“ИДВАНЕТО” НА БЪЛГАРИТЕ ОТ СРЕДНА АЗИЯ – РАЗКРИТИЕ НА МАНИПУЛАЦИИТЕ

От доста време у нас се води война между два различни лагера. Единият принадежи на родолюбци като Христаки Павлович, Цани Гинчев, Данаил Юруков, Кирил Рилски, Д. П. Даскалов, Ганчо Ценов, Иван Селимински, Георги Сотиров, Васил Бакърджиев и др. Тези родолюбци пледират за балканския произход на българите, а също така поднасят информация за високата култура на предците ни наричани от гърците с името траки, култура, която облагодетелства значително ранните общества на различни други хора.

 

Вторият лагер е представен от чуждопоклонници, които обаче благодарение на няколко велики сили са успели да се загнездят в нашите научни среди. Радвайки се на престижа на позицията си, тези професионални историци съзнателно, или несъзнателно, стават проводници на вредни за страната ни чужди интереси. Малко по малко, от началото на ХХ в. насам, съзнанието на българите бива тровено с поредица от лъжи.

 

На милиони сънародници бива внушавано, че народа на Аспарух е представен от хора, чиято прародина се намира в Средна Азия. Налага се грозната манипулация, че величествените градежи на Плиска не са дело на дедите ни, а на чужди майстори, на които е платено със средства събрани от грабежи над мирни византийци. Дали историците и археолозите защитаващи това безумие са осъзнали каква гавра извършват с паметта на дедите ни?

 

Явно не, защото никой от професионалистите не обръща внимание на труда на Георги Сотиров, който успешно доказва, че старите българи принадлежат на тракийското семейство и, че строежите на Плиска и Преслав са започнали по времето на Константин Велики. Този император е от мизийски произход и това обяснява защо отпуска огромната сума от 600 златни кентинария за строежите. Това са около 4 300 000 златни солида.

 

Сравнение на строежите на Плиска с крепостите на северните траки

Теорията на Сотиров е издържана и добре аргументирана, а и е отражение на историческата реалност. Плиска и Преслав не са се появили в резултат на труда на арменски, сирийски или др. чужди майстори, на които е платено с пари от грабежи. Двата величествени града са строени от българи за българи, като средствата са дадени от произлизащият от средите на траките Константин I. Същият император построява и мост над Дунава, за да могат неговите роднини да търгуват с мизите и дако-гетите живеещи на север от голямата река.

 

Фрагмент от труда на автора на Старините на Константинопол. Посочени са дори служителите, които са отговорни за надзираването на градежите на Плиска, Преслав и др. в началото на IV в.

По времето на Константин Велики областта, в която се намират Плиска и Преслав носи името Мизия, но на картата съставена по сведения на живелия през IV в. Св. Йероним е употребено и името България [Vulgaria]. Авторът на Старините на Константинопол твърди, че император Константин Велики [305 – 337 г.] докарал водопроводни тръби от България [GIBI, V, c.322]. Свидетелството е кратно и ясно, но пък неудобно на защитниците на статуквото. Такива са и други подобни исторически извори.

 

За това, че българи има на юг от Дунава и то още през IV в., и не само в Мизия, но и в граничещата с нея Панония съобщава също Касиодор [цитиран от Орбини]. Според този автор българите воюват с легионите на император Теодосий I [през 390 г.] край град Сирмиум [Сремска Митровица]. Пак в Панония, но на север от Сирмиум българите се сблъскват с лангобарди [420 г. ?]. За това разказва Павел Дякон в своята Лангобардска История. Малко по-късно [към 480 г.], по сведения на Йоан Антиохийски българите са отново край Сирмиум, но този път сражавайки се срещу готи.

 

Последните събития са 200 г. преди времето на княз Аспарух, а описания от Касиодор сблъсък между българи и римляни в Панония е около 300 г. преди времето на благородника, за когото се смята, че е основал България. Съществува още един исторически извор, който е от още по-голяма важност. Става дума за написания на старобългарски език документ, познат като Именник на българските владетели.

