ЗНАЧЕНИЕ НА ИМЕТО ОРФЕЙ

За Орфей - великия тракийски певец е изписано много. Приписвани са му даже свръхестествени качества, някои стари автори твърдят, че омагьосвал хора и зверове с музиката си, можел да пречисти някого от извършени грехове, да излекува болест и премахне проклятие.

 http://www.ancient-origins.net/sites/default/files/field/image/thracians-orpheus-myth.jpg

Диодор Сицилийски разказва за пътешествието на Орфей в Египет. Аполон Родоски го прави важен участник на мисията на аргонавтите. Алкидамант го нарича създател на азбуката, учител на Херакъл и просветител на хората. Вярва се, че бащата на Орфей е тракийския цар Оеагър, а като майка е посочена музата Калиопа. Някои автори причисляват легендарния певец за към киконите, а други като Плиний Стари към ситоните, а има и такива, които го смятат произлизащ от пиерите, властващ над одрисите и т.н.

https://interactiveancients.files.wordpress.com/2013/07/orpheus_painter3.jpg

Определени стари летописци разказват, че в храм на бог Дионис намиращ се в планината Хемус (Стара Планина) ca се пазили плочици с орфееви писания. В други предания научаваме, че Музайос негов син, който е бил отговорен за посвещенията в Елевзийските мистерии в Атина. Като място на гробницата на Орфей са споменати Диум и Либетра.

Повечето легенди разказват, че менадите на Дионис причиняват смърта на мъжа с вълшебен глас, но има и друга, доста по-различна версия. В нея се разказва, че не жриците на бога на екстаза са виновните, а мълнията на бог Зевс. Гръмовержецът бил разгневен на благородния тракиец за разкриването на мистериите и даване на знания на хората. 

Трудно е да се определи кое от преданията е най-близо до истинската история, все пак става дума за събития, които са от преди повече от три хиляди години. Едно обаче е сигурно – синът на Оеагър и Калиопа е бил забележителна личност иначе не би оставил такъв силен отпечатък след себе си. Обаянието му е било толкова силно, че ранните отци на църквата наричат Христос втори Орфей.

В миналото бяха правени доста опити Орфей да бъде представен като грък въпреки, че тракийския произход на цар Оеагър и музата Калиопа изобщо не може да се оспори.

Езиковедите знаеха прекрасно, че лични имена с наставка –eus (Orpheus/Ορφευς) не са гръци по произход, това на попречи на доста спекуланти да си съчиняват на воля.

Днес, макар тракийската принадлежност на Орфей да се оспорва само от фанатици, все още се водят дискусии по отношение на значение на името му. Версиите са много и се отличават значително една от друга. Някои като Шантрен търсят връзка между гр. ὀρφανός-сирак и лат. orbus-лишен от. Това е предложено във връзка с факта, че тракийския певец загубва жена си, т.е. лишен е от нея. Евридика е ухапана от змия и умира.

Проблемът тук е, че загубата на съпругата е събитие от времето когато Орфей е в зряла възраст, а името на даден индивид се дава при неговото рождение. В такъв случай значението сирак, осиротял, лишен от,  не е на място.

По-странно предложение дава Вл. Георгиев. Макар почти всеки да е приел факта, че името Орфей не е гръцко, лингвистът смята, че то може да се свърже с гр. ῤαψωδός-рапсодия, някой зашива в едно стихове, тогава, разглеждайки това виждане Шантрен предлага за основа гр. ῤάπτω- зашивам, съшивам, съединявам. Уповавайки се на микенската лексика Адриан Поручиуч доказва, че тази версия не може да се приеме.

Поручиуч представя мненията на Покорни, Клуге, Фасмер и др. които свързват името на Орфей с понятия като работа, наследство, роб, дете – Arbeit, Erbe, раб, роб, ребëнок. Поручиуч добавя също и санскр. árbhas–момче, малък, като набляга на това, че надежна етимология може да се получи от ведическата дума Rbhu и слав. раб, роб. Този автор търси връзка и с ползвания от Българската Православна Църква израз раб Божий, давайки паралел с гр. δουλος Θεου и лат. servus Dei – раб Божий.

