ХЕТИ И БЪЛГАРИ – ОБЯСНЕНИЕ НА “НЕВЪЗМОЖНАТА” ВРЪЗКА

Фолклорът е безценно богатство. Дори някакъв жесток нашественик да подложи благородническата прослойка на една страна на клане, дори да изгори всяка намерена книга, истината за корените на народа остава скрита във фолклора. Ще напомня за това, че в българските народни песни се споменават римските императори Константин Велики и Марк Улпий Траян. Споменават се дори дошлите преди 2300 години в земите ни галати.

 

Това само по себе си е нещо забележително – съхраняването на спомени за събития случили се около 1000 години преди времето на Аспарух. Паметта на българския селянин обаче е съхранила спомени и за по-древни епохи, много по-древни, отколкото повечето от нас смеят да помислят.

 

 

Трябва да благодарим на акад. Иван Венедиков за неговия огромен принос в разкриването на един непознат момент от нашата история. Този наш учен е авторът на уникалната книга Раждането на Боговете. В нея е засегната тракийската легенда за потопа, естеството на Великите богове, познати още като Кабири, дадени са интересни подробности за Залмоксис, Дионис, Кибела, посочена е и връзката между легендата за тракийския певец Тамир и сходната българска приказка за свирача и самодивите.

 

Това са безспорно все интересни неща, а разбира се и важни индикации за древните корени на народа ни, но има и по-интересни моменти. Те засягат невъзможни на пръв поглед паралели между хетските предания и българските народни приказки.

 

Употребявам определението невъзможни, но трябва да уточня, че това е от гледна точка на нашата официална историография, според която ние сме сравнително нов народ, възникнал от смесването на три напълно различни по произход групи след прословутата 681 г.

 

За поддръжниците на това виждане е абсурдно да се говори за контакти между българи и хети, защото Хетската империя среща своя край през XII в. пр. Хр., или с други думи – около 2000 години преди времето на княз Аспарух. А това е огромен период от време, наистина огромен!

 

Ако действително консолидацията на народа ни започва едва след VII в., то езикови и културни връзки с хетите биха били невъзможни, но ние се уверихме, че фактите показват нещо друго, а с фактите ние  трябва да се съобразяваме.

 

Смайващите българо-хетски паралели от областта на словесното богатство са извести на учените. Те знаят и за парелите между названията на хетски и тракийски селища, като например Арина – Арна. Второто е тълкувано от Емил Форер с арийския глагол rinati – тека, изтичам и стблг. ринѫти – тека, изтичам.

 

 

Нека сега да обърнем внимание на други интересни неща. Няма съмнение, че таченият от нас Гергьовден е ехо от култа към Тракийския конник, наричан още Херос. Проф. Евгений Теодоров подчертава важността на култа към този бог с факта, че българските мюсюлмани празнуват Гергьовден наравно с Байряма, а на някои места го считат и за по-важен от Байряма (Теодоров, 1972, с.9). Както Евгений Теодоров, така също други етнолози виждат в българските представи за Св. Георги остатъци от култа към Тракийския конник (Колев, 1987, с.59).

 

Акад. Иван Венедиков разказва за житието на Св. Георги, за змея, който тероризира хора в една определена област, за девойките, които населението дава в жертва на свръхестественото същество, като добавя и това, че когато идва ред на царската дъщеря да бъде дадена на змея, светецът става от гроба, убива змея, връща момичето на баща ѝ, но в последствие се прибира в гроба си. Според акад. Венедиков, корените на тази легенда могат да бъдат намерени в хетските митове  и по-точно – борбата между бога на бурята (носещ тракийското име Тарку, Таркунт) и змея Илуянка.

 

Макар в опита си да обясни този феномен нашият учен да тръгва в погрешна посока, правейки опит да намеси византийската традиция, определяйки я като посредник между древното хетско предание и българския фолклор, все пак Венедиков дава и много ценна информация в следния пасаж: “Чудно ли е, че старата хититска легенда се е запазила и е продължила да се разказва, и дори да се пее. Гергьовден е на 23 април (стар стил бел. авт.) и е един пролетен празник пар екселанс. И ние нямаме никакви причини да не мислим, че песните за Свети Георги и змеят не са наследник на хититските разкази за убиването на змея от бога на бурята. Една от причините да твърдим това е и фактът, че песните с този сюжет се пеят в България два пъти. Веднъж на самия празник на 23 април и освен това още веднъж на Коледа – 25 декември, когато всъщност в България е започвала Новата година…. ” (Венедиков, 1992, с. 211 – 212).

