ИЗЛЕЗЕ НОВА ЦЕННА КНИГА

Има автори, които често изумяват читателите си с всяка поредна своя творба. Такъв човек е проф. Асен Чилингиров. На него дължим много от истинските си знания за нашата история. Повечето сънародници са запознати с откритията на родолюбивия изследовател, поднесени в “Готи и Гети”, “Вулканите, наводненията, археологията, политиката”,” Българската Църква”, а и още много други хубави книги.

Една от най-ценните вече се появи на страницата otizora.com. Проф. Чилингиров дава възможност на читателите си да се запознаят с електронния вариант на най-новата му работа „Апостол Павел, Филипи и Филипопол“. Вече няколко хиляди сънародника са свалили файла и са се запознали с интересната творба на нашия учен.

http://www.otizvora.com/files2015/tschilingirov//atch-ap-pavel-philippi-i-philippopol.pdf

Книгата е важна не само заради интересната информация, има и друго – обяснен е добре механизмът на измамите и фалшификациите повлияли съзнанието на милиони хора. В момента, в който човек осъзнае, че е бил подведен от хитро конструирани химери, ще придобие известен имунитет към нови измами. Ще знае как да проверява, на какво да се доверява, как да търси истината.

Когато за първи път се запознах с проучванията на проф. Чилингиров засягащи мисията на Апостол Павел в Европа, останах силно озадачен. Аз съм вярващ човек и се уповавам на църковните писания засягащи деянията на Апостолите. Никога не съм се съмнявал във верността и точността на тази църковна история.

Фактите обаче са неумолими и няма как да се заобиколят. Научавайки доста нови и непознати до този момент подробности, нямаше как да не приема твърденията на проф. Чилингров засягащи локацията на първия европейски град, в който Апостол Павел създава християнска общност. От една страна бях объркан поради неточността на църковната история, от друга бях горд, че точно родният ми град носещ старо име Филипопол е родното място на европейското християнство.

Все пак, няма как да почива на случайност това, че владиката на Филипопол (Пловдив) е споменат в поланието на Апостол Павел до римляните. Няма как да е случайно и това, че Теофилакт Охридски казва следното: “Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва [апостол Павел]? Виж големия брой на моите ученици – от Йерусалим до Илирик, който е покрайнина на това, което днес се нарича България.”

Cъбирайки и сглобявайки фрагменти от непозната на повечето хора информация, проф. Чилингиров съумява да създаде уникално четиво. То е ценно не само за християните, но и за всички родолюбци търсещи истинската история на българския народ.

Mежду 20 и 25 януари излиза и печатното издание на „Апостол Павел, Филипи и Филипопол“. Tворбата на проф. Чилингиров се предлага в "Български Книжици", ул. Аксаков 10, София. Има възможност е да се поръча онлайн http://knigabg.com/index.php?page=book&id=50716

ДОКОСВАНЕТО НА ГОСПОДА, ИЛИ КАК БЪЛГАРИТЕ СТАНАХА БОЖИ НАРОД

Изучавам от доста време миналото на народа ни, но не спирам да се удивявам на качествата на нашите предци. Удивени са били и много чужденци, които са посетили земята ни и са се запознали с българщината. Смелостта и необикновената сила на нашия народ са широко известни. Никой не може да оспори неестествената храброст и дързост на българите. Ние обаче притежаваме и други ценни качества. Пословични са също българското гостоприемство, доброта и благородство.

 

Би трябвало да се очаква, че след няколко потисничества, през които са се провеждали жестоки геноциди, в нас не би останало нищо човешко. Ние сме клани, бесени, давени, разселвани и изтезавани от римляни, гърци, османлии и др. 

Домовете и книгите ни са горени, собствеността ограбвана, децата ни отвличани…Въпреки всичко, въпреки стотиците години тъмнина и ужас, нищо не е успяло да унищожи светлината в душите ни. Дори и по време на най-страшното подтисничество ние сме оставали верни на себе си.

 

Преди около два века различни пътешественици посещават земите ни и остават удивени от видяното. Ето какво е казано за нас:  “Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква, обича красотата на божиите храмове и е толкова ревностен към светите места - към Светата гора Атонска и към светия град Ерусалим, че превъзхожда всички останали християни -гърци, сирийци, грузинци, сърби, власи, молдавци и дори русите.”