Смятам, че Поручиуч се е стигнал най-близо до истината. Орфей/ Ορφευς  e гръцкото предаване на едно древно име, в далечното минало то е звучало по-различно. Най-близко до Орфей е древномакедонското и тракийско име Арабей /Arrhabeus. То е носено от пълководец от войската на Александър Велики, принадлежало е и на няколко благородника от средите на траките линкести.

В древността линкестите са обитавали земите около Преспанското езеро. На изток от тях е земята на роднините им пиери, а и свързаните  с легендите за Орфей Диум и Либетра.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/b/b2/Macedonian_Kingdom.jpg/1024px-Macedonian_Kingdom.jpg

В справочник за древността създаден от П.Бейл, Дж. Бернард, Т.Бърч, Дж.Локман и др. срещаме интересно сведение. Споменат е владетел на линкестите Арабей /Arrhabeus като е казано също, че той е дядо на жена с име Евридика. Ясно е, че това не е съпругата на Орфей понеже става дума за доста по-късен период. Важното в случая е това, че в същия регион, в който е живял легендарния певец срещаме както името Евридика, така и Арабей.

Смятам, че тракийскито лично име Арабей /Arrhabeus е само вариант на Орфей/ Ορφευς, което в тази си форма е само един гърцизиран вариант на палеобалкански антропоним. Изконното, правилното име на Орфей е било по-скоро Орбуш, колкото и странно да звучи това.

Значението на Орфей//Орбуш е потомък, момче, малък, малчуган, това е и значението на българската дума раб.

Езиковедите смятат, че раб, роб притежава древна форма арбъ, чието значение е дете, домашен прислужник, служител. Вторичното значение служител е възникнало поради това, че в миналото децата са били често използвани за прислуга. Със същата семантика е и тракийското лично име Момо, то не само се среща до ново време в България, но и тълкуването му е момък, момче.

Древната дума арбъ-дете, момче, потомък явно е имала и вариант орбъ, тъй както в старобългарския имаме два варианта на една и съща дума – рабъ и робъ. Вариациите арбъ и орбъ обясняват и вариациите в имената Арабей/Орбуш.

Сроднo e разбира се е и Rbhu – синът на Брама. Според Макдонал rbhu идва от rabh давайки значение способен, работлив. В случая Макдонал е пропуснал санскр. arbhas- дете, малко момче. Трябва да се добави и важната подробност, че Брама е де факто тракийския бог Дионис познат още като Бромий.

Защо намираме тракийско божество при старите индийци обяснява Луций Ариан, който пише, че в дълбока древност Дионис дошъл в Индия и създал цивилизацията там. До този момент хората се обличали с кожи и се хранели със сурово месо и кора от дървета. Дионис ги научил на земеделие, показал им как да строят градове, дал им дори религия като разбира се поставил себе си начело на пантеона – Arr. Anab.VII.vii. Разказът на Ариан обяснява как в Индия са се появили имащите тракийски корени думи arbhas-дете и Rbhu-способен, работлив.

Въпреки, че има логика името на Орфей да се изтълкува като момче, потомък, а за негов по-стар вариант да бъде определен Орбуш, за доста хора ще е трудно да приемат това. Причината се крие в навика и вече установената представа. Ние вярваме в това, което ни се преподава в училище, а и в това, което ни втълпяват медиите. Така с течение на времето се създава нашата истина, която ние следваме предано.

Нека погледнем реално на нещата обаче. Всеки разумен човек знае, че историята е силно политизирана, не е тайна и това, че чуждите лобита  имат силно влияние в България. Как да очакваме в такъв случай да научим за неподправената истина за събитията от миналото?

Не само името на Орфей е предадено в изкривен вид. Названието траки също е гърцизиран вариант на древнобалкански етноним. Става дума за дерзеите-дерзики, чието име се тълкува със стблг. дрьзъ-смел, храбър, дързък – това е значенито на траки – смели, храбри, дръзки. 

По една или друга причина названията на някои народи не просто са предавани в променен вид, но са представяни и като напълно различни от изконните. Хората, които ние познаваме като хети са се наричали неси, а своя език те са назовавали несили. Eгиптяните пък са казвали на страната си не Египет, а КМТ – Кемет. Етруските ползват за себе си туат раснал, но това не пречи на римляните да наречат своите съседи туски.