 

Паралелът между Тpакийския конник и носещият тракийско име хетски бог на бурята (Тарку) не е нито случайност, нито пък е нещо изолирано. Много отдавна, един писар, поданик на Хетската империя документира особено предание, което пък е възникнало още по-рано. Става дума за приказката за Ану (месопотамският бог на небето) и неговите два сина, наречени Лошият и Справедливият – по характера на делата, които те вършат. След смъртта на бащата Лошият започнал да убеждава своя брат, че трябва да се разделят и да си поделят наследството. Добрият се съгласил и делбата започнала, като при това Слънцето станало свидетел и наблюдавало внимателно. Лошият си избрал волът – силно и полезно животно, а на своя брат оставил кравата, смятана тогава за безполезна. Слънцето обаче направило така, че кравата да започне да ражда и да стане полезно животно….След като това станало братята се скарали и повикали Слънцето за съдник на спора им…

 

Акад. Венедиков прави сравнение с българска народна приказка имаща идентичен сюжет. Това е приказката за братята наречени Прав (добър) и Крив (лош), отново въз основа на делата, които те вършат. Подобно на разказа записан от хетите преди повече от 3500 години, и в нашата приказка двамата братя се скарват и търсят духовно лице, поп, който да реши техния спор и да определи кой от тях е по-добър.

 

След като добавя различни допълнителни детайли, като например това, че в хетския разказ има лакуна (липсващ пасаж) и т.н.  акад. Венедиков споменава  следното: “Близостта между българските и хититските (хетските) приказки е толкова голяма, че дори по нея бихме могли да се опитаме да определим развръзката и на хетитската (хетската) приказка…”. Ако държим сметка с това, че нашата приказка е записана през XIX в., а хетската е документирана преди около 3500 години, въпреки огромната времева разлика, която е фактор за поява на промени, въпреки внесения християнски участник – нещо неизбежно за XIX в., приликите са наистина смайващи. По-важното, а и по-интересното е това, че съществуват и други невероятно близки паралели между българските и хетските приказки.

 

В Мотива за Пчелата акад. Венедиков обръща внимание на това, че при хетите един бог се разгневява и изчезва, скрива се някъде. Неговото отсъствие става причина за бедствия и между хората, и между боговете. Преданието е познато в два различни варианта, но и в двата изчезналия бог е Телепину – покровител на плодородието и земеделието. Богът на бурята, загрижен за сина си, изпратил орела да го търси, но това дело не завършило с успех…За щастие една богиня-заклинателка поръчала на пчелата да търси Телепину и като го намери да го ужили по крака и ръката…След дълго търсене пчелата намерила Телепину, ужилила го и макар той отново да се разсърдил, в крайна сметка решил да се завърне, а с него се завърнало и плодородието (Венедиков, 1992, с.108).

 

Богомилските приказки са съхранили подобна история, разбира се в променен, характерен за своето време вид. Иван Венедиков разказва за тази, спомената по-рано от акад. Михаил Арнаудов дуалистична приказка. Там се разказва за това, че едно време дяволът бил като съдружник на бога и работили заедно. Но дядо Господ заженил Слънцето и всекиго поканил на сватбата, само дяволът заминал. Той се разсърдил на Бога, яхнал заек и тръгнал да бяга. Господ пратил след него пчелата ….(Венедиков, 1992, с.108 – 109)…Озадачен от удивителните, спиращи дъха прилики, акад. Венедиков търси обяснение, което да пасне на общоприетите виждания от своето време. Нашият учен изказва предположение, че основите на българските дуалистични (богомилски) предания трябва да се търсят в Мала Азия, като няма директна връзка с хетите. За тях нашият учен смята, че асимилирани от фриги и траки и по време на християнския период са се промъкнали древни мотиви (Венедиков, 1992, с.109).