 

“Но ако, от една страна, и старите българи срещат с радост делото на народното образование и се съгласяват на различните полезни нововъведения, от друга страна, те не се разделят със своите патриархални привички. В домовете им - безукорна чистота, навсякъде цари спокойствие, към главата на семейството всички изпитват безгранично уважение и послушание. Изобщо българите са много гостоприемни- качество на всички славяни. Гостоприемството им е още по-хубаво, защото е просто и естествено. Като предлагат най-доброто на своя гост, те се стараят да му предоставят всички удобства.”

 

“Изобщо у българите е очевидна силната страст към знанието, което те и натрупват. Постоянство в стремежите  - това качество като че ли им е вродено. Откакто българите решили да откриват самостоятелно чисто български училища, гърците започнали да ги ненавиждат и всячески се стараели да им попречат.”

 

Малко по-късно, когато вече сме свободни, необикновения ни характер е по-лесно забележим. Това са впечатленията на редица западноевропейци посетили Родината ни и успели да ни опознаят - “Българинът е ненадминат в своето упорито преследване на целта, което комбинирано с трезвото му виждане, дава надежда за велико бъдеще на този народ...”

 

“Пестелив и сдържан, българинът не притежава лекомислената веселост на румънеца, големеенето на сърбина, нито мечтателния и непрактичен идеализъм на руснака. Българинът по-скоро прилича на шотландеца от равнината и носи многото си възхитителни качества зад външност, зад която малцина имат щастието да проникнат.”

 

“За българинът е достатъчно да знае какво трябва да направи и той го върши. Дълбоки чувства той изразява, без да парадира. Интуицията му е отправена към реалността, българинът изразява себе си със забележително спокойствие.”

 

“Българите са прекрасни хора, здраво свързани със земята, тяхната устойчивост към морални болести е забележителна. Куражът им, а и тяхната издръжливост, са им създали славата на велики бойци из цяла Европа. Българите  имат уникални качества на тялото и духа...”

 

Джеймс Бейкър казва за нас – “Те притежават силни социални и патриотични качества, достойни за всеобщо възхищение, помагат си един на друг и насърчават по-слабите, търпеливо обучават тези, които са изостанали и не се примиряват, докато не започнат да се движат заедно напред. Cчитаме  българите са народ, който е способен на велики дела."

Сиприен Робер пише за българите следното:  Макар от петте народа на полуострова (Балканите бел.авт.) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина. Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав. Почтеността му стои над всяко изкушение...”

Може още дълго да се говори за необикновените качества на народа ни, но по-важно е да разберем как сме ги придобили. По-важно е да разберем защо дори тъмнината на подтисничеството не успява да угаси светлината бликаща от българското сърце. За тази цел трябва да се върнем назад във времето, в епохата, в която Орфей е омавал хора и зверове със своите песни и мъдрост.

 

Няма съмнение, че в началото, както и при всички останали народи, в сърцата на дедите ни е имало жестокост. Времената са били такива – сурови и безпощадни, инстинктът за самосъхранение е диктувал поведението на всеки. Ние обаче сме първите, които са се измъкнали от лепкавата кал на примитивното и грубото. 

Дивакът изведнъж е прогледнал и се е превърнал в същество на светлината. Това е станало с извършването на добро деяние. Някои от далечните ни предци е подал ръка на свой събрат, поделил е храната си с него, дал му е подслон и топлина и е станало чудото – дивакът се е превърнал в Човек.

 

Когато правим добро от сърце се случва нещо необикновено, което науката все още не може да обясни. Помогнем ли на някого било с думи, било с дела, в нашия мозък става нещо уникално – оформят се нови синапси, нови връзки, които спомагат за по-дългото запазване на здравия мисловен процес. Колкото повече правим добро, толкова повече проглеждаме, отдалечаваме се от примитивното и се докосваме до светлината на Господа, а от това няма по-голям дар. Този дар дава спокойствието което е в сърцето на всеки истински българин.

 

Този Божествен мир е уникален за нас, зная го от личен опит. Скитал съм по три континента, но не съм срещнал хора, които да имат излъчването на българите. Добри хора има навсякъде, но при нас доброто е естествено, то не е заучено, не е маска. В българина доброто идва направо от дълбините на душата.

