БЪЛГАРИТЕ В АРМЕНИЯ – ПОТОМЦИ НА ТРАКИТЕ МИЗИ, ПЕОНИ, ФРИГИ

 

Част от хората, които желаят да изкарат Аспаруховите българи всичко друго, но не и стар балкански народ, често ползват сведения арменски историци. Действително автори като Мойсей Хоренаци и Ананий Шикараци споменават за българи в своите работи. Дали обаче въпросните българи са дошли от Азия ираноезични номади, или пък са потомци на древните обитатели на Балканите, които са се разселили на изток?

 

Общото между Армения и България е това, че по време на Античността и двете територии са обитавани от траки, които след време мистериозно “изчезват”, а на тяхно място внезапно се “появяват” българи. Другото общо е това, че никой не обяснява как и защо са изчезнали траките в Армения, а и на Балканите, нито пък някой представя доказателства за това лишено от логика твърдение. Поради тази причина най-логично е да се приеме, че присъстващите в книгите на различни арменски летописци българи са реално потомци на локализираните по-рано в региона траки.

 

Нека обърнем внимание на изворите, в които се говори за присъствието на народа на Орфей в Източна Мала Азия и по-точно Армения. Един важен, но слабо познат у нас автор е Йованес Драсханакертци. В своята история той споделя толкова ценни и важни неща, че ако те в миналото те бяха добре популяризирани, на всеки разумно мислещ човек би станало пределно ясно на какво се дължи присъствието на българи в Армения. Живелият по време на ранното Средновековие историк споделя следното: “Тир (когото по-рано Йосиф Флавий определя като епоним на траките бел.авт.) бе третият син на Яфет и имаше три сина – Асканаз, Рифат и Торк. И така – Тир стана праотец на траките….Съпоставяйки родословието на Сим с това на Яфет, узнаваме, че до времето на Торк и началото на неговия син Хайк (епоним на арменците бел.авт.) са изминали 400 години…” (Дарбинян-Меликян, Драсханакертци, АИ, 1986).

 

С други думи – според Драсханакертци, арменците произлизат от траките, но има и други интересни неща. Един от синовете на Торк – потомъкът на Тир е прочутият герой Скайорди. За него преводачът на арменския историк, опирайки се на сведения на друг учен *(1) уточнява следното под бележка 60: “ Скайорди – буквално “син на скаите”. Скаите …са едно от фригийските племена сродни на арменците. Племето на скаите в доурартския период бива локазизирано на запад от Мокса, а по-късно в Мала Азия (Дарбинян-Меликян, Драсханакертци, цит. Еремян, АИ, 1986).

 

Всъщност най-старата земя на скаите е на Балканите, по-точно Северна България, там е тяхната прародина, защото във въпросния регион е локализирано селището Скаи-дава/Scai-dava. Според Димитър Дечев то е край село Абланово, като нашият учен споделя и виждането на Вилхелм Томашек, според когото Скаи-дава/Scai-dava означава селище на скаите. Акад. Дечев добавя и тълкуването на Бехтел, смятащ, че племенното название скаи има смисъл леваци, леворъки (Detschew, 1957, c. 453). Това е несериозно, но по времето на Бехтел, а и Дечев, никой не търси обяснение с помощта на българския език. Скаи означава бързи, пъргави, боеспособни. Логично тълкуване на името дава стблг. скакати – скачам, подскачам, т.е. правя бързо, внезапно движение.

 

Около 1300 години преди Драсханакертци Херодот прави едно интересно изявление. Бащата на историята твърди в една от своите книги, че арменците са въоръжени по подобие на фригите и това е така, защото арменците са преселници от средите на фригите (Her.VI.73). Херодот не пише за Тир – праотецът на траките, нито споменава неговите синове Торк и Хаик – предците на арменците, но дава важна роля на фригите в оформянето на арменския народ. Тук е мястото да се напомни за виждането на Еремян, според когото скаите спадат към групата на фригитe, чийто тракийски произход е вън от всякакво съмнение. Сега вече става много интересно, защото нашият езиковед Владимир Георгиев, след като подлага на задълбочен анализ връзката между траки и арменци, споделя следното:

 

“Племето мушки (Мέσχοι, Мόσχοι, mešeh и пр.) се явява в тясна връзка с фригите. Освен това в асирийски документи от VII в. пр. н. е. се споменава името на един цар на мушките, а именно Мита, което точно съответствува на името на фригийския цар от края на VIII в. пр. н. е. Mίδας. В името груз. со-мехи „арменец“ е запазено старото название mušku, Moschi. В такъв случай името се разчленява на mus + -кс, арменския, суфикс за множествено число. Това означава, че името mušku, Moschi е генетически идентично с името Мυσοί, егип. m’ṡ’(w).” (Георгиев, 1977, с 225).

 

Логичният извод е, че мизите (познати в ранносредновековните исторически извори като българи бел.авт.) до такава степен са повлияли арменците, че тези хора са считани за мизи, или поне са наричани мизи (со-мехи), мизийски поданици от своите съседи грузинците. В това няма нищо странно, защото грузинския спада към така наречените картвелски езици, които са от напълно различна група. Дедите на грузинците не са били в състояние да отличат истинските мизи от повлияните от мизите арменци, по същия начин, по който през XIX в. един англичанин не би успял да различи истинските турци от турскоговорящите гърци обитаващи Мала Азия и би ги взел за потомци на дошлите от Алтай селджуци.

