Както наши, така и чужди лингвисти признават важността на
древната ни реч. Кирил Мирчев споделя следното: “Кирило-Методиевият старобългарски език е най-старият славянски
литературен език, засвидетелстван документално. Като славянски език от една
толкова древна епоха той се отличава с голяма архаичност на своя
граматичен строеж.“
Макар да живее и работи в СССР, световноизвестният учен Макс
Фасмер не се колебае да каже, че старобългарският става основа на руския
черковен и литературен език. Фасмер добавя и това, че силното българско влияние
над руси и сърби продължава до XVIII век, като започва
да отслабва едва през XIX век.
Виктор Стивънсън също е удивен: “Влиянието на българския е огромно, много
по-голямо от това на който е да е било друг език от същата група...Този език е
изиграл водеща роля в оформянето на старославянския, от там и на руския и дори
е допринесъл много за развитието на други езици от различен произход –
румънския и унгарския...От Средновековието насам българите щедро са дарявали
съседите си със свои думи..”
В своята работа “История на Старобългарския Език” Стефан Младенов представя интересна
информация, а именно това, че типичните за речта ни звукосъчетания шт < праслав. *tḭ, kt’, жд
< праслав. dḭ, не се срещат никъде другаде в
славянския свят.
Уникалните белези на старобългарския, а и забележителната
му архаичност са неоспорими. Чест прави на хората споменали това, но реално
погледнато, те са се изразили твърде скромно, пропуснати са още ред важни неща. Основната причина за това е, че навремето се е знаело твърде малко за речта на Орфей и не
е имало възможност да се направят нужните сравнения.
Едва през втората половина на ХХ век излезе достатъчно
литература засягаща тракийското словесно богатство, а и някои лингвисти не само забелязаха общи неща между
старобългарския и Орфеевата реч, но и публикуваха намерената информация. За жалост, значението ѝ не бе обяснено, нито пък някой се
зае да събере всички важни данни (представени от различни автори) и да ги
систематизира.
Нека обърнем внимание на фактите, което показват, че
историята на езика ни трябва да се пренапише, като началото бъде върнато доста
назад във времето. В старобългарския са налице варианти на думи, при които се
наблюдава замяна на О с А.
Като примери могат да бъдат посочени рабъ - робъ - роб; хаждати - ходити - ходя; напаiати - напоити - напоявам.
B “тракийския” намираме същото явление, там срещаме вариантите
Залтас - Золтес, Скарис - Скорис, Саленос - Соленос.
На пръв
поглед налице е интересна подробност, която обаче, сама по себе си не доказва нищо. Това е така, но пък има и други
неща, което позволяват началото на историята на езика ни да бъде върнато
епохата, в когато Рим е бил селище с колиби.
Благодарение на древните посветителски надписи
разполагаме с доста от имената на божествата почитани на наша територия по
време на Античността. На един паметник срещаме теонима Светулен, а на друг паметник е документиран варианта Свитулен. Вариацията свет-свит е доста
интересна защото присъства и в старобългарския. Там намираме свитати-светя, но също и свѣтъ-светлина.
Самият теоним Светул(ен)
е образуван по същия начин както стблг. прилагателно свѣтълъ-светъл, това е отбелязано от нашия лингвист акад. Владимир Георгиев.
Други старобългарски прилагателни като бѣлъ,
быстръ, скоръ, добръ и т.н. се
срещат в тракийската ономастика под формите
бал, бистур, скор, добер.
По време на Средновековието, а и по-рано, езикът ни е бил
падежен, както впрочем e било положението с абсолютно всички индоевропейски езици. В някои
случаи, окончанието за звателен падеж е било Е, като например в отьче - отче!
Същото окончание е типично и за
тракийския звателен падеж, срещаме го в името Ролистене присъстващо на надписа от Езерово. Тази особеност е
отчетена от специалистите, но не е обърнато внимание на важността ѝ.
В старобългарския, в определени случаи окончанието за
дателен падеж е У, като например в рабоу-на роба. В надписа от Браничево срещаме
израза Терес Аматоку падруи - Терес подари на Аматок.
В средновековната ни реч, окончанието за дателен
падеж множествено число, в определени случаи е било -ьмъ, както е в каменьмъ-на
камъните, пѫтьмъ-на пътищата, костьмъ- на костите. Същото
склонение намираме в тракийските селищни имена Селим-брия-град на
племето сели, Полтим-брия-град на Полтис (или град на многото стени).
Местния падеж също е имал свои особени окончания – црькъве - в църквата, небесе - в небесата. Ситовския надпис, който е
дефиниран като фригийски от Лидия Баюн и Владимир Орел съдържа интересни думи и
изрази като у зимле - в земята, т.е. съществителното земя (стблг.
