“ИДВАНЕТО” НА БЪЛГАРИТЕ ОТ СРЕДНА АЗИЯ – РАЗКРИТИЕ НА МАНИПУЛАЦИИТЕ

От доста време у нас се води война между два различни лагера. Единият принадежи на родолюбци като Христаки Павлович, Цани Гинчев, Данаил Юруков, Кирил Рилски, Д. П. Даскалов, Ганчо Ценов, Иван Селимински, Георги Сотиров, Васил Бакърджиев и др. Тези родолюбци пледират за балканския произход на българите, а също така поднасят информация за високата култура на предците ни наричани от гърците с името траки, култура, която облагодетелства значително ранните общества на различни други хора.

 

Вторият лагер е представен от чуждопоклонници, които обаче благодарение на няколко велики сили са успели да се загнездят в нашите научни среди. Радвайки се на престижа на позицията си, тези професионални историци съзнателно, или несъзнателно, стават проводници на вредни за страната ни чужди интереси. Малко по малко, от началото на ХХ в. насам, съзнанието на българите бива тровено с поредица от лъжи.

 

На милиони сънародници бива внушавано, че народа на Аспарух е представен от хора, чиято прародина се намира в Средна Азия. Налага се грозната манипулация, че величествените градежи на Плиска не са дело на дедите ни, а на чужди майстори, на които е платено със средства събрани от грабежи над мирни византийци. Дали историците и археолозите защитаващи това безумие са осъзнали каква гавра извършват с паметта на дедите ни?

 

Явно не, защото никой от професионалистите не обръща внимание на труда на Георги Сотиров, който успешно доказва, че старите българи принадлежат на тракийското семейство и, че строежите на Плиска и Преслав са започнали по времето на Константин Велики. Този император е от мизийски произход и това обяснява защо отпуска огромната сума от 600 златни кентинария за строежите. Това са около 4 300 000 златни солида.

 

Сравнение на строежите на Плиска с крепостите на северните траки

Теорията на Сотиров е издържана и добре аргументирана, а и е отражение на историческата реалност. Плиска и Преслав не са се появили в резултат на труда на арменски, сирийски или др. чужди майстори, на които е платено с пари от грабежи. Двата величествени града са строени от българи за българи, като средствата са дадени от произлизащият от средите на траките Константин I. Същият император построява и мост над Дунава, за да могат неговите роднини да търгуват с мизите и дако-гетите живеещи на север от голямата река.

 

Фрагмент от труда на автора на Старините на Константинопол. Посочени са дори служителите, които са отговорни за надзираването на градежите на Плиска, Преслав и др. в началото на IV в.

По времето на Константин Велики областта, в която се намират Плиска и Преслав носи името Мизия, но на картата съставена по сведения на живелия през IV в. Св. Йероним е употребено и името България [Vulgaria]. Авторът на Старините на Константинопол твърди, че император Константин Велики [305 – 337 г.] докарал водопроводни тръби от България [GIBI, V, c.322]. Свидетелството е кратно и ясно, но пък неудобно на защитниците на статуквото. Такива са и други подобни исторически извори.

 

За това, че българи има на юг от Дунава и то още през IV в., и не само в Мизия, но и в граничещата с нея Панония съобщава също Касиодор [цитиран от Орбини]. Според този автор българите воюват с легионите на император Теодосий I [през 390 г.] край град Сирмиум [Сремска Митровица]. Пак в Панония, но на север от Сирмиум българите се сблъскват с лангобарди [420 г. ?]. За това разказва Павел Дякон в своята Лангобардска История. Малко по-късно [към 480 г.], по сведения на Йоан Антиохийски българите са отново край Сирмиум, но този път сражавайки се срещу готи.

 

Последните събития са 200 г. преди времето на княз Аспарух, а описания от Касиодор сблъсък между българи и римляни в Панония е около 300 г. преди времето на благородника, за когото се смята, че е основал България. Съществува още един исторически извор, който е от още по-голяма важност. Става дума за написания на старобългарски език документ, познат като Именник на българските владетели.

 

Там се казва пределно ясно, че 515 г. преди княз Аспарух хората от неговия род са властвали над княжество от другата страна на Дунава. Това е географската територия, която е позната под името Дакия. Тя е дом на даки, гети, мизи, беси, сармати, карпиани, костобоки и др. Домашният исторически извор е потвърден от още един от същия характер. Касае се за старобългарския превод на Флавиевата История на Юдейските войни. Там се казва, че българите са наричани даки в миналото. Тук имаме едно важно свидетелство за това като какви се определят дедите ни.

 

Те от една страна локализират най-старата си държава в земите на северните траки. А от друга страна преводачът на труда на Флавий е ясен – българите са назовавани и даки.

Дакийското царство на Декебал е разорено от император Траян в началото на II в. Събитието е отбелязано от възрожденци като Поп Йовчо от Трявна, Отец Спиридон Габровски, а и Христаки Павлович. Те свързват император Траян с агресията срещу предците ни.

 

Не можем да пренебрегнем и факта, че в самия български фолклор са запазени спомени за римския владетел Траян. Д-р Ценов отбелязва, че този император е наречен в нашите песни цар латин. Отново със северните траки, но този път с техен владетел от по-ранна епоха е свързана една българска легенда за изкореняването на лозите от княз Крум. Реално са описани действията на дакийския цар Буребиста, който е живял по времето на Гай Юлий Цезар [I в. пр. Хр.]. За Буребиста Страбон разказва, че, за да премахне пиянството и да създаде дисциплина, заповядал да изкоренят всички лози.

 

Ако старите българи не бяха част от северните траки, то би било невъзможно във фолклора ни да се запазят спомени за събития от преди 2070 – 1900 г. Имайки предвид тази информация да се говори за усядане на българите на Балканите след Аспарух е крайно несериозно. Въпреки това вече няколко поколения историци се надпреварват да сложат корените на народа ни възможно най-далеч от Балканите. От една страна тези учени пренебрегват посочените тук ценни исторически извори, а от друга представят сведения, които им отърват, макар да е ясно, че информацията е недостоверна.

