Войните съществуват откакто има човешко общество и ще
продължава да ги има докато не дойде краят на цивилизацията. Във всяка епоха конфликтите
са се водили по-различни начини, като колкото повече време минава, толкова по-рафинирани
и по-жестоки стават методите.
Докато в началото сблъсъкът е между две групи, от която
побеждава по-силната, в последствие желаещите да победят на всяка цена, се научават
да използват засади, отрова, а дори и съумяват да заразят с опасни болести
противниците си.
После идва ред и на друга тактика, която макар да няма
нищо общо с физическото насилие, все пак е невероятно ефективна. Със сеенето на
съмнения, вражди, разделение и объркване, с унищожаването на самочувствието и
вярата на един народ, може да се постигне много повече отколкото с цяла армия
добре обучени бойци.
Като цяло, принципите на война са два: слабите народи
биват завладявани на бойното поле, а силните като нашия се завладяват отвътре –
инфилтрилтриралите се чужденци и техните помощници ренегати, започват бавно,
методично и упорито да подронват устоите на обществото, смазват вярата хората,
отнемат самочувствието им, отнемат дори желанието им за живот.
В момента срещу нас се води война, най-страшната в нашата
история. Няма реки от кръв, няма пожарища, няма планини от трупове, но въпреки
това пораженията са страшни. Този път врагът не идва с оръжие в ръка, не
отвлича най-красивите и силните, не беси най-смелите.
Този път врагът е невидим, той говори същия език като нас, облича се
като нас, преструва се, че е един от нас, но ни предава с наглед невинни неща.
Този път основното оръжие е
словото, заразено с лъжи и нихилизъм. Вече не
чета вестници, избягвам и телевизията, за мен те са отрова. Прекалено много се
набляга на негативните новини, на лошото, на черното, пошлото, отвратителното.
Разбира се има и изключения, но едно светло петънце на фона на мръсотията не
може да промени нищо.
Не искам да чета и да слушам, че българите са мързеливи,
злобни, завистливи. Хората, които ме отгледаха са се трудили от тъмно до тъмно,
прощавали са като истински християни, а и не познават злобата. Хората, които
познавам, хората, с които съм се обградил са също добри, честни и почтени.
Не искам да обръщам внимание на утайката, както съветваше
Джоко Росич. И той бе разочарован, поради това сподели следното: “Когато някой ми каже – А бе, няма вече добри хора, това е толкова смешно, отвратително и нихилистично. България се пука по
шевовете от добри хора. Кофти е
това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така.”
Не е така разбира се, но отровното слово е страшно
оръжие. Първо идва подмятането, после повторението на лъжата и накрая
лековерните, наивни сънародници поемат невидимия меч от ръцете на враговете и
без да осъзнават го забиват в сърцето на България. Всички сме чували изразите: “Няма
такава държава!”, “Това безобразие е само
у нас!”, “Защо не можем да
направим нищо като хората!, “Корумпирана държава!”
Като
човек, който е обикалял по три континента и се е запознал
с много народи, мога да ви уверя, че няма държава без проблеми. Наскоро говорих
с един испанец, който бе искрено убеден, че няма по-корумпирана и ужасна
страна от ...Испания. А преди години, думите на един англичанин направо ме
шокираха защото той каза нещо, което бях чувал многократно: “Гадни хора сме ние англичаните, всички се
варим в казана, но като видим, че някой почти се е измъкнал, го хващаме за
крачола и го дърпаме обратно при нас...”
Звучи ви познато, нали? Има и разлика обаче: тези неща
чужденците ги казват само в тесен кръг, в пресата няма да намерите самообиждане,
самоунижения, нихилизъм, няма бясна атака срещу народа.
Всеки буден
човек вижда проблемите на обществото, в което живее и е съвсем нормано да
изрази своето недоволство. Важен е обаче и начинът, по който това се прави. Никой
не може да ме убеди, че масмедиите ни заливат с помия понеже са притежавани или
контролирани от честни, будни индивиди загрижени за добруванто на българите.
Лошото е, че не са само медиите. Тези, които отравят
съзнанието ни са налазили цялото ни общество. Ще ги намерите на улицата, в
магазина, в такситата, по пътищата, в учебните заведения. От тези индивиди ще
чуете изрази като: “На българина все
някой му пречи“, “Заслужаваме си
живота”, “Прост народ-слаба държава”.
Най-страшното е, че понякога се ползват изказвания на
велики българи, но извадени от контекста. Без да се обясни защо Левски, Ботев, Вазов, Славейков и др. са казвали определени неща, се внушава, че тези светила са
останали разочаровани от народа ни и едва ли не са го проклинали, а това не е
така. С дезинформация обаче, лошите могат да ни сломят, ако не физически, то
психически. Това е новата война и тя не е започнала вчера.
Българинът е доказвал многократно, че може да бъде победен, но не и
покорен. Римляни, гърци, османлии и др. с ужас са установявали,
че тук, встраната ни живеят необикновени хора. Дедите ни са удивили не един
подтисник със свръхестествената си жажда за свобода, с безумната си смелост, да
не забравяме и забележителната физическа сила.