землiа) се склонява по същия начин в старобългарския, както в
езика на Орфей (1)*.
Имайки предвид представената по-горе информация, можем да
кажем, че някои от окончанията за звателен, дателен и местен падеж в
старобългарски и тракийски са
идентични. Това просто няма как да е случайност.
Има и други неща, които трябва да бъдат споменати. В
старобългарския присъстват носовки, които днес са изчезнали. Понастоящем
казваме пет, път, приятен, но преди едно хилядолетие
дедите ни са казвали пѧтъ, пѫтъ, приѩтьнъ.
При анализа на самотракийските надписи, Вл. Георгиев успява
да възстанови една глоса - *παντακις
(пантак) като добавя, че тя е много
близка до старобългарската дума пѧтъкъ-п(ен)тък. Същият учен подлага на анализ
името на божеството Мyndri(to) и
прави сравнение със стблг. мѫдръ-мъдър.
Носовка намираме и в името Сaнтовитюс, частицата сaнто отговаря точно на стблг. свѧтъ-светъл, свят.
Разглеждайки името на траките Priantae [приянти], и ползвайки сведения на други езиковеди, Леонид Гиндин тълкува етнонима като приятните, добрите. В такъв случай,
стблг. съотвествие е приѩтьнъ.
Това са все изключително интересни особености, но уви, някои от тя са само
бегло споменати от специалистите, които не са си направили труда да
систематизират информацията и да пояснят важността ѝ.
В старобългарския някои прилагателни се образуват с
наставка-искъ, -ьскъ, като
пример могат да бъдат посочени: бытиискъ- свойствен на рода, родов, женьскъ-женски, ратьничьскъ-вражески, неприятелски.
Същата особеност намираме в топонимите Γαρησκός/Гарескос/Гарискос,
Δραββησκός/Дравескос/Дравискос.
Определени старобългарски съществителни имат окончание -та, такива са доброта, лѣпота - красота и т.н. Прочее, те биват
използвани и като лични имена – Доброта,
Лѣпота, Тихота и др. Те явно са със същата конструкция както тракийските лични имена Могита, Булбита.
Правейки опит за тълкуване на надписа върху златен пръстен от Езерово, Вл. Георгиев
изолира две интересни думи. Касае се за аз
и до, те биват сравнени от нашия
учен със стблг. лично местоимение азъ-аз, а и с предлога до.
Друг старобългарски предлог е по - покрай, около,
откриваме го в древните тракийски названия
Помодиана, Паспирос, Патисия.
Надписът от Ситово предлага “тракийски” предлози като у-в, във, чиа-тук
(комбинация от чь и йa), те отговарят на съвсем точно на старобългарските оу-в,
във, чьто, чьсо, ia.
Надпис от Ситово (по Орел и Баюн)
В Ситовския надпис намираме въпросителното местоимение куис-кой (ку според четеното
на Лидия Баюн и Владимир Орел), което явно е по-древен вариант на стблг. *куи, кый-кой. Надписа от Езерово пък ни дава притежателно местоимение мий-мой,
въпр. местоимение коа-коя, отговарящи на стблг. коѭ, мой.
За замяната на О с И в “тракийското” притежателно
местоимение мий-мой, трябва да се
спомене това, че подобно явление се среща в родопските говори. Там глагола бозая е представен като бизая, но има и по-стария изяви на тази
особеност. Такава намираме в
старобългарските писмени паметници и по точно в думата БИГИ (в КАНАС У БИГИ-княз в бога, княз от бога). БИГИ е склонен
вариант на БОГЫ.
В определени случаи, множествено число в старобългарския
се образува с Е – бльгаре - българи, болiиаре-боляри. Същата форма се наблюдава в
тракийския, по-точно в топонимите Терне-тръни, Дебре - дебри, Листе - листи.
Друга форма на множествено число се образува с -ве,
както е в сынове - синове. Тя е употребявана и в дълбока
древност както става ясно от споменатия от Плиний топоним Rhokobae (Рогове?) - Plin.IV.45.
Числителното
четири има две форми в старобългарския език, те са четворъ и четыре. Подобно нещо намираме в “тракийския”: кетро, кетре, се срещат в личните имена Кетрепорис, Кетропорис.
Доста значимо е откритието на различни учени, между които и Вл. Георгиев, относно това, че типичната за старобългарския език умалителна наставка -ѧте отговаря точно на типичната за
тракийския умалителна наставка -инт/ινθ. Тя се среща в спомената от
Аристотел глоса волинт/βόλινθος.
Друга тракийска умалителна наставка е -ка, тя се среща в споменатите преди
около 2000 години Donuca, Sardica. Тази наставка съотвества на старобългарската –ца, която се среща в думи като срачица - долна
дреха, риза, грълица - гургулица.