 

Ярък пример е фантастичния разказ на Михаил Сирийски. Този автор твърди, че по времето на император Маврикий [582 – 602 г.], от Вътрешна [Голяма] Скития, от земите край планината Имеон [Хиндокуш] потеглят трима братя водещи 30 000 скити. Те пътували през зимата, а до река Дон стигнали за 65 дни. При достигането на границата на ромеите [византийците], един от братята на име Булгарий взел 10 000 човека, проводил пратеници при Маврикий да му даде земя и да живее като съюзник на ромеите. Молбата била удовлетворена и новодошлите хора получили Горна, Долна Мизия и Дакия, укрепени места, които аварите били напуснали. По името на водача си Булгарий преселниците получили народностното си име българи.

 

Всеки трезво мислещ човек би захвърлил сведенията на Михаил Сирийски в кошчето за боклук – точно там където им е мястото. Вярно е, че никой стар автор не представя перфектни данни, всеки прави грешки повече или по-малко, но в нашия случай става дума за не просто за грешки, а за груби манипулации. В миналото климатът в Средна Азия е суров, да се тръгне на дълъг поход през зимата е самоубийство. Да, но скитите на Михаил Сирийски не само оцеляват, но дори стигат до река Дон за рекордно кратко време от 65 дни. По права линия разстоянието от река Дон до Хиндокуш е над 5000 км., а когато хората се преселват, още повече когато пътуват през зимата, пътуването е бавно. Описаната дистанция би била премината не за 65 дни, а за няколко години.

 

Сериозен проблем за вярващите на Михаил Сирийски се явяват многото исторически извори, в които се говори за българи в Дакия, Мизия, Панония, Тракия много преди времето на император Маврикий. Разбира се има и други автори, които пишат за идването на българите от Голяма Скития, но и там има важни подробности, които повечето от учените ни избягват. Става дума за свидетелството на равенския космограф, създадено към 700 г.

 

Текстът от труда на ранносредновековния автор е следния: “Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex supra scripta maiore Scythia egressi sunt.” [Rav. Cosm. IV. 6]. Смятам, че това може да се преведе като: “В пределите на същинска Тракия,  Македония и Долна Мизия живеят само българи, излезли от гореспомената Голяма Скития.” [Rav. Cosm. IV. 6].

 

Авторът не споменава в коя епоха са дошли българите от Голяма Скития, а това реално е най-същественото. Има пристигане на голяма група хора в Долна Мизия през VI в. пр. Хр. За него разказва Йордан, според който гетите, над които властва царица Томира побеждават персийския цар Кир и след военния конфликт те се завръщат в Мизия и там гетската царица основава град Томи [Jord. De origine actibusque Getarum, 62].

 

Въпросните гети са познати като масагети. Споменати са от Херодот, който ги нарича скити, знае ги и Прокопий, обясняващ, че хуните от неговото време са носили името масагети. Според д-р Васил Бакърджиев масагетите са обединение на тракийски племена, които са се отделили от родината си и са се установили в Средна Азия. Д-р Бакърджиев е прав, масагетите или по-точно меса-гетите са амалгама от мизи и гети.

 

Тези хора спадат към северните траки, най-старата им земя е Долнодунавката равнина. От този регион в дълбока древност едни мигрират на юг, а други на изток. Става дума обаче за ограничени групи, а не за цялостно изнасяне на гетите и мизите от старите им територии. През VI в. пр. Хр. мизо-гетите водят кръвопролитна война с персите, и отслабвайки във военно отношение поради многото жертви, решават, че е рисковано да останат в региона, в който са и враговете им.

 

Преди около 2500 г. царица Томира предприема преселнически поход обратно към прародината край Дунава. Там мизо-гетите са заобиколени от роднини и имат по-голям шанс за оцеляване. Понеже мизо-гетите са наричани и хуни, а хуните са набедени за азиатски народ [въпреки, че има сведения за това, че са светлокоси], въз основа на отъждествяването на българи с хуни, учени от ново време съчиняват манипулации.

 

Реалността е изкривена по ужасен начин. Ползват се само фрагменти от сведения, а важни подробности биват пропуснати. Повече от ясно е, че писанията на Михаил Сирийски са фантазия. Част от дедите ни наистина обитават Средна Азия, но не там е родината ни, а на Балканите. Освен това идването от земите край Персия е всъщност завръщане и това завръщане е на една група, която търси сигурност при своите роднини, защото е пострадала от страшна война. Ето за това завръщане говори равенския космограф, като хитро пропуска да отбележи кога е станало описаното от него събитие.

 

Поведението на анонимния римски автор е разбираемо. Той има причина да мрази българите, защото те отнемат богата земя от ръцете на неговите предци. Тракия дава войници за легионите, зърно и животни за изхранване на римското население, доставя също желязо, злато, дървен материал. Равенският космограф има интерес да изкара българите нашественици в земите, които някога римляните са владени и експлоатирали.

 

Поведението на чуждите учени също е разбираемо. Все пак, по данните от Именника излиза, че през II в. в Европа има две държави: Римската Империя и Българското Княжество на север от Дунава. През 681 г. въпросното княжество се разширява на юг от Дунава. Това е само експанзия, а не основаване на държава, както ни внушаваха дълго време.

 

Франките ще основат държава чак пред [V в.] и то благодарение на това, че Атиловите хуни, отслабват Рим до такава степен, че вече не е в състояние да се противопостави на германските племена. Англосаксите успяват да се консолидират едва при Алфред Велики [IX в.]. В същия период [IX в.] се появява и Киевска Рус. Началото на германската държава започва с Отон I [X в.].

 

През XVIII и XIX в. обаче историята на Европа се съчинява от германски, английски, френски и руски учени. Те следват политическите интереси на своите владетели и нагласят фактите така, че да паснат на доктрините им. Да се даде на българите заслужената от тях слава и уважение, не влиза в сметките на никоя велика сила. Дори напротив, тези от така наречените велики сили, отговорни за появата на филелинизма, правят всичко възможно да очернят името ни и същевременно да облагодетелстват своето отроче Гърция.

 

Редица български родолюбци оказват сериозна съпротива на създадените от чужденци манипулации, но обичащите България и истината хора нямат благословията на политиците, на която се радват учени като В. Златарски и неговите съмишленици.  Дали скоро ще улучим на управляващи, които притежават далновидност да осъзнаят каква е ползата от истината за всички ни? Времето ще покаже.

