За начало на българската книжовност, повечето
учени приемат IX век. Това е времето, в което живеят княз
Борис I, солунските братя Кирил и Методий, a и творилите в Охрид и Плиска техни ученици Климент, Наум
и Ангеларий. Други изследователи на нашето минало смятат, че за писмена
традиция може да се говори много по-рано и за това свидетелстват руните на
старите българи.
Веселин Бешевлиев определя особените знаци
използвани от дедите ни, като възникнали извън Европа и свързани със старотюрското
руническо писмо. Петър Добрев и др. се дистанцират от
господстващото дълго време в историографията виждане за тюрския произход на
старите българи и смятат, че създаването на руните ни трябва да се свърже с
историята на иранските народи. Аз лично поддържам виждането, че произхода на старобългарските руни е на
Балканите.
Cравнение на руните от розетата от Плиска със знаци от Орфеевата писменост от Бронзовата епоха
Пл.= Плиска
Л.А= Линеар А
Л.Б= Линеар Б
За това, че дедите ни са ползвали особени знаци преди епохата
на Кирил и Методий знаем от най-рано от създадената през ранното Средновековие работа О Писмьньхъ. Там намираме следния пасаж: “Прѣжде оубо словѣне не имѣхѫ книгъ, нѫ чрьтами и рѣзами
чьтѣхѫ гатаахѫ погани сѫщи.“
Подчертано е съшо, че по-древните от кирилицата и глаголицата
знаци, са ползвани не за документиране на исторически събития, а за извършване
на гадания. Имайки предвид факта, че все още не са намерени документи с дълъг
рунически текст, можем да приемем, че чертите и резките действително са използвани
предимно за езически обреди, а и за кратки послания, посвещения.
По отношение на руните трябва да се спомене
нещо от изключително голяма важност. Предмети, по които се срещат особени знаци, у
нас има не едва след прословутата 681-ва година, а повече от половин хилядолетие
по-рано.
Става дума за руните по златната ножница на меч намерен в
надгробната могила Рошавата Драгана, недалеч от Стара Загора. Знаците се
отличават доста ясно, те са девет на брой и са разположени рамномерно в кръг, в
периферията на предпазителя на меча.
Руните от могилата Рошава Драгана (по Боюклиев, Танев, Минкова)
http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Glagolitsa%20i%20sarmatski%20znatsi/Glagol10.gif
Артефактът е датиран I век и се съхранява в Регионалния
Исторически Музей на Стара Загора. През 2006 г. Иван Танев Иванов и Мариана
Минкова представиха научна работа, в която подлагат на анализ въпросните руни и
излгат своето виждане за връзка между глаголицата и руните на скито-сарматите
стигнаха до интересен извод: “...cъздателите на глаголицата са познавали скито-сарматската система от рунни
знаци и са ползвали отделни eлементи (кръгове, триъгълници), цели композиции от
знаци, а така също и самия ортографски принцип на свързване на тези елементи
чрез съединителни отсечки.”
Друга, не по-малко важна подробност, на която за жалост
Танев и Минкова не са обърнали достатъчно внимание, е това, че самите сармати
са причислени от Прокопий Цезарийски към семейството на гетите. Става дума за
тези гети, които по-рано Херодот нарича най-праведния, но и най-храбрия
тракийски народ. Писалият след Прокопий Стефан Византийски дефинира в работата
си “Етника” сарматските роднини скитите като тракийски народ. Ценно е също и
сведението на Овидий – “Зная сарматския
език, мога да говоря със гетите”. Не
можем да пропуснем и виждането на нашия учен Георги Баласчев, според когото
сарматите и сродните им племена “трябва
да се отнесат към многолюдния тракийски народ.”
Уповавайки се на тези данни, можем да кажем, че скито-сарматските руни ca са изобретени от местно население, което е било
разделено на няколко отделни групи, като групата обитаваща долнодунавския
регион, старите автори са назовавали траки.
Тези хора се явават наши предци и това е причината да има силни прилики между
старобългарските руни, скито-сарматските тамги и средновековната глаголица. След малко ще
разберем, че корените на тези писмености са смайващо древни и трябва да се
търсят в далечното минало на Балканите.
Добре известно е, че освен руните, след покръстването си,
дедите ни са ползвали римски и гръцки букви за своите дела. За това разказва
отново авторът на За буквите, като употребява един много интересен израз: “И тако бѣшѫ многа лѣта”- и така беше много години.
Тук срещаме един
парадокс – официално, покръстването на България е по времето на княз Борис I, а
точно тогава в Плиска действат учениците на Кирил и Методий, създавайки книги
за дедите ни.
