БЪЛГАРСКИ НАДПИСИ ОТ VI-V ВЕК ПРЕДИ ХРИСТА

Винаги ми е било интересно да разбера до къде са стигали походите на траките. Старите автори разказват за доста от миграциите на нашите деди. Луций Ариан пише за тракийското влияние в Индия, като дори определя Дионис като създател на индийската цивилизация. Плиний Стари поставя други траки (сарапарите) като съседи на бактрийците. Според Йордан гетите преследват армията на египетския цар Весосис (Сесострис) чак до делтата на Нил. Ирландските предания разказват за идване на народ болги от Тракия по времето на Кир Велики – VI век преди Христа.

Това разбира се, не е всичко. За една древна и непозната тракийска миграция споменава Страбон. Според него след Троянската Война енети (венети) придружени от траки отпътуват от Мала Азия за земите на север от Адриатическо Море – “Maeandrius says that the Eneti first set forth from the country of the White Syrians and allied themselves with the Trojans, and that they sailed away from Troy with the Thracians and took up their abode round the recess of the Adrias”-Strab.  12.3.25.

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/12C*.html

Разбира се всеки исторически извор трябва да се разгледа критично. Нужно е да се провери дали има и други индикации за тракийско присъствие в земите между Адриатическо Море и Алпите. Оказва се, че едно от най-солидните доказателства за това е самото име на Адриатическо море. То е съпоставимо с това на река Адрия, наречена още Атрианус от Клавдий Птолемей- Ptol.3.16.20 .

Атрианус е само вариант на тракийската Атрус – днешната Янтра, чието име се обяснява със стблг.  ѧдръ- бърз. В областта, в която е текла река Атрианус срещаме интересни топоними като Кремона,  Белунум, Беруа, Хемония (Емония). Да не не забравяме също реките Арсия и Плавис. Названията им не могат да се обяснят с езиците на старите италийски народи, но пък паралелите с тракийските Бела, Берое, Емон, Оросина и др. са на лице.

Виждаме, че свидетелството на Страбон за идване на траки в Северната част на Апенинския полуостров се потвърждава от редица топоними и хидроними. Има обаче и други доказателства. Става дума за древни надписи от VI-V век преди Христа. Нека разгледаме два епиграфски паметника от района на Източните Алпи.

Първият надпис (Schum. МА 14 ) е изрязан върху еленово рогче служещо за амулет. Обектът е датиран VI-ти – V-ти век преди Христа. Трябва да се отбележи, че такива рогчета са намирани и в нашата Родина в старобългарски гробове, но са датирани VI-ти -VIII- ми век  след Христа, дали датировката е правилна е друг въпрос.

Стилът на буквите е много близък до този на фригийската азбука. Текстът е написан слято, няма маркировка между отделните думи.

Четенето е следното: ЕСИУМНИНЕСУР.

Понеже Есиумнинесур не прилича изобщо на лично име, то явно трябва да се търсят отделни думи даващи някакъв смисъл. Следното разделение дава възможност за логичен превод:

ЕСИ  * УМНИ *  НЕ * СУР *

ЕСИ  е перфектен еквивалент на старобълтарското ЕСИ – ти си;

УМНИ означава умен;

НЕ  е отрицателната частица не;

СУР  отговаря на нашата дума суров, тук употребена в смисъл на зелен, неопитен;

На старобългарски значението би било – Ти си умен, (а) не неопитен. Навярно предназначението на амулета е било да вдъхне увереност на притежателя. Това разбира се е само предположение, за истинската функция на артефакта можем само да гадаем. Важното е, че текста е преводим на старобългарски.

Вторият надпис е определен като венетски, гравиран е върху съд намерен в гробница. В момента се съхранява в музея на Адрия.  И в този случай няма разстояние между думите. Посоката на четене е от дясно на ляво. Това може да се види от ориентацията на буквите: Е, С, М, Н, Л.

Траскрипцията е: ЕСМИВЕНЕЛУСЛЕЕНИЙ. Следното разделение дава възможност за логически превод:

ЕСМИ * ВЕНЕЛУ * СЛЕЕНИЙ *

EСМИ - отговаря  перфектно на старобългарското ЕСМИ – аз съм;

ВЕНЕЛУ – е лично име Венел в дателен падеж, т.е. на Венел;

СЛЕЕНИЙ- е показва връзка със старобългарския глагол сълати – изпращам, съланий означава изпратен;

На старобългарски значението би било- Аз съм изпратен на Венел.

Възможно е съдът, на който е гравиран надписа да е бил предназначен за гробен дар на покойник наречен Венел. Това лично име наподобява българското име Венелин, което е само вариант на тракийското име Венил, Венел.

Имайки предвид, че надписите са на 2550-2450 години, то трябва да се каже, че приликата със старобългарските думи е смайваща. Да не забравяме, че окончанието за дателен падеж У (във Венелу) е типично за старобългарски думи в дателен падеж (Богу – на бога, сыну – на сина).

Данните показват, че траките обитавали земи между Адриатическото крайбрежие и Алпите са говорили език, който е само древен вариант на старобългарския. Става ясно и това, че традицията да се правят надписани амулети от еленови рогчета не идва от Средна Азия, а съществува в Европа, около 1300 години преди прословутата 681 година.

Когато обаче сведенията от историческите извори, топонимията и  епиграфските паметници се премълчат, всеки спекулант може да си твърди каквото пожелае. Вместо да се признае, че предците ни са древен балкански народ, който е повлиял много хора, някои автори предпочитат да сложат корените ни в Памир, или Алтай.  

Братоубийствата през 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ век се дължат до голяма степен на това, че българите бяха объркани и не познаваха корените си. Вярваше се, че сме някакъв буламач, който е възникнал през VII век, а както едно дете се нуждае от възпитание в любов към братята си, така и управляващите са длъжни да обяснят, че ние всички сме потомци на велики хора и е грехота да показваме омраза и неприязън един към друг. Това обаче не бе направено и чужденците заедно с шепа родоостъпници посяха семената на омразата у нас.

Омразата е отрова, която убива поколения наред. Омразата прави хората слепи, а като се комбинира и с непознаване на корените става страшно. 

Брат убива брата защото не осъзнава, че са една плът, че са едно свещено цяло, което не бива да се нарушава. Няма значение кой каква вяра изповядва, няма значение кой какви възгледи има. Важното е да не допускаме омразата да влезе в сърцата ни. Тя не ни помага да се справим с идеологически и верски противници, а убива първо човешкото в нас. Стане ли това вече сме не само ходещи трупове, но и активни служители на злото. Това е най-голямото нещастие, което може да постигне някого.

Ето поради тази причина е хубаво да се стремим не само да опознаваме корените си, но и да изпълним душата си с любов към братята и сестрите си въпреки различията. По-добре е да търсим това, което е общо, това, което ни сближава. Намерим ли общ език ще има и бъдеще за нас.