НА КОГО ДА ВЯРВАМЕ, ИЛИ ЗАБЛУДИТЕ В НАШАТА ИСТОРИЯ

Историята е важна наука. Благодарение на нея ние не само знаем корените си, но и получаваме примери, които са достойни за подражение. Спокойно може да се каже, че историята играе основна роля в оформянето на самочувствието и духа на един народ. За деянията на предците ни научаваме от свидетелствата на старите автори. Древните послания са ценни, но трябва да се има предвид това, че много летописи са подправени от враговете на нашите деди. Поради тази причина всяка хроника, всяко твърдение трябва да се разгледа критично и да се подложи на щателна проверка.

Думите на летописците трябва задължително да се съпоставят с данни от археология, ономастика, антропология. В противен случай може да се изгради една изкривена и невярна картина на действителостта, така както се случи в миналото. Някои учени предпочетоха да вярват само  хрониките, в които дедите ни бяха обрисувани като азиатски нашественици.

Макар да няма нито един исторически извор, в който българите да са наречени тюрки, или поне роднини на тюрките, редица учени решиха да наложат догмата, че дедите ни са тюрко-алтайски народ. Някои изследователи се оправдаха с това, че определени средновековни автори смятат българите за хуни. Хубаво, но няма нито един летописец от Античността, или Ранното Средновековие, определящ хуните като тюрки. Липсата на ясно твърдение за родството на народа на Атила с тюрките не притесни изобщо хората, които написаха историята на България.

Избирателно бе използван пасаж от работа на Амиан Марцелин, който представя хуните като полузверове. Този автор обаче не говори за хора с тесни очи, мургава кожа и черна коса. Марцелин използва просто обидни епитети: грозни, двукраки зверове, имащи дебели вратове, голобради като евнуси. Това не е описание на монголоиди, тези епитети могат да се използват и за европейски народи.

Повече от ясно е, че Марцелин се опитва да изкара хуните по-черни и от дявола. Този автор е известен със злобният си стил. В други книги той използва за определени недоволни от властта римляни злъчните изрази – влечугоподобни типове. Галските жени той описва като имащи издутa шия и скърцащи със зъби, ако трябва да защитят съпруга си. За одрисите Марцелин твърди, че са известни като най-жестоките хора, пристрастени към проливане на човешка кръв.

В този период от време както галите, така и одрисите са приятели и съюзници на Рим. Ако за такива хора Марцелин пише с несдържана злост, то какво остава за народите, които Рим не е в състояние да покори и контролира? В зависимост от ситуацията този автор променя тона си. В друга своя книга Марцелин разказва за аланите и споменава, че те са едри хора със светла коса, като по абсолютно всичко си приличат с хуните.

Сега става интересно, нали? Разполагаме с две напълно различни описания на народът на Атила. Вместо да се извършат старателни проверки, да се направят сравнения с данни от археология и ономастика, учените, които упорито внушаваха, че старите българи са тюрки, избегнаха да осведомят своите читатели, че хуните, т.е. българите са описани и като едри, светлокоси хора.

Прочее, в някои домашни извори българите и куманите са представяни като хора с общи корени. Куманите са били едри, а и светлокоси, точно поради светлата им коса са наречени половци – русокоси. Половци идва от укр. половий-светло жълт, стблг. плавъ-светлокос. Странно, че това важно свидетелство за произхода на дедите ни е премълчано.

Още по-странно е това, че в средновековните миниатюри от различни хроники старите българи са представени като хора със светлокестенява коса и европеидни черти, със по-светла кожа от гърците. Няма нито едно изображение на монголоиди, но въпреки това, при анализа на скелетни останки, монголоидните белези се считат за ясна индикация за това, че черепа е на българин. Поне за мен това е гавра с истината и науката.

