ДОБРИТЕ БЪЛГАРИ - ИСТИНСКИ ИСТОРИИ, КОИТО ВДЪХНОВЯВАТ

Преди повече от век Алеко Константинов създава книга, чийто герой става известeн из цяла България. Става дума за прословутия Бай Ганьо – въплъщение на цяла плеяда отрицателни качества. Въпреки че в дълбоко в сърцето си не е никак лош, в различни ситуации, на различни места героят на Алеко демонстрира ужасяваща простащина, тарикатщина, използвачество, а и лукавост, граничеща с мошеничество.

Безпардонен и безскрупулен, Бай Ганьо не цепи басма на никого – нито на сънародници, нито на чужденци. Използвач, постоянно подозиращ другите да не го измамят, стиснат, но и имащ истински талант да създаде комична ситуация, Алековият герой се превръща в еталон на неповлияния от западноевропейската култура българин.

В началото, когато за пръв път се запознах със сатиричните фейлетони, аз се смях с глас. Смях се и години по-късно, когато отново разгръщах прелистваните вече страници. След време обаче смехът ми секна, а неговото място бе заето от разочарование и дълбоко огорчение. Вече бях зрял човек, но, което е по-важно –  бях видял голяма част от света. Алеко вече не бе моят единствен осведомител за културната Западна Европа и простия българин. Аз съумях със собствени очи да видя кой какъв е. Имах възможност да пътувам по три континента и да опозная не само народите, с които Бай Ганьо влиза в съприкосновение, но и много други хора, като по този начин изградих една солидна база за сравнение. Все пак нищо не може да замести личния житейски опит.

Признавам, че навсякъде където бях, срещнах добри, културни и почтени хора. Навсякъде винаги се намираше някой, който да ме впечатли със своите качества, но видях и друго – нещо, което Алеко бе премълчал и не бе споделил изобщо в работата си.

Нашият интелектуалец със сигурност е срещал уригващ се и понамирисващ хер Гюнтер, срещал е и занимаващ се със съмнителни далавери мосю Франсоа или  притесняващ жените и младите момичета сеньор Джовани.

По една или друга причина представителите на простотията и други отрицателни качества при западноевропейците не биват споменати от Алеко изобщо. А ги е имало, защото ги има и днес. Нито тарикатщината, или пък сметкаджийството, използвачеството, грубите маниери, похотливостта и т.н. са патент на българина. Те се срещат навсякъде, но никъде няма човек като нашия писател, който да реши да подложи по такъв начин на присмех отрицателните качества на народа си, концентрирани в особата на един герой. Всички западноевропейски народи познават добре сатирата, но я ползват предимно при осмиване на политически противници или  на чужденци.

Не зная какви са били мотивите на Алеко Константинов, не зная защо вместо да потърси положителните качества на българите от своето време и да ги вплете в образа на един герой, нашият интелектуалец предпочита да се съсредоточи над лошото и отрицателното при българите, които току-що са извоювали своето Съединение. А преди това народът ни е подложен на един от най-страшните геноциди в историята. Пет века неописуеми жестокости, убийства, постоянен тормоз и сякаш това не е достатъчно – през това черно половин хилядолетие най-умните, най-способните и най-красивите са били отвличани и са заставяни да служат на потисниците. И забележете – тази страшна политика на заличаване на народа ни не успява напълно. В края на XIX в. при нас се срещат забележително умни и способни хора, благородници, на които мнозина западноевропейци могат да завидят, но Алеко отказва да ги види. Или не успява да ги види?

Облечен като западноевропеец и навярно считащ се за такъв, създателят на Бай Ганьо, вероятно неосъзнаващ последствията от делото си, приготвя бокал с отрова за току-що придобилия свобода български народ, който още не се е освестил напълно от преживените ужаси. И то ужаси станали възможни не без помощта на определени сили от Западна Европа, които предпочитат да защитят финансовите си интереси в лицето на Османската Империя, отколкото да видят един почти унищожен народ свободен.

Вместо да напише нещо за героите, дали живота си за свободата на България, вместо да постави на пиедестал примера и подвига на почтените хора, живели в страшните времена, навярно без да осъзнава, Алеко се опитва да заличи българския дух, да смачка силата на хората, вменявайки им комплекс за малоценност.

