МИСТЕРИОЗНИЯТ НАДПИС ОТ ГРОБНИЦАТА КРАЙ АМФИПОЛИИС

От няколко години така наречената могила Τύμβο Καστά  вълнува духовете. Древният монумент е издигнат край град Амфиполис/Ἀμφίπολις. Той е разположен по долното течение на река Струма. Споменат е за първи път от Тукидид, който определя тракийското племе едони като изконни обитатели на областта и разказва за бойните действия между спартаци, атиняни и траки.

Снимка на могилата - Spiros Sideris – Athens

 http://www.balkaneu.com/wp-content/uploads/2014/11/Amfipoli-Kasta-GR-IBNA-565x315.jpg

http://greece.greekreporter.com/files/Amphipolis-Tomb.jpg
http://greece.greekreporter.com/tag/amphipolis-tomb/

С измама атинянинът Хагнон успява да основе укрепено селище, което прераства в значителен град -  Thuc.IV.102. Името Амфиполис възниква поради това, че река Струма тече от двете страни на селището (ἀμφί/амфи-двоен, две). Мястото е от стратегическо значение поради близоста на Пангейските златни рудници, богатата на гори област, а и удобната за транспорт на суровини река Струма.

 Карта, на която може да се види Амфиполис - между Пиерия и Пангей

Филип II осъзнава бързо важното значение на града и през 358 г.пр. Христа го превзема и анексира. От този момент до римската колонизация, Амфиполис принадлежи на Македонското Царство. Мястото се превръща в база, от която Александър Велики започва своята кампания срещу свободните траки – Arr.Anab.I.1. След последната римо-македонска война Амфиполис е направен административен център на четири области, край които са живели и траки – синти, дардани, пеони – Liv. 45.29.  

В региона на различни надписи са регистрирани тракийските имена Διζάλης, Βιθύος, Βασιέλας, Σεύθου, Βύζος, Βείθυς, Ῥυμετάλκου. Знае се, че в по-късни времена, през Средновековието, селището е носило името Пополия, а през XIX век е познато като Неохорио и Йеникьой.

Общо взето Амфиполис няма особено силна връзка с историята на Македония. Няма сведения някой от генералите на Александър Велики е роден в този град. Въпреки това преди няколко години бе лансирана сензацията, че в могилата е погребан не кой да е, а синът на Филип II и Олимпия, завоевателят на Индия – Александър.

Реално никой от старите автори не твърди, че Александър Велики е погребан в Амфиполис. Знае се, че смърта настига младия пълководец във Вавилон, но саркофага с тялото е отнесен в Александрия, Египет. Около четири века по-късно, през I век император Калигула посещава страната на пирамидите и дори отива до гроба на Александър. По свидетелства на римския автор Светоний, Калигула взел от гробницата бронята (пекторала) на великия завоевател и си позволявал да се кичи с нея – Suet. Cal.52.

Както и да погледнем, няма информация свързваща гроба на Александър III с могилата край град Амфиполис. Тя е един внушителен и красив монумент, но е последен дом на някой друг. Като кандидат за този някой друг, в последно време бе предложен Хефестион. Той е син на македонския благородник Аминтор и близък приятел на Александър Велики. Хефестион е роден в Пела по същото време както и Александър, с когото по-късно става неразделен.

Александър Велики http://www.svobodata.com/images/others/image/alexandar.jpg

При битката край Арбела (Ербил, Северен Ирак) Хефестион е ранен в ръката- Arr. Anab. III.15. След победата над персите се жени за дъшеря на цар Дарий - Diod. 17.107. В Екбатана, Хефестион заболява и умира. Александър е покрусен от мъка и принася много човешки жертви в чест на своя приятел. После поръчва надгробен паметник, за чиято стойност се казва, че е десет хиляди таланта – около двадесет и шест хиляди килограма сребро. Сумата е огромна както за времето си, така и за днес.

Това са последните данни за гроба на македонския благородник Хефестион. Верно е, че Плутарх добавя как скулптора Стасикрат предлага да извае от тракийската планина Атос човешка фигура, но стария автор уточнява и, че Александър отказва и този проект не е изпълнен – Plut.Alex.72.3-4.

Просто няма сведения тленните останки на Хефестион да са напускали Екбатана и да са донасяни в Амфиполис. Предположения, желания и спекули не бива да се представят като установен факт.

Хората смятащи, че могилата Τύμβο Καστά  е паметник на Хефестион, се уповават на един странен надпис. Докато снимките на артефактите от гробницата са с висока резолюция, то изображенията на надписа доста неясни, а уж точно този надпис е доказателство за това, че се касае за гроба на Хефестион.

http://greece.greekreporter.com/files/12.png

 http://greece.greekreporter.com/files/2.png

Друго странно нещо е това, че за надписа не се дават много подробности. Разрови ли се човек обаче излизат интересни неща. Оказва се, че плочите върху които е надписа не са от гробницата, а са намерени на брега на река Струма в началото на ХХ век,  не век по-късно, когато археолозите уповестяват, че може би е намерен гроба на Хефестион.

Възстановка на погребението от Τύμβο Καστά – изобр. А. Скордас http://greece.greekreporter.com/files/amphipolis_skeleton1.jpg

Не само това е странното в твърденията на определени изследователи. Гробницата може да се нарече произведение на изкуството, украсена е със статуи и фрески. Архитектурата на монумента е забележителна, буквите на надписа от друга страна са надраскани небрежно.