Ще мине доста време докато приемем за нормално, че истинското име на Орфей е Орбуш и, че се тълкува на български език. Ще мине време и докато учените признаят, че наставката eus/ευς е само древен вариант на българската умалителна наставка –уш, юш срещаща се в имена като Балуш, Велюш, Златуш, Лалуш, Милюш, Перуш. Това май не е тайна за някои специалисти поддържащи догмите, защото подобни имена не присъстват в повечето честотно-тълковни речници. Приятно изключение е работата на Йордан Заимов – Български Именник.

Дълго време бяхме закърмяни със заблуди. Дълго време студентите ни бяха принудени да повтарят лъжи. Дълго време казващите истината бяха преследвани, или обричани на забрава. Днес е по-различно макар тези, които поддържат догмите все още да не са показали покаяние за делата си и все още да отказват да приемат новото.

Днес всеки от нас може да сравнява и проверява. Старите извори и работите на езиковеди, археолози не са достъпни само за група избрани. Който е упорит в търсенията си, несъмнено ще открие истината, а това си заслужава защото истината не само ще отвори очите ни за събитията от миналото, но ще ни помогне да опознаем и себе си, да разберем кои сме и на какво сме способни.

В гените на българите са закодирани невероятни качества, но те не могат да се проявят спонтанно. За проявата на това, което е запечатано в генетичния ни код са нужни определени условия. На първо място е духовната чистота, тя е от огромна важност. Дори и когато небето над нас е било черно, в сърцата ни е имало и светлина и доброта. Не са малко тези чужденци, на които е направил впечатление веселия, приветлив и добродушен българин.

Днес от медии, блогове и форуми се лее злоба. В повечето случаи тя не е създадена от българи, но българи се тровят от нея. Тя е като катран – дори едно докосване мърси и вреди. Не е ли по-добре вместо да се плюе, кълне и обижда, да се направи така, че да не е нужно да сме недоволни?

Ако наругаеш някого може да ти олекне на момента, но реално нищо няма да се промени, положението си остава същото и се създава един порочен цикъл.  Има и друго, тези, които са направили живота ни черен, са лишени от чувства, изобщо не се притесняват кой как ще ги нарече. Те си следват пътя на парите и властта, знаейки, че тези неща им дават защита...поне за известно време.

Дали лошите и посредствените щяха да определят съдбата ни, ако не се бяхме отклонили от същността си?  Щяха ли да ни мачкат, ако имаше любов и дружба между нас и всички имаха готовноста да защият свой брат, или сестра? Щеше ли някой да смее да се подиграва с нас, ако ние бяхме осъзнати, единни и силни хора?

Хищниците и паразитите са опасни за тези, които са слаби и болни. Силните и единните знаят как да се пазят. Ето към това трябва да се стремим – сила и единство. Ако сме огорчени от постъпка, или думи на политик, по-разумно е вместо да го ругаем, да помогнем на някой, който се нуждае от подкрепа, така спасяваме сънародник, който след време може да подкрепи нас. По-разумно е да изключим телевизора и да опознаем хората край нас, да станем приятели с тях, да търсим заедно решение на проблемите си.

Не казвам, че това ще е лесно, няма лесно и хубаво, но си заслужава да се опита. След като някои личности успяват да се измъкнат от примката на наркотика, защо и ние като общество да не сме в състояние се отърсим от мръсотията, в която са ни набутали бездушни индивиди? Стъпка по стъпка, ден след ден, вместо да потъваме по-дълбоко в блатото на злобата, можем да вървим по светлия път на Българина.

Използвана литература:

1.A.Poruciuc, Orpheus – name and function, Thracia XV, in honoerm annorum LXX Alexandri Fol, Bulgarian Academy of Sciences, Tangra TanNakRa Publ. Sofia, 2003;

2. Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977;

3. Thucidydes, The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1972;

4. Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийският свят, Лик, София, 2010;

5. J.Best, Thrakische Namen in Mycenisher Schrift, Proceedings of the Fourth International Congress of Thracology, Rotterdam, 24-26 September, 1984;

6. Pausanias’ Description of Greece, transl. A.R. Shilleto A.M. vol I, George Bell and Sons, London, 1900;

7. Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

8.H.Krahe, Lexikon Altillyrischen Personennamen, Carl Winter’s Verlag, Heidelberg, 1929;