 

За развитието на уникалните ни качества през вековете е спомогнало и нещо друго – постенето. Въздържането от месо е доктрина на траките. Страбон предава свидетелството на по-стария Посидоний за това, че мизите (наречени по-късно българи) се въздържат от ядене на живи същества. За храна дедите ни ползват мед, мляко, сирене, като водят мирен живот и поради това са наречени богобоязливи.

 

Докато при правенето на добрини се постига възстановяване и дори обновяване на мозъчните синапси,  в следствие на постенето протича също благотворен процес, но на друго ниво. Когато храната ни е бедна на калории нашата ДНК започва да се самопоправя, а това е от важност не само за телесното, но и за духовното ни здраве.

 

Нашата ДНК бива атакувана всеки ден и всеки ден търпи поражения от слънчева радиация, токсини проникващи в тялото ни с вода и храна и т.н. Учените са установили, че колкото по-повредена е ДНК на определени индивиди, толкова по егоистични, завистливи и злобни са те. От друга страна става ясно, че щедрите, добрите и веселите хора имат здрава, запазена ДНК.

 

Ето го разковничето – традициите на предците ни са ги направили чист народ, който може да се докосне до Господа. Вършенето на добро и постенето – придържането към бедна на калории диета, са спомогнали предците ни не само за запазят здрава своята ДНК, но дори и да я усъвършенстват. Дедите ни са станали чисти във всеки възможен смисъл на думата.

 

Така са наречени предците ни от гърците, за определени хора от траките е употребена думата κτιστοι, която акад. Вл. Георгиев превежда като чисти. Благодарение на учени като Александър Брокет знаем, че Орфеевото учение е повлияло така силно стария свят, че ранни християни като Климент Александрийски наричат Христос втория Орфей. 

Свети Августин казва, че Орфей е предсказал истината донесена от Божия син, това, което Орфей е започнал, Христос е завършил.

 

Джон Блок Фридман изследва ранни християнски паметници и установява, че Христос е изобразяван с фригийска шапка, с лира в ръка и заобиколен от животни – точно както е представян и великия тракиец.

 

Умберто Утро също говори за влиянието на Орфей върху ранното християнство. Италианския учен казва, че както тракийския певец опитомява дивите животни, така и Христос преобразява живота на грешниците.

 

Орфей изобразен като Христос, рисунка на A.Becker

https://dejister.wordpress.com/2010/08/17/een-draaiend-tropaeum/

В нашите вени тече същата кръв като на великия тракийски певец и мъдрец. Ние сме потомци на хората, от които Омир, Херодот, Страбон и др. са се възхищавали. Наследници сме на тези, които първи бяха наречени чисти и първи се заеха да разпространяват светлината. Това е и причината да бъдем ненавиждани от силите на злото, които повече от две хиляди години се опитват да ни унищожат.

 

До този момент не е помогнало нищо. Нито кланетата, нито изтезанията, нито гаврите и разселванията са ни пречупили. Тъмнината обаче винаги търси начин да постигне своето. Ние можем да бъдем унищожени когато престанем да бъдем себе си, когато вече не сме българи, когато сме забравили старите си традиции и заветите на дедите.

 

Това е причината за борбата срещу християнството днес. Българските християни не са като западните. Колкото и да е променено учението на Спасителя, у нас то е запазено във вид най-близък до първоначалния. Постите и причестяването пречистват както тялото, така и душата. 

Събирането на хората в църква спомага за осъзнаването, че сме братя и сестри и не бива да се делим и караме, а редно да се обичаме и помагаме един на друг.

 

Не само откъсването ни от християнството е атака срещу нашата идентичност. Представянето на национализма като нещо лошо, изостанало и агресивно е другата хитрост, с която ни убиват. 

Истинският национализъм не е нищо друго освен Родолюбие – уважение към семейството, преклонение към предците, към техните подвизи, почитане е иценене на тяхната култура и обичаи. Да се откажем от своята идентичност е все едно да си сложим примка на шията. Без родова памет ние сме прах духнат от вятъра.

 

Поредното оръжие на злото е една хитра игра – внушението, че сме лоши, мързеливи и крадливи и заслужаваме съдбата си. Преди време с ужас установих, че чужденци се представят за българи по различни блогове, форуми, а и др. медии. С отвратителното си държание тези индивиди тровят съзнанието ни и се опитват да ни карат да се срамуваме, че сме българи. За жалост много сънародници са се хванали в този капан.