Къде е логиката да се хвърлят огромно количество средства за изграждане на паметник, а името на човека, на когото паметника принадлежи да бъде и надраскано набързо и представено като монограм?

http://greece.greekreporter.com/files/4.png

Андрю Чъг подлага на внимателна  критика изказванията на гръцките археолози и отбелязва, че на по-стар паметник посветен на Хефестион името е изписано доста старателно и, че същия стандарт ние би трябвало да очакваме и при гробницата край Амфиолис.

http://greece.greekreporter.com/files/8.png

Надписът от Τύμβο Καστά  обаче е с доста ниско качество. И това не е всичко, четенето на специалистите е доста странно. Те предлагат  ΠΑΡΕΛΑΒΟΝ ΗΦΑΙΣΤΙΩΝ, а реално написаното се отклонява значително от тълкуването на учените. Благодарение на Росела Лоренци ние разполагаме със сравнително добро изображение.

http://static.ddmcdn.com/gif/greek-tomb-inscription-160302.jpg

Всеки може да се убеди, че първата буква П отсъства напълно. Освен това буква С е представена като Е, макар да няма и следа от средната хаста (черта) на буквата. На скицата е представен някакъв монограм, но странното е, че на снимката този монограм липсва. За него дори няма място, а точно този монограм уж би трябвало да послужи за докателство, че гробницата принадлежи на Хефестион. Ако такъв монограм съществува, то той е надраскан в друг период и от друг човек, не е изключено това да е станало в ново време.

Да обърнем повече внимание на надписа. Виждат се девет букви ΑΡ СΛАΒΟΝΗ ,  а четенето е АР СЛАВОНЕ, или АР СЛАВОНИ. В древността буквата ета Н се е произнасяла Е, а в по-късни времена се е произнасяла като И.

АР явно е окончание на някаква дума. Гръцките учени предлагат ПАР, но това си остава недоказуемо предположение. Възможно е АР да е окончание на дума като главатар, господар, а защо не и дар? Каквото и да се предложи, то си остава в сферата на спекулациите.

По-интересна е втората дума  СΛАΒΟΝΗ – СЛАВОНЕ, СЛАВОНИ. Коренът е слава, това не може да се отрече, но има няколко проблема. Ако надписът е древен, то не е направен от грък защото в старогръцкия не съществува звукова комбинация СЛ и между С и Л винаги се е вмъквала някаква буква – Κ, или Θ. Това е причината Преслав да бъде представяно като Περεσθλαβα, Цеслав като Τζεσθλαβος, а Славени като Σκλαβηνοι.

Траките познават думата слава, срещаме я в регистираното през IV век пр. Хр. лично име Δισλοιας/Διισλοβιας, което бива преведено от Лариса Бонфанте като Богослав. Друг вариант срещаме в Северна Тракия, на надпис от 136 година - IDR I 36, под формата Sclaietis- Славит. Това си е типично българско име, чиято основа е глагола славити, словѫ- славя, прославям.

Какво обаче означава СЛАВОНЕ, дали е лично име, или е вариант на алтернативното име на гетите - славени? Едно е ясно – независимо дали надписа е направен по времето на Александър Велики, или пък през Ранното Средновековие, във всеки случай не грък е автора.

Амфиполис е далеч от земите на гетите, в такъв случай СЛАВОНЕ едва ли е представяне на тяхното алтернативно име - славени. По-скоро се касае за тракийско лично име, съдържащо корен слав подобно на Δισλοιας/Διισλοβιας и Sclaietis- Славит.

Възможно е името да е склонено в звателен падеж – Славон-Славоне, като същото окончание – е, срещаме и в Ролистене – склонения вариант на името Ролистен (надписа върху златен пръстен от Езерово).

Славон се явава древен вариант на българското име Славен. Използване на наставка –он, вместо –ен не бива да ни смущава. В тракийската ономастика срещаме тамон вместо тъмен, (в)едон вместо воден и т.н. Потвърждение за това намираме в названието на тракийското селище Тамон бари /Ταμονβαρι – Proc.Aed.IV.xi.20 и племенното название Едони /Ἠδωνοὶ- Her.VII.110. Явно ползването на –он вместо –ен е древна граматическа особеност.

Кога е изписано името Славен на мраморните блокове намерени в река Струма е трудно да се каже. Съдейки по това, че надписа е направен непрофесионално, а и поради това, че е на лице буквена комбинация СЛ, може да се заключи, че се касае за епиграфски паметник от периода VI-VII век.

По време на Юстиниан Велики –VI век стават първите така наречени славянски нахлувания. Всъщност се касае за северните траки - гетите, които заедно с роднитите си мизи, познати и като българи, се опитват да освободят роднините си под римска власт.

Един доста неудобен факт е, че обявените за “новопоявили” се славенски племена са споменати на юг от река Дунав 500-1000 години преди времето на Юстиниан Велики.

Става дума за племената стримони, друговити, тимочани, берзити, езерити, сагудати. В V век преди Христа Херодот пише за стримони и другери (старото име на друговитите). През I век Плиний Стари локализира на юг от Дунава племената азериати, тимаки, берзеи, сгауди, чиито имена слез половин хилядолетие ще бъдат представени като езерити, тимочани, берзити, саудати.

През VI век, благодарение на нарастналата си мощ, траките започват да отвоюват бащините си земи от римляните. Това е причината за необяснимата упоритост на азериати, берзеи, друговити  и др. за завоюват Солун и др. места от региона. В този период някой представител на дедите ни е издълбал надписа ΑΡ СΛАΒΟΝΗ върху блок, който векове по-рано е изваден от гробницата от могилата Τύμβο Καστά.

Самото название на могилата не е гръцко, думата няма никакъв смисъл на гръцки, но Καστά отговаря прекрасно на българската дума каща-къща диал.форма. Макс Фасмер споменава за регистрирано славянско селищно название Κάστιτζα точно в същия регион, в който е Амфиполис. Κάστιτζα не е нищо друго освен нашата дума къщица.

Тези данни ни позволяват да заключим, че надписа ΑΡ СΛАΒΟΝΗ  е създаден по време на Ранното Средновековие от хора произлизащи от средите на дедите ни. Те явно са умеели за четат и пишат, а това, че са писали с гръцки букви в началото знаем от Черноризец Храбър – “Прочее преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и гадаеха с черти и резки. Когато се кръстиха, бяха принудени [да пишат] славянската реч с римски и с гръцки букви без устроение. Но как може да се пише добре с гръцки букви: БОГЪ или ЖИВОТЪ, или ДЗѢЛО, или ЦРЬКЫ или ЧАIAНЬѤ, или ШИРОТА, или IAДЪ, или ѪДОУ или ЮНОСТЬ, или ѨЗЫКЪ  и други тям подобни. И така беше много години.”