 

Отражение на влиянието на мизите над арменците можем да намерим и в изображенията на сребърната чаша намерена от Вахан Хофханисян в некропола на Карашамб. Артефактът е от Бронзовата епоха и на него са представени различни сцени. Подобен артефакт, който сякаш е направен от същия майстор е намерен и в Триалети, Грузия, а както ще се уверим след малко, топонимът Триалети е свързан с траките трери. Сцените от двата съда показват доста интересни неща:

 

-        Човек свирещ на лира, а изобретяването на този инструмент се приписва не на кой да е, а на нашите предци траките;

-        Хора преоблечени с вълчи кожи и носещи вълчи маски – ликантропията, или по-скоро култът към вълците се запазва при нас поне до времето на сина на цар Симеон, за когото се вярва, че можел да се превръща на вълк. За носене на вълча кожа при трако-трояните знаем от Омир, а има и отделен клон на гетите, които дори носят едно от най-древните имена на вълка. Това са даките;

-        Изобразени са и хора с бръсната глава и кика, а както знаем от Плутарх – това е типичната за траките абанти и мизи прическа. Доста след Плутарх един друг автор – Прокопий Цезарийски нарича въпросната прическа хунска, но също така уточнява, че старото име на хуните е масагети. Същите тези масагети Йордан причислява към семейството на гетите;

-        Има изображения на дарители носещи чаши, а от старите извори знаем, че траките имат обичай да подаряват чаши;

-        Интересно е и изображенито на боец стрелящ с крив лък, защото още в Илиада като оръжие на пеоните е посочен кривия лък;

 

Чаша от Карашамб, Арменски Исторически Музей, Ереван- Karen S. Rubinson Actual Imports or Just Ideas? Investigations in Anatolia and the Caucasus

https://e-l.unifi.it/pluginfile.php/289828/mod_resource/content/0/Actual_Imports_or_Just_Ideas_Karashamb.pdf

Чаща от Триалети, Грузински Национален Музей, Тбилиси -Karen S. Rubinson Actual Imports or Just Ideas? Investigations in Anatolia and the Caucasus   https://e-l.unifi.it/pluginfile.php/289828/mod_resource/content/0/Actual_Imports_or_Just_Ideas_Karashamb.pdf

Точно с пеоните е свързано и другото име на арменците, което бива считано за самоназвание – хаик. Интересни данни по този въпрос намираме в работата на Леонид Гиндин засягаща населението на Омировата Троя. Авторът представя различните виждания за произхода на пеоните, съобщава за това, че в научните среди все още няма консенсус по отношение на произхода на този древен балкански народ, споменава и, че определени автори считат пеоните за илири, представя виждането на акад. Дечев за смесения, трако-илирийски характер на пеоните, но добавя и виждането на акад. Георгиев считащ описаните от Омир хора за прафригийци.

 

Чест прави на руския учен и това, че той дава сведения на стари автори, определящи пеоните като траки (Гиндин, 1993, с. 83), още по-ценно е това, че предава тълкуването на различни свои колеги (Георгиев и Трубачов) относно идентичното значение на пеони/Παίονες и самоназванието на арменците Haikc < *paies. С други думи – дори името, което арменците употребяват за себе си е тракийско по произход и е идентично на названието пеони. За тези траки Олег Трубачов смята, че са мизийско-фригийско племе обитаващо речните долини на Тракия, като за самия етноним пеони/Παίονες се дава значение – обитатели на пасища, обитатели на земи богати на пасища: пеони/Παίονες < pai(u)es (Гиндин, цит. Трубачов, 1993, с.83-84).

 

Смятам тълкуването за правилно, но са нужни няколко допълнения. Древната форма pai(u)es > пеони/Παίονες може да се изтълкува със стблг. пасѫ-пася, водя на паша и вьсь – селище, място: pai = пасѫ, (u)es, wes = вьсь. По този начин става ясно, че не само мизите наричани в ранносредновековните исторически извори българи, са оказали силно влияние на предците на арменците, но същото важи и за други траки – пеоните.

 

Прочее, отъждествяване на българи с пеони правят Йоан Цеца и Йоан Зонара, като това е добре известно на историци като акад. Димитър Ангелов, който обаче е принуден да се съобразява с господстващите по негово време виждания и поради това нюансира сведенията така, че да не накърнят официалната теория за произхода на дедите ни:

 

“Интересно е да се отбележи, че освен у Зонара, идентифициране на българи с пеонците се среща и в една литературно-историческа поема на византийския писател Йоан Цецес под наслов „Хилиади”, написана между 1144—1170 г. В нея направо се казва Παίονες δὲ οἱ Βούλγαροι, т. е. пеонците са българи. [15] И тук намира отражение обстоятелството, че през XI—XII в. българи са населявали плътно Македония, което кара византийския писател да дири техните корени в древната история на тази област и да ги отъждествява с някогашните пеонци.” (Ангелов, 1971, с.374).

 

Ако наистина се касаеше за архаизация – отъждествяване на един народ с друг народ – различен, но живял в миналото на същата територия, то името пеони в никакъв случай не би имало смисъл на български език, но както вече се уверихме – точно старобългарския език дава най-доброто обяснение на тракийското племенно име.