 

НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ

 

Малко хора знаят по какъв начин е избрана 681 година – началото на българската държавност. Датировката не е получена в следствие на задълбочени проучвания. Годината не е избрана след обстойна проверка на всички налични документи и сведения от ономастика, археология, антропология. Колкото и странно да изглежда, познатата на всички ни 681-ва година е приета най-произволно. Разчита се само на едно кратко сведение принадлежащо на духовник от град Апамея.

 

В Гръцки Извори за Българската История срещаме следния пасаж: “На 16-то заседание на Шестия вселенски събор в Цариград (9 август 681 г.) , свикан във връзка с монотелитската ерес, присъствал и презвитер Константин от Апамея (Сирия). В своето кратко слово сирийският свещеник засегнал неотдавнашната война между византийци и българи и споменал за поражението, което византийците претърпели. 

Сведението, което се съдържа в речта му, е извънредно важно въпреки краткостта си, защото въз основа на него може с положителност да се определи датата на пристигането на първобългарите на Аспарух при Дунава, именно през 680 г., както и датата на главната им победа над византийските войски – точно към края на пролетта на 681 г. Въз основа на това посочване старата дата за възникване на българската държава – 679 г. – бе поправена на 681 г. ” (ГИБИ, Т. III, 1960, c.169).

 

Сведението е интересно, спор няма, но за жалост то не е подложено на адекватен анализ. Ще обясня какво точно имам предвид. През лятото на 681 г. Константин Апамейски не говори за война между византийци и българи, а за война с България, т.е. на България се гледа като на вече съществуваща държава.

 

Нека помислим логично: aко действително държавата ни бе основана през пролетта на 681 г., то просто няма как, само няколко месеца по-късно Римската Империя, която познаваме и като Византия, да даде официално признание. 

 

Такова нещо е невъзможно. Римската Империя (Византия) не отстъпва току-така територии, а и не се примирява със загубите си само за няколко месеца. Балканите са изключително важна област – богати са на природни ресурси, а и дават най-добрите войници за легионите. Това е причината на Балканите да бъдат изградени 8 пъти повече (800% !) крепости, отколкото в владенията на империята в Азия (Curta, The making of Slavs, 2007, c.88).

 

И точно този ценен, стратегически важен регион e отписан за рекордно кратко време? Не е ли това наивно и несериозно разсъждение от страна на историците, опитващи се да наложат 681 г. като година на началото на българската държава?

 

Да оставим настрана пълната липса на логика в “мигновеното” признаване на България от страна на Римската Империя (Византия). Проблемът е в това, че съществуват сведения за по-ранно съществуване на държава или област България, притежаваща известна автономия.

 

Добре известно е, че българи участват активно в борбата на тракиеца Виталиан срещу император Анастасий. Става дума за събития от периода 513 - 517 година. Цитирайки Йоан Малала д-р Ганчо Ценов пише следното: “Във времето на неговото (Анастасиевото) царуване тракиецът Виталиан под някакъв си предлог, казвайки, заради заточените владици, и завзе Тракия, Скития и Мизия, до Варна и Анхиало, предвождайки голямо множество хуни и българи. “ (Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, 1988, с. 91).

 

За същото събитие пише и Теофан, като дори споменава и точната година – 513 г. А още едно потвърждение за присъствие на българи на юг от Дунава в този период получаваме и от Манасиевата хроника. Цитирайки Йордан Иванов, д-р Ценов дава ценните сведения: “При Анастасiи цари начаше бльгаре поимати землю сiю, прошьдше Бьдыне, и прежде поимати Длнею землю Охридскую и по том сiю Вьсу.“ (Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, 1988, с. 91).

 

По-важното е това, че д-р Ценов укрепва твърдението си ползвайки уникалното сведение на Йоан от Никиу, според когото, след битката с римляните, Виталиан се оттегля в провинция България (Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, 1998, с. 33). Това се случва около 166 години преди Вселенския събор, на който Константин Апамейски говори за България.

 

Какво установяваме до тук:

-        От едни сведения знаем, че Виталиан предвожда българи срещу армията на император Анастасий, като бунтът започва през 513 г.

-        От други сведения научаваме, че областта, в която Виталиан се оттегля носи името провинция България, т.е. касае се за регион, който Римската Империя счита за свой, а българите там са подвластно население.

-        За да се наложи название на една географска област е нужно доста време, а това означава, че въпросната провинция България е съществувала около 150 години преди сблъсъка на българите на Виталиан с римските легиони, т.е. още през IV в.

 

След малко ще разберем, че доказателства за това има и то доста солидни. Понеже тази информация е от огромна важност, представям линк към хрониката на Йоан Никиуски. Така тези, които хранят някакви съмнения, могат лесно да проверят дали такова сведение съществува и да се уверят в неговата истинност: “Cyril the general retired into the city named Odyssus, and stayed there while Vitalian withdrew into the province of Bulgaria.” Chron. LXXXIX. 75

https://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

 

Имащият египетски произход  Йоан Никиуски не е обременен с наследствената омраза, която гръцките летописци хранят към дедите ни и за него не е проблем да каже истината. Всъщност едни от най-ценните сведения за миналото ни ние получаваме от хора, които не са гърци. Ярък пример за това е Св. Йероним, познат още като Йероним Блажени и Йероним Стридонски. Той е далматинец, т.е. илирин, а илирите са съседи и близки роднини на дедите ни познати като траки в далечното минало.

 

На живелия по времето на късната Античност Йероним бива приписан един важен документ. Става дума за древна карта, която представя и Балканите, а областта Мизия е наречена и България (по-точно Mesia hec et Vvlgaria). Конрад Милер – човекът, който публикува ценната карта смята, сведенията, по които тя е съставена са от IV в., по-точно от 388 г.  (K.Miller, Mappae mundi - Die älteste Weltkarten,  Stuttgart, Jos.  Rotscheverlagshandlung, 1898, z.1).

 

Нашите историци упорито отказват да приемат, че през IV в. за областта Мизия може да е съществувало и алтернативно име Vulgaria (според мен древен вариант на името България).

Специалистите не желаят да приемат и това, че във въпросния  период, на юг от река Дунав има българи, било то като федерати, съюзници на Римската Империя. Това поведение е меко казано странно, защото съществуват и други данни, потвърждаващи присъствието на българи в Мизия и то още преди 388 г.

 

Анонимният автор на “Старините на Цариград” най-уверено твърди, че император Константин Велики (306-337 г.) докарал водопроводни тръби от България. За историците ни въпросното сведение е недостоверно, споменаването на България доказвало късния характер на летописа (GIBI, т. V, c. 322, бел.1). Учените ни явно се притесняват от това, че името на страната ни е споменато около 350 години преди идването на княз Аспарух.

