“СТРАННИТЕ” ДУМИ В СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ НАДПИСИ

В епиграфските паметници оставени от дедите ни има доста думи, чиято етимология е все още спорна. Някои спекулират, че се касае за слабо известни титли, или неясни термини като се отхвърля възможността да се касае за лични имена. Разгледаме ли екзотичните титли и термини забелязваме една особеност, Tе показват връзка с лични имена на хора живели по земите ни векове преди Аспарух да се роди.

В различни старобългарски инвентарни надписи намираме ЗИТКО, ЗИТКОМИР и ТУРТУН. Тези думи нямат никакъв смисъл в езиците на тюрки, памирци, тибетци и др. азиатски народи. Непознати са също на латино и гъркоговорещи. Какви може да са тогава?

                            http://www.promacedonia.org/vb/vb_sn24.jpg

Защо нашите учени не направиха дори един опит да намерят тълкуване чрез древните балкански езици? Основания за това има. Все пак в продължение на повече от 1100 години българите биват отъждествявани с най-древният народ на Балканите. Като започнем със Св. Йероним, писал през IV век, та завършим с живелия през 1430-1490 г. Лаоник Халкондил.

Тези ценни сведения бяха игнорирани упорито дълго време.Спекулираше се дори , че народът на Орфей и Залмоксис бил забравил родната си реч и я е заменил с тази на гърци и римляни. Дали е така обаче?

Да разгледаме “странните” думи от старобългарските инвентарни надписи. За ТУРТУН г-н П. Добрев твърди, че има значение – сборен лагер на приходящите военни отряди (Древнобългарска Епиграфика, стр.95), В. Бешевлиев се колебае в тълкуването между титла и съсловно означение (Първобългарите, История, Бит и Култура, стр. 244).

И двамата автори отричат възможността да се касае за лично име. Меко казано това е доста наивно. Та войсковата част в столицата Преслав да не е била като малка хайдушка чета, всеки да знае всекиго? Съмнявам се, че в този стар български град е имало само един боил, един жупан и т.н. за да не се налага те да се споменават поименно. Може би някои автори се смущават от факта, че странните думи са имена, но не на тюрки и памирци, а на траки.

Коренът ТУРТ (в ТУРТУН) се среща в тракийското име на божество – Сбел турт. Става дума за гръмовержецът, този, който удря с мълнията. Така и бива тълкувано от траколозите, частицата турт е сравнена с немсккият глагол stürzen – събарям, бутам, хвърлям (Вл. Георгиев, Траките и техния език, стр. 581 стр.78). Странното в този случай е това, че български учен е използвал за анализа немска дума, но е пропуснал българската търтя- бия, удрям, имаща древен вариант туртя.

Търтя е звуково и смислово много по-близка до тракийската, т.е. древнобългарска турт- бия удрям. Тя от своя страна присъства в като корен в старобългарската Туртун, която е лично име със значение боецът, войнът, стражът. С подобна семантика е тракйското, т.е. древнобългарско име Войнес, което пък е по-старият вариант на нашето Войне, Войно.

Частицана ун (в Туртун) е наставка срещаща се в български лични имена като Белгун, Владун, Годун, Медун, Татун и др. Окончанието ун намираме и в тракийския, т.е. древнобългарски топоним Баткун.

ЗИТКО (ZITKO) е друга “странна” старобългарска дума, за която учените се чудят какво точно значение има, а то е повече от ясно. Зитко е лично име – Жит, Житко, то е от пожелателен тип и идва от глаголи жыти –живея. Има и тракийско име подобно на Зитко-Житко, това е SITA...

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/0/00/Rufus_Sita_Tombstone.jpg

То е известно от надгробен камък на тракийски кавалерист служещ в римската армия. Понеже нито гърко, нито латиноговорещите имат звук и буква Ж, необичайният за тези народи звук се е отразявал с Z ( Zitko ), или S ( Sita ). Умалителната частица ко, която срещаме в Житко (Zitко) е типична за български имена като Велко, Делко, Златко, Райко. Има я също и в тракийското, т.е. древнобългарско име Бориско(с).

Вече става ясно, че и ЗИТКОМИР, ЗИТКОМЕР не е рядка титла, а лично име, подобно на Жит, Житко, да не забравяме е Житомир. Частицата МИР, МЕР означава велик и присъства в стотици български имена, а и в тракийските, т.е древнобългарски Пюрмерул, Барзимер.

Към странните “старобългарски “ думи могат да се добавят и купе, тулсхи, тулши. Те се срещат в инвентарните надписи от Преслав. Правейки опитт за анализ на купе, П. Добрев сравнява със санскр. и авест. купия-материалът, от който се правели ризниците. Добавена е и кавака-дума за ризница (Древнобългарска епиграфика, с.88-90).

Купе е по-скоро свързано със санскр. купа-кухина, изкоп, съд, бутилка. Един от най-древните типове броня може да се оприличи с кух съд, купа. Става дума за броня, която наподобява релефа на човешкото тяло. Този тип предпазно облекло се среща както при римляни и гърци, така и при дедите ни, наричани в древността траки, а в по-ново време българи.

http://linnetmoss.files.wordpress.com/2014/05/greek-bronze-cuirass-from-late-7th-century-bc.jpg

Купе означава нещо кухо, изкопано, като най-близката дума е блг.диал. купая-копая и окупан-вдлъбнат. В санскрит думите за копая, вдлъбвам, правя кух са канати, ксурати, никанати, париканати, удханти, стапутаяти, виканати, абиканати, габира, гарта, котара, надика и т.н. 

Понеже няма глагол със смисъл копая, влъбвам имащ корен куп, то думата купа трябва да е заемка в санскрит. От кого е заета е ясно за тези, които са чели свидетелството на Ариан за това как тракиецът Дионис създава индийската цивилизация.

Сродна на купе е трако-пеласкийската заемка в гръцкия κϋπελλον-съд, чаша, бокал. Друга трако-пеласгийска заемка е купа - шлем. За нея е писал Фредерик Ваудхойзен в своята работа засягаща езика на пеласгите.  

Да разгледаме последната дума – тулсхи, тулши. Уповавайки се на окончанието –ши, П.Добрев търси връзка с талишкия език, в който се среща думата толеше-парче и санскр. тулака –дълбоко подплатена материя (Древнобългарска епиграфика, с.90-91).

Доколкото съм запознат със санскрит, тулака означава калъп за леене. Тя е сродна на тулши, а не посочената от Добрев дума със значение дълбоко подплатена материя.

Смятам, че тулши е вариант на стблг. тоулъ-колчан за стрели. Тя от своя страна има по-древна форма тулак-съд, кош – τουλακος -съд, кош – трако-пеласгийска дума в гръцкия.

Виждаме, че “странните” думи в старобългарските надписи са всъщност неудобни думи за нечии неиздържани теории. Тези неудобни думи имат успоредици в най-древната реч говорена на Балканите – тази на трако-пеласгите.

Нашата история е била преиначавана от враговете ни в продължение на повече от две хиляди години, истината обаче не може да се крие вечно. Подобно на капка вода тя разбива бавно, но упорито тежкият камък на лъжата, докато в един определен момент той се пропука и разпадне.

Светът трябва да знае кои сме ние и кои са всъщност дедите ни. Крайно време е да си получим обратно откраднатата слава и признанието на другите народи за ролята на предците ни в оформянето на европейската култура. 

Днес сме изправени пред два избора – или уверено да поискаме своето и да се държим като силни и горди хора, или да изчезнем в мъглите на забравата. Дедите ни избраха борбата, нека последваме примера им!