 

Освен скаите, от чиито среди идва арменския герой Скайорди, фригите, мизите и пеоните, има и други наши предци, които са обитавали Южен Кавказ и източна Мала Азия. Неслучайно траките халиби са наричани още армено-халиби от Страбон, който дори ги свързва със спомената от Омир Алиба. Явно тези стари балканци, известни с уменията си да обработват желязото са се установили в богатата на рудни залежи Армения още в незапомнени времена.

 

През XIX в. някои учени осъзнават каква важна роля са изиграли тези траки, давайки на гърците знания как да се обработва желязото: “As the Greeks called iron or steel χάλυψ, it is possible that they got both the thing and the name from these rude miners.”(Smith, 1870, с. 602).  През VI в. пр. Хр. майсторите ковачи на желязо са подчинени на лидийския цар Крез, а за това научаваме от Херодот (Her.I.28). По-късно, през IV в.пр. Хр. халибите се намират под покровителството на своите съседи и роднини мосинойките. Халибите са най-войнствения народ, с който гърците водени от Ксенофонт се срещат. Тези траки са добре въоръжени, а успеят ли да повалят враг, те отрязват главата му с нож, който носят на колана си. Границата между халибите и скитените се явява река Харпесос (Smith, 1870, c. 602). Въпросното речно име е интересно и дава добра индикация за това от кое място в Тракия са дошли майсторите ковачи.

 

Фрагмент от карта на Мала Азия, Asia Minor Map, Classical Atlas, 1886, Keith Johnston https://en.wikipedia.org/wiki/File:Asia_Minor_Map,_Classical_Atlas,_1886,_Keith_Johnston.jpg

При анализа на тракийските топоними и хидроними акад. Иван Дуриданов споменава за река Харпесос/Harpesos и уточнява, че тя е приток на Хеброс (Марица). Нашият езиковед смята, че първоначалното име на река е било Харпесос/Harpesos, като търси паралели  с балтийските езици (Дуриданов, 1976, с.37). Въз основа на тази информация ние можем да приемем, че в края на Бронзовата епоха халибите са обитавали долното течение на Марица и търсейки нови рудни залежи са се отправили към Мала Азия където са намерили такива и поради това са се установили там за постоянно.

 

Списъкът с траки на територията на Армения не свършва с халибите. Сведения за други траки дава О.Карагезян в работите си Фракийцы на юго-западе Арменского нагоря, и К этимологии топонима Абанд. Този автор свързва намиращата се в стара Армения област Абантия с траките абанти, а цитирайки своя колега добавя като тракийски племена в Армения също одомантите и ализоните (Карагезян, 1981, с.221).

 

По отношение на тракийското влияние над арменците май най-подробен е К. Джаукян. Той разграничава три периода на тракийска доминация, като смята, че най-ранният е от XV в.пр. Хр. Този автор посочва интересни паралели между тракийските и староарменските топоними, споменава и регистрираното от асирийците тракийско име на град и по-точно Испили-брия. На Джаукян е известно твърдението на Ованес Драсканахерци относно това, че Хаик – праотецът на арменците е потомък на Тир – праотецът на траките. Важна е и връзката, която арменския учен прави между Торк – арменския национален герой, хетския бог на бурята Таркунас и тракийското лично име Торкос. Eзиковедът свързва и грузинския топоним Триалети с името на траките трери (Джаукян, 1984, с.11-12).

 

Благодарение на старите автори, а и на редица арменски и руски езиковеди, ние научаваме за това, че в древността Армения е обитавана от няколко тракийски племена, някои от които са оказали силно влияние над арменците. Несъмнено най-голямата роля се пада на отъждествяваните с ранносредновековните българи мизи и пеони. Не можем обаче да пренебрегнем фригите, сарапарите, одомантите, халибите, скаите, а разбира се и трерите.

 

Сега идва ред на въпроса: кой изтреби всички тези траки обитавали някога Армения и можем ли изобщо да говорим за изтребване, изчезване? Като имаме предвид силното влияние, което старите балканци оказват на арменците, трудно е да приемем, че хора с висока култура, а и отлични воински качества ще се изпарят мистериозно и ще изчезнат от историята безследно. По-скоро се касае за същия феномен, който е характерен и за Тракия: Въз основа на това, че произлизащите от средите на мизите българи са голям и могъщ народ, то всички техни роднини приемат тяхното име.

 

Това, което е станало на Балканите е станало и в Армения, като навярно процесът е започнал по едно и също време. След IV в. названието българи започва да става все по-популярно и поради тази причина вече има съобщения за българи в Армения, Панония, Тракия, Тесалия, Илирия, Далмация, Македония.

 

Не става дума за малка и бързоподвижна орда, която се мести мълниеносно, а за различни групи наши предци, които по време на Античността са носили имена като пеони, одоманти, трери, скаи, мизи и др., но по време на ранното Средновековие вече се наричат българи.

 

Както се уверяваме – ако разполагаме с достатъчно информация, не е никак трудно да се доберем до истината. Жалко е само, че в миналото историците, езиковедите и траколозите не са използвали наличните данни и по този начин голямо количество важна информация остава скрита от широката публика. С това пък се дава възможност на различни спекулиращи индивиди да инициират нови заблуди.

 

Сега обаче ние имаме възможност да сравняваме и проверяваме и след като се уверим как стоят нещата, можем да преценим кой ни показва истинската история на народа ни и кой служи на чужди сили сеейки заблуди. Рано или късно всеки ще получи това, което е заслужил.

