“ТУРЦИТЕ”, КОИТО МЕ НАКАРАХА ДА СЕ ГОРДЕЯ С ТОВА, ЧЕ СЪМ БЪЛГАРИН

 

Преди доста време един мой добър приятел спомена нещо, което ме озадачи безкрайно. По време на разговор засягащ населението на Родопите, този човек каза, че българските мюсюлмани са облагородили исляма. Приятелят ми – краевед и художник обясни защо мисли така, спомена за неподправената доброта, трудолюбие, честност и благост у българските мюсюлмани. Човекът знаеше какво говори защото бе скитал дълго време из южните региони на страната ни и бе опознал добре хората, които бе срещнал по пътя си. След няколко години имах възможността да се срещна със сънародници, които изповядваха не моята вяра, а исляма и се уверих, че думите на моя приятел са верни.

Съдбата ме завъртя така, че прекарах няколко месеца в Турция. Никога няма да забравя радостта в очите на сънародниците живеещи в Одрин, Шаркьой, Бабаески и др. селища в европейската част на южната ни съседка. Въпреки, че изповядваха исляма, тези хора не бяха забравили корените си – нещо, с което много от политиците ни изобщо не могат да се похвалят. Освен родовата си памет, живеещите в Турция сънародници бяха запазили и старите си добродетели, а и топлота към хората, с които делят едно потекло.

 

Веднъж се случи така, че влязох в малко, но добре подредено магазинче за хранителни стоки. Понакупих различни неща, платих и си тръгнах. След минута-две чух някой да вика след мен на български: - Господине, господине, чайкате! Обърнах се и видях един възрастен човек, който бързаше към мен. Настигайки ме той каза: - Дал сте повече отколкото трябва... Сумата бе смешно малка, но човекът се чувстваше задължен да я върне и го направи. Удивих се на тази изумителна честност и го попитах откъде знае български. Той се усмихна и отговори: - Това ми е родният език.

 

Драго ми стана не само поради това, че съм срещнал светъл човек, но и сънародник запазил своя език макар да живее в другаа държава. След няколко дни срещнах друг сънародник, отново дядо с бели коси и отново с очи, от които бликаше благост. Понеже разговарях на български със свой колега, старецът разбра веднага откъде сме. Усмихнат той ни поздрави с думите: - Добър ден момчета! Ние разбира се отговорихме с добър ден, но той закима с глава и каза: Не, не, като ти кажат добър ден – отвръща се: дал Бог Добро! Мен така са ме учили да казвам като бях малък.

 

В последвалите дни и месеци станах свидетел на гостоприемството, добротата и почтеността на много български мюсюлмани от Одрин, Текирдаг, Бабаески, Узункюпрю и Шаркьой. Наложи се да отида на частен зъболекарски кабинет, но не платих нищо за услугата...защото бях българин, а и от Филибето – родния град на бащата на зъболекаря. Престоят ми в Турция бе обогатен с много хубави преживявания, много срещи със сънародници, на които съдбата бе отсъдила да станат турци. Аз не бях нито политик, нито богат човек, че да могат тези хора да се надяват да получат нещо от мен. Не, те бяха добри и любезни защото все още чувстваха връзката си с България. Думите им бяха искрени, поведението човешко.

 

След няколко години по стечение на обстоятелствата бях вече в Германия. Както всеки сънародник в чужбина, аз търсех български продукти: сирене, домати, боб. Такива се предлагаха в турските магазинчета. Веднъж в едно такова магазинче в Мюнхен срещнах сънародник, който ме разпозна по това, че съм българин по книгата, която носех със себе си – “Избрани стихотворения на Иван Вазов”. Човекът се усмихна и каза: – Драго ми е да видя сънародник тук. С какво да Ви помогна, какво търсите?

Казах му, че искам да купя сирене и всичко друго, което е от България. Човекът се върна след няколко минути с кошница пълна с каквото ми душа желаеше. Попитах го как му допада живота в Германия? Бай Орхан, така се представи той, въздъхна и каза:- Ако в Разград имаше работа, нямаше да съм тука. Всеки ден искам да се прибера, но дъщерята ще учи и трябват пари.

 

На излизане от магазина, бай Орхан рече: -Дайте ми за някой ден тая книга, аз като я копирам, ще Ви я върна. Останах учуден относно интереса към Вазовите творби, но оставих книгата в магазина и чак след седмица отидох да си я взема. Бай Орхан ме посрещна доволен, върна ми книгата, която даже бе подвързал с хартия, за да не се цапа. Подтикнат от любопитство попитах: - Вие сте мюсюлманин, защо Ви интересуват стиховете на Вазов? Човекът повдигна вежди и рече: – Аз като съм мюсюлманин, не съм ли българин?  

 

Всеки пък когато минавах през Мюнхен спирах до магазинчето, в което работеше бай Орхан. Не толкова за сиренето и българските домати, които тогава все още се произвождаха, а и изнасяха, а най-вече заради сънародника опазил българщината в сърцето си. Той рецитираше “Аз съм Българче” перфектно и с такова вдъхновение, че заразяваше и мен. Времето прекарано с този човек се превърна в прекрасен спомен.

 

След време срещнах други сънародници мюсюлмани в Западна Европа, този път в Холандия. Мъж и жена от cмолянско село работеха в магазинче за хранителни стоки, а по случайност тяхна колежка бе една моя съседка. Тя ми разказа за магазинчето и за хубавата стока, която се предлагаше там. Разбира се станах редовен клиент, а и редовен събеседник на родопчаните. Срещите ни бяха приятелски, бях посрещан и изпращан с усмивка.  След няколко месеца обаче забелязах, че и мъжът и жената бяха със загрижени лица. Попитах ги дали имат проблеми със заплащане, застраховки, разрешителни за работа и т.н. и предложих помощта си. Мъжът въздъхна и рече: - Не е за парите, чорбаджията плаща добре и редовно, но е загубен човек и ще се махаме с жена ми.

