За Стара Велика България сме чували всички. Теофан
Изповедник и Партриарх Никифор споменават тази държава на дедите ни. Макар
описанията на средновековните автори да не са особено точни, черпейки сведения от тях, но и от Именника на българските князе, може да се каже, че
владенията на княз Кроват (когото нашите учени обичат да представят като хан Кубрат, или кан Кубрат), ca застъпвали територията на днешните Румъния, Молдова, Украйна.
Един от синовете на този
благородник е определен като основател на Дунавска България – известният на
всички княз Аспарух. На него не особено подготвени автори приписват и въвеждането на нова религия в нашите
земи, която ще бъде заменена от християнството, но около два века по-късно.
Дълго време историците ни се бяха вкопчили във вярването,
че хората, които Аспарух довежда на юг от Дунава са били тюрки, или тюркизирани
алани, сармати и т.н. През последните двадесетина години се прокарва теорията
за родството на дедите ни с източните иранци, като умело се
пропускат важни подробности относно религията на въпросните източни иранци.
He ce уточнява изобщо,
че в Бактрия са били на почит Ахура Мазда,
Ариаман, Аша, Анахита,
Яма, Веретрагна, Спента Армаитиш – все божества, които са
напълно непознати на дедите ни.
Вярата изповядвана от княз Аспарух няма нищо общо с
тюрския Тенгри Хан, или иранските Ахура Мазда и Анахита. Още от времето на Херодот са
налице предостатъчно данни кои богове са почитани в региона обхващащ земите от
делтата на Дунава до Приазовието - Стара Велика България.
Това е най-старата позната Скития според Херодот – Her.IV.99, а живелият по-късно Стефан Византийски определя
скитите като тракийски народ.
He
можем да пренебрегнем и това, че според Дион Касий ceверните траки – даките принадлежат на скитското семейство
(т.е. става дума за близки роднини) : “Dacians and Suebi fought in crowds with one another. The latter are
Germans, the former Scythians of a sort. “ -
C.Dio, LI, 23.2.
Един от първите наши учени установили родството на
скито-сарматите и траките е Георги Баласчев. Голям е и приносът на Ганчо Ценов,
който доказа убедително, че името скити
не е иранско, а българско и може да се обясни с помощта на стблг. скытати сѧ-скитам.
Интересното е това, че със същата етимология е и
тракийското племенно название грестони.
То може да се изтълкува със стблг. грѧсти-ходя, вървя, отивам. Дедите ни
занимаващи се с трансуматно животновъдство са скитали със стадата си в търсене
на паша за огромните си стада явяващи се основа на тяхното богатство.
Нека обърнем внимание на религията на господарите на
Черноморските степи в далечното минало. По времето на Херодот, общ бог за
траките и отделилите се от тях скити остава Арес. За властелина на бойното поле се казва, че е на особена почит
при скитите, които издигат олтари единствено и само на него:
“ It is not their
custom however to make images, altars or temples to any except Ares, but
to him it is their custom to make them.” - Her.IV.59.
Интересна подробност е това, че при скитите, богът на войната е почитан под
формата на меч поставен на върха на огромна дървена платформа, която в основата
си е широка 500 метра, но на височина е по-малко.
Още през Античността
Арес е признат за тракийски бог, а самата ни страна е считана за свещено
място на властелина на бойното поле. За значението на името му обаче все още се
спори, като според мен причината се крие в това, че е лесно обяснимо на
български език. Арес може да се
изтълкува с ярост-гняв. Тук трябва да се добави, че
най-ранното споменаване е под формата Ярей
и е на надпис върху златен пръстен от обитавания от дедите ни в древността о-в
Крит – XVIII в.пр.Христа.
Първото разчитане на името Ярей е направил акад. Вл. Георгиев, който обаче смята, че се касае
за хетския бог на войната и чумата Яриш.
Вярно е, че хетите почитат Яриш, но
на хетски името не притежава смисъл и поради това трябва да се заключи, че
подобно на култа към Епта, хетите са приели от дедите ни и култа към Арес,
когото наричат Яриш.
Херодот съобщава и за името на бога-отец при скитите от
Черноморските степи, това е Папайос.
Както е и в случая с името на Арес, Папайос нито има обяснение на ирански, нито
е познат на най-големия ирански народ – персите. За сметка на това, при дедите
ни обитаващи земи на юг от Дунава е засвидетелстван култът към Папас.