 

ТРАКИЙСКАТА ГЛОСА БРИЯ – ГРАД И НЕЙНОТО ЗНАЧЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИ

 Противниците ми често излизат с твърдението, че след 681 г. у нас названията на селищата се променят, защото се променя и етническия характер на населението. Дали това е наистина така? За физическо изчезване на траките в никакъв случай не може да се говори. Две мащабни антропологични изследвания под ръководството на проф. д-р Методи Попов доказаха това. При второто изследване – това от 1959 г. дори бе допълнено, че не само брюнетите от понтийски тип при българите са наследници на древното балканско население, но дори и част от светлия, северен тип се явяват потомци на траките (Попов, 1959, с. 262). Това означава, че около 90% от нас са потомци на хората влезли в историята под името траки.

 

Изображения на тракийски селяни от периода на късната Античност, изобр. базирано на Barberini Ivory on display at the Louvre- Marie-Lan Nguyen (2011)

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8e/Diptych_Barberini_Louvre_OA9063_whole.jpg

В периода 2011-213 г. заключението на проф. д-р Попов и колегите му бе потвърдено от резултатите на генетичните проучвания. Установено бе, че около 90% от българите са наследници на хората, които са обитавали Балканите преди повече от 2000 години, или с други думи – повечето от нас носят гените на траките (Църцаров, 2018). 

 

Сега трябва да си зададем въпроса: Ако фактите показват, че не може да се говори за физическото изчезване на траките, дали същото няма да важи и за езика им, дали нашата реч не е забележително древна, подобно на гените ни? Все пак, след като не можем да говорим за идване на нови народи след 681 г., какво основание има да  говорим за налагане и на нов език? Кой да го наложи, а и как да стане това чудо – нова реч се налага от по-многобройно и по-силно население, а убедителни доказателства за идване на такова ново население няма.

 

Летописите, в които се говори за нахлуване на варвари от север и изток не са нищо повече от хитра пропаганда, съчинена още по време на ранното Средновековие от римляните (византийците), с цел да бъде оправдано заграбването на земите ни от Рим (Византия), a стремежът на дедите ни към свобода и независимост да бъдe завоалиран, представен в ужасно изкривен вид. 

 

Вярно е, че така наречените тракийски езикови остатъци изглеждат странни на повечето от нас. За това обаче си има причини: една от тях е неправилното предаване на думите от страна на гърците, друга причина е неправилното предаване на глосите и т.н. от страна на съвременните учени, да не забравяме и отказа на професионалистите да се задълбочат в анализа на тези неща, които показват, че официалните теории са грешни.

 

Нека разгледаме глосата брия/βρία. За нея знаем от Страбон, който преди около 2000 години обяснява, че брия/βρία е тракийската дума за град (Strab.VII.6.1). Като цяло лингвистите си свършват работата добре: посочено е, че глосата идва от форма *wriyā, че сродни са и думи от тохарски и санскрит, но и старобългарски: тох. В riye “град”, стинд. vrti “ограда”, стблг. (за-)вьрѭ, – врѣти “затварям” (Георгиев, 1977, с. 13).

 

Всички тези неща са верни, а представените паралели с тохарския и староиндийския са както интересни, така и важни, а защо е така ще бъде подробно обяснено по-късно в настоящата работа. Има обаче и пропуски в анализа на глосата, които макар на пръв поглед да са малки, все пак се оказват значителни.

 

Правилното произношение на тракийската дума не е брия, а врия/βρία. Също така, най-доброто съответствие е стблг. вереia, верѣia – мандало, лост, нещо, с което се залоства, заключва. Сродна е и друга дума, а именно стчсл. вереѝ – крепост, затвор, като трябва да се уточни, че старочерковнославянския език е всъщност старобългарски.

Така разбираме, че врия/βρία е просто една особена дума за крепост, укрепен град.

 

В древността градовете са добре укрепени и защитени със стени. Tова е било наложително, защото в онази отдалечена епоха както пиратството, така и разбойничеството са широко разпространени. През нощта градските порти биват залоствани, а и охранявани. Точно това допринася за появата на думата врия/βρία, тя просто е по-стария вариант на стблг. вереia, верѣia – мандало, нещо, с което се залоства, заключва, като значението е заключено, затворено място. Стчсл., стблг.  вереи – крепост е по-близка до първоначалното значение.

 

Без изключение, градовете, чието име притежава елемент врия/βρία, са богати търговски средища, чието съществуване зависи от това дали са добре охранявани. В някои случаи стените са от камък, както е при Месемврия (Несебър), но в други случаи оградата е от дървени греди. Такова селище е Полтимврия/Πολτυμβρία, като тук елементът Полтим-/Πολτυμ- бива сравнен от професионалистите със стблг. плотъ-“ограда”, струс. плотъ “ограда, зид”, блг. плет и др. (Георгиев, 1977, с.18).

 

И в този случай анализът е добър, но и сега има пропуски, които ако бъдат компенсирани, променят нещата в наша полза и то значително. Полтим-/Πολτυμ- е древна форма на склонената в дат. пад. мн. ч. плотъ → плотьмъ – на оградите. С други думи Полтимврия/Πολτυμβρία означава селище укрепено с дървени огради → *Плотьмъ верѣia на български език.

 

Както първият, така и вторият елемент от името на тракийското селище са обясними на български език, а самата форма на склонение също е типична за нашата реч. Какъв е единственият възможен извод тогава? Не показват ли фактите, че древното название Полтимврия/Πολτυμβρία е оставено от хора говорещи архаичен вариант на езика ни?