 

Специалистите ни имат странна логика. Те приемат за свещена истина това, че 681 г. е началото на българската държавност, макар нито един автор от късната Античност или ранното Средновековие да не изказва подобно твърдение. 

Историците ни просто приемат един исторически извор за достоверен, понеже отърва на това, което те защитават, а друг исторически извор, показващ, че грешат, те отхвърлят, без да са си направили труда да проверят дали има и други данни, позволяващи да се приеме, че дълго преди 681 г. е имало българи, а и област България на юг от Дунава.

 

Летописецът, който изказва твърдението, че Константин Велики докарва водопроводни тръби от България през IV в., прави и други твърдения, които са трън в очите на казионните учени. Авторът (възможно от негръцки произход) свързва император Константин с градежите на Плиска и Преслав. Тук не става дума за някакво бегло споменаване, а за представяне на забележително подробни сведения:

 

-        Посочена е точната сума, която е отпусната за строежите, а именно 600 златни кентинария: огромно количество средства, милиони златни солиди, което и обяснява величието на градежите на Плиска и Преслав.

-        Посочени са имената на отговорните за строежите на Плиска и Преслав служители на император Константин Велики, това са Урбикий и Салустий. Те са реални лица, живели през IV в., а не измислени персонажи.

 

Реално, сведението на автора, свързващ Константин Велики с имащите български имена Плиска и Преслав, се потвърждава и от друго място. В работата си “За управлението на Империята” Йоан Лидийски споменава нещо много интересно. Той казва, че когато Константин Велики напуснал Рим (началото на IV век бел. авт.), по императорско решение, онези сили, които пазели Истър (Дунава бел.авт.) се пръснали по долна Азия, а държавата изгубила за хазната си Мизия и Скития  (ГИБИ, т. II, c.99).

 

Ако някой император може да се нарече мъдър и разсъдлив, това е Константин Велики. Той реформира и стабилизира Римската Империя, премахва заплахата от нахлуващите германски племена, въвежда златния солид, спира гоненията над християните. Такъв човек не би направил необмислени неща.

Защо обаче Константин I оставя северната граница незащитена, а и позволява на Мизия и Скития (Добруджа бел. авт.) да не плащат данъци? Какво може да е накарало способният император да стори това?

 

Има съвсем логично обяснение, което е в пълна хармония със сведенията за финансирането на строежите на Плиска и Преслав, а и за появата на алтернативното име на Мизия – България, но данните не са популярни, защото показват грешките на казионните учени. 

През 80-те години на ХХ в. Георги Сотиров убедително доказа, че император Константин I е от тракийски, по-точно мизийски произход. У нас работата на способния учен бива дълго време игнорирана, но понастоящем съвестни хора са се погрижили тя да стане достъпна. Приложеният линк води към превод на творбата на Сотиров на български.

 https://www.otizvora.com/2005/08/6970/

 

Известно е, че Константин Велики воюва с хората обитаващи земите на север от Дунава, но също така и, че този владетел приема около 300 000 сармати и сключва мир с племената на север от Дунава (Anon.Vales. VI.32). Важна подробност в случая е това, че Прокопий Цезарийски определя сарматите като част от семейството на гетите (B.G. III.ii.2-3),  а гетите са определени от Херодот като най-храбрите траки (Her. IV. 93).

 

Страбон от своя страна обяснява, че гетите, подобно на своите родини на мизите, обитават земите на север и на юг от Дунава и говорят същият език както и останалите траки. Същият автор добавя и това, че по времето на консул Елий Катон, на юг от Дунава са пресeлени 50 000 гети, които вече се наричат мизи (Strab. VII.3.2, VII.3.10).

 

Тук е мястото да се уточни, че в продължение на около 1100 години мизите, от чиито среди произлиза император Константин Велики биват отъждествявани с българите, а Мизия с България.

 

Запознати с тази информация ние разбираме, че действията на имащия тракийски произход император са напълно логични. След сключване на договор със своите сънародници обитаващи северните и южни брегове на долния Дунав, Константин I  изтегля легионите попълнени с римяни, германи, арменци, иберици, келти и др., и позволява на тракийските жители на провинция Мизия да я управляват сами. 

За да имат достатъчно средства, императорът оставя приходите от данъци в ръцете на хората, на които той дава известна автономия. Те както споменава Йордан биват наречени федерати, т.е. съюзници, и му предоставят армия от 40 000 души (De Origine Actibusque Getarum, 111-112).

 

След получаването на такава голяма армия, чиято цел според Йордан е да се бори с враговете на императора, като знак на доверие, а и благодарност, Константин Велики отпуска средства за изграждането и укрепването на няколко мизийски селища, а именно Плиска и Преслав.

 

Прочее, сведенията от археологията потвърждават, че началните градежи на носещите български имена Плиска и Преслав са започнали през IV век, когато Мизия (областта в която са Плиска и Преслав) е наречена България.

 

Макар да е привърженик на теорията за тюрския произход на старите българи, проф. Ваклинов признава, че строителството с едри каменни квадри има известна стара традиция в Малка Скития (Мизия) датираща от края на римската епоха – IV век (Формиране на Старобългарската Култура, 1977, с.92). 

Не само квадрите, но също така розовия хоросан, смесения градеж (opus mixtum), вида тухли, характера на отбранителните съоръжения на Плиска и Преслав са типични за архитектурата на късната римска епоха. По този въпрос пише археологът Атанас Милчев, чийто труд, макар да е аргументиран перфектно, не се приема от колегите му, следващи сляпо теорията за азиатските корени на Аспаруховите българи.

 

Освен историческите извори и данните от археологията, ние разполагаме и със сведения от областта на ономастиката, които ни позволяват да приемем, че българи са населявали земите на юг от Дунава още по времето на Античността. Имената на намиращите се в Мизия селища Водас, Залдапа, Карсо, Кисти диза, могат лесно да бъдат обяснени със стблг. вода, златъ, вапа, краса, чистъ, зидъ.

 

Ясно е, че още по време на Античността, една част от дедите ни са обитавали земите на юг от Дунава и в определени периоди тези наши предци са се радвали на известна автономия (поне по времето на Константин Велики и Виталиан). Ясно е и, че името българи принадлежи на траките от групата на мизите. 