 

Слава Богу има и други хора, има истински българи като покойния Джоко Росич. Нека тези, в чиито души се е промъкнало съмнението да си припомнят думите на този светъл Човек: 
“Когато някой ми каже: „Абе, няма вече добри хора“, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично. Страната пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така“

 

Прав е Росич, нали? Утайката може да диктува какво да се излъчи по телевизията, или да излезе във вестника, но утайката не е представителна за целия български народ. В никакъв случай! Безброй са тези, които отделят буквално от залъка си, за да помогнат на други изпанали в нужда. Безброй са тези, които макар да имат предложения да работят за чужденци остават предани на Родината.

 

Да, утайката не иска ние да видим добрите примери - добрите българи, не иска да ги чуем, не иска да им се възхитим и да се запалим от тях. Ето за това господства черния тон и простотията в“пресата”, а дори и по форумите и блоговете.

 

Много от нас са отвратени от утайката в обществото ни до такава степен, че дори искат да прибегнат към насилие. Това обаче не е пътя. Не можеш да победиш тъмнината с нейните собствени оръжия, на нейна собствена територия. Тъмнината може да се победи само по един начин – като направим това, която тя не може – да станем хора на светлината. Не клането на бездушни марионетки би ни помогнало да достигнем по-добър живот, а подаването на ръце. Единството и любовта имат голяма сила, много по-голяма отколкото можем да си представим.

 

Когато престанем за слушаме утайката, когато престанем да се делим и мразим, тогава ще поставим и стабилната основа за едно ново общество. Ще можем да изградим общество, в което няма продажници и тихи убийци на българщината.

 

Разбира се само с благост не става. Добър може да е само силния човек, а силен не се става лесно. Нужна е воля, нужни са усилия, нужно е постоянство. Каляването на тялото и характера е жизнено необходимо. Как да порицаеш лошия и порочния, ако ти самия се поддаваш на пороците? Как да укориш крадеца, ако твоята съвест не е чиста? Как да кажеш на крадеца да се маха, ако мишците ти не са здрави?

 

Нападан бива слабия, обира се дом, чиято ограда е паднала, така е било, така и ще бъде.В нашите гени са закодирани силата, решителността и добротата. Тези качества няма как да ни бъдат отнени, могат само да бъдат подтискани. Ако икаме да счупим веригите, които ни дърпат надолу към чернилката, трябва да се върнем към себе си, да бъдем българи. Дедите ни откриха пътя, осветиха го, ние само трябва да го следваме.

 

 

 

Основна използвана литература:

 

С. Минкова, Т. Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990.

М. Кожухарова, Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, София, 1986.

J.Baker, Turkey in Europe with two maps, second edition, Cassel Petter & Galpin, London, Paris & New York, 1877

W. Monroe, Bulgaria and Her People. Washington, 1914.

 

 

 

ТАЙНАТА НА БОГОМИЛИТЕ

Според официалните теории корените на богомилството са в Мала Азия. Вярва се, че то е създадено на основата на източни доктрини... Хората изповядващи тази особена форма на християнство са наричaни с различни имена – катари, павликяни, манихеи, албигойци, патарени, българи.

Името катари идва от гръцката дума καθάρός -чист, неопетнен, незамърсен. За названието павликяни съществуват няколко виждания. Едни изследователи смятат, че идва от името на Павел Самосатски, който е бил владика на Антиохия. Други считат, че павликяните са последователи на Апостол Павел, който проповядва в Мала Азия и Балканите на през I век. Някои смятат, че Св. Ерм - владиката на Филипопол (Пловдив) e последовател на Апостол Павел.

Манихеи е изведено от учението на манихеизма – доктрина възникнала (или по-точно утвърдила се) през III век. За неин основател се приема Манес, но когото се приписва персийски произход въпреки тракийското му име. Страбон е пределно ясен казвайки, че Манес е не само име, но и синоним на фригиец - VII.3.12.

Понеже през Средновековието във френският град Алби (Албига) е имало много привърженици на особената форма на християнство, тези хора биват наречени албигойци. По същия начин възниква и названието патарени – от Патария – това е място, което е обитавано от последователите на наречената ерес религия.