Нито меч, нито огън, нито бесило и мъчения плашат
българите. Макар да страдаме както никой друг европейски народ, ние запазваме
езика и културата си, запазваме вярата в себе си и вярата в бъдещето. Нито
коварството, нито ингригите, нито отровата и убийствата на византийците ни
прекършват. Геноцидът започнал през XIV и завършил през XIX век стопява неимоверно броят ни, но ние все още имаме сили да се борим и
да запазим истинската си същност.
Френският пътешественик Сиприен Робер посещава страната
ни в средата на XIX век и записва в книгата си следните думи: “Макар от петте народа на полуострова
(Балканите) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина.
Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав.
Почтеността му стои над всяко изкушение...” (С.Минкова, Т.Трифонов,
Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990, c.319).
Това е ключов момент, наистина кючов защото показва кога
е започнала новата, невидима война срещу нас. Ще обясня какво точно имам
предвид. До към средата на XIX век, въпреки зверското подтисничество и
страданията, които трябва да изтърпи, българинът е горд и вярва в себе си.
Накърнят ли честта му, той грабва сабята и след като отмъсти, потегля към
планината със свои другари.
Дори до края на XIX век у при нас не се наблюдава
самоунижение, никой от дедите ни по това време не нарича българите лоши,
прости, зли, завистливи. Емоционалните изблици на хора като Христо Ботев (тежко брате се живее сред глупаци неразбрани)
и Петко Славейков (не сме народ, а мърша),
са изключения и засягат точно определени ситуации.
Тук няма отрицателно отношение
към българския народ като цяло. Фактът, че след
изказването си Славейков продължава упорито да работи за благото на Родината, а
Ботев дори дава живота си за подтиснатите свои братя и сестри, показва ясно
какво е било отношението на тези будни българи към сънародниците им. Кой би се жертвал за глупаци и мърша!
Някои
смятат, че атаката срещу достойнството и самочувствието
на българина започва с Алековия Бай Ганьо. Мой приятел гневно сподели преди
време: “А той Алеко дали не е видял
пикаещият по улиците мосю Жак, или пърдящият на публични места хер Ханс, дали
ни му е била известна склонноста на ингилизите към лъжа, кражба и измама? Защо
само нас е чернил с Бай Ганя дявол да го вземе?”
Всъщност Алеко е невинен, напълно невинен. Неговият герой
не е художествена измислица, а отразява
една горчива реалност, такива индивиди наистина е имало. Да, нашият
интелектуалец е ходил из Европа, видял е и красоти и отрицателни неща, но
бивайки истински българин, той не иска да говори против другите хора. Алеко
милее за народа си, иска тук да е чисто, тук да е добре, тук да се поставя на
пиедестал почтеността и честността. Осъзнал добре проблемите на своето време, Алеко дава
перфектно обяснение за феномена Бай Ганьо:
“И представете си, господа, в този
момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна,
че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор,
грубиян и простак до мозъка на костите... но съжалих го: в тънките вибрации на
тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка,
която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко - боже, колко рядко! -
се появява... Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви
кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми
внуши: "Недей презира този
простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той
е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на
околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив - главно
възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви
подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само
животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила,
която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила...”
Не
виновник, а пророк е Алеко, истински познавач на българската душа. Нека не забравяме, че малко преди да се появи работата "Бай Ганьо", народът ни е преминал през ада. Индивидът Бай Ганьо действително е последица от пет века страшно подтисничество, което реално дори е геноцид, бих казал дори
– един от най-страшните геноциди в историята.
Пет века най-будните са клани, пет века красивите и
силните са отвличани от семействата си и заставяни да служат на враговете. Петте
века ад оказват силно влияние върху психологията на част от българите.
И въпреки това, както казва Алеко, дори и оскотелият
сънародник по това време е “деятелен,
разсъдлив, възприемчив - главно възприемчив”. He e нужно да става чудо, за да
дойде промяна, за да може скотът да извади скритото в душата си благородство.
Отново Щастливецът се явава пророк и познавач
на народа ни давайки рецептата за трансформацията на Бай Ганьо: “Постави
го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в
състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия,
но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален
импулс, за да се превърне в жива сила...”
По-точно просто няма как да се каже – нужен е добър водач
и морален импулс, за да могат и потъналите в калта на ниските страсти да
намерят себе си и да заживеят истинския си живот. Точно по времето на Алеко
обаче, страната ни е отново завладяна – тихо, бавно, методично.
В края на XIX век, “Великите сили” налагат за владетел на младото ни
княжество чужденецът Фердинанд. Той не пристига от Виена сам, с него идват верни
нему обиграни индивиди, които се насаждат едва ли не във всяка сфера на живота
у нас. Процесът на “европеизиране” върви успоредно на процеса на
дебългаризация, която засяга най-вече управляващите и интелигенцията.
На ключови позиции чужденците и слугите им поставят
послушни индивиди, чиито най-характерни качества са посредствеността и
недалновидността. Тези индивиди са хамелеони, те са десни с десните и леви с
левите, за тях няма принцип, вяра, дълг към Отечеството, личният интерес е
това, което ги движи и мотивира действията им. Макар да са малко на брой, тези
човечета допринасят за идването на много беди.