Значението на името е подсказано от Херодот, който дава
превода – бащица. В такъв случай,
обяснение за тракийския Папас и
скитския Папайос може да се даде с
блг. папо-баща, хляб,т.е. този, които се грижи, който храни семейството.
Към пантеона на скитите спада и Гето-сур-слънцето. Името
е доста интересно не само поради това, че съдържа същите елементи като
тракийското Суре-гет, но и поради
това, че дава обяснение и за тракийското племенно название гети. Значението на Гето-сур
е славното слънце.
На арийски – езикът въведен от Дионис в Индия, гаяте означава възпявам, прославям с песен. В по-късни времена думата еволюира и можем
да намерим производни в стблг. гатати-предричам, гѫдети-свиря на музикален
инструмент, кънтя, гудя-свиря на гъдулка.
Дионис покорява индийците - мозайка Palazzo Massimo at Rome, изобр. Marie-Lan Nguyen (2006)
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/8/81/Dionysos_Indians_Massimo.jpg/800px-Dionysos_Indians_Massimo.jpg
Това обяснява защо 1000 години след Херодот, един друг
автор – Йордан, нарича гетите готи.
Частицата сур също присъства в
арийския език, срещаме я в името на бог Сурия-слънцето. Тук е мястото да се спомене,
че според акад. Вл. Георгиев Сура
е древно тракийско божество. За името може да се каже, че е обяснимо със
стбл. зорiа-зора, зарiа-сияние, лъч.
Тагимазад е скитския Посейдон-богът на морето. Култът към него
подсказва за древните корени на скитите, които по времето на Херодот са
скотовъдци, но в дълбока древност са имали различен поминък. Тагимазад е непознат на персите, Фердинанд
Юсти тълкува частицата -мазад с мощ, сила, едър, голям.
С това съм
съгласен, но трябва да се добави родството с тракийските Мазис, Кози-мазис, Мазеус, Мани-мазос, чийто елемент маз,
може да се обясни със стблг. мѫжъ-мъж, т.е. силен, едър, а и блг. диал. маж-мъж.
Частицата Tаги може да се обясни
със стблг. токъ-течение, поток, като най-старата форма е *такъ, но е предадена от гърците като таг. Тагимазад или
по-скоро *Такымазадъ означава господар на водите, а точно това е и
Посейдон-владетел на водното пространство.
Скитската богиня на земята е позната под името Апи. Въпреки, че Херодот я отъждествява
с Гея, редица автори се опитват да дадат обяснение с иранската дума ап-вода.
Първо, ап не е иранска дума, а е
по-скоро древнобалканска заемка в езиците на средноазиатските народи. Ап-вода
се среща в намиращата се на Апенинския полуостров област Мес-апия, а там иранци никога не е имало. За
сметка на това, на пеласгите се приписва основаването на Рим и въвеждането на
азбуката в Лациум. В самата Тракия срещаме Мес-апион, Залд-апа, Бурд-апа, Апи-ария.
Смятам, че в случая с името на скитската богиня, Апи означава хранителка, дойка, обяснение може да се даде със стблг. питатель-който храни, питати-храня, пища-храна. Вярно е, че в староирански и
староиндийски срещаме pitu-храна, но и в
този случай се касае за старобалкански заемки дадени по времето когато Дионис и
хората му цивилизоват Средна Азия.
Аргимпаса е името на небесната Афродита при скитите. Търсейки
отчаяно смисъл на ирански език, различни учени представят елемента Арги като Арти и дори Аши с цел да
го свържат със споменатата в Зенд Авеста богиня Аши. Тъй като Аргимпаса олицетворява
небето, светлината, то трябва да се търси смисъл с понятия за светлина, блясък.
В речта на дедите ни наричани траки
намираме Аргамо, Аргайос, Аргиза, Аргилиос, Арги-дава, Арки-дава, като арга/арка отговаря на прилагателното ярка, т.е. светла.
Частицата -паса
има паралел в арийския глагол spasiyate-пазя, пася, наглеждам. Понеже в
латински и лувитски намираме pasco-пася, пазя, pahsi-пася, пазя, то думата в никакъв случай
не може да бъде определена като иранска, а по-скоро трябва да се припише на
древните балканци, които са оказали влияние не само над старите латини, но и
над народите в Мала Азия. Аргимпаса
означава сияйна пазителка, небесна пазителка.
Като богиня на огнището при скитите, Херодот представя Табити. Напиращите да изкарат скитите
ирански народ учени, предлагат абсурдни тълкувания като Тадбити- тази, която бие.