 

Фактите се ясни, но съвсем уместно може да се зададе въпроса: ако врия/βρία, е наистина архаична форма на  стблг. вереia, верѣia, вереи – мандало, крепост, защо след 681 г. няма селища с такъв елемент? Всъщност това е напълно в реда на нещата.

 

Ползваните до доста по-късен период старобългарски думи вьсь - селище, вьсьнъ – градче,  днес също не присъстват сред названията на селищата в страната ни. Някои сънародници даже не знаят изобщо, че вьсь и вьсьнъ са ползвани от дедите ни думи. С течение на времето определени думи биват изоставени и заместени с други. Прочее, изоставените някъде към XVII-XVIII в. старобългарски думи вьсь - селище, вьсьнъ – градче,  са много древни, те се срещат тракийската ономастика, като това е признато от професионалистите.

 

При анализа на трак. Вισιζενις за елемента Вισι- е предложена стблг. вьсь-село и др. (Георгиев, 1977, с. 69). От друга страна в името на тракийското селище Βιζώνη се натъкваме на стблг. дума вьсьнъ - градче. Виждаме, че “изчезването” на врия/βρία,  е един напълно естествен процес, а не “доказателство” за това, че речта на Орфей е коренно различна от нашата. Просто поради своята архаичост врия/βρία, вьсь и вьсьнъ са излезли от употреба, както още много други наши думи.

 

Колкото до връзката на врия/βρία,  с тохарската дума riye “град”, и староиндийската vrti “ограда”, за това също има лесно обяснение. То не идва от мъглите на времето когато според лингвистите се е появил праиндоевропейския език, т.е. не можем да говорим за някакво хипотетично прародство. Ако проучим добре историческите извори ще разберем, че още в дълбока древност траките покоряват индийците и им оказват силно културно влияние.

 

Йордан пише, че в далечното минало гетския цар Танаусис завладява почти цяла Азия (Jord.47). Живелият по-рано Павзаний споделя, че Дионис построява мост над река Ефрат и поставя Индия под своя власт  (Paus.X.29.4). Ариан е доста по-подробен изказвайки твърдението, че Дионис успява да покори Индия, създава градове там, дава на местното население знания как да правят вино, а и как да отглеждат полезни растения:

 

“But when Dionysus had come, and become master of India, he founded cities, and gave laws for these cities, and became to the Indians the bestower of wine, as to the Greeks, and taught them to sow their land, giving them seed.” (Ar.Anab. VII.vii).

 

https://sourcebooks.fordham.edu/ancient/arrian-bookviii-india.asp

 

Такова сериозно културно влияние е невъзможно без езиково влияние, защото иначе няма как да се дадат важни знания по земеделие и строителство. Именно езиково-културното влияние на траките е причина в Северна Индия са се говорят езици сродни на тези от Европа и напълно различни в сравнение от тези в Южна Индия: тамилски, тулу, телугу и др.

 

Сега вече е ясно защо староиндийската дума vrti “градина” е сродна на тракийската врия/βρία. Каква обаче е връзката с мистериозния народ на тохарите? Те живеят на северозапад от Индия, но се отличават ярко от местното население понеже са със сини очи, кестенява или рижа коса и по-светла кожа. Тези белези ги определят като оформил се в Европа народ.

 

В книгата си за тохарите Леонид Сверчков представя виждането на Юлиус Покорни, който гледа на тохарския като на тракийски език, или трако-фригийски диалект, сроден на арменския: “Й. Покорны, рассматривавший тохарский как фракийский или фрако-фригийский диалект, родственный армянскому.” (Сверчков, 2011, с.14).

 

Eто го разковничето – няма никакви мистерии. Анализът на тракийската глоса врия/βρία не само доказа нейния български характер, но разбрахме и защо определени народи на Азия говорят езици показващи голяма близост с нашия. Причината за това е тракийското културно влияние над предците на индийци, иранци и др. Тохарите се явяват най-добрият кандидат за наследниците на траките дошли с Дионис в Средна Азия. За това съдим следвайки разпространението на така наречената линейна керамика от Балканите в посока Украйна, Казахстан, Китай и Северна Индия.

 

Китайска неолитна керамика, имаща прототип в Източна Европа

Когато всички факти бъдат показани – истината е пределно ясна. Търсете, проверявайте, следвайте логиката, повярвайте ми – струва си.

 

 

 

Използвана литература:

 

1.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

2.Попов М., Антропология на българския народ, том -I , Физически облик на българите, БАН, София, 1959, с. 260.

3.Сверчков Л. Тохары – древние индоевропейцы в Центральной Азии, Ташкент, SMI- Asia, 2011.