Дали обаче IV в. може да се приеме за началото на българската държавност?

 

Ако считаме за достоверни сведенията от “Именника” (на българските владетели), трябва да приемем, че началото на българската държавност е положено през II век. Все пак, в създадения през Средновековието документ, се твърди, че петстотин и петнадесет години преди княз Аспарух (т.е. някъде през 165-170-та година), дедите ни са имали свое княжество от другата страна на Дунава: “сии ҃е кнѧзь дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаia лѣтъ. ҃ф.҃еі...“ (т.е. на север от Дунава бел. авт.).

 

Тази територия по време на Античността е обитавана от древнобалканските народи гети, мизи, беси, карпи, костобоки, сармати и др., като най-многобройни са гетите, познати на и като даки. Римляните считат живеещите в този регион траки за голяма опасност и по сведения на Страбон още Цезар е имал намерение да организира военна кампания. До война се стига доста по-късно – по времето на император Домициан. Той обаче не успява да покори северните траки и дори е задължен да им плаща известна сума.

 

                                           Дакийски конници, изобр. по Бартоли

Промяна идва по времето на император Траян, който през 105 г., в последствие на два похода успява да победи цар Декебал, да заграби съкровищницата му и да установи контрол над голяма част от владенията на тракийския владетел. Въпреки смъртта на Декебал, а и загубата на злато, сребро, хора и добитък, северните траки не са заличени от историята. 

В гъстите гори и стръмни хълмове на Карпатите, а и в блатата на Гетската пустиня (Северна Добруджа), римляните нито могат да използват своята традиционна тактика, нито пък бойните си машини. Теренът предразполага към битка на човек срещу човек, а тук нашите предци са по-силни. Знаейки това римляните така и не предприемат сериозни кампании на север и на изток от завоюваните от император Траян територии.

 

Докато до 105 г., господстващата група в държавата на Декебал са гетите, след неговата смърт и ликвидирането на гетската благородническа прослойка, идва ред на мизите да поемат водачеството над северните траки в свои ръце. През втората половина на II век, по-точно 170-та година, под водачеството на костобоките, които според мен се явяват едно от мизийските племена, се стига до възраждане на държавата на северните траки, възраждане започнало с мащабно антиримско въстание.

 

Бунтовниците траки, наречени от Павзаний разбойнически тълпи, не просто преминават Дунава и помитат всички римски войски по пътя си, но стигат даже до сърцето на Гърция – Термопилите.

 

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%BA%D0%B8#/media/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:011_Die_Tongefasse_der_Lipnica-Kultur(Gruppe)_im_Raum_zwischen_Dniester_und_Moldau_in_der_Zeit_vom_1_Jh._v._Chr._bis_zum_5._Jahrhundert,_Kostoboken_(dakischen_Volksstamme).JPG

Керамиката на костобоките е от същия тип, както и тази от по-късните култури Черняково и Сънтана – Муреш, като същата керамика се среща и в Плиска, което е напълно в реда на нещата.

Времето на избухването на въстанието е от интерес за нас защото съвпада с нулевата година от “Именника” – 170 г., а това едва ли е случайност. Не е случайност и факта, че дедите ни носят титлата княз, а държавата си наричат княжество. Мизите, наречени още българи, макар да са най-близки роднини на гетите, все пак са отделна група, която се управлява от друга династия. В такъв случай титлата княз е употребена съвсем справедливо.

 

Следвайки фактите, от които повечето историци бягат като дявол от тамян, трябва да кажем, че за сигурно начало на българската държавност може да се приеме II в., по-точно 170 г. – времето на голямото антиримско въстание. През IV в. дедите ни, които са под римска власт успяват да получат известна автономия от своя сънародник на римски престол – Константин Велики. Тогава са започнати строежите на Плиска и Преслав, а и тогава е построен мост над Дунава, за да могат намиращите се под Константинова опека българи да търгуват лесно със своите съседи обитаващи земи на север от голямата река.

 

По-късно правата на предците ни обитаващи Тракия биват ограничени от император Анастасий и това води до бунта на предвождащият българи Виталиан в началото на VI в. Около век и половина по-късно, в края на VII в. свободните траки успяват да прогонят римляните византийците от земите ни и да присъединят голяма част от територията на юг от Дунава към Българското Княжество съществуващо още през II в. Така става ясно, че 681 г. е само годината на разширението, обединението на българските земи, а за официална година трябва да се приеме 170 г.

 

Разбира се можем да се върнем още по-назад във времето – VI в. преди Христа, колкото и странно да звучи това. Нека не забравяме, че редица стари автори отъждествяват дедите ни със скитите и хуните. Скитите са наречени тракийски народ от Стефан Византийски, а тяхното присъствие в Добруджа предхожда идването на римляните с дълги векове.

 

Хуните от своя страна, са наречени от познаващият ги добре Прокопий масагети. Самите масагети Херодот причислява към скитите, а Йордан счита масагетите за част от семейството на гетите. Това е важна, но често пропускана подробност в съчиненията на историците.

Йордан твърди, че след войната с Кир Велики (550 - 530 г. пр. Хр.) масагетите на царица Томира се установяват в Малка Скития (Добруджа бел.авт.) и там основават град Томи (De Origine Actibusque Getarum 62). Точно в същия регион, недалеч от Томи Йордан локализира Sedes Bulgarorum – селищата на българите, станали известни с несправедливостите, които римляните извършват срещу тях (De Origine Actibusque Getarum 62).

 

Примемем ли, че под несправедливости Йордан има предвид действията на император Анастасий, а и другите владетели на империята, които не са се съобразили с волята на произлизащият от средите на мизите Константин Велики, то излиза, че началото на българската държавност на Балканите може да се положи дори преди основаването на Римската Република – VI век преди Христа.

 

Дългата традиция на държавност показва защо въпреки няколко чужди владичества, българите съумяват не просто да оцелеят, но дори да се освободят и да възродят до голяма степен старата си мощ и величие. Дългата традиция на държавност обяснява защо от средите на потиснатите през XIX в. българи се раждат генерали с невероятен талант – хора доказали на света, че народът, с който започна историята все още има огромен потенциал.