Не изпитвам неприязън към създателя на Бай Ганьо. Все пак аз не зная какви са били мотивите му, а те може да са били добри. Вземането на подбив на простака, тариката, сметкаджията и похотливия страхливец може да е било с цел да се каже: „Не бъди такъв!“ В такъв случай обаче Алеко би трябвало подробно да обясни, че и из старата Европа се срещат хора подобни на неговия герой, а дори и по-крайни, по-лоши. Българският писател е осъзнавал ако не напълно, то поне донякъде, че Бай Ганьо е продукт на обстоятелствата. Осъзнавал го е, защото в последния от фейлетоните си дава доста добра характеристика на своя герой:

“Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив – главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвизи е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животинската си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила.”

Тази характеристика е забележително добра, но тя е представена едва в края на произведението. Читателят запомня това, което прочита най-често, а не това, което е предназначено като поука и е поставено в края. Просто такава е същността на нашето съзнание и волю-неволю, дори с най-добри намерения Алеко не само не постига целта си, но дори спомага за появата на цяла прослойка, притежаваща качествата на неговия герой.

 

 

Самоиронията, подигравката със себе си може да си позволи само представител на богато, свободно и необременено общество.

 През 1885г., когато излиза работата на Алеко Константинов, изтерзаният българин е зинал широко да поеме глътка въздух, но тази възможност не му е дадена. Великите сили заменят османския хомот с друг, който макар привидно да е различен, пак довежда до беди при народа ни, генерирайки  разделение между различни групи хора. Такова общество се нуждае от лечение, от добри думи, от добри примери, които да следва. Болният се оправя с грижи, не с камшик.

 

 

Днес, около 135  години след излизането на Бай Ганьо, народът ни се намира в почти същото положение и за жалост в почти същата демография като тогава – около 6 000 000 души. Днес също сме разделени и пак не по своя воля, а по решението на различни велики сили, които следват своите интереси. 

Точно това ме накара да създам малък труд, с който да се опитам да направя това, което Алеко не успява да стори. Със своя труд искам да представя работа, в която, описвайки истински случки, да покажа доброто лице на българина, този българин, който има златно сърце, работливи ръце, но е твърде почтен и скромен, за да привлече върху себе си вниманието, а и похвалата, която заслужава.

Заглавието Добрите Българи не е случайно. В работата си съм отразил истински истории, разкази за постъпките на наши сънародници в различни държави. Някои случки са ми разказани, на други случки съм директен свидетел. Описаните в труда ми българи ме възхитиха до такава степен, че в някои случаи не съм се сдържал и съм прегръщал сънародниците си с просълзени очи. Причината за това бе не само, че са българи, спомогнали името на страната ни да бъде употребено позитивно, но и защото ми върнаха вярата в доброто. Тези безименни, скромни, тихи, но същевременно силни българи са примерът, който трябва да следваме, ако искаме да се измъкнем от блатото на бездуховното.

Не зная дали здравето ми ще позволи да публикувам цяла книга с разкази за добрите българи. На този момент съм натоварен с ред други неща, а пък съм от хората, които като започнат нещо се стараят да го доведат до край. Важността на проектите ми е голяма, но и описанието на делата на добрите българи не може да се пренебрегне. Това ме накара да търся компромисен вариант. От време на време ще публикувам в блога си отделни глави и дори да не успея да издам книга, която е пълен антипод на Алековия Бай Ганьо, все пак, част от разказите ще достигнат до читателите ми. Героите са заслужили това. А пък ако Бог е решил – след време ще се появи и цяла книга.

 

 

Сега представям едно кратко разказче, което ще поставя в началото на книгата, ако разбира се ми достигнат силите да я довърша и публикувам.

 

 

 

 

                    СКЪПИТЕ ДЪРВА – ГЛАВА ПЪРВА

 

 

 

Срещнах нашия сънародник на летището във Виена. И той като мен чакаше прехвърляне за София. Дрехите му бяха простички, купени в България, но спретнати и чисти. Обувките бяха лъснати до блясък, на момчето просто му личеше, че допреди 5 – 6 години е бил в армията и там е придобил полезни навици. Неимоверно широките плещи и ръцете, приличащи на мечи лапи, бяха в странна комбинация с едно красиво, приветливо, почти по детски ведро лице. От очите му бликаше доброта, естествена доброта, нямаща нищо общо със заучените изкуствени усмивки на политиците.  

Без да се колебая, го поздравих на български и го попитах:

– И Вие сте за София, нали? 