Съвсем различна е функцията на присъстващия в
старобългарския наставка -ище, тя има аугментативен, т.е. увеличителен
характер. Като пример могат да бъдат посочени нырище - голяма
дупка в скала, обитѣлище - жилище, обиталище, тръжище - тържище.
В множествено число наставката придобива
форма -ища, като в обитѣлища и т.н. От работата на писалия през
540-550 година Прокопий, научаваме за тракийския топоним Вράτζιστα/Вратища –Proc.Aed.IV.iv.
Коментирайки определени балто-славянски
формации, като например жителските имена на основа -ēn, Иван Дуриданов отбелязва идентичния
начин на постройка на Критѣне и др.
с Βεσσοπαρηνοι- жители
на Bessapara.
He caмо жителските имена в старобългарския и тракийския се
образуват по идентичен начин, но същото важи и за етническите имена. В доста
случаи се употребява наставка -инъ,
като например в роуминъ - римлянин, бльгаринъ - българин, срьбинь - сърбин
и т.н. Същата наставка срещаме в тракийския топоним Iλλυριν-илирин
(илирите са съседи и роднини на траките). Въпросното древно селище е споменато
от Прокопий Цезарийски в Aedificus, IV.iv.3.
Трябва да се спомене още нещо, което е
от голяма важност. През 1975 година Кирил Влахов публикува една доста интересна
работа – “Тракийски фонетични явления в
българските говори”. Авторът разглежда смятаните
за запазили архаични белези родопски говори и стига до извода, че определени
думи би трябвало да бъдат причислени към тракийския субстрат поради това, че
при тях се наблюдава явлението Lautverschiebung, т.е. изместване на
съгласната. Най-просто казано – преминаване на Д в Т, преминаване на Б в П и т.н.
Някои от примерите дадени от Влахов са трънкалка-дрънкалка, търм-дръм (горичка), братва-брадва, пегат-бегат (бягат, тичат), пили-бели (от бял). Всички тези думи обаче
принадлежат на българския език и това не е учудващо защото абсолютно същото
явление – Lautverschiebung,
за което се казва, че е типично за тракийския,
не е чуждо и на старобългарския. Друг е въпроса, че специалистите бягат от тази
тема като дявол от тамян.
За да не съм голословен ще представя
следните примери на типичното за речта на Орфей Lautverschiebung в старобългарски думи, а те са: бъчела - пъчела (пчела), потьпѣга - потьбѣга-подьбѣга (разведена жена, побегнала от съпруга), бридь-притъкъ
(остър), годовабль - годовапль (коприна).
Жалко е само, че всички тези важни подробности са останали незабелязани от хората, чиято заплата идва от данъците на българския данъкоплатец. Може би въпросните учени са се бояли, че изнесената информация ще наложи промяна на вече установените виждания?
Има обяснение за общите неща между старобългарския и речта на траките: на старобългарския език трябва да се гледа като на развита форма на
северните тракийски наречия. Логично е, нали, но дали е пасвало на
мирогледа на тези, които обявиха народа на Орфей за изчезнал?
Накрая ще спомена нещо, което е известно
на малцина. Когато биват разглеждани тракийските глоси, топоними и т.н. често
са правени сравнения със старобългарски думи. Жалко е само, че определени
автори дават едни думи, други автори предлат различни, но никой не си е
направил труда да събере на eдно място, а и да систематизира всички старобългарски
думи, които колегите му езиковеди са предложили при тълкуванията си на глоси и
т.н.
Списъкът не е никак малък: азъ, болии, братръ, бридъ, брити, бритва, бродъ, бръзъ, брѣгъ, брѣгѫ, брѣза, брѧцало, брѧцаниѥ, бъзъ, бѣлъ, влага (вългъкъ?), вьрѣти, вьсъ, говеѭ, големъ, гора, горити, градъ, давити, даръ, двьрь, до, дръзъ, дьбръ, дѣдъ, дьнь, дѣва, -дѣинъ, жеравъ, жила, завьрѭ, зачѧнѫ, звѣръ, зелиѥ, землiа, злато, змии, знати, илъ, лѫгъ, калъ, камы, кобъ, коза, коло, любити, место, могѫ, -мѣръ, мѫтънъ, орьлъ, остръ, пиво, пити, плотъ, прасѧ, простьрѣти, пыро (стчсл.), пѧтъкъ, самъ, свободь, свѣтълъ, свѧтъ, семоу, скоръ, старъ, страна, стѣна, скръгатати, строуia, соухъ, сынъ, cь, тлъкъ, трапъ, тръстъ, тьма, оустиѥ, четыре, чистъ, чрьнъ, чѧдо, ѫгълъ.