Не само топонима Къщица/Κάστιτζα свидетества за присътвие на дедите ни в региона на Амфиполис. Там са регистрирани също Бранково/Βράνκοβον, Горяне /Γόριανη, Драготин /Δραγοτίν , Каменица/ Καμενίτσα, Коприва/Κοπρίβα, Крушово /Κρούσοβο и много други.

Ето как стоят нещата с надписа ΑΡ СΛАΒΟΝΗ . Той безспорно е интересен, но не толкова за гръцката, колкото за нашата история. 

Същото може да се каже и за гробницата. Подобни на нея има и на територията на България. У нас те са наречени “македонски” тип от Богдан Филов, но нови проучвания показват, че тази дефиниция трябва да се преразгледа.

В работа засягаща гробниците с полуцилиндричен свод в Североизточна България, Георги Гошев споменава за значителен брой погребални паметници от така наречения “македонски” тип, като най-ярък пример разбира се е Свещарската гробница. Гошев съобщава и за гробницата с полуцилиндричен свод край Ловеч, а тя е от V –началото на IV век преди Христа. Това е преди началото на краткото влияние на Македония върху Тракия. Гошев подчертава, че тракийските гробници са плод на самостоятелно развитие на архитектурата, повлияна от арх. школи на Мала Азия и Елада, а не пряко ползване на образци от Македония.

Гробницата от Свещари https://calatoriifestinalente.files.wordpress.com/2011/02/3.jpg

Гробницата от Амфиполис http://www.ancient-origins.net/sites/default/files/styles/large/public/field/image/third-chamber-of-Amphipolis-Tomb.jpg?itok=HGcGckZK

За жалост докато у нас цари апатия и нерешителност, южните ни съседи използват абсолютно всяка възможност да направят положителна реклама на страната си, нищо, че не са наследници на хората изградили гробницата край Амфиполис, нито пък на тези дали името на могилата Καστά, под която е уникалния паметник.

Време е нашите учени да прояват повече активност и да привлечат вниманието на западноевропейските, американските и др. учени към археологическите богатства на България. Ако не пазиш и рекламираш своето, със сигурност ще се намерят такива, които да предявят претенции и да ти го отнемат. Дедите ни са ни завещали невероятно богатство, грехота е то да се пилее, идните поколония няма да ни простят.

Туристическият сезон на морето е кратък, кратко е и времето, в което може да се екплоатират планинските курорти. От друга страна културният туризъм- посещенията на музеи, представления, фестивали може да се реализира през цялата година. Това не само ще е полезно за имиджа на България и за самочувствието на народа ни, но ще доведе и до създаване на много работни места, с това и на вдигане на доходите ни. Нека политиците, които твърдят, че милеят за България да помислят по този въпрос и да докажат, че действително мислят това, което казват.

Използвана литература:

1.Thucidydes, The Peloponesian War, transl. R. Warner, Penguin Books Ltd, Harmondsworth, 1972;

2.Strabo, Geography, transl. H.L. Jones, ed. G.P. Goold, Books 6-7, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY, Harward University Press, London, 1995;

3.F.Muller Jzn, Grieksch Woordenboek, Tweede Druk, B.Wolters’ U.M. Groningen, Den Haag, 1926;

4.W. Smith, Dictionary of Greek and Roman Geography, illustrated by numerous engravings on wood, Walton and Maberly, Upper Gower Street and Ivy Lane, Paternoster Row, John Murray, Albemarle Street, London, 1854;

5.Procopius, Buildings, transl. H.B.Dewing with the collaboration of G.Downey, THE LOEB CLASSICAL LIBRARY,Harvard University Press, London, 2002;  

6.Livy, Rome and Mediterranean, books XXXI-XLV of The History of Rome from its foundatins, transl. H.Bettenson, Penguin Books, Harmodsworth, 1986;

7.Lucius Flavius Arrianus, Alexander de Grote, transl. S. Mooj-Valk, Ambo/Amsterdam, 2001;

8.Квинт Курций Руф, История на Александър Велики Македонски, превела от латински Н.Бакърджиева, Военно издателство, София 1985;

9.PLUTARCH'S LIVES. A. Stewart, Vol.III, GEORGE BELL & SONS, London, 1892;

10. Herodotus, Histories, transl. G.Rawlingson, ed. T.Griffith, Wordsworth Classics of World Literature, Herofordshire, 1996;

11.L.Bonfante, The Barbarians of Ancient Europe: Realities and Interaction, Cambridge University Press, Cambridge, 2011;

12. M.Vasmer, Die Slaven in Griechenland, Verlag der Akademie der Wissenschaften, Berlin 1941, Zentral Antiquariat der Deutschen Demokratischen Republik, Leipzig 1970;

13.Г.Гошев, Към проблема за гробниците с полуцилиндричен свод в Североизточна България, Хелис IV, Изд. Марин Дринов, София, 2005, с. 44-57; 

14.A.Sordas, The ‘Resident’ of the Amphipolis Tomb

http://greece.greekreporter.com/2014/11/15/the-resident-of-the-amphipolis-tomb/

15.S.Sideris, The tomb of Amphipolis under ‘X-rays’

http://www.balkaneu.com/tomb-amphipolis-x-rays/

16.Suetonius, The Lives of the Caesars, The Life of Caligula

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/E/Roman/Texts/Suetonius/12Caesars/Caligula*.html

17.Titus Livius (Livy), The History of Rome, Book 45 , Rev. Canon Roberts, Ed.

http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.02.0144%3Abook%3D45%3Achapter%3D29

18. IDR I 36 - RegionsThrace and the Lower Danube (IG X) Dacia

http://epigraphy.packhum.org/text/301466

19.Rossela Lorenzi, Inscription Spurs Debate Over Mysterious Greek Tomb, MAR 2, 2016  

http://news.discovery.com/history/inscription-spurs-debate-over-mysterious-greek-tomb-160302.htm

20.Andrew Chugg, Did the Amphipolis Tomb Commemorate Hephaistion?

http://greece.greekreporter.com/2015/10/10/did-the-amphipolis-tomb-commemorate-hephaistion/

БЪЛГАРИ НА РИМСКИ ПРЕСТОЛ

До V  век пр. Хр. римляните не могат да се похвалят с нищо сериозно. Дълго време те под властта на етруските царе, нямат значителни селища, нямат монументални надписи, а военната им машина още не е изградена. През IV век пр. Хр. галите разбиват римската армия при река Алия и подлагат Вечния град на страшен грабеж.