Названието българи – bougri не се нуждае от дълъг коментар. Поради това, че от България идват хората разпространяващи преследваната от църквата доктрина, то изповядващите, така наречена ерес са познати и под името българи. Богомили пък идва от името на поп Богомил, който е живял през Х век в земята ни. В настоящата работа ще бъде използвано името богомили за хората, чието учение е преследвано с жесток фанатизъм.

Веруюто на тези хора се и отличавало значително от това на гърци и западноевропейци.Богомилите не са се кланяли на кръста (разпянието). В интерес на истината трябва да се спомене, че ранните християни не считат кръста (разпянието) за свой символ. Божият син е избразяван като добрият овчар, или пък са използвани агне и риба като негови символи.

https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiO_VwaAPpnoSYfwULXVYU6EJ-jlInItEc6sVQ1EE4tUfUSsqoqHnXpMPwoykJywSRB828vAguwqX2TEkTwqcCWZJRtI6-EgQo3JRl5Qu9tFOZrlQR7085ZwW3sdvrVWMme10xLMGW2sJ9I/s1600/PC1-Shepherd.jpg

                                                                                                       http://www.fisheaters.com/LAMB.gif

                                              http://www.jesuswalk.com/christian-symbols/images/chi-rho_fish_anchor.jpg

Трябва да се отбележи и това, че кръстът на Константин Велики няма нищо общо с разпятието. По-скоро се касае за един древен символ на светлината. Самият Христос е олицетворен със светлината в Евангелието на Йоан - “В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе”. Йоан, 1-4,5.

Така нареченият лабарум също не е свързан с разпятието. Лабарумът е изграден от гръцките букви Х и Р, които са първите букви от името Христос, явяващо се като превод на еврейското и арамейско Машиях – помазаник, то пък идва от маша- мажа, помазвам...(трудно е да се определи смайващата прилика между българската и еврейско- арамейската дума).

                   http://engage.ywamlausanne.com/wp-content/uploads/2011/02/early-Christian-symbol-fish-296x300.jpg

Богомилите не са признавали Стария Завет. Това обаче не би трябвало да е нещо учудващо. Сам Христос заменя принципа – Око за око, зъб за зъб с новото послание  - Да се обичаме един друг ! Любовта и духовната чистота трябва да са отличителните белези на последователите на Христа.

Според учението на богомилите съществуват двама господари на света. Материалният свят е създаден от черния бог, а човечеството от добрия бог. Това де факто е и виждане на самият Христос. В Евангелие на Йоан 14-30, четем думите – “Аз няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на този свят. Той няма нищо общо с мене”.

Интересното е, че според виждането на траките също има бог на светлината и такъв на тъмнината. От изучаването на тракийската религия става ясно, че дедите ни са познавали твърде различни богове. Балей, Багос, Сабазий и др. са били олицетворение на светлината и доброто. Имало е обаче и други като Керсос, Аксио-Керсос. Последното се превежда като черният ужас от Вл. Георгиев (Траките и техният език с. 59). Не са открити нито храмове, нито посвещения на този бог. Това означава, че дедите ни са познавали това божество, но не са му се кланяли.

Предците ни са разбирали, че съществуват две сили – тази на доброто и тази на злото.Това сващане е мното древно, то се среща при индо и ирано-арийците, които познават добрият Ахура Мазда и злия Ангра Маниу. Съществувало е вярване, че ще дойде ден на последната битка между доброто и злото, като силите на тъмнината ще бъдат победени. Същият концепт се поддържа и от ранното християнство.

Обществото на богомилите е доста особено. Те не са се обръщали към своите свещеници с името Отче! Това обаче го намираме в Евангелието на Матея като послание на Христос - “И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, който е на небесата” – Евангелие от Матея, 23-9.

На хора с богат духовен опит богомилите са давали  името дед, дядо. Тук трябва да се отбележи, че Дедас и Дадас са тракийски лични имена...Определени личности сред богомилите успели да постигнат високо ниво на пречистване са назовавани чисти (от там и гръцкият превод катари-чисти).

