Още през първата половина на ХХ в. историците са знаели прекрасно, че теорията за тюрко-алтайските корени на Аспаруховите българи е обречена и ще бъде отхвърлена. С излизането на най-мащабните антропологични проучвания на българския народ, проведени под ръководството на д-р Методи Попов през 1938 г., става ясно, че ние сме твърде различни от народите на Средна Азия. По-късно, през 1959 г., други също така мащабни проучвания не просто потвърждават неудобната истина, но излизат наяве и допълнителни, твърде важни данни.
Антрополозите стигат до заключение, че повечето от нас – брюнетите,
хората спадащи към понтийския тип, разновидност на Средиземноморската раса, са
наследници на траките, а което е по-важно: същото може да се каже и за поне част от представителите на нордическия,
северен тип, те също се явяват потомци на
хората, на които принадлежат Орфей, Залмоксис и Спартак.
Макар докладите да са издадени от Царската Печатница (1938 г.) и печатницата на Българската Академия на Науките (1959 г.), почти всеки наш учен бяга от данните като дявол от тамян. Причината е
проста и разбираема – резултатите от проучванията доказват убедително, че
поддържаната навремето теория за произхода на българите е неиздържана, дори
напълно невярна. Нейното отхвърляне би сложило край на престижа на много хора в
научните среди, а истината би довела до възход на националната гордост. Това е
нещо, което властимащите не желаят.
Само няколко години след излизането на втория доклад на антрополозите, Веселин Бешевлиев публикува работата Ирански Елементи у Първобългарите. В нея езиковедът и историк прави опит да намери ирански елементи при дедите ни. Така е поставена традиция, която ще бъде продължена с упорство от други изследователи. Реално нищо не се променя – в очите на учените Аспаруховите българи остават азиатци. Дали ще са тюрки смесени с иранци, или пък тюркизирани иранци, по отношение на прародината нещата не се променят значително.
Като ирански, или възможно ирански са обявени имената Аспарух,
Борис, Кормесий, Кардам, Гостун, Корсис, а и
Мостич. За човек със завидна ерудиция Бешевлиев прави забележителни
пропуски. В работата си този наш учен не споменава, че аспа е тракийска
дума за кон (сведения за това има поне от 1913
г., в работите на Д.Дечев и Г.Кацаров). Не по-малко важно е това, че в Добруджа, около 900 г. преди идването на
Аспарух е властвал цар с име Хар-аспес. А пък Ут-аспиос е едно от
имената на Тракийския конник. За жалост, подобно на важните сведения от
мащабните антропологични проучвания, тази информация също не е ползвана, а е била свободно достъпна.
По отношение на името Борис трябва да се каже, че
сведения за присъствието му в тракийската ономастика и обяснение на значението
с борити сѧ има поне от 1918 и 1927 г. (в работите на У. Аркрайт и Д. Дечев). Както може да се очаква – това също не се споменава изобщо от
езиковедите и историците ни.
Що се касае до Кормесий, негов паралел в
тракийската ономастика е -крамис (от споменатото през 1894 г. от В.
Томашек тракийско име Авло-крамис). Пак през ХIX в., през 1876 г. Албелт
Дюмонт прави сравнение на името Кардам с намиращия се на Пропонтида
топоним Кардамис, а и тракийското лично име Кардент (ползващ сведения на немските учени Папе и Бензелер). При анализа на името Гостун бива споменато предположението на
Абаев за хипотетична иранска дума гаст – гост, но за това, че – гаст
е елемент от името на тракийския бог на слънцето Сур-гаст не се казва
нищо, а за него пише В. Томашек още през 1894 г.
Бешевлиев познава труда на Томашек, (а и ранните трудове на Дечев) защото при анализа
на старобългарското име Корсис (Окорсис), вмята, че Томашек и Дечев
считат регистрираните в древността имена Корсес, Корсис за
тракийски, но е склонен да приеме, че старобългарското Корсис е сродно
на иранското Карсас. И отново нито дума за това, че съществува тракийско
име Карсас, притежаващо много варианти, някои от които са споменати от
В. Добруски през 1907 г.