Благодарение на инфилтриралите се в обществото ни
чужденци и служещите им ренегати, народът ни бива постоянно разделян на два или
повече лагера. Родолюбието бива подтискано и осмивано, съдбата на д-р Ганчо
Ценов е доказателство за това. След 1944-та идва промяна на властта, но както
вече споменах – невидимите злодеи са десни с десните и леви с левите. Това е
причината обезбългаряването да не спре и след 1989-та година. Тези, които
дърпат конците иззад завесата са запазили своите позиции, имат и достатъчно
помагачи.
Каквото и правителство да дойде, невидимото правителство
продължава своята дейност водеща до упадъка на обществото ни. Един път ще
дойдат злодеи от запад, друг път ще дойдат злодеи от изток, но дейността против
нас ще продъжава.
Тактиката е хитра защото народът вини управляващите, а
често те самите са зависими от невидимите играчи, които са реалните виновници
за сполетелите ни беди. Войната продължава, обезверяването на народа
продължава, силите му намаляват защото не може да се бори с невидим враг.
Ние сме свикнали да погледем противниците си в очите, не
се боим от директна конфронтация. Макар да сме добри по душа, все пак във вените
ни тече освен кръвта на Орфей, така и тази на Арес и дедите са доказвали това
безброй пъти.
С лукавия обаче не можем да се борим, не е в природата ни. Съдим
за другите по себе си, а на враговете ни душата е черна. Тези, които са ни
захапали са зли. Преди време един приятел ми каза за тях – Трудно е спасението защото мъдрите при тях работят по план, а простите
при тях ни вредят по инстинкт.
С насилие не можем да преборим прегърналите злото. Дори
да започнем да издирваме упорито тези, които злословят, тези, които мърсят
името на народа ни, няма да намерим всички. А и те се поддържат един друг
защото и при тях борбата е въпрос на оцеляване, лешоядът се храни с мърша, няма
ли мърша ще умре.
Все пак избавление има – това е да останем верни на себе си. Както едно
дърво може да вирее само в подходящ климат, така и един народ може да оцелее
само, ако живее така, както са живели предците му, а за нас това не е никак трудно.
Трудно ли е да обръщаме внимание само на добрите хора? Трудно
ли е да вървим само по стъпките на честните и почтените? Нима оказването на
подкрепа на тези, които се борят за правата ни, не е защитаване на нас самите и
децата ни? Нима не сме задължени да покажем на предците си, че сме достойни за
името им? За кого умряха Стефан Караджа, Ботев и Левски, Бенковски и още стотици хиляди достойни българи, не бе ли, за да ни има нас!
изобр. Българска Държавна агенция „Архиви“
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/7/79/BASA-1271K-1-161-2-Hristo_Botev%2C_1875.JPG/800px-BASA-1271K-1-161-2-Hristo_Botev%2C_1875.JPGВрагове винаги ще има, болести на духа винаги ще има, това е неизбежно. Те обаче са опасни само за слабите, силните ще страдат от изпитанията, но в крайна сметка ще се издигнат станали още по-силни и по-устойчиви.
Нека спрем да се вглеждаме в утайката, нека спрем да
говорим за нея. Нека не се връзваме на хитрините на лукавите врагове и когато
някой ни каже, че сме лоши и зли да го попитаме той какъв е и защо не е добър
след като е българин. Нека не позволяваме да се мърси паметта на Левски, Ботев,
Славейков и др. велики сънародници чрез изкривяване на думите им.
Замълчим ли, не отговорим ли на манипулаторите, ние се
съгласяваме с неправдата и едно малко късче бългащина се откъсва от сърцето ни.
Затваряме ли очите си дълго време, от нас няма да остане нищо.
Не бива да позволяваме да ни делят на леви и десни, на
християни и мюсюлмани, на вярващи и атеисти, защото всички ние сме се родили
българи. Средата и чуждото влияние могат да ни повлияят, но в сърцето си ние
оставаме българи. Ако не следваш сърцето си, то си роб, който е окован с
най-страшните вериги, защото се превръщаш доброволно в слуга на чужденци.
Ако хвърляме поглед назад във времето, то нека да не е от
носталгия и в търсене на вина, която да хвърлим на своите събратя, а да е в
търсене на мъдростта на тези, които обичаха България с цялата си душа. Те са ни
дали достатъчно съвети. В случая, най-подходящи са думите на Пенчо Славейков от
творбата му “Кървава Песен”:
“Бог всякога е глух за жалбите на роба,
когато той търпи, въздиша и желай,
а сам не дига пръст за нищо и нехай
за свойте нужди. В гнет са истина
разбрали
бащите ни и нам в слова са я предали:
помогнеш ли си сам, помогна ще и бог!
Борци, проникнати от тоя свят и строг
завет, посочиха на бъдащето хода —
и паметта за тях в сърцето си народа
ще пази, докато пребъде век, и с тях
ще се гордей.”
БЪЛГАРИЯ Е РАЙ, НЕКА ОПАЗИМ ТОЗИ РАЙ ЗА ДЕЦАТА СИ!