По-разумно е предложението Табити = *Tapati-топлещата, сгряващата. Разбира се и в
този случай хитро са премълчани тракийските топоними Тапе, Топера, Топир. Те са обясними с българския
глагол топя, топля, чиято древна
форма е *tapiti.
Към
тези седем бога от скитския пантеон, трябва да се добави и богинята Дитагоя. Тя спомената на надпис от II в.пр.Христа в посвещение направено от дъщерята на
скитския цар Скилур.
За него Плутарх
разказва, че имал осемдесет сина и на смъртното си ложе им дал добър житейски
урок, като ги накарал да счупят сноп стрели. След като никой не успял, старият
владетел започнал да чупи стрелите една по една обяснявайки на своите
наследници, че отделно са слаби, а заедно силни. Този мъдър урок по-късно е
приписан на княз Кроват (Кубрат), но прототипът е от доста по-древна епоха. Реално,
коренът на двете легенди се крие в баснята на роденият през 620 г.пр. Христа тракиец Езоп.
Да
се върнем на името на богинята Дитагоя.
Поне по мои сведения, никой лигвист не е предложил убедителна иранска етимология. Интересно тълкуване предлага Сергей
Рябчиков, който гледа на името като на двусъставно. За Дита той търси връзка с дете,
връзка, като дава староинд. diti-връзка, а като
успоредица на гоя дава староинд. gaya-дом, семейство, потомък, авест.gaya-живот.
Донякъде съм съгласен с Рябчиков, но като арийски елемент
на Дита бих предложил dhayati-суче, храни се с мляко. Най-добрият кандидат обаче е българската
диалектна дума дите-дете, притежаваща форма в мн.б. дица. Тракийската ономастика предлага Дитас, Дитугентес, Дитупайбис, Дитубистас, Дитулос.
Частицата гоя
действително е сродна на авест. gaya-живот, но сродна е и
литовската – gajùs- лекуващ бързо. Най-добрият кандидат е българския глагол гоя-храня,
отглеждам и както можем да очакваме, тракийската ономастика предлага
личното име Гоко (Гойко?). То се
явава прототип на българските имена Гоек, Гойо, Гое, Гоешко, Гоемир и др. Значението
на Дитагоя е гояща децата, хранеща децата.
Накрая трябва да се добави и
праотецът на скитите, а именно Таргитай,
който според самите скити е син на Зевс и дъщерята на река Днепър. Това, че
скитите свързват произхода си с трако-пеласгийския бог Зевс и дъщерята на
намиращата се в Европа река Днепър, показва ясно какъв е произхода на тези
хора. Те са считали себе си за стар европейски народ, а не за азиатски
пришълци.
Фердинанд Юсти дава интересно тълкуване на
името Таргитай. За частицата Тарг той предлага староанглийското и
старонорвежко прилагателно þracu, þrec-смел, дързък. За втората съставка тай, таос е предложена арийската дума tava-сила. Юсти е
прав за думата tava-сила,
но трябва да се уточни, че тя не е иранска понеже присъства не само в
българския като отава, но и в
старогръцки (трако-пеласгийска заемкa) където ταὔς
означава голям, едър.
За частицата Тарг смятам, че може да се обясни с българските траг, трога, трогвам, чието първоначално значение е докосвам, оказвам натиск, удрям. Таргитай означава удрящият
силно, боецът, като сродно тракийско име е Торкос, а и името на хето-лувийското божество Таркун.
Когато обърнем внимание на
подробностите, разбираме, че скитския пантеон е създаден в Източна Европа, а не
в Средна Азия. Въпреки развитието на религията, в течение на огромен период от
време, Арес, Папай, Гетосур-Сурегет
остават общи за двата братски народа – траки и скити. Аргимпаса, Табити, Дитагоя, Апи, Тагимазад, а и Таргитай имат паралели в тракийската
ономастика.
Не можем да пропуснем и това, че от V в. пр.Христа, до IV
в.сл. Христа, територията наречена от Теофан Изповедник Стара Велика България
са властвали хора с имена като Рескупорис, Котис, Реметалк, Берисад, Спароток, Аспург, като последният е известен като
Рескупорис I Аспург.
По различни паметници от територията на Стара Велика България пък са изсечени
тракийските имена Севт, Мокус, Атис, Дизас, Тата, Тюнос, Батас, Гордис и
още много други.