Унижението за потомците на Ромул е било огромно, но те са се поучили от жестокия урок. Поколение след поколение биват възпитавани в желязна дисциплина, а и любов към отечеството. Макар да е преминало през доста кризи и кръвопролития, до края на I век пр.Хр. римското общество вече е добило сила. Тогава стъпка по стъпка иберите, галите, гърците, келтите  биват покорени. Покорен е и богатия на ресурси Египет, а заплахата от Картаген е премахната окончателлно. Пътят към бляскавата слава е открит.

Първият император на Вечния град е Октавиан Август. Той слага край на гражданските войни и въвежда ред в държавата. След него идват Тиберий, Калигула, Клавдий, Нерон. Те са последвани от други способни и по-малко способни владетели. Докато Домициан е слаб, то родения в Испания Траян действа така сякаш е роден и откърмен в Рим. Той успява да разшири значително територията на държавата, а и да покори част от северните траки. 

Със златото и среброто на цар Декебал, Траян спасява Рим от финансова криза. Около век и половина след Траян, един чужденец сяда на престола в Рим. Става дума за родения в Лептис Магна, Либия Септимий Север. Във вените му тече кръвта на местното население и това го прави почитател на Ханибал - смъртния враг на Рим. Септимий Север знае как да задържи властта си - облагодетелствайки войската. Това му позволява да води своя политика и да не се страхува от общественото мнение. Дързостта му стига до там, че издига в столицата статуя на Ханибал – смъртния враг на града.

След преживяването на това унижение, римляните вече не са впечатлени от родените извън пределите на Апенините и успели да стигнат до престола. Негодуване е имало разбира се, правени са заговори, организирани са убийства на владетелите от чужд произход, но с течение на времето все повече хора родени в далечни земи стават върховни владетели на Римската Империя.

За нас са от важност тези, които произлизат от Тракия, така е наричана страната ни по време на Античността. Максимин Тракиец е  първият император носещ тракийска кръв. Роденият в земите ни Максимин е прочут със своята необичайна физическа сила и огромен ръст, около 2.40 м. Според летописеца Йордан, този забележителен мъж произлиза от средите на гетите, които са познати и под името даки. Максимин управлява от 235 до 238 г., като по време на властването си не забравя своите сънародници.

                                            Максимин Тракиец 

                                      https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/e/ea/Maximinus_Thrax_Musei_Capitolini_MC473_(cropped_enhanced).jpg

Тракийски е и произхода на император Регалиан. За него се твърди дори, че е от рода на цар Декебал, а мизите са тези, които му помагат да се качи на престола през 260 година.

Клавдий II е роден в семейство на обикновени хора, жители на Горна Мизия.  Властва кратко – от 268 до 270 година.

Според  Браън Гибонс, император Аврелиан (270-275) е роден в Крайбрежна Дакия и е прочут със своите умения на военоначалник.

От средите на същите хора идва и Галериий властвал в периода 305-311 година. Той е роден в тракийско селце в близост до Сердика (София). Подобно на своя сънародник Максимин, Галерий е известен с едър ръст и забележителна сила. Гордеел се е c произходa си съвсем открито и по сведения на Лактанций, дори е възнамерявал да преименува империята от Римска на Дакийска.  

                                                                                                                     http://www.worldexplorer.be/galerius.jpg

След време, на престола във Вечния град идва още един потомък на северните траки. Това е племеникът на Галерий - Максимин Дая, властвал е кратко, до 313 година.

Името Дая означава дакиец, както знаем от обясеннията на стария автор Страбон.  

КонстанцийэI е бащата на един от най известните владетели на Римската империя – Константин Велики. Констанций I е роден в Мизия (Дардания), неговите биографи разказват, че бил извънредно добродушен и учтив, обичан искрено от своите поданници. Толерирал и подпомагал християните, които до тогава са били преследвани.  

                                             Констанций I 

                                                     https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/3/3d/Const.chlorus01_pushkin.jpg

Синът на Констанций I Константин Велики (306-337) е роден в Мизия. В своята работа “Езикът на Константин Велики “ Гeорги Сотиров обясни аргументирано, че този известен император е тракиец по произход. Важна подробност е това, че Константин Велики е човекът, който от малкото селище Византион прави нова столица на Римската Империя и така измества центъра на властта от Апенините в сърцето на тракийската общност. 

     Константин Велики 

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/c/ce/Rome-Capitole-StatueConstantin.jpg

Към императорите от тракийски произход трябва да се добави и произлизащия от северните траки Лициний. Въпреки, че е роден в просто селско семейство, той успява да направи успешна кариера в римската армия, а по-късно да достигне и до престола.

Потомците на Константин Велики също стават римски императори. Имащите тракийска кръв във вените си Константин II, Констанс и Констанций II продължават традицията. След тях идва роднината им Юлиан, наречен още Отстъпник поради това, че подлага на гонения християните.

Йовиан прекъсва тенденцията на преследването на новоустановената религия. За този император се казва, че е илириец, роден в Сингидунум (Белград). Този град обаче спада към областта Мизия, по-точно Горна Мизия. Понеже произлиза от местното население, по-правилно е Йовиан да бъде определен като мизиец по произход.

  

Ветран познат още като Ветранион е роден в Мизия, която по негово време – IV век се нарича България. 

За император Маркиан се казва, че е роден в Мизия (наричана още България по времето му) и е служил на генерал Аспар (гет на римска служба). Маркиан започва военната си кариера във Филипополис, днешния Пловдив.