Богомилските чисти обаче не се появяват в България едва през Средновековието. От незапомнени времена такива хора е имало между дедите ни траките. За това научаваме от живелият преди около 2000 години Страбон - “Посидоний предава за мизите, че заради своята набожност те се въздържат от ядене на живи същества, дори и тези от собстствените им стада. За храна използват мед, мляко и сирене, живеейки мирен живот и това е причината да им бъде дадено името богобоязливи и капнобати. И има някои от траките, които живеят без жена, те са наречени ктисти и заради почитта, на която им е отдавана, ги смятат за свети хора живеещи освободени от всякакъв страх”. VII.3.3.

Наистина тракийските монаси са били чисти. Те са считали за грях да се убие живо същество, хранели са се с плодове, мед, зеленчуци, житни растения. Отричайки богатството и другите материални блага тракийските монаси са пазели душата си неопетнена. Не случайно Херодот, Омир и Страбон наричат северните траки най-праведните от всички хора...

Най-важното в случая обаче е това, че мизите, за които говори Страбон са наречени в по-късни времена българи. Цели хиляда години значителен брой стари летописци са сравнявали българите с най-големият и най-благороден тракийски народ – мизите. За ктисти трябва да се поясни, че то не е нищо друго, освен гръцкото предаване на българската дума чисти. Вл. Георгиев бе един от първите изказали предположение за връзката между ктисти и чисти.

Фактите показват, че богомилското учение има тракийски корени. Траки са и тези, които са го изповядвали. Не само Балканите, но и Мала Азия е била заселена с наши деди. Там са живели тракийските племена мизи, фриги, витини, мариандини, меони, мейони, бебрики, бюснеи, халиби, сарапари. Те са повлияли народите, с които са били в допир.

Персите също са изпитали влиянието на предците ни. От Херодот знаем, че мидийците играят огромна роля в оформянето на персийската култура. Заратурстра не е персиец, а мидиец, за мидийците обаче Плиний казва, че са предци на сарматите. Същите тези сармати са причислени към тракийското племе гети, по сведения на Прокопий Цезарийски.

Манес, за чието учение се казва, че става основа на богомилството не е персиец, а тракиец. Негови предшественици са Теребинт и Скитиян. За Скитиян се казва, че е живял по време на апостолите (Е.Бъртън).

В древността богомилите са подложени на неописуеми страдания. Били са горени живи, удавяни, бесени, посичани, подлагани на чудовищни изтезания. Преследването им е било толкова жестоко, че част от тях напуска Балканите и забягва в Средна и Западна Европа. Дори и там обаче изповяващите особена форма на християнството не намират покой. Садистичните им врагове ги преследват и избиват без дори да пожалят старци, жени и пеленачета...

И въпреки това богомилите са изкарани врагове на християнството! Христос е благ, той е против насилието, против насилието са и богомилите. Нашите южни съседи гърците леят реки от кръв без никакво притесненние, изтезават садистично противниците си и дори не се срамуват да се хвалят с това в своите хроники. Какво християнство е това? Та това си е сатанизъм…

Какво е предизвикало тази дива омраза към дедите ни? Какво а накарало гръцки, френски и италиански “благородници” да изцапат ръцете си с кръвта на стотици хиляди хора? Богомилите не са ограбвали никого, не са нападали градове и села, не са се държали безобразно и не са се отдавали на пороци. Въпреки това те са ненавиждани в почти цяла Европа. Смята се даже, че един кръстоносен поход е организиран специално срещу нашите богомили  (Н.Овчаров, Победите на Калоян).

За да разберем жестокото отношение на гърци и др. към богомилите, ние трябва да обърнем поглед към ранното християнство. В Европа то е въведено от Апостол Павел (и неговият помощник Сила) първо в земите обитавани от дедите ни. Това става някъде към 46-49 година, по времето на император Клавдий. Новата религия се разпространява в земите ни със смайваща бързина. Във Филипопол – старият Пловив е имало владика още през I век. Става дума за Св. Ерм, който е споменат от едно от обръщенията на Апостол Павел (Римляни 16-14).

Eрм е тракийско лично име, което между другото съотвества на старобългарското родово име Ерми. Свети Ерм е бил глава на няколко раннохристиянски църкви, а това означава, че доста траки живеещи в и край Филипопол са прегърнали новата вяра. 

Причината за това се крие в близостта на тракийската религия и християнството.Траките са вярвали, че душата е безсмъртна, вярвали са в новият живот, който е проповядван и от Божия син. Не е никак случайно, че един от ранните отци на църквата – Св. Климент Александрийски нарича Христос – вторият Орфей (Best, von Reden).

