КАКЪВ ЕЗИК Е ГОВОРЕН В СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ?

Понастоящем политици и учени поддържат две теории за произхода на дедите ни. Тюркската се разклати сериозно, но тези, които са получили титли защитавайки я, няма как да се откажат от нея. Другите, вярващите, че нашите корени са в Памир и Тибет също не се отказват от вярването си, макар да виждат, че доказателствата за балканския произход на народа ни се трупат с главоломна скорост. 

И двете теории се наложиха по един и същи начин. Информацията, която достигаше до читателите бе представяна селективно. Неудобни факти и проучвания бяха пропускани.

Както поддръжниците на тюркската, така и симпатизантите на иранската теза говорят за Стара Велика България, но са на мнение, че това не е древната земя на дедите ни. 

Смята се, че българите, от които произлиза Аспарух са пристигнали в Черноморските степи и Кавказ сравнително късно – II- VI век. Вярва се също, че древният език на предците ни няма родствена връзка с днешния, а е от иранската, или тюркска група.

В случай, че това отговаряше на истината, то в Приазовието, преди II век не би трябвало селища и реки, чиито названия могат да се обяснят с помоща на българския език. Все пак един народ налага свои топоними и хидроними едва след трайното си заселване в дадена територия.

Нека да видим как стоят нещата в действителност. Нека проверим какъв е бил езикът на древните обитатели на земите, които Теофан Изповедник нарича Стара Велика България. Територията на тази наша държава съвпада до голяма степен с владенията на Тракийското Боспорско Царство. Там са живели скити, траки, кимерии, сармати, гръцки колонисти, евреи и т.н.

http://dalida.blog.bg/photos/3005/original/kubrat.jpg

 https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/b2/Bosporan_Kingdom_growth_map-fr.svg

Данните за езика на най-старите обитатели не са много, но за сметка на това ясно показват що за хора са живели във въпросната територия. Ценен източник на езика на древното население е Плиний Стари. Той е живял през I век и е написал книги засягащи геогрaфията и историята на региона, който ни интересува. В своята “Естествена История” римският автор споменава няколко глоси, думи от езика на местното население. В случая се касае за скитите – народ обитавал земи от нашата Добруджа, та чак до Индия и Иран.

Първата глоса е битии, това било име на жени, които биели с очите си, а такива жени се срещали също сред тракийското племе трибали и илирите: “ 16...esse eiusdem generis in Triballis et Illyris adicit Isigonus, qui visu quoque effascinent interemantque quos diutius intueantur, iratis praecipue oculis, quod eorum malum facilius sentire puberes; notabilius esse quod pupillas binas in oculis singulis habeant. 17- huius generis et feminas in Scythia, quae Bitiae vocantur, prodit Apollonides.” HN.VII.16-17

http://penelope.uchicago.edu/Thayer/L/Roman/Texts/Pliny_the_Elder/7*.html

Битии се обяснява най-добре със стблг. бити-бия, удрям. Анализирайки тази глоса О. Трубачов смята, че не може да е скитска понеже нито в иранския, нито в индийския има дума с корен би и значение бия:  “Действие чар было убийственное в буквальном смысле (ср. о том же послеплиниевский компилятор Солин), чем и продиктовано наше отнесение глоссового bitia- к и.-е. диал. *bh- 'бить, убивать', кстати, неизвестному ни в иранском (в том числе скифском), ни в индоарийском...”

http://groznijat.tripod.com/sci_lang/trubachev.htm

Това заключение на руския учен е меко казано странно. Далеч по-логично е да се каже, че щом скитската глоса битии-биещи не се среща в иранския, то най-вероятно скитите не са иранци.

Това прочее проличава и от друга скитска глоса, а именно мес плен – скитското име за месечината (луната) според Хезихий. Mec отговаря на българската дума месец, луна и на иранската маха-месечина. Плен отговаря на българската дума пълен и на иранската перена- пълен, цял. Мес плен стои  доста по-близо до българското мес(ец) пълен отколкото до иранското маха перена.

И в този случай Трубачов решава, че Мес плен-месец пълен, не принадлежи на скитския език поради това, че иранските езици не могат да представят най-близките думи. Отново странно и нетипично за науката заключение.

За наше щастие Плиний Стари дава и други скитски глоси. Той пояснява, че местното население нарича Азовско Море с името Темарунда, което в превод значело майка на морето – Matrem Maris. B миналото се е вярвало, че Азовско Море храни водите на Черно Море и поради тази причина Азовско Море е наричано и Майчино.