9. W. Smith, Dictionary of Greek and Roman Geography, illustrated by numerous engravings on wood, Walton and Maberly, Upper Gower Street and Ivy Lane, Paternoster Row, John Murray, Albemarle Street, London, 1854;

10.Diodorus of Sicily, transl.G.H.Oldfather, William Heinemann Ltd, Harward University Press, MCMLXVII;

11.A.A.McDonell, Vedic Mitology, Motinal Banarsidass Publ. Delhi, 2002;

12.Йордан Заимов, Български Именник, второ фототипно издание, БАН, София, 1994;

13. J.Lempriere, Lempriere’s Classical Dictionary, Braken Books, London, 1994;

14.Pliny, Natural History, Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1999; 

15. В.Лозанова, Терей, Енциклопедия Древна Тракия и Траките

http://www.thracians.net/index.php?option=com_content&task=view&id=557&Itemid=106

ДОКОСВАНЕТО НА ГОСПОДА, ИЛИ КАК БЪЛГАРИТЕ СТАНАХА БОЖИ НАРОД

Изучавам от доста време миналото на народа ни, но не спирам да се удивявам на качествата на нашите предци. Удивени са били и много чужденци, които са посетили земята ни и са се запознали с българщината. Смелостта и необикновената сила на нашия народ са широко известни. Никой не може да оспори неестествената храброст и дързост на българите. Ние обаче притежаваме и други ценни качества. Пословични са също българското гостоприемство, доброта и благородство.

 

Би трябвало да се очаква, че след няколко потисничества, през които са се провеждали жестоки геноциди, в нас не би останало нищо човешко. Ние сме клани, бесени, давени, разселвани и изтезавани от римляни, гърци, османлии и др. 

Домовете и книгите ни са горени, собствеността ограбвана, децата ни отвличани…Въпреки всичко, въпреки стотиците години тъмнина и ужас, нищо не е успяло да унищожи светлината в душите ни. Дори и по време на най-страшното подтисничество ние сме оставали верни на себе си.

 

Преди около два века различни пътешественици посещават земите ни и остават удивени от видяното. Ето какво е казано за нас:  “Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква, обича красотата на божиите храмове и е толкова ревностен към светите места - към Светата гора Атонска и към светия град Ерусалим, че превъзхожда всички останали християни -гърци, сирийци, грузинци, сърби, власи, молдавци и дори русите.”

 

“Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им - безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни- качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства.”

 

“Изобщо у българите е очевидна силната страст към знанието, което те и натрупват. Постоянство в стремежите  - това качество като че ли им е вродено. Откакто българите решили да откриват самостоятелно чисто български училища, гърците започнали да ги ненавиждат и всячески се стараели да им попречат.”

 

Малко по-късно, когато вече сме свободни, необикновения ни характер е по-лесно забележим. Това са впечатленията на редица западноевропейци посетили Родината ни и успели да ни опознаят - “Българинът е ненадминат в своето упорито преследване на целта, което комбинирано с трезвото му виждане, дава надежда за велико бъдеще на този народ...”

 

“Пестелив и сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, големеенето на сърбина, нито мечтателния и непрактичен идеализъм на руснака. Българинът по-скоро прилича на шотландеца от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат.”

 

“За българинът е достатъчно да знае какво трябва да направи и той го върши. Дълбоки чувства той изразява, без да парадира. Интуицията му е отправена към реалността, българинът изразява себе си със забележително спокойствие.”

 

“Българите са прекрасни хора, здраво свързани със земята, тяхната устойчивост към морални болести е забележителна. Куражът им, а и тяхната издръжливост, са им създали славата на велики бойци из цяла Европа. Българите  имат уникални качества на тялото и духа...”

 

Джеймс Бейкър казва за нас – “Те притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, помагат си един на друг и насърчават по-слабите, търпеливо обучават тези, които са изостанали и не се примиряват, докато не започнат да се движат заедно напред. Cчитаме  българите са народ, който е способен на велики дела."

Сиприен Робер пише за българите следното:  Макар от петте народа на полуострова (Балканите бел.авт.) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина. Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав. Почтеността му стои над всяко изкушение...”

Може още дълго да се говори за необикновените качества на народа ни, но по-важно е да разберем как сме ги придобили. По-важно е да разберем защо дори тъмнината на подтисничеството не успява да угаси светлината бликаща от българското сърце. За тази цел трябва да се върнем назад във времето, в епохата, в която Орфей е омавал хора и зверове със своите песни и мъдрост.