 

Заинтригуван в какво се изразява загубеността на собственика на магазина, аз запитах родопчанина не може ли да се направи нещо. Човекът започна да разказва: - А бе, онази седмица чорбаджията ме пита дали бия жена си. Аз си мисля, че е майтап и му казах, че всяка вечер я спуквам от бой и той остана доволен...Хубаво, ама след ден-два той пак пита дали бия жена си, защото неговата жена и дъщеря не били виждали да го правя. Аз още си мисля, че е майтап и му казвам, че налагам жената тайно, да не вижда никой. И какво мислиш – оня ми вика да съм я биел пред неговата жена и дъщеря, да хващали страх...и тогава разбрах, че няма майтап, ами онзи пещерняк наистина иска да ударя жена си. Аз съм над двадесет години с нея, лоша дума не съм ѝ казал, камо ли да я бия. И двойно да ми плаща, при тоя няма да остана.

 

Тогава не само си спомних думите на своя стар приятел, който каза, че българските мюсюлмани са облагородили исляма, но и разбрах напълно какво е имал предвид. Не бе само трудолюбието, не бе само честността, а истинското, неподправеното, естественото благородство закодирано в гените на народа ни. Тези, които аз и милиони други наричахме турци, се оказаха най-ревностните носители на типичните за народа ни качества. Религията не ги бе променила, не ги бе откъснала от корените им – напротив, те бяха облагородили вярата си с поведение на Човеци.

 

Тъжно ми е за това, че нито през последните 30 години, нито през годините преди тях, никой политик не направи действия, които да доведат до пълна консолидация на българските мюсюлмани с останалото българско население. Печално е, че само шепа хора като Мерския Маркерморт и Евгений Теодоров споменаха за това, че българските мюсюлмани са запазили говорите си, шевиците си, обичаите си в такава чистота, която никъде другъде не може да се срещне (М.Макдерморт), че в началото на ХХ век Гергьовсен – отражението на култа към Тракийския Конник се празнува в Смолянско наравно с Байряма, а при мюсюлманите от Гоцеделчевско и повече от Байряма (E.Теодоров).

 

Вярно е, че историята ни рядко се срещат моменти на покой и благоденствие, вярно е, че чужди сили постоянно са бутали народа ни в различни войни и конфликтни, но въпреки това, политиците би трябвало да осъзнаят важността на запазването на българското самосъзнание на нашите мюсюлмани. Изказването, които Мидхат Паша прави относно характера на населението на България през 1878 г. е трябвало да се популяризират и до такава степен, че да проникнат в съзнанието на всеки гражданин на държавата ни:

 

“Преди всичко трябва да спомена, че сред българите живеят около един милион мюсюлмани. В това число не слагам нито татарите, нито черкезите. Мюслманите, за които говоря не са дошли от Азия както се смята днес. Напротив, тези хора са потомци на българите повърнати в исляма по време на османското завоевание на страната и последвалите години. Тези мюсюлмани са чеда на същата страна, те са от същата раса и произход както останалото българско население. Те не говорят друг език освен българския.” (Ислямът на Балканите, Х.Т. Норис).

 

Разбира се след времето на Мидхад Паша нещата се променят, започва се турцизация на българските мюсюлмани: бавна, рафинирана, упорита. Понеже нашите политици не сториха нищо да се спре този организиран от чужди сили процес, а инициативата за запазването на самосъзнанието на тези наши братя и сестри бе подета само от шепа смели и благородни хора, в ново време много от нашите мюсюлмани не считат себе си за българи, турският език заема мястото на българския.

 

Ето това направи възможни печалните събития от 80-те и 90-те години на ХХ век. Лъжите наложени от чужденци направиха възможа появата на партията ДПС, чиято идеология е не просто фалшива, но и антикоституционна. За последствията от управлението на тази партия до ден днешен не е нужно да говоря – те са ужасяващи. Пак ще набегна обаче – не българските мюсюлмани са виновни, те са жертва на недалновидна политика и умело режисирани от чужди сили манипулации.

 

Много от познатите ми смятат, че нещата са до такава степен объркани, че не може да се направи нищо, че вече е преминат момента, в който може да се направи поврат. Аз обаче не споделям това виждане. Не храня илюции, че политиците, чието съществуване зависи от продължаването на живота на лъжите ще се разкаят и ще пуснат кокала. Не, те ще бранят властта си дори с цената на реки от кръв. Ние обаче – обикновените хора можем да направим така, че темелите, на които политиците стоят да се разклатят не с революции и метежи, а с подаване на ръка на българските мюсюлмани. Борбата не бива да се води с насилие, а с популяризиране на истината. Тя е, че един народ не бива да се дели на две заради религия. На българските мюсюлмани трябва да се обяснява, че не са потомци на появилите се в полето на историята едва през VI в. средноазиатски тюрки, а са чеда на хора, които са ковали историята на Европа повече от 6000 години по-рано. На българските мюсюмани трябва да се обяснява, че нямат нищо общо с тези нашественици, които в миналото окървавиха Европа от Босфора до Виена, а са наследници на народа, от чиито среди произлязоха лекуващите човешките души Залмоксис и Орфей.

 

Казана кротко и убедително истината ще намери своя път към сърцата на българските мюсюлмани. Кръвта вода не става. Лъжите на безсъвестните индивиди ще бъдат отмити, а народът ни обединен. Вярвам в това, а когато вяра и дела са в синхрон, добрият резултат не закъснява.