Трубачов вижда в частицата Тем думата тъмен и смята, че тя не е нито скитска, нито тракийска, макар тракийското присъствие в региона да е добре документирано и тракийският език се асоциира с кимерийския: “Нет оснований считать его и фракийским, хотя фракийские включения (главным образом, династические имена) в ономастику Боспорского царства известны, и хотя с фракийским ассоциируется, скажем, киммерийский.”

http://groznijat.tripod.com/sci_lang/trubachev.htm

За пореден път срещаме странно заключение на Трубачов. Той смята, че тракийската дума за черен, тъмен е керс, сякаш в езика на един народ няма синоними. Прочее, иранската дума за черен, тъмен е акшаена. Тем отговаря най-добре на стблг. тьма-тъмнина, тъмно. Среща се разбира се и в тракийските топоними Темброгиос, Теменодури и др. Тяхното съществуване не е споменато от Олег Трубачов, а това би трябвало да бъде направено.

Той пропуска да направи сравнение на елемента –да в Темарунда с тракийската дума да-майка. Тя се среща на надписите от Дуванлий.Думата да означава по-точно хранителка, дойка, като най-близки по значение и двучене са блг. дада, дода, дайка- по-голяма сестра, хранителка, дойка. Възможно е Трубачов да не е бил запознат с българския език, възможно е също да му е било попречено от тоталитарната цензура.

Да продължим със сведенията на Плиний. Той казва, че на езика на местното население името на река Дон е Син(ус) – HN.VI.20.  Според Вл. Георгиев древните имена на реките притежават смисъл вода, река, течение – Тракийският Език, с.59. И.Дуриданов споменава тракийския град Синтос, Синдос и смята, че това е било първоначално речно име, което е сродно със староинд. синду-река и староперс. хинд-река – Езикът на Траките, с.81. Най-древното име на река Дон, а също и на тракийското селище Синтос се обяснява със стблг. шентати-бунтувам се (движа се), а и съвременната шетам-движа се (тя обаче е загубила носовката си).

Тук е мястото да се добави, че на територията на Стара Велика България е живяло племе с име синди. Някои наши учени (Гергова, Лазова) изказват предположение за връзка между синдите от Приазовието, с тракийското племе синти - The Ethernity of the Burial Rite. The Throne and the Sitting Deceased, Acta Terrae Septemcastrensis V.1. За синтите се знае, че са морeплаватели. Те са старите обитатели на остров Лемнос – Д.Дечев, Die Thrakischen Sprachreste, с.445. Значението на синти, синди е – тези, които се движат, тези, които прекосяват водите, морето. Според Трубачов синди означава речни – Indoarica…с.275.

Други глоси от езика на древното население на Приазовието, Черноморските степи и Добруджа дава Херодот. Разкзвайки за скитите, бащата на историята споменава името на едно от оръжията им – сагарис – Her. I.215, VII.64. Това е бойна брадва, а най-близката дума до скитската сагарис е блг. секира. Иранската съотвестваща дума е тапар, а староиндийската е парашу-брадва, бойна брадва, секира.

Херодот представя още ценни глоси. Той пояснява, че на скитски арима означавало едно - Her. IV.27. Арима съотвества на стблг. алемъ-първи, гал. pемо(н)- първи, а и на името на древния град Ариминум. Той е на Апенините, на брега на Адриатическо Море, точно в региона, в който Страбон локализира траки, заселили се там след Троянската Война: “…allied themselves with the Trojans, and that they sailed away from Troy with the Thracians and took up their abode round the recess of the Adrias” - Strab, 12.3.25. Съществува и тракийско лично име Аримеотес, чието значение е първи, първи син, първо чедо. Армулена пък е епитет на тракийската богиня Хера, т.е. първата, съпругата на върховния бог.

Към арима Херодот добавя и глосата спу-око -Her. IV.27. За разлика от другите глоси, тя има съотвествие в староиранския. Там око е кашман, но пазач, гледач е спаш. Срещат се паралели и в други езици като латинския например – спекаре-гледам, ау-спекс- жрец. Щеше да е странно, ако нямаше българско съотвествие, намираме го в спасъ-спасител, спасявам, спасение. Съотвества също и тракийското крепостно име Σπαθιζος- убежище, място на спасението. Първоначално значението на спасявам, пазя, пася е наглеждам, наблюдавам.