Няма логика да се използва израза многа лѣта - много години,
за един сравнително кратък период, освен ако създателят на съчинението За буквите не говори за
някакво по-ранно покръстване – още по времето на Античността.
В този перод
ползването на римски, т.е. латински букви би било логично. В първите векове на
римското господство по-популярна е латинската азбука, макар посвещения да се
извършват и с гръцката.
Ha това, най-рано обръща внимание Ганчо Ценов, според
когото ние българите сме потомци на местен народ, яваващ се и първият приел
християнството в Европа. Виждането за ранното християнство на българите е
защитено блестящо и от проф. Асен Чилингиров в няколко негови работи. Макар
дедите ни, познати по време на Античността под името траки, да са първите християни, след IV век, те биват наклеветени и обявени за еретици.
Реално, приемането на веруюто на Източната Римска Империя (Византия), през IX век е само политически ход на княз Борис I. Безспорно
образован човек като създателят на О Писмьньхъ е знаел за ранното християнство на
народа ни, и без да се увлича в излишна полемика, прави кратко споменаване за
времето на Античността, когато предците ни са християни, но бивайки под
римска власт са ползвали латинската и гръцката азбука. Дали с тези азбуки са
написани книги на български език, на религиозна и светска тематика няма как да
се каже, но дори и да са оцелели някакви ръкописи до времето на Борис I, те са
унищожени по настояване на чуждото духовенство.
Благодарение на отговорите на Папа Николай I на
допитванията на българите, разполагаме със сведения, че дедите ни са
притежавали литература от религиозно естество още преди времето на солунските
братя. В глава 103 се натъкваме на следното свидетелство: “Вие питате какво трябва да се направи с нечистивите книги, които както
заявавате, сте получили от сарацините, се намират у вас. Те разбира се не трябва да се пазят защото
както е писано лошите беседи развалят добрите нрави, но именно като вредни и
богохулни да се предадат на огън.”
По време на Средновековието, с името сарацини са наричани арабите, които по това време притежават както своя
писменост, така и добре изградена религиозна доктрина. За да бъдат дадени книги с религиозен характер на
българите от времето предхождащо това на княз Борис I, то на наша територия
трябва да е имало както доста емисари от арабският свят. Също така трябва да е
имало и поне няколко религиозни училища, в които да се изучава исляма,
арабският език и арабската писменост, иначе кой би разбрал написаното в така наречените
сарацински книги?
Сведения за тaкива неща
липсват напълно, няма намерени графити, нито посвещения с арабски букви от този
период. Не разполагаме и със свидетелства на арабски автори за основаване на мюсюлмански религиозни центрове в Дунавска
България.
В такъв случай би трябвало да се доверим на Ганчо Ценов, който смята,
че въпросните сарацински книги са всъщност богомилска литература, която е считана за опасна ерес и е
преследвана жестоко от византийската църква. Определението “вредни и богохулни
книги” пасва най-добре на литературата, която е определена като еретическа. Тъй
като по всяка вероятност нашите предци са последвали съвета на папата,
най-вероятно, неудобните книги са изгорени още през IX век.
Същата съдба навярно постига и работите на творилия през IV век в
земите край делтата на Дунава Етикус Истер. Божидар Пейчев счита роденият в
Добруджа философ, за славянин, т.е. принадлежащ на българската народност (според Ганчо Ценов, уповаващ се на
сведенията на Теофилакт Симоката, хората наречени най-рано славяни са гетите).
Азбуката на Етикус Истер (по Wutke)
От книгите на Етикус Истер не е оцеляла нито една до ново
време, но за създадената, или поне преработена от него азбука, се предполага,
че е оцеляла в развит вид. Според Божидар Пейчев: “Йероним е популяризаторът, разпространителят, „проширителят" на
изобретената от Етикус праглаголица, или още по-точно — запазената във и чрез
трудовете на Йероним азбука на Истер като славянска по произход и характер е
била естествено възприета като културно оръдие от славянското балканско
население, особено от западната му част, откъдето е бил родом и Йероним.”
Благодарение на aтикванрни
книги, ние разполагаме с примери на това как е изглеждала азбуката ползвана от
Етикус Истер. Тя се отличава доста от
буквите разпространени от Св.Йероним (ако разбира се изображението е
достоверно). Чак когато намерим запазен ръкопис на живелия по време на
Античността мислител, ще знаем истината със сигурност.
С времето на Античността са свързани и други исторически
извори засягащи употребата на особен вид писменост по нашите земи. Йордан
разказва за това как Вулфила (Урфил) - владиката на готите живеещи край Хемус
им създал букви: “Имаше прочее и други
готи наречени малки, те са огромен народ, а за техният владика се казва, че им
изобретил писмена ...“ -“Erant si quidem et alii Gothi, qui dicuntur minores, populus inmensus, cum suo pontifice ipsoque primate Vulfila, qui eis dicitur et litteras instituisse.” [ Jord.267. IV].