Той кимна утвърдително и каза:
– Да, за София, а после за Балкана. Дано  няма закъснения, че много път ме чака после.

            Реших, че момчето е решило  да се разтуши из някой планински курорт и му пожелах приятно прекарване из нашата неповторима природа. Той се засмя тихо, поклати глава, после ме погледна съвсем сериозно и каза:

– По работа съм, не е за удоволствие, макар че това, което възнамерявам да направя, със сигурност ще ми докара голямо удоволствие.

Заинтригуван каква работа има един имигрант като мен в планината, аз запитах събеседника си дали ще отваря някакъв собствен бизнес. Все пак с туризъм, събиране и продажба на билки могат да се изкарат хубави пари. Момчето отново се засмя, вдигна рамене и обясни:

–       Дърва ще цепя, ще помогна на баба и дядо, после на комшиите им, после на другите комшии, абе, направо на цялата махала. Няма как иначе, защото помогнеш ли на един, трябва да помогнеш и на друг.

След като даде обяснение, младият българин избухна в смях и додаде:

– То при мене е традиция, всяка година го правя и докато мога, ще го правя.

Стана ми интересно, защото видях билетите и втория паспорт на сънародника ми и разбрах, че е тръгнал от Канада. Видя ми се странно човек да потегли от другия край на света единствено и само за да нацепи дърва за печката на дядо си и баба си. Не успях да се сдържа, просто трябваше да го запитам:

–       Не е ли по-евтино да пратите пари, някой може да им нацепи дърва на Вашите баба и дядо или направо да им докара хем нарязани, хем нацепени, може даже под навес да им ги занесе, ако се плати добре. Ще Ви излезе в пъти по-евтино, а така все едно дървата са златни. Все пак отиване и връщане от Канада не е никак евтино, пари са си това, и то сериозни пари.

Момчето заклати глава:

–       Абе може и да се намери някой, но не е напълно сигурно, а със зимата по моя край шега не бива, не оставям нищо на случайността. Пък има и друго, то май е по-важното. Баба и дядо ще ме видят и не само ще ме видят, но също така ще знаят, че се прибирам специално за тях. Имате ли представа какво означава това за тези хора? Това е като кръвопреливане, като зареждане на батерии, като идване на пролет. Стар човек се радва на малко неща, а идването на внуци е най-важното.

Казвайки тези думи, очите му заблестяха по особен начин, някак си замечтано, сякаш се потопи в далечни топли спомени от своето детство. После въздъхна леко, погледна ме и добави:

–       Те са ме отгледали, хубави хора са, слънчеви, макар животът да ги е поочукал здраво. Баща ми е умрял още преди да се родя, а пък майка е болна, за себе си не може да се грижи, те и нея гледат сега. Докато бях ученик ме издържаха, насърчаваха ме да давам всичко от себе си. Казармата я карах близо до родното ми място, тогава ги виждах често, но после като намерих на друго място работа, вече стана проблематично. Още по-късно, като тръгнах да си търся късмета в чужбина, стана още по-трудно да намеря време да ги видя, но в крайна сметка изкарах късмет. Намерих си добре заплатена работа по специалността и вместо да си харча парите в чужда държава, гледам колкото може по-често да се прибирам у нас, за да виждам моите хора. Справят се те, корави са, трудно им е, но не се оплакват. Никога не са ми искали пари и помощ, даже всеки път ми предлагат пари от мизерните си пенсии, но аз не вземам. Сега като ги видя и им нацепя дърва ще сме 14 дни заедно. Аз ги посещавам и пролетта, и лятото, но есента за тях май е най-важна, защото тогава идва приготвянето за зимата. Баба, майка и дядо ми се радват всеки пък като ме видят, но дойде ли време за дървата са най-радостни. Да знаят, че наследникът им е под техния покрив, че като се събудят сутринта, ще го видят и ще закусят заедно, за тях е безценно. Селото е малко и млади хора почти няма. Старите от махалата се събират пред нас на пейката, бъбрят си за миналото, някой ще почерпи я баница, я печена тиква, я варена царевица, а и хубава ракия имат, домашна. Не им е зле, не са самотни, но няма млади хора, а някоя работа само млади хора могат да я вършат. Ето, аз ще помогна, а те като видят, че още ме бива по мъжката работа, ще се зарадват много.