 

Няма съмнение, че в началото, както и при всички останали народи, в сърцата на дедите ни е имало жестокост. Времената са били такива – сурови и безпощадни, инстинктът за самосъхранение е диктувал поведението на всеки. Ние обаче сме първите, които са се измъкнали от лепкавата кал на примитивното и грубото. 

Дивакът изведнъж е прогледнал и се е превърнал в същество на светлината. Това е станало с извършването на добро деяние. Някои от далечните ни предци е подал ръка на свой събрат, поделил е храната си с него, дал му е подслон и топлина и е станало чудото – дивакът се е превърнал в Човек.

 

Когато правим добро от сърце се случва нещо необикновено, което науката все още не може да обясни. Помогнем ли на някого било с думи, било с дела, в нашия мозък става нещо уникално – оформят се нови синапси, нови връзки, които спомагат за по-дългото запазване на здравия мисловен процес. Колкото повече правим добро, толкова повече проглеждаме, отдалечаваме се от примитивното и се докосваме до светлината на Господа, а от това няма по-голям дар. Този дар дава спокойствието което е в сърцето на всеки истински българин.

 

Този Божествен мир е уникален за нас, зная го от личен опит. Скитал съм по три континента, но не съм срещнал хора, които да имат излъчването на българите. Добри хора има навсякъде, но при нас доброто е естествено, то не е заучено, не е маска. В българина доброто идва направо от дълбините на душата.

 

За развитието на уникалните ни качества през вековете е спомогнало и нещо друго – постенето. Въздържането от месо е доктрина на траките. Страбон предава свидетелството на по-стария Посидоний за това, че мизите (наречени по-късно българи) се въздържат от ядене на живи същества. За храна дедите ни ползват мед, мляко, сирене, като водят мирен живот и поради това са наречени богобоязливи.

 

Докато при правенето на добрини се постига възстановяване и дори обновяване на мозъчните синапси,  в следствие на постенето протича също благотворен процес, но на друго ниво. Когато храната ни е бедна на калории нашата ДНК започва да се самопоправя, а това е от важност не само за телесното, но и за духовното ни здраве.

 

Нашата ДНК бива атакувана всеки ден и всеки ден търпи поражения от слънчева радиация, токсини проникващи в тялото ни с вода и храна и т.н. Учените са установили, че колкото по-повредена е ДНК на определени индивиди, толкова по егоистични, завистливи и злобни са те. От друга страна става ясно, че щедрите, добрите и веселите хора имат здрава, запазена ДНК.

 

Ето го разковничето – традициите на предците ни са ги направили чист народ, който може да се докосне до Господа. Вършенето на добро и постенето – придържането към бедна на калории диета, са спомогнали предците ни не само за запазят здрава своята ДНК, но дори и да я усъвършенстват. Дедите ни са станали чисти във всеки възможен смисъл на думата.

 

Така са наречени предците ни от гърците, за определени хора от траките е употребена думата κτιστοι, която акад. Вл. Георгиев превежда като чисти. Благодарение на учени като Александър Брокет знаем, че Орфеевото учение е повлияло така силно стария свят, че ранни християни като Климент Александрийски наричат Христос втория Орфей. 

Свети Августин казва, че Орфей е предсказал истината донесена от Божия син, това, което Орфей е започнал, Христос е завършил.

 

Джон Блок Фридман изследва ранни християнски паметници и установява, че Христос е изобразяван с фригийска шапка, с лира в ръка и заобиколен от животни – точно както е представян и великия тракиец.

 

Умберто Утро също говори за влиянието на Орфей върху ранното християнство. Италианския учен казва, че както тракийския певец опитомява дивите животни, така и Христос преобразява живота на грешниците.

 

Орфей изобразен като Христос, рисунка на A.Becker

https://dejister.wordpress.com/2010/08/17/een-draaiend-tropaeum/

В нашите вени тече същата кръв като на великия тракийски певец и мъдрец. Ние сме потомци на хората, от които Омир, Херодот, Страбон и др. са се възхищавали. Наследници сме на тези, които първи бяха наречени чисти и първи се заеха да разпространяват светлината. Това е и причината да бъдем ненавиждани от силите на злото, които повече от две хиляди години се опитват да ни унищожат.

