лия Балкан­ски полуостров и дори далеч от него, чак до Новгород и Киев.

Берлин, 2 VІІІ 2013