При тези си думи момчето избухна в бурен смях:
– От дядо си го зная, един мъж не може ли да цепи дърва, и друго не може да цепи, и нищо от него не става. Ето за това гледам да си пазя формата, да не ми омекват китките и характерът. Хем ще си остана силен, хем със самочувствие.

 

Останах леко замаян, защото се сетих за моите баба и дядо. Те бяха в голям град, с добри пенсии и добро здраве, но сами. Разговорът със сънародника от летище Виена ме накара да се замисля. Ами и на моите баба и дядо ще е хубаво да знаят, че като се събудят сутрин, и ще видят лицето ми. Бях планирал да ги посетя накратко, но след проведения разговор вече знаех: ще остана при своите хора колкото се може повече. Ще наблюдавам лицата им сутрин и вечер, ще гледам как ми се радват и ще попивам, защото зная, че това няма да е вечно. Странно, как не се бях замислял за това, но ето – едно заприказване със сънародник ме накара да се събудя и да осъзная, че животът е кратък, а времето – безценно и трябва да се споделя с тези, към които ни обичат.

Качихме се в самолета заедно, но местата ни бяха далеч едно от друго и за мое най-голямо съжаление започналият интересно разговор не можа продължи и да се развие. Какво ли още щях да науча от този светъл и добър човек? Много исках да видя момчето на летището още веднъж, да му стисна ръката и да му благодаря, но за мое най-голяма съжаление лутаницата беше голяма. Времето бе лошо и всеки забързано гледаше да си вземе багажа от транспортната лента и да потегли към своя град или село. Мернах събеседника си на излизане от митницата, вървеше уверено към изхода, но точно при вратата се спря, обърна се, сякаш със сигурност знаеше, че ще ме види, усмихна се, махна ми с ръка и потегли по своя път. След няколко часа щеше да е при любимите си хора. А те го чакаха, сигурен съм, че го чакаха с нетърпение и сърцата им тупаха в очакване на човека, който не само щеше да им нацепи дърва за зимата, но и щеше да донесе неописуема радост, светлина, която щеше да ги топли дълго време.

 

 

СВЕТЛИНА НА ХОРИЗОНТА

 Вече съм напълно уверен, че изказването “Преди изгрев е най-тъмно”, отговаря на истината. През дългата ни история небето над народа ни често е било черно. Често реките са обагряни в кръв, а селищата ни поглъщани от пламъци. Нито клади, нито бесилки, нито ятагани и отрова са съумявали да смачкат духа на народа ни. Това се дължи не само на силата на нашите предци, не само на тяхната воля и вяра в бъдещето, но има и нещо друго - нещо, което е много по-важно.

 

Какво е това, което може да те накара да стъпиш в огъня, за да спасиш някого? Какво е това, което те кара съзнателно да дадеш своя живот, за да могат да оцелеят други хора? Не е ли това любовта – истинската, вечната, старата, онази, която Бог ни е дал, за да ни напомня, че сме създадени по Негов образ и подобие? Точно любовта към ближните е това, което осъществява подвизите и чудесата, силата и упорството са второстепенни фактори.

 

Твърде често, с течение на времето, макар да съзряваме и да трупаме опит, забравяме най-важните уроци. Бремето на ежедневието, притесненията за здраве, работа, финанси често ни вкарват в един коловоз, от който измъкването е много трудно. Децата обаче са облагодетелствани. Тяхното съзнание е чисто, неопорочено и поради това те са способни да видят истината и да ценят истинските неща.

 

Благодарен съм на Господ за това, че съм благословен с много приятели. Те са важни не само заради моралната подкрепа, но и поради това, че от тях могат да се научат полезни неща. Преди време прочетох интересна история, която една приятелка бе представила на стената си във Фейсбук. Става дума за кратък разговор между майка и дъщеря, но разговор, в който има такова откровение, което буквално разтърсва с простотата и дълбочината си. Един ден по време на беседа относно това, кое е важно и кое не е, момиченцето казва на майка си: “Мамо, знаеш ли в какво е смисъла на живота? Ами в това да се обичаме!”