 

Това обяснение е меко казано несериозно, но акад. Венедиков е принуден да се съобразява с политическата конюнктура на епохата, в която твори. Принуден е да държи сметка с погрешните, недоказани, но общоприети поддържани с фанатизъм виждания. Вярно е, че след краха на Хетската империя, част от нейното оцеляло население потъва в по-многобройните и по-жизнени тракийски маси – старите господари на западна Мала Азия, но да се вярва, че по време на християнството ще се съхраняват и разпространяват древни езически предания, които ще бъдат пренесени на Балканите и пазени от народа ни повече от 1000 години, е лишено от логика твърдение.

 

Политическата конюнктура в миналото принуждава и талантливата етноложка Иваничка Георгиева, да се придържа към общоприетите теории, опитвайки се да обясни важни неща за българския фолклор, в който значително място е отделено за вълка. Макар да прави опити да намери общи неща с обичаите на тюркските башкирци и др. народи, с цел да обясни свидетелството на Лиутпранд (дипломат на крал Отон) за способностите на цар Симеоновия син Баян да се превърне във вълк, проф. Георгиева представя много ценна информация, съобщавайки за примери на ликантропия – превръщане във вълк при траки и хети:

“Митологичната представа за вълка у българите генетически се свързва със славянското езичество, но не трябва да се изключва влиянието на балканското антично население и религията на прабългарите….Корените на обичаите В. Вс. Иванов търси в митологията на древна Анатолия 305. В хетските текстове се съдържат сведения за ритуални преобличания в маски и кожи — за хора вълци, хора мечки и хора кучета (Георгиева, 1993, с. 56 – 57).

 

Съвсем нормално е, че както Иванов, така и Георгиева слагат хетите на първо място – имащи ролята на основоположници на култа към вълците. Не е изненада и това, че се търси връзка с религията на прабългарите, като трябва да се добави, че за култ към вълците при нас пише и Николай Колев, който подобно на своите колеги смята вълчите празници у нас за въведени от прабългарите (Колев, 1987, с. 64).

 

За тези учени е трудно да приемат, че дунавските славени са гетите, част от които са наречени даки, т.е. вълци. Не по-малка трудност за изследователите от миналото е и да приемат, че народа на Аспарух спада към групата на мизите – съседи и роднини на гетите, а и на останалите траки на юг от Дунава. На юг от река Дунав е древния град Даосдава, а за това, че фригийската дума даос (δάος) – вълк се обяснява със стблг. давити – давя, удушавам подобно на вълк е писано отдавна.

 

Дакийското лично име Dāvus е обявено за отговарящо на българското Вълко (Георгиев, 1977, с.45). Колкото до Вълко, то не е ново, защото по мое мнение е документирано по време на Античността под формата Улку (Ουλκου). Засвидетелствано е върху сребърен съд намерен в тракийско могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, описано от наши учени (Манов, Теодосиев, 1993, с. 31 – 42).

 

 

Накрая ще се спрем на нещо, което много интересно, дори сензационно, защото се явява ярко доказателство както за тракийското влияние над хетите, така и тракийското влияние над римляните. В главите засягащи присъствието на дедите ни на Апенинския полуостров и ролята им в оформянето на културата на местното население, бяха посочени редица тракийски по характер топоними, обясними на български език. Бяха споменати и редица общи за българи и римляни древни обичаи, като бе акцентувано на това, че според проф. Евгений Теодоров римският обичай Палелия, Парелия е без съмнение от тракийски произход (Теодоров, цит. Roscher Lexikon, Paulys Real Encyclopädie, 1972, с. 25 – 26).

 

Обичай или по-скоро празник с подобно име съществува и при хетите. При тях той е наречен Пурулия/Purulliia и е смятан за един от най-важните празници (Топоров, 1976, с. 125). След подробно проучване на характера на древния празник руският лингвист Владимир Топоров стига до забележителни заключения. Въз основа на информация от трудове на други учени, Топоров изказва твърдението, че както хетския Purulliia, така и римския Parelia, Palelia, поради това, че стоят изолирани и при двата народа, може да се заключи, че са заети от други хора и това са траките (Топоров, 1976, с. 125 – 141).