Глаголически букви сравнени с гетски руни, намерени от Грубишич във френска книга
Въз основа на това, че Прокопий Цезарийски,
Орозий Павел, Изидор Севилски и много други автори считат балканските готи за
същия народ като тракийските гети, Ганчо Ценов, Асен Чилингиров, Георги
Сотиров, Юлия Хаджи Димитрова, Петър Георгиев и др. смятат както Вулфила(Урфил), така и локализираните
от Йордан край Хемус готи за местен народ – потомци на Херодотовите гети.
В това има логика защото само няколко години
след смърта на Вулфила (Урфил) – 383 г., Йоан Златоуст изказва твърдението, че траките са превели свещените писания на
свой език. Йоан Златоуст е бил добре запознат с религиозните дела в Римската
Империя и в частност Балканите. Ако Вулфила (Урфил) и хората му бяха германи, то Йоан Златоуст би споменал това,
но този духовник говори за тракийски превод на библията по време на своята
проповед от 388, или 389 година – cъвсем скоро след кончината на Вулфила (Урфил).
Проповедта е държана в Константинопол не пред
кой да е, а пред готи, както уместно съобщава проф. Светлана Янакиева. Със
сигурност Йоан Златоуст е знаел добре етническата принадлежност на поданиците
на Римската Империя, на които той проповядва, но за германи, германска
писменост, или за германски превод на библията не отваря и дума.
Тъй като по време на късната Античност като
колективно название на местното балканско население се ползва името беси, а в житието на родения в началото
на V век Теодосий Кенобиарх се
твърди, че бесите си служат с рунически,
славонски език (Теофилакт Симоката обяснява, че гети и славени са едни и същи
хора), то имаме пълното право да гледаме на евангелието на Вулфила като на
тракийската библия.
Дали преводите на Вулфила (Урфил) имат някаква връзка със
споменатите от Папа Николай I сарацински книги е трудно да се каже, но знаейки,
че Вулфила (Урфил) и сънародниците му са
обявени за еретици, не би трябвало да храним силни надежди за намиране на тракийския превод на библията от
владиката на гетите познати още като готи, гети и славени.
Съществува още един интересен извор засягащ корените на
писмеността на дедите ни. Става дума за споменатото в “Панонскa легенда” изказване на император Михаил III: „Богъ,
който иска всѣки да постигне истинско познание и да придобие по-голѣма степень (на
съвършенство), като видѣ твоята вѣра и подвигъ, извърши (чудо) и сега, въ наши
години, като
откри букви
за вашия езикъ, нѣщо,
което по-рано не е било, но само
въ най-първи (древни) времена, та и вие да се причислите къмъ великитѣ народи,
които славятъ Бога на свой езикъ.”
Откритите и преработени от Кирил и
Методий букви за езика ни принадлежат най-вероятно на глаголицата. Тя предхожда
кирилицата, а и показва връзка с други, доста по-стари писмености, като Линеар
А и Линеар Б. По този въпрос са писали различни автори в края на ХХ и началото
на ХХI век. Открити са над двадесет съотвествия
между форма и звукова стойност на глаголическите букви и знаците принадлежащи
на Линеар А и Линеар Б. Такова голямо количество изключва напълно възможността
за случайни съвпадения.
Сравнения на древната критската писменост (1) с букви от глаголицата (2)
По-интересно е това, че според Джейн Елън
Харисън, писмеността, за която в старите извори се казва, че е ползвана от
Орфей и Лин е вероятно мистериозното критско писмо (Линеар А и Линеар Б). Ако
приемем, че ние българите сме потомци на хората, от които произлизат Орфей и
Лин, мистериите изчезват и веднага ще получим добро обяснение защо глаголицата
има толкова много успоредици с древните знаци от остров Крит.
Сравнения на древна критска писменост с глаголица (по Сотиров)
Официално за край на Линеар А и Линеар Б може
да се говори през ХII век пр. Христа, неотдавна обаче, една
талантлива изследователна - Иванка Пенева-Русева доказа, че тези писмености
продължават да бъдат употребявани у нас и в доста по-късни времена.
Г-жа Пенева-Русева
изолира значителен брой знаци от керамиката от културата Цепино и показва
връзката им с крито-микенските писмени знаци, като още в началото на работата
си представя едно доста смело твърдение, а именно това, че “кръстчета, меандри, триъгълници, клонки,
розети и др. запазени в народните шевици и писаните яйца, произхождат от
балканската сричкова писменост линейно писмо с два последователни варианта л. А
и л.Б от второ хилядолетие пр.н.е.“
Културата Цепино XII-VI в.пр. Хр., чиято керамика е украсена със забележително
древни знаци принадлежи на бесите.