 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ! 

https://www.youtube.com/watch?v=S2iPayFrA48

 

 

 

ФАЛШИФИЦИРАНИТЕ КАРТИ И ЛЕТОПИСИ, ИЛИ ЗАЛИЧАВАНЕТО НА ГЕТИТЕ ОТ ИСТОРИЯТА

Ако искаме да обясним добре дадено събитие, освен точните и подробни данни, е хубаво да има и онагледяване. Неслучайно възниква поговорката: “Bидяното един път въздейства по-силно от казаното десет пъти”. Картите са едно прекрасно средство за поднасяне на информация, но само в случай, че съставителите са действали честно, придължали са се към реалността и не си позволили да изкривяват нещата в полза на един или в ущърб на друг. Не се ли действа съвестно, то онагледяването вместо да помогне за разбирането на истината, ще допринесе до нещо съвсем различно – налагане на заблуди.

В епохата, в която западноевропейците започват да пишат (и съчиняват) историята си: XVII – XVIII век, за направа на карти отразяващи миналото се разчита предимно на творбите на хроникьори описали владенията на старите народи. Ако създадените по време на Античността творби бяха използвани съвестно, то ние биxме получили вярна картина на реалността.

В много случаи обаче определени велики сили, стремейки се да наклонят везните в своя полза, за да задравята властта си над определени хора, са оказвали влияние на картографите и така са създадени немалко карти, които нямат нищо общо с истината.

Освен мизите наречени още българи, има и друг тракийски народ с ключова роля в нашата история – това са гетите (познати и като даки), чийто духовен водач е добре известният Залмоксис. Най-рано името на тези наши предци е споменато от Херодот. Той пише за тяхната възхитителна храброст, но дава информация само за владенията им на юг от Дунава- Her.IV.93. По-точен е Страбон, чийто сведения по една или друга причина не са използвани адекватно.

При описанието на земите на гетите, живелият по време на император Октавиан Август автор, започва със западните владения на тези северни траки. За много от нас ще е пълна изненада да разберат, че по време на Античността земите на дедите ни са се простирали почти до изворите на река Дунав (територията на Швацвалд, Западна Германия бел.авт.), но Страбон е пределно ясен:

“Колкото до южната част на Германия отвъд Албис, то районът непоследствено до тази река се обитава от свевите. Непосредствено до тях е земята на гетите. Тя, макар и да е тясна в началото, като се изпъва по течението на Истър на южната му страна и на отсрещната покрай планинската част на Херкинския лес (защото земята на гетите обхваща и тази част от планините) след това се уширява на север чак до тирегетите. ” Страб.7.3.1

https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk7c3/

Създателят на “География” дава сведения и за източната граница на гетите, уточнявайки, че тя опира до река Тирас (река Днестър, Украйна бел.авт.): “В пространството до Понтийското море между Истър и Тирас160, се намира Гетската пустиня, изцяло равнинна и безводна, в която Дарий, синът на Хистасп се озовал161, когато преминал Истър.”- Страб. 7.3.14

https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk7c3/

Реално гетите населяват земи и на изток от Днестър. Знаем за това благодарение на епиграфски паметници от древния град Олбия (Източна Украйна бел.авт.). Кирил Влахов предава сведения на Димитър Дечев и Макс Фасмер, подложили на анализ регистрираното в град Олбия тракийско име Гетомиз/Γετομυσης. За разлика от своите колеги проф. Влахов е убеден в това, че личното име е композит съставен от племенните названия гети и мизи – Тракийски лични имена, Фонетико-морфологични проучвания, 1976 г., с. 57-58. Това означава, че на територията на спомената по-късно Стара Велика България са живели гети и мизи, които явно са говорили един и същ език и са имали една и съща култура, иначе не биха се смесили и образували нова група.

До тук може да се каже, че в далечното минало европейските владения на гетите са се простирали на огромна територия: от Западна Германия – там където са изворите на Дунава, до Източна Украйна – в околностите на град Олбия. Докъде са стигали владенията на гетите на север, можем да разберем благодарение на сведенията на Клавдий Птолемей и др. автори.

Птолемей споменава в работите си за разположеното на север от Карпатите селище Σεττίδαυα/Сети-дава, за чието име Вихелм Томашек предлага тълкуване със: “slav. setĭ ‘finis, extremitas’ (сетьно-последно, накрая стблг. бел.авт.) –Tom.II.2.79. Този град на гетите се намира недалеч от изворите на река Висла (в Полша) и навярно се явява гранично място, като тази особеност става причина за името Σεττίδαυα/Сети-дава-последно,крайно селище.

До този момент става ясно, че владенията на гетите се простират от Шварцвалд, Западна Германия до Олбия, Украйна и дори Крим. На север пък гетските земи опират до изворите на Висла и Варта. Прочее, името на Варта е тракийско. Проф. Хайнрих Кунстман го сравнява с имената на течащата в България река Арда и локализираната във Витиния река Артанес, давайки тълкуване със врьтѣти-въртя.

Дали пък територията на гетите няма да се простирали още по-далеч на север от изворите на Висла и Варта? За това няма директни свидетелства на стари автори, но тук на помощ може да се притече археологията. Артефактите от така наречената Лужишка култура имат прототип на Балканите, а това показва ясно, че създателите на въпросната култура спадат към северните траки, чиито най-видни представители са гетите.  Това впрочем се доказва и от артефакти принадлежащи на други територия – тази на Южна Дания. Става дума за сребърния котел от Гундеструп, за който се смята, че е изработен от тракийски майстори.

Типичните за траките криви ножове намерени на територията на така наречената Лужишка култура – изобр. Noże żelazne z okresu halsztackiego w kulturze łużyckiej -Tzawisko 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/1/1a/Kultura_%C5%82u%C5%BCycka%2C_lusatian_culture_20.JPG/1024px-Kultura_%C5%82u%C5%BCycka%2C_lusatian_culture_20.JPG

Типична за Лужишката култура керамика и др. артефакти – изобр.Prehistoric Times of Bohemia, Moravia and Slovakia, National Museum in Prague -Kozuch -   Self-photographed

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/2/22/Prehistoric_Times_of_Bohemia%2C_Moravia_and_Slovakia_-_NM_Prague_101.JPG

Сребърният котел от Гундеструп – изобр. Malene Thyssen,  http://commons.wikimedia.org/wiki/User:Malene

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/6/68/Gundestrupkarret2.jpg/800px-Gundestrupkarret2.jpg

Разбира се един артефакт не е абсолютно доказателство за присъствие на северни траки в Дания. Има и други важни неща, като например въвеждането на кремацията като погребален обред, да не забравяме и издигането на надгробна могила. Докато на Балканите трупоизгарянето е познато още от Неолита, то в Дания за поява можем да говорим едва през Бронзовата епоха, заедно с появата и на могилите.