Бащата на историята ни снабдява и с други скитски глоси. Една от най-интересните е ойор-мъж - Her. IV.110. Тя има иранско съотвествие – вира-герой. Съществуват и други сродни думи, това са галската уир-мъж, латинската вир-мъжи българските виря, вирея, да не забравяме и стблг. извирати сеѧ- издигам се. Коренът вир има значение сила, мощ, стремеж. 

Когато тези сравнения бъдат представени, вече ще е трудно да се твърди, че скитският език спада към иранската група, освен, ако някой не прояви наглостта да обяви гали и римляни за иранци.

Може да се добавят още глоси, но и от представеното до тук става ясно що за език е говорен в земите на Стара Велика България. Не става дума за някаква чужда и непонятна реч, а за древен вариант на българския език:

битии-бити-бия

мес-месец, месечина-луна

плен-пълен

тем-тьма-тъмнина, тъмно

да-дайка, дойка, дада

синт- шентати-бунтувам се, движа се

сагарис-секира

арима-алемъ

спу-спасъ-спасител, гледач

ойор-виря

Някои от тези думи са документирани повече от 1000 години преди времето на Аспарух. Вижда се, че още през V век преди Христа нашият език не само е говорен в Европа, но и в територия, която по-късно е наречена Стара Велика България.

Разбира се езикът ни е говорен не само в Приазовието, но и на юг от Дунава, но когато Теофан пише за дедите ни, Римската Империя е твърдо решена да върне под своя власт райското кътче наречено Тракия. То е богато на злато, сребро, мед, дървен материал, жито, просо, ръж, а най-вече и на способни войници.

Фанатичното желание на така наречената Византия да заграби отново земята ни е причина да се постави табу върху споменаването на това, че българите са изконно население не само на Приазовието, но и на Тракия. Лаоник Халкондил се осмелява да нарече българите местен народ и за малко не попада на кладата. При такива условия кой би се наел да каже истината? Само шепа хора нали...

Истината не е сложна, но е неудобна за мнозина. Така наречените “ирански” скити са от същия произход както и хората, които римляни и гърци наричат траки. Стефан Византийски си го казва направо – скитите са тракийски народ. 

По-рано Дион Касий причислява тракийското племе даките към скитите. Още по-рано Страбон обяснява, че саките са източни скити, а живелия през век Аристофан казва – саките са траки.

За Страбон сарматите са от рода на скитите, Прокопий пък доуточнява, че сарматите спадат към семейството на гетите. Плиний причислява костобоките към сарматите-скити, но костобоките са си траки.

Самото име скити има паралел в тракийската ономастика. Става дума за тракийското лично име Скито-ток. То е записано на златния пръстен от Дуванлий. Страбон е този, който обяснява какво е значението на народностното име скити – “ancient Greeks — just as they embraced the inhabitants of the known countries of the north under the single designation "Scythians" ("or "Nomads," to use Homer's term)- Strab.I.II.27.

Старият автор обяснява, че скити означава номади, т.е. скитащи. Проф. Г. Ценов обясни отдавна въз основа на това свидетелство, че етимологията на скити идва от стблг. скытати сѧ- скитам се. Ето, името на скитите, споменато преди повече от 2500 години има обяснение не на ирански, или тюркски, а на старобългарски. Страбон дава и друго ценно сведение. Той казва, че в дълбока древност гърците са наричали всичките си  северни съседи с името скити, т.е. народът наречен траки също е носил названието скити. Това е така защото по времето на Бронзовата епоха някои от племената от земите ни са продължавали да скитат поради това, че са се занимавали със скотовъдство. В Дунавската равнина и Черноморските степи климатът е по-подходящ за развъждане на животни, отколкото за земеделие.

Тези изключително важни данни за жалост не се споменават от поддръжниците на тюркската и иранска теория за произхода на българите. По този начин става възможно да се правят най-различни спекулации относно произхода и прародината на предците ни.

По принцип не е никак трудно да се разбере, че дедите ни са първият цивилизован народ на Европа. На нашия континент предците ни първи усвояват организираното земеделие, скотовъдство и металообработването. Това им позволява да изградят здраво и силно общество, в което населението расте с огромна скорост. След време Балканите са пренаселени и трябва да се търсят нови земи за колонизация. Най-близките територии са Черноморските степи. Там предците ни се заселват преди повече от 6000 години.