Както можем да очакваме премълчана информация има и при
анализа на добре известното старобългарско име Мостич. Опирайки се на
сведения на други езиковеди Бешевлиев предлага като еквиваленти иранските
имена Мастиос, Мостис, Мастус, но пропуска името на
тракийския цар Мостис. То е споменато от Д.Дечев 10 години по-рано от
публикацията на Бешевлиев, като освен Мостис, са добавени местните
названия Мостене, Мостини.
Монета на тракийския цар Мостис
https://www.wildwinds.com/coins/greece/thrace/kings/mostis/deLuynes_1822.jpg
Премълчаването на важна информация не е научен метод. Ако
имената Аспарух, Борис, Кормесий, Кардам,
Гостун, Корсис, а и Мостич са споменати най-рано при
траките, редно е това да се спомене. Всеки може да направи и грешка и пропуск,
но в случая грешките и пропуските са толкова много, че имаме право да смятаме,
че се касае за съзнателни действия. Дали те са били под давлението на цензура,
натиск от страна на колеги или нещо друго едва ли някога ще разберем.
Що се касае то титлата на Мостич – чьргубылia, тя е много интересна. Смятам, че се касае за титла, чийто първи елемент (чьргу) е от латински произход, чието обяснение може да се даде с corrigo – въвеждам ред, въвеждам в изряден вид. Вторият
елемент е ясен: былia e стблг. былia – господар, началник, боил. Значение на старобългарската титла чьргубылia е началник на боилите, надзорник на боилите.
Част от дедите ни влезли в историята под името траки е под римска власт от I до VII в. Това обяснява защо в старобългарските епиграфски паметници (разгледани от В. Бешевлиев) присъстват думи от латински произход: casidia – шлем, loracia – броня, fossaton – укрепление, campon – военен лагер. Смята се и, че от латински произход е също стблг. лѫща – копие, идваща от от лат. lancia – копие.
В старобългарския език са запазени голямо количество от
използваните в Римската Империя титли и административни титли и термини. Като
пример могат да бъдат посочени следните: доуксъ,
дроунгаръ, дроунга, кенътоурионъ, кесаръ, магистрианъ, кандидат, капикларий,
коментарисии, комисъ, комитъ, коустодiа, ноунции, палатии,
папежъ, патрикии, претории, преторъ, спатаръ, спекоулаторъ.
В речта на дедите ни от Средновековието се срещат се дори и значителен брой названия на видове монети, тегла, използвани в Римската Империя: цента, асарии, кентинаръ, статиръ, кондрантъ, динаръ. Те могат да бъдат намерени даже в малките старобългарски речници, като този на Д. Иванова-Мирчева и А. Давидов.
Знаейки тези неща не бива да се учудваме, че първия елемент на титлата чьргубылia е от латински произход. Все пак седем века господство са си казали думата, а пък и значителна част от траките са били част от римската администрация и военна машина. Ако Аспаруховите българи бяха чужд за Балканите народ, то няма как да се обясни големият брой латински заемки в старобългарския.
В края на VI в. и началото на VII в. официалният език на Римската Империя става гръцкия, латинския потъва в забрава. След 681 г. няма как и от кого Аспаруховите българи да научат и даже приемат титли и административни термини от латински произход. В случай, че ранносредновековните българи не спадат към коренното балканско население, т.е. траките, те няма как и няма защо да ползват думи от латински произход в своите епиграфски паметници, че дори и в официалния език. Странно как нашите историци и езиковеди не са се замисляли по този въпрос.
Истината е проста –
Аспарух не довежда нов народ на юг от Дунава, а освобождава своите братя и
сестри от потисничеството на Византия. Ето защо името на княз Аспарух е
свързано с това на Тракийския конник Ут-аспиос, ето защо и Борис, Кормесий, Кардам, Гостун, Корсис,
че и Мостич са тракийски по произход.
Не зная на какво се надяват защитниците на вредните за
България теории, не зная и защо се инатят, и не само не признават грешките си,
но дори активно се борят против излизането на истината. Каквато и да е
причината – промяната не може да се спре. В скоро време не само част от
българите, а целият ни народ ще знае, че ние сме потомци на хората, с които
историята започва.