Държа още веднъж да отбележа, че
представените по-горе старобългарски думи са предложени от професионалисти, от
езиковеди като Иван Дуриданов, Владимир Георгиев, Димитър Дечев, Ото Хаас. Те
не дефинират определени тракийски думи като български, но при сравненията
посочват старобългарските съотвествия. Тези съотвествия показват ясно колко
силна е връзката между речта на Орфей и старобългарския език от 1500-1000
години по-късно...никой професионалист обаче не отваря дума по този
въпрос.
Реално списъкът е много по-голям, но
регистрираните през 540-550 година тракийски думи закодирани в названия на
селища, реки, лични имена, бяха елиминирани защото са неразличими от
старобългарските.
Кой би имал нужда от превод за думи като
баба, бог, бара, вода, вир, габър, река,
сено? Кой би повярвал, че речта на Орфей се е загубила и е съвсем различна
от нашата, ако специалистите бяха признали, че българските думи баба, бог, вода и т.н. са използвани по
времето на Юстиниан Велики?
За да разрешат проблема си, учените
прибягват до хитрост и не включват тракийските
думи от късната Античност в своите проучвания. Oправданието e, че въпросните думи не са тракийски (???), макар точно периода
518 - 610-та година, да cе явява апогей
на тракийската мощ на Балканите. Тогава,
над Римската Империя властват траките Юстин
I, Юстиниан I,
Юстин II, Тиберий II, Фока.
Тези важни данни обаче не достигат до
широката публика. На ученици, студенти, а и на останалата част от народа се
внушаваше, че речта, която говорим е сравнително нова, че се разпространила по
Балканите едва през VI-VII век.
Премълчано бе това, че в продължение на 1100
години старите българи са отъждествявани с мизите, от чиито воински качества Омир
се възхищава. Премълчана бе и важната подробност, че славените, с чиято помощ
Аспарух побеждава армията на Константин Погонат, са реално гетите – съседи на
мизите и говорещи същия език както и мизите.
Вместо да се каже истината, в миналото с
фанатизъм се налагаха абсурдни твърдения, които за жалост се загнездиха в
съзнанието на много сънародници и ще мине време преди отровата поробила
съзнанието ни бъде неутрализирана. Колкото по-интензивно разпространяваме алтернативната информация, толкова по-скоро ще
дойде денят, в който истината ще възтържествува.
След време, когато всички лъжи се срутят, всеки сънародник ще знае, че нашата реч е древна и е звучала на Балканите хилядолетия преди на мястото на Рим да се появят овчарски колиби. Ще се знае, че ние сме потомци на местен народ, който първи в историята на човечеството успява да се разпространи на три континента и да повлияе други народи. Ще се знае колко много Европа дължи на предците ни – не само своята култура, но и своята свобода, а дори и съществуване.
ЗА СВЕДЕНИЕ НА
ПРИЯТЕЛИТЕ: ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО
ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!
Използвана литература:
1.К.Мирчев, Старобългарски Език, Кратък граматичен очерк
на класическия старобългарски език от 9 до 11 век, Изд.Фабер, 2000;
2.Ст.Младенов, История на Старобългарския Език, БАН,
София, 1989;
3.Вл.Георгиев, Тракийският Език, БАН, София, 1957;
4.Вл.Георгиев, Траките и техния език, БАН,
Институт за Български Език, София, 1977;
5.К.Влахов, Тракийски лични имена, фонетико-морхологични
проучвания, Studia Thracica 9, Институт по тракология, БАН, София, 1976;
6.И.Дуриданов, Езикът на Траките, Наука и
Изкуство, София, 1976;
7.Д.Попов, Гръцките интелектуалци и тракийският свят,
Лик, София, 2010;
8.М. Поповъ, Българският народъ между европейските
раси и народи, Придворна Печатница, София, 1938 - M.Vasmer, Die Bulgarische Literatur im Zeitalter des Zaren Simeon und ihre Bedeutung für die Orthodoxe Slawenwelt, Berlin, 1929;
8.O.Haas, Die Рhrygischen
Sprachdenkmäler, Académie bulgare des sciences, Sofia, 1966;
10.D.Detschew,
Die Thrakischen Sprachreste, Wien, 1957;
11.V.Stevenson,
Woorden, Atrium/Elmar, 2007;
13.Pliny, Natural History,
Books 3-7, transl. H.Rackham, THE LOEB CLASSICAL
LIBRARY, Harward University Press, London, 1999;
13.Procopius, Buildings,
transl..H.B.Dewing, The Loeb Classical Library, Harvard University Press, London,
2002;
14.Ив.Дуриданов,
Към стратиграфията на именните типове в славянските и балтийските езици,
Славянска Филология, Доклади и статии за VII Международен Конгрес на
Славистите, Том XII, Езикознание, БАН, София, 1973;
(1)*Баюн и Орел не изказват твърдение, че в
надписа има български думи, разчитането на зимле-в земята е мое тълкуване.