Знаейки тези подробности, спокойно можем да изтеглим северните владения на гетите до Балтийско и Северно море, като за това има и други доказателства. Според Плиний Стари Северно Море носи името Mori Marusa, като значението море на мраза, замръзнало море -“congelatum”-Plin.IV.95. По мои сведения Георги Сотиров първи обърна внимание на това, че на езика на дедите ни Mori Marusa означава море на мраза – от *мориѥ мраза, т.е. замръзнало, или с други думи – това название на Северно море е дадено от предците ни.

Отново Плиний разказва, че във въпросното море (миещото бреговете на Скандинавия Море на мраза бел.авт.) съществува огромен остров носещ името Балкиа/Balcia- Plin.IV.95. Това название също е тракийско. За тракийски град с име Балкиа/Βαλκεία пише Стефан Византийски, локализирайки селището в близост до Пропонтида (Мраморно море бел.авт.).

Eлементът Бал/Βαλ- присъства във фригийската титла βαλην-цар, княз, владетел, а и в името на царя на северните траки Декебал/Δεκέβαλος. При анализа на това име, въпросната частица -βαλος бива тълкувана със стблг. болии-по-голям -[x] c.222. Древната форма на стблг. болии-по-голям е *balii, съответстваща на арийската bala-сила, balin-силен, гр. βελτίων-по-добър, лат. valeo-силен съм и сев.фриз. pal-крепък, здрав.

Излиза, че не само името Mori Marusa, но и Balcia са дадени от траки, а това означава, че старите балканци заселили се в Северна Европа са били много на брой, иначе не биха могли да оставят свои топоними и хидроними. Поради това, че намереният в Дания Гундеструпски котел показва белези на гетското коваческо изкуство, то най-добър кандидат за траките в Северна Европа се явават гетите.

Използвайки сведенията на старите автори, данните от археологията и тези от ономастиката, можем да заключим, че в дълбока древност гетите са обитавали огромна територия. Тя е започвала при изворите на Дунава като тясна ивица, която се е разширявала в посока изток и север. Владенията на гетите са се простирали до Балтийско и Северно море, а пък на юг са опирали до Черно море.

Карта на реалните земи на гетите (обозначени с червена пунктирана линия), базирана на работа на Cristiano64 -  The roman world in 50 BC, after Caesar's Gallia conquest.

https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D1%8F

Некоректна по мое мнение карта на гетските територии - земите, в които гетите са споменавани най-често в историческите извори според редактор на Wikipedia  KDS4444
 https://en.wikipedia.org/wiki/File:Getae_Region.svg

Пълните със сила и енергия гети, смятани за народа, от който произлиза бога на войната Марс (Арес) стават толкова силни по времето на Гай Юлий Цезар, че той вижда в тях реална заплаха за Рим и планира военна кампания срещу тях. Следват събития на възход и падение, но гетите притежават уникалната способност да се издигат от пепелищата и да станат за пореден път силен народ. По времето на Прокопий Цезарийски те са фактор на Балканите, но и на Апенинския полуостров, където карат римляните да треперят. Точно поради това възниква термина Γετικόν ούδέν - гетска заплаха, гетска опасност.

Част от гетите се заселват в Испания, където основават така нареченото Визиготско Царство. Там те издигат църкви използвайки същите строителни методи, които са типични за Плиска и Преслав.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/2/24/SanPedroNave1.jpg

 José Luis Filpo Cabana - Trabajo propio- Iglesia del Monasterio del Trampal. Visigodo. 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/e/e4/Santa_Luc%C3%ADa_de_El_Trampal.jpg/800px-Santa_Luc%C3%ADa_de_El_Trampal.jpg

Имайки предвид огромната територия обитавана от гетите, а и уменията им да воюват, е трудно даже да си помислим, че тези наши предци са изпарили безследно. Според повечето историци обаче, способният и силен тракийски народ изчезва от историята и на негово място се появават “германските” готи.

За тях се смята, че са дошли от Скандинавия, но нито на територията на Румъния, нито на тaзи на Украйна или пък България са намирани артефакти от скандинавски произход, от периода на идването на  “германските” готи. Също така не се наблюдава поява на нов тип жилища типични за германските народи от Скандинавия, няма поява на нови стопански методи, но най-важното е, че няма поява на германски топоними и хидроними. На всичко отгоре, по римските паметници от III в.“германските” готи са изобразени като старите гети.

“Германски” готи от III в., вижда се ясно, че това са траките гети – изобр. базирано на Лудовизския саркофаг - “Grande Ludovisi” sarcophagus, with battle scene between Roman soldiers and Germans - Jastrow (2006) https://en.wikipedia.org/wiki/Ludovisi_Battle_sarcophagus#/media/File:Grande_Ludovisi_Altemps_Inv8574.jpg

Гетска керамика от II в.пр. Христа -I сл. Христа – V. Sîrbiu

http://arheologie.ulbsibiu.ro/publicatii/bibliotheca/acta%20V%20special%20number/915dacian_clip_image018.jpg

Гетска керамика от II в.пр. Христа -I сл. Христа– V. Sîrbiu

http://arheologie.ulbsibiu.ro/publicatii/bibliotheca/acta%20V%20special%20number/915dacian_clip_image022.jpg

Тази керамика присъства разбира се в Плиска и Преслав, но това не пречи на някои изследователи да обявят еквивалентите ѝ от Черняхово и Сънтана –Муреш за германска готска керамика.

И ето как гетите са изтрити от историята:

1.Външният им вид е определен за типичен за този на германските народи, за които се твърди, че са се заселили в земите на гетите, а това реално е нелепа лъжа.

2.Керамиката на гетите е определена за германска, като се премълчава, че прототипа на съдовете от  Черняхово и Сънтана –Муреш не е от Северна Европа, а от земите на Югозападна Румъния, а и Северна България.

3.Премълчава се и това, че строителните методи ползвани от “германските” готи в Испания са напълно непознати на германските народи, но за сметка на това са ползвани от строителите на Плиска и Преслав.