4.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harvard University Press, London, 1995

 

Извори от интернет:

 

Църцаров Н. Къде са живели прадедите на днешните българи преди 2000 години (посл.вид. 09-06-2021) https://www.otizvora.com/2018/10/10253/kade-sa-zhiveli-pradedite-na-dneshnite-b/

 

Arrian: Anabasis Alexandri: Book VIII (Indica), Tr. E. Iliff Robson (1933) Ancient History Sourcebook https://sourcebooks.fordham.edu/ancient/arrian-bookviii-india.asp

 

JORDANES, THE ORIGIN AND DEEDS OF THE GOTHS, translated by Charles C. Mierow (посл.вид. 09-06-2021)

https://people.ucalgary.ca/~vandersp/Courses/texts/jordgeti.html#VI

 

Pausanias. Pausanias Description of Greece with an English Translation by W.H.S. Jones, Litt.D., and H.A. Ormerod, M.A., in 4 Volumes. Cambridge, MA, Harvard University Press; London, William Heinemann Ltd. 1918 (посл. вид. 09-06-2021)

https://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0160%3Abook%3D10%3Achapter%3D29%3Asection%3D4

РАЖДАНЕТО НА РИМ, ИЛИ ИДВАНЕТО НА ТРАКИТЕ НА АПЕНИНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ – ГЛАВА ОТ БЪДЕЩА МОЯ НОВА КНИГА

 

Преди около три месеца излезе работата ми Тайните на тракийския език – Орфей проговаря. В нейните 532 страници направих опит да дам на читателите си сведения за речта на далечните ни предци. Представен бе и речник, който е в пъти по-голям от тракийските речници на акад. Дуриданов и акад. Георгиев. В приложенията има ценни материали, които помагат да се изяснят важни моменти не само от античната, но и от ранносредновековната ни история. Разбира се, както бе обещано в излязлата през 2020 г. Тайните на тракийския език – Посланията на древните надписи, бе даден и по-голям списък с тракийските племена. Допълнени бяха и данните засягащи тяхната история.

 

За моя голяма изненада точно това приложение, в което обръщам внимание на имената на различни групи наши предци, е събудило най-големия интерес у читателите. Получих доста съобщения във Фейсбук, а също и на мейла си. Над сто сънародника изразиха желание да научат повече за историята на отделните племена.

 

Данни разбира се има и то изключително интересни данни, защото дедите ни са първият народ, който прави значителна експанзия и колонизира нови земи, като при това повлиява силно местното население. Генетичните проучвания от ново време са най-яркото доказателство за този незасегнат до този момент аспект от историята на траките.

 

Данни има, но проблемът е, че много. Това наистина е проблем, защото в том III на Тайните на тракийския език ще бъде представен не само големият речник с около 600 думи, но и още много интересни неща засягащи ролята на дедите ни в оформянето на гръцката митология.

 

Ако в бъдещия том III на Тайните на тракийския език бъде дадено всичко накуп, ще се получи четиво от над 600 страници, а това вече затормозява. След разговор, с издателя ми, решихме преди да бъде пуснат том III, да бъде публикувана друга, по-малка по обем книга, в която да бъде обърнато повече внимание на тракийското влияние над различни народи.

 

Изненадите ще са много, но ще са и приятни. Учените ни не отричат тракийското присъствие в Египет. То е манифестирано по различен начин: исторически извори, епиграфски паметници, археологически находки. Проблемът е, че въпросното присъствие на дедите ни в страната на пирамидите започва много по-рано от общоприетото, като за това има солидни доказателства.

 

Присъствието на траки на Апенинския полуостров също не се отрича от учените ни, но както е в случая с Египет, точно най-ранните преселения не се разглеждат, нито се изследва влиянието на дедите ни в оформянето на езика и културата на римляните.

С настоящето есе давам един кратък пример какво могат да очакват читателите ми в новата книга, която се надявам да излезе към края на тази година.

 

По време на проучванията си върху римо-македонските войни попаднах на пасаж, който силно ме озадачи. Тит Ливий – авторът, който описва събитията от II в. пр. Хр., разказва за това как след бойните действия между легионите на Вечния град и армията на македонския владетел Персей, участвалият на страната на македонците цар Котис праща свои благородници в Рим с намерението да откупи сина си, а и други пленени свои сънародници. Реакцията на сенаторите срещнали се с тракийската делегация бе истинска изненада за мен. Патрициите отвръщат на траките, че помнят добре приятелството между римляните, Котис, неговите предци и тракийския народ…и макар да укоряват одриския владетел за това, че взема страната на Македония, все пак връщат свободата на тракийските военнопленници и не само не приемат предложения от Котис откуп, но даряват освободените траки с по 2000 аса (медна, или бронзова монета бел.авт.) и им осигуряват придружители, за да стигнат безпроблемно до родните земи (Liv. 45.42.6-11).

 

Постъпката е несъмнено благородна, защото римляните не прощават току-така на хора водили война срещу тях. Явно споменатото от сенаторите “приятелство между римляните, Котис, неговите предци и тракийския народ…“ е нещо с много дълбоки корени, нещо, което римляните не могат да пренебрегнат и това ги подбужда не само да забравят за прегрешението на цар Котис, но и да му окажат уважение, дарявайки хората му със значителна сума пари.

 

Римляните хранят уважение към героите и талантливите. Жителите на Вечния град знаят за Дионис, когото дори наричат Татко Либер (Pater Liber), знаят за известния с дарбите си Орфей, но също така им е известен и тракийския произход на Еней – човекът явяващ се праотец на ранната римска аристокрация. Старите автори вярват, че от брака между Еней и Лавиния се ражда Силвий, който полага началото на династията на царете Силвии, като някой от тях: Атис, Капус и Капетус носят тракийски имена. Те са последвани от Нумитор, чиято дъщеря ражда Ромул и Рем.

 

Съществуват и други неща, които карат римляните да уважават дедите ни. Има предостатъчно данни за ролята на старите балканци в оформянето на културата на жителите на Лациум и Апенините като цяло. Описвайки живота на Ромул Плутарх представя различните легенди за основаването на Рим. В поставеното на първо място предание се излага твърдението, че пеласгите са народ, който успява да обходи по-голямата част от обитаемия свят, като при това покорява по-голямата част от човечеството, след това, установявайки се на мястото (на което ще се появи Вечния град бел.авт.) пеласгите създават селище, чието име е Рим, а значението е сила, военна мощ (Plut.Rom.I.1).