 

Нима не е така! Простичко и ясно – смисълът на живота е в това да се обичаме! Материалното изтлява и изчезва. Богатството може да се стопи, или да бъде отнето, откраднато. Красивият дом може да изгори, или да бъде срутен от бедствие. Излиза, че най-ценното нещо на този свят не може да се докосне, не може да се помирише, не може да се скрие в сейф. Най-ценното нещо не е това, което ни дава престиж и някаква измамна сигурност, а това, което даваме на другите – любовта си. Затова и често казвам на приятелите си, че човек е богат не с това, което има, а с това, което е дал на другите.

 

Децата рядко се замислят за смисъла на живота, но детето на дамата, която познавам явно е особено. Няма съмнение, че майката, освен надарена с красота, притежава и други дарби, които е предала на детето си. Семейството, за което става дума живее във Великобритания, успяло е не само да опази езика си, но което е по-важно – опазило е същината на българския дух. Да се стори това в днешно време си е подвиг, а дори и чудо, но ето – случило се е!

 

 

Днес небето над нас е черно. Не само над България и Европа, но и над целия свят. Новата чума и новият световен ред са сковали сърцата на милиарди хора. В плен сме на страха, а там където властва страх, се отварят врати за лоши неща, които донасят още повече страх и така не просто се възниква порочен цикъл, а става възможно да се създаде ад на земята.

 

Eдна от най-големите грешки, които правим е това – да повярваме, че реалността не зависи от нас, че нищо не можем да променим. Свиваме се в ъгъла и се примиряваме с лъжи, несправедливост, потисничество и терор, мислейки си, че сме прекалено малки и незначителни, за да можем да окажем влияние на това, което се случва. А всъщност няма малки хора, има малко, ограничено съзнание.

 

Големите промени не идват от небето, не са породени от неестествени сили. Бог не се появява с гръм и трясък, и не унищожава злото, защото ни е дал средства да се борим с тъмнината. Борбата със злото се състои в това да се прави добро. 

 

Примери има и то не малко. Въпреки, че светът полудя, човещината и любовта имат много носители у нас. Българи все още помагат на българи, нищо, че в повечето случаи медиите си затварят очите за положителните неща и не ги отразяват. Не са малко тези сънародници, които отделят от това, което имат и го дават на други, намиращи се в затруднено положение. Не са малко тези, чието битие не е леко, но намират сили да кажат добра дума и да подкрепят отчаяните и болните.

 

Казват, че на Коледа ставали чудеса. Да, стават, но ако са направени от хора. Да се измъкнеш от матрицата днес и да разбереш, че нищо не е по-ценно от това да зарадваш други хора е чудо. Да живееш в доминиран от бездушни сребролюбци свят, да успееш да се изтръгнеш от властта на мамона, и показвайки, че си Човек да дариш каквото можеш на тези, които не могат да си позволят много, е чудо. Да подкрепиш напълно непознати без мисълта, че те един ден ще се отблагодарят е чудо. Да се усмихнеш на тъжния когато собственото ти сърце е пълно с печал е чудо, но все пак стават чудеса.

 

Благодарение на тези малки чудеса има светлина на хоризонта. Благодарение на все още живото добро има надежда за това, че ще ни има и в бъдеще. С проявата на любов към ближните съживяваме Божията искрица в себе си, а там където е Бог, злото не може да вирее. Останем ли Човеци, значи и, че сме победили, че не само нас ще ни има, но и, че сме осигурили бъдеще за тези, които идват след нас, а това е една окуражаваща мисъл.

 

 

Желая на всички приятели светли празници!

 

 

ТАЙНАТА НА БОГОМИЛИТЕ

Според официалните теории корените на богомилството са в Мала Азия. Вярва се, че то е създадено на основата на източни доктрини... Хората изповядващи тази особена форма на християнство са наричaни с различни имена – катари, павликяни, манихеи, албигойци, патарени, българи.

Името катари идва от гръцката дума καθάρός -чист, неопетнен, незамърсен. За названието павликяни съществуват няколко виждания. Едни изследователи смятат, че идва от името на Павел Самосатски, който е бил владика на Антиохия. Други считат, че павликяните са последователи на Апостол Павел, който проповядва в Мала Азия и Балканите на през I век. Някои смятат, че Св. Ерм - владиката на Филипопол (Пловдив) e последовател на Апостол Павел.

Манихеи е изведено от учението на манихеизма – доктрина възникнала (или по-точно утвърдила се) през III век. За неин основател се приема Манес, но когото се приписва персийски произход въпреки тракийското му име. Страбон е пределно ясен казвайки, че Манес е не само име, но и синоним на фригиец - VII.3.12.