 

До този момент не е помогнало нищо. Нито кланетата, нито изтезанията, нито гаврите и разселванията са ни пречупили. Тъмнината обаче винаги търси начин да постигне своето. Ние можем да бъдем унищожени когато престанем да бъдем себе си, когато вече не сме българи, когато сме забравили старите си традиции и заветите на дедите.

 

Това е причината за борбата срещу християнството днес. Българските християни не са като западните. Колкото и да е променено учението на Спасителя, у нас то е запазено във вид най-близък до първоначалния. Постите и причестяването пречистват както тялото, така и душата. 

Събирането на хората в църква спомага за осъзнаването, че сме братя и сестри и не бива да се делим и караме, а редно да се обичаме и помагаме един на друг.

 

Не само откъсването ни от християнството е атака срещу нашата идентичност. Представянето на национализма като нещо лошо, изостанало и агресивно е другата хитрост, с която ни убиват. 

Истинският национализъм не е нищо друго освен Родолюбие – уважение към семейството, преклонение към предците, към техните подвизи, почитане е иценене на тяхната култура и обичаи. Да се откажем от своята идентичност е все едно да си сложим примка на шията. Без родова памет ние сме прах духнат от вятъра.

 

Поредното оръжие на злото е една хитра игра – внушението, че сме лоши, мързеливи и крадливи и заслужаваме съдбата си. Преди време с ужас установих, че чужденци се представят за българи по различни блогове, форуми, а и др. медии. С отвратителното си държание тези индивиди тровят съзнанието ни и се опитват да ни карат да се срамуваме, че сме българи. За жалост много сънародници са се хванали в този капан.

 

Слава Богу има и други хора, има истински българи като покойния Джоко Росич. Нека тези, в чиито души се е промъкнало съмнението да си припомнят думите на този светъл Човек: 
“Когато някой ми каже: „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така“

 

Прав е Росич, нали? Утайката може да диктува какво да се излъчи по телевизията, или да излезе във вестника, но утайката не е представителна за целия български народ. В никакъв случай! Безброй са тези, които отделят буквално от залъка си, за да помогнат на други изпанали в нужда. Безброй са тези, които макар да имат предложения да работят за чужденци остават предани на Родината.

 

Да, утайката не иска ние да видим добрите примери - добрите българи, не иска да ги чуем, не иска да им се възхитим и да се запалим от тях. Ето за това господства черния тон и простотията в“пресата”, а дори и по форумите и блоговете.

 

Много от нас са отвратени от утайката в обществото ни до такава степен, че дори искат да прибегнат към насилие. Това обаче не е пътя. Не можеш да победиш тъмнината с нейните собствени оръжия, на нейна собствена територия. Тъмнината може да се победи само по един начин – като направим това, която тя не може – да станем хора на светлината. Не клането на бездушни марионетки би ни помогнало да достигнем по-добър живот, а подаването на ръце. Единството и любовта имат голяма сила, много по-голяма отколкото можем да си представим.

 

Когато престанем за слушаме утайката, когато престанем да се делим и мразим, тогава ще поставим и стабилната основа за едно ново общество. Ще можем да изградим общество, в което няма продажници и тихи убийци на българщината.

 

Разбира се само с благост не става. Добър може да е само силния човек, а силен не се става лесно. Нужна е воля, нужни са усилия, нужно е постоянство. Каляването на тялото и характера е жизнено необходимо. Как да порицаеш лошия и порочния, ако ти самия се поддаваш на пороците? Как да укориш крадеца, ако твоята съвест не е чиста? Как да кажеш на крадеца да се маха, ако мишците ти не са здрави?

 

Нападан бива слабия, обира се дом, чиято ограда е паднала, така е било, така и ще бъде.В нашите гени са закодирани силата, решителността и добротата. Тези качества няма как да ни бъдат отнени, могат само да бъдат подтискани. Ако икаме да счупим веригите, които ни дърпат надолу към чернилката, трябва да се върнем към себе си, да бъдем българи. Дедите ни откриха пътя, осветиха го, ние само трябва да го следваме.

 

 

 

Основна използвана литература:

 

С. Минкова, Т. Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990.

М. Кожухарова, Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, София, 1986.