 

Несъмнено изводът е правилен, но идва и още един, доста по-интересен момент. След изброяването на тракийските думи, имена с корен *pur със значения горя, паля, Топоров дава сравнение с българските думи запури, пърля и др. като добавя, че хет. purulliia означава огнен ритуал, празненство свързано с паленето на огън и разбира се дава като пример руските огнени празници (Топоров, 1976, с. 141) макар и у нас да има пролетни празненства свързани с паленето на огън.

 

Руският учен не се задълбочава върху важната подробност – защо българският език показва такава голяма близост с тракийския, но въпреки това приносът му към откриването на истината е огромен. Топоров е направил каквото е могъл, а това не е никак малко, защото сега ние разполагаме с поредното доказателство както за древността на езика ни, така и за ролята на нашите деди в изграждането на културата на римляни и хети. С това пък става пределно ясно, че пренаписването на българската история, а и тази на древна Анатолия е наложително – изискват го фактите, но най-вече справедливостта.

 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В YOUTUBE, ОПИТВАМ СЕ ВСЯКА СЕДМИЦА ДА ПУСКАМ ПО ЕДНО ИНТЕРЕСНО ВИДЕО. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ! :)

https://www.youtube.com/watch?v=P-AJV1C7pzc&t=695s

 

 

            Използвана литература:

 

1.Венедиков. И., Раждането на Боговете, Аргес, София, 1992.

2.Георгиева И., Българска Митология, Издателство Наука и Изкуство, София, 1993.

3.Георгиев Вл., Траките и техния език, БАН, Институт за Български Език, София, 1977.

4.Колев Н., Българска етнография, Изд. Наука и изкуство, София, 1987.

5.Манов М., Теодосиев Н., Могилно погребение при с. Драгодан, Кюстендилско, сп. Археология, кн.1, Археологически Институт и Музей при БАН, 1993.

6.Теодоров Е., Древнотракийско Наследство в Българския Фолклор, Изд. Наука и Изкуство, София, 1972.

             7.Топоров, В. Н., Хеттск. Puruliia, лат Parīlia, Palīlia и их Балканских изтоки, Балканский Лингвистический Сборник, Издательство Наука, Москва, 1977.

 

ТРАКИЙСКАТА ПЛАНИНА KAНЕС, ТРАКИЙСКОТО ИМЕ КАНАС И БЪЛГАРСКАТА ТИТЛА КНЯЗ

До ден днешен историците и езиковедите отказват да приемат факта, че Аспаруховите българи са ползвали титлата княз и, че тя принадлежи на тракийската ономастика. В старобългарската литература намираме единствено и само титла княз. Няма нито веднъж споменаване на хан, или кан. Такава титла не познават и нашите възрожденци, но явно това не притеснява хората в научните среди.

 

С необяснимо за мен упорство, нашите специалисти настояват за това, че начело на ранносредновековната ни държава са стояли ханове, канове. Това разбира се е само една фантазия, измислица, която е изкована в миналото, за да обслужи интересите на чужди исторически школи.

 

Истината е съвсем друга. Аспаруховите българи не са народ, чиято прародина се намира в Средна Азия. Дедите ни не са нито тюрки, нито смесени с иранци тюрки, или пък чисти източноиранци. Нашата държавност се е оформила на Балканите и съседните, обитавани от траки региони, а не в Сибир, Памир, или даже Кавказ.

 

Сарматски воин - изображение от времето на Античността (по Минс)

Факт е, че редица антропологични и генетични проучвания доказаха, че ние нямаме общи корени с тюрките. Факт е и това, че нито при старите индийци, нито при старите перси, согдийци, бактрийци, или пък при някой друг ирански народ, се среща владетелска титла кан, кхан, или хан.

 

При тези обитаващи Средна Азия хора срещаме следните владетелски титли: rā^́ja, rā^́jan, xšāyaθiya, framātar,  xšaya, γwβ, chakir, rajatiraja, ašto-walgo, shah, khar, šauo,  šaurabo, oazarko fromalaro. Срещаме дори basileus basileōn при иранския народ кушани, но кан, кхан нe се ползва от никой ирански народ.