Лъв Бесът прави кариера в римските легиони и достига до престола благодарение на гетът Аспар. Лъв II e наследник на произлизащия от средите на траките Лъв Бес.

Юстин (517-527) е тракиец, който благодарение на бързата си кариера в римската армия става император в Константинопол, а по-късно подпомага възкачането на племенникът си Юстиниан на престола.

Юстиниан, наричан още Юстиниан Велики (527-565) е един от най-обичаните и същевременно най-мразените владетели на Източната Римска империя.Той възстановява много постройки и крепости в Тракия, а и дава на своите сънародници правото на самостоятелна църква. В Юстиниановото житие написано от Теофил се казва, че родното име на този император е Управда, а баща му се е казвал Изток.

                                     Юстиниан Велики

                                               https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/3/3d/Mosaic_of_Justinianus_I_-_Basilica_San_Vitale_(Ravenna).jpg

Наследник на Юстиниан Велики се явява Юстин II  (565 to 574).  Той е последван от тракиецът Тиберий II (574 to 582).

Траки на римски престол има и след VI век. В периода 602-610 година властва Фока, който преди това е бил главнокомандващ на тракийската войска.

Важно е да бъдат споменати и родените във Фригия Михаил II, Теофил и Михаил III. Според Петър  Каранис (Чаранис) фригиецът Михаил ІІ не бил елинизирал изобщо, презирал елинската култура, както и много от неговите съотечественици.

Трудно е да се определи с абсолютна точност етническата принедлежнаст на рода Комнини, от чиито среди произлизат способни владетели. Във всеки случай, според Михаил Псел, Комнини идват от намиращото се в Тракия място Комне.

Не може да се пренебрегне и факта, че във вените на императрица Ирина Дукина – (майка на Йоан II Комнин и Анна Комнина) тече българска кръв. Тази благородничка е дъщеря на Мария Българска, която се явава внучка на българския цар Иван-Владислав.

Дори да оставим династията Комнини настрана, остават още доста римски императори, в чиито вени тече същата кръв, каквато тече и във вените на повечето българи. В продължение на почти хилядолетие, от средите на предците ни се издигат волеви, способни индивиди, които достигат до престола на Римската Империя.

При нас се наблюдава нещо уникално – докато през I век дедите ни са жертва на римската агресия и жестокост, в началото на III век тракиец командва легионите и сяда на императорския престол. Угнетените стават господари на бившите си угнетители. 

Не случайно римските сенатори са ненавиждали неистово Максимин Тракиец, а летописците бълват злословия по негов адрес. Не е простено и на Юстиниан Велики, който макар да изгражда най-важните постройки и крепости на Римската Империя е обявен за виновен за всички беди случили се по негово време. Въпреки негодуванието на определени хора, нашите предци достигнали до престола оставят силен отпечатък в историята.

Несъмнено някои читатели ще възразят, че не е редно императорите от тракийски произход да бъдат наричани българи. Да, възможно е макар Мизия да е известна като България поне от IV век, в този период не всички мизи, а и техните родини да са се самоопределяли като българи. Все пак минава време докато се достигне до пълна консолидация на даден етнос и до налагане на едно общо име. 

От друга страна споменатите от Страбон старогермански благородници Сегимунт, Туснелда и Сегест също не са не самоопределяли като Deutschers, но въпреки това на тези личности се гледа като на предци на германците. Защо в такъв случай ние да не наречем българи хората, чиято кръв носим и чиято култура сме успели да опазим дълго време?

Право да се наречем потомци на траките ни дават няколко неща. През 30-те години на ХХ век  у нас бяха проведени мащабни антропологични изследвания и бе установено, че ние нямаме нищо общо с хората от Азия. По-късно, през 50-те години на ХХ век дойде ред на потворно мащабно изследване, което потвърди, че сме потомци на европейци. Добавена бе и важната подробност, че повечето от нас принадлежат на понтийския тип, т.е. яваваме се наследници на траките.

Неотдавна резултатите от няколко генетичи изследвания забиха още няколко пирона в ковчега на официалните теории. Резултатите убедително показаха, че в никакъв случай не може да се говори за изчезване на траките, след като значителна част от нас носят гените на хора обитавали Балканите още през Каменната ера.

За това, че сме потомци на народа на Орфей има доказателства и от други области. Лингвистът Кирил Влахов откри тракийски фонетични явления в българските говори. Важни данни представи и акад. Владимир Георгиев. Пишейки за характера на тракийския език, нашия учен спомена, че в тракийския се среща якането и екането, което де факто е най-характерната особеност на българския език. Георгиев добави и това, че в тракийския неудареното е се редуцира в и, както е и в българските говори. Като пример могат да се посочат вариациите зелен-зилен, петел-пител и др.

Друга особеност на тракийския език е синкопът (изпадане на звук), проф. Георгиев  уточнява, че това явление е типично и за много източнобългарски диалекти. Като пример нашият учен е дал изразите Дъ͜   н͜  пани – да не падне,Шъ ͜  г земъ- ще го взема. 

Интересен особеност от тракийската граматика е суфикса –инт. Според проф. Георгиев този суфикс е идентичен на старобългарския – енте, който се среща във воленте, теленте, жребенте. Това, което проф. Георгиев е пропуснал да уточни е важната подробност, че през  Късната Античност тракийския суфикс – инт вече се е развил във – енте, както става ясно от личните имена Бурк-ентес, Кард-ентес и др.

Благодарение на изследванията на Николай Колев, Иваничка Георгиева, Евгений Теодоров, Георги Китов и др. стана ясно, че значителна част от българските земеделски сечива, пастирски атрибути, традиционна носия, обреди, обичаи и т.н. са от тракийски произход.

Особената почит към Св. Георги, Св. Марина, Св. Модест, Св. Влас, Св. Модест и др. е продължение на почитта към Тракийския Херос, боговете Бендида и Хермес. В нашата култура са запазени и останки от култовете към Дионис, Сабазий, Залмоксис.