J.Baker, Turkey in Europe with two maps, second edition, Cassel Petter & Galpin, London, Paris & New York, 1877

W. Monroe, Bulgaria and Her People. Washington, 1914.

 

 

 

ДРЕВНИЯТ ПРОИЗХОД НА ПРАЗНИКА КОЛЕДА

Един от най-големите ни празници е Коледата. Атмосферата по време на този празник е особена. Не само заради празничната трапеза настроението ни е приповдигнато, има и нещо друго, сякаш всички ние инстинктивно усещаме, че се случва нещо важно. Нещо, което е много древно и се е появило в далечните, незапомнени времена.

                                                http://stzagora.net/wp-content/uploads/2011/12/Koledari-25-12-2011-5.jpg

Според лингвистите думата Коледа не е наша. Приписва й се латински произход, като се изказва мнението, че идва от латинското calendae - първият ден на месеца. Не може да се оспори нито вековното римско присъствие в земите ни, нито пък трябва да се отричат латинските заемки в езика ни. Коледа обаче не е една от тях, в никакъв случай! Името на този празник е доста по-древно от Римската Империя!

Езиковедите не са обърнали внимание на това, че calendae е заемка в латинския. Там няма обяснение за нея защото думата е от пеласгийски произход. Това е установено преди повече от половин век от фламандския учен Алберт Йорис Ван Виндекенс - (A.J. Van Windekens, Le Pelasgique, Essai sur une langue indo-europeenne prehelinque, Publications Universitairs, Institut Orientaliste, Louvain, 1952, c. 143). 

Пеласгите са древен балкански народ делящ един произход с траките. Според Владимир Георгиев (цитиран от Калин Порожанов) тракийският/пелазгиският език е говорен на Балканите още по времето на Неолита - VII хилядолетие преди Христа (Общество и Държавност у Траките, с.43).

Някои може да зададе въпроса – Какво ще правят траки и пеласги при древните римляни и как така са ги повлияли? Всъщност няма нищо мистериозно. Който е чел "Естествена История" на Плиний Стари, знае, че този автор определя не гърците, а пеласгите като разпространителите на азбуката в Лациум – "litterarum usus. in Latium eas attulerunt Pelasgi." Plin.HN, VII. lvi-193. 

 http://penelope.uchicago.edu/Thayer/l/roman/texts/pliny_the_elder/7*.html

Плутарх отива по-далеч разказвайки, че според древните легенди Рим е основан, не от кой да е, а от пеласгите. Този автор споделя, че в далечното минало те са считани за силен и войнствен народ, който покорил много други хора. Когато тези стари балканци пристигнали на Апенинският полуостров, те основали свое селище, което назовали Rome -сила на оръжие (раменъ означава силен на старобългарски):

"Some say that the Pelasgians, after wandering over most of the habitable earth and subduing most of mankind, settled down on that site, and that from their strength in war they called their city Rome." Plut.Rom.I.1.

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Plutarch/Lives/Romulus*.html

Поредното свидетелство за присъствието на дедите ни в земите на римляните получаваме от Страбон, който разказва за идване на траки и венети в северните части на Апенините не дълго след края на Троянската война:

"Maeandrius says that the Eneti first set forth from the country of the White Syrians and allied themselves with the Trojans, and that they sailed away from Troy with the Thracians and took up their abode round the recess of the Adrias ." - Strab.XII.3.25

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Strabo/12C*.html 

Да видим обаче какво означава името Коледа? Днес има най-различни версии за произхода на този стар празник, а и за значението на името му. Някои краеведи смятат, че частицата Кол идва от коло, колело, а окончанието -е(н)да било разновидност на санскр. анта-край, т.е. Коледа означавало край на колелото, край на годината. 

Вярно е, че Коледа е в краят на декември, но този празник е олицетворение на началото на новата година, символизира нарастването на слънчевата сила, следователно в значението - край на годината, поне според мен, няма логика. От друга страна, в нашия речник дума анта-край не присъства, нито пък в Индия познават дума като коленда, коланта, коледа и т.н.