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/0/04/Bulgars.jpg

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/0/0c/Omurtag1.jpg/200px-Omurtag1.jpg

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/d/df/Krum1.jpg

Това не е единственото прегрешение на личностите, чиито работи са използвани като учебен материал в университетите. На студентите се преподаваше, че дедите ни са обитавали юрти, но най-достоверният автор по въпроса на хуните не казва такова нещо. Става дума за Приск Панийски, той посещава двора на Атила и прекарва известно време там. Приск описва хунското селище не като табор с черги и колиби. Напротив, жилищата са изградени от масивни дървени трупи, които или са полирани, или са украсени с дърворезба. Резиденцията на Атила е не само голяма, но притежава също две кули, заобиколена е и с ограда.

Какво излиза сега, учените определящи старите българи като хуни и тюрки са последователни в пропускането на изключително важни подробности. Външният вид на хуните не е като този на тюрките, а е типичен за европейците – едър ръст и светла коса. Приск Панийски дори не е в състояние да направи разлика между хуните и своите сънародници. Приск не набутва хуните в юрти, а характеризира жилищата им като просторни, масивни къщи.

Премълчани данни има и по отношение на облеклото на хуните. Ако разгледаме свидетелството на Приск Панийски, ще установим доста интересни неща. Този автор описва хунските дрехи като направени от лен и украсени с разноцветни шевици. Облеклото на богатите е окичено със златни орнаменти, изключение прави ризата на Атила, която се отличава само с ослепителната си белота. Това са данни представени от очевидец, но уви, на българските студенти, а и на широката публика не е известно, че хуните са носили бели дрехи бродирани с различни цветове.

Интересен атрибут на хунското облекло е шапката. Амиан Марцелин, а и цитиращият го Геза Фехер разказват, че тя има особена форма, наклонена е (galeris incurvis). Този вид шапка е типична за траки и скити, известна е под имената тракийска, фригийска шапка. Тези учени, които цитират с охота думите на Марцелин за “монголоидните черти” хуните, пропускат да представят сведението за вида на хунската шапка.

В надпревара да изкарат старите българи тюрки, редица автори причисляват ту трупоизгарянето, ту трупополагането като типичен погребален обред на тюрките. За особеностите на хунския погребален ритуал обаче се мълчи, мълчи се за това, че този ритуал не е нов в Европа. Обредите при погребението на Атила, описани от Йордан сякаш са повторение на описаното 1000 години по-рано от Херодот погребение на благородници при траки и скити. 

Военните игри, погребалната гощавка, при която тъгата преминава в радост, самонараняването на бойците на Атила, човешките жертви и т.н. са типични както за траките, така и за техните съседи и роднини скитите.

Хунската материална култура също не е нова за Европа. Прословутите свещени котли от хунски тип се срещат в Малка Скития (Добруджа) около 1000 години преди времето на Атила. Същото важи за върховете на стрели, копия, украшения по конски юзди и т.н. Тъжното е, че тази важна информация не е известна на студентите ни, а и на широката публика.

Хунският обичай – изкуствената черепна деформация се среща на територията на страната ни поне от Каменната Ера. Би било изключително несериозно да се твърди, че този странен обичай е въведен на Балканите от тюрки, или иранци през Късната Античност, или Ранното Средновековие. Някои автори се опитват да сложат корените на обичая в Бактрия, но на тези хора не им се връзват повече от 4000 години. Не, че това ги притеснява разбира се. Като се акцентува с фанатизъм на едно и се премълчи друго, може да се твърди всичко, дори то да граничи с абсурд.

Използването на данните от ономастиката е от голяма важност когато трябва да се определи етническата принадлежност на един народ. За жалост повечето от учените ни гледаха упорито само в посока Азия при опитите си да изкарат хуните тюрски народ. Нямаше смущение от факта, че никоя от хунските глоси не притежава тюрска етимология. Медос-медовина, вар-вир, бара, страва-страва, гощавка и т.н. нямат смисъл на никой тюркски език, но имат обяснение на български и украински.