На всеки прогресивен  човек е ясно, че щом антропологичните и генетични изследвания, особеностите на езика и културата ни показват, че сме потомци на траките, то това действително е така.   

Ние наистина сме наследници на траките имащи значителен принос в оформянето на културата на гърци, римляни и келти, а по-късно дали и много императори на Рим.

Въпреки, че поне от средата на първо хилядолетие преди Христа дедите ни са подлагани на кланета и терор от чужденци, от средите на народа ни продължават да излизат способни хора. Това свидетелства за невероятната сила на нашия дух, за нашата невероятна способност да се възраждаме.

Много велики империи са падали в праха и са оставали в небитието, а нас дори огъня не ни гори. Дедите ни са се издигали от пепелищата отново и отново, сякаш да докажат, че преданието за рождението на траките от пепелта на титаните, не е просто предание, а истина. 

Ако осъзнаем тази истина, оставим ли я да попие в душата ни, нищо вече не може да ни попречи отново да станем господари на живота си. Всичко, от което имаме нужда е закодирано в гените ни. Гордостта, благородството, добротата и братската любов са това, което може да накара спящото да се пробуди и прояви. 

ЗА СВЕДЕНИЕ НА ПРИЯТЕЛИТЕ: ВЕЧЕ ИМАМ КАНАЛ В ЮТЮБ И ТАМ СЕ ОПИТВАМ ДА ПУСКАМ РЕДОВНО ИНТЕРЕСНИ КЛИПОВЕ. ПРИЯТНО ГЛЕДАНЕ!

https://www.youtube.com/watch?v=dNkRjDxZXk0&t=938s

Използвана литература:

1.И.Христов, Римските императори в Тракия 27г. пр.Хр.-395г. сл.Хр., част I, UNICART, София, 2009;

2.И.Христов, Римските императори в Тракия 395 г.-610г., част II, UNICART, София, 2010;

3.Г.Ценов, Кроватова България и покръстването на българите, Златен Лъв, Пловдив, 1998;

4.ГРЪЦКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, FONTES GRAECI HISTORIAE BULGARICAE, Toм III, съст. и ред. Иван Дуйчев, Геновева Цанкова-Петкова, Василка Тъпкова-Заимова, Любомир Йончев, Петър Тивчев, БАН, София, 1960;

5.ЛАТИНСКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, FONTES LATINI HISTORIAE BULGARICAE, Tом I, Ред. Иван Дуйчев, Михаил Войнов, Борислав Примов, Велизар Велков, Отговорен редактор проф. Борис Геров, БАН, София, 1958;

6.R.Van Dam, Remembering Constantine at the Milvian Bridge, Cambridge University Press, New York, 2011;

7.P.Magdalino, The Empire of Manuel I Komnenos, 1143-1180, Cambridge University Press, New York, 1993;

8.B.Gibbons,  A Brief History from the Founding of the City , A new translation of Eutropius’Breviarium Ab Urbe Condita, ed.J.Huerta, B.Gibbon Publ. 2007;

9.J.N.Bakhuizen van den Brink, Constantijn de Grote, B.V. Noord-Hollandse Maatschapij – Amsterdam, 1975;

http://www.ivanstamenov.com/files/gs-justinian.pdf

http://www.roman-emperors.org/maxthrax.htm

http://www.roman-emperors.org/galerius.htm

http://www.roman-emperors.org/daia.htm

http://www.roman-emperors.org/vetran.htm

http://www.roman-emperors.org/chlorus.htm

http://www.ziezi.net/sotiroff.html#4

http://www.roman-emperors.org/conniei.htm

http://ziezi.net/cenov/makedonci/gif/make3.htm

http://www.roman-emperors.org/licinius.htm

АБСУРДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИОГРАФИЯ

Перфектни теории не съществуват. Колкото и ерудирани да са група учени, те няма как да разполагат с цялата информация засягаща дадена тема. Ако не бъдат проучени всички данни по определен въпрос е лесно да се стигне до залитане и дори заблуда. Именно това задължава изследователите да работят съвестно и прецизно с наличните сведения и да ги подложат на добър анализ.

Не е страшно, ако бъдат допуснати грешки в детайлите. Страшно е когато биват игнорирани важни неща, които могат да обърнат представите ни и да ни покажат историята в истинския й вид. Поради бурното ни минало ние не разполагаме със свои летописи. Сведения получаваме най-вече от противниците на дедите ни, а точно от тях е доста наивно да се очаква обективност.

Именно за това трябва да се търсят източници на информация, които не са опорочени. Такъв източник са топонимите и хидронимите – названия на населени места, реки и т.н.

Винаги когато нов народ се появи в дадена територия и остане там известно време, този народ налага свои названия на градове, крепости.

Регистрираните на наша територия имена Trimontium, Castellus, Quartiana, Julioballa, Augustas, Marcianum, Aquae Calidae и др. се появават след идването на римляните в Тракия.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/e/e9/Thraciae-veteris-typvs.jpg

Друг пример може да се даде със значителния брой турски названия: Карлово, Кърджали, Хисар, Хасково, а и топоними съдържащи елементи като алма, баир, бунар, балталък. Те са се появили едва  след идването на турците на Балканите. Присъствието на гърци в земите ни е засвидетелствано благодарение на селищни имена като Провадия, Станимака, Созопол.

Дори номадския народ печенеги успява да остави свои названия в Черноморските степи. Топонимите са документирани от Константин Багренородни. Става дума за Тунгате, Кракнакате, Салмакате, Сакакате, Гиеукате.

Щом хора като печенегите, които не са били огромен етнос, са оставили свои имена на селища, то трябва да очакваме същото и от старите българи. Ако те бяха тюрски, или ирански народ, в нашия случай в ранносредновековните хроники даже би трябвало да има не пет-шест тюрски или ирански топонима а стотици.

Все пак дедите ни са били голям и силен народ. Поне от V век Римската Империя се е съобразявала с с предците ни, а това означава, че те са разполагали със завидна военна мощ. Именно  многолюдието на старите българи и техните способности на бойното поле карат Константин Погонат да плаща данък на България.