Това обяснява смайващите прилики между културите Варна, Кукутени, Румъния и Триполие, Украйна. Керамика, жилища, идоли, погребални ритуали показват, че тази огромна територия е обитавана от едни и същи хора. Те са в непрекъснат контакт, като трябва да се отбележи, че нашата страна е главен износител на метали и метални предмети в земите на север от Дунава.

Не само търговията между дедите ни в Тракия и Черноморските степи е непрекъсната, предците ни дават подслон един на друг по време на бедствия и войни. Страбон свидетелства, че гети и мизи обитават както южния, така и северния бряг на Дунава и подобно на трибалите понякога прекосяват реката.

За това, че езикът на дедите ни обитаващи различни региони се запазва близък, свидетелстват паралелите в топонимите от Приазовието и Тракия.

ПРИАЗОВИЕ              ТРАКИЙСКИ ЗЕМИ                                  
ПАНТИ КАПА –  КАПИ СТУРИЯ

КОРКОН ДАМА-УСКУ ДАМА

СИБРИ АПА        -ЗАЛД АПА

ТЕМАРУНДА     - ТЕМБРОГИОС

ГОРГИПИЯ         -ГАРЕСКОС

САЛ ОСТА          -ОСТА ФОС

ДОРУ                   - ДУРО СТОРУМ

КАЛИ ОРДИ       -КАЛИС

СУРУВА             - СУРА БАРА

ТАМУ РАКА     - РЕКИОС      

Думите капа, дама, апа, тем, гор, оста, дор, кал, сара, сита, сур, река отговарят на българските копа, дом, вапа, тьма, гора, устие, двор, кал, езеро, сур, река.

Паралели срещаме не само в топонимите от Приазовието и териториите населени с траки. Доста успоредици са налице и в личните имена. Благодарение на различни писмени паметници ние можем да видим, че в земите на Стара Велика България са живели хора, наричани от римляни и гърци с названието траки:

ПРИАЗОВИЕ              ТРАКИЯ

АВЛУЗЕН                    АВЛУЗЕН

БЕРИСАД                   БЕРИСАД

БИТЮС                       БИТЮС

ВИСТАС                      ВИСТАС

ДИЗАС                         ДИЗАС

ДУЛОН                        ДУЛЕС

КОЗИС                         КОЗИС

КОТИС                        КОТИС

МУКОС                       МУКОС

РЕМЕТАЛК                РЕМЕТАЛК

РЕСКУПОРИС          РАСКУПОРИС

САДАЛА                     САДАЛА

САЛОС                        САЛОС

СУРА                            СУРА

СЕФТ                           СЕФТ

СПАРОТОК                СПАРОТОК

Паралелите в топонимите и имената са интересни, нали? Да, но от тях поддръжниците на иранската и тюркска теза за произхода на народа ни бягат като дявол от тамян. Това нито е научен подход, нито пък е почтено. Не ни е казано и това, че векове преди Аспарух, царете Котис, Рескупорис и др. са имали родови тамги като тези, които срещаме по старобългарските паметници.

Ето какво се получава когато цялата истина бъде показана – едва ли някой разумно мислещ човек би повярвал, че дедите ни не са древен балкански народ. Всеки, който е непредубеден може да установи, че по време на Късната Античност и Ранното Средновековие в Приазовието и Тракия не се появяват нови народи.

Промяната се състои в това, че от тези земи са изгонени паразитиращите римски колонисти. Те са живели на гърба на местното население, чиято култура и език са се опитвали да унищожат...за щастие без успех.

С цел да се въведе объркване римските писатели не са обяснявали, че траки, скити, кимерии са само различни групи на един и същ народ – този, от който произлизат Залмоксис, Евмолп, Тамир, Лин и Орфей. 

Този народ е познат от Късната Античност насам под името българи. Премълчани са езиковите, културни и религиозни прилики между различните групи. Вместо това са се ковали заговори и са се настройвали роднини едни срещу други.

Често съм се питал – какво точно е дало сила на предците ни по време на чуждото подтисничество? Трудно ми е да си представя упорството на дедите ни да запазят своето. Любовта им към старият език, обреди, обичаи е била неизмерима. Именно верността към род и реч е помогнала на старите българи да се запазят като народ. 

Помогнала е и обичта. Тези от предците ни живеещи на север от Дунава до края на VII век са можели да оставят своите братя под римско подтисничество, но не са го направили. С цената на кръвта си те са извоювали свободата на роднините си през 680 година. Българинът винаги е обичал своите и винаги е рискувал живота си, за да им помогне. Време е да оставим различия и гордост настрана и да си припомним за тази братска любов