 

Названието Roma (Рим) действително може да се преведе като сила, военна мощ, а обяснение може да бъде дадено със стблг. рамѣнъ – силен. Явно тук коренът е *ram/*rom-сила, мощ, а частицата -ѣнъ служи за образуване на прилагателно както е и днес: силен, волен, мощен, горен. В старогръцкия срещаме пеласгийската заемка ὄρμενος-висок (първоначално със значение едър, силен бел.авт.). Явно южните ни съседи са префасонирали ромен/ρὄμενος на ὄρμενος, тъй както преобразуват древната наша дума еленос/ἔλενος – елен  на енелос/ἔνελος – елен (за справка Frisk, H. Griechische Etymologische Wörterbuch, c. 514, бел. Niedermann).

 

Коренът *ram/*rom-сила, мощ, намираме и в тракийската ономастика по простата причина, че траки и пеласги са хора от една и съща общност, делят един език и култура. Според акад. Владимир Георгиев към едно от най-древните названия на тракийски богове трябва да се причисли Рома/Рομη. На север от река Дунав  – в Дакия пък се среща топонима Ramidava/Рамидава. Същият елемент откриваме и в името на тракийския цар Рометалк/Ρωμηταλκης, познат и като Реметалк. Явно думата *rome – сила наистина е много древна, понеже е ползвана от траки от различни региони. Нашeто старо съществително *rome – сила (основа на появилото се по-късно стблг. прилагателно рамѣнъ – силен) е обяснение за предложеното от Плутарх значение на името на град Рим (Roma).

 

Разбира се има и други възможности за тълкуване на названието на древния град. Цитирайки Шулце, Кречмер и други свои колеги, езиковедът Алоиз Валде е склонен да види в названието на Рим значение Stromstadt – град на река, като при анализа споменава стблг. думи строуiа – струя и островъ – остров. Действително, Мавър Сервий Хонорат пише за това, че Румон е по-старото име на река Тибър: “…nam hoc est Tiberini fluminis proprium, adeo ut ab antiquis Rumon dictus sit…” (Serv. Serv. A. 8.63).

В края на анализа си, Валде споменава нещо, което е много, много интересно: “Der Name des Tiber, Rūmo, erinert freilich stark an Στρῡμων.” – “(по-старото бел.авт.) име на Тибър, Румо (също и Rūmon бел.авт.), наподобява, напомня силно за Стрюмон (тракийското название на река Струма бел. авт.). Благодарение на Есхил ние знаем, че преди Троянската Война пеласгите са обитавали земите край река Струма. В работата “Молителките” срещаме следния ценен пасаж: “Аз съм Пеласг, потомък на Палехтон, когото земята роди, господар на тази земя и по моето име – това на техния цар, са назовани поданиците ми пеласги-тези, които обработват тази земя. В цялата област, в която чистата река Стрюмон тече, та и на запад, аз съм господар…”   (Aesch. Suppl. 250-255). Напълно естествено е, ако дошлите от земите край Струма пеласги са се установили в близост до река в Лациум, да ѝ дадат свое име, а в случая – Rūmon име сродно на Στρῡμων.

 

Плутарх не е единственият автор, според когото дошлите от Балканите пеласги се явяват основатели на града, чиято сянка след време ще падне върху три континента. Един друг летописец от времето на Античността – Дионисий от Халикарнас, също дава много интересна, а и полезна информация. Този автор е уверен, че пеласгите са взели участие в основаването на Рим: “Що се касае до народа на пеласгите, тези от тях, които не бяха погубени или разпръснати из различни колонии (понеже малцина оцеляха от живелите някого много), останаха като съжители на местните хора тук (Лациум, Апенините бел.авт.), и след време наследниците им, заедно с други издигнаха град Рим. (Dion. Hal. Rom. Ant. I. 30.5). Тук не се споменава дали названието на селището идва от пеласгийската и тракийска дума *rome – сила, или пък от най-старото име на Тибър  – Румон/Rūmon (от по-старо Струмон/Στρῡμων), но това реално е без значение. Която и версия да приемем за вярна  – и в двата случая дедите ни се явяват кръстници на града.

 

Колкото и интересни да са сведенията на Плутарх и Дионисий от Халикарнас, на нас са ни нужни повече исторически извори, в които се говори за идване на траки и пеласги на Апепинския полуостров. За наше щастие има запазени документи, полезни за изследването ни. При описанието на Лациум, Плиний Стари споменава, че областта е обитавана в различни времена от различни хора, като пеласгите са една от групите (Plin.III.56). Същият автор съобщава за присъствие на пеласги в областите Лукания и Брутиум (Plin.III.71). Разказвайки за северните части на Апенините Плиний обяснява, че Етрурия започва при река Макра (буквално мокра бел. авт., на територията на България тече река Мокра Бяла). От това място умбрите биват прогонени от пеласгите (Plin.III.50). Римският летописец дава и други подробности, а именно това, че другото име на етруския град Цере е Агила и то е дадено от пеласгите, които са и основателите на селището (Plin.III.51). Не е за пренебрегване и Плиниевото твърдение, че азбуката е донесена в Лациум от пеласгите (Plin.VII.193). Това е едно от най-ценните сведения защото все пак писмеността е важен фактор за развитието на обществото и знаейки на кого трябва да благодарят за своята азбука, римляните несъмнено са изпитвали уважение към дедите ни.