Не бе обърнато внимание и на това, че старобългарските лични имена Борис, Телец, Мостич, Прусиян, Войн, Токт, Бузан, Салан и др. съотвестват на имената на тракийски царе, благородници, богове - Бориско, Телеф, Мостис, Прусий, Войнес, Токеус, Бузо, Сален. За жалост бе пренебрегната безотговорно също връзката между старобългарските родови имена Дуло и Ерми с тракийските антропоними и теоними Дулес, Ермес.

Никой не обясни на българския народ, че името на княз Аспарух е сродно на Ут Аспиос – епитет на Тракийския Конник, че аспас е тракийска дума за кон, обяснима със стблг. спехъ-бързина. Има и друга интересна, а и важна подробност, около 900 години преди Аспарух в Добруджа са властвали царе с имена Адр-аспос и Хар-аспос.

Самото име Атила не е нито тюркско, нито германско както им се иска на определени изследователи на миналото. Атила е сродно на тракийските Атиа, Атис, Атес, Атюс. Основата е ата, а това е тракийска дума за баща, тя е и основата на стблг. отьцъ, чиято древна форма е ать-къ според Ст. Младенов и др. Умалителната наставка – ла е типична за тракийски лични имена е теоними – Садала, Пюрмерула, Сатила, Паибила, Динила и др. Уви, тези данни не са представени нито на студентите ни, нито на широката публика.

Не е представена и друга информация, която е от голямо значение. Хуните са наречени многократно скити от Приск. Той говори за скитската раса, скитски обичай, скитски водачи, скитска дреха, скитски благородници, скитски обувки, царските скити и т.н., но дори и тази информация се омаловажава.

Причината се крие навярно в това, че самите скити са наречени тракийски народ от Стефан Византийски. По-рано подобно твърдение е направил и Дион Касий, според когото даките са клон на скитите. Ценни данни дава и Страбон обяснявайки, че скити и сармати са де факто от един произход. Прокопий Цезарийски пише, че сарматите спадат към семейството на гетите.

Хуните наречени царски скити от Приск, са същия този народ, който около 900 години по-рано Херодот наричаи скити базилеи – царски скити. Названието хуни, или по-точно унии означава благородници. То може да се изтълкува със стблг. унии-по-добър, т.е. благороден. Коренът уни намираме и в тракийското лично име Унила.

За общите корени на хуни т.е. скити и гети е споменал Йордан, но и тези сведения не са популярни. Родството на хуни, т.е. скити и траки се среща в още свидетелства. Масагетите биват определени като клон на гетите, на масагетската царица Томира се приписва основаването на Томи в Добруджа. От друга страна Прокопий Цезарийски твърди, че хуните са познати и като масагети. Пак Прокопий описва хунската мода – бръснене на косата и оставяне на кика. Векове по-рано Плутарх приписва този обичай на тракийските племена абанти и мизи. Същите тези мизи биват наречени българи от редица автори.

Не само погребалните обреди, изкуствената черепна деформация и киката свързват траки и скити (хуни). Религията им също има доста общи елементи. Двете групи почитат Папай, който се явява богът-баща. Общ бог е и Арес, според Херодот скитите правят олтари само на божеството на войната. Същият автор добавя, че скитите пазят ревностно своите традиции и не обичат чуждата религия и нрави. За да има култ към Арес при скитите, то той е бил тяхно старо божество. Тук трябва да се добави свидетелството на Йордан, че за Арес (Марс) е считан като произлизащ от средите на гетите. Същите тези гети, които Херодот нарича най-храбрият тракийски народ и, за които Йордан твърди, че са от от един произход с масагетите, наречени хуни от Прокопий. Кой да ги разкаже обаче тези неща, кой да обясни връзката? Вместо пояснения беше създаден буламач в понятията, както успешно се изрази проф. Ценов.