 

Истината е ясна, тя е била известна още през XIX в., но не е отървала на тези, които са поддържали общоприетите теории. В речника на Григорий Дяченко (1850 – 1905 г.) е цитиран лингвистът, етнолог и палеограф Исмаил Иванович Стрезневский (1812 – 1880 г.), според когото думата княз идва от корен *кън – начало (Дяченко, кнѧзь, с.255). С други думи – титлата княз притежава ранно значение началник, този, който е първи, този, който стои начело.

 

Приблизително по същото време излиза важна работа на Дмитрий Иловайский, с която той се опитва да обори лъжите за титлите на старите българи. Съвсем уверено този учен изразява твърдението, че титлата на българския владетел Омуртаг е княз, а не хан: “По моему крайнему разумѣнію, греческая передача канасъ въ данныхъ случаяхъ означаетъ не ханъ, а просто князь.” Допълнено е и това, че фразата убиги /ΥΒΙΓΗ от титлата КАNАС Υ  ΒΙΓΗ може да се преведе като убогій в смисъл на смирен, благочестив (Иловайский, 1902, c. 89). До голяма степен руският учен е прав, но ΥΒΙΓΗ е по-скоро диал. форма на стблг. *оу бiги, оу боги – в бога, от бога.

 

Представянето на думата Бог като Биг е диалектна особеност, която е все още жива в нашите родопски говори, в които бизая и бизка съотвестват на бозая и бозка. Тази особеност разбира се е древна, намираме я в тракийската ономастика и по-точно в думите от надписа от Езерово (Серафимов, 2020, с. 19 – 20).

 

Първият български учен, който се изказа против вредното внушение, че познатата от доста надписи титла КАNАС (Y BIГI) е княз, а не хан, е д-р Ганчо Ценов. Eдин софийски професор се съгласява с него и казва: “Вие имате право – “каннас” и “канес” не е “хан”, а старославянското “къньазъ” (Ценов, 1998, с.145). За жалост, навярно поради страх от нападки, въпросният професор отказва да подкрепи публично д-р Ценов и така хората от школата на Васил Златарски успяват да наложат своите виждания. Работата на смелия наш историк е публикувана през 30-те години на ХХ в., но нито тогава, нито пък по-късно някой наш историк или пък езиковед пожелава и посмява да каже истината.

 

Фактът, че титлата княз е позната на всички народи от славянската езикова група не бива да притеснява никого. В том I и том II на Тайните на тракийския език бе доказано, че официалното виждане за възникването и разпространението хората от славянската езикова група е невярно. В предишните си работи съм обяснил подробно, че ние сме кръстниците на тази огромна, състояща се от 300 000 000 души общност, че запечатания в голям брой средновековни документи старославянски език е реално старобългарски.

 

Ганчо Ценов представя свидетелствата на Теофилакт Симоката, според когото дунавските славени са наричани с името гети в дълбока древност (Ценов, 2005, с. 14 – 15). Самите гети се явяват един от основните етнически елементи на Дунавска България, като другите елементи са мизите, наречени още българи и живелите до 680 г. под римска, византийска власт траки.

 

От гетите произлизат и мизите произлизат тези, които повлияват дедите на сърби, руси, поляци, чехи, като това става в дълбока древност. Това не е фантазия, има огромно количество информация по този въпрос, но тя просто не е достъпна у нас. Благодарение на работите на Юлия Хаджи Димитрова узнах за проучванията на проф. Хайнрих Кунстман, който разглежда произхода на славяноговорящото население край реките Висла, Мемел и т.н. и пише за техните корени от Балканите и Мала Азия.

В книгата си Slaven und Prußen an Ostzee, Weichsel und Memel. Über ihre Heimat vom Balkan und aus Kleinasien, проф. Кунстман представя изключително ценна а и важна информация. Авторът разглежда лични имена, мести и племенни названия от териториите на Германия и Полша, и стига до забележителни заключения. Името на град Висмар (Германия) бива свързано с Исмар – град на траките, кикони, чието оригинално название според акад. Георгиев е било Висмар(a). Името на река Варта (Полша) пък бива свързано с това на българската река Арда. Всъщност една цяла глава от работата на немският учен носи името Тракийски речни названия в Полша.