Аз съм склонен да вярвам на проф. Иван Венедиков, ето какво споделя той: “ В 680 г. на 7 ноември бил свикан в Цариград църковен събор. Тъй като той заседавал в двореца в залата с купол, известна под името Турлос, и самият събор бил наречен Турлански събор. Той имал за цел да премахне различията, които съществували в това време между християните, но между многобройните решения на събора има няколко, засягащи въпросите, които ни интересуват. Ще започнем с решението за празнуването на Календите, което се съдържа в канон 62. Той гласи: „Бихме желали да отстраним напълно от обществото на вярващите така наречените Календи, назоваваните Воти, наричаните Брумали и правения на първия ден на месец март събор (панегирис в лат. превод конвент).  

http://www.promacedonia.org/iv_gumno/iv_gumno_9.htm

Седми век е безспорно ранна дата, но има и други. Още по-ранно засвидетелстване на Календите се среща в житието на Свети Дазий. Там е засегнат периода на Античността -285-305 година (Венедиков, с.150).

Ето какво казва за календите Венедиков: “ОБЩ ПОГЛЕД ВЪРХУ СВЕДЕНИЯТА ЗА ТРАКИЙСКИТЕ ПРАЗНИЦИ. От направения преглед на тракийските празници се вижда, че е имало няколко празника на Дионис в Тракия, на два от които ние можем да намерим мястото със сигурност. Единият е на януарските Календи, т.е. на римската Нова година. Съвпаднал с нея, той се романизирал през римско време, както се вижда от името, което му дават и житието на св. Дазий, и канон 62 на Турланския събор. За тях той не е някакъв празник на Дионис, а на Календите, т.е. Новата година. Тъй като в България Календите се честват една седмица по-рано и той е бил пренесен една седмица понапред, на българската Нова година” c.159.

http://www.promacedonia.org/iv_gumno/iv_gumno_9.htm

В друга своя книга Венедков отново свързва Коледа с древното езичество от земите ни : “В Коледа са събрани едновременно няколко различни празника. Римската Нова година-Календите, попаднала в древна Тракия върху по-старите празници на Дионис, Персефона и Залмоксис..."

http://www.promacedonia.org/iv_stozher/iv_stozher_10.htm

До известна степен Иван Венедиков е прав, но той е пропуснал най-важното, а именно това, че самата римска култура, а и език са повлияни от трако-пеласгите. Напълно е възможно този даровит изследовател на българското минало да е знаел за откритието на Ван Виндекенс отноно това, че calendae e пеласгийска заемка в старолатинския език.

Възможно е също Венедиков да е бил запознат със сведенията на старите автори за влиянието на дедите ни върху населението на Апенийнския полуостров, но под давлението на цензурата да е бил принуден да премълчи пълната истина за произхода на името Коледа.

Едно е ясно, не римляните са дали името и не римляните са въвели празника, на който се почитат стари тракийски божество. Несъмнено на Дионис е едно от най-почитаните, той обаче не е само бог на виното и екстаза както повечето смятат. Дионис е наречен още Сабазий, за Сабазий се казва, че е слънцето, небесното светило бива отъждествявано с колело, коло.

В далечното минало се е смятало, че на Коледа слънцето се ражда и се разгаря с нова сила. Не случайно месец декември е носил името Коложег, т.е. разпалване, разжегване на слънцето, на което се е гледало като на огнено колело (коло).

Другото име на Коледа у нас е Божич, то идва от думата Бог, отговаряща на тракийската Багос/Багайос и ведическата भग  -Бага/Bhaga, която има значението слънце, господар.

Не случайно Рождество Христово е на Коледа. Доброто винаги е отъждествявано със светлината, а Христос е най-голямото добро, което светът е видял. Нека не забравяме думите на Св. Йоан:

4. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.
5. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.
6. Имаше един човек, пратен от Бога, името му Иоан;
7. той дойде за свидетелство, да свидетелствува за светлината, та всички да повярват чрез него.
8. Той не беше светлината, а бе пратен да свидетелствува за светлината.
9. Съществуваше истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света.

http://www.pravoslavieto.com/bible/nz/ioan.htm

На Коледа не само слънцето се разпалва, но Бог ни дава възможност да пречистим своята душа и да поставим пламъка на любовта в сърцето си както подобава на благородни хора. Разгарящият се огън на слънцето унищожава тъмнината и студа, a нашите пречистени мисли и желания отнемат силата на злото. Нека по време на празниците да потърсим доброто в нас  и да почетем нашите деди, които бяха народ на светлината!

Весели празници на всички родолюбиви българи!