Следващият пасаж е много важен, прочетете го внимателно: Понеже дедите ни са били огромен народ, съставен от няколко групи, един път предците ни биват наречени мизи - хора делящи един проидход с гетите, а друг път хуни, т.е. скити -хора делящи един произход с гетите. Дедите ни са наричани и пеони, трибали, но и двете племена са от тракийски произход и сродни на гетите.

Знаейки подробностите, знаейки, че разликата между мизи, гети, пеони, скити-хуни и т.н. е такава каквато е разликата между добруджани, странджалии и родопчани, в нас нямаше да има объркване. Различните групи може да носят различни имена, но важен е произхода. Никой от тези, които създаваха учебниците ни по история не благоволи да обясни това.

Редно бе отдавна да бъде разказано, че в далечното минало река Дунав не е била граница на етноси. Поне от пето хилядолетие преди Христа Тракия и Черноморските степи са обитавани от хора от един и същ произход. За това свидетелстват смайващите прилики в керамика, идоли, вид жилища, характер на погребенията. Уви, тези подробности не са представени на широката публика. Твърде малко учени са писали на тази тема, а тя е ключова за разбирането не само на българската история, но и европейската.

В древността, от общноста обитавала Балканите и Черноморските степи са се отделили различни групи. Те мигрират в посока изток и покоряват много азиатски народи. Ето как клон на гетите се озовава на север от Иран и става познат под името масагети.  Ето защо в Индия и Китай се среща тракийска керамика, а и погребения от тракийски тип. Няма мистерии, няма чудеса, няма феномени, за жалост истината е неудобна за определени хора.

Ако бяха дадени нужните обяснения, ние нямаше да се чудим защо край Бактрия и Индия се срещат клонове на тракийските племена кикони, сарапари, едони. Нямаше да се чудим защо източните скити – саките са наречени както потомци на арийците, така и траки. Нали Ария е най-древното име на Тракия – факт, който е премълчаван, или хитро маргинализиран от определени учени.

Аз отказвам да вярвам на тези, които са укрили планини от информация. Отказвам да вярвам на тези, които систематично са изопачавали истината и са ощетили историята ни. Не мога да считам за достойни българи хората, които въпреки доказателствата на антропология и генетика за тракийските корени на народа ни, пак повтарят остарелите си мантри. Дано Бог да им прости, но се съмнявам, че идните поколения ще бъдат великодушни и опрощаващи.

Използвана литература:

1.Ammianus Marcellinus, History, Harvard University Press, London, 1939;

2.Д.Петканова  Стара българска литература, Апокрифи, Български писател, София, 1982;
3.H. Schreibber,  , H. Meulenhoff, Baarn, 1976;

4.O.Maenchen-Helfen,   The World of the Huns,  University of California Press, 1973;

5.Herodotus, Histories, Wordsworth Classics of World Literature, Hertfordshire, 1996;

6.Procopius, History of the wars, Harvard University Press, London, 1919;

7.W. Perceval Yetts, Links between Ancient China and the West,  Geographical Review, Vol. 16, No. 4 (Oct., 1926)

8.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

9.C.Dio, The Roman History, The Reign of Augustus, transl. I.Scott-Kilvert, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1987;

10.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;

11.Д.Овчаров, Въведение в Прабългарската Култура, Гутуранов и син, София, 2002

12.Й.Йорданов, Антропология на Древните Българи, Масовия Кръгов Гроб при Девня, Център за Изследване на Българите, Тангра ТанНакРа, София, 2008

13.А.Милев, Гръцките Жития на Климент Охридски, БАН, София, 1966;

14. О.Дашевская, Поздные Скифы в Криме, Изд. Наука, 1991;

Jordanes, De Origine Actibusque Getarum

http://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html

Приск

http://www.promacedonia.org/gibi/1/gal/1_107.html

http://www.promacedonia.org/gibi/1/gal/1_111.html

http://www.promacedonia.org/gibi/1/gal/1_119.html