Явно в учението на Спасителя е разпозната доктрината на благородния тракиец. Нейни аспекти откриваме в писанията на Страбон, който разказва за ктистите. Тяхното учение, а и начин на живот са съвпадали с принципите на ранното християнство.

За него ние знаем твърде малко защото доста важни неща са скрити от нас. През I век гърците са били едни от най-фанатичните гонители на християните. Гърците са преследвали апостолите на вярата, клеветели са ги, предавали са ги на властите. По-късно, усетили потенциала на новата религия, южните ни съседи решават да я използват за свои цели.

За жалост те успяват да направят това. Само за няколко века от гонители на християнството, гърците се превръщат ...в “християни”. Малко по малко южните ни съседи получават все повече влияние в църквата, като през IV век те вече са в състояние да елиминират своите идеологически противници...наричайки ги еретици.

Доминираната от гърци християнска църква вече не е това, което е била по времето на апостолите. Учението на Христос е извратено и използвано за други цели. Покварата засяга и църквата в Рим...Спасителят е предаден, а тези, които следват предано завета му са обявени за еретици и биват преследвани, изтезавани и избивани без милост.

Богомилите са били пример на истински християни със своята морална чистота и благородство. Те обаче са били и просветители, обяснявали са на новопосветените във вярата, че официалната църква оглавена от гърци и др. не е християнска. Обяснявали са, че събирането на богатства, сляпото подчинение, самовъзвеличаването на свещениците е противно на християнството, докато любовта, отричането на материалното и търсенето на справедливостта са истинските християнски ценности.

Тази истина е била опасна за тогаващната официална църква, която се е радвала на голяма власт и богатства. Воден от богомилите народът е започвал да се събужда и да търси сметка за безобразията на “свещеници” и “благородници”. Доктрината на богомилите е правела хората свободни, а когато човек един път опита свободата, той вече не позволява да му се слагат вериги, видими, или невидими.

С деянията си богомилите провалят плана на гърци и др. да завладеят много хора с помощта на новата вяра. Движението на богомилите е де факто повторение на бунта на тракиеца Спартак, който счупи оковите на десетки хиляди роби и с това предизвика гнева на Рим. Докато действията на Спартак засягат само Апенинския полуостров, то богомилите успяват да пробудят хората в обширни територии на Мала Азия, Балканите, Средна и Западна Европа.

Спокойно може да се каже, че без намесата на богомилите, християнството отдавна щеше да е изчезнало. Българските богомили дават един светъл пример как човек трябва да търси светлина и справедливост. Искрата, която тези хора запалват гори още векове наред и принуждава враговете на църквата, опитващи се да я разбият отвътре да се унищожат...

Богомилите показват, че вярата в доброто и любовта към хората винаги трябва стоят над властта на така наречените духовници и монарси. За да намери щастие и покой, човек първо трябва да се пробуди, да живее като свободна личност, а не като роб носещ веригите си безропотно.

Желая да уточня, че аз в никакъв случай не отричам Православната Църква. Напротив, смятам, че без нея българщината нямаше да просъществува. През вековете на чуждо подтисничество, нашите православни свещеници успяха да се пречистят носейки същият товар, който опираше на плещите на народа. Българската Православна Църква успя да постигне това, което не се отдаде на много други и поради това заслужава уважение.

За жалост през втората половина на 20 век у нас насилствено бе наложен атеизма. Днес ние опитваме горчивият плод на бездушието и безверието. Когато уважението и срамът си отидат, отива си и човещината. Християнството проповядвано от възвишени хора е не само просветление, то е и лекарството, от което обществото се нуждае. Живеем в свят, в който тъмнината неуморно преследва светлината, и този, който се откаже от доброто ще се лута до безкрай причинявайки страдания не само на себе си, но и на другите.

Дори някой да няма доверие в църквата като институция, дори да не приема Христос като спасител, какво пречи да се следва доброто и да се върши добро? Ще навреди ли Христовото послание да се обичаме един друг, ще навреди ли това да се опитваме да бъдем чисти духовно и телесно? Не мисля... Християнин не е този, който се тупа по гърдите и се нарича такъв, а този, в чиято душа има любов и човечност.