Въпросът със старобългарските топоними обаче се превръща във феномен, някаква невиждана до този момент мистерия, която никой не може, или не желае да разгадае.

Подлагайки на анализ топонимите на pанносредновековна България, Веселин Бешевлиев е удивен, че не може да намери старобългарски селищни имена… понеже нито едно от споменатите в хрониките названия няма смисъл на тюркски.

Чудейки се как да обясни “парадокса”, нашия учен предлага следното “разрешение”: Византийските писатели предпочитали да си служат със старите имена на селища... Бешевлиев допълва и това, че Тухтон, или Тухон е навярно може да се разгледа като прабългарски топоним

Хубаво, но Тухтон, Тухон е засвидетелствано не по-рано от XIV век, а и няма доказателство, че е български топоним. Все пак на наша територия се заселват и хора от азиатски произход.

Същия проблем срещаме и с названието Абоба. Правейки опити да представи старите българи като тюрки, Борис Симеонов внушава, че Абоба е тюрски топоним, наложен от предците ни. Симеонов е уверен, че Абоба е било по-старото име на Плиска.  

Названието Плиска е документирано на Чаталарския надпис – IX век, докато Абоба се споменава в регистри едва през XVI век. Въпрос на елементарна аритметика е да се прецени, че по-старото название на нашата столица е Плиска.

Друг е въпроса, че според Г. Кодин и други негови сънародници, Плиска и Преслав са строени по времето на Константин Велики – IV век.

Дори да приемем за момент, че свидетелството на Кодин не съществува, доказателството от Чаталарския надпис няма как да се пренебрегне и е било недопустимо да бъде пренебрегвано от нашите учени, но уви те са предпочели да приемат един абсурд само и само старите българи да тюрки.

Борис Симеонов е направил и друга груба грешка. Той знае добре, че през XVI век населението край Плиска-Абоба не е българско, а предимно татарско и турско. Съвсем нормално е от времето на падането на България под турска власт – XIV век до XVI век да се наложат турски топоними. Това дори е задължително, просто няма как да е различно. Защо Симеонов е пренебрегнал тези важни подробности за мен е загадка.

Загадка е и това – защо навремето учените ни не са последвали елементарната логика? Не е ли от ясно по-ясно, че след като старите българи не са оставили тюрски топоними, то дедите ни не са тюрки? Нито в миналото, нито понастоящем има достоверни данни, които позволяват предците ни да бъдат определени като тюрки, или пък иранци.

Най-дълга традиция имат изворите представящи българите като мизи – най-големия и най-разпространения тракийски народ. Първото свидетелство е на Св. Йероним - IV век, а едно от най-късните свидетелства е на летописецът Лаоник Халкондил от XV век. Между тях са свидетелствата на Лъв Дякон, Михаил Аталиат, Йоан Геометър, Никифор Григора, Деметрий Хоматиан, Михаил Гавала, Йоан Кантакузин и др.

Официално траките са незначително романизирано, или гърцизирано малцинство в края на VII век. Официално след VII век има промяна на топонимите и материалната култура. Макар да са внушавани и налагани упорито, тези твърдения не отговарят на истината.

Стамен Михайлов публикува важни работи за произхода на свещения знак IYI, а и за произхода на старобългарската чернолъскава керамика. Стана ясно, че знакът IYI е употребяван на Балканите през Каменната, Меднокаменната, Бронзовата и Желязната епоха.Традицията на старобългарската чернолъскава керамика е също балканска и започва няколко хилядолетия преди идването на римляните.

Благодарение на проучванията на други хора – Рашо Рашев, Димитър Овчаров и др. вече се знае, че старите българи са жертвали кон в гробовете на бойците си, а пък над гробовете на благородниците са издигани могили. Това си е стара тракийска традиция, а фактът, че българите я продължават показва ясно, че няма идване на нов народ.

Полуземлянките на старите българи, техните житни ями, градежи с квадри и т.н. не са нещо ново в земите на юг от Дунава след 681 година, а си имат дълга местна традиция.

Тези неща се знаят прекрасно от определена група специалисти. Никой в миналото обаче не си е направил труда да събере всички данни, да ги систематизира и да ги представи на широката публика.

Нека да разгледаме твърденията относно “изчезването” на тракийските топоними и налагането на нови, от съвсем друг тип. Един от най-разпространените тракийски топоними съдържа елемент пара/бара. Като пример могат да бъдат посочени Беса пара, Бренто пара, Суро бара, Суа бара, Тамон бари.

Владимир Георгиев смята, че пара/бара идва от ие.*bora и съотвества на стинд. barburam-вода, брет. béra-тека, а и на българската дума бара-рекичка. Точно бара се явава идентична на тракийската бара, а пара е същата дума, но представена в гърцицизан вид. Най-интересното е това, че дори и днекс на наша територия има доста топоними с елемент бара. Те са си български, не ги а налагал никой чужд народ. Ето и някои от тях Крива Бара, Тънка Бара, Голяма Бара, Слана Бара, Барьето, Барище, Барица.

Как в такъв случай да говорим за изчезване на тракийските топоними с елемент пара/ бара? Те си съществуват и понастоящем, а думата бара-рекичка е позната във всички региони на България.

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/b1/Roman_provinces_of_Illyricum%2C_Macedonia%2C_Dacia%2C_Moesia%2C_Pannonia_and_Thracia.jpg

Доста интересни са тракийските топоними с елемент -вис(а). Такива има както на север, така и на юг от Дунава. Това са Пато-виса, Берзо-вис, Висоне, Висюе. Владимир Георгиев тълкува елемента -вис(а) със старобългарската дума вьсъ-село, селище. Тя не се използва днес, поради това, че вече се е превърнала в архаизъм. По същата причина англичаните вече не ползват думата byrig-селище, крепост.

Превръщането в архаизъм и изпадането от речника е обяснение и за “изчезването” на друга тракийска дума, която е често срещана в топоними. Касае се за –дева и варианта й -дава. Примери са Пулпу-дева, Ита-дева, Даос-дава, Капи-дава, Терми-дева.