Понеже през Средновековието във френският град Алби (Албига) е имало много привърженици на особената форма на християнство, тези хора биват наречени албигойци. По същия начин възниква и названието патарени – от Патария – това е място, което е обитавано от последователите на наречената ерес религия.

Названието българи – bougri не се нуждае от дълъг коментар. Поради това, че от България идват хората разпространяващи преследваната от църквата доктрина, то изповядващите, така наречена ерес са познати и под името българи. Богомили пък идва от името на поп Богомил, който е живял през Х век в земята ни. В настоящата работа ще бъде използвано името богомили за хората, чието учение е преследвано с жесток фанатизъм.

Веруюто на тези хора се и отличавало значително от това на гърци и западноевропейци.Богомилите не са се кланяли на кръста (разпянието). В интерес на истината трябва да се спомене, че ранните християни не считат кръста (разпянието) за свой символ. Божият син е избразяван като добрият овчар, или пък са използвани агне и риба като негови символи.

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiO_VwaAPpnoSYfwULXVYU6EJ-jlInItEc6sVQ1EE4tUfUSsqoqHnXpMPwoykJywSRB828vAguwqX2TEkTwqcCWZJRtI6-EgQo3JRl5Qu9tFOZrlQR7085ZwW3sdvrVWMme10xLMGW2sJ9I/s1600/PC1-Shepherd.jpg

                                                                                                       http://www.fisheaters.com/LAMB.gif

                                              http://www.jesuswalk.com/christian-symbols/images/chi-rho_fish_anchor.jpg

Трябва да се отбележи и това, че кръстът на Константин Велики няма нищо общо с разпятието. По-скоро се касае за един древен символ на светлината. Самият Христос е олицетворен със светлината в Евангелието на Йоан - “В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”. Йоан, 1-4,5.

Така нареченият лабарум също не е свързан с разпятието. Лабарумът е изграден от гръцките букви Х и Р, които са първите букви от името Христос, явяващо се като превод на еврейското и арамейско Машиях – помазаник, то пък идва от маша- мажа, помазвам...(трудно е да се определи смайващата прилика между българската и еврейско- арамейската дума).

                   http://engage.ywamlausanne.com/wp-content/uploads/2011/02/early-Christian-symbol-fish-296x300.jpg

Богомилите не са признавали Стария Завет. Това обаче не би трябвало да е нещо учудващо. Сам Христос заменя принципа – Око за око, зъб за зъб с новото послание  - Да се обичаме един друг ! Любовта и духовната чистота трябва да са отличителните белези на последователите на Христа.

Според учението на богомилите съществуват двама господари на света. Материалният свят е създаден от черния бог, а човечеството от добрия бог. Това де факто е и виждане на самият Христос. В Евангелие на Йоан 14-30, четем думите – “Аз няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на този свят. Той няма нищо общо с мене”.

Интересното е, че според виждането на траките също има бог на светлината и такъв на тъмнината. От изучаването на тракийската религия става ясно, че дедите ни са познавали твърде различни богове. Балей, Багос, Сабазий и др. са били олицетворение на светлината и доброто. Имало е обаче и други като Керсос, Аксио-Керсос. Последното се превежда като черният ужас от Вл. Георгиев (Траките и техният език с. 59). Не са открити нито храмове, нито посвещения на този бог. Това означава, че дедите ни са познавали това божество, но не са му се кланяли.

Предците ни са разбирали, че съществуват две сили – тази на доброто и тази на злото.Това сващане е мното древно, то се среща при индо и ирано-арийците, които познават добрият Ахура Мазда и злия Ангра Маниу. Съществувало е вярване, че ще дойде ден на последната битка между доброто и злото, като силите на тъмнината ще бъдат победени. Същият концепт се поддържа и от ранното християнство.

Обществото на богомилите е доста особено. Те не са се обръщали към своите свещеници с името Отче! Това обаче го намираме в Евангелието на Матея като послание на Христос - “И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, който е на небесата” – Евангелие от Матея, 23-9.

На хора с богат духовен опит богомилите са давали  името дед, дядо. Тук трябва да се отбележи, че Дедас и Дадас са тракийски лични имена...Определени личности сред богомилите успели да постигнат високо ниво на пречистване са назовавани чисти (от там и гръцкият превод катари-чисти).