 

Там се казва пределно ясно, че 515 г. преди княз Аспарух хората от неговия род са властвали над княжество от другата страна на Дунава. Това е географската територия, която е позната под името Дакия. Тя е дом на даки, гети, мизи, беси, сармати, карпиани, костобоки и др. Домашният исторически извор е потвърден от още един от същия характер. Касае се за старобългарския превод на Флавиевата История на Юдейските войни. Там се казва, че българите са наричани даки в миналото. Тук имаме едно важно свидетелство за това като какви се определят дедите ни.

 

Те от една страна локализират най-старата си държава в земите на северните траки. А от друга страна преводачът на труда на Флавий е ясен – българите са назовавани и даки.

Дакийското царство на Декебал е разорено от император Траян в началото на II в. Събитието е отбелязано от възрожденци като Поп Йовчо от Трявна, Отец Спиридон Габровски, а и Христаки Павлович. Те свързват император Траян с агресията срещу предците ни.

 

Не можем да пренебрегнем и факта, че в самия български фолклор са запазени спомени за римския владетел Траян. Д-р Ценов отбелязва, че този император е наречен в нашите песни цар латин. Отново със северните траки, но този път с техен владетел от по-ранна епоха е свързана една българска легенда за изкореняването на лозите от княз Крум. Реално са описани действията на дакийския цар Буребиста, който е живял по времето на Гай Юлий Цезар [I в. пр. Хр.]. За Буребиста Страбон разказва, че, за да премахне пиянството и да създаде дисциплина, заповядал да изкоренят всички лози.

 

Ако старите българи не бяха част от северните траки, то би било невъзможно във фолклора ни да се запазят спомени за събития от преди 2070 – 1900 г. Имайки предвид тази информация да се говори за усядане на българите на Балканите след Аспарух е крайно несериозно. Въпреки това вече няколко поколения историци се надпреварват да сложат корените на народа ни възможно най-далеч от Балканите. От една страна тези учени пренебрегват посочените тук ценни исторически извори, а от друга представят сведения, които им отърват, макар да е ясно, че информацията е недостоверна.

 

Ярък пример е фантастичния разказ на Михаил Сирийски. Този автор твърди, че по времето на император Маврикий [582 – 602 г.], от Вътрешна [Голяма] Скития, от земите край планината Имеон [Хиндокуш] потеглят трима братя водещи 30 000 скити. Те пътували през зимата, а до река Дон стигнали за 65 дни. При достигането на границата на ромеите [византийците], един от братята на име Булгарий взел 10 000 човека, проводил пратеници при Маврикий да му даде земя и да живее като съюзник на ромеите. Молбата била удовлетворена и новодошлите хора получили Горна, Долна Мизия и Дакия, укрепени места, които аварите били напуснали. По името на водача си Булгарий преселниците получили народностното си име българи.

 

Всеки трезво мислещ човек би захвърлил сведенията на Михаил Сирийски в кошчето за боклук – точно там където им е мястото. Вярно е, че никой стар автор не представя перфектни данни, всеки прави грешки повече или по-малко, но в нашия случай става дума за не просто за грешки, а за груби манипулации. В миналото климатът в Средна Азия е суров, да се тръгне на дълъг поход през зимата е самоубийство. Да, но скитите на Михаил Сирийски не само оцеляват, но дори стигат до река Дон за рекордно кратко време от 65 дни. По права линия разстоянието от река Дон до Хиндокуш е над 5000 км., а когато хората се преселват, още повече когато пътуват през зимата, пътуването е бавно. Описаната дистанция би била премината не за 65 дни, а за няколко години.

 

Сериозен проблем за вярващите на Михаил Сирийски се явяват многото исторически извори, в които се говори за българи в Дакия, Мизия, Панония, Тракия много преди времето на император Маврикий. Разбира се има и други автори, които пишат за идването на българите от Голяма Скития, но и там има важни подробности, които повечето от учените ни избягват. Става дума за свидетелството на равенския космограф, създадено към 700 г.

 

Текстът от труда на ранносредновековния автор е следния: “Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex supra scripta maiore Scythia egressi sunt.” [Rav. Cosm. IV. 6]. Смятам, че това може да се преведе като: “В пределите на същинска Тракия,  Македония и Долна Мизия живеят само българи, излезли от гореспомената Голяма Скития.” [Rav. Cosm. IV. 6].