 

По-интересни са други примери. Проф. Кунстман свързва името на старите полски благородници Пиастите с идентичното тракийско племенно название пиасти. Името на полския цар Мешко е изведено от племенното название меси, мизи. Същите тези мизи, които в средновековните исторически извори са представени като предци на българите. Мешко наистина означава мизиецът и в това няма нищо странно. В миналото при дедите ни са регистрирани имена като Пеон – пеонът, Гета – гетът, Беса – бесът, Одрис – одрисът и др.

 

За ролята на траките като духовни водачи на хората от славянската езикова общност ще бъде представена повече информация в том III на Тайните на тракийския език. Нека сега да се върнем на произхода и значението на титлата княз. Видяхме, че още през XIX в., е съществувала информация за значението на титлата на нашите владетели, но данните не са използвани от историците и лингвистите ни. По-важно е друго – корените на титлата княз са древни и както можем да очакваме, тя се среща в тракийската ономастика.

 

Скитско украшение, неразличимо от тези на северните траки (по Минс)

Тъй като акад. Исмаил Стрезневский смята, че княз идва от някакъв древен корен *кънъ – начало, да видим как стои въпроса с речта на Залмоксис и Орфей. Тракийският език притежава дума caen, καιν със значение начало. За това пише през 1894 г. Вилхелм Томашек, тълкуващ името на траките Caenici, Καινοί със slav. konŭ – начало (Tom. I.84), реално това е стблг. конь – начало, чиято по-древна форма е била *кань съдейки по старобългарската заемка в гръцкия ζάκανον (според Макс Фасмер).

Тракийската ономастика предлага и други сведения, които са известни доста преди XIX в., когато творят Стрезневский и Томашек. При описанието на персийското нашествие от средата на първо хил. пр. Хр. Херодот споменава едно интересно име. Става дума за разположената на територията на малоазийска Мизия планина Канес (Κάνης ὄρος), край която минава армията на нашествениците (Her.VII.42).

 

Нямам сведения това название някога да е разисквано от нашите историци и траколози, а то е много важно. Ако следваме думите на стария автор, ще разберем, че въпросната планина Канес (Κάνης ὄρος) се намира в източния край на Мизия, или по-точно – началото на мизийските владения. От това излиза, че названието Κάνης е сродно на етнонима Caenici, Καινοί, чието значение според Вилхелм Томашек може да се тълкува със стслав. (стблг. конь) konŭ – начало (Tom. I.84). До този момент думи със значение начало и притежаващи корен *кань се срещат на две места в тракийската ономастика, като данните са на разположение на лингвистите от сравнително дълго време – поне от края на XIX в.

 

За наше щастие тракийската ономастика предлага и други приятни изненади. Справедливостта изисква да се уточни, че сведенията са от сравнително ново време -  1978 г. Става дума за тракийското лично име Канас (Kάνας), което е открито от проучващият древни епиграфски паметници турски учен Сенчер Шахин. Той публикува изследванията си през 1978 г., а по-късно е цитиран от изследователката Пинар Йозлем Айтачлар. Въпросното тракийско име Канас (Kάνας) присъства на надписи от областта на Бруса, а точно това е региона, от който според Димитър Хоматиан са били прогонени мизите, чието име по негово време е българи (Ценов, цит. Хоматиан, 2014, с.178).

 

До този момент установяваме, че тракийската ономастика предлага личното име Канас (Kάνας), което означава първи, начален, племенното название Caenici, Καινοί, изтълкувано като притежаващо смисъл стоящи в началото, тези, които са в началото, а също и топонима  Канес (Κάνης) – начало.