Богомилските чисти обаче не се появяват в България едва през Средновековието. От незапомнени времена такива хора е имало между дедите ни траките. За това научаваме от живелият преди около 2000 години Страбон - “Посидоний предава за мизите, че заради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, дори и тези от собстствените им стада. За храна използват мед, мляко и сирене, живеейки мирен живот и това е причината да им бъде дадено името богобоязливи и капнобати. И има някои от траките, които живеят без жена, те са наречени ктисти и заради почитта, на която им е отдавана, ги смятат за свети хора живеещи освободени от всякакъв страх”. VII.3.3.

Наистина тракийските монаси са били чисти. Те са считали за грях да се убие живо същество, хранели са се с плодове, мед, зеленчуци, житни растения. Отричайки богатството и другите материални блага тракийските монаси са пазели душата си неопетнена. Не случайно Херодот, Омир и Страбон наричат северните траки най-праведните от всички хора...

Най-важното в случая обаче е това, че мизите, за които говори Страбон са наречени в по-късни времена българи. Цели хиляда години значителен брой стари летописци са сравнявали българите с най-големият и най-благороден тракийски народ – мизите. За ктисти трябва да се поясни, че то не е нищо друго, освен гръцкото предаване на българската дума чисти. Вл. Георгиев бе един от първите изказали предположение за връзката между ктисти и чисти.

Фактите показват, че богомилското учение има тракийски корени. Траки са и тези, които са го изповядвали. Не само Балканите, но и Мала Азия е била заселена с наши деди. Там са живели тракийските племена мизи, фриги, витини, мариандини, меони, мейони, бебрики, бюснеи, халиби, сарапари. Те са повлияли народите, с които са били в допир.

Персите също са изпитали влиянието на предците ни. От Херодот знаем, че мидийците играят огромна роля в оформянето на персийската култура. Заратурстра не е персиец, а мидиец, за мидийците обаче Плиний казва, че са предци на сарматите. Същите тези сармати са причислени към тракийското племе гети, по сведения на Прокопий Цезарийски.

Манес, за чието учение се казва, че става основа на богомилството не е персиец, а тракиец. Негови предшественици са Теребинт и Скитиян. За Скитиян се казва, че е живял по време на апостолите (Е.Бъртън).

В древността богомилите са подложени на неописуеми страдания. Били са горени живи, удавяни, бесени, посичани, подлагани на чудовищни изтезания. Преследването им е било толкова жестоко, че част от тях напуска Балканите и забягва в Средна и Западна Европа. Дори и там обаче изповяващите особена форма на християнството не намират покой. Садистичните им врагове ги преследват и избиват без дори да пожалят старци, жени и пеленачета...

И въпреки това богомилите са изкарани врагове на християнството! Христос е благ, той е против насилието, против насилието са и богомилите. Нашите южни съседи гърците леят реки от кръв без никакво притесненние, изтезават садистично противниците си и дори не се срамуват да се хвалят с това в своите хроники. Какво християнство е това? Та това си е сатанизъм…

Какво е предизвикало тази дива омраза към дедите ни? Какво а накарало гръцки, френски и италиански “благородници” да изцапат ръцете си с кръвта на стотици хиляди хора? Богомилите не са ограбвали никого, не са нападали градове и села, не са се държали безобразно и не са се отдавали на пороци. Въпреки това те са ненавиждани в почти цяла Европа. Смята се даже, че един кръстоносен поход е организиран специално срещу нашите богомили  (Н.Овчаров, Победите на Калоян).

За да разберем жестокото отношение на гърци и др. към богомилите, ние трябва да обърнем поглед към ранното християнство. В Европа то е въведено от Апостол Павел (и неговият помощник Сила) първо в земите обитавани от дедите ни. Това става някъде към 46-49 година, по времето на император Клавдий. Новата религия се разпространява в земите ни със смайваща бързина. Във Филипопол – старият Пловив е имало владика още през I век. Става дума за Св. Ерм, който е споменат от едно от обръщенията на Апостол Павел (Римляни 16-14).

Eрм е тракийско лично име, което между другото съотвества на старобългарското родово име Ерми. Свети Ерм е бил глава на няколко раннохристиянски църкви, а това означава, че доста траки живеещи в и край Филипопол са прегърнали новата вяра. 