 

Авторът не споменава в коя епоха са дошли българите от Голяма Скития, а това реално е най-същественото. Има пристигане на голяма група хора в Долна Мизия през VI в. пр. Хр. За него разказва Йордан, според който гетите, над които властва царица Томира побеждават персийския цар Кир и след военния конфликт те се завръщат в Мизия и там гетската царица основава град Томи [Jord. De origine actibusque Getarum, 62].

 

Въпросните гети са познати като масагети. Споменати са от Херодот, който ги нарича скити, знае ги и Прокопий, обясняващ, че хуните от неговото време са носили името масагети. Според д-р Васил Бакърджиев масагетите са обединение на тракийски племена, които са се отделили от родината си и са се установили в Средна Азия. Д-р Бакърджиев е прав, масагетите или по-точно меса-гетите са амалгама от мизи и гети.

 

Тези хора спадат към северните траки, най-старата им земя е Долнодунавката равнина. От този регион в дълбока древност едни мигрират на юг, а други на изток. Става дума обаче за ограничени групи, а не за цялостно изнасяне на гетите и мизите от старите им територии. През VI в. пр. Хр. мизо-гетите водят кръвопролитна война с персите, и отслабвайки във военно отношение поради многото жертви, решават, че е рисковано да останат в региона, в който са и враговете им.

 

Преди около 2500 г. царица Томира предприема преселнически поход обратно към прародината край Дунава. Там мизо-гетите са заобиколени от роднини и имат по-голям шанс за оцеляване. Понеже мизо-гетите са наричани и хуни, а хуните са набедени за азиатски народ [въпреки, че има сведения за това, че са светлокоси], въз основа на отъждествяването на българи с хуни, учени от ново време съчиняват манипулации.

 

Реалността е изкривена по ужасен начин. Ползват се само фрагменти от сведения, а важни подробности биват пропуснати. Повече от ясно е, че писанията на Михаил Сирийски са фантазия. Част от дедите ни наистина обитават Средна Азия, но не там е родината ни, а на Балканите. Освен това идването от земите край Персия е всъщност завръщане и това завръщане е на една група, която търси сигурност при своите роднини, защото е пострадала от страшна война. Ето за това завръщане говори равенския космограф, като хитро пропуска да отбележи кога е станало описаното от него събитие.

 

Поведението на анонимния римски автор е разбираемо. Той има причина да мрази българите, защото те отнемат богата земя от ръцете на неговите предци. Тракия дава войници за легионите, зърно и животни за изхранване на римското население, доставя също желязо, злато, дървен материал. Равенският космограф има интерес да изкара българите нашественици в земите, които някога римляните са владени и експлоатирали.

 

Поведението на чуждите учени също е разбираемо. Все пак, по данните от Именника излиза, че през II в. в Европа има две държави: Римската Империя и Българското Княжество на север от Дунава. През 681 г. въпросното княжество се разширява на юг от Дунава. Това е само експанзия, а не основаване на държава, както ни внушаваха дълго време.

 

Франките ще основат държава чак пред [V в.] и то благодарение на това, че Атиловите хуни, отслабват Рим до такава степен, че вече не е в състояние да се противопостави на германските племена. Англосаксите успяват да се консолидират едва при Алфред Велики [IX в.]. В същия период [IX в.] се появява и Киевска Рус. Началото на германската държава започва с Отон I [X в.].

 

През XVIII и XIX в. обаче историята на Европа се съчинява от германски, английски, френски и руски учени. Те следват политическите интереси на своите владетели и нагласят фактите така, че да паснат на доктрините им. Да се даде на българите заслужената от тях слава и уважение, не влиза в сметките на никоя велика сила. Дори напротив, тези от така наречените велики сили, отговорни за появата на филелинизма, правят всичко възможно да очернят името ни и същевременно да облагодетелстват своето отроче Гърция.

 

Редица български родолюбци оказват сериозна съпротива на създадените от чужденци манипулации, но обичащите България и истината хора нямат благословията на политиците, на която се радват учени като В. Златарски и неговите съмишленици.  Дали скоро ще улучим на управляващи, които притежават далновидност да осъзнаят каква е ползата от истината за всички ни? Времето ще покаже.