 

На друго място Плиний изказва твърдението, че хората наречени корани, обитаващи земи недалеч от херниките са потомци на троянеца Дардан (Plin.III.63). Дардан е епоним на траките дардани – хора населяващи западните Балкани. За това свидетелства в една от книгите си Диодор Сицилийски (Diod.Sic.V.48.2). Уповавайки се на свидетелства на живелия по-рано летописец Меандрий, Страбон разказва как след Троянската Война, енети (наречени също и венети бел.авт.) и траки са се заселили в северните покрайнини на Адриатическо море (Strab.XIII.3.25). Въпросните енети са споменати и от Херодот, който ги нарича илирийски народ (Her. I.196), но към коя група спадат траките, придружили своите илирийски роднини толкова далеч на запад не е уточнено.

 

Най-вероятно се касае за част от мизите (наречени по-късно българи бел.авт.) защото техните земи са опустошени от ахейците още в самото начало на Троянската война. Има и друга индикация, че споменатите от Меандрий и Страбон траки установили се край северните брегове на Адриатическо море са от групата на мизите. Съдим за това по факта, че в региона на тяхното заселване е локализирана река носеща името Атрианос/Ἀτριανὸς (Ptol.III.16.20). Това название е само вариант на локализираната в Тракия Iatrus (Янтра), която е точно в областта Мизия. На Апенините се среща град с име Атрия, Адрия/Atria/Adria, а малоазийска Мизия пък намираме селището Адрамютеон/Ἀδραμύττειον. Както топонимите, така и хидронимите са обясними със стблг. прилагателно ѩдръ – бърз. Явно на мизите (наречени по-късно българи бел.авт.) трябва да се припише и даването на името на Адриатическо море. Страбон съобщава за това, че в древността името Адриа (Адриатическо море) е важало само за северните части на морето, но по негово време (I в. бел.авт.) названието важи за цялото море. Старият автор пише и за това, че за въпросното море е наричано и Йонийско (Strab.VII.5.9).

 

Същото това название – Йонийско море, Херодот използва когато разказва за древната миграция на мизи и тевкри, покорили всеки по пътя си и стигнали на запад до Йонийско, т.е. Адриатическо море, а на юг до река Пеней (Her.VII.20). За някои читатели назоваването на Адриатическо море Йонийско навярно изглежда странно. Все пак ареалът населяван от йонийците се намира доста по на изток – в западна Мала Азия. Това е така, но за сметка на това западните Балкани, чиито брегове се мият от Адриатическо море, и по-точно Епир са населявани не от кой да е, а от пеласгите. (Strab.V.2.4). За предците на йонийците Херодот съобщава, че преди идването на Данай, те са били известни като крайбрежни пеласги (Πελασγοὶ Αἰγιαλέες) и чак след това получават названието йонийци, по името на героя Йон (Her.VII.94). Eто защо старото име на Адриатическо море е Йонийско – то е дадено от пеласгите, които са деди на йонийците. Явно пеласгийската миграция на Апенините е на няколко вълни, като точно пеласгите са първите стари балканци основали свои колонии на Апенинския полуостров.

 

Освен пеласги от земите край Струма, дардани и мизи, Апенините са колонизирани и от други наши предци. Извършвайки изследвания на особени погребални практики проф. Диана Гергова споменава за град Сатрианум, който според нея е сравним само с Рим по отношение на своето значение. Това селище е основано по време на ранната Желязна епоха. Ползвайки данни на Рос-Холоуей и др., проф. Гергова съобщава за това, че некропола на Сатрианум са открити погребения с трупоизгаряне, трупополагане, a и такива в проучваното от нея седящо (подобно на Буда) положение. По-интересно е това, че керамиката от въпросния некропол, а и нейната украса показват особено силна близост с керамиката от същия период (ранна Желязна епоха) от Тракия. А самият топоним Сатрианум отговаря на името на обитаващите югозападна Тракия сатри: регионите край планината Пангей, между реките Strymon/Струмон (Струма) и Nestos/Нестос (Места), а и западните Родопи (Gergova, 2005).

 

За тези сведения дължим на проф. Гергова огромна благодарност, защото тя не просто обръща внимание паралела между името на траките сатри и намиращият се на Апенините град Сатрианум, но, което е по-важно: посочва паралелите в погребалните обреди и керамиката. Така става ясно от кой регион са дошли основателите, или поне едни от основателите на Сатрианум, а именно войствените сатри, в чиито землища е прочутото в древността светилище на бог Дионис.

 

И  така – по сведения от историческите извори, а и благодарение на данни от археологията можем да заключим, че балканците колонизирали Апенинския полуостров и имащи значителен принос в основаването на Рим и оформянето на ранната култура на италийските племена са следните стари балканци: мизи, дардани (към които спадат Еней е други бежанци от Троада), сатри и пеласги. В следващата глава ще обърнем повече внимание на други трако-пеласгийски селища от територията на Апенинския полуостров. Мнозина читатели с удивление, но несъмнено и задоволство ще установят, че всички трако-пеласгийски топоними от земите на Италия са лесно обясними на български език. А и как да е иначе, след като ние българите сме наследници на траките и пеласгите.