 

Всички те са сродни на старобългарската титла канас (κανας), но въпреки това някой може да възрази, че все пак на нас ни трябват не просто сродни думи, а тракийска титла. Такава за наше щастие има, тя е засвидетелствана преди около 2700 г. във Фригия под формата акенас (ακενας) на надпис с регистрация W – 07. Титлата е спомената от лингвиста Александър Люботски, който обаче не се впуска в подробен анализ и я смята за неясна. Древната акенас (ακενας) присъства като елемент и в друга тракийска титла, тя е акенаногавос (ακενανογαϝος). Работещият в гр. Лайден, Холандия Люботски смята, че се касае за сложна, двусъставна титла, като един от елементите е akenas (ακενας) от надписа W – 07 (Lubotsky, 1988, c. 12 – 16).

Етимологията на двете титли е представена в том II на Тайните на тракийския език (Серафимов, 2021, с. 77 – 79, с.223). По отношение на титлата акенаногавос (ακενανογαϝος) трябва да се спомене това, че тя е известна на научната общност повече от сто години. През 1911 г. Никола Йонков Владикин публикува изображение на надписа, в който титлата се среща, а това означава, че епиграфския паметник е бил познат на лингвистите още по-рано.

 

Нека направим обобщение и да видим от колко време е налична информацията, която е необходима, за да се стигне до извода, че княз е изконна старобългарска титла за владетел. Тъй като Йонков-Владикин цитира френските учени Дюруа и Тексие (Йонков-Владикин, 2010, с.13 – 14), може да се отсъди, че важните за българската история епиграфски паметници са познати на лингвистите още в периода 1862 – 1889 г.

 

Томашек пише за траките Caenici, Καινοί със през 1894 г. Исмаил Стрезневский умира през 1880 г., а това означава, че работата му, засягаща титлата княз е публикувана по-рано. Григорий Дяченко цитира този важен труд в своя речник, издаден през 1900 г. Това, че титлата носена от българския владетел Омуртаг (Мортагон) е княз, а не хан, е доказано от Дмитрий Иловайский през 1902 г. През 1911 г. Йонков-Владикин публикува изображение на фригийския надпис, в който присъства титлата акенаногавос (ακενανογαϝος).

 

Д-р Ганчо Ценов представя виждането си за това, че титлата на старобългарските владетели е княз в края на 30-те години на ХХ в., а едно доста добро издание на историята на Херодот, в която той пише за мизийската планина Канес (Κάνης) излиза в началото на 40-те години на ХХ в. Тук може да се добави и това, че в края на 30-те години на ХХ в., излизат резултатите от мащабните антропологични изследвания на българския народ, от които става ясно, че ние в никакъв случай не сме потомци на народ, който се е оформил в Централна Азия.

 

Смятам, че всеки вече се е убедил в това, че от доста време е налице не само информация, позволяваща да се определи със сигурност каква е истинската титла за владетел при старите българи, но има и предостатъчно данни за нейния произход.

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ - ВЕЧЕ ИМАМ СВОЙ КАНАЛ В ЮТЮБ, ДАВАМ ЛИНК КЪМ ИНТЕРЕСЕН КЛИП 

https://www.youtube.com/watch?v=GBtSsr7t6IQ&t=699s

 

 

Използвана литература пояснения:

Йонков-Владикин, Н., История на древните траки от новокаменния период до цар Борис (начало 8000 години преди Христа) Наченки и растеж на Арийската цивилизация, т.I, (Второ издание, въз основа на книгата от 1911 г.), Хелиопол, София, 2010.

Серафимов П., Тайните на тракийския език, Орфей проговаря, Атеа, София, 2021.

Ценов Г., Кроватова България и Покръстването на Българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998.

Ценов Г., Праотечеството и праезикът на българите, Историко-филологически издирвания, Хелиопол, София, 2005.

Ценов Г., Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква, Хелиопол, София, 2014.

Kunstmann, H., Slaven und Prußen an Ostzee, Weichsel und Memel. Über ihre Heimat vom Balkan und aus Kleinasien, Books on Demand, Norderstedt, 2019.

Tomaschek W., Die Alten Thraker – Eine ethnologische Untersuchung, Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, Wien, 1980.

Herodotus, Histories, transl. G. Rawlingson, ed. T. Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herfordshire, 1996. 