Тази информация е важна и
интересна, но има и други ценни денни, които често биват пропускани от
определени изследователи. В земите на Стара
Велика България са почитани тракийските божества Сабазий, Дионис, Атис, Кибела, Пан, а дори и Херосът.
Защо да се чудим тогава, че името на княз Аспарух показва връзса c епитата на Тракийския конник Ут-Аспиос или защо името на нашия стар
владетел Сабин е идентично за един
от епитетите на Дионис, а по-точо Сабин?
Името на княз Гостун е сродно на
друго тракийско божество Сур-гаст (едно
от названията на слънцето). Името на чичото на
княз Кроват носи е Олган (Органас), то
е идентично на названието на древнобалканското божество Олган, за чиято етимология акад. Георгиев предлага думата влага.
Просто няма как да е случайност това, че четирима
старобългарски благородници носят имена вдъхновени от названията на тракийски
божества. Самото име на рода Дуло е
родствено на това на почитаната от народа на Орфей богиня Дула, а и на тракийските лични имена Дулас, Дулес, Дулус, Дулон.
Приемем ли, че старите българи са от балкански произход,
то вече не е странно, че името на княз Кроват
(Кубрат) показва връзка със споменатите от Херодот траки кровизи. Също
и имената на старобългарските благородници Мостич
и Телец не са чужди на Балканите,
монетите на тракийския цар Мостис са
добре известни, известно е и името на мизийския цар Телеф. Името на Тервел е
документирано като Τρεβελλίου в
античния град Дурач (надпис с регистрация Epidamnos
- 414
Редно е да се запитаме – защо нашите учени не са
систематизирали и представили тези важни неща? Та нима следването на правилата
на науката включва премълчаването на ценна информация ? Защо бе позволено да се
правят такива ужасни гаври с историята ни?
Можеше да се обясни, че сме потомци на древен балкански
народ, който в далечното минало е населил и Черноморските степи, а по-късно е
повлиял народите обитаващи земите на Иран, Индия и т.н. Нима това не е повод за гордост?
Можеше да се каже, че
най-важните открития благодарение, на които възниква цивилизацията са дело на
нашите деди, че те са изобретателите на колелото, първата писменост, че те са
първите ковачи и земеделци на Европа, а и създатели на най-ранните градове на
континента ни.
Уви, вместо това скъпите ни специалисти започнаха
надпревара кой да сложи корените ни възможно най-далеч от Балканите като при
това бе създадена ужасна бъркотия. А и как да е различно – омесиш ли
измислици, ще получиш безумия.
Вижте в каква лудост ни караха да вярваме - хем старите
българи са носители на организация и култура, хем са забравили езика и
културата си. Хем ca създавали градове, хем ca позволявали на хора намиращи се в родовообщинен строй да дадат имена на
градовете? Xeм от гледна точна на антропологията доминантният тип при
българския народ е понтийския, т.е. този, към който спадат Залмоксис и Орфей,
хем трябваше да приемем, че дедите ни са роднини на средноазиатските популации.
С какво са ни опивали, че да вярваме на тези дивотии? Не
сме глупави хора, но сме прекалено доверчиви и храним прекалено голямо уважение
към хората с академично образование.
Реално уважението и доверието трябва да се
заслужат, а като цяло, с малки изкючения, учените ни не са направили нещо, с
което да заслужат и уважението, и доверието ни. Дано скоро съвестта им се
пробуди и най-сетне да се заемат с откриването на истината за корените ни!
1.Э. А. Грантовский, Д. С. Раевский, ОБ ИРАНОЯЗЫЧНОМ И «ИНДОАРИЙСКОМ» НАСЕЛЕНИИ СЕВЕРНОГО
ПРИЧЕРНОМОРЬЯ В АНТИЧНУЮ ЭПОХУ, Этногенез народов Балкан и Северного Причерноморья.
Лингвистика, история, археология
С. Бернштейн, Л. Гиндин (отв. ред.), Издательство «Наука», Москва 1984
С. Бернштейн, Л. Гиндин (отв. ред.), Издательство «Наука», Москва 1984
2.Г.Ценов, Кроватова България и Покръстването
на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;
3.О.Д.Дашевская, Поздные скифы в
Крыму, Свод Археологических Изкочников, Археология СССР, вып. Д 1-7, 1991;
4.И.Т.Никулицэ, Северные Фракийцый в VI-I вв до н.э,
Кишинев, Штиица, 1987,
5.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire,
1996;
6.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН, Институт за
Български Език, София, 1977;