4.Игнорира се факта, че по време на Античността и ранното Средновековие на Балканите няма топоними и хидроними съдържащи думи от набеденият за библията на Вулфила “Codex Argenteus”.

5.Премълчано е гетското влияние в Северна Европа, като за сметка на това се съчиняват небивалици за идване на германи оттам и за установяването им на Балканите.

6.Игнорира се факта, че през Средновековието, по времето на цар Борил (1207-1218), за сърбите, готи е синоним на българи. Подробности за това дава писателката Юлия Хаджи Димитрова, цитирайки сръбски средновековни документи: “Jедан отметник от истого племена, Гота, звано и бугарског, по имени Стрез...“ – един отстъпник от същото готско племе, наречено и българско, на име Стрез.

За това, че на готи и българи се гледа като на едни и същи хора е споменал по-късно и Григорий Цамблак. Ценното свидетелство е отбелязано в работата на Юлия Хаджи Димитрова: “Еще же и ω ωнонь поль рѣкы Доунава живоущих готөь немалоу помощ съпризвавь, гредѣше пωдωбно мороу влъноущюу се...“ – Та събра и от онези готи, които живеят от другата страна на Дунава, не малко помощ и тръгна на война като развълнувано море.

Нека не забравяме и свидетелството на Отец Пасий: “Тъй писали за цар Уалент в неговите деяния: “Обезумя цар Уалент и пусна готите, преминаха Дунава и се заселиха в Тракия. После беше победен и изгорен от тях.” Тук е явно, че българите по онова време се наричали готи и конен народ... “.

Тук държа да уточня нещо от голяма важност. Следящите блога ми знаят, че аз многократно съм споделял твърдението, че името българи произлиза от средите на тракийския народ мизи. В такъв случай за някой може да е объркващо, че един път отъждествявам старите българи с мизите, а друг път с гетите. Реално няма нищо странно, но за жалост историците ни не са се постарали да обяснят важни моменти от нашата история и вместо това са спомогнали за налагането на заблуди.

Мизите и гетите са не просто съседи, те са и хора от един произход – говорят един език, имат една и съща култура и бит и поради това се смесват лесно. Думите на Страбон са от ясни по-ясни:  “ Защото дори по наше време Елий Катон143 пресели от земята оттатък Истър в Тракия144 петдесет хиляди души от гетите, племе със същия език като траките145. И те сега живеят там в Тракия и се наричат мизи…”

https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk7c3/

Въпросните преселени от римляните на юг от Дунава гети си остават в Мизия и получават името мизи. За тях няколко века по-късно роденият в Кападокия Урфил (Вулфила)  ще създаде превод на библията. Още по-късно ще ги спомене Йордан наричайки ги огромен народ: “Erant si quidem et alii Gothi, qui dicuntur minores, populus inmensus, cum suo pontifice ipsoque primate Vulfila, qui eis dicitur et litteras instituisse. Hodieque sunt in Moesia regionem incolentes Nicopolitanam ad pedes Emimonti gens multa, sed paupera.” – De Origine actibusque Getarum, 267. https://www.thelatinlibrary.com/iordanes1.html#LI

В работата си “Гети и Готи I” проф. Асен Чилингиров даде изключително ценно свидетелство на стар автор, според когото гетите са мизи, т.е. касае се не за два различни народа, а за све групи от една и съща общност: „Getae sunt Mysi, quos Sallustius a Lucullo dicit esse superatos“ (Serv. ad Verg. Aen. 7, 604) - цитирано според Д. Дечев, пое. съч., с. 104.” - Готи и гети I. Изследвания по история на културата, c.93, бел.13.

http://macedonia.kroraina.com/tschilingirov/gg1/gg1_1.htm

Именно фактът, че за обитавалите Мизия гети Урфил (Вулфила) прави превод на библията, кара д-р Ганчо Ценов да каже, че Урфил (Вулфила) е превел Светото писание за българи. Ценов смята мизите, гетите, а и останалите стари балканци за наши предци с пълно право.

Както англичаните са потомци на старите англи и сакси, а не само на англите, така и ние сме потомци на гетите, мизите, а и останалите траки обитавали земи на юг от Дунава. В дълбока древност, поради многолюдието си северните траки са започнали да се разделят на различни групи. Една е получила името гети, друга и станала позната под името мизи, но освен различните наименования, всичко останало е било идентично: eзик, култура, бит.

Това обяснява защо в ранносредновековна България се наблюдава хомогенност на топоними и хидроними, а също така и на материалната култура: домашна керамика, земеделски уреди, стопански методи.

Гетите напуснали Балканите и установили се на Апенините, Южна Франция и Иберийския полуостров са унищожени от римляни, германи и нахлулите в началото на VIII в. араби. Гетите останали на Балканите бяха “унищожени” от историците, които премълчаха планини от информация само и само да се запази статуквото, само и само да продължи колкото може по-дълго заблудата, според която българите са потомци на “три различни народа”: романизирано тракийско малцинство, дошли от север бледи блатни жители и домъкнали се от Азия номади.

Ощетена бе не само истината, ощетени сме и ние като народ, защото постиженията на предците ни биват потулени, а и приписани на други хора. Дано съвестта на историците и археолозите скоро да проговори и разкаяли се за своите деяния в миналото, нашите специалисти да се решат да кажат истината и с това да възстановят справедливостта.

Използвана литература

1.А.Чилингиров, Готи и Гети, Изследвания I, Ziezi ex quo Vulgares, София, 2005

2.А.Чилингиров, Готи и Гети в Историческите Извори, Булга Медия, София, 2017

3.Ю.Хаджи Димитрова, “Gothi qui et Getae” - “Готи сиреч Гети”, Перпериком, София, 2012;

4.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;

Извори от интернет:

Страбон, География, прев. В.Л.Русинов

https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk7c3/

J.Nikiu, Chronicle, transl. R. Pearse

 http://www.tertullian.org/fathers/nikiu2_chronicle.htm

V.Sîrbu, Dacian settement and necropolises in Southwestern Romania (2nd c.B.C.-1st c.A.D).

http://arheologie.ulbsibiu.ro/publicatii/bibliotheca/acta%20V%20special%20number/915dacian.htm

Асен Чилингиров  Готи и гети I. Изследвания по история на културата

http://macedonia.kroraina.com/tschilingirov/gg1/gg1_1.htm