Част от тях е принудена да напусне родните си места поради римското
подтисничество, като някои преселници отиват чак до Северните Карпати – във
владенията на гетите. Там бесите са локализирани през II век от Клавдий Птолемей. Далеч от римляните,
древната писмена традиция е би могла да се запази, а и да се върне на юг от
Дунава по времето на Вулфила (Урфил), като за по-сигурно завръщане може да се
говори след 681-ва година.
Ето как “хиатусът” може да се обясни и вече не
е мистерия защо ползваните от Орфей и Лин букви са ползвани за религиозната
литература на старите българи. Не е мистерия и това защо руните ни имат такава
силна прилика с Линеар А и Линеар Б. Не е мистерия защо Ценов смята азбуката на
Вулфила (Урфил) за протоглаголица.
Не на последно място трябва да се спомене и
това, че орфеевата писменост, за която Джейн Елън Харисън изказва мнение, че е
възможно да е от същия вид както критската, е всъщност с много по-стари корени.
Голям брой знаци явяващи се прототип на критските Линеар А и Линеар Б, са били
ползвани от траките във времето на
Неолита и Халколита.
1.Древна балканска писменост 5000-4500 г.пр. Христа
2.Знаци от Линеар А и Линеар Б
3.Букви от глаголицата
Това не е предположение, а факт който е
засвидителстван от учени като Харалд Хаарман, Марко Мерлини, Ричард Ръгли и др. По-интересно
за нас е това, че свещения за дедите ни знак IYI, присъства на няколко места на Балканите още
преди около 7000-6500 години (по сведения на Михайлов, Тодорович, Церманович, Чохаджиев и др.).
Когато разгледаме всички факти, пред нас се
открива смайваща картина – набедените за войнствени варвари наши деди се
оказват не само страховити бойци, но и народ, който е носител на знанието,
народ, който е успял да запази древните си традиции въпреки сатанинската
жестокост, с която враговете му са го преследвали. Този, който е докоснат от
светлината и е станал неин носител, никога няма да загине!
Използвана литература:
1.B.Бешевлиев, Първобългарите, История Бит и Култура, Фондация
Българско Историческо Наследство, Пловдив, 2008;
2.В.Бешевлиев, Прабългарски епиграфски паметници,
Издателство на Отечествения фронт, София 1981;
3.Г.Ценов, Кроватова България и покръстването на
Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;
4.Г.Ценов, Праотечеството и Праезикът на Българите,
историко-филологически издирвания, Фототип. Изд. Хелиопол, София, 2007;
5.П.Добрев,
Да изтръгнеш слово от камъка, За какво разказват
свещените надписи на езика на Аспарух, Галик, София, 2002;
6.И.Т.Иванов, М.Минкова. Ортографична аналогия между глаголическите букви и
сарматските руни по материали от могилата Рошава Драгана, местността Чаталка,
Старозагорско, Известия на музеите от Югоизточна България", Бургас, (гл.
ред. проф. дин Иван Карайотов), 2006 год. с. 48 -59;
7.H.Haarman, Das Rätsel der Donauzivilization, Die
Entdeckung der ältesten Hochkultur Europas, Verlag C.H.Beck, München, 2011;
8.J.E.Harrison, Prolegomena to the Study of Greek Religion,
Princeton University Press, Princeton, 1991;
9.ЛАТИНСКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, FONTES LATINI HISTORIAE BULGARICAE, том II, cъставили и редактирали Иван Дуйчев, Михаил Войнов, Страшимир Лишев, Борислав Примов, BAH, София, 1960;
10.Ричард
Ръгли, “Изгубените Цивилизации на Каменната Ера”, Бард, София, 1999
11.G. Sotiroff, Glagolitic Script and Linear B, CANADIAN SLAVONIC PAPERS, Vol. XII, No. 3, Fall 1970, 303-331;
12. Ст.
Михайлов, Към тълкуването на сложния знак IYI и на израза Медното Гумно, Известия на Народния Музей във Варна 23 (28),
Книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна, 1987;
13.Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire,
1996;
14.A.Buthler,
The Life of the Fathers, Martyrs and other principal Saints, Compiled from
Original Monuments and Authentic Records by the Rev. Alban Butler, in Twelve
Volumes. Vol.1, Dublin: James Duffy, 1866.
15.Procopius, History of the
Wars, Books III-IV, trasnl. H.B.Dewing, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University
Press, London,
2000;
16. Ж.Войников, Сравнителен анализ на прабългарските руни и произхода на
глалоголицата. Някои алано-прабългарски рунически надписи. IYI– “Ипсилонът с свете хасти.”