Отново акад. Владимир Георгиев обяснява, че термина дава произлиза от ие.*dhewa-място и може да се тълкува с българския глагол дявам-поставям, рус. девать-поставям, слагам и др. Самата вариация дава-дева показва една важна особеност на езика, така нареченото екане и якане. Фактът, че точно това е един от най-типичните белези на българския език и, че екането и якянето се наблюдава и при траките, би трябвало да накара всеки разумен човек да се замисли – дали наистина траките са изчезвали?

Днес нямаме селища с елементи –дава,-дева, но това се дължи на обстоятелството, че терминът вече е архаизъм и подобно на вьсъ-селище, врьтъ-ограждение, които не само не присъстват в съвременните топоними, но дори са и позабравени като думи. Важното в случая е това, че –дава,-дева, имат смисъл на български, а и, че вариацията се дължи на особеност на българския език.

Като думи явяващи се основни елементи в българските названия на местности, реки и т.н. могат да бъдат посочени вода, вир, блато, гора, поле, град. Те не са се появили в земите на юг от Дунава след прословутата 681 година. Някъде през 530-540 година Прокопий Цезарийски пише за за тракийските крепости Водас и Вирос. Около половин хилядолетие по-рано, през I век Плиний Стари споменава Де-велтон,  чието име притежава вариант Ди-балтум, в който пък намираме българската дума балта-блато. Самият Плиний дава една важна подробност, а именно това, че местността край селището е блатиста.

Отново Плиний пише през I век за планинския град Гарескос, а гарица е българска диалектна дума за горица. В името на тракийското селище Пале намираме древния вариант на българската дума поле. В “Български Етимологически Речник” като най-стара разновидност на поле е посочена *palje.

Гордион е селище на тракийското племе фриги, чиято прародина е днешна Македония. Там се среща и топонима Гордуна, а на север от тях Прокопий разполага Стене Корта, като Корта е гърцизираното предаване на гордъ-град, укрепено място.

Прокопий съобщава и за тракийските названия Дебре, Листе, Бела, Баба, Дабанос, Струа, които могат да бъдат обяснение с българските думи дебри, листи, бяла, баба, дъбен, струя. Акад. Владимир Георгиев признава това, добавя и, че тези селищни названия от територията на Тракия ще да са наложени не по-късно от 450 година, но не ги счита за тракийски.

Принуден от наложените по негово време тенденции, езиковедът излиза с твърдението, че селищата ще да са принадлежали на проникнали в Римската Империя славяни.

Да оставим настрана, че първоначално името славени се употребява само за северните траки, а в последствие се налага и като определение на други хора, от други територии. Нека разсъдим - как за Бога някакви “варвари от север” ще се промъкнат край римските постове незабелязани, как ще основат огромен брой селища на юг от Дунава и никой няма да види това значително преселение и няма да го регистрира?

Ако се касаеше за десетина топонима в Добруджа, някъде по северната граница на Римската Империя, то можехме да приемем, че някой владетел е допуснал група пришелци и ги е поставил като буфер срещу други прииждащи “варвари”.  Да обаче така наречените славянски топоними са от делтата на Дунава до Северна Гърция, от Албания до Южните Родопи, или накратко – почти целите Балкани.

Пълна лудост е да се твърди, че такова масово заселване няма да бъде регистрирано от никой летописец. Няма логика да се обявява регистрирания през VI век след Христа Кабецос за ново име, споменатия през VIII век преди Христа Кабесос да се пренебрегва. Как едно селище с име Сане ще бъде обявавано за ново, след като Прокопий свидетелства и за древен град с име Сане?

Ако следваме логиката, то неминуемо ще стигнем до извода, че старите българи не са пришълци, а древен балкански народ. Част от този народ е бил под римска власт от I до VII век, но благодарение на безспирните борби на свободните траки обитаващи земите на север от Дунава, в края на VII век е сложен край на чуждото господство в страната ни.

Загубата за Римската Империя е била огромна. Нашата територия е богата на злато, сребро, мед, желязо, а Добруджа е била житница и по време на Античността. От нашите земи са вземани и най-добрите войници за легионите. Изведнъж това секва и не просто секва, но Константин Погонат е принуден да плаща данък на освободителите на Тракия.

Повече от ясно, че не само императорът е бил бесен, но и цялата имперска администрация, която се е възползвала от екплоатацията на страната ни. Именно този неистов гняв е мотивацията да бъдат съчинени лъжите за произхода на старите българи. Създадена е пропаганда, която е трябвало да служи като стимул на поданиците на Римската Империя (Византия) да завладеят отново земята ни. Освободителите са наречени нов, мръсен и нечист народ, варвари, нашественици, а реално, варвари, чужденци и нашественици в земите ни са били римляните. Какво му е трудното да се осъзнае това?

Защо трябваше да се пренебрегват двете мащабни антропологически изследвания, които доказаха, че повечето от нас са потомци на местни хора? Защо изобщо има съпротива и по отношение на резултатите от генетичните проучваниа, от които става ясно, че доста българи носят кръвта на най-древното цивилизовано балканско население? Как може свещения за дедите ни знак IYI да го има гравиран върху съдове от Винча – 5000 - 4500 пр. Христа, да има традиция на ползването в последвалите епохи и същевременно на дедите ни да се гледа като на пришълци?

Наука ли е това, или налагане на абсурди само и само да не се налага да се признае, че в миналото някой е направил грешка? Да се греши е човешко, а като се има предвид, че по настояване на чужденци у нас дълго време имаше наложена цензура, то учените ни имат известно оправдение.

Ако днес действително живеем в свободно и демократично общество, редно е истината да бъде казана, а старите забуди да бъдат запратени на бунището – там където е мястото им. Българинът трябва да получи уважението и самочувствието, което напъло заслужава, защото без хората, които историята познава като траки, историята на Европа щеше да е различна и много държави нямаше да са възникнали. С цената на много жертви, а и поради благородството на дедите ни Европа дълго време бе място на светлината. Време е това да бъде признато.