Извори от интернет:

Фасмер М., ЕСРЯ

князь

князь, род. п. -я, укр. князь, ст.-слав. кънѧѕь ἡγεμών, ἄρχων, βασιλεύς, κόμης (Супр.), болг. кнез «старейшина», сербохорв. кне̑з «князь», словен. knȇz «граф, князь», др.-чеш. kněz, слвц. kňaz «священник», польск. ksiądz — то же, в.-луж. knjez «господин; священник», н.-луж. kněz «господин, священник», полаб. knąz «дворянин, помещик». || Праслав. *kъnędzь заимств. из прагерм. *kuningaz или гот. *kuniggs, д.-в.-н. kuning, производного от kuni «род», откуда и фин., эст. kuningas «король»; см. Мi. ЕW 155; Бернекер 1, 663; Уленбек, AfslPh 15, 448; Кипарский 181 и сл. Знач. князь «жених» и «нарыв» табуистич. происхождения; см. Хаверс 92. Форма им. мн. князья́ восходит к др.-русск. княжья, собир., др.-чеш. kněžie, чеш. kněží с -з- от князь. Герм. праформа *kuningiaz у Микколы (Ursl. Gr. 12) висит в воздухе. [О более позднем времени заимствования см. Экблом, «Scando-Slavica», 3, 1957, стр. 176 и сл. Иначе Курилович, SSS, стр. 34. — Т.] (посл. вид. 23 – 03 – 2022). https://lexicography.online/etymology/vasmer/%D0%BA/%D0%BA%D0%BD%D1%8F%D0%B7%D1%8C

            Фасмер М., ЕСРЯ

закон

зако́н, род. п. -о́на, укр. закíн, -о́ну «исповедь, причастие», др.-русск., ст.-слав. законъ νόμος, θέσπισμα (Супр.), болг. зако́н, сербохорв. за́кон «обычай, закон, вера», словен. zákon, род. п. -óna, чеш., слвц. zákon «закон», польск. zаkоn «закон, завет, монашеский орден». Ср.-греч. ζάκανον заимств. из болг. || Связано с кон, искони́, нача́ть, начну́. Первонач. знач. «начало»; родственно лтш. cinâtiês «подниматься» (Эндзелин, RS 11, 37), лат. rесēns «свежий, бодрый, недавний», ирл. cinim «я возникаю»; см. Бернекер 1, 168; 560; Вальде-Гофм. 2, 422; Остхоф, Suppletivwes. (в ряде мест); Мейе, Ét. 88, 218 (посл. вид. 23 – 03 – 2022).

https://lexicography.online/etymology/vasmer/%D0%B7/%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD

Дяченко, Г. Полный церковнославянский словарь (посл. вид. 23 – 03 – 2022). https://ksana-k.ru/dict/diach/0255.png

Иловайский Д., ОМОРТАГЪ БОЛГАРСКИХЪ НАДПИСЕЙ ХАНЪ ИЛИ КНЯЗЬ? (посл. вид. 24 – 03 – 2022). http://macedonia.kroraina.com/il/vtoraja_dop_polemika_1902.htm#c7

Именник на българските ханове (посл. вид. 24 – 03 – 2022). https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D0%BA_%D0%BD%D0%B0_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D1%85%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5

Lubotsky A. The Old Phrygian Areyastis-inscription,  Originally appeared in: Kadmos 27,1 (1988), 9-26 (посл. вид. 23 – 03 – 2022).

https://scholarlypublications.universiteitleiden.nl/access/item%3A2864117/view

Özlem-Aytaçlar P., An Onomastic Survey of the Indigenous Population of North-western Asia Minor (посл. вид. 23 – 03 – 2022).

 https://www.academia.edu/1078735/An_Onomastic_Survey_of_the_Indigenous_Population_of_North_western_Asia_Minor

Sims–Williams N., Bactrian Historical Inscriptions of the Kushan Period, SOAS, University of London, England (посл. вид. 23 – 03 – 2022). http://silkroadfoundation.org/newsletter/vol10/SilkRoad_10_2012_simswilliams.pdf

Encyclopedia Iranica, BACTRIAN LANGUAGE (посл. вид. 23 – 03 – 2022).

https://www.iranicaonline.org/articles/bactrian-language