Причината за това се крие в близостта на тракийската религия и християнството.Траките са вярвали, че душата е безсмъртна, вярвали са в новият живот, който е проповядван и от Божия син. Не е никак случайно, че един от ранните отци на църквата – Св. Климент Александрийски нарича Христос – вторият Орфей (Best, von Reden).

Явно в учението на Спасителя е разпозната доктрината на благородния тракиец. Нейни аспекти откриваме в писанията на Страбон, който разказва за ктистите. Тяхното учение, а и начин на живот са съвпадали с принципите на ранното християнство.

За него ние знаем твърде малко защото доста важни неща са скрити от нас. През I век гърците са били едни от най-фанатичните гонители на християните. Гърците са преследвали апостолите на вярата, клеветели са ги, предавали са ги на властите. По-късно, усетили потенциала на новата религия, южните ни съседи решават да я използват за свои цели.

За жалост те успяват да направят това. Само за няколко века от гонители на християнството, гърците се превръщат ...в “християни”. Малко по малко южните ни съседи получават все повече влияние в църквата, като през IV век те вече са в състояние да елиминират своите идеологически противници...наричайки ги еретици.

Доминираната от гърци християнска църква вече не е това, което е била по времето на апостолите. Учението на Христос е извратено и използвано за други цели. Покварата засяга и църквата в Рим...Спасителят е предаден, а тези, които следват предано завета му са обявени за еретици и биват преследвани, изтезавани и избивани без милост.

Богомилите са били пример на истински християни със своята морална чистота и благородство. Те обаче са били и просветители, обяснявали са на новопосветените във вярата, че официалната църква оглавена от гърци и др. не е християнска. Обяснявали са, че събирането на богатства, сляпото подчинение, самовъзвеличаването на свещениците е противно на християнството, докато любовта, отричането на материалното и търсенето на справедливостта са истинските християнски ценности.

Тази истина е била опасна за тогаващната официална църква, която се е радвала на голяма власт и богатства. Воден от богомилите народът е започвал да се събужда и да търси сметка за безобразията на “свещеници” и “благородници”. Доктрината на богомилите е правела хората свободни, а когато човек един път опита свободата, той вече не позволява да му се слагат вериги, видими, или невидими.

С деянията си богомилите провалят плана на гърци и др. да завладеят много хора с помощта на новата вяра. Движението на богомилите е де факто повторение на бунта на тракиеца Спартак, който счупи оковите на десетки хиляди роби и с това предизвика гнева на Рим. Докато действията на Спартак засягат само Апенинския полуостров, то богомилите успяват да пробудят хората в обширни територии на Мала Азия, Балканите, Средна и Западна Европа.

Спокойно може да се каже, че без намесата на богомилите, християнството отдавна щеше да е изчезнало. Българските богомили дават един светъл пример как човек трябва да търси светлина и справедливост. Искрата, която тези хора запалват гори още векове наред и принуждава враговете на църквата, опитващи се да я разбият отвътре да се унищожат...

Богомилите показват, че вярата в доброто и любовта към хората винаги трябва стоят над властта на така наречените духовници и монарси. За да намери щастие и покой, човек първо трябва да се пробуди, да живее като свободна личност, а не като роб носещ веригите си безропотно.

Желая да уточня, че аз в никакъв случай не отричам Православната Църква. Напротив, смятам, че без нея българщината нямаше да просъществува. През вековете на чуждо подтисничество, нашите православни свещеници успяха да се пречистят носейки същият товар, който опираше на плещите на народа. Българската Православна Църква успя да постигне това, което не се отдаде на много други и поради това заслужава уважение.

За жалост през втората половина на 20 век у нас насилствено бе наложен атеизма. Днес ние опитваме горчивият плод на бездушието и безверието. Когато уважението и срамът си отидат, отива си и човещината. Християнството проповядвано от възвишени хора е не само просветление, то е и лекарството, от което обществото се нуждае. Живеем в свят, в който тъмнината неуморно преследва светлината, и този, който се откаже от доброто ще се лута до безкрай причинявайки страдания не само на себе си, но и на другите.

Дори някой да няма доверие в църквата като институция, дори да не приема Христос като спасител, какво пречи да се следва доброто и да се върши добро? Ще навреди ли Христовото послание да се обичаме един друг, ще навреди ли това да се опитваме да бъдем чисти духовно и телесно? Не мисля... Християнин не е този, който се тупа по гърдите и се нарича такъв, а този, в чиято душа има любов и човечност.